Тайната на Ескалибур

29

Прикрит зад една от подкрепящите колони на генератора, Чейс внимателно надзърна към контролната зала и видя как Нина се свлича на пода.

— Копеле! — изсъска той, прицели се в Мичъл и дръпна спусъка.

Никаква реакция. Той превключи на други амуниции и отново опита. Пак нищо.

Мичъл извика нещо. Той се опита да го чуе.

— Няма да стане, Еди! — викаше Мичъл, като държеше своя ХМ-201. — Не би могъл да стреляш по хора с това! Не можеш! Обезвредих ключалките на моя…

Преди да завърши, Чейс се прицели над американеца и изстреля откос експлозивни куршуми в тавана на контролната зала. Дигиталният брояч отчете нула за по-малко от секунда, автоматът вибрираше в ръцете му като моторна резачка. Мичъл се хвърли встрани, избягвайки дъжда от отломки. Чейс го проследи с поглед и превключи на бронебойни патрони с надеждата, че ниската стена ще заблуди сензорите на оръжието и това ще му позволи да простреля Мичъл през нея, но оръжието просто изщрака на празно.

Екранът внезапно проблесна в червено. Силна миризма на изгоряло го удари в носа и той захвърли автомата на земята след като от него се разнесе гъст черен дим, а полимерният му скелет започна да цвърти и да формира мехурчета. Мичъл беше активирал от разстояние самоунищожението на оръжието и беше превърнал електронните му компоненти в разтопена шлака.

Той се скри отново зад колоната, в очакване Мичъл да отвърне на огъня, след като го беше обезоръжил. Нищо такова не се случи. Над главата му проблесна електрическа мълния и той разбра защо — редица от електромагнити се спускаше от другата страна на колоната. Изглежда, Мичъл наистина не искаше да ги повреди.

Което можеше да му даде шанс да стигне до контролната зала. Ако успееше да се придържа достатъчно близо до…

Едно приглушено тупване го накара тъкмо навреме да покрие очите си, преди изстреляната граната да взриви още една част от мостчето над главата му. Взривната вълна го събори по гръб. Той припълзя обратно към прикритието на магнитите и видя, че пътят му към контролната зала е напълно отрязан.

Мичъл огледа терена и изглеждаше доволен. Отиде в средата на залата и метна Нина през рамо.

Чейс си помисли, че се кани да я отнесе към изхода, но вместо това той слезе по стълбата до същото ниво като руснака, след което се качи на малкия асансьор, слизащ до дъното на ямата. Започна да се спуска надолу, без да пуска Нина на земята.

Чейс го наблюдаваше безсилно. Отново погледна към генератора. Вертикалните подкрепящи колони бяха отделени от магнитните пръстени посредством силни изолатори и той нямаше представа от мощността на електричеството, течащо по пръстените — а колоните бяха единственият начин да стигне до мостчето под контролната зала. Една погрешна стъпка — и щеше да бъде изпържен.

Асансьорът мина край увисналия, изпаднал в безсъзнание Максимов и достигна дъното на ямата. Наблизо лежеше тялото на Круглов, а в центъра се намираше устройството, в което лежеше Екскалибур. Мичъл отнесе Нина до него. Той остави автомата си на земята, след което я настани близо до меча. Хвана я за ръката, нагласи пръстите й така, че да обхванат дръжката…

— Не! — извика Чейс, уплашен, че електрическият ток ще я убие, но беше твърде късно.

Мичъл притисна омекналите й пръсти към меча…

Екскалибур заблестя със силна синя светлина. Размерът и честотата на електрическите дъги, които се извиваха над главата на Чейс, внезапно се увеличи.

Мичъл почти затвори очи, заслепен от блясъка, но въпреки това не пусна ръката на Нина.

— Как ти се струва, Еди? — извика той. Гласът му едва се чуваше сред нарастващото бръмчене на машината. — Много е яко, нали?

— Какво правиш, по дяволите?

— Ще накарам машината на Васюкович да заработи. Жалко, че не е жив, за да го види, но пък какво от това! — Той повдигна ръката на Нина от меча; блясъкът веднага изчезна, но бръмченето на генератора не намаля. — Да! Преминал е прага — прав бях!

Той отпусна Нина на пода, след което свали раницата си и я отвори. Вътре имаше още едно парче метал, в което Чейс разпозна по-голямото парче от Калибърн. Мичъл внимателно плъзна отчупеното острие в отвора до Екскалибур така, че двата меча да се докоснат. След това отново нагласи Нина така, че да докосне Екскалибур. Той отново заблестя с великолепна светлина — Калибърн също светна, макар и не толкова ярко. Електрическото жужене започна да се засилва.

Мичъл отдръпна ръката на Нина. Синята светлина изчезна, но шумът от генератора продължи да се засилва. Той сграбчи Екскалибур за дръжката и го издърпа навън, като остави само Калибърн на мястото му. Под купола се появяваха все повече електрически изпразвания. Мичъл прибра меча в раницата си и я метна на гръб, след което се наведе да вдигне Нина, взе автомата и се върна при асансьора.

— Ще трябва да се сбогуваме, Еди — каза той, като стигна до горното ниво. — Нищо лично, просто не мога да оставя жив никой, който знае какво направих.

— Мамка му, честно, представа си нямам! — извика в отговор Чейс, който продължаваше да се крие. — Значи ще ме застреляш?

— Така да се каже. Цялото това място е на косъм да се превърне в оръжие — антенната решетка може да вкарва в него мощност, но може и да я източва. Милиони ватове. Ако свръхпроводникът си е на мястото — не толкова ефективен като Екскалибур, но върши работа, — тогава системата просто ще продължи да тегли все повече и повече земна енергия. А аз възнамерявам да я изпусна навън цялата — наведнъж.

— Възнамеряваш да взривиш това място?

— Така ще мога да събера емпирични данни и за системата на DARPA! Ще настроя антените така, че да нагряват йоносферата над нас, след това ще изстрелям цялото количество енергия нагоре — и отразената земна енергия ще отскочи право надолу и ще унищожи цялото съоръжение.

— Чиста работа — рече саркастично Чейс. — Ами Нина?

— Ще я взема с мен — нужна ми е жива. Поне докато не намеря някой друг, който да предизвиква същия ефект. Сбогом, Еди. — Той се изкачи обратно по стълбата, носейки Нина.

— Мамка му! — Чейс отчаяно започна да търси друг начин за измъкване от залата с генератора. Не се виждаше нищо. От време на време зърваше Мичъл, който работеше върху конзолите. Интензитетът на волтовите дъги над главата му се засили, електрическите мълнии се виеха под купола като течни змии.

Той хукна към края на счупеното мостче. Надолу висеше изкривената и откъсната част, от която стърчеше някаква решетка. И като че ли можеше да я достигне…

Той се върна назад, за да се засили по-добре. Погледна отново към контролната зала; Мичъл вече не се виждаше. Дали все още програмираше системата или вече беше побягнал заедно с Нина?

Мисълта за нея го пришпори. Той се затича. Подът се залюля пред очите му щом стигна до началото на повредената секция и скочи нагоре…

След което започна да пада…

Но не за дълго.

Протегна ръце с извити пръсти и се блъсна болезнено във висящата отсечка. Плъзна се леко надолу и се вкопчи в решетката. Тя леко поддаде на тежестта му и за миг той остана да виси там, полюлявайки се.

След това цялата секция се откъсна и полетя в ямата.

Прелетя край средното мостче…

Устремно падащата секция се разби в него. Ударът го преобърна, той изпусна решетката и продължи да пада надолу.

Удари се във връзка кабели, опита се да се захване за тях, не успя. Ръцете му се плъзнаха по дебелата изолация, всеки следващ се изплъзваше от захвата му и все повече го приближаваше към смъртта там долу, до Круглов…

Успя да се залови за последния кабел.

Ръката му се изви от рязкото падане и раменете му пламнаха от болка. Кабелът се разлюля и го разклати като кукла. Пъшкайки, Чейс успя да вдигне и другата си ръка и да се хване за кабела и с двете.

И това беше всичко. Той продължаваше да виси на осем фута над земята и под краката му нямаше нищо, което да омекоти падането му — само бетон и метал. А над главата му вече вървеше обратното броене до унищожението.

— Въобще не ми изглежда добре — промърмори той.

За голяма негова изненада в отговор се разнесе ръмжене. Той изви глава и видя Максимов, който все още висеше на единия си крак, заклещен в друга плетеница от кабели. Грамадният руснак примигна замаяно, след което се вторачи в него — и лицето му се изкриви от ярост.

— Ти!

— Да, аз — рече Чейс. — Ох, мамка му — добави той, когато Максимов се протегна надолу към кабелите, на които висеше англичанинът.

Ръката му достигна онзи, който се намираше най-отгоре в плетеницата.

— Ти се опита да ме убиеш. Сега аз ще те убия!

— Не, не, не, по дяволите! — изрева Чейс, докато Максимов разтърсваше кабелите, опитвайки се да го изтръска от тях. — Цялото място ще се взриви!

Максимов му отговори нещо на руски, което според тона на гласа му най-вероятно беше руският еквивалент на „голяма работа“, и разклати кабелите още по-силно.

— Не, чуй ме тъпо копеле! — изкрещя Чейс с нарастващо отчаяние, тъй като ръцете му започваха да се изплъзват. — Мичъл предаде всички ни!

— Ха! Пада ти се, щом му се довери!

Едната от ръцете на Чейс се изплъзна.

— Ох, мамка му! — изпъшка той. Ямата се завъртя под краката му. Той се опита да се захване отново, но не можа да стигне тресящия се кабел. — Васюкович е мъртъв! — извика отчаяно той, напълно изчерпал идеите си. — И ако не побързаш да се махнеш оттам, и ти ще умреш!

Това предизвика реакция, Максимов спря да клати кабела.

— Шефът е мъртъв?

— Мичъл го уби! Цялата работа се оказа капан — той уби всички, за да прикрие следите си. Само ние останахме — но ако не се махнем от тук, и ние ще умрем! Виж! — Той протегна трескаво ръка към необуздания пъстроцветен хаос, който проблясваше под купола. — След малко това място ще избухне!

Изражението на Максимов премина от ярост към загриженост.

— Нали не ме лъжеш?

— Не, по дяволите, не те лъжа! И двамата ще умрем, ако не си помагаме взаимно!

— Ако аз ти помогна, откъде да съм сигурен, че и ти ще ми помогнеш?

— Бил си в спецназ, нали? Специалните части? Аз бях в SAS — специални части. Същата работа, само шефовете са различни! Ти си вярвал на другарите си от взвода — повярвай и на мен, моля те!

Руснакът се замисли, но явно мисленето не му се удаваше много и от усилието лицето му се изкриви. Най-накрая рече:

— Какво искаш да направя?

— Издърпай ме нагоре! След това аз ще се изкача на мостчето и ще издърпам теб!

Нов болезнено бавен процес на мислене.

— Добре. Ще ти помогна. Но ако и ти не ми помогнеш, ще те убия! Дори ако се наложи да се надигна от гроба, за да го направя!

— Просто ме издърпай, по дяволите! — След като кабелът вече не се клатеше, Чейс успя да се захване за него и с другата ръка. Максимов го изчака да се залови здраво, след което започна да повдига тежката плетеница от кабели, докато Чейс не протегна ръка и не се издърпа върху по-голямата купчина.

— Добре, пускай ги — заповяда той. Максимов пусна кабелите. Те увиснаха надолу, а Чейс скочи след тях. Сега, като имаше за какво да се закрепи, той стигна сравнително лесно до стабилния среден мост.

Асансьорът не беше далеч. Той погледна към Максимов, който продължаваше да виси долу. Част от съзнанието му му напомни, че шансовете му да се измъкне са много по-големи, ако си тръгне още сега, сам.

Той не му обърна внимание. Беше дал дума.

На няколко фута от него лежеше метален прът, отчупено парче от взривения мост. Чейс го грабна и се наведе под перилата, като протегна пръта в едната си ръка, а с другата се вкопчи в парапета.

— Дръж! — извика той. Шумът на генератора се беше превърнал в пронизителен писък, навсякъде под купола се появяваха енергийни изпразвания.

Максимов се наведе напред и се опита да стигне пръта. Чейс се протегна още, за да приближи края му до протегнатите му пръсти. Не му достигаха само два инча.

— Хайде де!

— Не мога… да стигна! — изпъшка Максимов, а жилите на врата му изпъкваха от напъна. Той беше камара от мускули, собственото му тяло ограничаваше движенията му, като не му позволяваше да се прегъне повече.

— Не стигаш ли? — В гласа на Чейс се промъкнаха присмехулните нотки на лаещия тон на инструктора по строева подготовка. — О, да, можеш да го стигнеш, руска кокона такава! Спецназ ли? Дръжки спецназ! По-скоро сте група мамини синчета, които гледат само да се изфукат…

С гневен рев Максимов се изхвърли напред и пръстите му се сключиха около края на пръта.

— Ха така! Да! — извика Чейс и задърпа с всичка сила руснака към себе си. Максимов се вкопчи в перилата, след което се изви, за да освободи заклещения си крак и се изкачи на мостчето.

Чейс хукна към пулта на асансьора и блъсна бутона за повикване. Платформата започна да се снижава.

— Хайде, побързай! — извика той на руснака. — Между другото, извинявай за мамините синчета.

— Няма проблем — избуча Максимов. — Но може би някой ден и аз ще ти кажа как наричаме ние SAS, а?

Платформата пристигна; двамата скочиха върху нея още преди да спре и Чейс натисна бутона за изкачване. След секунда, която им се стори като цяла вечност, тя започна да се издига отново. Край тях проблясваха електрически разряди, с натрупването на мощността като че ли самият въздух започваше да трепери.

Стигнаха до горния мост. Чейс скочи от асансьора и започна да се изкачва бързо по стълбата, която водеше към контролната зала. Максимов го следваше по петите. Мичъл и Нина бяха изчезнали. В залата бяха останали само трупове.

И два бъдещи трупа, ако не успееха да се измъкнат навреме.

— Бегом! — изкрещя Чейс.

Двамата хукнаха към изхода. Когато минаваха край контролно-пропускателния пункт Чейс хвърли един гневен поглед към шкафчето, където бяха заключени вещите му. След миг те изскочиха навън, където мракът беше пронизван от неземни проблясъци от светлина.

Пред тях се забелязваше монорелсовата линия. Вагонетката, с която бяха пристигнали, я нямаше, а онази от съседната линия едва се забелязваше в далечината. Отвъд релсите, гигантски течни енергийни спирали танцуваха над хълма, покрит със стотици антени, а от върховете им хвърчаха облаци искри. Чейс виждаше собствената си сянка, но не от лампите около съоръжението, а от нещо много по-ярко, по-нестабилно и много смъртоносно.

Което се канеше да избухне всеки момент…

Чейс стигна до гребена на хълма и се хвърли надолу по стръмното. Със заслепяващ блясък и разтърсващ земята гръм от антените право нагоре се изстреля огромна светлинна стена и цялото съоръжение бе обгърнато от невъобразимо количество енергия.

Светлината изчезна след миг, много от антените се стопиха, а Чейс продължаваше да се търкаля надолу по хълма, притиснал ръце към ушите си, в очакване на новата вълна.

От небето към купола се устреми синкав лъч, който се разпиля в милион искри, щом премина през него и се стрелна надолу към машината.

Всичката геоенергия, която все още се съдържаше в машината, беше освободена отведнъж. Генераторът се пръсна, силата на взрива разпиля бетонните стени на ямата и образува огромен кратер на мястото на върха. Кръглата сграда беше изпарена, ударната вълна превърна всичко в прах за части от секундата и продължи да се разраства в огромен разрушителен пръстен.

С оглушителен гръм взривът изхвърли Чейс във въздуха сред дъжд от почва и камъни. Той се приземи болезнено върху асфалта на пътя и след миг осъзна, че се намира точно под станцията на монорелсовата линия. Побърза да потърси убежище под нея преди изхвърлените във въздуха останки от сградата с генератора да започнат да се сипят наоколо.

Облак от гъст прах се плъзна по хълма. Земята отново се разтресе от отломките, които се сипеха върху нея с продължително барабанене като от артилерийска стрелба.

След това всичко започна да отслабва.

Пороят от отломки премина в дъждец. Чейс седна и се закашля от праха, който постепенно се разнасяше от студения вятър, духащ откъм морето. По хълма се забелязваха безброй мънички пожари — на местата, където разтопеният метал от антените беше попаднал върху сухи дървета.

Той се измъкна навън. Склонът беше напълно оголен, тревата и горният слой почва бяха изметени от експлозията. В подножието му светлините на дока все още светеха ярко. Укритието за подводници беше построено така, че да издържи на всичко, по-слабо от пряк ядрен удар. Наблизо забеляза и други светлини: на обърнато на една страна превозно средство.

Той чу приглушена ругатня на руски.

— Хей! — извика Чейс, като започна да се спуска надолу по склона към източника на проклятия. — Булдозер! Добре ли си?

Максимов се беше облегнал на мантинелата, целият овалян в кал. Той вдигна замаяно глава и се втренчи в Чейс.

— О. Това си ти.

— Можеш ли да се движиш? Ранен ли си?

Той се ухили.

— Да. Какво беше това? Като че ли Бог ни порази с огън.

— Не беше Бог, а само Мичъл. Но щом го пипна, ще го изритам право при Господ. С мен ли си?

Максимов кимна и Чейс му помогна да се изправи.

— Какво ще правим?

— Тръгваме след Мичъл. Той отвлече Нина и открадна меча — а аз не възнамерявам да позволя на това копеле да се измъкне с тях. Да вървим.

Те тръгнаха надолу по хълма, следвайки въжената линия. Морският бриз беше отвял по-голямата част от прахта и Чейс вече имаше много добра видимост към базата. Забеляза някакво движение на кея.

— Мамка му! — Въпреки че фигурките едва се забелязваха от това разстояние, Чейс знаеше, че само един човек може да носи друг на рамото си — особено ако този, другият, имаше дълга червена коса.

Беше ясно къде я носи Мичъл. В далечния край на дървения кей имаше две малки лодки. Бягството на агента на DARPA нямаше да се осъществи по въздух, а по вода.

Трябваше да тръгне след него — или да му попречи да избяга с нея.

— Няма да успеем да го хванем! — каза Максимов, но Чейс вече мислеше иначе, защото се приближаваха до друга преобърната кола. Това беше мерцедес GL класа, а един мъж, в когото разпозна един от техниците, висеше окървавен през счупеното предно стъкло. Той беше успял да избегне касапницата на Мичъл и се беше опитал да избяга, но подземната ударна вълна беше преобърнала джипа. Когато се приближиха той осъзна, че двигателят още работи — от ауспуха излизаше пушек.

— Колко си силен? — попита той руснака. — Колкото Арнолд Шварценегер?

— Арни ли? В сравнение с мен той е като момиченце! — отвърна гордо руснакът, изпъвайки масивните си ръце.

— Страхотно! Тогава ще ми помогнеш да преобърнем това нещо!

Приближиха се до мерцедеса. Чейс го хвана за предната броня, Максимов — за задната, напънаха се и изправиха двутонния джип върху гумите му.

— Няма да стигнем навреме. Пътят е много дълъг — рече Максимов.

Чейс отвори огънатата врата и измъкна трупа на шофьора.

— Не ни трябва път. — Седна в джипа и затегна колана. Кабината беше пълна с натрошени стъкла и въздушните възглавници висяха празни от отделенията си, но иначе всичко останало като че ли работеше. — Идваш ли?

Максимов се настани в мерцедеса и неуверено погледна Чейс.

— Ще успеем ли?

— Трябва. — Мичъл беше изминал една трета от разстоянието до кея. Чейс насочи джипа право надолу по хълма. — Да опитаме малко оф роуд!

Той натисна педала за газта.

Мерцедесът излетя от пътя и започна да подскача по стръмния, неравен хълм. Чейс въртеше рязко волана наляво и надясно, лавирайки в гъстата гора от антени. Следващата отсечка от пътя се приближаваше бързо. Чейс рязко се отклони от маршрута си и се стовари върху замръзналия асфалт сред дъжд от камъни и пръст. Джипът премаза отсрещната мантинела, застина за миг във въздуха и се стовари право върху монорелсовата линия.

Колата започна да се плъзга надолу. Максимов изруга отново и се вкопчи в таблото. Чейс погледна към тресящия се скоростомер — над шейсет километра в час, като скоростта бързо нарастваше, а той дори не натискаше педала за газта.

Но все още не можеше да си позволи да намали. Мичъл вече беше изминал повече от половината разстояние до кея.

Линията беше абсолютно права и стигаше някъде в дъното на тунела. Светлият кръг беше засенчен донякъде от тъмна кутия — една вагонетка блокираше пътя му. А между двете линии имаше голямо пространство, което не му позволяваше да се прехвърли на незаетата.

Той погледна встрани. Точно до тунела имаше някакво бетонено разширение, което стигаше до ръба на скалата. Склад за гориво, може би, тъй като край стените му бяха наредени високи цилиндрични резервоари.

Нямаше друг избор…

Натисна спирачката до дъно и рязко зави. Гумите и спирачките изсвистяха в унисон. Чу се силен гръм, когато колелата пресякоха металните релси и джипът се устреми надолу по неравния хълм. Прегази някаква телена ограда и се удари толкова силно в бетонната стена, че едва не се преобърна.

Чейс трескаво завъртя кормилото, за да го предотврати. Джипът се залюля на две колела, след което тупна отново върху четирите, като се засили право към един от резервоарите.

Чейс рязко завъртя кормилото на другата страна. Мерцедесът поднесе, завъртя се… и спря. Задната му врата докосваше боядисания в бяло резервоар, дори беше леко хлътнала навътре.

Максимов примигна, когато осъзна колко близо са били до експлозивен сблъсък.

— Следващия път аз ще карам.

— Не, сега ще слезеш от колата — каза Чейс. — Освен ако не ти се плува. — Той посочи с пръст към ниската дървена ограда, която минаваше по ръба на скалата.

Максимов се ококори.

— Ти си луд!

Чейс отвори вратата си широко.

— Луд ли? Бесен съм направо! — Той направи една бърза маневра и блъсна другата врата в резервоара. — Сериозно говоря — вън!

Руснакът се отказа да спори и побърза да се измъкне навън. Чейс дори не го изчака да затвори вратата зад себе си, превключи на скорост и натисна педала за газта. Джипът буквално излетя от мястото си и профуча край подредените резервоари, застрашително приближавайки се към черното море.

Както и към светлините и кея.

Чейс коригира курса си и се устреми право към тях, като засили мерцедеса право през ниската ограда с повече от осемдесет километра в час.

Джипът застина за миг във въздуха и Чейс изскочи през вратата. Едва успя да се извърти в поза за гмуркане и се заби в ледената вода недалеч от кея.

Джипът продължи да лети напред без него. Няколко секунди след като Чейс се гмурна в морето, той се заби с носа напред в кея и се взриви, натрошавайки края на дървената структура. Шокираният Мичъл се оказа откъснат от лодките, а взривната вълна го отхвърли на около трийсетина фута назад.

Той остави изпадналата в безсъзнание Нина върху дъските, скочи на крака, и се втренчи невярващо в горящите останки, преди да погледне към водата. Само един човек бе способен да полети с джип.

— Еди! — изръмжа той, свали ХМ-201 от рамото си, изтича към края на кея и насочи оръжието към тъмната вода.

— Майната ти, Еди! Майната ти!

Замаян от студа, Чейс се опитваше да изплува, но водата над главата му изведнъж изригна от куршумите. Задържайки дъха си той заплува в обратна посока, докато Мичъл продължаваше да стреля в тъмната вода. 3.6 милиметровите куршуми успяваха да проникнат едва на няколко фута преди водата да ги забави, но те все още бяха горещи и няколко го изгориха по раменете, като огънче от цигара.

Мичъл изстреля всичките двайсет патрона от пълнителя. Понечи да превключи на други амуниции, когато се сети, че разполага с нещо много по-мощно.

Чейс вече го очакваше. Той се гмурна още по-надълбоко и заплува към брега с всички сили…

25 милиметровата граната падна във водата, потъна на четири фута дълбочина и се взриви.

Сферичната взривна вълна се разпространи със скоростта на звука. Горната й част достигна повърхността за частица от секундата и изригна навън във формата на гигантски гейзер. Под повърхността вълната продължи да се разпростира, много по-мощна и смъртоносна в плътната течност, отколкото във въздуха.

Колкото и бързо да плуваше, Чейс не можеше да надбяга взрива. Граната, хвърлена в плувен басейн, може да убие всички в него посредством хидростатичния шок — единствения му шанс за оцеляване беше да се отдалечи колкото се може по-далеч от епицентъра, с крака към него, за да разпръсне встрани силата на удара, когато взривната вълна го връхлети. Ако го удари странично, щеше да е мъртъв, с разкъсани органи…

Ударът беше ужасен, налягането го притисна от всички страни и го хвърли в неконтролируемо премятане. Дробовете му останаха без въздух и отпуснатото му тяло започна да потъва надолу.

Мичъл огледа разпенената повърхност за някакви признаци на живот. Нищо. Той изчака още малко, за да бъде сигурен, след което метна автомата на рамо, вдигна Нина и забърза към дока.