Текила и синьо алиби

Коломбо от Кийс7

Шерифът им махна и се запъти към тях.

— Остави го на мен — каза Стив.

Виктория избухна.

— Ето пак започваш!

— Имай ми доверие, Вик. Познавам Раск отдавна. Здрасти, Уилис, как върви бизнесът с превишената скорост?

— Здрасти, Стив — извика в отговор Раск. — Още ли гониш линейките?

Ако не беше униформата, помисли си Стив, Уилис Раск спокойно можеше да бъде сбъркан с някой четирийсет и пет годишен конк7, който прекарва прекалено много време на слънце с прекалено много студени напитки. Беше дебел и имаше мустаци и дълги бакенбарди. Носеше прошарената си коса, вързана отзад на опашка. Краят на ризата му се подаваше от панталоните и слънчевите му очила „Окли“, провесени на верижка от малки раковинки, със сигурност бяха в нарушение с униформата. В единия закопчан джоб на ризата ясно личаха очертанията на метална кутийка. Освен ако не беше минал на ментови бонбонки, Раск явно продължаваше да дъвче тютюн. Изгорялото му лице обикновено беше застинало в насмешлива полуусмивка. Общото впечатление, което оставяше шерифът, не беше на лъснат с плюнка пазител на закона. Плюнки имаше. Но блясък — никакъв.

Стив знаеше историята на шерифа по-добре от повечето хора. Като млад Раск имал риболовен кораб, някога, когато основният улов в Кийс били квадратните „морски костури“ — огромни бали с марихуана. Раск разтоварвал от кораба майка и на третия път го спипали. Адвокат му бил сладкодумният чаровник господин Хърбърт Т. Соломон, който го защитавал безплатно, при условие че Раск ще иде в колеж и ще бъде почтен. Някога Хърбърт постоянно го правеше. Беше научил малкия Стив, че адвокатът има дълг към цялото общество, не само към клиентите с пари. Стив Соломон беше последвал стъпките на баща си, което обясняваше защо кара трийсетгодишна кола и има кантора във второкласна агенция за манекени с прозорец към кофите за боклук.

По онова време беше десетинагодишен, но все още си спомняше заключителната реч на баща си по време на процеса срещу Раск. Облечен в раиран костюм с тиранти, Хърбърт се носеше в съдебната зала като танцьор на бални танци, омайваше съдебните заседатели, заявявайки, че клиентът му е извършвал услуга на обществото, а не криминално деяние. Млад и наивен, Уилис Раск бил извадил подгизналия вързоп от протока, за да предпази птиците и лодките.

— Тези бали с дяволски бурени са били заплаха за навигацията — заяви Хърбърт със сериозно изражение. — За щастие Уилис е бил привлечен към мястото от ято чайки, които се виели над вързопа и се угощавали със семената. Уилис е спасил неподозиращите лодки от потъване. Без бързата намеса на младия герой всички чайки са щели да се надрусат.

Това накара съдебните заседатели да се усмихнат и след двайсет минути се върнаха и го обявиха за невинен. Уилис танцуваше надолу по стълбите, целуна дървото пред съда, после прегърна адвоката си. Удържа на обещанието си, завърши колеж в Ролинс, на север в Уинтър Парк, после право в Стейтсън.

Десетина години след това Раск излезе с нова платформа, когато се кандидатира за шериф на — както местните я наричаха — „Република Конко“. Щеше да разчисти пияните шофьори от тесните пътища и да затвори мъжете, които биеха жените си. Но нямаше да арестува никого за притежание на малки количества марихуана. Ограничените ресурси, с които разполагаше за налагането на закона, бяха прекалено ценни, за да ги прахосва по престъпления без жертви. В либералните Кийс — където песента на Джими Бъфет „Защо да не се напием и изчукаме“ беше неофициален химн — това беше великолепна тактика. Раск извоюва голяма изборна победа. Някои от гласоподавателите на излизане от кабинките за гласуване си палеха цигарка с трева.

— Радвам се, че те хванах. — Раск слезе при тях на брега. — Здрасти, Боби!

— Предпазителят на глока ти е вдигнат — каза Боби.

Раск извади пистолета от кобура и го провери.

— Боже, прав си! Как го видя?

— Боби забелязва всичко — отвърна Стив.

— Нищо чудно, че е толкова лек днес — Раск претегли пистолета, после се обърна към Виктория. — Вие сигурно сте съдружничката на Стив.

— Виктория Лорд — представи се тя.

— Заместниците ми казаха, че Стив е забил яка мацка. — Раск й смигна. — И не са ме излъгали.

— Червена светлина, шерифе — отвърна Виктория. — Държите се неприлично.

Тонът й напомни на Стив за учителката му в четвърти клас, която го биеше с линията през кокалчетата, когато се провинеше.

— О, съжалявам! — извини се Раск. — Напълнил си ръцете този път, а, Стиви?

— И нейният предпазител е вдигнат, Уилис.

— Карат се, шерифе — добави Боби.

— Млък — сряза го Стив и се обърна към Раск. — Мислех, че ще те видя вчера в болницата.

— Току-що се прибирам — отвърна Раск. — Джими имаше концерт в Орландо.

— Завиждам ти, папагалска главо8.

Раск се ухили и запя няколко стиха от „Пиратите изглеждат на четирийсет“, за парите от контрабанда на трева и пръскането им набързо.

Стив се разсмя.

— Ти си пират, Уилис, но изглеждаш на четирийсет само ако погледнеш в огледалото за обратно виждане.

— Официално ли сте тук, шерифе? — Тонът на Виктория изтри усмивките и на двамата мъже и отряза всякаква възможност за пеене на нови песни.

— Не обичаш Джими Бъфет? — от устата на Раск прозвуча укорително.

— Обича Фреди Шопен — каза Боби.

Шерифът подсвирна силно.

— Можеш ли да пиеш на неговите неща?

— Препоръчвам ти го — посъветва го Стив.

— Продължавай, Стив, подигравай се — каза тя. — Сигурна съм, че смяташ тези лентяйски песни за по-хубави от един етюд за пиано.

— О! — каза шерифът. — Май някой има нужда от „Разрешение да се поохлади“.

Стив вдигна палец към Раск — допълнителни точки за включването на заглавие на лентяйска песен в отговора.

— Е, Уилис, кога за последен път двамата с Джими сте ходили за риба?

— Преди няколко седмици. Гонихме един адски як тарпон близо до Кий Ларго.

— Познаваш ли Джими Бъфет? — попита Виктория. Със същия скептичен тон на начална учителка.

Двамата мъже се разсмяха и Стив каза:

— Тази песен, дето се опитвахме да запеем — „Пиратът изглежда на четирийсет“ — е писана специално за Уилис.

— Наистина ли? — Тя се усмихна сладко и Стив разбра, че не вярва на нито една думичка.

— Стив също познава Джими — каза шерифът.

Виктория навири глава.

— Странно, че никога не го е споменавал.

— Не е голяма работа. Ловим риба по малко, пием по малко. Защо? Ти Шопен не го ли познаваш?

Чуха воя на турбодвигатели в далечината. На стотина метра над водата летящата лодка лъщеше на ранното слънце сякаш беше от сребро.

— Шерифе, трябва да вървим — рязко каза Виктория. — Така че, ако имате някаква работа…

— Само няколко въпроса.

— Внимавай, Вик — предупреди я Стив. — Имаш си работа с Коломбо от Кийс.

— Сигурна съм — отвърна тя.

— Един от законите на Соломон: Пази се от шериф, който забравя да зареди пистолета си, но помни какво се пее в „Маргаритавил“.

— Уилис Раск — каза Боби, прехапа устни и се съсредоточи за поредната анаграма. — Искал руси.

— Браво, Боби — каза шерифът. — Стиви, проучихме мъжа, който е бил намушкан с харпун. Бен Стъбс.

— Вършиш полицейска работа? — учуди се Стив. — Явно тарпоните не кълват.

— Стъбс е бил отседнал в „Пайър Хаус“. — Раск измъкна смачкан бележник от джоба на ризата си и прелисти страниците. — Купил е три карти от магазина на Чарли Симънс преди два дни, и трите на източната част на Мексиканския залив. Отбил се е до Океанографския институт, използвал е федералния си пропуск, за да влезе, и е прекарал доста време в библиотеката и на компютрите. Извадил е топографски карти на океанското дъно на няколко мили западно от Бока Чика. Две нощи поред е вечерял в „Сиенфуегос“. Спарид със салса от манго. — Раск вдигна поглед от бележника си. — Двамата знаете ли ги тези работи?

— Не — отвърна Виктория.

— Всичко — каза Стив, — без салсата от манго.

— Чичо Стив лъже — намеси се Боби.

— Знам — рече Раск. — Чичо ти лъже дори когато е по-добре да каже истината. — Обърна на следващата страница на бележника. — След вечеря Стъбс е изпил две бири в „Хогс Брет“, после е прекарал няколко часа при Дебелата Мери в Уайтхед.

— Дебелата Мери? — попита Виктория.

— Стриптийз бар — отвърна Стив. И побърза да добави: — Поне така са ми, казвали.

Раск прибра бележника обратно в джоба си.

— Добре, че се сетих, Стиви. Дебелата Мери ти праща много поздрави. Та, чудех се, какво е правил Стъбс на лодката на вашия клиент.

— Ловил е риба — каза Стив.

— Проучвал е — каза Виктория.

— Не знаят — каза Боби.

— Виждам — отвърна Раск. — Господин Грифин ще даде ли показания.

— Не — каза Виктория.

— Да — каза Стив. — По-късно.

— Ами полиграф? — попита Раск.

— При подходящи условия — отвърна Стив.

— При никакви условия — каза Виктория.

Раск се почеса по бакенбардите.

— Нарочно ли го правите, за да се отървете от добросъвестните пазители на закона като мен?

— Да — каза Стив.

— Не — каза Виктория.

Воят на витлата се усили. Хидропланът се канеше да цопне във водата с нос, насочен право към брега.

— Нещо друго, шерифе? — попита Виктория.

Раск демонстративно свали слънчевите си очила, духна на стъклата и ги избърса с края на ризата си.

— Добре, че ме подсети, бях забравил нещо.

— Знаех си — каза Стив.

Изчакаха няколко секунди, докато Раск си сложи отново очилата. Хидропланът се спусна върху водата с „пляс“ и продължи към брега. Върху резервоара имаше синьо лого с надиплени вълни и надпис „Океания“.

— Стъбс си е оставил багажа в стаята в „Пайър Хаус“. Куфар с най-необходимото. Лаптоп, правителствени документи, хапчета за киселини в стомаха. Плюс четирийсет хиляди долара в стодоларови банкноти. Какво според вас ще прави един обществен служител с толкова много пари?

— Ще дава големи бакшиши при Дебелата Мери? — предположи Стив.

Хидропланът се плъзна на плажа и пилотът махна през отвореното стъкло на прозореца.

— Трябва да вървим, Уилис — каза Стив, опитвайки се да надвика шума.

— А, за малко да забравя. Още нещо. Паметта ми изневерява…

— Хайде, Уилис — отвърна Стив. — Откажи се.

Раск поклати тъжно глава, наслаждавайки се мига.

— Стъбс почина тази сутрин.

— Мамка му!

— Да, Стиви. Знаех си, че новината ще те съсипе. И вашия човек Грифин го чака обвинение в убийство.

Право напред8

Светът беше само син и зелен. Наситената синева на небето, непрекъснато променящите се тюркоазени отблясъци на водата, светлозелените нюанси на безкрайния наниз от покритите с гори острови, разперени като изумрудена огърлица в благоуханието на морето.

По всичко си личеше, че само Боби се наслаждава на гледката от затъмнените прозорци на хидроплана. Стив драскаше цифри в бележника си, опитвайки се да измисли колко могат да поискат за дело за убийство, а Виктория за пореден път говореше по мобилния телефон с Хал Грифин.

— Четирийсет хиляди в брой? — каза Грифин. — Откъде Стъбс има толкова пари, Принцесо?

— Надявам се, че ти ще ми кажеш.

— Това, че е умрял, е лошо. Но парите допълнително влошават нещата. Ще кажат, че съм се опитал да подкупя копелето.

— Да направи какво? — Помисли си, че явно чичо Гриф съжаляваше повече за себе си.

— Не че Стъбс не подмяташе намеци. Като ми видя къщата, каза нещо от сорта, че си бил сбъркал професията. Повтори го и когато се качи на яхтата: „Вие, строителите, сте по-богати от Крез.“ Боже, Принцесо, точно като нас двамата с Нелсън.

Споменаването на името на баща й я сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Небостъргачите на брега при Броуард. Някакъв доносник ни наклепа, че сме подкупвали служителите от кадастъра, но не беше вярно. Наш конкурент платил на копелето да излъже. Това е едно от нещата, което извади Нелсън от релси.

— А другите какви бяха, чичо Гриф?

— О, боже, Принцесо! Не съм психиатър, а и беше толкова отдавна.

Чу глас от другата страна на линията и Грифин й каза, че лекарят трябвало да го прегледа.

След като затвори телефона, Стив каза:

— Чакай да позная. Съвестта на чичо Гриф е изревала и той си призна.

— Направи ми една услуга, Стив. Когато се срещнем с Джуниър, забрави за сарказма.

— Защо? Няма ли да го разбере?

Хидропланът се носеше ниско над кристалната вода, двигателите бръмчаха приспивно. Никой не беше проговорил в продължение на трийсет минути — тоест беше минал половин час, откакто Виктория напомни на Стив, че тя е първи адвокат по делото, — когато Боби извика:

— Делфини!

— Да, твоите приятели — отвърна ентусиазирано Стив.

Почуди се дали бяха по двойки. И дали женската се оплакваше: „Следващия път аз казвам кога да скочим.“ Мъжкият смущаваше ли се, когато тя му кажеше, че й е омръзнало да се държи с нея като с някой от морските си костури?

— Красиви са — каза Виктория.

— Tursiops Truncatus, или бутилконос делфин — каза Боби.

Детето познаваше делфините. Беше ги изучавало и беше разказало на Стив, че преди петдесет милиона години видрите се върнали в морето, където — се превърнали в сребристосиви създания, които могат да плуват с трийсет възела и да бъдат обучени от флотата да обезвреждат подводни мини. Почти цяла година Боби редовно посещаваше делфинариума в Кий Ларго. Първият ден се страхуваше от делфините. Разбира се, тогава се страхуваше и от хората. Момчето имаше всички симптоми на малтретирано дете: кошмари, гневни изблици, хранителни смущения. Но влезеше ли веднъж във водата, делфините явно го успокояваха, незабавно се приближаваха към него, изпращаха му ултразвукови вълни, които според думите на Боби го гъделичкали по цялото тяло, после го оставяха да ги язди или го подбутваха из водата с муцуните си.

Един морски биолог в делфинариума беше казал на Стив, че делфините някак усещат, когато децата са болни. Имало нещо общо с ехолокацията, присъща на всички делфини. Те излъчвали ултразвукови, честоти като магнитно-резонансните скенери в болниците, така му беше казал. Ако оставиш във водата четири здрави деца и едно страдащо от синдром на Даун или левкемия, или церебрална парализа, делфинът ще се приближи до болното дете.

Докато висеше с Боби покрай заградения канал в Кий Ларго и слушаше цвърченето и виковете на делфините, Стив беше научил всички истории за странните им възможности. Жожи, хрисим женски делфин, един ден, необяснимо защо, ръгнала едно момиченце в гръдния кош. Нараняването било толкова сериозно, че закарали момиченцето в болница, рентгеновата снимка показала тумор в корема. Лекарите отказали да повярват, че Жожи нарочно го е направила, за да извести за състоянието на момиченцето, но специалистите в делфинариума отказаха да се съгласят с тях. Въпреки че не искаше да се поддава на спиритуализма на новото време, Стив реши, че делфините все пак може и да притежават силата да спасяват и лекуват.

Влязъл веднъж във водата с гладките животни, Боби бързо се беше отпуснал. Играеше си с тях, отвръщаше на любвеобилността им, пръскаше ги, когато пляскаха из водата, за да го намокрят. Имаше си любимец — Бъки, бърз мъжкар с розови райета на корема. Боби го цапваше по перката на опашката и имитираше пронизителните му викове и крясъци. Каза на Стив, че разбирал езика на делфините. Бъки си казвал, когато бил уморен, отегчен или гладен — и най-вече дали предпочита корюшка или херинга за обяд. Боби казваше, че Бъки също го разбирал и Стив се чудеше дали отношенията с един вид на петдесет милиона години, наречен Tursiops Truncatus, са по-лесни от отношенията с някоя модерна жена.

Хидропланът прелетя ниско над Мексиканския залив и временно поохлади разразилия се между Стив и Виктория скандал. Цветът на водата постоянно се променяше от тюркоазено към изумрудено, калнокафяво и ръждивочервено, в зависимост от дълбочината, водораслите и коралите отдолу. Стив наблюдаваше сянката на хидроплана, докато прекосяваха миниатюрните острови, подаващи се от морето, някои не се различаваха много от блатисти савани и зелени гъсталаци.

Все още мислеше за казаното от шериф Раск. Бен.

Стъбс беше починал, без да дойде напълно в съзнание. Нямаше да има „Грифин ме простреля“. След като Върховният съд предявеше обвинението, делото щеше да бъде основано само върху косвени показания. Стив продължаваше да се чуди какво означаваха двата пръста, които Стъбс беше вдигнал в интензивното. Дали не искаше да каже, че са били двама нападатели? Или пък беше някогашният знак за мир? Или просто му беше махнал за сбогом?

Преди Грифин да бъде обвинен официално имаше да се свърши доста работа. Изборът на съдебни заседатели не започваше в съдебната зала. Започваше в медиите и се разпростираше в кръчмите, козметичните салони и кафенетата. Стив вече планираше изявлението за своя клиент.

„Харолд Грифин, известен строителен предприемач и филантроп, дълбоко съжалява за нещастния инцидент в морето, който отне живота на един самоотвержен обществен служител.“

Идея си нямаше дали Грцфин е филантроп, но звучеше по-добре от „богат пич, който строи гигантски курортни комплекси в екологично застрашени екосистеми“.

— Още няколко минути, народе — каза пилотът по микрофона.

Беше около четирийсетте с оредяла руса коса и изгоряло от слънцето лице. Носеше къси панталони за сафари и тъмносиня риза с еполети, говореше с британски акцент и се представи като Клайв Фоулс. Произнесе го като „Фоалс“. Беше поканил Боби да седне до него в пилотската кабина, която наричаше своята „вълшебна летяща лодка“, но момчето, което се срамуваше от непознати, му отказа. После предложи да отидат заедно да се гмуркат из рифовете, ако престоят им го позволява.

— Ако имате нужда от нещо, просто потърсете капитан Клайв — каза им той, докато се настаняваха по местата си. — Мистър Джи ми нареди да се погрижа добре за вас.

— Мистър Джи-старши или мистър Джи-младши?

— Има само един мистър Джи — отвърна Фоулс. — Той е шефът.

Сега, когато наближаваха Парадайз Кий, Стив погледна към Виктория. Явно не слушаше. Вместо това зяпаше през прозореца към морето и лекичко си се усмихваше сама на себе си.

— Вълнуваш ли се, че ще видиш най-готиното момче в Пайнкрест? — попита Стив.

— Спомняш ли си първото момиче, което си целунал?

— Сара Гроповиц. Прогимназията в Бийч Мидъл.

— Сещаш ли се понякога за нея?

— Само когато пращам чек на Обединението за граждански свободи. Председател е на Комитета за равни права на лесбийките.

Виктория се извърна да го погледне.

— Не е станала такава от целувките ми — защити се Стив.

— Не си ли допускал вероятността за евентуална причинно-следствена връзка?

— Акули! — извика Боби.

Може би цяла дузина акули се въртяха из плитчините и сянката на самолета се стрелкаше над тях. Е, защо пък не? Прелитаха над Шарк Ченъл9 близо до Матекумбе Кий. Изведнъж две акули скочиха от водата.

— Делфините, чичо Стив! Двете тръгват след тях.

Лоша поличба, помисли си Стив точно когато Фоулс съобщи по микрофона:

— Парадайз Кийс право напред!

Право напред.

Стив се сети за Бен Стъбс. После си помисли за Виктория, която му се сърдеше за прегрешения, които той изобщо не разбираше. Спомни си и за баща си, който му беше ядосан просто защото се опитваше да му върне доброто име. Без да е сигурен вече в нищо и обзет от лошо предчувствие, Стив се опита да разбере какво точно се случва.

Защо Вик е толкова бясна?

Не беше ли обуздал своите навици, които накърняваха женската й чувствителност? Беше свел до минимум чесането, оригването и пърденето. Престана да представлява проститутки и от месеци не беше прекарвал цяла нощ в игра на покер в казино „Микосуки“. Не само това, ами подминаваше с лека ръка нейните лоши навици. Каза ли й нещо миналата седмица, когато използва самобръсначката му, за да си обръсне краката, и после я върна обратно на мястото й върху мивката с риск да го одере като с ръждясало мачете? Нито дума, освен „Ох!“. Написа секси поема за рождения й ден и вплете любовта й към тениса в последната строфа. Тя явно не оцени усилието, което се изискваше за намирането на рима на „Мартина Хингис“. Нима си мислеше, че думите са се пръкнали ей така в главата му: „кунилингус“ например.

Притисна лице до прозореца точно когато самолетът рязко се наклони и започна да се спуска. Островът изплува от водата като зелен мираж. По брега се виеше път с едно платно по частния виадукт между острова и южния Матекумбе Кий.

Хидропланът се насочи към едно заливче с формата на подкова откъм страната на Мексиканския залив. В далечния край имаше бетонен док, където щеше да е вързана „Форс мажор“, ако не се беше разбила на парчета при Сънсет Кий. До дока имаше пясъчен плаж, покрит с палми джуджета. Половин дузина бели чапли, които шляпаха из плитчините, се вдигнаха от рева на двигателя. Вълниста морава се издигаше от брега до редица австралийски борове, които ограждаха голяма триетажна дървена къща. Слънчевите батерии по покрива ослепително искряха на слънцето.

— Всички отзад закопчахте ли си коланите? — попита Фоулс по микрофона. — Здравата ще цопнем във водата.

Хидропланът беше на десетина метра от земята, когато мина през входа на залива, и Фоулс го приземи с обещаното мощно цопване. Прозорците се скриха зад талази вода. Самолетът мигновено забави ход, двете перки на крилата продължаваха да се въртят, хидропланът сега се беше превърнал в лодка, която пухтеше към брега.

— Добре дошли в Парадайз! — приветства ги пилотът. — Джуниър ще ви чака в… мамка му! Погледнете дясно на борд!

Стив вече гледаше през прозореца, така че улови цялата удивителна гледка. Може би не беше двойка делфини, които скачаха в тандем, астадо акули, тръгнали на лов. Беше по-впечатляващо и по-страховито. Без да знае защо, Стив усети, че гледката предвещава да окаже много по-голямо влияние върху живота му, отколкото чудесата на природата.

Мъж в изрязани черни плувки „Спийдо“ изскочи от водата, гладък и лъскав като балистична ракета. В едната ръка държеше омар, а с другата се хвана за понтона на хидроплана. С атлетична грация се повдигна нагоре и размаха ръка над главата си, пращайки ослепителна усмивка към люковете.

Успя ли да види Виктория през стъклото, почуди се Стив.

Тя обаче със сигурност беше успяла.

И какво точно беше видяла? Или което беше по-важно за Стив: какво беше усетила?

Мъжът беше малко над метър и осемдесет, със стройно тяло. Плосък корем, шест чифта плочки, изваяни рамене и дълги гладки мускулести ръце. При вдигнати ръце тръбните му мускули проблясваха като скатове от двете му страни. Гръдният му кош беше направо огромен в сравнение с останалата част от тялото. Две парчета месест пекторалис, като дебели пържоли, и цялостно впечатление за самоуверена брутална сила. Беше с бронзов тен, толкова тъмен, че усмивката му изглеждаше опасно искряща. Дългата му коса беше зализана назад и потъмняла от водата, но Стив видя изруселите от слънцето кичури. Жива реклама на „Аберкромби енд Фич“, истински кошмар за нормалния мъж, реши Стив. Още по-страшното беше, че не бе някакъв мазен сервитьор, актьор или позьор модел или почернял на плажа гларус, каквито гъмжаха из хотелите на Саут Бийч като хлебарки. Не, този пич имаше закачка с Виктория и при пукнатините, които вече се бяха появили в професионалните отношения на Соломон и Лорд, Стив започваше да се чувства несигурен и за личната им връзка.

— Джуниър! — прошепна Виктория с притиснато към стъклото лице, името му прозвуча като в порно филм. — Боже, колко е пораснал!

Въобразяваше ли си, или дъхът й беше замъглил стъклото?

Застанал на понтона, хванал се с едната ръка за перилата — за да изпъкне още повече релефът на мускулите му, — Грифин-джуниър се обърна с лице към резервоара и Стив забеляза един последен атрибут. Огромният пакет в банските „Спийдо“. Не беше сигурен накъде е насочен погледът на Виктория, но можеше да се закълне, че я чу да въздиша.

Спийдомен9

Хидропланът се плъзна по бетонната рампа в края на водата. Боби с мъка се спусна по стълбите, последван от Виктория и Стив. Джуниър изникна начаса и целуна Виктория набързо по устните, после я отлепи от земята в здрава мокра прегръдка.

— Еха! Пристигна — каза той. — Наистина дойде!

Тя се разсмя на ентусиазма му, толкова искрен, без никаква ирония или сарказъм.

Постави я обратно на дока, сякаш беше от стъкло, и я погледна право в очите.

— Тори, наистина ми липсваше.

Тори. Никой не я беше наричал така от дванайсетгодишна възраст. В интерес на истината, Джуниър беше единственият, който я наричаше така. И точно сега й прозвуча толкова мило и толкова любвеобилно, че усети как се изчервява.

Джуниър размени любезности със Стив и Боби, като през цялото време гледаше Виктория право в очите. И преди ли усмивката му беше толкова ярка, а очите му толкова морскосини, почти като цвета на едни от сенките й — „Адриатическа синева“. Наблюдаваше го как се бърше с хавлията и нахлузва ленени шорти над банските. Плътният златист оттенък на кожата му, вкусът на солена вода от целувката му, топлината на морския бриз… толкова много усещания я бомбардираха.

Гол до кръста и бос, почти готов Тарзан, Джуниър повлече гостите си нагоре по каменната пътека, която водеше към къщата „Каса дел Сол“ — според направения с вкус надпис, вграден в стена от покрити с корали камъни.

— Татко ми каза колко красива си станала — започна Джуниър, — но… уау! Нямам думи.

— Много мило! — Виктория усещаше присъствието на Стив и долавяше неудобството му.

— И важна адвокатка при това. Уау!

„Уау“ явно беше ключов компонент от вербалния арсенал на Джуниър. Добре де, не беше отличник в Пайнкрест, но беше избран за най-популярното момче на гимназията. И сега, когато се беше превърнал в бронзов Адонис, в ума на Виктория се въртеше само едно: да станеш виден учен не е най-важното.

— Всичките тези години… — каза Джуниър, като остави изречението недовършено.

— Да — отвърна тя.

— Спомняш ли си карнавала, който Бъни Флаглър организира в „Ла Горе“?

— Ти беше Зоро, а аз Жената Чудо.

— Промъкнахме се до осемнайсетата дупка.

— И пръскачките се включиха — разсмя се Виктория, спомняйки си алкохола в пунша; бандата, която свиреше кавъри на „Игълс“ и мляскането във влажната нощ.

Стив прочисти гърлото си, звук от ръмжащо куче.

— Веднъж ходих на маскарад, облечен като Дейвид Копърфилд.

— Великия маг — отвърна Джуниър.

— Героят на Дикенс — поправи го Стив.

— А, да.

— И той е бил сирак като мен.

— Ти не си сирак, чичо Стив — каза Боби.

— Но исках да бъда.

— Защо? — попита Джуниър.

— Едва ли ще ме разбереш — рече Стив. — Ти живееш в „Каса дел Сол“. — Аз съм живял в Мрачната кула.

— Може да се е нуждаела просто от пребоядисване — предположи Джуниър и сърцето на Виктория се сви. Наистина ли литературните препратки го подминаваха като катамаран, понесен от вятъра? Но Джуниър се разсмя и те разбраха, че се шегува. — Понякога ми се иска да съм имал Дикенсов тип възпитание. Гради характер, не мислите ли?

— При Стив не се е получило — отвърна Виктория.

Какво ще кажеш сега, Стив? Най-готиното момче от Пайнкрест може да те настигне.

Наклонът леко се увеличи, докато каменната пътека извиваше покрай кокосовите палми.

— Стив, движиш се като атлет — каза Джуниър.

— Бройкаш задника ли? — изстреля веднага Стив.

— Не, сериозно. Походката ти. Грациозна е.

— Чичо Стив е играл бейзбол в Университета в Маями — гордо заяви Боби.

— Виждаш ли — рече Джуниър, — веднага ги разбирам тия работи.

Виктория направи бърза равносметка на ситуацията. От една страна беше Стив, сърдит като скункс, а от друга — Джуниър, излъчващ очарование. Безхитростен и самоуверен. Как да не го харесва човек!

— Чичо Стив все още държи рекорда за най-много откраднати начални удари в плейофите.

— Уау! — възкликна Джуниър. — Играл ли си в световните серии за колежите?

— Да, но не обичам да се хваля с това.

— Много ясно — отвърна Боби. — Изкарали са те на трета в мач от Шампионата.

— Сериозно? Това е доста трудно, нали? Да те изкарат от трета база, имам предвид.

— Лоша топка — защити се Стив. — Паднах, затова ме удари.

— Но чичо Стив здравата си изпатил — продължи Боби. — Паднал върху девета. Това коствало титлата на „Кучетата“. Затова го наричат Соломон Падналия.

— Благодаря ти, хлапе — каза Стив.

— Много лошо, Стив — отвърна Джуниър. — Нямах представа.

Това отвори очите на Виктория. „Движиш се като атлет“, а? Джуниър нарочно беше насадил Стив. Нарочно беше решил да извади на показ най-унизителния момент от живота му.

„Нямах представа.“ Ха! Много добре знаеше какво правиш.

Значи беше проучил Стив. И нея също, предположи тя. Означаваше още, че порасналият Джуниър имаше не само бронзов тен и удивителни гръдни мускули.

— Не обичам груповите спортове — отвърна Джуниър, когато се приближиха до къщата. — Вероятно защото съм единствено дете.

— Де да бях и аз — каза Стив.

— Тогава мене нямаше да ме има, чичо Стив — намеси се Боби.

— Добър аргумент. Връщам си думите назад. И се радвам, че сестра ми е побъркана, защото иначе нямаше да живееш при мен.

Пътеката свърши пред къщата, най-високата точка на малкия остров. От едната страна имаше площадка за хеликоптер. От другата — басейн, от онези, дето единия им край все едно го няма. Надолу се спускаше частен плаж с бял пясък. Докато вървяха, Джуниър им разказа колко обичал водата. Беше уиндсърфист, кайтсърфист, плувец маратонец и леководолаз. Но най-много обичаше да се гмурка покрай Кабо Сан Лукас, да се спуска толкова дълбоко, колкото можеше само с кислорода, който човек побира в гърдите си.

Разказа им за нечовешките си тренировки, като твърдеше, че може да сдържи дъха си пет минути и двайсет секунди и съзнателно да намали пулса си до двайсет удара в минута. Разказа им каква страхотна тръпка е да си вържеш тежести и да се спуснеш на 1200 метра под водата — световният рекорд бил хиляда и петстотин, но водолазът умрял — и за парещата болка в гърдите, когато дробовете му се свивали колкото юмрук. Разказа им как се изстрелвал обратно на повърхността като човешко торпедо с реактивната шейна, за халюцинациите от азотната наркоза, за страха, че сърцето може да се пръсне, а мозъкът — да експлодира. Това била тръпката, електрическият заряд на спорта, да знаеш, че всеки път, когато се пъхаш в неопрена, предизвикваш ангела на смъртта.

И когато свърши, беше ред на Виктория да каже „Уау!“.

Кргато наближиха кораловите стъпала, които водеха към входната врата на „Каса дел Сол“, Стив попита:

— Какво правеше Бен Стъбс на лодката на баща ти?

По дяволите, не удържа на обещанието си, че ще остави тя да води!

— Това е дълга история — отвърна Джуниър.

— Има ли нещо общо с Океания? — попита Виктория в опит да се възползва от инерцията на Стив.

— Океания е в основата на всичко — весело се съгласи Джуниър. — Ако татко не ви е обяснил, Океания трябваше да бъде плуващ хотел.

— Не е ли това голям круизър? — попита Стив.

— Повярвай ми, няма нищо общо.

— Къде щеше да бъде построен този хотел? — Виктория изстреля въпроса преди Стив да успее да реагира.

— В Мексиканския залив. На четири мили западно от Бока Чика.

Докато Виктория и Стив се опитваха да си представят точното му местоположение, Боби направо изпищя:

— Това е морско светилище. Има огромен коралов риф и гъмжи от тропически рибки.

— Точно така — намеси се Стив. — Защитено от закона. Как можете да строите там?

— Именно затова Стъбс беше толкова важен. Той беше човекът от Агенцията за защита на околната среда, който можеше да каже „да“ или „не“.

— Кое от двете каза? — попита Виктория.

— Разреши. Вече беше подготвил черновата на доклада си. Въпреки всички предохранителни мерки за защита на рифа. Стъбс беше съгласен. Трябваше само да говори с вас да оформите правно документацията.

— Значи баща ти не е имал мотив да го нарани? — попита Виктория, когато спряха за малко на последното стъпало.

— Тъкмо обратното — отвърна Джуниър. — Стъбс беше страшно важен за одобряването на проекта. Този, който го е убил, е искал да спре Океания.

— Баща ти каза ли ти какво се е случило на лодката? — попита Стив.

— Само че е слязъл по стълбата, видял Стъбс с харпуна в гърдите, опитал се да се върне на мостика и после незнайно защо е загубил съзнание. Бил се освестил чак когато се разбили на брега.

Същото, което каза и на нас, помисли си Виктория.

— Ами всичките пари на лодката?

— Баща ми си е такъв. Обича усещането да има много пари в брой.

— Парите бяха в непромокаеми торби — обади се Стив. — Защо?

Джуниър повдигна рамене.

— На лодка са, има смисъл, нали?

— Всъщност има доста неща, които нямат смисъл. Стотина хиляди долара на лодката. Четирийсет хиляди в хотелската стая на Стъбс. Харпун в гърдите на Стъбс.

— Трябва да ви кажа нещо — каза Джуниър. — Нещо, за което ужасно съжалявам.

— Какво? — попита Виктория.

— В известен смисъл аз съм виновен за смъртта на Стъбс.

— Как? — попитаха двамата едновременно.

— Харпунът беше мой.