Текила и синьо алиби

Най-богатите омари на света1

— Стив, забрави! Няма да правя секс в океана.

— Хайде де! — молеше се той. — Бъди авантюристка.

— Неморално и нехигиенично. Даже май и незаконно.

— Това е Флорида Кийс, Вик. Няма нищо незаконно.

Стив Соломон и Виктория Лорд се плацикаха в плитчините в покрайнините на Сънсет Кий. На хоризонта слънцето цвърчеше точно над Залива.

— На тази светлина изглеждаш наистина великолепно — каза той.

— Добър опит, свалячо, но бикините си остават на мястото.

Все пак трябваше да признае, че имаше нещо еротично в топлата вода, соления бриз и галещите лъчи на залязващото слънце. А и Стив изглеждаше страшно възбуждащо с бронзовия си загар и тъмната лъскава мокра коса.

Само ако не трябваше да хвърля бомбата довечера!

— Ще бъде супер! — Той леко плъзна ръце около кръста й. — Плющене в солена вода.

Боже господи! Нима мъжът, когото обичам, наистина каза „плющене“?

— Не можем. Наоколо има хора.

На десетина метра една двойка с вид на младоженци в меден месец — преситени и напълно отвеяни — караха водно колело. Гостите на хотела се разхождаха по брега с питиета в пластмасови чаши. Над водата се носеше музика от бамбуковия открит бар на хотела, Андре Тусен припяваше „Островна жена“.

Как може да не вижда, че не е в настроение? Как може някой, който умее така добре да си подбира съдебните заседатели, да не си дава сметка за приливите и отливите в чувствата на любимия човек до него?

Бутна ръцете му от хълбоците си.

— Има морска трева, морски въшки и морски таралежи. — Не се сещаше за други морски неща. — Може да го направим по-късно в стаята.

— Скука!

— Значи сексуалният ни живот те кара да се прозяваш?

— Не съм казал това.

Тонът й стана рязък като при кръстосан разпит.

— Не е ли вярно, че след няколко месеца всичките ти приятелки започват да те отегчават?

— Като изключим тези, които ме зарязват.

— Осъзнаваш ли, че имаш хиперактивно сексуално разстройство?

— Отричам, каквото и да значи това. — Той я притегли към себе си и тя усети издутината в банските му. — Обичам сексуалния ни живот. И в стаята става. Чисти чаршафи. Климатик. Хубава гледка. Хайде да се прибираме и да започваме!

Да започваме? Сякаш ще чистят кухнята!

— Ти върви. Почвай без мен.

— Хайде! Можем да гледаме залеза от балкона.

Тя се обърна към хоризонта, където тънки нишки от облаци се обагряха в цвета на сцепена слива.

— Няма да имаме време.

Нямаше начин да пропусне гледката как оранжевата огнена топка се потапя в морето. Обичаше вечния ритъм на смяната на деня с нощта, слънцето изгряваше от Атлантика и залязваше в Залива. Ден след ден, година след година. Каква зависимост! Съмняваше се, че Стив го разбира. Ако трябваше да е по неговия начин, слънцето щеше да минава на зигзаг над полуострова и да спира за бира в Исламорада.

Имаше и още една причина да отлага любенето.

Бомбата.

Беше мислила за това през целия път към Кий Уест. Мисълта се въртеше като досаден комар в главата й и бжъткаше из мозъка й. Яд я беше, че ще развали всичко, но трябваше да му каже, рано или късно.

— Добре, предавам се — каза Стив. — Coitus postponus. В колко часа ще се виждаме с чичо ти?

Тя се оттласна с крака и се отпусна по гръб. Загледа се към хоризонта от горе на долу, слънцето се носеше по ръба на океана, завързано за отражението си с огнено въже.

— Девет часа. Казах ти вече — не ми е истински чичо.

— Знам. Добрият стар Хал Грифин. Партньорът на баща ти, човекът, който ти е купувал скъпи подаръци, когато си била разглезена малка лигла.

— Привилегирована, не разглезена. Чичо Гриф кръсти майка ми Кралицата.

— А теб Принцесата.

Значи Стив все пак беше слушал какво му говори.

— Пасва ли ми името?

— Също като обувките ти „Маноло Бланик“.

Заплува и се насочи навътре в морето, към залязващото слънце. Плавни движения прорязваха водата, глазирана в огненооранжево. Стив плуваше отстрани, като се мъчеше да не изостава.

— Не разбирам само защо Хал Грифин ти се обажда след всичките тези години.

Въпросът озадачаваше и Виктория. Не беше виждала чичо Гриф от погребението на баща си, тоест от дванайсетгодишна възраст. Сега, без всякакво предупреждение, той се бе обадил по телефона.

— Знам само, че има някаква работа за мен.

— Искаш да кажеш за нас.

— Не знае за теб.

— Но нали си му казала?! Соломон и Лорд.

— Разбира се.

Така ли се почва? Малка безобидна лъжа, последвана от по-голяма, не толкова безобидна.

Господи, как мразеше това! Трябваше да каже истината на Стив. Но как?

Изоставаше, вдигаше същинска буря, докато се опитваше да я настигне. С изключение на плуването — само пляскане и никаква скорост — Стив беше истински атлет. Беше тренирал лека атлетика в гимназията и беше играл бейзбол в университета на Маями, проявил се бе като посредствен батър и страхотен рънър.

„Соломон полита… и краде втори удар.“

Добра закваска за адвокат, реши Виктория. Премяташ питчъра, правиш се на кетчър и крадеш начален удар. Дори думичката му лепваше от раз. Можеше като нищо да надбяга противниковите играчи и да изрита топката от ръцете им. Но както повечето спортисти, не си знаеше мярката. Мислеше си, че е добър във всичко. Покер. Ремонт на коли. Секс. Добре, биваше си го в леглото, много дори, след като успя да го научи да забавя темпото и да престане да се опитва да отбележи точка още при първия удар.

На стотина метра от брега започна да размахва крака, изчаквайки да я настигне.

— Е, къде ще ядем? — попита той задъхано.

Съвсем в стила му. Планираше вечерята, докато обядваха.

— Чичо Гриф е направил резервация в „Луис Бекярд“.

Изръмжа одобрително.

— Обожавам панираните им скариди. Ще вървят с черен костур за предястие и мус от манго за десерт.

Секс и ядене, помисли си тя. Дали изобщо мисли за нещо друго?

— И ще се приберем в стаята навреме за „Спортен център“ — додаде той.

Да, разбира се, че мисли.

Въобразяваше ли си или нещо тормозеше Виктория? Не можеше да прецени. Мълча си през целия път по морската магистрала, като от време на време поглеждаше към Залива, където червените глави на коралите надничаха през плитката тюркоазена вода. Попита я как вървят делата й — бяха разделили работата на негова, нейна и обща, но на нея не й се говореше за работа. Беше изпял няколко шлагера на Джими Бъфет. Но тя не се присъедини към търсенето на „изгубената солничка“ от песента.

Каза си, че всичко е наред. В крайна сметка беше я прегърнал, докато махаха с крака и се опитваха да се държат над водата. В светлината на здрача беше направо неотразима, кожата й беше порозовяла, хванатата на опашка коса, с цвят на масло и уиски, подсилваше скулите й. Малки гърди, дълги крака, стройно стегнато тяло. Усети приятна тръпка в плувките си. Въздухът беше натежал от солта и кокосовото масло и той беше с жената, която обичаше, жената, която поради необясними причини явно също го обичаше.

Според изчисленията му все още имаха време да отскочат до стаята, да се любят и да се срещнат с Грифин в „Луис“. Можеха да го направят под душа, докато се къпеха за вечеря, по метода на Соломон за мултиработоспособност. Искаше само слънцето веднъж да залезе и денят най-после да свърши.

Наблизо двама сърфисти се опитваха да се пуснат по веднъж за последно. Над главите им морските птици се спускаха и кряскаха. Чу как от колоните на бара се носи салса, Силия Круз пееше „Животът е карнавал“.

Абсолютно вярно. Стив смяташе живота си за карнавал, пълен със слънце и морски бриз, като в реклама за бира. Беше по-добре от това да сразиш някоя мегазастрахователна компания със седемцифрена присъда. Не че някога го беше правил, но можеше да си представи. По-добре от това да откраднеш начален удар по време на бейзболен мач в колежа. Както го беше направил срещу „Флорида Стейт“. Естествено, отборът му беше загубил. Ама моментът беше адски як.

— Стив, трябва да поговорим — каза Виктория.

— Абсолютно — гледаше как розовият пояс от облаци на хоризонта посивява. На брега туристите викаха и се радваха, сякаш имаха нещо общо с чудото на нощта. — За какво трябва да говорим?

— За нас.

Охо!

Според опита на Стив, когато една жена искаше да говорят „за нас“, карнавалът на живота се канеше да събере шатрата си. Набързо прехвърли вероятните си прегрешения. Не се беше държал грубо с майка й, въпреки че Нейно величество не можеше да го понася. Не беше оставял седалката на тоалетната вдигната поне две седмици. Не беше флиртувал с други жени, дори и с екзотичната танцьорка, която беше представлявал в едно доста похотливо и сластолюбиво дело.

— Сега пък какво съм направил? — прозвуча виновно.

Виктория го прегърна през врата и преплете пръсти, докато въртяха с крака из водата в пълен синхрон.

— Държиш се с мен като със секретарка.

О, това ли било! Поне не беше нещо, заради което да го изритат от леглото.

— Не е вярно. Но аз съм старшият съдружник.

— Точно това имам предвид. Не се държиш с мен като с равна.

— Стига, Вик. Преди да се появиш ти, фирмата си беше моя.

— Каква фирма? Соломон и съдружници беше фалшива реклама. Соломон и Лорд е фирма.

— Добре, добре. Ще бъда по-чувствителен към… — Какво? Това беше фраза от доктор Фил или Опра, или от някое женско списание в чакалнята на зъболекаря.

Ще бъда по-чувствителен към…

Подхвърляш го, когато приятелката ти е разстроена. Но е по-добре да знаеш за какво говориш, мамка му!

— Нуждите ти — завърши той триумфално. — Ще бъда по-чувствителен към нуждите ти.

— Никога няма да израсна като адвокат, ако нямам автономия.

— Какво искаш да кажеш?

— Недей да се палиш. Няма да повлияе на връзката ни, но искам да продължа сама.

— Сама какво?

— Искам да си отворя собствена кантора.

— Да развалиш фирмата? — стреснат, той престана да маха с крака и потъна под водата. Тя го сграбчи за косата и го издърпа обратно. — Но ние сме страхотни партньори — бързо каза той и изплю водата като херувимче от фонтан.

Не можеше да повярва. Защо искаше да разтури един печеливш отбор?

— Толкова сме различни двамата. Аз спазвам всяка буква от закона. Ти го прескачаш.

— Тук ни е силата, Вик. Взаимно се допълваме. Ти ги целуваш по бузата, аз ги ритам в топките — като въртеше крака, за да не потъне, той я хвана за рамото и я привлече към себе си. — Ако искаш, ще променя стила си.

— Не можеш да се промениш — ти си такъв, какъвто си. Докато е Соломон и Лорд, винаги ще съм на втория стол. Трябва да си създам име.

За малко не се изпусна и не каза: „Какво ще кажеш за името госпожа Виктория Соломон?“

Но щеше да прозвучи отчаяно. Пък и никой от двамата не беше готов за подобно обвързване.

— Няма да те моля да останеш — каза рязко той. — Щом това ще те направи щастлива, карай соло.

— Сърдиш ли ми се?

— Не, давам ти простор — още един израз, който си беше свил отнякъде. — Демонстрирам ти уважението си и…

Кънтящ рев в далечината.

Какъв, по дяволите, беше този шум?

Джет? Трябваше да ги забранят тези проклетии. Но когато се обърна с лице към хоризонта, разбра, че звукът беше различен. Рев на огромни двигатели.

Моторна яхта се носеше с рев към брега. И. ако не завиеше — право към тях.

От водата беше невъзможно да се преценят нито размерите на лодката, нито скоростта й. Но от звука — гърмящия рев на застигаща лавина — Стив разбра, че е огромна и бърза. Професионална яхта, която става за лов на риба меч или риба тон в открити води. Не за размотаване по брега около плувци, водни колела и плацикащи се хора.

Стив си каза, че трябва да запази самообладание. Кретенът щеше да обърне при кея със знака „Забранено за моторници“. Щеше да вдигне двуметрово миницунами към брега, хората на борда щяха да му ударят по един голям смях и по едно още по-голямо питие.

Хайде де, обръщай вече!

— Стив…

— Не бой се. Някакъв каубой се перчи.

Но лодката не зави и не намали. Напротив, носеше се с пълна сила към тях, навирила бушприт като тънък патрициански нос към небето.

Това вече разтревожи Стив.

Беше на петстотин метра. Подскочи от една вълна, падна и разплиска водата, после пак подскочи. Видя как разпенената вода се стича по корпуса и се плиска върху палубата. Ревът се усили, гърлен баритон, сякаш дузина ферарита форсираха двигатели. Кучият му син сигурно се движеше най-малко с четирийсет възела.

Приближаваше се, носът беше насочен право към тях. След двайсет секунди щеше да ги помете. Сърфистите се пръснаха. Плувците се разкрещяха и зацапаха към брега. Хората на плажа скочиха от шезлонгите си и отстъпиха назад. Спасителят надуваше свирката, заглушаван от рева на двигателите.

Примижа с очи под блясъка на потъващото слънце и видя, че на капитанския мостик няма никой. Лодка без капитан.

— Хайде! — извика Виктория и заплува успоредно на брега.

Стив я сграбчи за глезена и я дръпна. Нямаха нито време, нито възможност за маневриране. Имаха само пет секунди.

— Гмурни се! — нареди й той.

С широко отворени очи Виктория си пое дълбоко въздух.

Гмурнаха се право надолу, като махаха с все сила с крака.

Под водата Стив чу витлата, висок пронизителен звук, който заглуши рева на дизеловите двигатели. Последван от странно усещане, удар в гърдите. Сякаш някой го фрасна с чук в гръдната кост. Миг по-късно чу тракането на бутилконос делфин, но се досети, че това е сонарът на лодката, който го бомбардираше с невидими вълни. Изведнъж тягата на витлата го загреба и го повлече първо нагоре, а после го закопа надолу. Превъртя се със задника нагоре и се удари в пясъчното дъно с рамо, усети как вратът му се изви под болезнен ъгъл. Извъртя се, с широко отворени очи, отчаяно търсейки Виктория, но видя само мътния вихър на пясъка. После зърна крака й, който се носеше към повърхността. Оттласна се с крака от дъното и я последва.

Двамата се показаха над водата точно когато лодката отскочи от пясъчния склон и полетя във въздуха с въртящи се витла. Стив чу писъци от плажа, видя как хората се пръснаха, когато моторницата прелетя над първия ред шезлонги, отнесе покрива от палмови листа на открития бар и помете покритата с брезент съблекалня. Дървеният корпус се разцепи по средата с трясъка на хиляди трошащи се бейзболни бухалки, двете му половини се разделиха перфектно, като черупките на добре строшен орех.

— Вик! Добре ли си?

Но тя вече плуваше към брега.

Виктория не обърна внимание на виковете на Стив да го изчака. Не, старши съдружникът трябваше сам да я настигне. Беше видяла надписа на кърмата, когато лодката излетя от водата: ФОРС МАЖОР IV. Веднага позна името, спомняше си първата Форс мажор, дори след толкова много години.

Как е възможно?

На място, където повечето яхти се кръщаваха с прозаични двусмислици като „Волен ездач“ и. „Мокри сънища“, — тази лодка можеше да принадлежи само на един човек. В правото „Форс мажор“ беше нещо, което излиза извън контрол. Свръхестествена, неустоима сила. Като мощна яхта… или още по-мощния й собственик.

Стив продължаваше да й крещи да го изчака, когато стъпи на пясъка и се затича към разбитата лодка. Мостикът лежеше на една страна на пясъка, хромираният рул беше усукан на възел. Парчета стъкла, разкъсани възглавници, извити перила се търкаляха навсякъде. Риболовният стол, откъртен от основата си, седеше здраво забит в пясъка, сякаш чакаше да дойде рибарят.

Дузина флоридски омара пълзяха по пясъка, наблизо се виждаше разбит пластмасов живарник. Нещо мърдаше около антената на един от омарите. Трябваше й секунда, за да осъзнае какво е това странно нещо.

Стодоларова банкнота! Острата антена на рака се подаваше право през носа на Бен Франклин.

После видя и останалите. Цял рояк зелени банкноти се носеше по брега като ято морски птици.

— Този диша, но здравата се е контузил.

Беше спасителят от хотела, надвесен над слаб мъж с дочени шорти и блуза с къс ръкав и яка. Лежеше на една страна, неподвижен, крайниците му бяха извити гротескно под различни ъгли, като на счупена кукла. Спасителят внимателно го обърна по гръб и ахна. От гърдите му стърчеше харпун.

— Господи!

Виктория погледна лицето на мъжа.

Слава богу, не е той!

— Още един! Насам! — чу се женски глас.

Виктория заобиколи палубата, превърнала се в гъсталак от нацепена тикова дървесина. Барманката беше коленичила в пясъка над едър мъж с бяла гуаявера. Струйки кръв се стичаха по лицето му от зейналата рана на слепоочието.

— Не мърдайте — нареди барманката. — Ще ви закараме в болницата.

Мъжът изръмжа. Беше около шейсетте, с дебел врат и изтъняваща прошарена коса. Очите му бяха затворени или от болка, или от кръвта, която влизаше в тях.

Виктория се надвеси още по-ниско.

Възможно ли беше да е той?

— Трябва да сложите компрес на раната — каза тя.

Мъжът отвори очи и Виктория веднага го позна.

— Чичо Гриф?

— Здравей, принцесо! — С изкривено от болка лице Хал Грифин бутна барманката настрани. — Оставете ме на мира, мамка му! Трябва да говоря с адвоката си.