Тайната на Ескалибур

8

Швейцария

След като на следващата сутрин правителственият самолет се приземи в Цюрих, вместо да подкара очакващия ги джип към града, Мичъл се насочи към близките планини, воден от сателитната навигационна система към мястото, където приятелката на Чейс, Мици Фонтана, се беше съгласила да се срещне с тях. За тяхна голяма изненада те се озоваха на стръмно алпийско пасище… където се провеждаше доста необичайно спортно събитие.

— Какво правят те, за бога? — попита Нина, вперила поглед в необичайната сцена, която се разкри пред тях, без въобще да се притесни за здравето на участниците.

Чейс се изхили невярващо.

— Нали ти казах, че ще иска да направи нещо опасно. Но, да му се не види, това не го очаквах.

Върху пасището беше опъната мрежа, а на няколко метра пред нея, между два кола, беше опъната бяла хартиена лента. Зад тях, на около стотина метра нагоре по неравния хълм, се виждаше пътека от смачкана трева, която водеше до сравнително равна поляна, където стояха състезателите. Това беше състезателна писта, но участниците не бяха нито пеша, нито в някакво превозно средство. Те се намираха във вътрешността на гигантски надуваеми топки, които приличаха на прозрачни топки за голф.

Чейс не можа да открие Мици сред публиката, затова въобще не беше изненадан, когато видя, че единият от първите двама състезатели има дълга руса коса.

— О, боже! — проплака той, докато някакъв мъж започна обратно броене на немски.

— Тя ли е в топката? — попита нервно Нина.

— Тя е в топката.

— Давай! — извика мъжът. Надуваемите мехури започнаха да се търкалят надолу по хълма, като набираха скорост с плашеща бързина. Доколкото Чейс можеше да разбере, състезателите нямаха абсолютно никакъв контрол върху тях — те просто се премятаха като дрехи в сушилня, докато топките отскачаха от неравностите, скалите и дори една от друга.

Всичко свърши за около петнайсет секунди. Топката на Мици разкъса хартиената лента на сантиметри преди другата топка и се блъсна в мрежата, подскочи във въздуха и най-накрая се спря. Хората се втурнаха да задържат сферите, докато двамата се откопчат и се измъкнат навън. Победеният състезател, слаб млад мъж, обръснат на катинарче, веднага се строполи на тревата, докато Мици успя да се задържи права, макар че се олюляваше. Тя забеляза Чейс и спътниците му и започна да му маха развълнувано, но краката й се подкосиха. Тя едва не падна, но някой успя да я прихване.

— Не мога да не го призная — рече Мичъл, — приятелката ти знае как да устрои ефектно появяване.

Те се приближиха до нея. Нина осъзна, че закръглената и хубава блондинка е доста по-млада от всички останали международни „приятелки“ на Чейс. Тя изглеждаше някъде около двайсетте.

— Еди! — извика Мици, като се усмихна широко, докато те се приближаваха към нея, и побърза, все още олюлявайки се, да го прегърне.

— Здрасти, Мици — отвърна ентусиазирано Чейс. — Успокой топката — добави той, когато тя го целуна силно по устните. — Не искам да карам годеницата ми да ревнува.

Продължавайки да прегръща Чейс, Мици любопитно погледна към Нина.

— Здрасти. Ти ли си сгодена за Еди? Поздравления! И поздравления за откриването на Атлантида. Прочетох статията за теб в „Тайм“. — Най-накрая тя пусна Чейс и го погледна въпросително. — А теб само те споменаха. Защо така?

— А, това не ме притеснява — не съм роден за слава — отвърна Чейс и сви презрително рамене. — Виж, срещу богатството нямам нищо против! — Мици се разсмя.

След като се представиха един на друг, Чейс погледна към надуваемите топки, които се извозваха с колички нагоре за следващото спускане.

— Какво беше това?

— Нарича се зорбинг — отвърна Мици. — Много е забавно.

Чейс се ухили.

— Трябва да имаш здрави топки, за да се захванеш с това.

Мици отново се засмя.

— Та какво те води в Швейцария? Нали знаеш, че винаги съм готова да ти помогна. Въпреки че вече не си свободен. — Тя се усмихна на Нина. — Голяма си късметлийка.

— Да, понякога и аз си мисля така — отвърна Нина, доста изненадана от факта, че Чейс изглежда леко смутен от вниманието на младата жена. — Вие откъде се познавате? Заедно ли сте работили?

— Не, нищо подобно — отговори Мици. Тя стисна ръката на Чейс. — Еди ме спаси. Заедно с майка ми, преди около четири години.

— Просто си вършех работата — рече скромно Чейс.

— И не само това. Освен че ме спаси, ти промени живота ми! Преди бях доста свита — каза тя на Нина, — домошарка един вид. Зубрачка.

Мичъл смушка Нина.

— Че в това няма нищо лошо, нали? — Тя се усмихна.

— Но след като се запознах с Еди — продължи Мици, — осъзнах, че животът ни е даден, за да се живее, че съществуват толкова много неща, които трябва да се опитат. Исках да се занимавам с всичко — точно като него.

— Нищо не съм направил — каза Чейс. Той погледна нагоре по хълма, където разтоварваха сферите от количките. — Например никога не съм се спускал по склон, напъхан в голяма надуваема топка.

— Може би трябва да опиташ — предложи Нина с палава усмивка.

Лицето на Мици светна.

— Да, трябва! Хайде, ще се състезаваш с мен. — Тя го сграбчи за ръката и се опита да го поведе със себе си.

Чейс не помръдна от мястото си.

— Да не си се побъркала!

— Няма да отнеме много време. Организаторите са ми приятели. Мога да те включа в следващата серия. — Тя дръпна ръката му още по-настоятелно. Чейс погледна безпомощно към Нина, която се ухили и му кимна подканящо. Чейс въздъхна и последва Мици нагоре по склона.

— От колко време сте сгодени с Нина? — попита тя.

— Около година. Всъщност скоро, след като се видяхме последния път.

Тя изпусна пресилена въздишка.

— Значи съм си изпуснала шанса.

— Нее, ти заслужаваш нещо по-добро от грозен стар негодник като мен.

— Знам ли. Всички мъже на моята възраст, с които се срещам… Те са такива… момченца!

Чейс се разсмя.

— Между другото, все още ти дължа пари за онзи парашут.

— Не се притеснявай — успокои го Мици. — Макар че мама въобще не беше във възторг, когато й съобщих какво се е случило с него. — Тя раздразнено изпухтя — универсалният звук, издаван от всички деца, недоволстващи от родителите си. — Докато си тук, можеш да дойдеш да я видиш. Знам, че тя ще те посрещне с удоволствие.

— Всъщност ние не разполагаме с много време, но… да, може да прескочим да я видим.

— Къде отивате след това?

— В Йордания.

— Йордания! — възкликна Мици. — И аз ще ходя там по-късно през годината, за да видя руините на Петра. А ти защо отиваш?

— Страхувам се, че не мога да ти разкрия много — мисията е строго секретна. Но ще ни направиш огромна услуга, ако ни помогнеш с нещо в Австрия.

— Строго секретна? Звучи ужасно загадъчно. Да не би да е нещо като откриването на Атлантида?

— Нещо такова. Когато приключим, ще ти разкажа всичко.

Тя се усмихна.

— Чакам с нетърпение.

Двамата стигнаха до равната част на пасището, където ги очакваха сферите. Мици се обърна на немски към един от организаторите, който се съгласи да я пусне заедно с Чейс да минат следващи, след което използва усмивката си — и дълбокото си деколте — за да обезоръжи двамата младежи, чиито места бяха заели. След това започнаха подготовката си.

— Шийна яка? — попита Чейс, като въртеше в ръце твърдата подплатена черна яка със самозалепващи се велкро ленти. — При повечето спортове това се използва чак след като се прецакаш. Сигурна ли си, че е безопасно?

— Разбира се! — отвърна Мици, докато затягаше собствената си яка. — Само не ми казвай, че си нервен.

— Не съм. Само леко се притеснявам от транспортните средства, които не могат да се управляват. Няколко пъти съм се возил в такива и крайният резултат обикновено беше експлозия.

Мици се ухили, след което се намърда в топката си. С гримаса на лицето Чейс влезе в своята, като се промъкна през тесния тунел към втората, по-малка сфера във вътрешността, която се придържаше на мястото си посредством силно опънати найлонови въжета, прикрепени към външната обвивка. Той се облегна на вътрешната стена, пристегна предпазния колан на гърдите си и се залови за двете дръжки над главата му. С разперени крака и ръце той погледна към Мици, която му се усмихна в отговор.

— Готов ли си? — попита тя.

— Не.

— Er ist bereit!12 — рече тя на организатора, която веднага започна отброяването.

Чейс я погледна намръщено.

— Гръм и мълнии! — изрева той, когато сферата му беше изтикана на ръба на склона.

Изведнъж светът се превърна в шеметен водовъртеж от небе и трева, и небе, които се сменяха стремително. Пластмасата скърцаше, а найлонът пропукваше при ударите си в неравностите, след миг той се озова във въздуха, след което сферата отново се стовари на земята и продължи да се търкаля надолу. Когато неговата сфера се сблъска с тази на Мици, се чу изскърцването на найлон, триещ се в друг найлон. След това той отново полетя във въздуха и изведнъж се озова в мрежата, която ограждаше края на трасето. Няколко ръце подхванаха сферата му и я изтъркаляха настрани, но Чейс продължаваше да се чувства така, сякаш все още се търкаля надолу по склона. Със замъглен поглед той разкопча колана си, измъкна се залитайки през тунела и видя как Нина и Мичъл се придвижват на зигзаг към него.

— Изгуби — рече Мичъл. — Лош късмет.

— Как беше спускането? — попита Нина.

Чейс едва успя да се задържи прав, земята продължаваше да се люлее под краката му.

— Боже, правил съм скокове с парашут в буря, които са били по-спокойни от това.

— Може би просто остаряваш — предположи Мичъл. Чейс го стрелна с поглед.

Грейналата Мици се дотътри до Чейс и се облегна на ръката му.

— Иха! Не ти ли казах, че ще е забавно?

Чейс изсумтя.

— Знаеш ли, ако наистина имаш нужда от прилив на адреналин, трябва да се запишеш в армията. Нищо общо с тия екстремни спортни глупости.

— Казваш го само защото спечелих — каза тя, като се нацупи. — Освен това там може да ме застрелят!

— Не е необходимо да бъдеш в армията, за да те застрелят — печално я предупреди Нина.

— И така, ще ни помогнеш ли? — попита Мичъл.

— Разбира се! Само ми кажете какво искате да направя — отвърна Мици. — Можем да говорим за това в апартамента на нашите.

Мичъл я погледна нетърпеливо.

— Налага се да побързаме.

— Няма проблем — каза Чейс. — Той ни е на път. — Той отново разтърка слепоочията си и изпъшка. — А аз не бих имал нищо против да се повозя седнал известно време…

Цюрих блестеше на утринното слънце, слънчевата светлина танцуваше върху водите на езерото край града. Чист бял сняг покриваше околните върхове, оформяйки идеалната картина за пощенска картичка, вечнозелените гори се спускаха почти до покрайнините на града. Нина си помисли, че гледката е наистина красива — дори още по-впечатляваща, защото тя я виждаше от центъра на града.

Терасата върху покрива на небостъргача беше по-голяма от целия нюйоркски апартамент на Чейс и Нина. Като се имаше предвид къде се намират, тя предположи, че собственикът е някъде високо във финансовия свят — както се и оказа.

— Извинявам се, че съпругът ми не можа да присъства — каза Бригите Фонтана, докато й подаваше чаша горещо виенско кафе. Самата тя представляваше по-спокойна и по-матова версия на дъщеря си, облечена с дрехи, които умишлено не разкриваха чак толкова много. — Той е в Китай на финансова конференция, в Шанхай.

— Шанхай ли? — каза Чейс. — Миналата година бях там.

— По работа или за удоволствие?

— По работа.

— Аха. — Бригите го погледна разбиращо. — Надявам се, че всичко е минало добре?

Лицето на Чейс се изкриви.

— Ами… средна хубост.

— Кога ще е сватбата, Еди? — попита Мици, като подаде още две чаши на Чейс и Мичъл. — Надявам се, че всички ще бъдем поканени.

— Но разбира се! Само че още не сме определили датата. — Чейс стисна ръката на Нина. — Бяхме доста ангажирани през годината.

— Но, изглежда, това се е отразило добре и на двама ви — усмихна се Бригите. — Поздравления!

— Благодаря ви. И така, как се запознахте с Еди? — попита Нина. — Мици каза, че ви е спасил.

— Точно така. Той…

— Ние бяхме отвлечени — прекъсна я Мици с изненадващ ентусиазъм.

— Мици — предупреди я Бригите, потисната от спомените.

Дъщеря й не й обърна никакво внимание.

— Една банда ни отвлече, за да накара папа да им даде достъп до банковите компютри. Но вместо това той нае Еди и неговия приятел Хюго да ни спасят. И те ни спасиха. — Докато сядаше, тя погледна към Еди с обожание в очите.

— А какво се случи с похитителите? — попита Мичъл.

— О, Еди уби…

— Повече никого няма да могат да наранят — бързо каза Бригите. — Но Хюго и Еди ни спасиха живота. — Тя погледна към Чейс. — Толкова съжалявам за случилото се с Хюго. Дори не знаех, че е загинал, докато не прочетох за откриването на Атлантида.

— Благодаря — отвърна смутено Чейс. Според официалните сведения, разпространени от АСН, неговият партньор Хюго Кастил бе загинал при инцидент, докато се гмуркал към Атлантида. Въпреки че технически това беше вярно, те бяха пропуснали да представят поредицата от събитията, довели до гибелта му.

— Горкият Хюго — каза тъжно Мици. — Толкова беше мил.

Бригите кимна и отпи от чашата си.

— И така, Еди, Мици ми каза, че искаш да помолиш за услуга. Нали знаеш, че бихме ти дали всичко, което пожелаеш.

— Не става въпрос за предмет, а за човек — отвърна Чейс. — Бих искал да заема Мици за известно време. Не се тревожете, няма да я задържам много.

Мици се засмя, но Бригите стисна устни.

— Всъщност точно за това не съм особено съгласна. Не и след всичко, което се случи миналата година.

— Миналата година ли? — попита Нина Чейс. Докато търсеха гробницата на Херкулес, той беше отишъл в Швейцария, за да открие бившата си жена, но заради участието на София тя не беше разпитвала твърде много за тази част от приключението.

— Помолих Мици да ми помогне с едно нещо — обясни той. — Осигури ми оборудване и ме откара до мястото.

— Осигури ти оръжия и експлозиви, а след това ти скочи от покрива на колата й през перилата на един мост, докато сте се движели със сто километра в час! — сопна се Бригите.

— Имах парашут…

Тя го погледна неодобрително.

— Откакто ни спаси — за което съм ти благодарна и винаги ще бъда — Мици се превърна в адреналинов наркоман! Скачане с парашут, или водни ски, или… или дори бънджи скокове. Не може да се забавлява, без да си рискува живота!

— Ох, мамо — викна ядосано Мици. — Вече съм голяма, мога да се грижа за себе си. Просто се забавлявам!

— Не се тревожете, няма да се занимава с нищо подобно — увери я Чейс. — Освен ако не става въпрос за най-екстремната библиотека в света.

— Библиотека ли? — попита Мици унило.

— Да. Трябва ни някой, който да извърши някои проучвания за нас в един австрийски замък.

— О-о-о… — проточи тя с ужасно разочарование в гласа. — Да, разбира се, че ще ви помогна, но… сигурен ли си, че само това искаш да направя? Не искаш ли да се изкатеря по някоя планина или нещо такова?

— Не, само да видиш тоя замък и да убедиш собственика му да разговаря с нас. Съгласна ли си? — Той погледна към Бригите, която все още не изглеждаше особено щастлива. — А вие?

Бригите въздъхна.

— Както тя самата каза, вече е голяма.

— Ако ви притеснява, можем и ние да го направим — предложи Чейс. — В смисъл, че не искам да ми се ядосвате или нещо друго.

Тя успя да се усмихне леко.

— След всичко, което направи за нас, мисля, че ще ми е много трудно да ти се сърдя.

— Разбира се, че ще го направя, Еди — настоя Мици. — Може да не е толкова вълнуващо, колкото последния път, когато ти помогнах, но пък кой знае? Може да открия нещо, което да те изненада.

Чейс й се усмихна.

— Като те познавам, ти ще изровиш онова, което търсим, още преди да успеем да се върнем. Не се тревожете, Бригите. Тя ще бъде добре, обещавам.

Мичъл отвори куфарчето си и подаде снопче листи на Мици.

— Ето с какво разполагаме за замъка и неговия собственик, и какво искаме от вас да разберете, ако успеете.

— Докато се върнете, ще съм научила всичко — отвърна тя самоуверено.

— Страхотно нещо — каза Чейс, като изпразни чашата си и я сложи на масата. — И така, съжалявам, но трябва да тръгваме, времето ни притиска.

— Всъщност какво точно търсите? — попита Бригите.

— Страхувам се, че в момента не мога да ви кажа — отвърна Мичъл, — но то е от изключително значение за АСН и ООН.

— Много сме ви благодарни за помощта, наистина — добави Нина. — Благодаря. И на двете ви.

Бригите кимна.

— Тогава ви пожелавам лек път. И се надявам да намерите каквото търсите.

— Успех! — пропя Мици.

Чейс се изправи и я целуна по бузата, след което на прави същото и с Бригите.

— Няма проблем, ще се върнем след няколко дни. До тогава. — Той изчака Нина и Мичъл да се ръкуват с двете жени, след което театрално протегна ръка към хоризонта, отвъд езерото.

— И така. Дръж се, Йордания, идваме!