Текила и синьо алиби

Четирима заподозрени12

Може би тропическото слънце хвана Стив или пък силната текила „Арете“ му замая главата, или несигурността — да, съмненията, породени от мускулестото присъствие на Джуниър. Дали пък не започна от момента, в който Виктория отказа да правят секс във водата и после настоя да развалят фирмата?

Захвърлен отново в Маргаритавил, той лежеше, проснат на шезлонга, на метър разстояние от жената, която обичаше. На метър от другата й страна беше загорелият бифтек, който явно я сваляше. По-лошото беше, че тя явно се поддаваше, очите й блестяха в очакване, езикът на тялото й беше свободен и подканящ.

Може би вината си е моя, помисли си Стив. Той ли я отблъсна? Но как? Идея нямаше.

В целия широк свят имаше само двама души, за които би пролял кръвта си. Виктория и Боби. Би поел куршума вместо който и да е от тях. Без колебание, без въпроси. Изправен пред вселенския избор — гласът на Господ, който настояваше за неговия или техния живот, — Стив щеше да приеме саможертвата. Дълбоко в себе си вярваше, че обича и чепатия си баща. Но щеше да се изхвърли, ако кажеше, че би дал живота си за него.

— Още една „Маргарита“? — предложи Джуниър. — Милагрос може да направи още няколко кани. — Испаноговорещата жена с бяла униформа стоеше на почтително разстояние от терасата и чакаше заповедите на господаря си.

— Не, благодаря — отвърна Стив. — Чака ни работа.

— Ако мога да помогна с нещо, просто кажете — предложи услугите си Джуниър.

Колко точно трябваше да му каже? Стив не му беше описал как винаги разглобява делото за убийство на съставните му части. Прокурорско клише беше, че всяко престъпление се състои от три елемента. В косвеното дело — дело без очевидци — получаваш обвинителна присъда, като докажеш, че обвиняемият е имал мотив, възможност и средства да извърши убийството.

В „Щатът Флорида срещу Харолд Грифин“ нямаше да е проблем да се докаже възможността. Двама мъже излизат с лодка. Когато лодката стига до брега — разбива се на брега, — единият е с харпун в гърдите. Проста аритметика.

И със средствата беше лесно. Обвиняемият е знаел, че на лодката има харпун, и е имал лесен достъп до него.

Но обвинението щеше да има проблем с мотива. Грифин нямаше видима причина да убива Стъбс. По дяволите, Стъбс му беше нужен жив. Трябваше му заради положителната екологична оценка на Океания. Която явно човекът е бил готов да даде. Нямаше ли всички да празнуват с джамбалая от омари в „Луис“, да вдигат тостове за „Океания“ със скъпо шампанско и да пушат кубински пури?

И така Стив стигна до грижливо обмисленото заключение — макар че едва ли беше толкова трудно да стигне до него, — че Хал Грифин вероятно беше прав.

Който е убил Стъбс, иска да потопи Океания. И за да защитим Грифин, трябва да открием този човек.

Или хора. Стив отново си спомни как Стъбс бе вдигнал два пръста в болницата.

Премижа от слънцето и се обърна към Джуниър, който направо попиваше лъчите.

— Трябва ни списък с всички, които са знаели, че баща ти има намерение да излиза с яхтата.

— Няма проблем — каза Джуниър.

— Плюс всички, които имат финансово участие в Океания.

— Имате ги.

— И всички, които са знаели, че баща ти ще взима Стъбс със себе си.

— Лесно — отвърна Джуниър. — Хората са все едни и същи.

— Добре — рече Стив. — Дай ни имената и адресите им.

— Мога да направя нещо повече — каза Джуниър и се надигна от шезлонга си. — Хайде да идем на кино!

Хубаво е да си имаш собствен остров, помисли си Стив. И собствен хидроплан. И къщичка в залива. И собствен уютен киносалон.

Бяха влезли в — както скромно го нарече Джуниър — „медийната стая“, която се оказа напълно оборудван мини киносалон с авансцена, дорийски колони, кървавочервена автоматизирана завеса и кожени кресла, които според Джуниър скърцали и тропали за подсилване на екшън сцените. Е, не бяха дошли да гледат „Терминатор“ или „Матрицата“.

Дойдоха, за да изгледат записа отпреди двайсет и четири часа на охранителните камери, монтирани на дока. Когато потънаха в меките кожени кресла, Джуниър загаси светлините с дистанционно.

— Съжалявам за декора — извини се той, като размаха дистанционното.

— Какво има да съжаляваш? — попита Стив.

— Исках по-скоро дзен дизайн — отвърна Джуниър. — Земни тонове. Изчистени линии. Да предразполага към медитация. Но ти знаеш баща ми, Тори.

Виктория се разсмя.

— Чичо Гриф е по-скоро за римски колизеум.

— Точно така. Преди години, когато откриха „Цезар Палас“ във Вегас, баща ми реши, че салонът е прекалено скромен.

Стив гледаше внимателно как зърнисти черно-бели образи прескачат по големия екран. Ето я „Форс мажор“, вързана за дока, няколко часа преди да излети на брега и да се сцепи като кокосов орех. Образът на екрана се оправи. По-близък ъгъл. Нямаше звук.

— Има три охранителни камери на къщата, откъм страната на дока — обясни им Джуниър. — Сменят се на всеки седем секунди.

На екрана двама мъже седяха на рибарските столове в кокпита на яхтата. Единият беше Клайв Фоулс, пилотът с британски акцент. Другият беше широкоплещест афроамериканец. Носеше хавайска риза на цветя и шорти с цвят каки. Беше възбуден, говореше и ръкомахаше с двете ръце. Фоулс кимаше, слушаше и си пиеше пиенето.

— Този до Фоулс е Лечестър Робинсън — каза Джуниър. — „Варжи и влекачи Робинсън“. — Местен конк, поне пето поколение в Кий Уест. Лечестър има договор за Океания за работници по платформите и строителни материали.

— Значи няма мотив да спира проекта — каза Стив.

— Точно обратното. Щеше да натрупа състояние.

— Щеше? — Виктория подви крака под задника си.

— Говориш така, сякаш проектът е умряла работа.

— Не е умряла работа, Тори. Но трябва да приемем фактите. Край на извадените крадешком разрешителни. Океания ще бъде разглеждана под лупа. Хазартното лоби ще се надигне срещу нас. Индиански пари. Пари от казина. И ако баща ми го осъдят за убийство, всичко спира.

— Но ако го оправдаят…

— В проекти като този е важно да не изпуснеш момента. Чакат те банкери, чужди инвеститори и застрахователни компании и трябва да действаш бързо. Всяко разгласяване, отлагане или скандал… лошата карма се разпростира като червен прилив.

— Нещо друго за Робинсън, което трябва да знаем? — попита Стив.

— Той е голям образ — каза Джуниър. — Прави се на много корав. Носи пръстен с череп и кости, защото се предполага, че предците му са били пирати. Кара влекачи и управлява баржи, знае как да се оправя с кранове и сондажни машини. Но е завършил английска литература в Амхрест, има и магистратура по история. Ако не се беше прибрал у дома, за да поеме семейния бизнес, сигурно щеше да е преподавател в някой от елитните университети от Бръшляновата лига.

От собствен опит Стив знаеше, че преподавателите по история не могат да те убият, освен ако не те отегчат до смърт.

— Ами Фоулс?

— Служил е в британския флот. Подводничар. Бил се е при Фолкланд. Живееше на Бахамите и се опитваше да построи двуместна подводница, когато баща ми се запозна с него. Капитан на яхта. Леководолаз.

Пилот. Занимава се с какво ли не. Вече петнайсет години е с баща ми.

— Надежден ли е?

— Добър човек. Прекалява с пиенето, но по тези места кой не прекалява?

— Каква е връзката на Фоулс с Океания? — попита Виктория.

— Отстраняване на всякакви проблеми по време на строителството — отвърна Джуниър. — Учител по гмуркане на организираните обиколки на рифовете за гостите на хотела.

Отново няма мотив, помисли си Стив.

— В почивните си дни Фоулс води студенти по морска биология да се гмуркат и да чистят рифовете — продължи Джуниър. — Събират боклуците, които се изхвърлят от лодките. Веднъж годишно предприема преброяване на рибите.

— Какво прави, чука на корала ли? — поинтересува се Стив. — И пита колко баракуди живеят вътре?

— Брои рибите с група водолази доброволци. Така се преценява здравето на екосистемата. Фоулс е отличен водолаз, наистина познава морската фауна. Щеше да бъде ключовата фигура в подводните туристически обиколки.

На екрана стъклената врата на салона се плъзна и се появи Джуниър. С банските „Спийдо“. Бос и гол както винаги. Каза нещо на Робинсън и Стъбс, после се качи по стълбата към мостика, грациозен като изпълнител на скокове във вода, който се отправя нагоре към десетметровия трамплин. Като стигна до таблото, натисна няколко копчета.

— Проверявах прогнозата за времето вместо баща ми — обясни той.

Вратата на салона отново се отвори и този път в кокпита се показа висока жена с карамелена на цвят кожа и дълга тъмна коса. Жената премигна на слънцето, после си сложи големи стилни очила. Беше облечена със светла, силно изрязана рокля с тънки презрамки и за миг, докато прекосяваше кокпита с плавно полюшващи се бедра и напиращи през тънката материя гърди, Стив си помисли, че му прилича на младата София Лорен. Само с една разлика. Със София Лорен не се беше любил.

— Коя е тази? — попита Виктория, като вложи доза неодобрение в думичката „тази“ — според Стив.

— А! — отвърна Джуниър. — Това бонбонче е…

— Делия Бустаманте. — Стив мигновено съжали за трепета в гласа си.

Виктория се обърна към него и изучи профила му в сумрака.

— Познаваш ли я, Стив?

— Последния път, когато я видях — предпазливо отвърна той в опит да прозвучи равнодушно, — държеше кубински ресторант в Кий Уест.

Виктория си замълча, но можеше да прочете кръстосания разпит в ума й: „И кога за последен път я видя?“

— „Хавана Виехо“ — помогна Джуниър. — Страхотна кубинска кухня. Плюс това Делия е в Съвета по опазване на околната среда на Мънроу Каунти. Татко я въведе в обкръжението си, за да си осигури подкрепата й. Дори и предложи консултантска работа в хранителните заведения на Океания. Много пари, малко работа.

— С други думи — подкуп? — попита Стив.

— Добронамерена услуга — отвърна му Джуниър. Биваше си го с думите, нищо че задникът му беше пълен с пясък.

— Доколкото познавам Делия, тя не би се съгласила — каза Стив. Усети как Виктория се размърда на стола до него.

— Делия казала на баща ми, че Океания е напаст — продължи Джуниър. — По-зле от нефтена сонда. Изкара всички кошмарни страхове. Замърсяването на Мексиканския залив. Задръстванията по пристанищата. Увеличаване на престъпността. Пристрастени комарджии, бедняци, които си проиграват помощите. Щеше да издуха проекта от водата. Повтарям думите й дословно.

— Мога да си представя, че го е казала — отвърна Стив, — но не мога да си представя да убие някого.

— Откъде знаеш? — попита Виктория, тонът й беше равен.

— Има неща, които интуитивно усещаш у хората.

— И колко добре всъщност я познаваш? — Гласът й още беше неутрален, толкова чист, направо антисептичен.

— Преди да се запознаем, май две години преди да се запознаем, с Делия…

Каква беше думата? Какъв беше изразът, който се използваше напоследък? Но това беше толкова пуберско, а той в крайна сметка беше възрастен мъж, поне хронологически погледнато.

— Скъсахте се от чукане? — предположи Виктория. Услужлива както винаги.

— Ами не само това.

Ах! Сгафи. Защото в действителност отношенията му с Делия бяха ограничени предимно до споделена похот. Жадуваше за сочното й печено прасенце, точно толкова колкото и за сочното й дупе. Качи пет кила за краткото време, през което излизаха. Тя пък искаше да правят секс на открито, понякога това звучеше по-възбуждащо на думи, отколкото наяве, особено след като си набодеш няколко пъти голия задник на борови иглички. Съвокупяването им на дълги разстояния — четири часа път от Маями — продължи три месеца. Или тя вече не можеше да измисли къде да си показва голия задник, или пък на него му омръзнаха печеното свинско и сладките банани. Не можеше да си спомни кое от двете. Така че думите му „не само това“, освен че подвеждаха, неминуемо водеха до следващия въпрос.

— Какво друго, освен секс? — в тона й прозвуча нотка на обвинител, какъвто някога беше. — Как ще опишеш връзката ви?

— Кратка — отвърна Стив. — Ще я опиша като кратка.

— Е, може да ти дойде вдъхновението, когато я разпитваме.

Въобразяваше ли си, или Виктория натърти леко на „разпитваме“?

На екрана за няколко секунди се случиха доста неща. Делия явно се сбогува с Фоулс и Робинсън. После Фоулс й подаде ръка, за да скочи на дока и да покаже лъснати от коламаската крака, докато се отдалечаваше.

След малко вратата на салона се отвори отново и от нея излезе Грифин, като подвикна нещо през рамо на човека, който го следваше. Бен Стъбс. Изглеждаше значително по-добре, отколкото в Спешното. Слаб мъж, около четирийсетте. Кльощави крака под торбестите шорти с цвят каки, издуто коремче под фланелката с якичка, обувки за яхтинг с чорапки. Наистина приличаше на бюрократ от Вашингтон във ваканция.

Още няколко превключвания на камерата и Грифин махна към Стъбс. С едната ръка, после с другата, после с двете. Сърдити жестове ли бяха?

Стив се наведе напред.

— Баща ти караше ли се със Стъбс?

— Не знам. Бях на мостика и радиото беше пуснато.

— Знаеше ли, че баща ти ще спира на острова да си наскубе омари?

В тъмнината до него Джуниър повдигна рамене.

— Изобщо не е споменавал.

На екрана Робинсън и Фоулс слязоха на дока. Така на яхтата останаха трима души, двамата Грифин и Стъбс. После Хал Грифин се качи по стълбата към мостика — капитанът поемаше командването. Стъбс остана в кокпита и се отпусна в един от рибарските столове. Фоулс отново се показа на дока, коленичи наблизо, развърза въжето от кнехта и го хвърли на борда. На капитанския мостик Грифин каза нещо на Джуниър и бащински го потупа по рамото. Джуниър стъпи на перилата и застина за миг като древна статуя, създадена с цел да обожестви човешките форми. Обърна се с лице към водата, беше в профил към камерата. Дори и на зърнистото видео едно нещо се виждаше ясно — проклетата му огромна издутина в банските му.

На екрана Джуниър вдигна ръце над главата си и присви колене. После направи идеална дъга, гмурна се във водата на сантиметри от десния борд и изчезна от поглед.

— Както ви казах и преди, отидох да поплувам.

— Наистина ли? — попита Стив. — Мислех, че се явяваш на кастинг за Ла Кебрада11.

— Скалите при Акапулко? Гмуркал съм се от тях, когато бях в колежа. А ти?

— И аз щях, но ме арестуваха в Дейтона Бийч — отвърна Стив. На екрана яхтата препречваше гледката и Джуниър никакъв не се виждаше. — Къде плува?

— Около острова. Пет мили. Правя го всеки ден.

— Когато си свършил с обиколката, камерите трябва пак да са те хванали, нали?

— Щяха, ако бях излязъл на дока — обясни Джуниър. — Но винаги излизам на плажа, а там няма камери.

Което значеше непълно алиби, помисли си Стив.

На дока Фоулс хвърли въжето от кърмата на борда й водата забълбука, когато двигателите запърпориха.

Сега вече бяха двама. Само Хал Грифин и Бен Стъбс на „Форс мажор“, докато яхтата се насочи към залива.

Грифин обърна към открито море. Стъбс стана от рибарския стол и се запъти към перилата, усмихваше се и махаше на някого на брега. След миг лодката излезе от обсега на камерите.

— Това беше — каза Джуниър. — Всички, свързани с Океания, бяха тук.

— Но всички, освен баща ти, слязоха от лодката — отвърна Виктория.

— Това не изключва възможността някой да е намерил начин да се върне на нея — намеси се Стив.

— Добре — каза Джуниър. — Тогава имате Клайв Фоулс, Лечестър Робинсън и Делия Бустаманте. Трима заподозрени.

— Всъщност четирима — отвърна Стив, като гледаше право към Джуниър.

Отровни стрели13

Старият кади току беше подминал сто и шестия крайпътен камък по пътя към Маями. Стив караше, Виктория седеше до него, а Боби четеше на задната седалка. Баща му беше купил на Боби книга за Хари Потър, но той я беше оставил и си беше взел избрани ранни разкази на Джон Ъпдайк. Малкият магьосник — Боби, не Хари — вече беше минал периода на книгите на Филип Рот.

— „Той се беше загърнал с убеждението — четеше Боби на глас, — че Боби, който беше дарил с такива умения тези нищо и никакви птици, нямаше да унищожи сътвореното, като лиши Дейвид от възможността да живее вечно.“

— Какво, по дяволите, е това? — попита Стив.

— „Гълъбови пера“ — отвърна Боби. — Момче стреля по гълъби в обора на баща си. Разказва се за неизбежността на смъртта.

— Господи, Вик, ти ли си му дала това?

— Боби искаше нещо предизвикателно — отвърна Виктория.

— Какво ще кажеш да си изчистиш стаята? — предложи Стив. — Изглежда голямо предизвикателство.

— Не го разубеждавай да чете хубава литература.

— Или поне веднъж да си напише домашното, а, хлапе?

— Ску-ка! — извика Боби.

— Ами бележката от учителя ти по обществознание? Две мъмрения за неподчинение?

— Попитах го само, щом вегетарианците ядат зеленчуци, какво ядат презвитерианците?

— Никой не обича хлапета, които се правят на големи умници.

— Се-ри-оз-но? — изстреляха в един глас Боби й Виктория.

Хванал с една ръка волана, Стив измърмори нещо под носа си, вбесен на Боби, на Джуниър или дори на нея, помисли си Виктория. Докато гумите трополяха по пътя, се замисли за мъжа до нея. Чувствата, които изпитваше към Стив, бяха толкова объркани. Рядко говореха за отношенията си и никога не бяха ги определяли истински. Бяха се отдали на моногамия, без да правят план за бъдещето.

Накъде вървим?

Брак? Стив никога не беше повдигал въпроса. Беше предложил да живеят заедно, но според нея по-скоро за да спестят от карането, а не за да задълбочат отношенията си. Бяха се събрали, докато защитаваха Катрина Барксдейл, която беше обвинена в убийството на съпруга си по време на извратен секс. По това време Виктория беше сгодена за Брус Бигбай, производител на авокадо и пораснал бойскаут. Беше се смяла на флиртуването на Стив и беше отблъсквала всички опити да я свали. В интерес на истината не го харесваше много. Акула в съда, умник навсякъде другаде. Идеята да тръгне с него й изглеждаше нелепа.

Но нещо беше станало. В него гореше весел пламък. Нахлуваше през вратата на съда като ездач на родео, който се спуска през дървената преграда. Битката го зареждаше, несправедливостта го разяряваше.

Повярваше ли веднъж в клиента си, бе готов на всичко, за да спечели. Понякога минаваше границата на допустимото, често дори я изтриваше.

Когато законът не работи… изработи го ти.

Първоначално Законите на Соломон я обиждаха. Дори и сега тактиката на Стив можеше да накърни чувството й за благоприличие. Но беше прав за толкова много неща. Не печелиш дела, като се придържаш сляпо към надписите, издълбани по мраморните корнизи над вратата. Не печелиш, като се позоваваш на прецеденти. „Ваша чест, позовавайки се на достопочтеното дело на Скучния срещу Хъркащия…“

Печелиш, като намираш слабите места на опонента и ги атакуваш. Печелиш с бляскава игра, нюх и когато е възможно — с истината. Адвокатът е воин в съдебната зала, рицар с ръждясали доспехи, който често губи кръв, но никога не се предава. Стив я беше научил да побеждава страховете си.

Не се страхувай, че ще загубиш.

Не се страхувай, че може да изглеждаш смешна.

Не се страхувай да откраднеш начален удар.

Понякога печелеше невъзможни дела. Когато клиент крадец беше спипан да вади пари от цепката на банкомата, Стив не само свали всички обвинения, но и успя да осъди банката, че клиентът му си е ударил кокалчетата.

Обикаляше в заградената галерия на съда като акула в океана, истинско проклятие за по-дебелите и по-бавни риби. По време на процес, когато тя беше напрегната и усещаше как в моменти на силен стрес цялата трепери, Стив се чувстваше съвсем удобно. Сякаш че не само залата беше негова, но я бе дал под наем на съдията, прокурора и съдебните заседатели.

Не че привличането беше чисто интелектуално. Стив безспорно беше секси, макар и далеч от общоприетата представа. Рошава тъмна коса, малко по-дълга отколкото трябва. Очи с цвета на тъмнокафява течност, с Дяволити искрички. Лукава усмивка, сякаш въртеше някакъв номер на света. Лошо момче, коварно мъжко животно, почти диво на вид. И заразителен ентусиазъм. Изглеждаше толкова ентусиазиран в сравнение с Брус Бигбай — Мъжът на годината сред производителите на авокадо в Саут Дейд.

Тогава една нощ в Маями заваля сняг. Виктория и Стив отидоха в плантацията на Брус да помагат на работниците да запазят дърветата от студа. Горящи варели вдигаха черен пушек до небето; коледни лампички топлеха дърветата; любовните песни на Бени Мур се носеха с ритъма на болерото. Толкова сюрреалистична и странна нощ, която въпреки всичко не обяснява онова, което се беше случило.

Правих любов със Стив Соломон в дървена хижа… във фермата на Брус. С годежния пръстен на Брус на ръката! Истинска мръсница!

Беше живяла напълно почтено, никога не беше изневерявала на гадже, още по-малко на годеника си. Но нещата се бяха нагорещили до червено, чувствата и пращяха от електричеството. Естествено, връзката не можеше да запази заряда на първите срещи. Всяка любовна афера си има върхове и долини, напомни си тя.

И ровове и дерета, и свлачища и дълбоки, дълбоки каньони.

Запита се кога ще изпита отново същата тръпка със Стив.

Когато отново завали сняг в Маями?

После й мина още по-депресираща мисъл: Вярно ли беше първото й впечатление от Стив? Че не е за нея. Че една връзка с него би била ужасна грешка. От самото начало Виктория знаеше, че между тях няма много общо. Тя беше за клуб, шардоне и пастет. Той беше за кръчма, бургери и бира. Тя беше черпила акъл от наградени книги и завърши с почетно отличие. Той беше черпил мъдрост от улицата и беше станал адвокат на третия опит. Може би различното им възпитание и таланти, взети заедно, ги правеха по-добри адвокати и по-завършени хора. Това беше козът на Стив. И наистина постигаха съвършено взаимодействие, освен ако не се изтощяха взаимно от спаринга по пътя към съдебната зала.

Анализът й ставаше още по-сложен с появата на Джуниър Грифин, който беше доплувал обратно в живота й. Каквото й да изпитваше сега към него, със сигурност беше обвито с голяма доза носталгия, опасна и подвеждаща емоция. Реши да поддържа стриктно професионални отношения с Джуниър. Не беше целувала друг мъж от онази първа нощ със Стив и нямаше да го направи. Щеше да приключи с делото и тогава да направи преоценка на всичко. На професионалния живот. На личния живот. По дяволите, дори и на прическата!

Хвърли поглед на Стив. Говореше по мобилния със Сеси Сантяго, секретарката им. Диктуваше й иска към Адвокатската колегия на Флорида по делото на баща му. Напълно в негов стил. Продължаваше с пълна пара напред, въпреки че баща му изрично му беше наредил да не повдига дело. Не слушаше, винаги мислеше, че знае повече от другите.

Погледна през прозореца и каза:

— Пропусна разклона.

Той затвори телефона.

— Ще минем по Кард Саунд Роуд.

— Оттам е по-дълго — обади се Боби от задната седалка.

— Няколко минути, не повече.

— Защо минаваш по този път? — попита Виктория.

— Искам да се отбия в „Алабама Джакс“. Да си опъна краката и да ударя една биричка.

Да ударя една биричка! Като някой студент.

— Дори не ме попита — сърдито отбеляза тя.

— Ти не обичаш бира.

Или се прави на тъп, или наистина не си дава сметка какво става, помисли си Виктория.

— Просто подкара напред. Самоволно реши да промениш маршрута.

— Какво толкова? Не сме тръгнали да обикаляме музеите в Европа. Прибираме се у дома от Кийс.

— Напълно в твой стил — каза тя.

— Чакай, Вик, чуй! — Увеличи звука. По радиото местен водещ на име Били Уаху интервюираше Уилис Раск.

— Шерифе, какво можете да ни кажете за разследването във връзка с убийството на онзи служител от Вашингтон?

— Освен ако не си от Върховния съд, Били, това не ти влиза в работата.

— Хайде, шерифе. Кажете поне на слушателите дали този мултимилионер Харолд Грифин е интересен обект.

— Искаш да кажеш „обект на интерес“?

— И така става.

— Трябва да затварям. Два елена са задръстили движението на Севън Майл Бридж.

— Много осведомяващо! — Стив натисна копчето на радиото и затърси други станции. — Докъде бяхме стигнали? За какво ми биеше канчето?

— За нищо.

— А, сетих се! Ядоса се, че ще се отбиваме за бира. Или че не съм те питал дали искаш да се отбиваме. Едно от двете.

— Не съм се ядосала. — И не е заради бирата, помисли си тя.

А заради теб. Стив си е Стив.

— Хей, Вик. Искаше да вдигна гюрука, вдигнах го. Не искаше да слушаш бейзболния мач, спрях го. Може ли сега да изпия една студена бира, преди да се качим на магистралата?

— През целия път ли ще се карате? — каза Боби и свали книгата си.

— Не се караме — отвърна Стив.

— Само изглаждаме някои неща — каза Виктория.

— Какви неща? — попита Стив. Беше озадачен.

Тъкмо се канеше да смени станцията, когато Джими Бъфет изви „Изповед на брега“. Стив се опита да пее, поредният тропически трубадур.

Какъв смисъл има, почуди се тя, от прехвалени плажове и мацки и мързеливи дни в алкохолни изпарения? От здравното министерство трябваше да им поставят предупредителни етикети: „Тези песни могат да превърнат децата ви в дебили.“

Гумите също пееха, потропвайки по моста над Крокъдайл Лейк, когато Стив се обърна към нея и каза:

— А и този път е доста по-живописен.

Защо винаги трябваше да е негова последната дума?

— Беше дълъг уикенд. Просто ме закарай у дома.

— Освен че съм жаден, някъде другаде сбъркал ли съм? Защото ако съм сбъркал, по-добре да ми кажеш сега, отколкото другия месец. Искам поне да си спомням, за да мога да се защитя.

— Никъде не си сбъркал. Просто си такъв, какъвто си. Стивън Майкъл Соломон.

— Кажи ми истината. Какво съм направил?

Отстрани на пътя един лешояд се беше надвесил над останките от опосум и кълвеше костите му. Лешоядът, безсрамен като адвокат, дори не помръдна, докато кадилакът изтрополи покрай него, а Джими Бъфет си признаваше за пропиляната младост.

— Не искам да започвам — отвърна Виктория, — но се държа непрофесионално с Джуниър.

— Не съм.

— На практика го обвини в убийство.

— Хора, вие се карате — обади се Боби.

— Извини ме, партньоре — отвърна Стив, — но мислех, че работата на защитата е да предложи на съдебните заседатели идеята, че някой друг, а не клиентът му, е извършил престъплението.

— Не й когато този някой е единственият син на клиента му.

— Това ли е? Или проблемът е, че единственият син на клиента няма как да е виновен, защото погледът ти се премрежва, когато си близо до него.

По дяволите, помисли си тя. Издала съм се.

— Погледът ми не се премрежва от никого.

— Ох! Някой ми извади ножа от сърцето.

— Не се прави на ранен любовник, Стив. Не ти отива.

— Просто споделям наблюденията си. Така го беше зяпнала, та чак хормони ти потекоха.

— Естроген или прогестерон? — попита Боби.

Точно когато си помисля, че Стив не забелязва, реши Виктория, когато изглежда така, сякаш си мисли за „Делфините“ или за чиния с раци, или за някой мач, в който е откраднал начален удар — и вероятно малко пари, — той ме изненадва.

Нямаше да се отбранява. Като добър адвокат щеше да атакува, щом я предизвикваха.

— Приеми го, Стив. Ти ревнуваш от Джуниър.

— Това е абсурдно. Какво има той, което аз нямам?

Боби се наведе към предната седалка.

— Богат е. Готин е, има плочки и е абсолютен мъжкар.

— Хей, Боби — отвърна Стив, — какво ще кажеш да се върнеш обратно в сиропиталището?

— Никога не съм бил в сиропиталище.

— Никога не е късно, хлапе.

Караха в мълчание няколко минути. После Боби извика:

— Хей, вижте!

Над водата един орел рибар, с нокти забити в риба, прекалено голяма за него, се мъчеше да полети. Втори, по-едър орел, се въртеше като хеликоптер и се опитваше да му изтръгне рибата с нокти.

— Заложете парите си на по-малкия и по-бърз орел — предложи Стив. — Този, който все е оставал гладен като малък.

— Подхождаш с предубеждение към хората — каза Виктория, когато минаха покрай входа на „Оушън Рийв Клуб“, дом за богати наркоманчета. — Смяташ, че всеки, който е раснал с привилегии, е разглезен или мързелив, или деградирал. Затова наистина те дразни, че Джуниър е свестен човек, че го е грижа за хората и природата.

— Не можеш да си обективна към него.

— А какво ще кажеш за теб и Делия Цицоранте Бустаманте? — Сниши гласа си и успя доста добре да изимитира надменния тон на Стив: — „Не виждам Делия да убие някого.“

— Познавам Делия по-добре, отколкото ти познаваш Джуниър. Не си го виждала, откакто е драйфал парчета хотдог на задната седалка на бентлито на баща си.

— Какво значение има? Видя записа. Джуниър скочи от яхтата, преди да напусне дока.

— Точно така. И после къде отиде?

— Да плува.

— Видя ли го да се отдалечава кучешката от лодката?

Тя поклати глава.

— Щом скочи, вече беше извън обхвата на камерите.

— Точно така. И така и не го видяхме да се връща.

— Защото е излязъл на плажа, а не на дока.

— Удобно, нали? Помисли само, Вик. Останалите — Делия, Робинсън, Фоулс — ясно видяхме как напускат лодката. Няма начин да са се върнали, без камерата да ги заснеме. Но Джуниър, който знае, че го снимат, нарочно се гмурка и изчезва.

По радиото „Монотоунс“ настояваха да разберат „Кой е писал книгата на любовта“.

— Какво искаш да кажеш? — попита Виктория. — Че се е качил обратно на борда?

— Дотук това е единственият сценарий, който ми хрумва и който оневинява клиента ни. Джуниър е отличен плувец. Гмурка се спокойно на сто и петдесет метра дълбочина. Той е като онзи комиксов герой…

— Аквамен — помогна му Боби.

— Точно така. Колко му е да се покатери по стълбата за плуване или да се хване за платформата за гмуркане и да се повози на стоп? — попита Стив. — Когато Стъбс влезе в кабината да пикае, Джуниър се качва в кокпита и слиза през задната палуба в котелното. Качва се през люка на кабината и застрелва Стъбс.

— Предполагам, че е цапнал и баща си по главата?

— Не знам. Може. Или може просто да е решил, че баща му ще бъде арестуван за убийство, когато пристигнат в Сънсет Кий. В такъв случай историята, че Грифин е паднал от стълбите, може да е вярна.

И как Джуниър е слязъл от яхтата?

— Лесно. Не са се отдалечавали на повече от няколко мили от брега през цялото плаване от Парадайз Кий. Джуниър е стигнал с плуване до брега, както онзи пътник без билет в разказа на Конрад, който не съм чел. Качва се на колата, която е скрил предварително, и се връща у дома.

— И мотивът за всичко това? Да натопи баща си за убийство?

Стив повдигна рамене.

— Да наследи компанията, вероятно.

— Прилича ли ти на човек, на който му се занимава с компании?

— Добре, какво ще кажеш за това? Джуниър е „целувач на корали“. Той го каза, не аз. Обича рифовете. Чуди се дали Далия няма да се окаже права. Океания ще бъде катастрофа. Когато Джуниър не успява да разубеди баща си, действа радикално, става екотерорист.

— Догадка, изградена върху спекулация и отгоре предположение?

— На това се вика адвокатстване, Вик. Което, нека ти напомня, изисква непредубеденост. Творческо мислене. Свежи идеи. А не ограничено мислене.

— Кой е ограничен? — изстреля тя.

— Не се сещам за ни-ко-го.

Господи, колко мразеше този саркастичен тон!

— Няма да ти позволя да го направиш — твърдо заяви тя. — Няма да провалиш делото на чичо Грифин само защото ревнуваш от Джуниър.

— Морското момче, което точеше лиги по теб, няма нищо общо. А че ти светваше като игрален автомат, когато той се приближеше до теб, наистина ме ядоса, вярно е.

— Стив, чуй ме. Единственият интерес, който проявявам към Джуниър, е свързан с делото.

— Наистина ли?

— Искам да науча повече за баща си. Причините за самоубийството му. Причините майка ми да не говори никога за това.

— И това е всичко? — попита той.

— Това е всичко — отвърна тя, без да е сигурна дали казва истината.

Лекси, Рекси… и Пинки14

Следващата сутрин беше топла и лепкава, тлъсти сиви облаци бяха надвиснали над националния парк „Евърглейдс“. Сигурен знак за следобедна буря. Стив насочи стария кадилак на изток и се спусна по Макартър Козуей към брега и кантората на „Соломон и Лорд“. Гюрукът беше свален — единственото преимущество, доколкото се сещаше, от това да пътуваш сам.

Предишната вечер Виктория беше отклонила щедрата му покана да сподели леглото му. Остави я пред апартамента й на Брикуел Авеню и би обратно целия път до Къмкуот Авеню в Коконът Гроув. Боби беше събрал броевете на „Маями Хералд“, целите на червени петна от сочните плодове на бразилския пипер, и бяха прекарали нощта сами. След като Боби заспа, Стив остана да седи сам на кухненската маса, да пие бира — не текила за четиристотин долара, Джуниър — и да си блъска главата какво ставаше, по дяволите. Три бири блъскане. Първо, Виктория искаше да развали фирмата. После явното привличане между нея и Джуниър, наричан още Мъжът, на когото най-много му се искаше да боцне вината за убийството.

Виктория грешеше в едно.

Не ревнувам от Джуниър.

Ревността е евтино, префърцунено чувство, изпълнено с юношески оттенъци и игрички, пуберски игрички. Ревността означава просто сляпо увлечение. Виктория означаваше много повече за него. Ако беше къща, Боби щеше да е основата й, а Виктория — стените. Ако загубеше някого от двамата, покривът щеше да рухне. Защото истината беше, че ги обичаше и двамата и не можеше да си представи да живее без тях.

Паркира пред сградата малко след девет. Нямаше табела, изографисана с „Правни кантори“. Нито месингова плочка със „Соломон и Лорд“. Вместо това разнебитената двуетажна, покрита с избелял зелен хоросан колонада на сградата беше украсена с написан на ръка надпис „Манекените“. Побърза да влезе, твърдо решен, че ще направи всичко по силите си, за да се добере необезпокоявано до втория етаж. Тичане на зигзаг, бягане с препятствия, дори пробиване на път с рамо, ако се наложеше.

Държеше главата си ниско и бързо мина през регистратурата, където привлекателна млада жена със слушалки и микрофон говореше с измислен британски акцент, като казваше на човека от другата страна да не й изпраща албума на дъщеря си, дори и да е била капитан на мажоретките на девическата гимназия. Тя вдигна глава:

— Стивън! Лекси и Рекси имат нужда от теб.

Той направи физиономия и продължи, мина през една вътрешна врата, прекоси фотографското студио и гримьорната с ярки светлини, които биха бланширали и бадеми. Вече се виждаха стълбите, когато чу:

— Стив! — последван от втори пушечен изстрел: — Стив, чакай!

Не спря. Дори и антилопата знаеше, че не бива да спира да си бъбри с лъвовете. Ускори крачка, чувайки чаткането на обувки с марка „Джими Чу“ или някакви други тънки, но безумно скъпи токчета. Висока метър и осемдесет блондинка го настигна точно пред стълбите. Едноличната й близначка беше на половин крачка след нея.

Лекси и Рекси.

Лекси носеше прилепнали ярки панталони с розови звезди по края и яркожълт потник, надупчен със стилни дупки, които разкриваха щедри порции гола плът. Без съмнение така ходеше на църква в неделя. Рекси носеше някакъв провиснал копринен парцал на цветя, който трябваше да се брои или за рокля, или за плажна туника. Имаше цепка от хълбока до глезена и се държеше само от силиконовия бюст на Рекси, който май можеше да издържи значително по-голям товар от тази гъзовейка. Доколкото можеше да прецени, отдолу Рекси нямаше нищо, освен това, което Бог и доктор Ървин Рудник й бяха дали.

Близначките имаха сини като сапфири котешки очи и идеални скъпоструващи усмивки. Стив забеляза, че явно наскоро бяха подстригали много късо дългите си светлоруси коси. Сякаш някой им бе нахлупил паници на главите и беше грабнал ножиците, но вероятно това беше някаква нова парижка мода, която го бе подминала. Приличаха на клонирани руси двойници на Жана Д’Арк… само дето тя не беше анорексичка и курва.

Лекси и Рекси бяха доста попрехвърлили двайсет и пет — макар да твърдяха, че са на деветнайсет. Вероятно осъзнаваха, че никога няма да постигнат успеха на техния идол Линда Еванджелиста, която много отдавна беше казала, че не се буди сутрин за по-малко от десет хиляди долара. Лекси и Рекси бяха спечелили десет хиляди за един уикенд, но благодарение на един боготворящ блондинки саудитски принц, който държеше постоянно апартамент в хотел „Риц-Карлтън“ в Кий Бискейн. Професията на модел нямаше нищо общо с това, разбира се, освен ако принцът не си е носел собствена камера.

— Имаме нужда от теб — каза Лекси.

— Много — каза Рекси.

— Не сега. — Стив опита да се провре през близначките, но беше възпрян от кокалестите лакти на Лекси. — Зает съм.

— Задължен си ни — каза Лекси.

По дяволите! Щеше да бъде омотан в работа за без пари, която щеше и да го влуди.

„Манекените“ предоставяха на „Соломон и Лорд“ офис в замяна на правни услуги за рояк грациозни млади жени, които често съдеха пластичните си хирурзи и от време на време фризьорите си. Лекси и Рекси също така понякога се сблъскваха със закона за фалшифициране на рецепти, за хапчета за отслабване, паркиране на места за инвалиди — нито ниският коефициент на интелигентност, нито булимията се признаваха за вродени недъзи от щата Флорида — и веднъж за нападение над метеоролог, който предсказал слънце, а на другия ден имало гръмотевична буря, която провалила фотосесия на открито. За трите дни, в които го нямаше, кой знае какви правни катастрофи бяха сполетели тези дългокраки, мързеливи, но безумно алчни млади жени.

— Леке, Рекс, трябва да почакате. Наистина. Имам дело за убийство.

Лекси се нацупи и подпря лакът на щръкналия си хълбок, кльощавата й ръка под свивката и над свивката и ръбатият й таз образуваха триъгълник.

— Трябва да съдиш „Параноя“ от наше име.

— Клуб „Параноя“? Защо?

— Имената ни ги нямаше в списъка и новият портиер не ни позна — нацупи се Рекси.

— Голяма излагация — добави Лекси.

— Не сте могли да влезете — каза Стив. — Голяма работа.

— Влязохме — отвърна Лекси. — Но тъпакът ни накара да чакаме петнайсетина минути и беше толкова топло, че гримът ни се разтече — повя си с ръка, за да покаже каква адска горещина е било да седиш на Оушън Драйв и да се редиш на опашка пред някой шумен моден клуб, където надървени млади мъже се катерят един върху друг като скорпиони, за да им купуват питиета.

— И Мат Деймън беше там. — Рекси се зарази от ветрилообразните движения на сестра си и сега сякаш изпълняваха дует от театър кабуки. — Обзалагам се, че щеше да ни вземе в новия си филм, ако не се бяхме размазали така.

Стив съзря възможността и докато близначките продължаваха с пантомимата, той се промуши през тях по стълбите.

— Ще проуча закона — извика той.

— Духовно издевателство! — извика Лекси. — Най-малко шест цифри.

— Разбира се, Лекси. Разбира се. Сто хиляди долара за издевателство над мозък за петдесет долара.

— Какво искаш да кажеш? — попита ядосано Лекси.

Чу се трясък на метал върху метал, когато Стив отвори вратата на чакалнята си. Щом влезе долови пъшкане, ръмжене и въздишка: „Мамка му! Тежи!“ Сесилия Сантяго, яка млада жена с черен клин и потник, се беше проснала по гръб на лежанката. Кожата й беше с цвят на мляко с кафе и имаше три обици на оскубаната си вежда с формата на тилдата върху „mañana“.

— Добро утро, Сеси!

— Ще ми помогнеш ли, шефе? — тя изтласка щангата и татуировката върху издутия й трицепс се надигна.

— Предлагам ти сделка, Сеси. Напиши просрочените заявления и кореспонденцията и ще ти помагам с щангата.

— Робовладелец!

— Някой звънял ли е?

— Обичайните. От „Ксерокс“ казаха, че им дължиш три месечни вноски. Обади се учителят на Боби за някакви бягства. Няколко мацета отдолу. Искат да съдят „Бен енд Джери“. Открили, че в сладоледа им имало мазнини.

— Ами Вик? Къде е тя?

— Кралица Виктория ли? Откъде да знам.

— Виктория е принцеса. Майка й е Кралицата.

— Много важно, шефе. Няма я и не се е обаждала.

Искаше да я види, да говори с нея. Защо се получава така, почуди се той, когато връзката се разклати, започваш да я цениш повече?

Сеси започна нова серия упражнения, издишаше при изтласкването, вдишваше при свалянето, щангата се удряше в металните стойки. Стив не я беше наел от някой правен факултет, а от женския затвор. Смяташе, че престъплението й е незначително. Беше спукала от бой гаджето си, след което беше бутнала тойотата му в залива, защото го беше хванала с братовчедка си Лурдес. Сеси беше съвсем прилична секретарка, макар че прецакваше жалбите му, понеже изписваше думите фонетично, ако изобщо си направеше труда да ги изпише. Особено добре се справяше с моделите, държеше ги на разстояние, като ги заплашваше, че ще им счупи кльощавите крачета.

Стив се приближи до бюрото й и прерови пощата. Сметки, молби и културистките списания на Сеси. Може би трябваше да вдига тежести, да развие малко мускули като Господин Голям Гмуркач. Отвори списание с име „Големи и яки“ и обърна на снимка на мъж по прашки: гранитното му тяло лъщеше от мазнина, вените по ръцете му се издуваха като пълзящи змии. Заглавието: „Наистина ли стероидите сбръчкват тестисите?“ Хвърли списанието настрани.

— Един човек те чака — изпъшка Сеси.

— Кой? Къде?

— В кабинета ти. Някакъв стар мазник. Каза, че е приятел на баща ти.

Стив стрелна с поглед вратата на кабинета си. Затворена. Нямаше срещи днес. Кой беше вътре и защо?

— По дяволите, не можеш да пускаш някого, когото дори не познаваш, в моята светая светих.

Тя го погледна от лежанката.

— Страхуваш се да не ти откраднат някое произведение на изкуството ли?

— Ако говориш за постерите на „Флорида Марлинс“…

— Не говоря за делата ти.

Офисът на „Соломон и Лорд“ се състоеше от приемната/фитнес залата на Сеси, и един кабинет, който гледаше към тясна уличка и ръждясал зелен контейнер за боклук. В топли дни, което значеше почти всекидневно, през прозореца се носеше острият парфюм на гнили зеленчуци, разлагащи се крокети с шунка, топящ се катран, изветряла бира и прясна пикня. На отсрещния балкон, на една плюнка разстояние, улична метъл банда се грижеше за постоянната им мигрена с репетициите си, музикантите пушеха огромно количество трева и понякога печаха пиле по ямайски на открита скара.

Офис мебелите бяха от модерната серия на Армията на спасението. Две бюра, купени на полицейски търг за крадени вещи. Стойка за бейзбол ни бухалки на „Джупитър Хамърхедс“, подарък от благодарен клиент, играч от Нисшата лига, когото Стив беше спасил от обвинение за стероиди, и аквариум, обикновено натъпкан с омари, дар от клиент бракониер. На стената, вместо дипломи или табелки от „Киванис Клуб“, имаше плакати в чест на двете победи на „Марлинс“ в Световните серии.

Ферментиралата воня на боклукчийската кофа удари Стив в носа още при влизането. Още една неприятна миризма, одеколон „Бей ръм“. Стив познаваше само един човек, който го използваше, и кучият му син беше дошъл тук, закръглен и розов, целият потънал в креслото за клиенти.

— Голяма дупка, Стиви — каза Питър Любер и размаха малката си розова ръчичка.

Пинки Любер гонеше седемдесетте — никой не му викаше „Питър“ или „Пит“, — имаше кръгло тяло с къси дебели крака и кръгла плешива глава с остър нос. Лицето и скалпът му бяха розови като карамфил, сякаш имаше температура. Бузите му бяха толкова дебели, че очите му изглеждаха като цепки с неопределен цвят. Носеше лъскав черен костюм, бяла риза с грубо изработени ръкавели от самородно злато и крещяща кървавочервена вратовръзка. В скута му лежеше филцова шапка с тъмнолилаво перо и обърната нагоре периферия. Бомбето, спомни си Стив, беше запазена марка на Любер, също толкова отличително като превръзка на окото и бастун и изключително удобно за предпазване от слънцето на така и така розовата му гола глава. От устата му висеше къса и дебела незапалена хаванска пура. На кутрето на лявата му ръка имаше пръстен с черен оникс, украсен с лъскав диамант.

Какво търси вероломното розово копеле тук?

— Ако знаех, че ще идваш, щях да напръскам за хлебарки — каза Стив. — Но ще го направя, след като си тръгнеш.

Малките очички на Любер проблеснаха свирепо, после бързо се укротиха. Стив веднага усети жестокостта, която мъжът се опитваше да скрие зад херувимската си розовина, топчестата физика и глупавата английска шапка.

— Ако бях на твое място, щях да подпаля този коптор — отвърна Любер с дрезгав глас.

— Ако бях на твое място, щях да се гръмна.

— Нямаш нищо общо с баща ти на твоите години. Хърб обичаше махагона. Когато го избраха за съдия, даде свои пари, за да облицова кабинета си в Съдебната палата.

Когато чу името на баща си да излиза от устата на Любер, на Стив му се прииска да хвърли кучия син право в контейнера за боклук.

— Хърбърт Т. Соломон — взе да разсъждава Любер. — Какъв юрист беше само!

— „Беше“ е най-важната дума. Какво, по дяволите, търсиш тук, Любер?

— Стига, Стив, викай ми Пинки. Всички така ми викат.

— Няма да е честно. Но ми хрумват други названия, които ще ти паснат повече.

— Ама че си невъзпитан, хлапе! Колкото до твоя старец, остави го да си лови риба в Кийс. И аз не бих искал да се състезавам вече с плъховете в града.

— Нямаш избор. Взеха ти билета, когато те пратиха на топло.

Любер извади пурата от устата си и я размаха като вълшебна пръчица.

— Осемнайсет месеца в „Иглън“. Не е кой знае какво. Оправих си тениса, станах пожизнен майстор на бридж.

— Не знаех, че на бридж може да се мами.

— Имаш ли нещо против да запаля? — Любер облиза края на пурата с розовия си език. — Може да оправи миризмата.

— Имам.

— По дяволите, Стив! Баща ти го преживя. Защо ти не можеш?

— Аз не съм баща ми.

— Помня, когато идваше в съда и си играеше с картите с бейзболни играчи в арестантските килии. — Незапалената пура на Любер подскачаше нагоре-надолу, докато говореше. — Бях шеф на „Углавни престъпления“, а старецът ти беше главен съдия по криминални дела.

Изведнъж Стив усети как в стаята става по-топло. Одеколонът на Пинки Любер беше превърнал въздуха в лепкава пот.

— Ти беше шеф мръсник. Баща ми служеше на обществото. Не мога да повярвам какво му стори.

— Обвиняваш мен за цуриса12 на баща ти. — Пробутваше малко иврит в името на добрите стари времена.

— Ти си мамзер13, който лъже под клетва. — Стив добави своя порция към ин и ян на спаринг мача.

— Синко, има неща, които не знаеш, само това ще ти кажа.

Стив отиде до ъгъла на стаята и издърпа бухалката на Бари Бондс от поставката. Страхотен клен, само осемстотин грама с тънка и гъвкава дръжка. Замахна. Искаше му да се поупражнява по кръглата розова глава на Любер. За какво беше дошъл всъщност? Още не беше казал.

Пинки си играеше с лентата на бомбето си с непроницаемо изражение. Лицето му беше забележително гладко за човек на неговата възраст. Изглеждаше горе-долу така, както и преди двайсет години, когато водеше дела за убийство пред съдия Соломон. Спокоен, но безпощаден прокурор, Любер беше спечелил седемнайсет максимални присъди без нито една загуба. Също като „Маями Долфинс“, 17–0, като голяма част от тях бяха смъртни. На половината от поредицата обвинения, достойни за Суперкупата, вестниците бяха започнали да го наричат Жичкаджията, а Хърбърт Соломон — Пържещия съдия. По онова време Флорида още използваше електрическия стол, известен в правораздавателните среди с милото прозвище Старата искра. Според Стив името не беше съвсем измислено, тъй като осъдените от време на време избухваха в пламъци за голямо раздразнение на управата на затвора.

После по необясними причини Жичкаджията и Пържещия съдия се разделиха. Хърбърт премина към граждански дела, а Любер, гладен за долари вместо вестникарски заглавия, се зае с частна практика. Публично обяви, че няма да преминава „към тъмната страна“, както прокурорите наричаха адвокатите на криминални дела. Но грабителските набези със съдебни искове на Любер — лекарски грешки, автомобилни катастрофи, негодни продукти — не потръгнаха. Профука състояние за непредвидени разходи по дела, които после губеше в съда. Любер беше почти разорен и когато отново се върна в коридорите на Съдебната палата, Принцът на мрака се зае с тъмната страна на закона. Сдоби се с репутация на посредник както в съда, така и в градския съвет. Оказа се страхотен рушветчия и изнудвач. Пожизнен майстор, както и в бриджа, помисли си Стив.

Внезапна операция в антикорупционния отдел на адвокатурата помете Любер, няколко общински инспектори и двама обществени служители, организирали схема за подкупи и изнудвания. Любер се обърна по-бързо, отколкото можеш да кажеш „минимална задължителна присъда“. Подписа признания, уличаващи и други обществени служители, включително и съдия Хърбърт Т. Соломон.

Стив молеше баща си да му позволи да го защитава, но старецът се дръпна, напусна банката и професията, макар да повтаряше, че е невинен. Любер се призна за виновен, за да смекчи обвиненията, прекара осемнайсет месеца в затвор с облекчен режим и после се върна в Маями. Лишен от правото да практикува, той се зае с лобизъм. Според слуховете, които се носеха из съда, Пинки печелел повече от всякога, осигуряваше изгодни концесии на летището и продаваше флотилии от седани, но не съвсем на цени на едро — и всичко това под прикритието на мрака. Никога не вредеше на клиентите на Пинки при такива сделки да правят значителни необявени дарения на местните общински служители. Даренията бяха винаги в брой и обикновено се предоставяха от Пинки Любер. В политическите среди в Маями терминът „лобист“ беше приятен евфемизъм на рушветчия.

Видът на Любер, дебел и преуспял, окъпан в натрапчив одеколон, накара Стив да настръхне. Замахна с бухалката на Бари Бондс. Веднъж и още веднъж. Затвори очи. Представи си как топката прави дъга и полита към оградата, наближава очертанията на игрището и „пляс“ — в ръкавицата на противниковия играч. Лицето на противника се появи: кръгло и розово, джвакаше пура. По дяволите! Копелето скапваше дори фантазиите му.

— Присъствах, когато открадна база и бихте „Флорида Стейт“ — каза Любер.

Стив отвори очи.

— На кого му пука?

— Спечелих пет хилядарки.

— Залагаш на колежански бейзбол?

— Стиви, залагам дали следващата мацка в асансьора ще е блондинка или брюнетка — каза той с тъжна усмивка. — После изгубих десет на Колежанските световни серии, когато се прецака на трета база.

— Да, провалих играта.

— Голям провал. — Любер замълча, за да го прецени. Когато проговори отново, направи го мило и с тъжна нотка в гласа: — Беше арогантно малко копеленце. Това танцуване на трета база, голямата ти преднина в сериите… Защо го направи, по дяволите? Така и така щеше да бележиш точка.

— Исках мятането да е гадно. Ако прецаках питчъра, бележех точка и победата ни беше вързана.

— Изложи на риск целия отбор, за да блеснеш ти като герой. Сега постъпваш по същия начин и с Хърб. — Любер се залюля напред от креслото и стана на крака. Изтупа си панталоните, сякаш скачаше от някой мръсен кон, а не от сравнително чисто кресло втора употреба. — Трябва да вървя. В Калдер има надбягвания с понита.

Любер винаги си изглеждаше нисък, но сега с възрастта се беше и прегърбил и приличаше на педя човек.

Той се отправи към вратата, спря и се обърна.

— Да ти отмъкнат топката под носа. Така и не си взе поука от това. Не можеш да разчиташ на рефери. Както и на съдии. Отнася се и за цялата проклета система. Затова е по-добре нещата да се уреждат неофициално. Между хората.

Стив подпря края на бухалката на пода и се облегна на дръжката.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Абсурдният иск, който си подал, за връщане на правата на Хърб. Оттегли го и мога да ти помогна.

— Как да ми помогнеш?

Бузите на Пинки се разтеглиха в розовобузеста усмивка.

— Да кажем, че имаш дело за убийство, което те затруднява.

Това хвана Стив неподготвен.

— Какво знаеш по въпроса?

— Стига, Стиви. Имам приятели, които казват, че Хал Грифин си е вадил интересни разрешения в Мънроу Каунти. Нови докове, кораби върху криле, разрешения за продажба на алкохол, за пристанище в залива. После някакъв човек от Вашингтон се качва на лодката му. Ако аз защитавах Грифин, щях да си задам един много важен въпрос.

— Какъв? Кого да подкупя, за да проваля делото?

— Въпросът, който древните римляни си задавали, умнико. Cui bono? Кой ще спечели от това?

— Вече го правя. Търся кой има полза от провала на Грифин.

— Позволи ми да ти помогна. Познавам хора. Чувам неща.

— И какво знаеш? Какво чуваш?

— Охо! Ще ти кажа, гонеф14. — Пинки Любер се ухили и се затъркаля към вратата. — Имам още един римски израз за теб. Quid pro quo15. — Отвори вратата към приемната и сложи бомбето на главата си. — Без quid няма quo.

Възхвала на бездушните жени15

— Пинки Любер се е опитал да те подкупи? — Виктория говореше някак бездушно.

— Не знам дали може да се нарече точно подкуп — каза Стив, — но намекна, че може да ни помогне за делото на Грифин, ако оттегля иска за баща ми.

Виктория искаше да пита още, но не беше удобно, толкова много хора ги гледаха.

— Толкова е неловко!

— Какъв е проблемът? — попита Стив.

Бързаха по Флаглър Стрийт, на рамото на Стив беше преметната жена с прашки. Гърдите на жената, огромни сфери, изскачаха от горнището на банския. Косата й, рус водопад — Фара Фосет, 1976 — гъделичкаше Стив по врата.

— Всички ни гледат — каза Виктория.

Истина беше. Клиенти по масите на „Кафе Кубано“, продавачи от магазина за камери втора употреба, излезли да дръпнат по една цигара на тротоара, латиноамерикански туристи с куфари на колелца… Всички зяпаха, сочеха и се смееха. Вероятно защото жената по бански беше четирийсет и пет килограмова, направена по поръчка силиконова кукла с изрядни пропорции.

— Трябваше да паркираме точно пред Съдебната палата — каза Виктория.

— И да дадем двайсет долара. Без мен.

Стив беше паркирал стария си кадилак пред автомат за паркиране на ъгъла на Маями Авеню. Имаха три минути, за да стигнат до изслушването. Иск за дело по съкратената процедура — „Пулоун срещу «Адълт Ентърпрайзис»“, юридическо лице управляващо „Катеричките“. Много преди Стив да забие Виктория — професионално и лично — той беше представлявал „Катеричките“, стриптийз клуб в Сърфсайд. Делата бяха свързани обикновено с измамени клиенти: продажба на долнопробен сайдер за шампанско по двайсет долара чашата или ново таксуване всеки път, когато песента се сменеше по време на танц в скута. Понякога имаше и по някое дело за телесни повреди като днешното. Клейтън Пулоун, женен дипломиран счетоводител на средна възраст, твърдеше, че си е изметнал хълбока, докато се боричкал с прочутата кечистка Сузи Сламазон по бикини в басейн с лимоново желе. Въпреки че блондинката на рамото му не беше Сузи, едва ли щеше да успее да намери друга, която да прилича повече на нея. Името й беше Тами, поне така пишеше в книжката с инструкциите, която съдържаше и полезни съвети как да миеш различни части с топла сапунена вода.

— Колко струва блондинката? — извика на испански мъж с гуявера, докато минаваха през „Кастийо Хойерия“, евтин магазин за бижута.

— Не можеш да си я позволиш — провикна се на свой ред Стив.

В действителност Тами струваше шестстотин долара. Произведена по поръчка на клиента. Бронзов тен. Медноруса коса. Френски маникюр. Подстригано окосмяване по интимните части. Гърди размер 38DD, подрусващи се. Сгъваеми ръце, които можеха да стискат. Устна, вагинална и анална кухина… изрядни отвсякъде. Намазани и готови за всмукване, ако си падаш по такива неща. Тами беше взета назаем от Харви Лейноф, собственика на „Катеричката“, който след като години наред беше оправял персонала, сега за личните си нужди се беше обърнал към неодушевени секс предмети. Не ти отговарят, не се карат по гримьорните, не им плащаш допълнително.

Когато тримата — Стив, Виктория и Тами — се заизкачваха по гранитните стъпала на Съдебната плата, на Стив му се прииска да беше паркирал по-наблизо. Тами беше ужасно тежка и докато се подрусваше, едното й щръкнало силиконово зърно се забиваше в ухото му като гума на молив за рисуване.

Виктория се опитваше да не обръща внимание на купона, който се вихреше около нея.

— И как Любер може да ни помогне за делото на чичо Гриф?

— Подметна, че знае кой е намушкал Стъбс с харпуна. Или че може да открие. Не стана много ясно.

— Вярваш ли на Любер?

Стив с мъка взе последното стъпало.

— Още малко и щях да хвърля Тами.

Бяха пред входа и докато чакаха да минат през детекторите за метал, пазачите започнаха да се подхилкват.

— Това е лудост — каза Виктория. — Няма начин да накараш ищеца да се въргаля из съдебната зала с гумената ти кукла.

— Не ми трябва ищеца. Аз ще се боря с Тами.

— О, моля те…

— Ще се съблека по гащета…

— Не онези с леопардовите шарки!

— Много ясно. Щеше да бъде проява на лош вкус.

Сложил съм си копринените боксерки на „Флорида Марлинс“. Щеше да го знаеш, ако беше останала да спиш при мен снощи.

Докато чакаше дебелият пазач да приключи с проверката си, Виктория прошепна:

— Моля те, помъчи се да не ни обвинят в обида на съда.

— Вик, адвокат, който се страхува от затвора…

— Е като хирург, който се бои от кръв — довърши тя. — Знам, знам.

Стигнаха до началото на опашката, където Омар Торес, едрият охранител на входа на съда, следеше детектора на метали, през който всеки преминаваше.

— Омар, закъсняваме за изслушване — каза Стив. — Може ли да побързаш малко?

— Няма начин, Стив — отвърна Торес. — Снощи някакъв сантеро се проврял с човешки череп и направил магия в залата на съдия Гридли.

Виктория сложи чантата си на лентата на скенера.

— Ще трябва да те претърся, скъпа — каза Торес.

— Мечтай си — отвърна Виктория.

— Не вас, госпожице Лорд. — Торес посочи към Тами Силиконова, която едва стоеше на краката си — с направен педикюр, облегната изцяло на Стив. — Трябва да й проверя всички отвърстия.

— Няма нужда, Омар — отвърна Стив. — Снощи го направих.

Виктория се опита да анализира това, което Стив й беше казал, но не се връзваше.

— Защо Пинки Любер го е грижа за иска на баща ти?

— Явно се страхува от нещо.

Седяха на черната дървена пейка, която приличаше на пейките по църквите, в коридора пред кабинета на съдия Алви Шуорц. Стив беше сложил Тами да седне помежду им, след като двама мъже с костюми мимоходом я бяха дръпнали за циците. Адвокати, които се занимаваха с дела за телесни повреди, реши Виктория. Застрахователните не бяха толкова нагли.

Стив се беше обадил на пристава — надут младеж, който щеше да е безработен, ако не беше роднина на съдия Шуорц по съребрена, а може и по кръвна линия. Разсилният носеше подложка с листове и — държеше да знае имената на всеки адвокат и свидетел, който щеше да се явява в залата на неговия прачичо. Стив услужливо каза имената им, като избра да нарече свидетелката си „Тами Степфорд“. Седнаха и зачакаха. Съдия Шуорц се бавеше — юридически термин за четене на сутрешния вестник, докато си пиеш кафето и си ядеш кифлата с мармалад.

— От какво го е страх Любер? — попита Виктория. — Излежал си е присъдата. Държавата не може нищо повече да му направи.

— Освен ако от иска през колегията не изскочи нещо ново.

— Каквото и да изскочи, вече ще е с изтекла давност.

Стив повдигна рамене и главата на Тами се плъзна от рамото му.

— Знам само, че Пинки много го е страх от иска ми.

— Каза ли на баща си за визитата му?

— Да. Баща ми каза, че Пинки имал пъп и на гърба. И ако се захвана с него, ще ме вържат на умряло муле, затънало в меласа. Или оборска тор, не помня кое от двете.

— Хърб още настоява да зарежеш иска, нали?

— Каза, че ако не го зарежа, ще ме махне от завещанието си.

— Силни думи.

— Да, ще загубя една прогнила баржа и колекция празни бутилки от бакарди.

— И какво ще правиш?

— Няма да се поддавам нито на заплахите на баща ми, нито на изнудването на Пинки. Пълна пара напред към делото, а Пинки Любер да върви по дяволите.

— Но ако Любер наистина може да ни помогне?

— Забрави. Няма да продам баща си.

— Хърб не иска пак да става адвокат. Може би трябва да го послушаш.

— Точно за това ти говорех, Вик. Прекалено близка си със семейство Грифин. Не можеш да бъдеш обективна.

— Аз ли? Няма да приемеш помощ по делото на чичо Грифин, защото трябва да докажеш нещо на баща си.

— Какво да доказвам?

— Че си добър колкото него.

— Не става дума за мен.

— Напротив. Ако си обективен, ще разбереш.

Повече никой не каза нито дума, дори и Тами.

Приставът беше извикал три други дела, чиито адвокати килимари обикновено му даваха пари за Коледа, Вси светии и Деня за подкуп на общински служители. Така че в десет часа съдружниците от „Соломон и Лорд“ още седяха на твърдата неудобна дървена пейка и Виктория се чудеше дали да каже на Стив за среднощното обаждане.

Накрая изплю камъчето:

— Кралицата се обади снощи.

— Цюрих или Йоханесбург?

— Катманду. Бият й инжекции от хипофизните жлези на планински кози. За подмладяване на кожата.

— Каза ли й за делото?

Виктория кимна.

— Беше шокирана. За пръв път от години някоя от нас споменаваше името на чичо Гриф и трябваше да й кажа, че е обвинен в убийство.

— Попита ли за Джуниър?

— Стотина пъти. Как изглежда, с какво се занимава, женен ли е.

— Още ли го смята за мъжа мечта?

— И „супер“. Каза, че Джуниър бил „готино“ хлапе, така че не била изненадана какъв е станал.

— И какъв е станал? Какво точно й каза?

— Нищо кой знае какво. — Ив основни линии беше вярно, реши тя. Не беше споделила противоречивите си чувства с Кралицата.

— Нейно височество ме мрази, нали? — полюбопитства Стив.

— Тя почти не те познава.

— Смята, че не съм достатъчно добър за теб.

— Всички родители смятат така за децата си.

— Без моя старец.

— Ако искаш да направиш по-добро впечатление на Кралицата, престани да обличаш онази фланелка всеки път.

— Коя фланелка?

— Не се прави на застрелян. Онази с надпис „Ако не друг, тогава майка ти.“

— Опитах се да бъда мил, но тя не хареса часовника, който й подарих.

— Ако беше истински „Картие“, а не менте, щеше да го обожава.

— Ако беше истински „Картие“, нямаше да мога да го купя от пиколото.

— Кралицата не те мрази, Стив. Просто винаги си ме е представяла с някой… — Как можеше да го каже? — … по-различен.

— Бял англосаксонски протестант, завършил Принстън, чийто баща притежава инвестиционна банка. Лятото Саутхемптън, зимата Аспен.

— Всъщност винаги си е мислела, че ще се омъжа за Джуниър.

Стив изпусна едно „О!“ и прегърна Тами през раменете.

— Започвам да виждам преимуществата на неодушевените партньори. Няма тъщи.

Виктория никога не беше споделяла с него някоя от по-хапливите забележки на майка й: „Честна дума, принцесо, не виждам какво виждаш в този преследвач на линейки.“

А сега Виктория реши да не казва на Стив и още нещо. Странната реакция на майка й при новината за чичо Гриф. Кралицата не попита нищо за делото. Виктория беше очаквала да я разпитва: Кой е мъртъв? Гриф ли го е направил? Колко лошо е бил ранен? Но тя не беше задала нито един от тези въпроси. Първата й реакция беше: „Какво каза Гриф за мен, скъпа?“

Като се замислеше обаче, това може би трябваше да се очаква. В крайна сметка егоцентризмът беше запазена марка на Кралицата, също като марковите й дрехи и фризурите й. Но въпросът не беше: „Попита ли за мен?“ По-скоро беше загрижена, разтревожена какво е казал. И после: „Гриф спомена ли нещо за баща ти?“

Отново не беше толкова важен въпросът, колкото тонът, с който беше зададен, разсъждаваше Виктория. Имаше ли нотка на страх? Сякаш Кралицата не искаше тя да говори за семейството с чичо Грифин. След всичките години на мълчание от какво толкова се страхуваше?

Виктория се замисли за тайните, които родителите криеха. И бащата на Стив, и майка й криеха нещо. Себе си ли искаха да предпазят, или децата си? Но нима всички не крием тайни от хората, които обичаме? В края на краищата, и тя не беше пряма със Стив и не му беше казала колко разклатена е връзката им.

От какво се страхувам?

Струваше й се, че е заобиколена от страхове.

Кралицата беше приключила разговора с още едно странно изказване, върху което Виктория още разсъждаваше.

„Гриф винаги а завиждал на баща ти“ — беше казала Айрини Лорд.

— Мислех, че е бил най-добрият му приятел — отвърна Виктория.

— Беше. Но Нелсън имаше такъв… не знам как да го кажа — продължи тя на френски. — Финес, класа. Гриф винаги е знаел, че никога няма да стане нещо повече от…

Виктория можеше да си представи майка си в апартамента в хотел „Шангри ла“ как пренебрежително маха с ръка и добавя поредния френски израз:

— Поредното забогатяло парвеню — заключи Кралицата.

Виктория се въздържа да не отбележи, че след смъртта на баща й двете са се превърнали в „обеднели аристократки“.

— Не разбирам, мамо. Защо критикуваш чичо Грифин?

— Не го критикувам, скъпа. Да не приемаш всичко, което ти казва, за чиста монета. Трябва да затварям, скъпа. Закъснявам за калната баня.

Виктория си представи как майка й държи с рамо слушалката на телефона и тънките й пръсти свалят трикаратовите диамантени обеци от другото ухо и ги поставят внимателно в черната й лакирана кутия за бижута. Имаше толкова много неща, за които Виктория искаше да я попита. Защо кралицата никога не й беше споменавала за предложената от Гриф финансова подкрепа? И защо беше отказала помощта му? Защо беше изключила чичо Гриф от живота им, когато най-много имаха нужда от него?

Реши да не споделя нищо със Стив, поне докато не откриеше някои отговори. Погледна към него и видя как натиква преливащата гръд на Тами обратно в сутиена. Дали не се бавеше повече, отколкото беше нужно.

Помисли си за баща си, спомни си красивия мъж със старомоден костюм от три части, широкоплещест, с дълбок глас и прошарена коса. Изглеждаше толкова силен. Толкова недосегаем. Но проклет да бъде, беше се оказал слаб. Беше поел по пътя на страхливците и беше изоставил семейството си. Без прощално писмо дори, помисли си за хиляден път тя. Колко трудно е било да седне и да напише на дъщеря си, че я обича?

Проклет да бъде! Проклет да бъде заради болката, която остави след себе си!

Спомни си за миг как баща й я вдигаше и я завърташе, краката й се вдигаха почти успоредно на земята, докато тя крещеше от удоволствие. Баща въртележка. Спомняше си го като висок човек, но години по-късно беше виждала снимки на Айрини и Нелсън Лорд заедно. Бяха горе-долу на една височина, а Айрини беше метър и седемдесет. Триковете на съзнанието, помисли си тя. Какво още се беше изкривило в спомените й? И какви други тайни криеше майка й в черното си лакирано сандъче за бижута.

Тазгодишният Бигбай16

В рамките на седем минути съдия Алвин Шуорц — осемдесет и една годишен, късоглед, разсеян и заядлив като хемороид — заплаши Стив, че ще го арестува за обида на съда, нареди му да си обуе панталоните, въздържа се да се произнесе за делото по ускорената присъда, изхвърли всички адвокати от кабинета си, но нареди госпожица Тами Степфорд и целият й силиконов чар да останат, докато Негова милост обмисля важните правни прецеденти, свързани с телесни повреди, нанесени по време на борба с жени по бикини в басейни, пълни с лимоново желе.

Стив излезе от Съдебната палата в приповдигнато настроение. Виктория беше изложила правните аргументи, а той беше предприел хода с разкопчаването на дюкяна и свалянето на единия крачол. Виктория не можеше да не си дава сметка, че са страхотен екип.

— Ще спечелим — предрече той весело.

— Супер — отвърна Виктория без ентусиазъм. — Ще имаме още работа от… — Не можа дори да го каже. Дори името звучеше мръснишки. — Онова място.

— Хей, „Катеричките“ плащат сметките.

— Не само в талони за танци в скута, нали?

— Стига, Вик. Знаеш, че нямам нищо общо с катеричките от бандата. — Говореше за момичетата, дето се чекнеха по пилоните, танцьорките в скутовете и сервитьорките по монокини.

Технически погледнато, беше вярно благодарение на употребата на глагола в сегашно време. Щеше да е абсолютно вярно, ако беше добавил и едно „вече“.

От деня, в който за пръв път целуна Виктория, всъщност тя го целуна на дока на яхтения клуб, докато годеникът й ядеше мус от авокадо вътре — не беше спал с друга жена. Дори не беше пожелавал друга жена. През времето, което прекарваха заедно, често й беше казвал, че я обича — обикновено между охкания и пъшкания, докато краката й здраво стискаха хълбоците му, — но дори и така да беше, наистина го мислеше.

— Какво ще кажеш да вечеряме в „Немо“? — попита той. — Аз черпя. Ти много обичаш сериоли на тиган.

— Ами… — запъна се Виктория. Или печелеше време, или трябваше спешно да й се приложи хватката на Хаймлих16, помисли си Стив.

— Всъщност Джуниър е в града — призна тя след известна пауза.

— Няма проблем. Покани и него. Може да плати сметката.

— Работата е, че…

— Да?

— Вече ме покани на вечеря.

Сякаш го удари в корема.

— Искаш да кажеш — на среща?

— Не е среща. Просто възможност да си спомним за добрите стари времена, без да го подлагаш на кръстосан разпит.

— Няма начин, еба си!

Тя го погледна лошо. Знаеше, че мрази такива думички, и беше престанал да ги употребява за подсилване на определението. Вече нямаше „ебаване“. Беше намалил и глагола „еба“, както и употребата на съществителното „ебане“. И се стараеше да не използва дейната форма около думата „майка“.

Затова когато избра да зашлеви Виктория с „Няма начин, еба си!“, това беше добре пресметнат вербален шамар към целувача, за да й покаже колко е бесен.

Колко беше вбесен? Много, еби му майката!

— Стииивън — разтегли името му, за да покаже раздразнението си, — дай по-кротко. Голяма работа, че ще вечерям с Джуниър.

— Къде ще ходите?

— „Норман“. В Гейбълс.

— Ресторант за срещи. Най-романтичното място в града.

— Тогава защо никога не си ме водил там?

— Защото не се срещаме. Вече сме заедно. Не ни трябва тъмно скъпо място с изтънчена храна.

— Какво искаш да кажеш? Край на романтиката ли?

Беше стъпил в плаващи пясъци и нямаше смисъл да се мъчи да излезе, но все пак направи опит:

— Стига, Вик. Ще те заведа, когато някой от клиентите плати.

— Което ще го направи ресторант за бизнес срещи, нали?

Туше. Жената беше родена за кръстосани разпити.

— Няма връзка — отвърна той, опитвайки да контраатакува. — Няма да говорите за работа. Ще си спомняте с наслада за голия покер на празненството на Бъни Флаглър.

— Преувеличаваш.

Преувеличаваше ли?

Не. Така реагира човек, когато жената, която обича, може да скочи от борда.

Спомни си деня, в който срещна Виктория — ултрапорядъчна, цялата скована дългокрака млада прокурорка, облечена в консервативен костюм с плисирана пола. Щяха да й изгърмят бушоните, когато се опита да призове Господин Ръфълс, говорещ тукан, за свидетел. Цялата почервеняла, беше загубила самообладание и беше нарекла Стив неетичен и нечестен, дяволски хитър и опасен, обида за професията. Как можеше да не се влюби в нея?

Онзи ден в съда, тя беше все още новак, Стив видя как долната й устна потрепери, когато се изправи да говори. Но заговори… Леле боже, както би възкликнал баща му. С шития си по поръчка костюм и велурените обувки, с властната си осанка и глас, който набираше сила и увереност с всяка минута, Виктория Лорд излъчваше интелигентност, компетентност и непоклатима увереност.

Тя притежаваше всичко, което можеше да желае един процесуален адвокат, неща, които не се учеха, купуваха или дори забравяха. Имаше присъствие. Не можеше да не я гледаш.

Въпреки това Стив Секирата се оказа по-коварен и я подмами да провали процеса, заради което я уволниха от прокуратурата. Първоначално съжаляваше. Но вече не. Ако не я бяха изхвърлили, никога нямаше да се съберат да защитават Катрина Барксдейл, която беше обвинена в убийството на съпруга си.

По онова време Виктория беше сгодена за Краля на авокадото и пресичаше всички аванси на Стив. Докато не стигна до заключението — не разумно, реши Стив, а химическо, магическо, хормонално: Соломон е мъжът за нея. Не Брус Бигбай. Което в момента му даваше ценна малка утеха. Защото си заслужаваше да се замисли, че щом той беше откраднал сърцето на Виктория от Бигбай, някой можеше да направи същото и на него? Той ли беше тазгодишният Бигбай?

Любовната песен на Грифин-джуниър17

Виктория усети как бузите й започват да горят, докато следваше метрдотела покрай откритата пещ с дърва на път към масата. Или може би топлината въобще не идваше от пещта. Да не би да се изчерви заради силната ръка на Джуниър, която я докосна по голия гръб на покрития с пайети шифонен корсет?

Гостите по другите маси ги гледаха, докато преминаваха. Обикновено тя беше тази, която събираше погледите, но сега изглежда вниманието беше насочено към кавалера й. Джуниър беше облечен в свободно бежово копринено сако, с вдигнати до лактите ръкави, тенът му изглеждаше бронзов на приглушеното осветление. Коралово синята риза с разкопчана яка подчертаваше допълнително цвета на очите му.

Адонис в „Армани“.

Звуци и миризми изпълваха облицованата с дърво зала, която носеше атмосферата на старата испанска архитектура. От отворената кухня се чуваше цвърченето на маринованите в ром морски костури. От масите се чуваше звън на чаши и тихи разговори — на английски, испански и португалски, — които придаваха на мястото екзотично усещане.

Метрдотелът ги отведе до една от най-хубавите маси и как да не ги заведе? Изглеждаха като височайша млада двойка, изтънчена, а и преуспяла.

Само дето изобщо не сме двойка.

Почувства се смутена за миг, докато поръчваха питиетата: текила — за Джуниър и „Космополитън“ за нея. Мъчеше се да се убеди, че постъпва честно към Стив. Това не беше среща. Беше просто вечеря с приятел от детските години. Възможност да научи повече за баща си, за тайните на майка си, дори и някои важни подробности около делото за убийство.

Но не е среща. Определено не е среща.

Не беше позволила на Джуниър да я вземе от апартамента й. Нямаше да има неловки моменти — Искаш ли да се качиш за едно питие? — в края на вечерта.

Тогава защо се беше постарала толкова с дрехите? Нямаше нужда да се преоблича от раирания костюм с висока яка, който носеше в съда. Но тя си беше взела душ, беше изсушила косата си със сешоар и после смени четири тоалета. Първо, консервативен синьо-зеленикав жакет от туид с ресни по края и пола в тон с копринен шал. В никакъв случай, приличаше на Мери Попинс.

После облече предизвикателната къса рокля на „Баленсиага“ с кръстосани презрамки. Но не й достигна смелостта. След това пробва една дълга до средата на прасеца бежова рокля на черни точки, която се загръщаше отпред. Забрави! Приличаше на изкукала учителка, чиято писалка е избухнала в гардероба.

Накрая реши да се спре на тоалета от „Макс Азриа“ с корсаж на къдрички и черни мъжки панталони. Когато Джуниър я видя в бара, наклони глава и каза:

— Уау! Изглеждаш страхотно!

Целунаха се по бузата и тя усети тръпка на възбуда и трескава топлина заля тялото й, спускайки се от тила надолу.

Сега, когато сервитьорът донесе ордьоврите на заведението, приличащи на малки коктейлни хапки — хапка ризото, украсена с парченце лимон и тортила с доматен сос, — Джуниър я изненада с въпроса си:

— Значи двамата със Соломон сте съдружници и още какво?

Тя му разказа историята. Как преди няколко месеца беше нарекла Стив „най-долния адвокат, когото някога е срещала“. Как си делили килиите в ареста, след като били арестувани за обида на съда заради скандал помежду им. Как я подмамил да направи процедурна грешка и делото се провалило, заради което я уволнили, и как се съюзили за делото за убийство. Не спомена как се бяха любили в градината с авокадо на годеника й. Диво и романтично навремето, сега й се стори пошло. Но докато разказваше на Джуниър, онази нощ не спираше да се върти в ума й. Снежната буря в Маями, ураганът в сърцето й. Още подушваше черния пушек на горящите варели, виждаше премигващите коледни лампички, които топлеха дърветата. И един незаличим образ: лицето на Стив. Стреснато… защото тя беше направила първата крачка. Той се беше съпротивлявал — е, по-скоро поколебал, Коравото момче се беше уплашило да не го наранят. В края на краищата тя беше сгодена за друг.

Значи трябва да съм се влюбила в Стив, нали?

Или си търсеше оправдание за това, което беше направила? Сега се чудеше дали нещата не бяха станали прекалено бързо? И онази мисъл започна пак да я гложди: дали първите й инстинктивни впечатления от Стив — режещият гърла, минаващ напреко съперник — нямаше да се окажат верни? Не бяха ли двамата прекалено различни?

Но сега друга стряскаща мисъл профуча през ума й като бръснещ студен вятър. Отново ли се канеше да направи нещо пошло?

— Оттогава сме заедно — каза Виктория на Джуниър, без да издава терзанията си. Или напротив? Това че беше в приглушения романтичен ресторант, облечена в корсет с голи рамене… това не беше ли сигнал, че е свободна?

Той кимна и й се усмихна леко, като повдигна вежда. Сякаш двамата със Стив никак не си подхождаха. Но каза само:

— Той е щастливец.

— Чарът му не се усеща веднага. Има искрено влечение към потиснатите и от нищо не го е страх. Не го е грижа какво мислят хората за него и ако вярва на клиента, ще направи всичко възможно, за да спечели, включително ще рискува да го лишат от разрешителното му, а понякога и да го осакатят.

— Да, изглежда малко агресивен.

— В действителност има много нежно сърце. — Защо усещаше, че трябва да го защитава? За да оправдае избора си ли? — Трябва да го видиш с племенника му.

— Дай да не говорим за Соломон — каза Джуниър, макар че той сам беше повдигнал темата. — Тост.

Той вдигна чашата си и разклати текилата. Виктория хвана чашата за мартини за столчето, коктейлът изглеждаше аленочервен на светлината на свещите.

— За старите приятели! — обяви Джуниър, очите му бяха като дълбоко синьо езеро. — И новото начало!

И това да познаваш себе си, помисли си Виктория. Да разбереш кой си и какво искаш.

Усети как лицето й отново пламва и отпи глътка от коктейла, надявайки се, че той ще я охлади, ще изтрие червенината от врата й. После като изискан кавалер Джуниър насочи разговора към нея.

Не за Марлините, не за Делфините или за еди-какви си кучета.

Беше й забавно да отговаря на въпросите му, той не спираше да я гледа право в очите.

— Разкажи ми за Принстън.

После за правото в Харвард.

— Уау! Конкуренция, а?

После в прокуратурата в Маями.

— Уау! За това се искат здрави топки.

Попита я как е запазила женствеността си.

Онези прокурорки, дето те хващат право за топките, които беше гледал в шоуто на Лари Кинг, изглеждаха като акули човекоядки. Разказа му за делото за убийство, което бяха водили със Стив, и изкара още едно „Уау“.

Когато пристигна третата му текила заедно с втория й „Космополитън“, Джуниър вече разказваше колко покрусен е бил баща му от самоубийството на нейния баща. Когато семейството се преместило в Коста Рика, баща му изобщо не бил на себе си. Година по-късно майка му починала от особено коварна форма на рак на стомаха. След още една година на частично отдръпване Хал Грифин се върнал отново в играта, построил хотели на Карибите, после заминал за Далечния изток и след това отново се върнал у дома. Джуниър така и не успял да пусне корени някъде, не намерил жена, за която да се ожени. О, колко му липсвала Флорида и най-близката му приятелка от детството!

— Много си мислех за теб — изглеждаше откровен. — Знам, че тогава бяхме просто деца, но толкова естествено се разбирахме. Всичко беше съвсем лесно.

— Как да не е лесно, като единственият проблем беше вечерният час в десет часа?

Стар защитен механизъм, знаеше го добре. Използваше шега, за да избегне сериозно навлизане в чувствата. Толкова объркано! Джуниър явно искаше да даде воля на потиснатите си чувства. Част от нея искаше да го изслуша, другата се страхуваше от това, което щеше да каже.

Той се усмихна и рече:

— „Да тръгнем тогава, ти и аз…“

Тя довърши стиха:

— „Там където вечерта в небето се простира…“

И двамата се разсмяха.

— „Любовната песен на Джей Алфред Пруфрок“ — като деца четяха поемата и се опитваха да я запомнят, но оттогава беше минало много време. Това, че Джуниър си спомняше първия стих, я трогна. Това беше тяхната поема. Имаше ли си поема със Стив? Но ако си имаха, вероятно щеше да бъде „Каси с бейзболната бухалка“.

Джуниър се пресегна през масата и постави силната си ръка върху нейната, палецът му правеше малки осморки върху китката й.

— Това е страхотна възможност — прошепна той. — Ужасно е случилото се с баща ми, но сякаш съдбата ни събра отново заедно. — Той отпи глътка от чашата си, сякаш се нуждаеше от сили за това, което се канеше да каже: — Мисля за тези неща, откакто те видях онзи ден, и искам да знаеш, Тори, че ти си единствената…

Той замълча. От още едно питие ли имаше нужда, за да го каже? Не, гледаше към някого през рамото й. Кого?

Мъжки глас, сърдечен и силен.

— Я, виж кой е тук!

По дяволите! Дяволите да го вземат!

— Моята съдружничка и бракониерът на омари! — възкликна Стив с престорено учудване.

Насочи се към масата им, хванал подръка двете блондинки близначки Лекси и Рекси от „Манекените“. Лекси (или може би Рекси, кой би могъл да каже?) беше облечена в искряща дълбоко изрязана червена копринена рокля, която щеше да бъде дълга до глезена, ако не бяха развяващите се плисета — широки колкото гумените ивици по автомивките, — които се отваряха на талията и се усукваха около дългите й крака при всяка крачка. Рекси (освен ако не беше Лекси) беше облечена със семпла права черна рокля, която стигаше на трийсет сантиметра под коляното. И двете имаха силиконови цици, които бяха прекалено големи за крехката им физика. И двете се бяха покатерили на последен модел небостъргачи „Джими Чу“ с десетсантиметрови токчета, и двете полюшваха хълбоци и кършеха бедра с походка на преуспели модели. Или гладни лъвици.

Виктория изрисува усмивка на устните си точно както главният готвач рисуваше със сос върху морския костур.

— Здравей и довиждане, Стив.

— Какво искаш да кажеш? Джуниър, нали нямаш нищо против да се присъединим към вас?

— Ами…

— Супер! — Стив се обърна към най-близкия келнер и се провикна. — Гарсон. Камареро. Още три менюта. Пронто. Мерси.

Забъркваше езиците така, както главният готвач бъркаше яхнията от риба.

Стив представи двете си придружителки на Джуниър, после махна на келнера да дойде за питиетата. Шампанско и естествено, пишете го на сметката на господин Грифин. Настани Лекси и Рекси от двете страни на Джуниър и седна до Виктория.

— Не е ли по-уютно? — попита Стив.

— И голямо съвпадение — отвърна Джуниър.

— Непрекъснато вечерям тук — отвърна Стив.

— Ха! — възкликна Виктория.

Джуниър я погледна и присви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво можем да направим?“ В този момент го хареса дори още повече. Толкова спокоен, толкова уверен в себе си, нямаше нужда да се заяжда със Стив, нито да го хвърля с главата напред през бара.

— Поразголила си се, Вик. — Стив кимна към голите й рамене. — Ново ли е?

— Носих го на бала на „Вискаянс Клуб“. Не помниш ли? — Гласът й беше стоманен.

— Не си бърчи челото, Вики — предупреди я Лекси. — Бръчките ще се стегнат като бетон.

— Колко карбохидрати имат според теб? — чудеше се Рекси, като гледаше пръчките с розмарин, сякаш са смъртоносни копия.

— Е, дами — усмихна се Джуниър като любезен домакин, — с какво се занимавате?

— Мозъчни хирурзи са — сухо отвърна Виктория.

— Ние сме мо-де-ли — отвърна Лекси. — Мо-де-ли. Не си ли личи?

— Сладурчето тук е наш адвокат — Рекси посочи с пръчката към Стив.

— Празнуваме — отвърна Стив. — Лекси и Рекси спечелиха участие в телевизионна реклама днес.

— Вагистат — извикаха в един глас двете.

Лекси погледна Джуниър право в очите, сякаш гледаше в обектива на камерата:

— Страдате ли от вагинален сърбеж, парене или възпаление?

— С гъсто миризливо течение? — пригласяше й Рекси.

— Може да имате възпаление! — заяви Лекси весело, сякаш поздравяваше приятелка, че е спечелила от лотарията. — Така че, ако не искате гъбички между нас…

И двете запяха в един глас:

— Казват такива неща по телевизията? — попита Джуниър.

— Кабелната — обясни Стив. — „Спайс Ченъл“.

Сервитьорът се приближи и каза:

— Ако сте готови да поръчате, мога да ви препоръчам патица на скара.

— Я, заеби — отвърна Лекси, — аз съм вегетарианка.

Довършиха втората бутилка шампанско и цяла армия наемна ръка раздигаше празните плата с опоскани скариди, пълни с юка, риба меч на тиган, орехов скат на тиган и салата от палмови връхчета — единственото препитание на близначките, които си я поделиха, за да запазят петдесетте килограма, разпределени върху тънките им като на жерав скелети.

Стив цяла вечер преценяваше езика на тялото на Виктория и Джуниър, но какво би могъл да каже? Беше нарушил хода на процеса с нахълтването си. Може би трябваше да се дегизира и да седне на бара. Тогава щеше наистина да ги наблюдава, да долавя вибрациите им, без да го забележат. В следващия миг си помисли дали не губи разсъдъка си.

Хей, спокойно. Вик много ме обича. Просто минаваме през труден период.

Стив слушаше как Джуниър забавлява масата с разказите си как се гмуркал в Кабо Сан Лукас — спуснал се на сто и двайсет метра, но излязъл едва трети на състезанието — и как счупил рекорда с една гигантска риба меч на островите Кайкос, но я пуснал обратно, вместо да я опече и да нахрани петдесет души. Всъщност пичът изглеждаше свестен. Не си играеха на настъпванка с Виктория под масата и засега не беше промушил никого с ножа си за масло.

Права ли беше Виктория?

Издъних ли се, като се опитах да лепна две престъпления на Джуниър? Убийството на Бен Стъбс и съблазняването на моята жена — последното се смята за истинско углавно престъпление?

Когато сервитьорът запали фламбето на крема брюле, който Джуниър си беше поръчал, Стив каза:

— Това ми напомня за нещо, Вик. Сетих се за делото за пламналото тупе.

— „Кафе Жаке“ в Лодърдейл. — Тя се извърна към Джуниър. — Тупето на клиента ни се подпалило от патицата фламбе.

— Уау! — възкликна Джуниър.

— Само гордостта му пострадала — добави тя. — Годеницата му не знаела, че е плешив, и Стив ги осъди заради срама, който са му причинили.

— Десет хиляди плюс безплатни десерти до края на живота му — каза Стив.

Друг сервитьор донесе мелба от тропически сладолед. Гуава, манго, папая. Стив се впусна в разкази за правни ресторантски казуси, включително клеветническа рецензия, в която ястие се наричало „говеждо ала чума“, строшен стол, който причинил телесни наранявания на сто и четирийсет килограмов клиент, и немарлив готвач в суши бар, който сервирал част от пръста си с калифорнийско руло.

Джуниър се смееше, показвайки добронамерените си трапчинки и резката на брадичката. Разговорът се обърна към правната система, Стив нарече адвокатите „последната надежда на обикновения човек в борбата му с мегакорпорации, некадърни доктори и застрахователни компании“.

Продължиха така известно време, Лекси и Рекси си разделиха една плодова салата за десерт, като белеха люспата на гроздето, за да пестят калории. Стив се пенявеше, че застрахователните компании били банда рекетьори и шефовете им били изчадия на сатаната, които отказвали да покриват щетите на честните притежатели на полици, и когато нямало как да минат гратис, играели нечестно срещу наистина пострадалите, докато крякали колко скъпо излизало филето миньон в ресторанта и циврели за симулантите, и недоволните, които подавали искове, защото краката им били премазани от десеттонна преса.

— Прав си за застрахователните компании — съгласи се Джуниър. — Няма да повярваш през какви мъки ни накараха да минем заради Океания.

— Мога да си представя — каза Виктория. — Застраховка за колко? За сто милиона ли?

— Триста милиона — отвърна Джуниър.

Стив подсвирна тихо с уста.

От отсрещната страна на масата Лекси и Рекси изглеждаха отегчени от разговора за възрастни. Щипеха се по ръцете, за да проверят съдържанието на подкожни мазнини. Щяха да открият повече, ако стиснеха пръчици за хранене.

— И на коя компания се спряхте? — попита Стив.

Джуниър поглади брадичката си, Стив се почуди дали в малката вдлъбнатинка не се завира храна понякога.

— Чужд консорциум — отвърна Джуниър след кратка пауза.

— „Лойдс“ в Лондон?

Още една пауза, още едно поглаждане на брадичката.

— Не, един тръст на Бермудите.

— Съдихме една компания на Бермудите — каза Виктория. — Как се казваше?

— „Питс Рей Риск Мениджмънт“ — отвърна Стив, без да сваля поглед от Джуниър. — Бяха поели застраховката на един строителен проект в Сарасота, който не можа да отговори на законодателните изисквания.

Стив замълча. Очакваше Джуниър да каже „Да, същата компания“ или „Не, използвахме «Хамилтън Лайъбилити Лимитид»“. Или нещо от сорта.

— Сега като се замисля, май се отказахме от компанията на Бермудите — отвърна Джуниър. — Застраховахме се в тихоокеанска компания.

— Вероятно в сингапурската „Транс Глобал“ — каза Стив. Въобразяваше ли си, или на третия в света гмуркач очите му шареха.

— Нещо такова — отвърна Джуниър. — Да, май беше същата.

Джуниър махна на келнера за още едно бренди — четирийсет и пет годишно „Монтифо“ в четирийсет и пет доларова чаша, — спомена нещо за мъжествения му вкус на дърво. После мобилният му телефон иззвъня и той изглеждаше видимо облекчен, когато се извини и стана от масата, за да се обади.

След малко сервитьорът донесе сметката в релефна кожена подвързия, дебела колкото книга. Постави прекрасната опаковка пред Стив и той се опита да я плъзне към празното място на Джуниър, но Виктория я пресрещна като хокеист и я метна обратно към него с предизвикателна усмивка. Стив погледна четирицифреното число, закашля се, сякаш в гърлото му беше заседнала пилешка кост и затвори кожената папка.

— Не ми пука, че твоят мъж мечта ме натовари със сметката — изръмжа Стив.

— Напротив — изстреля Виктория в отговор. — Ще трябва да си направиш втора ипотека.

Стояха пред ресторанта в топлата ветровита нощ. Чакаха да им докарат колите. Сребристият хамър на Джуниър пристигна пръв. Той целуна Виктория по бузата, тупна Стив приятелски по рамото и отпраши, като зави на север по Поне де Лео Булевард с две немлъкващи блондинки отзад.

Стив предложи Джуниър да откара Лекси и Рекси до апартамента им в Саут Бийч. Така и така беше отседнал в „Астор“, само на няколко пресечки от тях. Беше съвсем логично, поне за Виктория. Стив се опитваше да го накисне. Двете бамбини щяха да му разкажат после всичко и той без съмнение се надяваше, че близначките ще си направят среднощен сандвич с Джуниър в мезонета на десетия етаж с гледка към морето.

Глупавият му план не я ядоса толкова, колкото това, че беше развалил вечерята им. Джуниър тъкмо се канеше да й каже нещо, когато Стив влетя с дългокраката си кавалерия.

— Направи ми впечатление — изръмжа отново Стив, — колко уклончив беше за застрахователната компания.

— Стига, Стив. Джуниър не си пада по подробностите.

— Застраховка за триста милиона не е подробност. Не можеш да сключиш заем за строеж без застрахователна полица.

— Какво толкова? Чу го. Направили са застраховката в Транс-еди-коя-си компания.

— „Транс Глобал“.

— Точно така. „Транс Глобал“ в Сингапур.

— Няма такава компания. Измислих си името и той захапа стръвта.

Беше втрещена.

— Защо са ти тези евтини номера?

— Да видя дали лъже. А той лъжеше.

— Просто се съгласи с теб, за да смени темата. На кой му се говори за застраховки по време на вечеря?

— На адвокати, поели защитата по обвинение в убийство.

— Не е това! — Виктория го посочи с пръст. — Прие го много лично. Какво имаш срещу Джуниър?

— Освен факта, че му се иска да се гмурне в твоята…

— Не бъди груб, Стив. Просто ми кажи. Какво правиш? Какво общо има застрахователната компания с убийството на Бен Стъбс?

— Парче от мозайката, което не пасва. Стъбс е бил убит заради Океания. Щом като Джуниър лъже за застраховката на Океания, за какво друго лъже?

Аз смазвам колелата, хлапе!18

— Моля, кажете си името за протокола — каза Стив.

— Питър Любер. — Дундакът в раиран костюм се обърна към София Ернандес, съдебната стенографка с гарвановочерна коса, чиито трикольорни нокти потракваха по клавишите на машината й. — Но ти можеш да ме наричаш Пинки, скъпа.

София извъртя очи, но като всяка добра съдебна стенографка запази блажена тишина. Беше свикнала мъжете да флиртуват с нея, включително и господин Стивън Соломон, с когото — преди Виктория — София се беше позабавлявала.

— Къде живеете, господин Любер? — попита Стив.

— Пентхаус 1–А, комплекс „Белведере“, Бол Харбър.

— А адресът на офиса ви?

— Предната седалка на линкълна ми, хлапе.

— Нямате офис?

— Поне в колата ми не мирише на боклукчийска кофа.

Пинки подуши шумно и направи физиономия. Намираха се в кантората на „Соломон и Лорд“, ако можеше да се нарече така бордеят на втория етаж. Въздухът беше натежал от мириса на гнила папая, който се носеше от контейнера за боклук под прозореца. Стив взимаше показанията на Любер във връзка с делото, което беше завел за реабилитирането на баща му.

— Опитайте да се придържате към отговора на въпросите — инструктира го Стив.

Пинки Любер дъвчеше незапалената си пура и гледаше втренчено Стив. Ядосан, че му бяха пратили призовка, ядосан, че трябваше да дава клетва; ядосан, че се налагаше да дава показания, и то такива, които щяха да разровят миналото му.

— Тогава да продължим с играта на думи, че трябва да стигна навреме за ежедневната серия в надбягванията.

— Какво работите, господин Любер?

— Консултант.

Любер беше водил достатъчно дела и знаеше, че умните свидетели отговарят колкото се може по-кратко. Изречение беше по-добре от параграф, една дума още по-добре от две.

— Можете ли да го опишете малко по-подробно? — попита Стив.

— Не.

Стив схвана намека. Нямаше да е като вадене на зъби. Ваденето на зъби беше прекалено лесно. Щеше да е като махане на камъни в жлъчката.

— Кажете ми имената на клиентите си.

Любер поклати глава.

— Поверително.

Стив се опитваше да му намекне на свой ред. Стига да можеше, щеше да му оплеска бизнеса. Без разрешително Пинки не можеше да упражнява занаята си в съдебната зала. Но той откри, че работата в кабинетите на общинските комисии и хилядите градски, щатски и правителствени агенции, е доста по-доходоносна. Ако имаш нужда от разрешително да развъртиш търговия на пристанището — коли под наем, магазин за подаръци или щанд за ядки — и искаш да избегнеш досадни усложнения като наддаване на конкуренцията, наемаш Пинки Любер, влиятелен гешефтаджия пар екселанс.

— В интерес на истината, господин Любер, вие сте посредник, нали?

— Вече ви казах. Консултант.

— Познавате много хора с власт?

— Доста време съм прекарал тук.

— Приятел сте с членове на комисии? Шефове на агенции? Съдии?

— Да, някои от тях дори ми пращат поздравителни картички за Ханука.

— Много сте скромен, господин Любер. Да кажем, че искам да опъна билбордове по 1–95. Мога ли да потърся помощта ви?

— Ако си умен, а ти не си.

— И какво точно ще направите, за да ми подсигурите билбордовете?

— Ще те запозная с някои хора и да се надяваме, че ще се харесате от пръв поглед.

— Значи сте сватовник?

— Смазвам колелата, хлапе.

— Смазвали ли сте колелата в Окръжния съд?

— Това са остарели новини. Вече съм си излежал присъдата. Какво общо има това с цената на борша?

В този миг вратата се отвори и Хърбърт Соломон влетя вътре, джапанките му шляпаха по пода при всяка крачка.

— Cessante causa cessat et effectus!17 — Говореше като римски сенатор, но изглеждаше като дърт гларус в изпоцапаните с боя срязани дънки и риза с бордюр от ярки тропически цветя по края. — Прекрати и се въздържай, синко.

— Пиян ли си, татко? — попита Стив.

— Уволнявам те като мой адвокат. — Хърбърт се обърна към Любер и кимна. — Пинки, добре изглеждаш.

— А ти изглеждаш като хавайска кука.

— Чу ли ме, синко? — попита Хърбърт. — Уволнявам те и оттеглям делото.

— Не можеш да ме уволниш — отвърна му Стив. — Нямаш право.

— Това е собственото ми дело, имам и още как!

— Завел съм го като гражданско дело от общ характер. Ти не си ищец. Народът на Флорида е.

— Гадно копеле! — каза баща му. — Мислиш, че това ще ти се размине?

— На теб ти се размина, когато съди онези мошеници от сервизите за поправка на ауспуси.

— Трябваше да се сетя, че нищо оригинално няма да ти хрумне. — Хърбърт се обърна към Любер. — Кажи как си, Пинки?

— Господи, татко! Това е човекът, който ти го вкара отзад.

— „Вкара отзад“ в кавички ли да го сложа? — попита София Ернандес, която продължаваше да стенографира.

— Спри да пишеш, скъпа — нареди Хърбърт и ръцете на София се стрелнаха нагоре, все едно беше пианистка в края на концерта.

— Аз ще кажа кога да спреш — протестира Стив.

— Да пиша или да не пиша? — попита София.

— Не пиши — отвърна Стив, — но само защото аз ти казвам да спреш.

Тя повдигна рамене и отвори чантата си, за да намери пилата за нокти.

— На „Нитролонг“ съм, как да съм, Хърб? — Любер се потупа по гърдите. Плюс „Нексиум“ за язвата. И цяло чекмедже хапчета за артрита. А ти?

— Добре се чувствам, Пинки. Не се оплаквам.

— Както казах и на момчето ти, по-добре е да си извън надпреварата. Но големият играч не ще да ме чуе.

— Стив винаги е бил труден случай.

— Татко, какво правиш?

— С Пинки сме извървели дълъг път.

Стив не можеше да повярва. Това беше човекът, торпилирал кариерата на баща му, а двамата се държаха като стари бойни другари. Още малко и щяха да почнат да разменят снимките на внуците си.

— Спечелил съм седемнайсет углавни дела пред твоя старец — каза Любер.

— Да, да, знам — отвърна Стив. — Също като „Делфините“.

— Но както Джон Шула обичаше да казва, повече помниш загубите. Никога няма да забравя съдебните заседатели от последното дело преди серията от победи. Като че ли бяха дошли право от сбирка на Обединението за граждански свободи. — Пинки се разсмя и тялото му се разтресе като надуваема топка. — Чернилките от Либърти Сити и чифути от Авентура.

— Случва се понякога — отвърна Хърбърт. — Както ти се падне.

— Тези не биха обвинили дори Тед Бънди18 за убиец. — Любер се обърна към Стив. — Виждаш ли, момче, съдебните заседатели си правят каквото си искат. Помня, че на едно дело всичките бяха дошли по дънки и маратонки. Джийн Милър пише в „Хералд“, че времената са се променили. Едно време съдебните заседатели носеха сака с вратовръзки, рокли или хубави поли. Твоят старец ги беше помолил да не четат вестници, но на другия ден след публикуването на статията…

— Всички мъже бяха с костюми, а жените с рокли — допълни Хърбърт. — Изглеждаха така, сякаш отиваха на църква.

— Каква е поуката, момче? — попита Любер.

— Недей да ме поучаваш — сопна се Стив.

— Не можеш да имаш вяра на съдебните заседатели. От мен да го знаеш.

— Не вярваш в системата, това е проблемът, нали, Любер?

— Искаш ли да бъдеш съден от хора, които са прекалено тъпи, за да се измъкнат от това задължение?

— И ти ли вярваш в това, татко? — предизвика го Стив.

— Вече не мисля за тези неща.

— Боже, какви дела имахме! — каза Любер.

— Ние? — Стив поклати глава. — Вие не сте били партньори.

— Законът защитава обществото, затова добрият прокурор винаги печели съдията на своя страна. Нали, Хърб?

Хърбърт мълчаливо се приближи до прозореца и се загледа към отсрещната страна на улицата.

— Спомняш ли си Касапина от Лъвър Лейн? — подкани го Любер.

Когато Хърбърт не отговори, Любер продължи да дърдори:

— Бях във върхова форма. Съдебните заседатели за трийсет минути му опържиха задника. Това още е рекорд, нали, Хърб?

— Не знам. — Хърбърт продължаваше да зяпа през прозореца.

Стив се опитваше да разгадае промяната, настъпила у баща му. Първоначално изглеждаше искрено зарадван да види този розовобузест негодник. Това беше доста странно. Но сега, докато Любер разказваше бойни подвизи, настроението му се беше скапало.

Какво съобщение му праща Пинки, че аз не го разбирам?

Хърбърт се извърна и застана с лице към двамата.

— Сине, ако имаш въпроси към Пинки, защо не ги зададеш и не приключиш с това?

— Добре — отвърна Стив. — София, почвай да записваш.

Тя протегна ръце над главата си, после зад гърба си, от което циците й напънаха яко плата на копринената й блуза. И тримата мъже — един млад и надъхан плюс двама сдухани — зяпнаха балоните й. Тя се усмихна самодоволно, сгъна пръсти над машината и зачака.

— Давал ли сте показания пред висшите съдебни заседатели във връзка с разследване за корупция, господин Любер? — попита Стив, възвръщайки си официалния тон на адвокат по време на разпит.

— Да.

— Казвал ли сте, че Хърбърт Соломон е взимал подкупи, за да вкарва в регулация селскостопански земи с цел продажба?

— Позволи ми да ти спестя малко време — каза Любер, — ако ме караш да отрека това, което съм казал за Хърб, няма да стане.

— Значи лъжите си остават, така ли?

— Чупи си главата в стената, момче.

— Синко, захващай се с делото за убийство и остави това, става ли? — помоли Хърбърт.

— Предложих да му помогна — намеси се Любер. — А виж той как се държи с мен.

— Не ми трябва помощта ти.

— Въпреки това ще ти помогна. Трябва да вървиш по зелената пътечка.

Стив явно изглеждаше озадачен.

— По следите на парите, момче. Хал Грифин е имал сто хиляди в брой на лодката си, после ченгетата открили четирийсет хиляди в хотелската стая на Стъбс. Но при Океания става дума за стотици милиони долари. Така че щом се подмятат четирийсет хиляди, значи трябва да има още. Открий кой смазва колелата, момче. Следвай парите, синко.

Законът на Лорд19

— Невинен! — заяви Хал Грифин със силен и ясен глас. Точно както Виктория го беше инструктирала. Явяваха се пред съдия Клайд Федърс на четвъртия етаж на съдебната палата на Мънроу Каунти, на три пресечки от пристанището на Кий Уест. Стив беше в Маями и подготвяше делото на баща си и Виктория караше соло, сама уреждаше делото на Грифин. Щастлива, че тя командва.

Беше отхвърлила съвета на Стив Грифин да извика „Невинен, невинен. Боже всемогъщи, аз съм невинен!“, в тон с речите на Мартин Лутер Кинг. Прекалено мелодраматично за вкуса на Виктория.

После го удари на творчество с встъпителната реч с намерение да впечатли пресата и евентуалните съдебни заседатели. Веднъж беше опитала с „невинен като чист, току-що навалял сняг“ — неподходящ избор по дело за кокаин.

Но дали чичо Гриф наистина е невинен?

През последните няколко дни по предложение на Стив Виктория беше следвала „зелената пътечка“ и не й харесваше къде вероятно щеше да я отведе. Докато сваляше плесенясалите регистри от архива на кадастъра, си счупи два нокътя и изчете внимателно продажбите. Сега вече беше сигурна, че чичо Грифин я беше подвел и възнамеряваше да му го каже веднага щом се приберяха обратно в хотела.

По дяволите, чичо Гриф! Казах ти да си откровен с мен. Не мога да ти помогна, ако ме лъжеш.

Цяла сутрин внимаваше да не се издаде пред Грифин, че е ядосана. Трябваше да изглежда уверен и спокоен на първото си появяване в съда. Докато го гледаше сега, си мислеше, че изглежда благонадежден и преуспял в тъмния си двуреден костюм. Но костюмът го правеше да изглежда дори още по-плещест — по-въздействащ физически — и Виктория си отбеляза наум да го накара да облече нещо, в което щеше да изглежда по-втален, когато дойдеха и съдебните заседатели.

Тя също беше облечена в двуреден костюм. Тъмнолилав „Долче енд Габана“ с огромни ревери, бюстие слонова кост и подходяща пола. Плътно прилепнала сурова вълна с няколко процента ликра. Нямаше нужда от трикове, за да изглежда по-слаба, много благодаря. Велурената й чанта с преплетена кожа „Ботега Венета“ — голяма колкото ученическа раница — побираше идеално всички папки и гримове. Какво беше казала Сара Джесика Паркър в „Сексът и градът“? „Чантите за жените са като топките за мъжете. Чувстваш се гола, ако излезеш без тях.“

Точно така, момиче.

Съдия Федърс отдели малко време на формалните подробности. Виктория не настоя за официално произнасяне на обвинението. Дойде време за календара и съдията определи сроковете и насрочи процеса. После определи гаранцията на един милион долара. Никакъв проблем. Сумата беше договорена предварително и вече беше внесена. Грифин щеше да излезе от съдебната зала, без да усети срама и неудобството на оранжевия гащеризон с щампата на затвора на Мънроу Каунти… освен ако не го признаеха за виновен на процеса.

Гореща вълна мръсен въздух я удари на излизане от залата в открития коридор, който водеше директно към асансьорите. Камерите щракаха и въпросите валяха, докато Виктория превеждаше Грифин през лаещото, виещото, бутащо се стадо от вървящи на заден ход чакали и хиени, наречени още „журналисти“.

— Ще обжалвате ли? — изкрещя един.

— Каква е защитата ви? — провикна се друг.

— Защо го направи, Грифин? — извика един особено груб репортер.

— Адвокатът ми ще отговори на всички въпроси — спокойно отвърна Грифин.

Виктория надяна адвокатската си маска за вечерните новини — уверена, без да е нахакана.

— Убедени сме напълно, че съдебните заседатели ще отсъдят това като трагичен инцидент.

Трагичен инцидент.

Стив й беше написал рефрена и й беше казал да го повтаря колкото се може по-често. „Започни непрестанно да набиваш тезата на защитата си в общественото съзнание“, беше я инструктирал той.

Добре, трябваше да признае, че Стив беше спечелил цял куп дела с тази техника.

Сгрешена самоличност.

Немарлива полицейска работа.

Убийство при самозащита.

И сега трагичен инцидент. Което щеше да бъде много по-лесно, ако чичо Грифин беше казал, че е показвал харпуна на Стъбс и той внезапно се е задействал. Но Грифин държеше на версията си: бил на мостика и когато Стъбс не отговорил по интеркома, оставил яхтата на автопилот, слязъл по стълбата и го открил с харпун в гърдите. Не й оставаше нищо друго, освен да убеждава заседателите, че Стъбс си е играел с харпуна и случайно се е прострелял.

Ъгълът на проникване беше от решаващо значение за версията. Дотук Виктория се беше консултирала с двама експерти: професор по биомеханика от Техническия университет в Джорджия и специалист по безопасност от частна лаборатория. Професорът й каза, че версията за случаен изстрел е „недоказуема до приемлива степен с оглед на биомеханичната вероятност“, а специалистът каза, че тестовете са неубедителни. Нищо, което да използват в съда. Имаше още един професор, експерт от Колумбийския университет, но докладът му не беше готов.

Стив си играеше с идеята за демонстрация на живо в съда, където щеше да зареди харпуна и да опита да се простреля в гърдите, облечен в бронезащитна жилетка. Направи една тренировка в офиса и успя да изстреля харпуна през прозореца право към отсрещния балкон, където ямайските метъли печаха пиле и пушеха трева. Виктория беше абсолютно убедена, че нямаше да им помогне особено, ако нанижеха някой съдебен заседател.

Насочваше Грифин към асансьора, беше го хванала за лакътя. Странно усещане, бяха си разменили ролите. Спомняше си как ръката на чичо Грифин покровителствено я водеше през навалицата в „Дисниуърлд“ преди толкова много години. Сега тя го покровителстваше. Тя беше единствената преграда между него и доживотната присъда. Поне за момента. Когато започнеше процеса, Стив щеше да е до нея и да се бори за изгодна позиция.

Въпреки че й харесваха прожекторите и вниманието на пресата. Странно как радващото се на огромен медиен интерес дело за убийство пораждаше мигновено уважение. Особено когато си първи адвокат. Нищо чудно, че Стив нямаше желание да се отдръпне.

Но тя беше издала закон — Законът на Лорд.

— Ти избираш, Стив. Можеш да седиш на втория стол, а може и в галерията.

— Няма проблем — беше й отвърнал той. — Ти си шефът. Нали се разбрахме.

Безпрекословната капитулация на Стив я направи подозрителна — едва ли не очакваше да влети в съдебната зала и да влезе в заглавията на първа страница, — но я беше оставил тя да се заеме с организацията и да се окъпе в петнайсетминутната медийна слава. Сега, докато си пробиваше с нокти и зъби път към асансьора, продължаваше да се чуди дали Стив не се спотайва някъде и се готви да даде собствена пресконференция.

— Госпожице Лорд! Господин Грифин! — извика след нея един рошав младеж, тя се сети, че е репортер на „Кий Уест Ситизън“. — Какво се случи на лодката?

— Всичко ще излезе в съда. — Тя се усмихна за пред камерите.

Най-баналното от всички банални клишета, помисли си Виктория. Разбира се, че всичко ще излезе наяве в съда. Само дето тя не знаеше какво, по дяволите, щеше да е то.

— И по време на процеса — добави тя — ще стане ясно, че смъртта на господин Стъбс е просто трагичен инцидент.

Стив щеше да се гордее, помисли си тя.

Ръмеше приятно и Виктория се притесни да не й се размаже гримът. Съдебната палата с откритите си коридори беше проектирана за субтропиците, където можеше да изгориш на слънце или да те намокри дъжда докато технически погледнато си вътре в сградата.

Най-сетне стигнаха до фоайето, минаха покрай стенопис на испански галеон, буканери слизаха на пясъчния бряг, пирати размахваха мечове. Необичайна фреска за съдебна палата, помисли си тя, възхвала на далечното — или не чак толкова — беззаконие на острова.

— Насам, госпожице Лорд — изкрещя един фотограф, като насочи фотоапарата си към нея.

— Не, насам, госпожице Лорд! — измуча друг.

— Грифин ще свидетелства ли? — изрева мъж с мръсни джинси и потник.

Бяха и във фоайето. Тълпяха се, бутаха се и крещяха. Досадно, агресивно и мръсно племе. Но чувствайки се малко като звезда на червения килим, Виктория реши, че е по-добре да се възползва от вниманието. Прожекторите бяха ярки, но бяха фокусирани само на едно място. Бяха широки само за един. Дори и когато имаха партньори, адвокатите бяха самотни стрелци. Кой си спомняше името на партньора на Джони Кокран19. Или Мелвил Бели? Или Джери Спенс?

Така беше наистина, адвокат като нея, който правеше име в голям процес за убийство, трябваше да очаква високоволтово осветление. И да си купи водоустойчиви гримове.