Тайната на Ескалибур

30

Чейс нямаше представа накъде е повърхността. Опита се да отвори очи и ледената солена вода му засмъдя. Нямаше никакви светлини, които да му покажат пътя към повърхността, не се чуваше нищо, освен съскането на милионите мънички въздушни балони, които бълбукаха около него.

Въздухът му свършваше. Докато служеше в SAS, можеше да издържи под вода над четири минути, но без редовните тренировки капацитетът на дробовете му беше намалял, а и не знаеше колко въздух е изкарала експлозията от дробовете му. Усещаше, че не е останало много, натискът в гърдите му се засилваше и сърцето му биеше все по-бързо…

Чу се нов звук — дълбок, тътнещо боботене. Наблизо. Последната граната на Мичъл. Той се сви в готовност да посрещне експлозията…

Но такава не последва. Вместо това една огромна длан го сграбчи за ръката и го издърпа на повърхността. Той изскочи над водата, пое си дълбоко въздух и видя ухиленото лице на Максимов.

— Ти… Ти от скалата ли скочи?

— Щом дребосък като теб може да го направи, хей! Няма никакъв проблем за голям руснак като мен. — Той заплува към кея, придърпвайки Чейс след себе си. — Мичъл замина за дока с жена ти.

Достигнаха до един от стълбовете и се хванаха за него.

— Не ми е жена. Не още.

— Така ли? И кога е сватбата?

— Защо всички ме питат за това? — възстановил дишането си, Чейс се изкачи върху кея. Откъм дока за подводници се чуха изстрели. По какво ли стреляше Мичъл? Няколко секунди по-късно се разнесе много по-силна експлозия. Последната граната.

Максимов се измъкна от водата.

— Какво прави той?

— Не знам, но трябва да отидем там. — Превивайки се от болки в цялото тяло, Чейс изцеди доколкото можа дрехите си от водата. Студеният морски вятър го пронизваше до костите; ако скоро не намереше някакво укритие, рискуваше да изпадне в хипотермия.

Двамата закуцукаха по кея. Пред погледа им се разкри ярко осветената вътрешност на дока. Черното масивно тяло на Тайфуна се издигаше злокобно над водата. Чейс видя някакви хора да тичат в другия край на дока. Предположи, че са били подплашени от стрелбата на Мичъл, но от американеца нямаше и следа…

Подводницата се раздвижи.

Отначало потегли бавно, но засилващия се воден поток край носа й не можеше да се сбърка и тя постепенно се отдалечи от дока. Привързващите я стоманени въжета висяха разкъсани от корпуса — Мичъл беше използвал експлозивни куршуми, за да ги прекъсне.

Откъм подводницата се разнесе силен трясък — подвижното мостче се откъсна и падна във водата. Над дока се носеше гъст пушек — последица от експлозията на гранатата, досети се Чейс: кнехтът беше взривен и всички стоманени въжета, привързани към него — прекъснати.

Тайфунът беше свободен — но Мичъл не беше разкъсал електрическите кабели, които излизаха от реакторите на подводницата през дупката в корпуса. Докато тя минаваше край пилона в края на дока, те увиснаха, но не след дълго пак щяха да се опънат.

Пред очите им се появи кърмата на морския съд, гигантските й перки пенеха водата от двете страни на високия рул. Те бяха монтирани във вътрешността на гигантски пръстени, които да ги пазят от удар с плаващи във водата предмети. Това сложи край на надеждите на Чейс, че ще се омотаят в кабелите, щом те се откъснат и паднат във водата.

А неговите шансове да се озове на борда на подводницата скоростно намаляваха. Когато тя се изравни с него, щеше да се намира твърде далеч от дока, за да може той да скочи и да се залови за някой кабел — а ако паднеше във водата, перките щяха да го повлекат надолу. Защитните пръстени бяха достатъчно големи, за да бъде тялото му завлечено вътре и разкъсано на парчета.

Нямаше никакъв друг начин да се озове на борда… освен от крана, който се издигаше в края на дока.

Рамото му беше извъртяно към кея, далеч от подводницата. Но ако успееше да го завърти на другата страна…

— Можеш ли да завъртиш това? — попита Чейс, като посочи към крана. Боята му беше покрита с ръжда, изглежда машината отдавна не беше използвана. Но в основата й се забелязваше лост, който все още изглеждаше във форма.

— Да, но защо?

— Защото трябва да се кача на подводницата.

— Рамото не е ли много късо?

— Тогава значи съм прецакан! Хайде, завърти го! — Той започна да се изкачва по ръждясалото скеле.

Максимов отпусна спирачката, след което сграбчи лоста и се опита да го премести.

— Не помръдва!

— Разклати го, за да се освободи!

Ръмжейки, Максимов започна да лашка напред-назад неподатливия лост. Той изскърца ужасно, след което леко се раздвижи.

— Помръдна!

— Чудесно, продължавай! — Докато Чейс се изкачваше нагоре, рамото леко се завъртя и от него се посипаха парченца ръжда като кафяви ръбести снежинки. Той погледна към тайфуна. Носът на подводницата вече го беше подминал, масивното чудовище бавно набираше скорост.

От укритието се разнесе скърцане на метал. Някой от електрическите кабели се бяха скъсали, но други продължаваха да се държат и постепенно накланяха пилона. При докосването им един в друг прехвърчаха искри, а след минутка подпорите на пилона поддадоха и той се сгромоляса върху дока, повлечен от подводницата.

— По-бързо, по-бързо! — извика Чейс. Рамото се беше извъртяло на около трийсет градуса, но на него това не му беше достатъчно. Достигна го и се изкатери отгоре му, докато Максимов продължаваше да работи с лоста. — По-бързо!

Максимов натисна още по-силно, надавайки мечешки рев. Кранът се завъртя по-бързо, но Чейс осъзна, че времето няма да му стигне. Кърмата на подводницата почти се беше изравнила с него и когато стигнеше до края на рамото, за да се спусне по кабела, щеше вече да го е подминала.

Той се изправи и хукна по рамото.

Едно подхлъзване и щеше да полети към смъртта. Но той продължи да тича, потраквайки с обувки по износения метал, докато не стигна до края и скочи, продължавайки машинално да движи ръце и крака във въздуха…

Падна върху задната част на кърмата, търкулна се надолу по стръмната черна стена и се удари в изпъкналата гърбица в основата й. Продължи да се плъзга по гръб надолу към мократа кърма. Премина на косъм от ръба на дупката, изрязана в корпуса и набра скорост по наклонената стена право към едната от перките, които се подаваха над водата…

Ръката му болезнено се удари в една от вдлъбнатините в корпуса. Той инстинктивно се вкопчи в нея и увисна изтръпнал — краката му се спряха на няколко стъпки от водата; всеки миг потокът можеше да го завлече право в мелницата на огромните бронзови витла. Заля го ледена вълна. Той изпъшка и с нечовешко усилие се издърпа нагоре.

Разнесе се зловещ трясък. Той надигна глава.

От реактора се откъсна още един кабел. Подводницата продължаваше да тегли пилона по дока, който повличаше по пътя си множество дребни предмети.

Накрая стигна до крана. Максимов, който вцепенен наблюдаваше битката за оцеляване на Чейс, изведнъж осъзна опасността, в която самият той се намира, и хукна по кея, малко преди пилонът да се забие в крана. Тайфунът вече беше набрал скорост и ударът разтресе старото съоръжение из основи. Още един кабел се откъсна сред дъжд от искри. С ужасяващо скърцане кранът се откъсна от кея и рухна във водата, повличайки пилона след себе си. И двете повредени съоръжения потънаха, повличайки кабелите от кърмата на подводницата.

Чейс се надигна на ръце и ги проследи с поглед.

— Господи! — ахна той, като видя как се удариха в защитните пръстени на перките. Те успешно изпълниха задачата си — не че това му помогна по някакъв начин. Тайфунът вече се беше отдалечил от дока и се отправи към открито море с нарастваща скорост.

Чейс с мъка се изкатери по кърмата, добра се със залитане до зеещия отвор в обшивката и се плъзна вътре. Тайфунът се състоеше от два дълги титаниеви корпуса, свързани един за друг като катамаран и затворени в обща стоманена черупка. Погледна надолу и видя, че вътрешните корпуси са разрязани, за да могат да служат по-добре при новия живот на подводницата като мобилна ядрена електроцентрала, и от тях стърчаха кабели. Някои от изрязаните дупки бяха достатъчно големи, за да може да се промуши през тях. Той се спусна през един от отворите.

Никой не забелязваше как останките от пилона и крана, които подводницата влачеше след себе си, действаха като подводно кормило — нищожен товар за огромния съд, но с достатъчно съпротивление, за да нарушат баланса и да придърпват все по-надолу задницата й, така че вълните застрашително приближаваха изрязаните в корпуса дупки…

Чейс се приземи върху долната палуба и се озова пред стена, върху която беше изрисуван символът за радиоактивност. Инстинктивно притисна двете си ръце към слабините и се огледа за най-бързия възможен начин да напусне залата с реактора.

В дъното забеляза един отворен люк и излезе през него. Зад гърба му остана тихото бучене на задвижващите валове, нямаше никакви други признаци на активност. Изглежда, в екипажа на подводницата влизаха само най-необходимите хора, достатъчни, за да се задвижат реакторите, но не и да я изкарат в морето. Те или бяха избягали, или Мичъл ги беше убил.

Предположи, че контролната зала се намира точно под горната част на корпуса, за да може командирът да използва перископите. Той тръгна напред, вървя, докато не стигна до една стълба, водеща нагоре, и започна да се изкачва по нея.

До ушите му достигна нечий глас. Мичъл. Чейс не можеше да разбере какво казва, но от резкия му тон можеше да предположи, че издава заповеди. Или може би изпращаше съобщение по радиостанцията?

Той тихомълком се промъкна в една каюта, която се оказа сонарната зала, и забеляза първата следа от присъствието на Мичъл — петна от кръв по една от боядисаните в бледокремаво стени. След още няколко крачки се натъкна на труп — мъжът лежеше проснат върху прага на отворен люк. До него лежеше голям гаечен ключ. Чейс го вдигна — всяко оръжие беше добре дошло — и надникна през люка.

Пред него се разкри контролната зала. Две големи тръби се спускаха от тавана и преминаваха през големи кръгли отвори към долната палуба; това бяха перископите на подводницата, и двата свалени. В предната част на голямата зала се виждаха две седалки пред осеяни с уреди табла и лостове, подобни на самолетните. В едното кресло се беше отпуснало друго тяло, под което се бе събрала локва кръв. Мичъл сигурно беше накарал нещастния матрос да подкара подводницата, преди да го убие.

Чейс все още не го забелязваше — но видя Нина. Все още в безсъзнание, тя лежеше в ъгъла под табло с компютърни монитори. Наблюдава я известно време, докато не се убеди, че диша. След това чу шум от движение в другия край на залата и леко се наведе още малко напред.

Мичъл беше застанал с гръб към него пред нещо, което може би беше комуникационна конзола. Автоматът лежеше зад него. Американецът разкопча раницата, в която беше прибрал Екскалибур, и извади от нея меча.

Чейс направи бърза преценка на ситуацията. Ако успееше да се приближи достатъчно, щеше да удари с гаечния ключ Мичъл по тила и да го прати на пода в безсъзнание — или да го убие, което беше също толкова добре. Но автоматът се намираше твърде близо до агента на DARPA, а като се изключат леките припуквания от статичните смущения в радиото, в контролната зала цареше пълна тишина. Достатъчна беше една стъпка накриво, едно шляпване на мократа му дреха и той щеше да бъде чут.

Нямаше кой знае какъв избор. Не можеше да чака вечно — Мичъл едва ли смяташе да плава с тайфуна чак до Щатите. Руската брегова охрана не си поплюваше и скоро някой, дали ракетен крайцер или друга подводница, щеше да го пресрещне по пътя.

Стиснал здраво гаечния ключ, той пристъпи в залата и се придвижи тихо зад тръбите на двата перископа. Надникна през отворите и видя дръжките и окулярите, които бяха готови да се издигнат при натискането на един бутон. Мичъл се намираше на около десет фута от него. Дали бе достатъчно близо, за да го нападне?

Слаб шум привлече вниманието на Мичъл. Чейс се дръпна назад, но американецът не беше чул него. Звукът бе леко изскърцване на метал. Мичъл се вторачи в някакъв уред, който наподобяваше скалата на кантар, единствената остаряла технология в изцяло компютъризирания контролен център. Чейс се сети, че това е механичен инклинометър: тежко махало, елементарен, но почти напълно точен начин да се определи ъгълът на изкачване или потапяне на подводницата. Докато го наблюдаваше, стрелката съвсем леко помръдна. Носът на тайфуна постепенно се издигаше — или задната му част потъваше.

Студени тръпки побиха Чейс, щом осъзна какво означава това, но Мичъл се приближи още повече до инклинометъра с Екскалибур в ръка. Очите му бяха вперени в стрелата.

Чейс усети своя шанс, тихичко излезе иззад перископа и се промъкна към него.

Мичъл се обърна, за да остави Екскалибур върху конзолата — и очите му се впиха в тези на Чейс, които се отразяваха в блестящото острие на меча.

Той бързо протегна ръка към автомата, а Чейс побърза да отскочи отново зад перископа. Той очакваше дъжд от куршуми, но нищо такова не последва. Чейс бързо се досети защо. Дори Мичъл да превключи на бронебойни патрони, стрелбата по дебелата титаниева облицовка на перископа щеше да доведе единствено до потенциално смъртоносен дъжд от рикоширали куршуми.

Но на него му бяха достатъчни само няколко стъпки покрай перископа, за да има чисто поле за стрелба.

— Дяволите да те вземат, колко си упорит, Еди! — каза Мичъл, като остави Екскалибур на конзолата и тръгна към него. Още две стъпки и щеше да е в обсега му…

Чейс удари с всичка сила бутона на перископа.

Хидравликата изсъска и металната тръба бързо се издигна до позиция. Чейс бързо клекна и хвърли гаечния ключ отдолу. Той удари Мичъл в колената и падна на пода.

Американецът залитна назад и извика от болка. Чейс се втурна към него. Пушката отново се вдигна във въздуха, но твърде късно, защото Чейс се блъсна във високия американец, обгърна го през кръста и го стовари по гръб върху конзолата. Екскалибур се завъртя върху нея и падна в дупката под вдигнатия перископ.

Чейс замахна с юмрук и изби автомата от ръката на Мичъл. Накани се да го забие в слабините му, но лицето му срещна коляното на американеца. Носът му изхрущя и по устните му потече топла кръв.

— Копеле такова! — изрева Чейс, вдигна глава и заби юмрука си в брадичката на Мичъл. Челюстта на американеца изщрака и той изплю кръв. Чейс го удари два пъти в стомаха, преви го на две и заби коляно в устата му, отхвърляйки го назад. — Вече не си… чак такъв красавец… нали? — крещеше той, продължавайки да забива юмруци в лицето на Мичъл, докато кокалчетата на ръцете му не започнаха да кървят.

Но Мичъл далеч не беше победен и вдигна ръка, за да се защити от последната атака на Чейс. С долната част на дланта си нанесе силен удар в челюстта на англичанина и щом Чейс залитна назад, той го ритна в стомаха и го запрати към перископа. Чейс се удари в една от дръжките, тръбата се завъртя и го запрати на палубата.

С подуто лице и целият окървавен, Мичъл изгледа яростно Чейс, сякаш готов да се хвърли върху него и да го довърши с голи ръце — но после се хвърли към падналия автомат.

Проснат на пода, без никакво прикритие, Чейс можеше да се скрие само на едно място…

Под дъжд от куршуми той се гмурна в дупката и се стовари върху твърдия под на отделението за перископа. Побърза да се изтърколи встрани, преди Мичъл да изтича до ръба и да продължи да стреля безцелно. Куршумите отскачаха от стената. Този път вече се наложи Чейс да се изкачва по пода, подводницата със сигурност се накланяше към задницата. Но в момента не му беше до това, той се протегна, отвори люка и видя нещо, което малцина западняци бяха виждали.

Пред него се простираше ракетната платформа на тайфуна, висока три палуби и широка поне двеста фута. Той се намираше на тясно мостче, което заобикаляше най-горното ниво, и гледаше надолу към десет двойки пускови тръби, притиснати между двата цилиндрични корпуса. Макар и тръбите да бяха празни, от цялото помещение лъхаше заплаха, то беше символ на страховита унищожителна мощ.

Но при него в залата се намираше и една далеч по-древна унищожителна сила. През люковете на долното ниво нахлуваше морска вода, вълните се пенеха при ударите в тръбите. Най-долната палуба вече беше наводнена, водата преливаше през дупката в корпуса и колкото повече потъваше задната част, толкова по-бързо щеше да нахлува тя.

Зад него се чу изтрополяване. Мичъл беше скочил долу от контролната зала. Чейс се плъзна на пода под тежкия люк и го ритна с двата си крака. Той се затръшна върху дулото на автомата. Нещо изхрущя. Американецът натисна с всичка сила, разшири отвора, озъби се на Чейс и насочи оръжието към него.

Щрак.

Пръстът на Мичъл се стегна около спусъка, но от дулото не излетя куршум. Той опита отново, след което се опита да превключи на други амуниции. Превключвателят не помръдна, механизмът му беше повреден.

— Нали ти казах, че ще се счупи! — извика Чейс, като отново ритна с всичка сила и запрати Мичъл към страничната каса на люка. Той изпъшка тежко. Докато Чейс се подготвяше да нанесе следващия си удар, той се изтегли назад към камерата на перископа. Люкът се затръшна върху рамката си.

Чейс се изправи и избърса кръвта от лицето си. Подводницата се беше наклонила с десетина градуса към кърмата, а нивото на водата в ракетното отделение вече надвишаваше средата. Изведнъж разправата с Мичъл остана на заден план — той трябваше да намери начин да се измъкне заедно с Нина от подводницата.

С малко повече късмет Мичъл сигурно се беше сдобил с няколко счупени ребра. Чейс отвори люка — и отскочи назад, когато Екскалибур изсвистя над главата му.

Ако Мичъл беше ранен, то не го показваше по никакъв начин. Той замахна отново и Чейс отскочи назад, за да избегне удара в лицето си.

Мичъл напредваше упорито, с изкривено от ярост, окървавено лице. Чейс отскочи назад, след като Екскалибур одраска корема му. Нова атака, при която бе порязан от слабините до гърдите. Чейс изкриви лице и започна да отстъпва по-бързо. Той погледна през рамо и забеляза, че мостът стига до края си пред една голяма контролна конзола.

Мичъл също я видя и подигравателно изкриви устни. Замахна към гърдите на Чейс, принуждавайки го да отстъпва още по-бързо. Англичанинът не виждаше нищо, което да може да използва като оръжие или поне да отбива атаките. Щеше направо да си умре от меч!

Стигна до контролната конзола. Мичъл замахваше с Екскалибур за последния, смъртоносен удар…

Палубата потрепери, дълбок метален стон отекна във вътрешността на подводницата. В огромната камера изведнъж задуха вятър и водата нахлу през люковете с много по-голяма сила от преди. Нещо в ракетния отсек защрака, наподобявайки пушечни изстрели — нитовете започваха да се късат под напора на стихията.

Кърмата на подводницата продължаваше да потъва и носът й се вдигна над водата, без да има какво да го крепи и корпусът на грамадния воден съд започна да се огъва.

Много скоро щеше да потъне.

Мичъл стисна парапета, за да се закрепи по-здраво, и замахна.