Клиент, който лъже адвоката си, е като съпруг, който мами жена си.
Рядко го прави само веднъж.
Десет минути плюс возене в розово такси и двамата с Грифин се озоваха в главната квартира — апартамента й в хотел „Пайър Хаус“. Дъбова заседателна маса и кожени столове, ракитено канапе, картини с кораби по стените. Картонени кутии, натрупани по пода; документи, пръснати по масата; макет на „Форс мажор“ на бюфета.
Виктория изрита велурените си обувки, наля си минерална вода с лед и започна спаринга с клиента си.
— Откъде Стъбс е имал четирийсет хиляди долара в брой? — попита тя.
— Както ти казах и преди, Принцесо, нямам представа.
— Обвинението ще каже, че си го подкупил, за да напише благоприятен доклад.
— Да го докажат.
— Могат да запорират банковите ти сметки и да изземат цялата ти документация.
— На добър им час!
— Моля?
— Живея в десетина страни. Дори и аз самият не помня къде са всичките ми пари.
Виктория не знаеше как да го накара да се издаде.
Да му кажеше ли какво знае, с риск да ограничи това, което той можеше да й разкрие, или да остави въпросите отворени с надеждата, че той ще й даде още по-пълни отговори. Отпиваше от минералната вода, за да печели време.
През прозореца влекачи вкарваха един круизър в пристанището. На паркинга на хотела бяха паркирани един до друг три новинарски камиона и с навирените си антени приличаха на гигантски насекоми. Виктория се страхуваше, и то не без основание, че телевизионна камера, прикачена върху механично рамо, ще се появи на балкона й и ще навре обектив в апартамента.
— Чичо Гриф, трябва да ми кажеш истината.
— Казвам ти я, Принцесо.
— Ти ли даде на Стъбс четирийсетте хиляди?
— Не съм. Кълна се.
Тя си пое дълбоко въздух и се спусна в атака.
— Последните два дни преглеждах имотния регистър на областта. Знаеш ли какво открих?
— Все още продават блатисти терени в „Глейдс“?
— Преди два месеца Бен Стъбс е купил парцел в Кий Ларго на стойност триста хиляди долара. Без ипотека. В брой.
Тишина. Грифин седеше на заседателната маса с непроницаемото изражение на стар покерджия.
— Според теб откъде е взел парите? — попита тя.
— Може да е спечелил голяма сума от залагания.
— Парите са преведени на бизнес посредник, като гаранция по сделка, от корпоративна сметка в банка на Каймановите острови. Искаш ли да отгатнеш на чие име е сметката?
— Не. Казвай.
— „Куийн Инвестмънтс Лимитид“. — Замълча, за да види реакцията му. Нищо. — Странно име, не мислиш ли?
— Кайманите са британска територия. Може да е в чест на кралица Елизабет.
— Или Кралица Айрини.
— Майка ти ли? — той се разсмя. Но усмивката му изглеждаше изкуствена. — Какво намекваш, Принцесо?
— Чичо Гриф, намерих съдебната регистрация на корпорацията. Ти си едноличен собственик на „Куийн Инвестмънтс“. Ти си превел парите на Бен Стъбс.
Той изсумтя, стана от стола и се приближи до прозореца. Навън круизерът беше пристанал на дока, стотици пътници се бяха наредили на борда.
— Добра работа, Принцесо.
— Чичо Гриф, защо не ми каза, че си подкупил Бен Стъбс?
Той се извърна, явно я преценяваше. Може би се опитваше да разбере какво точно знае. Обикновено такъв поглед получаваше от враждебен свидетел, а не от собствения си клиент.
— Подкуп? — каза накрая Грифин. — По онова време приличаше повече на изнудване. Стъбс си поиска парите.
— Както искаш го наречи, но ти ме излъга.
— Ако знаеше, че съм платил на федерален служител, щеше ли да ме накараш да отричам пред съда?
— Разбира се, че не. Това е неетично.
— Точно затова не можех да ти кажа за парите. Исках да запазя способността си да отричам.
— Няма да се получи. Щом аз го открих, и от прокуратурата ще го намерят. Чичо Гриф, истината може да се окаже по-добра от лъжата. Да подкупиш Стъбс е много по-добре, отколкото да го убиеш. Даже може да ни помогне за защитата.
— Как?
— Хипотетично, ако си го подкупил, нямаш причина да го убиваш. Знаел си, че докладът му ще е в твоя полза. Трябвало е само да го предаде.
— Предлагаш да си призная, че съм платил на Стъбс?
— Доста е рисковано, но без мотив не могат да спечелят.
Сети се за Стив, той си падаше по скоковете с бънджи.
— Хипотетично — каза Грифин, взимайки назаем десет доларовата й дума, — да кажем, че Стъбс не е останал доволен от парцела в Кий Ларго, макар че точно за това ме е изнудвал. Място за пенсия. Да кажем, че както си вечеряме, алчното копеле казва: „Хал, ще изкараш милиони от Океания. Десетки милиони. Но не можеш да изкараш и пукнат цент без мен.“
Виктория се намръщи, като усети накъде върви лодката.
— И кога би се случило това? Хипотетично?
— Седмица преди да се качим на „Форс мажор“ и да дойдем да ви видим двамата със Соломон. Представи си, че ядем червен костур и Стъбс казва: „От сега нататък ти ставам съдружник, Хал. Искам един милион предварително и пет процента от печалбата на казиното.“ — Грифин се изсмя презрително. — Сякаш беше някой връзкар от Вегас. Тъпото лайно беше гледало прекалено много филми. Идея нямаше какво се иска, за да построиш такова нещо, а каза, че ми бил съдружник. Можех да му разбия главата още тогава.
— Моля те кажи ми, че не си.
Виждаше как защитата й потъва на дъното на Мексиканския залив.
— Казах му да се разкара. Но не съм го докоснал и с пръст. Нито тогава. Нито на лодката. Това, което трябва да разбереш, Принцесо, е, че когато хората видят толкова много пари, всички искат дял. Един общински съветник заплаши да не ни даде лиценз за пристанището, ако не му платя под масата. Казах му, че не ми трябва скапания му лиценз. Лечестър Робинсън, човекът с платформите, каза, че щял да си свърши работата без предварително заплащане, но искал три процента от печалбата. Процента! Откъде ги учат тези работи?
— Не е престъпление да направиш Робинсън съдружник. Той не е федерален служител.
— И на него му казах да си го начука. Даде на заден и се задоволи да направи платформите на пазарната им цена плюс трийсет процента отгоре.
— Бен Стъбс — каза Виктория, връщайки се отново на темата. — След като те изнудва, след като си искал да му смачкаш главата, какво стана после?
— Успокоих се. Реших да му бутна нещо. В деня преди да го кача на лодката сложих сто хиляди в един от кошовете за омари. Бях решил, като извадя коша, да кажа: „Това са най-вкусните омари, които някога си ял.“ Вадя парите и му казвам, че ще получава по сто хилядарки всеки сезон до края на живота си. Което и направих.
— Каква беше реакцията на Стъбс? Искал е милион, а ти си му дал само сто хиляди?
— Дадох му годишен доход. Беше добър с математиката, така че ги прибра.
— Каза ли на някого, че ще подкупиш Стъбс?
— Не.
— Дори и на Джуниър ли? — Реши, че ако Джуниър е знаел и не й е казал, щяха да последват усложнения, както професионални, така и лични.
Грифин поклати глава.
— Не исках да намесвам момчето ми.
— Мислиш ли, че Стъбс е казал на някого за сделката?
— Съмнявам се. Нямаше жена. Беше самотник. А и нямаше нужда от съучастник, за да свърши работа.
— Нещо друго за Стъбс, което трябва да знам?
Грифин явно обмисляше нещо. После каза:
— Миналата седмица беше малко наплашен.
— Наплашен? — Помисли си, че иска да каже уплашен. Или нервен. Или двете едновременно.
— Доста нервен и параноичен. Започна да използва карти за телефон, за да не могат да проследят разговорите му. Всеки път, когато трябваше да говоря с него, губех сума време, защото си беше сменил номера на телефона. Беше като подплашен заек.
— Може би не е бил свикнал да взима подкупи така, както ти си свикнал да ги даваш.
Грифин гръмогласно се разсмя.
— Добре, Принцесо, хвана ме. Може би всичките тези проекти по островите са ме направили малко безскрупулен. Боже, на Карибите трябва да включиш зетя на всеки политик във ведомостта още преди да си почнал да копаеш.
Като астронавт, вързан към космическа капсула, Виктория изведнъж се почувства така, сякаш се носи в огромно, тъмно и опасно място. Опита се да прецени щетите. Ако предположим, че ченгетата не откриеха в хотелската стая списък с неотложни задачи на Стъбс — да си изям закуската, да си купя бермуди, да изръся Хал Грифин, — все още имаше шанс обвинението да не разбере какво точно се е случило. Или поне да не може да го докаже.
Обаче възможността да призове Грифин като свидетел току-що потъна в дълбокото синьо море. Не можеше да го остави да лъже и без да знае с какво разполага обвинението, никога не би го подложила на кръстосан разпит.
— Нещо друго? Моля те, чичо Грифин. Не премълчавай нищо.
— Има нещо, което ме тревожи.
О, боже! Почна се.
— Парцелът в Кий Ларго. Парите от кошовете с раци. Тях аз му ги дадох. Подкуп. Изнудване. Наречи го както искаш. Но не съм те излъгал за четирийсетте хиляди в стаята на Стъбс. Тези пари не са дошли от мен.
— Тогава откъде ги е взел?
— Де да знаех, мамка му!
Не се връзва, помисли си Виктория. Но нямаше и защо да я лъже. Дали с два или с три подкупа — все си беше зле. Ненадейно случаят беше станал още по-заплетен. Дали следите на парите водеха към трета страна? И ако беше така, към кого? Но можеше ли изобщо да вярва на нещо от това, което чичо Гриф й беше казал?
Клиент, който лъже адвоката си, е като съпруг, който мами жена си. Рядко го прави само веднъж.
Още един от законите на Стив. Той щеше да знае какво да направи. Заплетените мъчни дела бяха силата му. Вероятно защото предпочиташе криволичещата пътека пред правия път.
— Е, какво ще правим сега, Принцесо?
Преди да успее да му отговори, преди да успее дори да си признае, че й се иска да попита Стив какво да направи, се чу тропане на вратата.
— Румсървис — женски глас с лек испански акцент.
— Не сме поръчвали — каза Виктория и се запъти към вратата.
— Апартамент 231 — настоя жената. — Шампанско и хайвер за трима.
— Объркали сте стаята. — Виктория отвори двойната врата на апартамента. Млада жена с розова униформа и табелка, на която пишеше „Евелия“, стоеше отпред с количка. Бутилка „Кристал“ в кофа с лед. Три прибора, две покрити плата и изящна ваза с лилии по средата.
— Имам поръчката — отвърна Евелия. — Апартамент 231. Виждате ли?
Една жена мина покрай тях и влезе в стаята.
— Разбира се, че това е апартаментът. Не е лошо… Но заради бриза аз бих взела онзи от югозападната страна.
Жената беше с идеална осанка. Наближаваше шейсетте, но лесно можеше да мине за фина и елегантна дама на четирийсет. Вдигната нагоре коса с цвета на шампанското, напомняше на Виктория за принцеса Грейс от Монако. Беше облечена с вталено двуредно копринено сако и дълга пола с мъниста по подгъва. Китката й беше покрита — както и половината й ръка нагоре — от масивна златна гривна „Джон Харди“. Малко прекалено официално за посред бял ден в Кий Уест, но великолепно за зашеметяващо появяване.
Великолепно за Кралицата.
— Гриф, надявам се, че още обичаш белуга — изгука Айрини Лорд.
— Боже, Дево и Йосифе! — лицето на Грифин застина в нещо средно между усмивка и сърдечен удар.
— Майко! — възкликна Виктория. — Мислех, че си в Катманду.
— Беше прекалено студено, скъпа. — Сякаш с това въпросът се изчерпа. Айрини опипа косата си. — Но тази проклета влага! Никога няма да свикна с нея.
— Майко, какво правиш тук?
— Трябва ли ми повод, за да посетя единствената си дъщеря и най-стария си приятел?
— Айрини! — въздъхна Грифин. — След толкова години! Колко време мина само!
Горкият човек изглеждаше като в транс.
— Двамата така ли смятате да седите — попита Айрини, — или някой ще ми налее шампанско?
— Айрини, Айрини! — възкликна отново Грифин. — Не си се променила през тези шестнайсет години.
— Свиня! Изглеждам по-добре! — разсмя се Айрини, сякаш звън от църковни камбани проехтя. Вдигна брадичка и го остави да се наслади на прекрасния й профил и изгладената кожа на шията.
— Как го правиш? — Грифин я стисна здраво в прегръдките си.
— Хранене. Упражнения. И няколко зъба — изпилени и изградени отново.
Без да споменаваме нещата, които си бяха чистак нови, помисли си Виктория. Циците на майка й бяха като на тийнейджърка, а задникът й — като на новородено бебе.
— Майко, още не си ни казала какво правиш тук?
— Гриф има проблеми, затова дойдох.
Виктория искаше да я подложи на кръстосан разпит: „Така ли? Кога за последен път си пресякла на отсрещния тротоар, за да помогнеш на някого, камо ли да прелетиш половината свят?“
Виктория обичаше майка си, но имаше съвсем трезва преценка за нея. Като малка се чувстваше като един от двата снежнобели пудела на Кралицата — Ван Клиф и Арпъл. На официалните вечери я викаха от стаята й, за да изсвири нещо пред гостите на майка й. Блестящият, роял беше реквизит, а Виктория се появяваше в епизодична роля в мелодрамата, която представляваше животът на майка й.
— Нещо от Шопен, Принцесо. Ноктюрно номер тринайсет може би.
Безукорното изпълнение на Виктория, осанката и маниерите, дори изрядният й външен вид се отразяваха върху Кралицата, чиито приятели охкаха и ахкаха на безценното детенце.
Заради килими и канапета, бели като пухкавата козина на Ван Клиф и Арпъл, Кралицата отказваше да сервира червено вино. Нищо чудно, че бунтарски настроената като момиче Виктория беше привлечена към „Кианти“, „Кампари“ и коктейл „Сингапур“ с гренадин. Нищо чудно, че отчаяно беше копняла за нормална майка. Домашни курабийки, родителски срещи, може би дори и професия различна от целодневното бъхтене да се правим на кралска особа. Сега, когато вече беше голяма, на Виктория й се искаше да имат по-близки и по-топли отношения. Но майка й беше по въздушните целувки, а не по прегръдките. И как точно можеш да прегърнеш жена, която умира от страх да не си размаже грима?
— Толкова години! — мърмореше си Грифин за пореден път.
— Прости ми, Гриф — каза Айрини. — Трябваше да отговоря на писмата и обажданията ти, но след като Нелсън умря…
— Знам, знам — отдръпнаха се на една ръка разстояние, Грифин продължаваше да я държи за кръста. Изглеждаха така, сякаш се канеха да танцуват фокстрот. — Трябваше да ми позволиш да ти помогна.
— Просто не беше редно, Гриф. Имах нужда от парите, спор няма. Но…
Кралицата го остави да виси във въздуха и Виктория се опита да си спомни дните след смъртта на баща си. Майка й се беше превърнала от светска дама в отритнат от обществото парий. В кънтри клуба си шушукаха, че разточителството на Айрини Лорд е довело семейството до банкрут. Нелсън беше гледал да мине метър в бизнеса. Потънаха в движещите се пясъци на правни проблеми, данъчни проблеми, парични проблеми.
Колко от всичко това беше вярно?
Кралицата отказваше да говори на тази тема.
Чичо Гриф и майка й продължаваха да се гледат в очите. Виктория започваше да се чувства като неканен гост на романтична вечеря за двама — двама, които не познаваше чак толкова добре. Каквито и спомени да нахлуваха, оставаха си само за посветените, а тя не беше между тях.
— Толкова съжалявам за Филис! — престраши се Айрини. — Прости ми, че чаках толкова дълго, за да го кажа.
— Благодаря ти, Айрини. Тя много те ценеше.
Отдадоха се още малко на спомени преди да седнат да се наливат с шампанско и да мажат дебело хайвер, яйца и лук на тънки хрупкави парченца хляб. Айрини беше записала всичко на сметката на стаята, което значеше, че Виктория трябваше да го плати.
Разговорът замлъкна за миг и Айрини сниши гласа си до шепот:
— Не си убил онзи човек, нали, Гриф?
— Разбира се, че не съм. И Принцесата ще го докаже. Тя е забележителна, Айрини. Умна като баща си, красива като майка си.
— Надявам се, че не се е надценила.
— Майко, гледала съм дела за убийство.
— За разни отрепки сигурно — отвърна Айрини. — Но Гриф е част от семейството. Трябва да получи най-доброто.
— Не се тревожи — отвърна Грифин. — Виктория е страхотна. Съдружникът й също.
— Соломон? — Айрини сбърчи нос, който беше скъпо изваян право нагоре, като бушприт на кораб. — Предполагам, че върши работа по негов си долнопробен начин. — Отпи още една глътка от шампанското и после каза: — Как е Джуниър? Виктория ми каза, че е станал страхотен пич.
— Майко! — смъмри я Виктория. Нищо чудно, че майка й смени темата от Стив към единственото момче — добре де, мъж вече, — смятан за достатъчно добър за малкото й момиченце. О, колко обожаваше Кралицата Джуниър, или поне спомена за него! Колкото до Стив, преди няколко месеца Кралицата беше казала на Виктория, че три неща й пречат на храносмилането; суров лук, мъж в лимоненозелен рипсен спортен екип и вероятността тя да се омъжи за Стив.
— Джуниър никога не е държал да прави пари — отвърна Грифин. — Но напоследък започна да проявява интерес към бизнеса. Стяга ми юздите, казва ми, че харча прекалено много пари, поемам прекалено много рискове.
Айрини навири глава и завъртя перлената си обица между палеца и показалеца си.
— Спомням си как преди години шестимата бяхме отишли да вечеряме в сърф клуба. Джуниър трябва да е бил на десет, а Виктория на осем — хранеха се един друг в устата с малки коктейл ни вилички. И някой от нас, мисля, че беше Нелсън, каза колко хубаво ще е, ако децата ни се съберат някой ден. — Замълча, наслаждавайки се на спомена. — Мисля, че всички се надявахме на сватба между Грифин и Лорд.
— Планове… Ако има нещо, което да съм научил, то е, че надеждите на хората са играчки в ръцете на Господ.
Айрини въздъхна.
— Не знаеш, Гриф.
Виктория реши да се намеси преди разговорът да тръгне към картичките от детската градина, детските шарки или първия й менструален цикъл.
— Майко, с чичо Гриф работим по делото, така че се чудех дали ти…
— Продължавайте, скъпа. Няма да ви преча. — Айрини вдигна тясната си висока чаша и допи шампанското си набързо. Наля си отново и добави: — Е, двамата говорихте ли си за мен?
— Майко, светът не се върти около теб.
— Откога, скъпа?
— Трябва да си вървиш — каза Виктория. — Обсъждаме делото. За теб не важи правото на конфиденциалност между клиент и адвокат и всичко, което чичо Грифин каже…
— О, я стига! Гриф, кажи на дъщеря ми, че не може да ме изгони.
— Ами, Айрини… — каза Гриф с подигравателно изражение.
— Не ме Айриносвай!
Двамата отново се разсмяха и очите на Айрини заблестяха от удоволствие. Начинът, по който си говореха, напомняше нещо на Виктория, но какво беше то? Опита се да го изрови от паметта си, но не успя.
Какво всъщност правеше майка й? Сякаш направо флиртуваше. Но флиртуването й беше втора природа. През последните петнайсет години в живота на Кралицата се бяха изредили много мъже — ту богат вдовец, ту наскоро разведен магнат. Също като ръчно кованата си златна гривна, Айрини беше много представително бижу. Стратегията на Кралицата, Виктория я познаваше много добре, беше да показва колкото се може по-малък интерес, което само разпалваше страстта на мъжете. Тя обичаше да я ласкаят, да пътува, да се вози в частни самолети и да отсяда в петзвездни хотели. Когато Виктория веднъж я беше попитала защо не се е оженила за някой от ухажорите си, майка й беше отхвърлила идеята с едно махане на ръка.
— Господ ми е свидетел, че са ми предлагали, но аз съм имала една голяма любов в живота си.
Имаше предвид бащата на Виктория, разбира се. Или поне Виктория винаги си беше мислила така. Но сега друго подозрение я загриза отвътре като мишка в килера.
Този звънък смях.
Тези блеснали очи.
Нежността помежду им.
Майка й и чичо Гриф? Не, беше пълен абсурд — да използва един от изразите на Кралицата.
Беше ли?
Чичо Гриф ги беше кръстил Кралицата и Принцесата. Винаги беше наоколо, винаги задоволяваше нуждите им. Когато се загуби в „Дисниуърлд“, чичо Гриф я откри, а не баща й. Ами банковата сметка на Кайманите? „Куийн Инвестмънтс“? Защо не „Филис Инвестмънтс“? Защо не е на името на собствената му жена? Дали тайната сметка не разкриваше тайна връзка?
— Ами, Айрини…
— Не ме Айриносвай.
Тогава се сети. Майка й и баща й се разменяха тези реплики. А дали беше така? Дали не е бил чичо Гриф?
Възможно ли беше да бърка двамата мъже? И дали и майка й не правеше същото?
Двете двойки бяха много близки. До самоубийството на баща й. Логиката подсказваше на Виктория, че майка й дори още повече се е нуждаела от чичо Грифин през онези ужасни дни. Е, при такава силна емоционална връзка помежду им защо Кралицата го беше отрязала от живота си?
Съществуваше само една причина.
Вина.
О, Боже, не!
Виктория се опитваше да овладее гласа си.
— Майко, можеш да останеш, ако ми отговориш на един въпрос.
— Стига да е от полза. — Айрини внимателно размазваше хайвер върху гофретата.
— Когато татко се самоуби, вие двамата с чичо Грифин имахте ли връзка?
Ръката на Айрини потрепери и тя изпусна гофретата с хайвера върху килима.
— О, боже! — възкликна Грифин.
Айрини се обърна с насилена усмивка, чуплива като ледена висулка.
— Какъв поразително груб въпрос!
— Татко е разбрал, нали? — Въпросът заседна в гърлото й. — Затова се е самоубил?
Грифин стисна очи и започна да масажира слепоочията си с кокалчета.
Айрини попи ъгълчетата на устата си с ленената салфетка, изискан жест.
— Мили боже! В името на горкия Грифин, надявам се, че в съда те бива повече, отколкото в клюките, скъпа.
По радиото на кадилака Роудкил Бил Яблонски пееше „Искам да се напия, искам да опъна някоя и понеделник ми се вижда чак след две години.“ Макар че това беше една от любимите песни на Стив, той намали звука и изкрещя в мобилния си:
— Какъв адвокат си ти!
На седалката до него Боби започна да се върти, запуши уши с ръце и после сложи пръст на устните си. Явно искаше Стив да говори по-тихо.
— Не ми повишавай тон — отвърна Виктория от другата страна на линията. Звучеше толкова спокойно, че Стив се вбеси още повече. Защо не можеше да погледне по-далеч от семейните си проблеми?
— Клиентът винаги е на първо място, Вик, а не личните нужди на адвоката.
— Тогава защо ти не си тук? Защо губиш време с делото на баща ти, когато той ти каза да го зарежеш?
— Ти не ме искаш!
— И откога това те спира?
— Не променяй темата. Мислех, че можеш да се справиш сама с една елементарна призовка, без клиентът да ни уволни.
— Чичо Гриф не ни е уволнил. Излезе и повече не се върна.
— И не отговаря на обажданията ти.
— Драматизираш — отвърна Виктория.
Стив караше на юг по морската магистрала към Кий Уест и каквото беше останало от делото им. Виктория му беше казала, че Грифин е подкупил Стъбс, но продължаваше да настоява, че не е убил „алчното копеле“ — израз, който трябваше да смекчат преди да се явят в съда.
Ако се стигне до явяване в съда.
Отношенията между клиент, обвинен в убийство, и адвокат бяха толкова деликатни, колкото между любовници. Беше ли ги развалила Виктория?
— Какво стана, по дяволите? — попита Стив. — Аз съм слонът в стъкларския магазин. Ти уж беше тази, която се разбираше с хората.
— Казах ти. Изведнъж ми просветна за майка ми и чичо Грифин.
— И не можа да си затраеш? — Стив удари по волана с юмрук. — Това е минало. На кого му дреме дали са си играли на скрий салама, когато Бет Мидлър е получавала Грами?
— Трябва ли да си толкова груб?
— Не съм ли ти казвал, че няма нищо по-важно от това да запазиш доверието на клиента?
— Не обвини ли ти чичо Грифин в убийство десет минути след като се запознахте?
— Изказах предположение. Обвиних сина му. Пък и това е техниката ми на разпит.
Наближаваше десет вечерта, Стив го цепеше главата, а бяха още в началото на пътя. На тръгване от Маями валеше ситен дъжд, така че гюрукът беше вдигнат и вятърът свиреше през малка дупка в него, точно над главата на Боби. Криволичеха през редица австралийски борове, които приличаха на ограда от колове на дървен форт. Бледият полумесец надзърташе през тънкия слой облаци, подгонени от вятъра. От едната страна на пътя тюркоазената вода беше станала зловещо черна, преплетените мангрови дървета се сливаха в мрака и блатистите хълмове — напичани цял ден от слънцето — изпълваха с неприятна солена миризма влажния нощен въздух.
— Защо не можеш да ме разбереш? — притисна го Виктория. — Чичо Гриф и майка ми може да се окажат виновни за смъртта на баща ми. Как мога да имам отношение с някого от тях?
— Точно това се чуди и Грифин. Мисли си, че няма да имаш нищо против да го видиш в затвора. Удавници сме, Вик. До утре сутринта ще си е намерил друг адвокат.
— Не е казвал нищо подобно.
Кадилакът изтрополи по моста над Джуфиш Крийк. Стив винаги се чудеше дали не трябва да се чувства обиден от името. Гиганското меру, наречена още „риба евреин“, понякога достигаше до стотина килограма и идея нямаше защо бяха стоварили етническо наследство на стария грозник. Имаше ли методистка моруна? Баптистка баракуда? Едва ли. Надяваше се, че мотивите зад името бяха добронамерени. Вероятно рибите евреи бяха докторите, професорите или комиците на подводния свят. Но се боеше, че името отразява някакъв отрицателен стереотип, като голяма тлъста акула лихвар, която изяжда стотина миди вместо лихва. Шейлок на дълбините.
— Ще му впишеш ли в сметката времето, през което си го наричала измамник? — каза Стив в мобилния.
— Ти си удържа от „Катеричките“ времето за боричкане със силиконова кукла.
— В кабинета на съдия Шуорц! Това беше изслушване.
— Говоря за у дома предишната вечер.
— Това си беше подготовка.
Секретарката на съдия Шуорц се беше обадила следобед да съобщи, че бил подписал нареждане за прекратяване на иска срещу „Катеричките“, но щял да задържи Тами Силиконова още малко.
— Очаквах по-голямо съчувствие от твоя страна — отвърна Виктория. — Когато казах на Джуниър за тях двамата, той буквално се разплака.
— Обадила си се първо на господин Слънчев тен?
— Защо толкова се страхуваш от него?
Стив чу задавен рев зад кадилака. В огледалото за обратно виждане видя как един мотор ги застигна, приближавайки се на опасно разстояние. Пътят беше с две платна и линията беше непресечена, но мотоциклетът — виненочервен Харли — профуча покрай тях, мотористът целият бе в черна кожа с шлем а ла Дарт Вейдър.
— Трябваше първо на мен да се обадиш — продължи Стив.
— Джуниър е свързан емоционално с това. Той споделя болката ми.
— Която иска да сподели в леглото ти.
Настъпи мълчание.
Стив чу как гумите на кадилака свистят по асфалта. Харлито беше изчезнало в далечината. Още чакаше Виктория да каже: „Джуниър не ме интересува. Ти си единственият мъж за мен, макар че понякога си най-големият тъпак на света.“
Но тя не го каза, дори и това за „най-големия тъпак“. Реши да направи тактическо отстъпление.
— Виж, съжалявам, държах се гадно.
Пак нищо.
— Ще се опитам да проявявам по-голямо разбиране към това, което преживяваш.
Глуха линия.
— Трябва да поговорим за делото, Вик, ако не сме уволнени.
— Уморена съм, Стив. Ще поспя.
Бягане. Стив никога не беше ходил на терапия или на семейна консултация, нито на семинарите на Дийпак Чопра, но интуитивно знаеше, че за проблемите трябва да се говори. От опит знаеше сигурен метод от четири стъпки за сдобряване:
Говорене.
Прегръдка.
Целувка.
Секс.
От време на време можеше да се пропуснат една-две стъпки по пътя към четвъртата, но жените обичаха да говорят толкова, колкото обичаха да си купуват обувки, така че добре беше да започне оттам.
— Защо не ме изчакаш? — предложи той. — Нощта е прекрасна. Може да се разходим по плажа, да пийнем по едно отлежало уиски.
— Наистина съм уморена.
— Не сме се виждали няколко дни и наистина ми липсваш.
— Аха.
Добре, реши той, да минем направо на въпроса.
— Сърби ме и имам нужда от почесване.
— И то голяма — каза Боби.
— Опитай с пенатен крем — отвърна Виктория и затвори телефона.
— Защо винаги се караш с всички? — заби го Боби.
— Аз съм адвокат — отвърна Стив.
— Нямам предвид в съда. С Виктория и дядо.
— Сигурно защото ги обичам, хлапе.
— Тогава защо не им го кажеш и не ги оставиш да правят каквото те искат?
— Протестирам. Това са два въпроса.
— Сериозно ти говоря, чичо Стив. Кога за последен път си казвал на Виктория, че я обичаш?
Стив сви рамене. Нямаше как да каже на едно дванайсетгодишно хлапе, че неговите „обичам те“ обикновено бяха свързани с върховни моменти, предшестващи оргазъм. И сега, като се замисли върху тази тема, бяха ограничили доста любенето напоследък. Като се започнеше от деня, в който лодката на Хал Грифин полетя във въздуха, определено беше настъпил застой в сектора на горещо-сочното. Нямаше съмнение в едно: животът щеше да е много по-хубав, ако Грифин-старши и младши не бяха се появявали въобще.
— И защо не слушаш дядо? — продължи Боби. — Той е по-стар от теб, значи трябва да знае повече, нали така?
— Старецът се заинати за делото.
— Каза, че си смучещ яйца голивамп.
— Щях да отричам, стига да знаех какво е това, дявол да го вземе!
Бяха на моста, който пресичаше Спениш Харбър Ченъл. По ретро станцията „Зомбитата“ питаха „Кой е баща ти?“ и любопитстваха дали е заможен като певеца.
— Виктория казва, че минаваш всякакви граници — продължи Боби. — Какво по-точно значи това?
— Значи, че понякога толкова много я обичам, че навлизам в личното й пространство.
— Затова ли метна по главата ти бухалката с автограф от Джеф Конайн онзи ден?
— Просто си подавахме топката.
— Тогава как се счупи прозорецът?
— Наведох се. Виж, хлапе. Жените понякога са странни. Веднъж месечно за няколко дни им става нещо на хормоните.
— Знам всичко за това, чичо Стив.
— Добре, но има още. Може би е време да те науча на всичко, което знам за жените.
— Давай, имам минутка.
— Сериозно говоря, хлапе. Можеш да се учиш от грешките ми.
Стив се чудеше откъде да започне, когато чу рев на мотор. В задното огледало видя още един чопър. Когато отби встрани, за да му направи път, видя, че е същият, червеното Харли „Скрийминг игъл“, само стомана и хром с Дарт Вейдър отгоре. Кога беше минал покрай тях? Сигурно беше отбил някъде по пътя. Изравни се и подкара успоредно.
— Какво му става на тоя каубой?
— Може да иска да се състезавате.
— На мост с две платна? Кретен! — Стив намали газта, Харлито направи същото и продължи да се движи успоредно. Бяха рамо до рамо, на миля от Биг Пайн Кий и сушата.
Стив даде газ и стрелката на стария скоростомер се заклати към сто, сто и десет, сто и двайсет, двигателят се закашля, после изръмжа като за последно. Моторът ги следваше без всякакво усилие.
— Идиот! — процеди Стив през зъби.
Дарт Вейдър им помаха. Държеше нещо в ръка. Пуска го и по шосето полетяха листове хартия.
— Прави боклук — каза Стив.
Дарт бръкна в торбата под седалката и извади още нещо. Буркан или шише от половин литър.
— Какво, по дяволите, прави? — възкликна Стив.
Харлито дръпна напред, предметът полетя от ръката на мъжа и се разби с трясък в предното стъкло. След секунда прозорецът се покри с черна мазна течност.
— Мамка му! — Стив пусна чистачките. Те само размазаха мръсотията. Без да вижда нищо, удари спирачки, като се опитваше да държи кормилото право, но предната дясна гума се удари в бордюра на тротоара и се спука с гръм и трясък. Стив зави наляво, но джантата на спуканата гума опря в цимента и започна да пръска искри, повличайки кадилака отново към бордюра. Колата се качи върху тротоара. Задната дясна гума се спука, предната дясна броня забърса мантинелата, чу се пробиващо черепа стържене, като от зъболекарска машинка.
— Мамка му!
— Чичо Стив!
Дясната ръка на Стив се протегна автоматично и задържа Боби на седалката. Лявата му ръка стискаше тресящия се волан. Колата скочи от тротоара обратно на шосето и полетя към насрещното платно. Чистачките бяха изчистили достатъчно от мръсотията по стъклото, за да види, че мотора го нямаше. Но нещо много по-страшно се носеше към тях. Осем лъча светлина, които, надяваше се Стив, идваха от една кола, като фаровете й вместо два се виждаха осем, пречупени от чернилката.
Колата в насрещното платно надуваше клаксон и Стив изви веднага волана, но кадилакът продължаваше да поднася наляво и да стърже по асфалта. Докато се бореше с кормилото, Стив долавяше различни звуци.
Клаксона на колата, която се носеше към тях.
Стърженето на джантите на кадилака по настилката.
Собственото си дишане.
Овладя волана, но задницата поднесе наляво. Даде газ — ако удареше спирачки, колата щеше да се завърти — и се помъчи да изправи кормилото. Колата поднесе надясно и когато задницата стигна до средата на шосето, отново се плъзнаха обратно в насрещното.
Следващите пет секунди бяха като на забавен каданс.
Връхлитащата кола зави в лявото платно и забърса кадилака отстрани.
Кадилакът се понесе със задницата напред към тротоара от лявата страна на моста и събори мантинелата.
Докато падаха към водата, Стив притискаше ръка към гърдите на Боби, за да го задържи на седалката. Кадилакът се превъртя наполовина и се приземи странично с плясък, който прозвуча изненадващо тихо.
— Добре съм! Добре съм! — чу се приглушеният глас на Боби, докато колата потъваше, фаровете проблясваха зловещо, жълтеникаво-зелени в тъмната вода.
— Браво, момчето ми! — Стив се опитваше да запази спокойствие. — Ще поплуваме малко.
Колата се понесе надолу, с предницата напред. Фаровете премигнаха и угаснаха. Кадилакът глухо се удари в дъното. Гръдният кош на Стив се заби във волана и главата му се удари в металната рамка на гюрука. Усети силна болка. Чу как водата нахлува. Краката му бяха мокри. Всичко беше черно, освен звездите, които се виеха в главата му.
— Боби?
Той се пресегна към седалката. Момчето го нямаше.
— Боби!
Водата нахлуваше през дупката в гюрука. По-студена, отколкото очакваше.
— Боби? Къде си? Боби!
Стив се забави със закопчалката на колана, но успя да се освободи. Оттласна се към пробития покрив, откъдето нахлуваше водата.
— Боби!
Прехвърли се на задната седалка, търсейки опипом момчето.
Нищо.
Спокойно. Мисли. Добре, Боби е навън. Това е добре. Как, по дяволите, се е измъкнал? Защото щом един може да го направи…
Стив се върна на предната седалка, опита се да отвори вратата. Тежеше цял тон.
Надигна се и ритна затворения прозорец, но в надигащата се вода силата не му стигна.
Протегна се към гюрука. Дупката в чергилото трябваше да е тук някъде. Подаде си едната ръка. Пролуката не беше достатъчно голяма за него. Но Боби, какъвто беше кожа и кости, сигурно бе успял да се провре. Дали беше ранен? Ами течението? Към брега ли щеше да го повлече или в открито море? Опита да разкъса гюрука с две ръце, но не се получи. Страхът го полази. Трябваше да открие Боби и да го изкара на брега.
Водата нахлуваше, въздушният джоб се свиваше. Нямаше избор вече. Стив си пое дъх и провря глава през дупката.
Раменете му се заклещиха.
Опита да се провре, но не успя.
Въртеше тялото си и се извиваше с все сили. Здраво се беше заклещил. Все едно го бяха вързали в усмирителна риза.
Дробовете му горяха, отново се сети за Боби. Беше готов да сключи сделка.
Добре, Господи, вземи мен. Спаси момчето.
Помисли за баща си. Разкая се.
Татко, трябваше да бъда по-добър син.
Помисли и за Виктория и колко много я обичаше.
Вик, от първия ден…
Дробовете му се предадоха и той нагълта вода. Задави се и започна да се задушава. Когато гръдният му кош се изду и гърлото му се сгърчи, го осени друга мисъл. Ако имаше дробовете на Джуниър, можеше да поживее още няколко минути. Вбеси се, че трябва да умре с мисълта за кучия син, който щеше да утешава любимата му жена.
Сети се за въпроса на Боби? Кога за последен път беше казал на Виктория, че я обича?
Такъв глупак съм.
Е, поне предсмъртно мисля за теб.
Защо не беше казал на Виктория колко много я обича? Защо не й го беше повтарял всеки божи ден?
Виктория стоеше на балкона на апартамента си в хотел „Пайър Хаус“ и пиеше коктейл „Гимлет“ с водка. Точно като еди-кой си. Кралицата пиеше „Гимлет“. Даже беше доста придирчива в това отношение.
— Винаги изцеждай пресни лимони. За да си получиш дозата витамин С заедно с водката.
Явно вършеше работа. Майка й никога не беше страдала от скорбут.
Наближаваше полунощ. Камионите на телевизиите си бяха отишли от паркинга, но щяха да се върнат. От залива духаше прохладен бриз и Виктория пиеше сама. Чудеше се къде ли беше отишла майка й. И чичо Гриф. Не беше виждала нито един от двамата след скандала в апартамента, секунди след като ги беше обвинила за Давид и Вирсавия20 и им беше казала, че са виновни за смъртта на баща й.
Виктория не беше напускала стаята оттогава, с изключение излизането на балкона, за да наблюдава как облаците танцуват по лицето на луната. Обади се на Джуниър и сподели с него подозренията си.
Беше шокиран и наранен и в споделената им мъка тя го почувства по-близък от всякога. Джуниър обеща, че ще говори с баща си и ще настоява да разбере истината.
Нямаше ли ирония във всичко това? Ако баща й не се беше самоубил, вероятно щеше да стане госпожа Виктория Грифин. Нали това искаха и четиримата родители. Тя също го искаше, поне като момиче. Така че, ако изневярата на майка й беше довела баща й до самоубийство, а то беше породило срам и вина, които бяха пратили чичо Гриф да обикаля света… ами не бяха ли виновни любовниците и за провала на предопределения брак? Ефектът на доминото на съдбата.
Главата й не го побираше и определено имаше нужда от още един „Гимлет“.
Секундите минаваха. Или минутите. Или цяла вечност.
Ако съм мъртъв, помисли си Стив, ще усещам ли хода на времето?
Беше тъмно, мокро и студено.
Нещо дръпна Стив и той се раздвижи.
Или пък стоеше на едно място, а всичко около него се мърдаше. Не можеше да определи.
Чу се бълбукане на шуртяща вода. Нещо направи „щрак“ и го удари в гърдите. Или пък не.
Усети вкуса на солена вода, задави се и започна да се задушава. Тънък лъч светлина прониза мрака, сърпът на неземно красива луна.
Къде съм, по дяволите?
После отново мрак.
Виктория влезе обратно вътре, но остави вратата на балкона отворена, за да усеща бриза и да вижда бледите лъчи на луната. Преди това беше огледала менюто на румсървиса и беше решила, че не е гладна, после нападна минибара за трети път. Две малки пакетчета солени бисквити, бутилка подсладен лимонов сок — Съжалявам, майко! — и цял куп малки бутилчици водка „Белведере“. Бяха наредени като миниатюрни кегли върху заседателната маса до струпаните папки по делото „Щатът срещу Грифин“. Бутилчиците бяха празни, папките неотворени и непрочетени.
„Що за адвокат си ти?“
Въпросът на Стив отекваше в съзнанието й. Лош адвокат. Както и лоша дъщеря вероятно. Може би бъркаше за майка си и чичо Грифин. Не разсъждаваше трезво. Устните й бяха изтръпнали от водката и луната на нощното небе непрекъснато изчезваше. Или облаците се скупчваха, или тя се беше напила. Или пък и двете.
Чудеше се дали Стив гледа същата луна, докато кара по морската магистрала. Разкикоти се.
Няма как да гледа друга луна.
Надяваше се, че не се е напил като нея.
На бара до басейна под балкона й банда свиреше песни на Джими Бъфет. Нещо за цяла камара работа и шеф темерут. Ако Стив беше тук, щеше да иска да слезе на бара и да пее заедно с тях. Почуди се дали беше вярно, че е ловил риба с Джими Бъфет. При Стив никога не се знаеше.
Спомни се деня, когато яхтата на чичо Гриф се разби на брега. Когато заяви на Стив, че иска да продължи сама. Професионално. Поне така беше казала.
Кой кого заблуждава? И за какво?
Прозрението я лъхна заедно с океанския бриз. Лъжеше и Стив, и себе си. Държеше се като страхливка. Всъщност искаше да сложи край на връзката. Да зареже Стив. Това беше, нали?
Да, по дяволите! Трябваше да следвам шестото си чувство още от началото. И трябваше да послушам Кралицата!
Нима майка й — Вирсавия Лорд — не се оказа права за Стив, въпреки че беше малко груба?
Скъпа, само ти си способна да намериш евреин, който дори пари не може да изкарва.
Но не материалният успех или липсата на такъв тревожеше Виктория. А това, че Стив беше толкова… — как се казваше? Можеше ли да изрови проклетата дума след четирите коктейла „Гимлет“?
Необикновен. Неизвисен. Непокорен. Непредсказуем. И още сто думи, които започваха с „не–“ и които й убягваха в момента. Неподходящ. Точно така!
Една от думите на Кралицата. Докато беше момиче, колко пъти беше чувала майка си да казва за някого от приятелите й: „Изглежда доста добро момче. Но е неподходящ за теб, Принцесо.“
Стив беше забавен, предизвикателен и страхотен любовник. И дразнещ, и минаващ всякакви граници и… явно неподходящ. Как изобщо можеше да мисли за него като за вечната половинка? Не, трябваше да скъса с него. Но как да го направи, какво да каже?
Неизвестно поради каква причина — може би защото беше само на няколко пресечки от къщата на Ърнест Хемингуей, или може би защото беше учила американска литература в Принстън — тя се сети за Агнес еди-коя си, милосърдната сестра, която се беше грижила за раните на Хемингуей във Франция. Когато Агнес решава да скъса, тя му пише писмо и му казва, че сигурно са влюбени, защото много се карат.
Може би и тя трябваше да напише писмо на Стив.
Не. Това е глупаво. Утре ще го видя и ще му кажа: „Ти си чудесен. Но си неподходящ.“
После си спомни нещо друго. След като Агнес къса с Хемингуей, се жени за богат италианец. Граф или нещо от сорта. А в момента Виктория се беше събрала отново с Джуниър.
Не, това няма нищо общо с Джуниър.
Каза си, че ще стои настрана и от него. Ще движи сама известно време, поне докато си изясни нещата. После се почуди дали наистина е така.
Бандата подхвана песента на Бъфет „Да излезеш наглава с урагана“ и Виктория се поколеба дали да не затвори вратата на балкона и да спусне щорите. Вместо това отвори минибара и извади още една бутилчица водка.
— Студено ли ти е, чичо Стив?
— Мммм…
— Целият трепериш.
Стив се опита да вдигне глава, тежеше като кофа цимент.
— Ох!
Беше тъмно, но видя тънкия полумесец на луната да надзърта през облаците. Лежеше по гръб. Въздухът лепнеше от сол, влага и първичност. Водата се плискаше по пясъчния бряг. В далечината — друг познат звук, гуми свистяха по асфалта. Внимателно обърна глава на една страна. По моста в далечината присветваха фарове.
— Къде сме?
— На малък остров.
— Как се озовахме тук? — изфъфли Стив и опипа челото си. Цицината вече се оформяше.
— Бъки.
— Кой?
— Бъки делфинът.
— Не ме занасяй.
— Е, не точно той. Но вероятно някой негов приятел.
Вероятно сънуваше. Или по зле: беше мъртъв.
— Делфин ни е изкарал тук?
— Проврях се през дупката на гюрука, но ти се заклещи. Опитах се да те измъкна, но не успях. Тогава делфинът те захапа за рамото и те изтегли.
Стив опипа рамото си за всеки случай, после другото.
— Нямам следи от ухапване. Кажи ми какво стана. Истината.
— Казвам ти. Когато излезе на повърхността, делфинът те избута. А аз се държах за перката му, докато стигнахме на брега.
— Стига, Боби! Ти ли ме измъкна?
Някъде изви полицейска сирена. На моста спряха две коли. Трима или четирима души се надвесиха през перилата, гледаха към тях и ръкомахаха.
— Исках да те спася, а ти спаси мен — каза Стив.
— Tursiops truncatus го направи, чичо Стив.
Стив знаеше, че атлетичните способности на Боби са силно ограничени. На състезанията по бягане размахваше лакти и въртеше колене като торнадо, без особен резултат. Лошите деца му викаха „хахо“. Но Боби беше роден плувец, дългите му крака и кльощавите ръце прорязваха с лекота водата в идеален синхрон. Стив беше точно обратното. Тичаше целеустремено с огромни крачки. Във водата само цапаше с ръце и крака.
Стив се надигна на лакът. Всичко отново започна да се върти и той се отпусна назад.
— Имаш цицина на главата. — Боби внимателно докосна откритата рана точно над веждата на Стив. — Надявам се да не се образува субдурален хематом.
— Какво, по дяволите, е това, докторе?
— Черепно-мозъчна травма. Става често при удар по главата.
— Щом е често, не е страшно, нали?
— Освен ако не е засегнат главният мозък. Тогава няма да дочакаш зелените банани да узреят.
— Боже!
Боби се наведе по-близо и погледна Стив в очите.
— Зениците ти изглеждат наред, чичо Стив. Мисля, че ще се оправиш.
Стив не вярваше в предначертания. Нямаше главен изпълнител, нито главен архитект на вселената. Но какво можеше да каже сега? Когато Боби се нуждаеше от някого, който да го измъкне от комуната, където го държаха затворен, Стив се беше явил и беше избягал от цяла дузина мъже с пушки, криволичейки из гората с момчето на ръце. А сега, секунди преди да се удави, беше сигурен, че е спасен от Боби, а не от трункатус-мункатус, или каквото там беше.
Някой викаше от моста:
— Линейката идва! Дръжте се!
Добре, каза си Стив. Никъде нямаше да ходи.
Във водата се чу тихо „пляс“ и Боби извика:
— Ето го! Делфинът скочи.
Стив с мъка извърна глава, но него вече го нямаше. Е, вълничките можеха да са и от скачащ делфин. Или от някоя обикновена дърта риба. Или някой малък астероид беше потънал във водата, откъде да знае човек.
— Нищо не виждам, хлапе.
— Ти никога нищо не виждаш, чичо Стив.
Главоболието отплува в морето от болкоуспокоителни и Стив замаяно се почуди защо обонянието му е толкова изострено. Когато от Бърза помощ го бяха натоварили в линейката, соленият морски бриз му се беше сторил като хубава текила. Когато вкараха количката в Спешното на болница „Фишърмен“, носът му получи сензорна свръхдоза, докато вдишваше смесицата от йод, прахоляк, счупени черупки и мокра кал. После, вътре в болницата, острата метална миризма на почистващи препарати и разтвори.
По-късно, упоен в стаята си, усети сладостта на одеколона „Инглиш Ледър“. Познаваше го още от детството си. Отвори очи и откри, че в стаята е тъмно, но чу познатия южняшки провлачен говор. Казваше, че Боби е добре.
— Няма дори драскотина. Не се тревожи за нищо. Наспи се, сине.
Сега, когато утринното слънце надзърташе през щорите, той сънуваше, че е на хавайски плаж, полинезийско момиче окичваше венец от свежи гардении на врата му, ароматът беше толкова упойващ, колкото и усмивката на девойката. Незнайно защо реши, че момичето се казва Мауна Доа, така май се казваше бурканът с ядки от макадамия в шкафа у дома…
След няколко минути Стив отвори наполовина очи и видя букет цветя на шкафчето до леглото.
Аха. Бели гардении.
Почуди се дали не може да се хване на работа като полицейско куче и да души багажа на летището. Вероятно и останалите му сетива се бяха изострили. Може да беше поумнял от удара по кратуната. После отново заспа. Миг по-късно, а може и час, нов аромат. Нещо възбуждащо, с лек привкус на ванилия. Женски парфюм. Стори му се, че чува как нежен женски глас вика името му, но може би сънуваше.
— Стив, буден ли си?
— Мауна Лоа?
Отвори очи. Виктория се беше надвесила над него. Малки вертикални бръчици бяха набраздили челото й. Гледаше го толкова нежно и с такава загриженост, че за малко не се задави от вълнение.
— Кога за последен път ти казах, че си много красива? — попита той.
— Добре ли си, Стив?
— И че те обичам. Наистина те обичам. Обожавам те. Наистина те обожавам. — Запя „Обожавам е думата…“ и бръчките по челото на Виктория станаха по-дълбоки.
Глупашката усмивка изобщо не пасва на Стив, помисли си Виктория. Изострените черти на лицето му изглеждаха почти херувимски и всички остри ръбове на характера му сякаш бяха загладени.
— Красива си — каза Стив. — Скоро казвал ли съм ти го?
— Преди трийсет секунди.
— Харесвам тоалета ти — продължи той.
— Този парцал? — погледна към намачканата права рокля на райета. Беше я облякла набързо, когато Хърбърт се обади. Изобщо не се чувстваше красива. Беше си сложила капчица „Мъст де Картие“, но не беше имала време да се гримира, имаше усещането, че е бледа, и устата — й беше пресъхнала от снощната река от „Гимлет“.
— Тази рокля, ми е още от колежа. Виждал си я стотици пъти.
— Отива на цвета на очите ти.
— Роклята е червена на бели райета, Стив. На кой цвят ми отива по-точно?
— Не знам. Днес всичко ми се струва страхотно.
Тя седна на края на леглото и разтревожено докосна челото му. Розово-синкава цицина се издигаше под перчема.
— Боби — каза той. — Къде е Боби?
— При баща ти. Спи. Добре е.
— Обичам хлапето. Нямаше да го обичам повече, дори и да му бях баща.
— Знам. И той го знае.
— Бях изгубен и объркан, Вик. В мъгла. Но сега виждам ясно.
Моля те, недей, помисли си тя. Моля те, не пей.
Прекалено късно. Вече беше подкарал: „Сега виждам ясно…“
Сестрата й беше казала, че Стив има мозъчно сътресение втора степен. Но не беше споменала, че в него са се вселили извънземни.
След като мина за дъжда и как е спрял, Стив престана с песните и изломоти:
— Ще се променя, Вик.
— Наистина ли? Как?
— Ще говоря по-малко. Ще слушам повече. Ще се съсредоточа върху теб. Ще бъда по-мил с всички.
— Мисля, че съм сбъркала стаята.
— Трябва да правим повече неща заедно. Да идем на курс по готварство. Или да се запишем при любителите на операта. Пък и на балета? Ти обичаш балет.
— Но ти го мразиш!
— Няма значение. Искам да правя разни неща за теб.
— Какво има в системата?
— Не знам, защо?
— Искам да поръчам един кашон.
Някой почука на отворената врата и в стаята влезе Уилис Раск. Пистолетът в кобура се поклащаше на хълбока му.
— Преча ли?
— Не пречите изобщо, шерифе.
— Уилис — провикна се Стив. — Обичам те, брато.
— Супер, Стив. Говорих с лекарите ти.
— Имам лекари?
— Посттравматична амнезия. Ще си спомниш всичко. — Раск им се ухили. — Направили са ти скенер на мозъка и не са открили нищо.
— Това добре ли е? — попита Стив.
— Мисля, че шерифът се шегува — отвърна Виктория.
— Виждам, че си получил цветята. — Раск кимна към нощното шкафче до леглото.
— От теб ли са? — Стив го дари с идиотска усмивка, която сякаш принадлежеше на лицето на някой друг.
— Поръчах ги и дадох инструкциите. Видя ли картичката?
Стив се надигна на лакът, но бързо се отпусна отново назад.
— Вик, ти я виж.
Виктория свали картичката от пластмасовия харпун и прочете на висок глас:
— До понеделник да си на крак. Бързо оздравявай, уаху21 да ловим. Подпис „Джими Б“.
— Много мило от негова страна — отвърна Стив. — Адски мило.
— Значи наистина познаваш Джими Бъфет? — попита Виктория.
— Толкова го обичам! — изгука Стив.
Под зоркия поглед на Виктория шериф Раск в продължение на няколко минути се опитваше да измъкне някакви показания от Стив, който непрекъснато се отнасяше и се впускаше в прочувствени словоизлияния колко обичал Кийс, включително рибите и птиците, както и всеки алигатор, и как Боби му спасил задника, като твърдял, че било делфин, и не е ли Боби най-страхотното хлапе и старият Хърбърт — най-страхотният баща на света, и знаел ли Уилис, че Виктория била страхотна в леглото, по-добра от гъвкавата малка гимнастичка от Обърн, с която се бил запознал по време на плейофите в колежа преди толкова години?
Раск си водеше записки, но Стив не му даде кой знае колко полезна информация. Не бил видял номера на мотора. Не можел да разпознае мотора. Не се виждало през космическия шлем. Не можа да каже дори дали хвърлячът на бутилки е мъж или жена.
— Цямам никаква представа кой би искал да ме убие.
— Ако е искал да те убие — изтъкна Раск, — е щял да използва пистолет, не буркан с моторно масло. Прилича ми повече на предупреждение.
Шерифът го попита дали е ядосвал скоро някого и Стив спомена Пинки Любер, но не мислеше, че малката топка за боулинг кара Харли.
Раск му каза, че на пътя, където кадилакът бил изхвръкнал от моста, били разпилени позиви и Стив си спомни, че Дарт Вейдър беше изхвърлил листове от дисагите.
— Все за Океания — каза Раск. — „Спрете замърсителите! Спрете унищожаването на рифовете!“ От този сорт неща. Всичките с логото на „Кийс на крак“. Знаеш ли я тази група?
— Делия Бустаманте — изтананика Стив. — Сладурана, има ресторант.
— Не й ли подгряваше фасула?
— Стара история — отвърна Стив.
— Щом се разчу за Океания, Делия отвори ей такава уста. Оглави противниците на проекта.
Виктория вдигна щорите, за да влезе слънце в стаята. Навън бризът от залива си играеше с листата на извисяващите се кралски палми.
— Мислите, че Стив за малко не беше убит, защото защитаваме Хал Грифин?
Раск повдигна рамене.
— Ако отървете Грифин, Океания ще бъде построена. Ако не успеете, проектът потъва. Но момчетата от „Кийс на крак“ не са екотерористи.
— Сигурен ли си?
— Повечето са хора, които обичат да си джапат по плажа, без да си цапат краката с мазут.
— Делия Бустаманте беше на „Форс мажор“ малко преди да потегли от кея — каза Виктория. — Какво ще кажеш за това, Стив? Още ли мислиш, че не е способна на насилие?
Стив отговори със смирено хъркане. Очите му бяха затворени и идиотската усмивка все още стоеше върху лицето му.
— Мислиш ли, че след като премине действието на лекарствата, ще си получим обратно стария Стив? — попита Раск.
— Дано да не е скоро — отвърна Виктория. — Новият подобрен модел ми харесва.
След няколко минути Раск си взе довиждане — веднъж с Виктория и веднъж с хъркащото й приятелче — и си тръгна.
Виктория седна на стола до леглото на Стив и прехвърли събитията от деня. Вече беше решила, че не е моментът да къса със Стив. Беше проява на лошо възпитание да зарежеш гаджето си, докато е вързано за система. Пък и не само това — чакаше ги много работа. Чичо Гриф й се беше обадил по телефона, докато прекосяваше Севън Майл Бридж на път за болницата. Беше чул за Стив и питаше дали може да й помогне с нещо. Частен самолет да го откара в Маями или да докара специалисти в Кийс… каквото и да е. Каза също, че искал „Соломон и Лорд“ да продължат със защитата му. Той й вярвал, надявал се, че и тя му вярва.
След като се поколеба, Грифин беше добавил:
— Отношенията между мен и майка ти са много специални, Принцесо. Ние сме скъпи близки приятели. Толкова близки, колкото могат да бъдат хората, без да са любовници. Не сме направили нищо, от което да се срамуваме. Това е истината.
Вярваше ли му? Връзката на чичо Гриф с истината беше по-скоро като с далечна братовчедка, отколкото с родна сестра. Въпреки това се извини за отправените обвинения и той изшътка, като каза, че разбирал, знаел под какъв стрес се намирала.
Майка й и чичо Гриф. Още един проблем, който трябваше да отложи за след процеса за убийство. После щеше да използва всичките си умения, за да разрови тези „специални отношения“. Щеше да научи точно какво се беше случило и защо баща й се беше самоубил. Ако първоначалните й подозрения излезеха верни, щеше хирургически да премахне и двамата — чичо Гриф и Кралицата — от живота си.
Стив също се отлагаше. Спасен временно от мозъчно сътресение втора степен. Но когато делото приключеше, щеше да помисли какво да прави и с него. Повторно, разглеждане, както се казва в съда. Нов преглед от страница първа до края. Ако трябваше да използва скалпела и за тази връзка, добре, щеше да бъде болезнено, но си имаше и хубава страна. Щеше да загуби една връзка, но щеше да спечели независимост.
Но насред дело за убийство е по-добре да не се вземат окончателни решения.
От леглото се чу сумтене.
— Каза ли нещо? — сънено попита Стив.
— Делия Бустаманте. Способна ли е на насилие?
— Само над свинските пържоли.
— Сериозно, Стив. Най-сетне разполагаме с евентуална защита. Има ли шанс тя да стои зад нападението над теб и убийството на Бен Стъбс?
Стив опипа челото си, за да определи големината на цицината.
— Делия е сладурана. Искам да кажа — емоционална е, но в добрия смисъл. Сърдечна е, забавна, готви страхотно и…
— Добре, разбрах.
Стив се отпусна назад и затвори очи. Преди да успее да заспи отново, Виктория го попита:
— Коя, по дяволите, е гъвкавата гимнастичка от Обърн?