Тайната на Ескалибур

4

Нина бързо скочи от стола си — отчасти от страх, отчасти за да избегне втори изстрел, ако убиецът я е взел на мушка.

Но лазерната точица примигна и изчезна. Нина се втурна към прозореца. В стъклото беше пробита дупка с широчината на пръста й. Зад нея, на покрива на Международния център, тя видя снайперистката — жена с изсечено лице и разрошена коса, боядисана в ярко оранжево, — която залюля пушката си и я хвърли надалеч през ръба на покрива на сградата.

— Хей! — извика някой зад гърба й. — Той ви открадна лаптопа!

Нина се обърна и видя един едър мъж, който тичаше към изхода с нейния макбук и диска. Огромната му ръка правеше машинката да изглежда не по-голяма от книга джобен формат.

Руст…

Един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че е мъртъв — очите му бяха широко отворени и застинали, а устата му беше полуотворена, като че ли се канеше да изкрещи. Но той нямаше да проговори отново — и тайната, която се канеше да сподели с Нина, в този миг излизаше през вратата.

— Обадете се на 911! — извика тя и хукна след брадатия мъж. — Какъвто и да е номерът тук, обадете се на полицията!

Огромният крадец се изгуби във вътрешността на хотела. Нина го последва. След нея тичаше млад мъж, нетърпелив да се прояви като герой. Но куражът му се изпари за миг, щом осъзна, колко е грамаден всъщност обектът на преследване.

— Повикахте ли полиция? — попита Нина, като видя телефона в ръката му. Той започна да набира номера на клавиатурата и леко забави скоростта си, зает с телефона.

Едрият мъж пред тях стигна до едно разклонение. Той също се забави, огледа се объркано във всички посоки, след което хукна надясно.

Нина зави зад ъгъла и се озова пред дубликат на коридора, който току-що бе напуснала. Една камериерка затваряше вратата на една от стаите и беше оставила количката с препаратите по средата на коридора. Брадатият мъж изкрещя нещо на чужд език — руски, помисли си Нина в мига, в който той връхлетя върху количката и разпиля по пода шишетата с препарати за почистване. Камериерката изпищя.

Мъжът погледна назад и видя Нина и спътникът й да тичат след него…

След което без видимо усилие вдигна цялата количка над главата си и я хвърли по коридора към тях.

— Господи! — Нина отскочи към една врата. Плитката ниша й осигури достатъчно пространство, за да избегне ръбестата ракета, но младият мъж нямаше такъв късмет, защото твърде късно вдигна поглед от телефона си. Количката го блъсна и го събори на земята, а останалото й съдържание се пръсна по пода.

Нина надникна в коридора, но брадатият не беше приключил. Този път той награби камериерката и хвърли пищящата жена към нея. Нина нямаше къде да се скрие. И двете жени се търкулнаха на пода сред остатъците от количката.

Нападателят им изръмжа доволно при вида на хаоса, който бе създал, после се обърна и отново побягна.

— Ти, кучи сине! — изпъшка Нина и се опита да се изправи. Камериерката изглеждаше повече уплашена, отколкото наранена, но младият мъж охкаше силно, стиснал здраво счупената си китка. — Добре ли сте? — попита тя жената, която замаяно и кимна в отговор. Нина посочи към ранения мъж. — Помогнете му!

Телефонът му лежеше на пода сред разпилените сапуни и шампоани, а екранът му проблясваше. Нина го грабна и хукна след гиганта.

Той стигна до друг кръстопът и изпадна в безизходица, главата му отчаяно се въртеше наляво и надясно. Нина осъзна, че той се е изгубил — беше попаднал в капана на абсолютната еднаквост на коридорите и очевидно не можеше да прочете табелите, които упътваха гостите на хотела през лабиринта.

Той обърна глава назад към нея и се намръщи, белегът на челото му се сгърчи и набръчка кожата на лицето му. Нина забави ход. Ако той решеше да смени тактиката си и да я нападне, вместо да продължи да бяга, тя нямаше никакъв шанс да му устои.

Но вместо това той й обърна гръб и побягна наляво. Сбърка пътя, помисли си тя, като прочете табелата преди да хукне след него. Щом не може да намери пътя, значи има шанс да го заловят преди да се измъкне или да нарани още някой.

Но тя се нуждаеше от помощ, от човек, който да успее да повали мускулестия гигант…

Когато телефонът иззвъня, Чейс се промъкваше с малкия Форд Фокус сред натовареното улично движение, а баба му седеше до него с пазарска чанта в скута си и още няколко, наредени на задната седалка. Той въздъхна и бръкна в джоба си.

— Би ли отговорила вместо мен, бабче? — попита той, като й го подаде. — Не искам да се забъркам в неприятности с полицията още на първия ден, след като се върнах в страната.

Той предполагаше, че звъни Нина, тъй като се съмняваше, че Холи ще успее да зареди новия си телефон толкова бързо, а вероятността Елизабет да му се обади, за да си побъбрят, беше изключително малка.

— Ооо, здравей, Нина — каза бабчето, което потвърди предположението му. След това се обърна към него и каза: — Нина се обажда.

— Така си и мислех — отвърна той, прикривайки обичайните саркастични нотки в гласа си. — Какво иска?

Последва цяла поредица от все по-изненадано звучащи аах! и оох! Чейс погледна леко встрани и забеляза как по лицето на бабчето се изписва изражение на пълно неверие.

— Какво? — попита той.

— Тя казва, че мъжът, с който е отишла да се срещне, е бил убит и тя преследва из хотела друг мъж, който й откраднал лаптопа.

— Ох, мам… че — изръмжа Чейс. Той настъпи педала за газта.

— Да ти кажа, въобще не останах с впечатлението, че тя обича да се шегува.

— Не се шегува — мрачно отвърна той. — Човек да не я заведе някъде!

Нина зави зад следващия ъгъл и се озова пред задънен коридор. Мъжът се беше спрял пред нея и гневно мърмореше нещо. Той се обърна и се втренчи в Нина.

— Ъъъ… здрасти — каза тя, ужасено осъзнавайки, че ролите им в това преследване са се разменили. Той пристъпи към нея. — Добре де, какво ще кажеш да ти оставя лаптопа? Застрахован е… мисля…

Мъжът отново пристъпи към нея. Нина уплашено отстъпи назад, подминавайки яркочервения пожарогасител, който висеше на стената.

Оръжие…

Тя го изтръгна от мястото му и го хвърли с всичка сила.

Той вдигна ръка, но беше твърде късно и пожарогасителят го цапардоса с металически звук право в лицето. Той политна назад…

И й се усмихна.

— Даааа… — измуча той в екстаз с окървавени зъби. Ненормалната му усмивка се разшири и очите му се втренчиха в нея.

— Ох, мамка му…

Той грабна пожарогасителя и го хвърли върху нея. Тя успя да го избегне, като се хвърли на пода, но краят на маркуча му я шибна по гърба. Пожарогасителят се удари с всичка сила в отсрещната стена и проби дупка в нея като куршум, а във всички посоки се разлетяха дървени и гипсови отломки.

Нина очакваше да я нападне докато е все още на пода, но вместо това чу изпращяване на чупещо се дърво. Погледна нагоре и видя, че той е избил с ритник вратата от пантите и е излязъл на аварийното стълбище.

Тя тръгна след него, мръщейки се на болката в гърба. Миризмата на храна, която се разнасяше отдолу, й подсказа, че се е запътила към хотелската кухня. В този миг се разнесе трясък от ритната с всичка сила врата, последван от гневни викове и металическа какофония от падащи тигани, съпроводена от изпълнен с болка писък.

Нина стигна до подножието на стълбищата. Вратата все още се люлееше лудо напред-назад като в кръчмите от Дивия запад. Тя скочи вътре и видя мъж, облечен в бяла униформа на готвач — обсипана с червени капчици кръв от разбития му нос — който се беше проснал на пода сред разпилени тигани, до една обърната количка. Другите от персонала отчаяно се опитваха да се отдръпнат навреме от брадатия мъж, който препускаше като луд към вратите в другия край на кухнята.

Тя прескочи падналия готвач и ритна един от падналите тигани, който се плъзна към отсрещната стена. Гигантът се обърна назад и я видя. Последва нова ругатня на чужд език, той изтръгна един сатър от говеждия бут на щанда до него и го хвърли по нея.

Нина изскимтя и се хвърли на пода, а острото парче стомана прелетя над главата й и се заби на два инча дълбочина в стената зад гърба й. Тя внимателно надникна иззад най-близкия тезгях и побърза отново да се скрие, след като бутът, последвал сатъра, отскочи от метала над главата й. Последваха нови кулинарни ракети — огромна консерва с готвен боб, цяла пуйка и стъклен буркан, който се пръсна при удара и я засипа с дъжд от кисели лукчета. По гърба й потече оцет и раната я засмъдя.

— Какво е това, по дяволите! Бой с храна? — изкрещя тя.

От другия край на кухнята се разнесоха нови крясъци, последвани от ужасния трясък на чупещи се порцеланови съдини. Нина се осмели да погледне отново над щанда и видя, че вратата се люлее, а по пода, край една обърната количка, се търкаляха разпилени чинии и купи. Мъжът беше изчезнал.

— Мамка му! — Тя скочи и изтича покрай кухненския персонал, плъзгайки се по начупения порцелан и влетя в хотелската трапезария. Брадатият явно вече се беше ориентирал и препускаше към изхода, водещ към рецепцията. Тя го последва.

Чейс профуча с пълна газ надолу по хълма покрай старата сграда на киното, като в бързината си да стигне до Нина, задейства и камерата за видеонаблюдение на пътя. Едва се сдържа да не изругае, като зърна двойното проблясване в огледалото за обратно виждане. На седалката до него бабчето се държеше с една ръка за дръжката на вратата, а с другата беше прегърнала здраво пазарската чанта.

Той премина по надлеза над пристана и започна да се изкачва по хълма към Международния център. Когато натисна рязко спирачки, за да завие към паркинга на хотел „Парагон“, той видя, че не е единственият, който се е разбързал — един блестящ черен кабриолет „Ягуар ХК“, управляван от жена с розово-оранжева коса, се плъзна пред него.

Някак си той знаеше, че тя е свързана с проблемите, в които се е забъркала Нина. Ако бабчето не беше с него, той щеше да забие форда право в ягуара, за да попречи на жената да влезе в паркинга, но сега можеше просто да седи и безпомощно да наблюдава как някакъв грамаден брадат тип изскочи от хотела и с един удар просна пазача на земята.

В ръка той носеше лаптоп. Това трябваше да е компютъра на Нина…

Ягуарът рязко спря. Мъжът отвори вратата и седна на пасажерското място — колата осезаемо клекна под тежестта му. Жената натисна педала за газта и рязко зави, отправяйки се обратно по пътя, откъдето беше дошла.

Нина изскочи от хотела и хукна към фокуса.

— Това са те, те го убиха! — извика тя, сочейки след отдалечаващия се ягуар. Накани се да отвори предната врата и да скочи в колата, когато забеляза, че мястото е заето.

— Опа!

— Помниш баба ми, нали? — смутено рече Чейс.

— Да, ами… — Ягуарът се изгуби от погледа им; тя отчаяно се загледа след него, след което отвори задната врата и седна в колата, като изтика пазарските торби настрани. — Измъкват се, давай, давай!

Чейс я погледна отчаяно.

— Нина, баба ми е в колата!

За голяма изненада и на двамата, бабчето се обади:

— Тръгвай след тях, Едуард!

Чейс повдигна изненадано вежди.

— Какво?

Бабчето постави пазарската чанта между краката си и се вкопчи здраво с две ръце в дръжката на вратата.

— Винаги съм искала да видя с какво внукът ми си изкарва хляба.

— Ама…

Тя му се намръщи свирепо.

— Едуард, измъкват се! Тръгвай веднага след тях!

Той даде газ.

— Това е много ши… ненормална идея…

След тези думи гумите на форда изсвистяха и той се устреми след ягуара.