Ако се срещаш с бивше гадже, което ти си зарязал, винаги подозирай, че е въоръжено.
Докторът беше към трийсет и пет годишен, прекалено млад и прекалено загорял на слънцето, за да се поправи на Стив. Татуировката от вътрешната страна на ръката му — уиндсърфист, който се мята на вълната — също не вдъхваше особено доверие.
— Скенерът не показа нищо. Рефлексите ви са наред. Кажете колко прави две плюс две.
Докторът явно бърза, помисли си Стив. Може би се надигаше вятър. Сети се за един стар виц. Един свещеник, един лекар и един адвокат трябвало да отговорят на въпроса колко прави две плюс две. Като сниши гласа си, Стив подхвърли репликата на адвоката:
— Колко искате да прави?
Докторът се усмихна насила и надраска набързо нещо върху подложката с листове. Пускаше Стив с уговорката да се обади, ако го заболи главата или му се вие свят. Заедно с болкоуспокояващите докторчето му даде и ценна информация: цяла хайка репортери и фотографи душеха из фоайето на болницата като лешояди след пътна катастрофа. Чакаха изявление, снимки, някаква връзка между нападението на моста и делото за убийство срещу Грифин. Стив се замисли. Какво можеше да каже?
Някои сили се опитват да спрат Хал Грифин на всяка цена, включително и като убият адвоката му.
Но беше ли истина? Представа нямаше. За пръв път в професионалния си живот Стив реши да подмине възможността за безплатна публичност — майчино мляко за всеки съдебен адвокат — и се изниза през служебния вход на болницата.
Виктория го взе от паркинга на болницата, провря миникупъра си между два телевизионни камиона и се насочи на юг към Кий Уест. Щяха да направят неочаквано посещение на Делия Бустаманте.
— Защо се крием така? — попита тя. — Няма камера, в която да не си се влюбил.
— Мога да правя само догадки. Не знам достатъчно, за да дам смислено изявление.
— Обикновено това не те спира.
— Опитвам се да бъда по-благоразумен.
О! Колко още щеше да действа лекарството, почуди се отново Виктория.
Стив се обади на Боби по мобилния. Момчето се чувстваше страхотно. Отиваше да лови скариди с дядо си. Не, нямал нужда от повече почивка. Бил проспал половината ден и бил мегаотегчен. Хлапашка издръжливост.
Когато стигнаха Кий Уест, Виктория паркира на Дювал Стрийт. Първа спирка, магазинът за по един долар, от който трябваше да купят дрехи на Стив. След петнайсетина минути новият му имидж беше завършен. Черни гуменки, зелени камуфлажни панталони и тениска с надпис:
„Двайсет и четири бири в кашонче.
Двайсет и четири часа на ден.
Съвпадение?“
Облече я и се разходи важно из магазина, но от главната квартира не бяха разпоредили за фотосесия. Виктория плати сметката и настоя тя да вземе торбите, а Стив нямаше нищо против. Щеше да се възползва от сътресението, за да получи цялото съчувствие, което му се полагаше.
Минаха през Мелъри Скуеър точно преди залез слънце. Мястото беше фрашкано с туристи плюс обичайната сбирщина от жонгльори, мимове, извивачи на балони и един човек с надпис „Чета за храна“. Успяваше донякъде да развлича тълпата с откъси от „Острови на течението“ на Хемингуей.
— Как се чувстваш? — попита го Виктория за десети път.
— Малко странно, но след няколко маргарити всичко ще е наред.
— Никакъв алкохол. Чу лекаря.
Стив не спореше. Харесваше му Виктория да го глези и все още беше в посттравматично, постдемеролно просветление на добра воля и любвеобилно настроение.
Минаха по брега до „Хавана Виехо“, ресторанта на Делия Бустаманте.
На открития бар висяха няколко постоянни клиенти, а Лиз О’Конър, местна певица, свиреше на китара и припяваше: „Знам, че е време да си ходя, когато банкоматът…“
— Какво ще кажеш за малко стриди с лимон и чесън преди да говорим с Делия? — предложи Стив.
— Не чу ли, че докторът каза никаква пикантна храна?
— Да, мадам, както кажете.
Погледна го отново с питащ поглед „кой е този човек“, а Стив просто се усмихна и отвори вратата, за да влезе. Подобно на повечето места за хранене на Кийс, и в „Хавана Виехо“ преобладаваше морската тематика — котви, шамандури и челюсти на акули плюс черно-бели снимки на Куба отпреди Кастро по стените. Въздухът беше изпълнен с аромата на кърито от яхнията с рапани. На съседната маса, под снимка в рамка на яхтклуб в Стара Хавана, местни по шорти, тениски и сандали плюска риба меч със сос от манго и шотландски чушлета. Делия Бустаманте, собственичка и главен готвач, имаше страстна чувствена връзка с храната. Беше, по спомените на Стив, доста гореща и в спалнята.
— Гладна ли си, Вик? — попита той, докато се отправяха към кухнята.
— Мислиш ли, че Делия ще ти сготви?
— Защо да не ми сготви?
— Ти ли скъса с нея?
— Винаги запазвам приятелските си отношения. Част от чара ми е.
— Така ли? А останалото какво е?
Влязоха в кухнята през люлеещите се врати. Делия стоеше пред газова печка и бъркаше нарязана папая и ябълки в кастрол за сосове, от който се носеше мирис на кафява захар и канела. Ябълков сос с папая, гарнитурата към един от специалитетите й: пикантна сьомга на скара.
— Какво готвиш, бейби? — Стив разпери ръце, сякаш се канеше да я прегърне от двайсет крачки разстояние.
Делия вдигна глава от котлона, черните й вежди се извиха. Беше облечена в прилепнало долнище за йога и розов изрязан потник с дантела отпред. Дантелата нямаше подплата и горната част на карамелените й цици лъщеше от потта. Черната й коса беше прибрана назад и подчертаваше скулите й.
— Копеле такова! — След което продължи на испански: — Мръсна гад, кучи син, отрепка такава!
— Майка ми не е кучка — отвърна Стив.
— Шибано лайно! — Хвърли лъжицата по него, мина на петдесет сантиметра от главата му, но сочни парченца папая опръскаха тениската му.
— Делия, съкровище. Ти си разкошна жена. Какво ти става?
— Копеле! — Грабна сатъра и го запрати през кухнята. Стив щеше да се наведе, но хвърлянето беше високо и на дължина, сякаш някой сдал багажа от нерви кетчър хвърля топката към центъра на игрището, опитвайки се да навакса откраднатите от рънъра секунди.
Сатърът се заби в дървената колона със звучно прас и си остана там. Тогава Стив осъзна, че не той беше мишената. Снимката му беше закачена на колоната. Бяха го хванали на салатения бар на ресторанта, отметнал глава назад, поглъщаше една стрида. Някой беше нарисувал мустаци ала Салвадор Дали на фотографията и изглеждаше така, сякаш е шмръкнал по една мишка във всяка ноздра, като навън се подаваха само опашките им. Черна превръзка, пак дело на художника, му придаваше вид на съгрешил пират. Сатърът беше разцепил челото му на две.
— Щом така се чувстваш, ще прескоча панирания костур с гъби — каза Стив на Делия.
След пет минути тримата седяха на една маса за пикник от червено дърво на самия плаж пред вратата на кухнята. Виктория се опитваше да успокои Делия със сестрински разговор. Да, Стив можел да бъде невероятен кретен. Господ й бил свидетел, че не веднъж и дваж й се искало да му смачка главата.
— Но той има много високо мнение за вас, госпожице Круз, и сме дошли във връзка с делото. Затова ви молим да ни отговорите на няколко въпроса… — но преди Виктория да започне разпита, Делия я изпревари с въпрос.
— Тази цицина на главата на копелето… С тигана ли го цапардоса?
— Изкушавах се, но, уви, не.
— Жалко. Спиш ли със свинята?
— Светотатство е — намеси се Стив — да ме наричаш „свиня“. Тя не е кашер.
— Ние сме съдружници — отвърна Виктория — и…
Как да го каже? Любовници за момента?
— Стига, Делия — намеси се Стив. — Дошли сме по работа. Остави личния багаж настрани.
Делия разкопча шнолата, която държеше косата й, и тръсна глава. Дълги черни къдрици се посипаха върху голите й рамене. Обърна се към Стив и го изгледа с толкова остър поглед, колкото сатъра за месо.
— Тази висока студена бира по-добра ли е в леглото от мен?
— О, Боже! — отвърна Стив. — Защо не ме попиташ кое е по-добро: раци или филе миньон?
— Защото каза, че съм най-добрата любовница, която някога си имал.
— Мисля, че казах „най-шумната любовница“.
— Каза най-добрата! — Настоя тя и повтори думите му на испански: — „Ти си най-добрата любовница, която съм имал през живота си.“
— Това беше преди да срещна Виктория.
— Значи тя е по-добра!
— Не съм казвал такова нещо.
На мен ми го каза, помисли си Виктория.
— Успокой се, Делия — продължи Стив. — Любенето не е олимпийска дисциплина. Съдиите не дават точки за артистично изпълнение. То е физическо, химическо и емоционално усещане и чувството ти идва отвътре.
— Ти пък какво разбираш от чувства? — попита Делия.
— Казвам само, че всеки е най-добрият любовник за този, с когото е. В даден момент дори не можеш да си представиш да бъдеш с някой друг. Но нещата се променят. Хората продължават нататък.
Делия съчувствено погледна към Виктория.
— Ай, и твоето сърце ще разбие, чика.
— Делия, не съм ти разбил сърцето.
Тя притисна с ръка пищната си гръд.
— Дадох ти всичко.
— Даде ми плодова пита с манго. Какъв е този театър сега?
— Стив, защо не отидеш да се поразходиш и не ни оставиш да си поговорим по женски? — предложи Виктория.
— Делия, бъди честна — настоя Стив. — Просто се забавлявахме. Никога не сме си казвали, че се обичаме дори.
— Когато ти правех буйабес22, това не беше ли любов? — очите на Делия искряха.
— Правиш буйабес за осем души.
— Не и с домашно приготвени кротони.
— Добре — намеси се Виктория. — Да се разберем за нещо: Стив е безчувствен кретен.
— Не, не съм.
— Виж се само — каза Делия с отвращение. — Лижеш задници! Вършиш мръсната работа на Грифин. И съдебните заседатели ли ще излъжеш така, както излъга мен?
— Никога не съм те лъгал — отвърна Стив. — Нито веднъж.
— Каза, че цял живот си можел да ядеш моите пържоли на скара.
— Мога, пържолите ти са страхотни. Ситно нарязаното лукче отгоре… никога не съм опитвал подобно нещо.
— Тогава защо ме заряза?
— Пътят беше дълъг. Тръгнахме в различни посоки — присви рамене, сякаш търсеше какво да добави. — Започнах да ям суши.
— Копеле!
Виктория искаше да отклони разговора от кухнята на Делия, а също и от спалнята й — по възможност.
— Госпожице Бустаманте, вие сте потенциален свидетел по дело за убийство и наистина трябва да разберем какво знаете.
Един пеликан кацна на кея и се втренчи към тях над торбата под клюна си.
— Знам само, че вашият човек е убил с харпун онзи мъж от Вашингтон — изстреля Делия в отговор.
— Сериозно? — отвърна Стив. — Знаеш ли какво би казал на това един добър адвокат?
Делия се разсмя, без да се усмихне.
— Ти откъде би могъл да знаеш?
— Един добър адвокат би казал, че ти си имала много по-основателна причина да убиеш Бен Стъбс, отколкото Грифин. Сложи си го в буйабеса.
— Стив, млъкни — заповяда Виктория. Явно болкоуспокоителните бяха престанали да действат.
— Ако аз бях тръгнала да убивам някого, щеше да е Грифин, а не онзи мухльо от правителството — отвърна Делия. — Грифин иска да унищожи рифа и да замърси крайбрежието. Казиното му ще краде парите, с които преживяват отрудените хора.
— Напълно легално е. Грифин си е бил извадил разрешения и лицензи.
— Лиценз да краде!
— Била си на яхтата на Грифин, преди да отплава от кея онзи ден — настоя Виктория.
— Гости ме с евтино шампанско и подгизнали ордьоври. После се опита да ме подкупи с работа в хотела си. Сто хиляди на година, без да си мръдна пръста, стига да си мълча. Казах на Грифин какво може да направи с работата си и слязох от яхтата.
— Къде отиде?
— Питаш дали имам алиби? — лукаво се усмихна Делия. — Любовникът ми ме чакаше у дома. Доставяхме си взаимно удоволствие през целия ден. Посред нощ изядохме петдесет стриди и изпихме две кани със сангрия, после се любихме до зазоряване.
— Явно няма предвид мен — обърна се Стив към Виктория, — така че ще трябва да разпитаме и него.
— Ще ни трябва име и адрес — каза Виктория на Делия, — за да го разпитаме.
— Стига да не е прекалено изтощен — добави Стив.
— Той е най-страхотният любовник, когото познавам! — Делия си повя с ръка. — Понякога губя съзнание от екстаз.
— Сигурно слага дрога в сангрията ти.
Виктория хвърли пронизителен поглед към съдружника си и каза:
— Делия, познаваш ли някого, който би убил Бен Стъбс и би опитал да го припише на Хал Грифин?
— Не.
Виктория плъзна един от позивите по масата:
— Виждала ли си го някога?
— Разбира се. Брошурата на „Кийс на крак“ против Океания. Аз съм я писала.
— Имаш ли представа кой може да е хвърлил тези брошури по моста на канала Спениш Харбър?
— Никой от приятелите ми. Би било чисто замърсяване.
— Ами някой на мотор, който ме избута снощи от шосето?
Делия повдигна рамене, изглеждаше озадачена.
— Племенникът ми беше с мен. Можеше да умре.
— Боби? — каза Делия. — Ако беше наполовина толкова човечен, колкото него, Соломон, Щеше да си светец. Светец. Никой от познатите ми не би застрашил Боби. Нито теб, въпреки че си пълен скапаняк.
Виктория изгледа изпитателно Делия Бустаманте и веднага стигна до две заключения. Първо: явно казваше истината. И второ: все още беше влюбена в Стив.
Как успява да въздейства така на жените?
— Здравей, любов моя! — мъж излезе през кухненската врата на плажа. Изглежда познат, помисли си Виктория и британският акцент го потвърди.
Клайв Фоулс.
Пилотът, капитанът на яхта и учителят по гмуркане на чичо Гриф. Фоулс беше облечен със синя риза с къси ръкави и еполети и шорти за сафари. Светлата му кожа, която вероятно никога не се сдобиваше с истински тен, беше яркорозова.
— Брей да му се не види! Това са адвокатчетата. Добре ли си, Соломон? Говориха за теб по радиото.
— Нищо ми няма, Фоулс.
Делия скочи от масата и се увеси на врата на по-хапващия стриди британец, притисна цици към гръдния му кош и го целуна по устата, малко по-дълго от необходимото, като мъркаше като котка. Виктория реши, че нарочно го прави пред Стив.
— Госпожице Лорд, виждам, че сте се запознали с моята кукла — каза Фоулс. — Знам, че с господин Соломон се познават отдавна — каза го с усмивка, без грам злоба.
— Господин Фоулс — отвърна Виктория, — бихме желали да минем при вас утре и да ви разпитаме.
— Утре ще оборудвам новата яхта на мистър Джи. Ама вдругиден може.
Делия още не го пускаше, като леопард антилопа.
— Ще ни извините ли — измърка тя, — трябва да сготвя нещо много специално за моя мъж.
— Изчакай секунда, преди да сипеш масло в тигана — спря ги Стив. — Фоулс, Грифин знае ли за любовта ти към кубинската кухня?
— За Делия ли? — Фоулс вдигна рамене. — Не питам мистър Джи кого клати, нито той мен.
— Гадината пита — намеси се Делия — дали не съм те накарала да натопиш Грифин за убийството?
Англичанинът се задави от смях.
— Добра си в леглото, скъпа, но никоя не е чак толкова добра — обърна се към Стив, очите му бяха престанали да се смеят. — За идиот ли ме взимаш, Соломон? Мистър Джи е бил винаги добър към мен. Купи ми собствена яхта. Отнася се с уважение към мен.
Стив го прониза със соломоновия поглед. Придружен от мълчание, той беше предназначен да накара свидетеля да продължи да говори. Вместо това Фоулс отново се разсмя.
— Какво има, готин? Да не получи слънчев удар?
— Просто си мисля колко любопитен случай е Клайв Фоулс. В деня, когато се запознахме, предложи да ни водиш да се гмуркаме. Правиш преброяванена рибите всяка година. Водиш студенти на подводни обиколки. Обичаш рифа. Може би обичаш и Делия. Тя мрази Грифин, мрази това, което е намислил, и мога само да си представя какво ти шепне на възглавницата. Ти си нейното алиби, а тя — твоето. Все едно Вони да гарантира за Клайд. На това съдебните адвокати му викат „основателен алтернативен сценарий“. Знаеш ли какво значи това, Фоулс?
— Разбира се, готин. Кървяща изкупителна жертва. А сега се разкарайте, ще говорим в другиден. Изгладнял съм, и то не само за пържен костур.
Делия се разкикоти и гушна Фоулс през врата. Дори и да се бяха разтревожили от това, че можеше да ги обвинят в убийство, не го показваха.
Виктория се изправи на крака.
— Доскоро, господин Фоулс. Радвам се, че се запознахме, Делия.
Делия продължи да виси на ръката на Фоулс, докато двамата се отправяха към кухненската врата.
— Лека нощ на влюбените! — провикна се Стив.
— Адиос, гадино! — отвърна Делия. — Достатъчно ли си мъж, за да признаеш, че умираш за друг вкус?
— Не говори мръсотии, Делия.
— Имах предвид плодовата ми торта с манго.
— Печката ти е прекалено гореща — извика в отговор Стив. — И кремът винаги става на бучки.
Няколко минути по-късно Стив и Виктория вървяха мълчаливо покрай кейовете и морските птици крякаха над главите им.
— За какво си мислиш? — попита тя. — Освен за кулинарните специалитети на Делия.
— За теб.
— Така ли?
— Опитвам се да разбера какво те мъчи.
— Забелязал си. И какъв е „основателният ти алтернативен сценарий“ за мен.
Пробваше го. Изобщо не си беше дал сметка какво изпитва Делия към него. Дали интуицията му по отношение на нея действаше по-добре?
— Нещастна си от известно време — продължи Стив. — Но така се бях увил в собствените си грижи, че не го забелязах.
— Топло, топло. Продължавай.
— Правиш преоценка на всичко в живота си. Включително и на мен.
— Горещо — отвърна тя. — И какво ще направиш във връзка с това?
— Ще работя върху отношенията ни, преди да си хвърлила сатъра по мен. Или по-лошо — преди да си тръгнеш, без да си го хвърлила.
— Тревога! Пожар! — отвърна Виктория. И се почуди възможно ли е пламъкът на една връзка да гори точно колкото трябва. Достатъчно, за да сготви, без да направи крема на бучки.
В кухнята на баржата си Хърбърт Соломон късаше пресни листа мента и засипваше Стив с въпроси.
— Знаеш ли, че Били Уаху говори за теб по радиото?
— Били Уаху е кретен.
— Някакъв човек се обади и попита защо не си бил изяден от акулите, когато си паднал в канала и Били отвърна, че било от професионална солидарност.
— Кретен, който има нужда от свежи теми.
Беше на другия ден след посещението им в „Хавана Виехо“ и мозъчният тръст на Стив — баща му и племенникът му — разменяха мнения. Докато говореха, Хърбърт използва ръчна преса, за да изцеди сока от стъблата на тръстиката, сладката гуарапо капеше в стъклена чаша, пълна с ледени кубчета.
— Били попита слушателите си дали според тях е било злополука, или някой се е опитал да те убие заради делото на Грифин.
— И?
— Болшинството смятат, че си поредният некадърен шофьор от Маями. — Хърбърт наля здравословна порция ром в чашата, добави малко прясно изцеден лимонов сок, една капка газирана вода и ментови листенца. — Това кубинско момиче има ли нещо общо с нападението срещу теб?
— Няма начин — отвърна Стив.
— Няма начин, Хосе — съгласи се Боби.
— Делия е емоционална, но не би прибягнала до насилие.
Хърбърт опита коктейла си и кимна в знак на одобрение.
— Какво мисли Виктория?
— Казва, че много жени с удоволствие биха ме избутали от пътя.
— Затова ли не остана тук снощи?
— Вик спи по-добре в хотела.
— Аха. Колко време мина?
— От какво?
— Откакто не сте се чукали?
— Боже, татко! Има дете.
— Когато аз бях на твоята възраст, с майка ти го правехме всеки ден. Някои мъже се измъкваха по обяд, за да идат при любовниците си. Аз си отивах у дома за обяд и за един бърз тек със собствената си жена.
— Ако нямаш нищо против, татко, предпочитам да не си ви представям с мама в спалнята.
— Нямаше време за спалнята. Правихме го прави в кухнята. — Хърбърт пресуши мохитото. — Синко, внимавай да не загубиш момичето.
Седнал на масата пред лаптопа си, Боби се правеше, че не чува. Беше открил сайт със сателитни снимки на живо от Флорида Кийс и търсеше нудистки плажове. Стив се беше изтегнал на двойното канапе. Главоболието му се беше превърнало от ревяща лавина в тъпо пулсиране. Над главата му перката на вентилатора раздвижваше влажния въздух.
— Каза ми, че Пинки Любер имал страшни приятели — каза Стив. — Някой от тях да кара „Харли“?
— Копаеш в погрешна леха — отвърна Хърбърт. — Пинки никога няма да застраши живота на дете.
— Има предвид мен, чичо Стив, а не теб. — Боби щракна с мишката и увеличи една сателитна снимка.
— Виж намерих снимка на Пайрътс Коув. Вижда се палубата на дядо.
За миг Стив се зачуди дали Боби не можеше да намери снимка на „Пайър Хаус“, да надзърне през прозореца на стаята на Виктория и да проникне в най-дълбоките кътчета на сърцето й. Щом технологията не можеше, почуди се Стив, как можеше той? Но сега не искаше да размишлява за личния си живот.
— Татко, как така си се лепнал за този боклук Любер?
— Няма да говоря за Пинки. — Хърбърт подаде на Стив питието. — Това ще изцери всичките ти болежки.
— Малко честност ще ми дойде по-добре от мохито.
— Няма нищо по-хубаво от мохито. — Хърбърт надникна през рамото на Боби към екрана на компютъра.
— Гледай само! Ето го каналът. Боби, дали скаридите ще вървят довечера?
— Скаридите не могат да вървят, дядо.
— Добре, дали ще се хващат по-лесно. Изключи това чудо и върви приготви мрежите и фенерите.
Сменя темата, помисли си Стив. Цял живот го беше правил. Удря и бяга. Първо ударът, че ще загуби Виктория, после измъкването за Любер.
Какво толкова криеше старецът?
— Чичо Стив, ще дойдеш ли с нас да ловим скариди? — попита Боби.
— Не — отвърна Хърбърт, преди Стив да успее да отговори. — Чичо Стив има нужда от почивка.
Да души, или да не души.
Това беше въпросът пред Стив.
Заедно с по-големия въпрос.
Защо баща ми толкова защитава Пинки Любер, човека, дал лъжливи показания и съсипал целия му живот?
Въпросите идваха по-бързо от отговорите. Отпуснат от рома и демерола, Стив се облегна на пластмасовия шезлонг на кърмата и се загледа в топлата вода. Невидима птица сипеше трели от едно дърво и забележително наподобяваше джиесем мелодия. Хърбърт и Боби бяха взели ферибота към Шугър Кий. Закотвеха ли се веднъж до колоните на моста, щяха да ловят скариди в продължение на часове.
Подобно на прииждащия прилив, мисловният процес на Стив течеше бавно, но неизменно в една посока. Можеше да се разрови като ченге без заповед за обиск.
Не… не мога да душа из нещата на татко.
Но… ако татко не разбере… какво толкова!
Така че… откъде да започна?
Ако старецът му някога е бил въвлечен в нещо непочтено, със сигурност не беше изкарал пари от това. Иначе защо щеше да живее на това старо тринайсетметрово корито, правоъгълен кютук от фибростъкло, който стоеше и дремеше в мочурищата на Пайрътс Коув?
Стив започна от горната палуба. Беше открита с извит мостик. Нямаше къде да се скрие нищо. На главната палуба сандъците бяха пълни с рибарски такъми, куки, фенери и навити въжета. Чу извънбордов двигател да бръмчи в залива. Няколко хлапета в моторна рибарска лодка се носеха към открито море като самолет.
Стив се спусна в кабината на Хърбърт, претърси вградените шкафове, разрови купищата каки шорти и избледнели тениски.
Какво всъщност търся?
На стената беше монтирано малко бюро. В дървените отвори бяха натъпкани сметки. В чекмеджето имаше кутия с канцеларски принадлежности и чековата книжка на баща му. Стив прегледа цифрите. Малки суми. Електричество, спиртни напитки, телефонна сметка.
Телефонна сметка.
Платена вчера.
Стив изпразни кошчето за боклук под бюрото. Рекламни материали. Дипляни на недвижима собственост. Известие от Мънроу Каунти за пръскане срещу комари. И… списъкът с телефонните разговори.
Прегледа номерата, разпозна някои. Неговият, естествено. Телефон от Корал Гейбълс, номерът беше на Тереса Тораньо, клиентка и приятелка, която беше наследил от баща си. Имаше доста обаждания до неизвестен за него номер в Маями. Пет обаждания в деня, в който беше взимал показанията на Пинки Любер. Ако се съдеше по времето на разговорите, два бяха преди показанията и три след. Вероятно нищо, но…
Стив набра и зачака.
Жена отговори кратко и ясно:
— Офисът на господин Джоунс.
Джоунс. Това стесняваше кръга.
— Мога ли да говоря с господин Джоунс?
Който и да беше той, по дяволите!
— Кой се обажда?
— Господин Дароу. Кларънс Дароу.
— Господин Джоунс знае ли за какво се отнася?
Съмнявам се. Дори и аз не знам за какво се отнася.
— Въпросът е личен — отвърна Стив и реши, че е вярно.
— Ако не е съдебен въпрос, ще отговори на обаждането ви чак след шест часа.
Аха, съдебен въпрос!
— Получих призовка да се явя като съдебен заседател…
— И се обаждате на началника на администрацията, за да ви освободи от задължението ли?
Началник на администрацията. Едно име изскочи в ума на Стив. Реджиналд Джоунс. Началник на администрацията на Окръжния съд на Маями-Дейд. Беше виждал името му стотици пъти. Беше изписано на всяка призовка, административна заповед и всеки официален документ, който излизаше от съда.
— Исках да кажа на господин Джоунс, че са ми сбъркали името.
— Ще му предам, господин Дароу! Приятен ден!
Стив изпи още едно мохито, макар да се съмняваше, че се казва така, когато пропуснеш захарта, содата, лимона и ментата. Докато пиеше чист ром, се чудеше какво става между баща му и Реджиналд Джоунс.
Джоунс беше един от онези анонимни бюрократи, които управляваха местната власт. Началник с приятен шестцифрен доход на година, името му рядко се появяваше по вестниците, освен ако имаше заплаха за бомба в съдебната палата или приставите стачкуваха. Работата на Джоунс беше да ръководи няколкостотин заместник-секретари, разсилни и ниското ниво на администрацията. Те на свой ред задвижваха целия скърцащ механизъм на съдебната система. Граждански съд, наказателен съд, съд за малолетни, събиране на съдебни заседатели, осиновявания, брачни свидетелства, нотариални актове, данъчни запори. Всички ежедневни правителствени намеси в живота ни.
Хърбърт Соломон нямаше да решава съдебни въпроси. Сега не. Но преди…
Стив си спомни нещо. Беше още дете, обичаше, да ходи в съда, обичаше да се топли от блясъка на властта и авторитета на баща си. Хърбърт Соломон беше главен съдия на единайсети окръг. Пинки Любер беше шеф на Углавни престъпления в щатската прокуратура, главен прокурор в залата на Хърбърт. И заместник-секретарят, който стоеше пред банката, подпечатваше доказателства, ръководеше съда много ловко, беше строен двайсетинагодишен афроамериканец с идеални мустачки. Съдия Соломон явно харесваше младия мъж, канеше го до банката си и в кабинета си. Стив дори си спомняше как баща му даваше напътствия на мъжа в кабинета си.
— Реджи, най-добре кажи на съдебна заседателка номер три да си обува гащи в съда.
— Реджи, тези свидетелски показания имат повече дупки, отколкото пътя към Локсахатчи.
— Реджи, намери господин Любер и му кажи, че ако още веднъж закъснее, ще го пратя на топло.
Младият Реджи трябва да беше Реджиналд Джоунс, сега административен директор на съда. Беше в живота на Хърбърт Соломон много преди съдията да се сгромоляса. Но какво, по дяволите, правеше сега в него?
Подобно на крилата богиня, Виктория изви гърба си, разпери ръце и потъна в дълбокото, солено, притеглящо море. Тюркоазената вода се уви като топло кадифе между голите й крака и обгърна голите й гърди.
Изведнъж един мъж — гладък и гол — се гмурна под повърхността и я обгърна със силните си ръце.
Грифин Джуниър.
Беше в полубудно състояние, смътно усещаше, че това е сън. Нямаше значение. По-добре да си го спомня на сутринта. Съдейки по трейлъра, щеше да е страхотен. Само за възрастни.
Стив щеше да прекара нощта на лодката на баща си и тя беше сама в огромното легло в хотел „Пайър Хаус“. Е, почти сама.
Къде, по дяволите, се дяна Джуниър?
А, ето го, гмуркаше се към дъното. Изпъваше ръце, размахваше крака и… о, Боже!… Чукът между краката му. Прорязваше водата, оставяше собствена диря — същински кил на едномачтов платноход.
Върни се, Джуниър. Скоро ще съмне и спящото ми аз е адски възбудено.
Виктория се замисли как точно диша, като е под водата. После реши, че най-вероятно е сирена и всичко беше наред.
Джуниър се показа в едър план — изстреля се като торпедо от дълбините. Държеше нещо в ръка. Стрида.
Умът на Виктория се носеше като водорасли по течението. Стив обичаше стриди с бира. Кралицата обичаше стриди с перли.
По дяволите, забрави ги, остави се на съня да те носи.
Джуниър отвори стридата с голи ръце. Каза й нещо. Гъла-гъла, от устата му се понесоха балончета. В стридата имаше страхотен пръстен. Изящни триъгълни скъпоценни камъни ограждаха огромен четвъртит диамант.
Достоен за принцеса. Естествено.
Джуниър отвори уста и изгългука още нещо. Скапана подводна акустика!
— Какво казваш, Джуниър? Искаш да се ожениш за мен ли?
— Искам да те изплющя под водата — отвърна ясно Джуниър, само че с гласа на Стив.
По дяволите, Стив! Промъкваш се и в съня ми.
Тогава чу нещо. Плясък. Не от скачаща риба, която се мята обратно във водата. Нещо от сушата, познат звук. Тихо тупване, сякаш нещо плоско падна на килима.
Нещо се раздвижи. Леглото й беше в издигнатия край на стаята. Едно стъпало и десетина метра я деляха от работната й маса, покрита с папки. Отстрани беше плъзгащата се врата на балкона. Видя силует на човек да се очертава на стъклото, осветен отзад от лампите на басейна отдолу.
Боже, будна съм и това се случва наистина!
Фигурата се наведе, вдигна една папка от пода и я постави обратно на масата.
Трябва ли да викам? Да скоча и да се отбранявам?
Сърцето й щеше да изскочи. Беше парализирана от страх. Сдържа дъха си, после издиша толкова шумно, че натрапникът със сигурност я беше чул.
Оръжие. Трябваше й оръжие. Ножици. Химикалка. Каквото и да е. Но какво имаше? Часовник с радио. Книга с меки корици. Възглавница.
Беззащитна. Лежеше под чаршафа, облечена само с копринена камизола до кръста.
Шумолене на хартии. Натрапникът отвори една папка. Малък лъч от миниатюрно фенерче.
Давай! Открадни каквото искаш. И си върви.
Очите й бяха станали като котешки, слухът й се беше изострил до краен предел. Леглото се беше превърнало в пещ. За миг се обля цялата в пот. Капчици пот като солени сълзи се стичаха по лицето и врата й. Едвам си поемаше въздух, гърлото й беше пресъхнало и свито.
О, боже! Не кашляй!
Неволен спазъм я разтресе и тя се изкашля шумно. Миниатюрното фенерче угасна. Цяла вечност — ни движение, ни звук. Силуетът стоеше като статуя до масата, Виктория лежеше замръзнала под чаршафите.
Дишай. По дяволите, дишай! Или пак ще се закашляш.
Видя как фигурата тихо се приближава към леглото.
Олеле! Ами сега какво?
Мускулите й бяха толкова стегнати, та чак се уплаши, че няма да може да помръдне. Ставите й се бяха вкаменили като дърво.
Хайде, трябва да се отбраняваш!
Нямаше да се остави да я изнасилят. Или пребият. Или убият. Побесня. Натрапникът беше само на няколко крачки разстояние. Когато се приближеше достатъчно, щеше да скочи върху него. Цели се в очите! Издери ги!
Сви пръсти като нокти на граблива птица.
Още една стъпка. Оставаха още две и…
Викай и скачай.
Щеше да изкрещи, за да го стресне, и после да издере лицето му.
Нападателят спря на една крачка разстояние. Чу дишане, този път не беше нейното. Можеше ли да види в тъмното, че очите й са отворени?
Обърна се и мина покрай масата. Чу как балконската врата се плъзга отново. Преброи пет секунди, после скочи от леглото и се затича към вратата. Затръшна я и я заключи, пусна резето в дупката на жлеба.
Задъхана надникна през стъклото. Зелени светлинки горяха около пустия басейн. Листата на палмите се полюшваха от океанския бриз. Нищо друго не помръдваше. Нападателят можеше да се е спуснал от балкона й на втория етаж — или направо да е скочил? — на земята.
Приливът на адреналин беше спрял, но умът й се движеше със скоростта на светлината. Чакаше я много работа. Да се обади на полицията. Да се обади на Стив. Да си измие лицето. Да се облече. Да пишка… да не забрави да се изпишка.
Добре, успокой се. Дай по-кротко.
Мисли.
Цифровият часовник на нощното шкафче показваше 3:17 сутринта. Светна лампите и огледа работната маса. Като че ли нищо не липсваше. Смразяваща мисъл.
Някой си тръгна. Това не означаваше, че някой друг не е останал.
Затича се към гардероба и отвори със замах вратата. Нямаше никой освен Келвин Клайн и Дона Каран. О, и Вера Уанг!
Почуди се дали да не събуди майка си. Беше само на няколко крачки в съседната стая. Не. Утре нямаше да прилича на нищо. По-добре да оставеше Кралицата да се наспи, за да е красива сутринта. Щеше да й каже, като се събуди.
Виктория седна на края на леглото, вдигна телефона и набра мобилния на Стив. Трябваше да му го повтори три пъти преди да се разсъни достатъчно, за да разбере. Страшно се разтревожи.
— О, боже! Добре ли си?
— Нищо ми няма. Ще сляза до рецепцията веднага щом се облека.
— Не, не, не! Остани си в стаята. Провери отново дали си заключила навсякъде. Ще се обадя на Раск у дома. Ще прати ченгетата до десет минути. Сигурна ли си, че си добре?
— Сигурна съм.
— Само се успокой — вече викаше.
— Спокойна съм.
— Успя ли да видиш как изглежда?
— Не.
— Трябваше да съм при теб. Щях да го размажа с бухалката на Бари Бондс.
Вярно беше, Стив спеше с бухалка под леглото си, но единственото нещо, което беше размазвал, беше някой и друг дървояд. Чу тряскане на чекмеджета и приглушени ругатни в слушалката.
— Какво правиш, Стив?
— Търся ключовете за колата на баща ми. По дяволите! Къде са, мамка му?
— Стив…
— Да?
— Успокой се.
Пет минути по-късно Виктория издърпа памучна фланела от чекмеджето, но понеже лепнеше от пот, реши да се изкъпе преди да се облече. Свали камизолата и влезе в банята, за малко не се спъна в сандала, който беше оставила на пода до мивката.
Отвори вратата на душ кабината и пусна водата, по-топла от обикновено, парата се вдигна като пречистващ облак. Влезе вътре и остави водата да се стича по нея.
Вода. Морето. Сънят ми. Джуниър.
Или наполовина Джуниър, наполовина Стив. Минотавърът любовник. Ако сънищата представляваха потиснати желания, както беше учила по психология, кой мъж всъщност искаше тя?
Грабна сапуна и се насапуниса, докато мислеше по въпроса.
Изведнъж нещо се уви около босия й крак.
Змия!
Усука се около прасеца й и започна да се вие нагоре, стигна до коляното й.
Изпищя, викът й отекна от плочките, най-силният звук, който беше издавала някога. Дебела колкото китката й, змията се уви около бедрото й. Главата й беше тъмночерна. Жълти, червени и черни райета се сменяха по дългото й метър и половина тяло.
Коралова змия!
Пълзеше по-крака й и езикът й се стрелкаше ту навън, ту навътре.
Извика още веднъж.
По дяволите! Направи нещо!
Протегна мълниеносно с ръка и сграбчи змията близо до главата. Стисна я и опита да я махне от крака си. Проклетата гадина беше невероятно силна. Опря крак в стената на кабинката и дръпна с все сила. Змията се откъсна от крака й и се нави около ръката й, опашката й се разлюля във въздуха. Разтърси ръка, но змията не помръдна, а зина с цяла уста. Можеше да глътне цял портокал. Зъбите се показаха, главата се стрелна към лицето на Виктория. Тя се дръпна встрани, плъзна се на мокрите плочки, разби на парчета вратата на душ кабината и падна на пода.
Хълбокът й пое удара и болката прониза крака й. Змията излетя от ръката й, плъзна се по плочките и се нави на кълбо пред вратата на банята. Препречи й изхода. Главата на влечугото се въртеше ту наляво, ту надясно, езикът се стрелкаше, предизвиквайки я да се приближи.
Гола. Мокра. С пулсиращ хълбок. Уплашена. Виктория стоеше върху покрития с пяна под и търсеше оръжие с очи. Какво имаше? Сапун? Кърпа? Малки бутилчици с парфюм.
— Обувка!
За малко не се беше спънала в нея. Сандал с каишка през глезена и яркорозови помпони. От крадената пратка „Маноло Бланик“. Няколко кожени каишки, тежащи стотина грама. На нея й трябваха подковани работни ботуши.
Но мерна тока. Деветсантиметров, здрав. Можеше да забиеш пирон с него. Обувката беше на три крачки разстояние, по средата между нея и проклетата змия.
Змията полюшваше глава напред-назад и явно преценяваше разстоянието, което ги делеше. После се приведе към земята и се плъзна към нея.
— Принцесо! Принцесо! Добре ли си?
Гласът на майка й. От спалнята. Сигурно беше минала през свързващата врата. Змията спря. Обърна глава към звука.
Сега!
Ръката на Виктория се стрелна, сграбчи сандала и замахна с все сила. Токът улучи змията по устата, проби кожата и я прикова към плочките. Змията се нави на кълбо и цялото й тяло се разтресе, но сандалът не помръдна.
— Принцесо! Вътре ли си? — Майка й се приближаваше.
— Не влизай! — изкомандва Виктория, докато с мъка се изправяше на крака.
Змията се гърчеше на земята и сандалът падна. Виктория я сграбчи за опашката и я размаха като камшик. Чу се хрущене от счупен хрущял. Отново замахна със змията и главата й се разби в плочките. После я пусна безжизнена на пода.
— Принцесо! Какво става? Защо крещиш?
Кралицата се появи на прага. Беше отделила време да облече ефирна бяла копринена роба и пухкави чехли. Маската й за сън беше вдигната над челото.
— Боже мой! — Майка й се дръпна назад, не посмя да се приближи към змията. — На червени райета. Това е коралова змия.
Виктория се отпусна върху студените плочки на пода, цялата разтреперана.
— Да, така е.
— Добре ли си?
— Паднах лошо, но съм добре. — Виктория разтърка бедрото си, щеше да стане мораво до няколко часа.
— Слава Богу! Отивам да донеса малко лед…
— Няма нужда, мамо. Не се тревожи за мен.
— Не за теб. За змията.
О! Майка й разсъждаваше по-трезво от нея самата.
— За доказателство. Добра идея, майко.
— Доказателство ли? Какво доказателство? Имам един кожар в Маями, който ще направи страхотна чанта от тази красавица.
Двайсет минути по-късно майка й беше заспала отново, а Виктория си беше облякла розов памучен спортен екип и беше обула маратонки. Навън полицаите от участъка на Мънроу претърсваха басейна отстрани и паркинга на хотела. Вътре в апартамента шериф Уилис Раск стоеше до мъртвото влечуго и претегляше сандала с помпони на Виктория.
— Убила си чудовището с този нищо и никакъв сандал? — Шерифът я гледаше изпитателно.
Виктория присви рамене.
Когато Стив пристигна от баржата, прегърна я здраво и даде израз на всичките си опасения, като каза, че ако пипне нещастника, ще го направи на пух и прах. Няма да му остави здраво кокалче по тялото, като започне от коленете. Раск каза на Стив да се успокои, после накара Виктория да му разкаже всичко, което се беше случило през нощта. Тя го направи, като пропусна съня с голото гмуркане в тюркоазена вода.
— Змията под душа е нещо ново за мен — призна Раск. — Виждал съм тоалетна, пълна със саламандри и гущери. Мъжката тоалетна на бензиностанцията на Чарли Харпър на Тортуга Драйв. Момчето на Моли Алтър беше навряло вътре горките създания, след като Чарли го хванал да краде лепило за гуми. Оказа се наркоманче.
— Гущерите и саламандрите не хапят — каза Стив.
— Така е, ама ако някой те оближе отзад, може да се спънеш в крачолите си и да си удариш главата в стената. Както стана с Чарли.
Виктория посочи с върха на маратонката към тялото на змията.
— Това не е саламандър, шерифе. Това е коралова змия. Някой се опита да ме убие.
— Може и така да е, а може и да не е така — взе да разсъждава Раск.
Прекалено добродушно, за да се понрави на Виктория. Около шерифа се носеше мирис на канабис. Или Раск току-що беше заловил цял товарен кораб с марихуана, или беше изпушил една цигарка по пътя.
— Уилис, трябва да се съглася с Вик — каза Стив. — Някой е влязъл и е пуснал змията в банята.
— Вероятно е така — съгласи се Раск, — но госпожица Лорд е можела да стигне до болницата за десет минути. Има бая време, а и там са свикнали да се оправят с ухапвания от змии. Ако го е сторил някой местен, е бил наясно с това.
— Какво искате да кажете, шерифе? — попита Виктория. — Че на практика е било шега? Като гущерите в тоалетната?
— Виждали ли сте някога жена, ухапана от малък алигатор по задника? — попита Раск.
Зашеметяващ, лишен от всякаква логика довод, помисли си Виктория. Тревата беше виновна.
— Парка на остров Сток. — Раск кимна, докато си спомняше. — Жената сяда във ваната, решава да се понакисне малко, за да си изреже мазолите. Мъжът забравил да й каже, че е хванал малък алигатор сутринта. Не се знае дали е искал да го яде, или да си го гледа. На задника й имаше трийсет шева, помня го добре.
— Шерифе, някой изхвърли Стив от моста. Сега някой друг пуска отровна змия в банята ми. Има някаква връзка, не мислите ли?
— Връзка — да. Опит за убийство — не. Както казах и на Стив преди, ако някой е искал да го убие, нямало е да хвърли масло по стъклото му. И този, дето се е промъкнал в стаята ти, със сигурност е можел да те убие, ако е искал.
— Искат да ни объркат — каза Стив. Запъти се към минибара и се опита да го отвори, но Виктория беше скрила ключа, за да не може майка й да пие алкохол за нейна сметка. — Искат да объркат защитата на Грифин.
— Което означава — прекъсна го Виктория, — че същият човек се опитва да накисне и чичо Гриф.
— И най-вероятно е истинският убиец — допълни Стив.
— Не мога да коментирам — отвърна Раск. — Моята позиция трябва да е, че вашият човек е виновен.
— Вик, повече няма да спиш сама — предупреди я Стив.
— Баржата е прекалено малка — отвърна тя. — Трябва да работя някъде.
— Тогава аз ще се пренеса тук.
Не му отговори веднага.
Как да му го каже?
— Имам нужда от лично пространство, Стив.
— Добър опит, тигре — жегна го Раск.
— Тогава й осигури полицейска закрила, Уилис. Двама полицаи всяка нощ. Един в коридора, един под балкона.
— Не знам, Стиви. Бюджетът ни съвсем е орязан…
— Уилис, това е важно за мен, ясно?
— Господи, Стив!
— Баща ми също би настоял.
Изигра си коза, помисли си Виктория. Нали Уилис Раск дължеше кариерата си на Хърбърт Соломон, който го беше измъкнал преди много години?
Раск въздъхна.
— Добре, да бъде както искаш.
— Аз не искам — каза Виктория.
— Не ме е грижа — отвърна Стив.
— Чуваш ли какво ти казвам? Не искам полицейска закрила.
— Нямаш думата, сладурано.
— Как ме нарече?
— Дръж полицаите тук, Уилис — инструктира го Стив. — Прати и Националната гвардия, ако се наложи.
— Не може да командориш така — правеше се на ядосана, но дълбоко в себе си беше доволна от начина, по който Стив беше поел нещата в свои ръце. Загрижеността в гласа му. Въпреки всички съмнения, които хранеше по отношение на връзката им, в едно винаги щеше да бъде сигурна: Стив я обичаше искрено и дълбоко.
Шерифът се наведе и опъна змията по дължина.
— Дали кожата ще стигне за едни ботуши, а Стиви?
— Аз си мислех по-скоро за куфарче — отвърна Стив и клекна до него.
— Забравете и двамата — нареди Виктория. — Някой друг вече си я заплю.
Час по-късно шериф Раск прибра мъртвата змия в хладилна чанта и обеща да я изпрати по „Федерал Експрес“ до кожаря на Айрини веднага щом бъде премерена, фотографирана и анализирана като веществено доказателство. В девет сутринта Виктория и Стив вече пътуваха на север към Парадайз Кий.
На Стив му кипеше отвътре, разтърсваха го противоположни емоции. Облекчение, че Виктория е добре. Вина, че не беше там да я защити. Вина и за още нещо. За измамата.
Не й беше казал, че е преровил боклука на баща си. Знаеше, че нямаше да одобри; фразата „нарушаване на неприкосновеността“ веднага изникна в ума му. Така че нямаме да каже нито дума за тайнствените обаждания на баща си до Реджиналд Джоунс, административния шеф на Областния съд. Трябваше да проведе разследването сам.
Джоунс към Любер към Соломон.
Звучеше като двойна комбинация, като неговият старец имаше началния удар. Но какво, по дяволите, се беше случило в съда преди двайсет години с всичките тези смъртни присъди? По онова време съдът приличаше на кошер, изпълнен с малки битки и мазни адвокати, алчни агенти, отпускащи гаранции, и корумпирани ченгета, пъплещи из коридорите. Председателстващи над мръсните дела, кацнали на по-високо ниво във всяка съдебна зала, бяха господарите на имението, облечени с роби — някои почтени, други некадърни и трети открито подкупни.
— Бърлога на измама и лъжа, която аз ще разчистя — това беше провъзгласил Хърбърт Соломон, когато един колега юрист го беше предложил за главен съдия на Окръжния съд.
Но какво се беше случило? Какво беше сторил Хърбърт тогава, че сега се страхуваше от Любер? Реджиналд Джоунс беше връзката между двамата мъже, буквално седеше между тях в залата. И какво общо имаше Джоунс — прохождащ заместник-секретар — с всичко това?
Днес Стив възнамеряваше да открие. Беше решил да наеме кола, да иде до Маями и да се отбие до кабинета на Джоунс. Да удари по масата и да получи някои отговори. Или пък не. След случката в хотелската стая на Стив не му се искаше да оставя Виктория сама. А тя настояваше да разпитат Клайв Фоулс. Джоунс трябваше да почака.
Според Стив и Фоулс си имаше вътрешни конфликти. Разкъсван от любовта си към Делия Бустаманте и кораловия риф, от една страна, и дълга си към Хал Грифин — от друга. Но Стив нямаше представа кой беше спечелил при дърпането на въжето.
Виктория изключи мобилния си телефон, когато с нейния металик миникупър наближиха виадуктите към Парадайз Кий. Репортери се обаждаха от ранни зори с въпроси за нападението на змията. Радиото беше настроено на шоуто на Били Уаху, самопровъзгласилия се министър-председател на република Конко.
— На двамата адвокати от Маями явно хич не им върви. Първо Соломон пада от моста, после Лорд за малко не е ухапана от змия. Двамата са адвокати на авантюриста Хал Грифин и бедите ги следват като мухи потна свиня. Питате дали на Соломон и Лорд няма да им се види малко нанагорно, когато започне делото.
— Това копеле опорочава избора на съдебни заседатели — оплака се Стив.
— Не се тревожи. Ще отсея тези, които не стават, при подбора.
Стив я погледна и се разсмя.
— Какво? — попита тя, без да сваля очи от пътя.
— Беше страхотно. Каква увереност само! Ако има проблем при избора, ще го оправиш. Хареса ми.
— Научила съм го от теб. Не знаеш ли?
— Знам, разбира се. Просто се радвам да го чуя.
По средата на сутринта в този ветровит слънчев ден Фоулс разказваше разпалено за смелия си дядо и Стив се преструваше, че го слуша с интерес. Класически адвокатски трик. Не отиваш направо да питаш: „Видя ли клиента ми да държи димящ пистолет над трупа на жертвата?“ Намазваш свидетеля като препечено хлебче, докато остане убеден, че човекът с пистолета изобщо не е приличал на клиента ти, а дори и да е бил той — действал е в самозащита, а дори и да не е, жертвата е била кучи син и е заслужавала да умре.
Постигаш го, като си наденеш физиономия на добър слушател и се опитваш да не задремеш, докато свидетелят скача от една нелепа тема към друга. Наградената му колекция с пеперуди. Слюнкоотделящата й рецепта за бисквити с мармалад. Или в конкретния случай: геройските подвизи на Хорас Фоулс, подводничар от флотата на Нейно величество по време на Втората световна война.
Виктория много я биваше в играта. Вероятно защото наистина проявяваше разбиране към хората и не трябваше да се прави, че я интересуват баналните им житейски истории. В колата беше заявила, че тя ще води разпита на Фоулс. Стив още бил замаян от лекарствата и така нататък. Искаше да каже по заобиколен начин, че повече я бива да кара хората да се разприказват. Стив не й противоречи. Трябваше да разберат как така Фоулс, довереният морски капитан на Грифин, удобно е отсъствал, когато шефът му е предприел фаталното пътуване със Стъбс. Колко солидно беше алибито на англичанина? Наистина ли е ровел в стридите на Делия — с чесън или не, — когато харпунът е пронизал Бен Стъбс?
Откриха Фоулс в хангара от другата страна на острова. Открита, подобна на гараж постройка, разположена над тесен проток, хангарът за лодки улавяше източния бриз и беше пълен със светлина. В гащеризон на петна Фоулс беше с маска на очите и дебели ръкавици и беше насочил електрожен към нещо, което приличаше на старо ръждясало торпедо с две седалки вътре. Приспособлението висеше на метална стойка, хванато с две вериги. Хвърчаха искри, докато Фоулс заваряваше опашката със син пламък.
Когато забеляза посетителите, спря кислорода и вдигна маската си.
— На бас, че не знаете какво е това?
Дори и да знаеше, Стив щеше да си замълчи. Винаги оставяй свидетеля да се позабавлява.
— Каретата на дядо ми — гордо отвърна Фоулс. — Без бойната глава.
Карета? Бойна глава?
— Де да имах и малката му подводница — продължи Фоулс. — Но тя се намира на дъното на един фиорд в Норвегия.
— Сигурно е цяла история — каза Виктория.
Фоулс им предложи по една гинес от хладилника.
Стив прие, Виктория се намръщи и отказа. Русата коса на Фоулс беше разрошена. Изгорялото му лице беше по-червено от обичайното, вероятно от горещината на оксижена. Като се облегна на магарето за рязане на дърва, Фоулс започна да разказва истории за дядо си.
Хорас Фоулс помогнал за построяването на военноморската кралска торпила, всъщност било торпедо с тристакилограмова бойна глава отдолу. Двама мъже седели отгоре в торпилата, в корпуса имало две седалки. Хорас бил жива торпила, вероятно най-опасната работа по времето на Втората световна война, освен пилота камикадзе. Облечен в огромен скафандър, Хорас спускал приспособлението под водата, насочвал го към германския боен кораб, после изскачал от него, надявайки се да бъде прибран от някой съюзнически кораб или подводница. После се издигнал от торпилата до четириместна подводница, наречена X–CRAFT. Дядо му кръстил своята „Фоулс Фарфарата“.
— Плуващ ковчег, ето какво представлявала подводницата — каза Фоулс на Виктория и Стив. — Или още по-точно „потъващ ковчег“. Уплътненията пропускали, акумулаторите се скапвали, помпите за нищо не ставали. Дядо запушвал пробойните с дъвка и кълчища. В сравнение с това моята служба на Фолкланд изглежда бледа като пикня. Не е като да се биеш с нацистите в Северно море.
Фоулс довърши историята си. Хорас водел смелчаците, които преследвали най-голямата военна цел — „Тирпиц“, боен кораб от класа на „Бисмарк“. За да се добере до норвежкия фиорд, където бил пуснал котва немският кораб, Хорас се спуснал от „Фарфарата“ в леденостудената вода и срязал мрежите за подводници с нож. Моряците на „Тирпиц“ видели подводницата, но я взели за морска свиня.
— Ето колко малка изглеждала, погледната от палубата на боен кораб с водоизместимост петдесет хиляди тона — поясни Фоулс. — Дядо се проврял обратно и доближил „Фарфарата“ до кораба. Представете си сега: три британски момчета гледат нагоре към този бегемот с две хиляди и шестстотин германски моряци на борда. С достатъчно въоръжение да вдигне цял Лондон във въздуха. Но чудовището не можело да стреля с оръдията си право надолу, затова швабите използвали пушкали и пистолети, докато дядо ми във водата прикачвал мини към корпуса. Върнал се обратно и се оттеглили, бум тряс, „Тирпиц“ подскочил на метър и половина от водата. Докато се опитвали да си спасят задниците от фиорда, „Фарфарата“ се оплела в мрежата и един немски круизър ги потопил.
Клайв Фоулс удари една глътка от бирата, явно си представяше как малката подводница потъва в подводния си гроб.
— Наградили дядо ми с Викториански кръст. Посмъртно, разбира се.
Бръкна в гащеризона и извади медала, който висеше на верижка. Кръст с корона, лъв и надпис „За храброст“.
— Самият Чърчил го връчил на баба ми. — Фоулс вдигна ръка над главата си и разтвори два пръста като някогашния министър-председател. Знакът на победата.
— Сигурно много се гордееш — отвърна Виктория.
— Съмнявам се, че някой друг по време на войната е показал повече смелост от моя дядо. — Фоулс сниши глас, имитирайки плътния баритон на Чърчил. — „Не мога да предложа нищо друго, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“ — Усмихна се тъжно и продължи: — Такъв е бил Хорас Фоулс. Голям късмет съм извадил. Мъжът, който ми е служил за пример, е от моята плът и кръв.
Беше много повече от това, помисли си Стив. Клайв Фоулс явно се мереше с дядо си. Отчаяно му се искаше да бъде герой. Но как можеше да се състезава с тези спомени? Какво трябваше да направи човек в топлата тюркоазена вода на Мексиканския залив, за да спечели собствен медал?
Десет минути по-късно седяха на края на бетонния вълнолом и поглъщаха лъчите на утринното слънце. Виктория беше облечена в оранжев корсет без презрамки и панталони на цветя, които се връзваха отпред и стигаха до средата на прасеца. Дългите й бронзови крака се полюшваха над водата. Стив носеше срязани дънкови панталони и фланелка с надпис: „Можеш ли да се върнеш за няколко бири?“
Фоулс беше навил крачолите на гащеризона си и сега приличаше на изгорял от слънцето Хък Фин. Беше донесъл хладилната чанта от халето и Стив прие втора студена бира, макар че още нямаше дори обяд. На половин миля навътре една яхта се носеше по вятъра, оранжевият й спинакер се беше издул като чадър по време на буря.
— Знаеше ли, че Грифин ще води Стъбс в Кий Уест? — попита Стив.
— Разбира се, че знаех — отвърна Фоулс. — Изчистих лодката и я заредих с гориво.
— Пил си по едно на дока — включи се Виктория. — После си слязъл на брега. Защо не си карал ти яхтата?
— Когато мистър Джи има компания, обича сам да кара „Форс мажор“. Да се изфука.
— Дори и когато е спирал, за да вади омари? — попита Виктория.
— Най-вече тогава. Обичаше да се прави на Големия бял риболовец. Пускаше котва, дърпаше кошовете и си вадеше вечерята. Истински мачо.
— Имаше ли чувството, че Грифин не те иска на борда? — попита Стив.
— Не, готин. Мистър Джи просто ми даде почивка. Бях се спукал от работа предишния ден. Разкарах си задника до Блек Търтъл Кий да заложа кошовете за раци, плюс останалата работа, която си имах тук.
Виктория и Стив си размениха погледи. Трябваше да зададат един въпрос, без да се издадат прекалено. Кошовете бяха пълни не само с раци. Но дали Фоулс знаеше за това? Виктория внимателно подбра думите си:
— Мислех, че Хал Грифин сам е заложил стръвта.
— Така ли ти каза? — разсмя се Фоулс. — Да, мога да си представя как го казва: „Хвръкнах до Насау“ или „Оправих мотора“. В крайна сметка си е истина, защото мистър Джи плаща за всичко, но добрият стар Клайв Фоулс хвърчи и оправя двигателите.
— Ами стръвта? — подхвана Стив. — Какво използвате? Червеноперки? Раци?
Пак смях.
— Не се ебавай, Соломон. Питай направо. Да, рачета и голяма торба с пари.
Мърлява работа, помисли си Виктория. Чичо Гриф е замесил и Фоулс. Сега капитанът щеше да бъде главен свидетел на обвинението. Фоулс можеше да помогне на прокурора да докаже подкупите или поне един от тях.
— Грифин каза ли ти за какво са му парите?
— Не.
— Ти не го ли попита?
— Не ми плащат, за да задавам въпроси.
— Но си се зачудил — отвърна Стив. — Чуденето е без пари.
— Реших, че Бен Стъбс ще слезе от лодката по-богат, отколкото се е качил.
— Ядоса ли се, като разбра, че шефът ти му плаща?
— Само затвърди убеждението ми за света, Соломон. Парите говорят. Лайната ходят.
Фоулс хвърли празната кутия от бира обратно в хладилната чанта. Хвана пластмасовите ленти, които придържаха шестте бири. Лежеше на бента, иначе вятърът щеше да я духне във водата. Лентите удушаваха рибите, които се омотаваха в тях.
Няма начин Фоулс да хвърли боклук във водата, реши Виктория. Или да толерира хора, които го правят. Сърцето му беше на страната на Делия в битката за опазването на кораловия риф, но чековата му книжка оставаше при чичо Гриф. Така че на чия страна беше?
— Имаш ли представа кой би искал да натопи шефа ти за убийство? — попита тя.
— Вероятно някой, който иска да спре Океания.
Виктория зададе въпроса съвсем небрежно.
— Някой като Делия ли?
— Стига простотии! Още ли продължавате? Делия е любовница, а не убийца. Питай съдружника си.
Стив се усмихна любезно. Дразнещо.
— Казвал ли си на господин Грифин какво изпитваш към Океания? — попита Виктория, без да обръща внимание на Стив.
— Казах му как застрояването унищожи големите рифове в Хонолулу, Сингапур и Хонконг. Казах му, че приближаването толкова близо до рифа ще води до отделянето на утайка, която ще запуши корала. Как газопроводът и тръбите за водата и електричеството ще съсипят океанското дъно. Но той можеше да обори научно всеки от аргументите ми. Както казах на Делия от самото начало, решението е на мистър Джи, не на човека, който му кара яхтата и самолета. В края на краищата мнението ми не тежи повече от това на Джуниър.
— Тоест? — намеси се Стив. — Какво беше мнението на Джуниър?
— Казвам само, че баща и син не винаги са на един акъл.
— Господин Грифин те е предупредил да бъдеш откровен с нас — напомни Виктория на Фоулс. — Но ти криеш нещо.
Когато англичанинът продължи да мълчи, Стив каза:
— Какво общо има Джуниър с това?
Фоулс разви крачолите на панталоните си.
— Нищо особено, но когато финансирането се провали, господин Грифин и Джуниър здравата се изпокараха.
„Когато финансирането се провали…“
Какво означаваше това? Грифин си беше осигурил голям заем за строителството. Имаше финансиране. Какво, по дяволите, искаше да каже Фоулс? Стив стрелна Виктория с предупредителен поглед, който казваше: „Не го оставяй, докато не разберем за какво става дума.“
Сякаш щеше да го остави. Помъчи се да си спомни нещо, което Джуниър й беше казал. Боже, какво беше? Толкова ли й бяха омекнали коленете от срещата, че не можеше да си спомни? Думата „кръгове“ изплува. Джуниър се оплакваше от „всички кръгове на ада“, през които застрахователните компании ги били накарали да минат, за да си осигурят финансирането. Не даде да се разбере кой е дал гаранцията, говореше с недомлъвки за някакъв чуждестранен консорциум. Тогава Стив спомена измислена компания от Тихоокеанския регион и Джуниър май се съгласи.
Виктория предпазливо закачи нова стръв и я хвърли:
— Финансирането се е провалило заради проблем с гаранцията, така ли?
— Точно така.
— Но Грифин е успял все пак да си намери застраховка отнякъде — додаде Стив, — или не е могъл да изтегли заема?
Фоулс се изсмя с цяло гърло.
— Не знаеш нищо, нали, готин?
— Кажи ни — отвърна Стив.
— Океания не можеше да бъде застрахована. Компютърните модели показваха, че хотелът ще се прекатури от ураган пета категория. Мистър Джи се опита да ги убеди, че вероятността ураган пета категория да засегне едно малко място в залива са нищожни, но не помогна. Никой не искаше да застрахова мястото.
— Е, как се е сдобил със заем тогава?
— Заложи всичко, което притежаваше, като гаранция. И последното парче недвижима собственост. Всички акции, всички свободни пари. Затова се изпокараха. Джуниър вилнееше и крещеше, че егото на баща му било ненаситно. Че си издигал сам на себе си паметник, който бил истинска лудост, и че щял да изгуби всичко.
Виктория си спомни нещо, което чичо Гриф беше казал в деня, когато се появи Кралицата: „Напоследък Джуниър се интересува от бизнеса. Упреква ме непрекъснато, че харча прекалено много пари, поемам прекалено големи рискове.“
— Значи на Джуниър му се е дръпнало лайното, че може да загуби наследството си — натърти Стив, сякаш Виктория не беше разбрала. Сякаш тя не разбираше, че вече буташе Джуниър към началото на редицата от заподозрени в „основателния алтернативен сценарий“, които най-вероятно биха предизвикали основателно съмнение у съдебните заседатели.
— И мистър Джи не му оставаше длъжен — продължи Фоулс, — здравата го настъпи, нарече го примадона и плейбой.
— Плейбой — повтори Стив, в случай че Виктория беше пропуснала.
— Мистър Джи каза, че парите били негови и щял да прави каквото си иска с тях. Така че, ако питате мен, Джуниър има много повече причини от Делия или от мен да потопи Океания. Милиони повече, бих казал.
Усмивката на Стив беше толкова самодоволна, че на Виктория й се прииска да му шибне един.
— Джуниър не е убиец — каза Виктория, когато наближиха Биг Пайн Кий.
— Няма откъде да си сигурна.
— Но ти знаеш, че Делия е невинна, въпреки че хвърля сатъри.
Виктория беше зад волана на миникупъра си и двамата се отправяха на юг по магистралата. Колата щеше да се побере в багажника на елдорадото на Стив, макар че той сега сигурно вече бе пълен със семейства костури и скариди. Бяха тръгнали към Джуниър. Стив настояваше да го притиснат с обвиненията на Фоулс.
— Погледни фактите — каза той. — Джуниър е бил сърдит, че баща му ще строи хотел върху коралов риф. Но нещата се влошават. Старецът трябва да заложи всичко, което има, за да си осигури финансирането. Сега вече Джуниър се стряска, че не само рибите ще останат бездомни. Двамата се карат, но таткото не иска да промени решението си. Джуниър иска да спре проекта, но как? Няма да убие баща си. Вероятно не е искал да убива и Стъбс. Може просто да е искал да го сплаши, но нещата да са излезли извън контрол.
— Няма как да стане, освен ако Джуниър по чудо не се е върнал на яхтата в движение.
— Няма проблем за Аквамен. Видя го да се качва на хидроплан в движение.
— Записът на охранителните камери ясно показва как Джуниър се гмурка във водата от „Форс мажор“.
— Но не и как се отдалечава от лодката. Може да се е качил по стълбичката за плуване, без никой да го види. Скрива се вътре, после издебва Стъбс в салона, опитва се да го накара да промени доклада си. Стъбс отказва. Платили са му цяло състояние да се нагъзи за Океания. Джуниър заплашва да го изобличи за подкупите, но Стъбс решава, че блъфира. Ако Стъбс е виновен за взимането на подкупи, Грифин е виновен за това, че ги е давал. Стъбс не е повярвал, че Джуниър ще предаде стареца си.
— Изсмукваш си го от пръстите.
— Така правят творчески настроените адвокати, Вик. А сега ме изслушай докрай. Джуниър заплашва Стъбс с харпун. Може Стъбс да се е опитал да му го вземе и изстрелът да е станал случайно. Или пък Джуниър най-хладнокръвно го е застрелял. И в двата случая Джуниър скача от яхтата и доплува до брега.
— Прекалено много „може би“. Ами чичо Гриф? Него кой го е ударил?
— Не знам още. Но помниш ли онова туристическо корабче, което беше застигнато от десетметрова вълна в спокоен ден?
— Да.
— Може би голяма вълна да е ударила „Форс мажор“, докато Грифин е слизал по стълбата. Пада на палубата и си удря главата.
— Пак прекалено много „може би“.
— Господи, Вик! Просто играя покер с идеите. Казвам само, че може да хвърлим плувките на Джуниър на съдебните заседатели и да всеем основателно съмнение.
— Чичо Гриф никога няма да се съгласи.
— Смяташ ли, че вече не си го е помислил?
— Ако си го е помислил, защо не ни го е казал?
— Защото иска да спечелим делото, без да замесваме сина Му.
Когато стигнаха до Бйг Пайн Кий, Виктория зави наляво по Лонг Бийч Роуд. Преди да си тръгнат от Фоулс Стив се беше обадил на Джуниър, който оглеждаше лодки за гмуркане на разпродажба в Маратон. После щеше да ходи в „Полинезия Бийч Клуб“ да разпусне.
Да разпусне от какво, почуди се Стив. Пичът не работеше. Какво го беше напрегнало толкова?
Джуниър ги беше поканил да обядват в клуба, където според думите му сервирали страхотен албакор на скара. Така че сега Стив очакваше с нетърпение рибата тон, последвана от кръстосан разпит.
Джуниър беше казал, че до клуба се стига само по частен мост от южния край на Биг Пайн Кий. Беше снишил гласа си, за да му каже паролата „Контики“, която трябваше да кажат на пазача на пропуска. Беше малко прекалено черепно-костно за вкуса на Стив. Частно убежище за богати мъже, тлъсти котараци, които се поздравяват над чашите с ром и кола. Джуниър се изкиска по телефона и им каза, че „атмосферата“ щяла да им допадне.
Атмосферата си я заври в гъза. Лицемерно копеле!
— Какъв е планът ти? — попита Виктория.
Стив й се усмихна.
— Ще кажа на Джуниър да постъпи мъжки. Да спаси баща си, като се предаде. Да признае непредумишлено убийство. Десет години, ще излезе след седем. Не е много зле. Е, ще загуби тена си.
Мъжът на пропуска беше с колонизаторски шлем и военноморска униформа с еполети. Усмихна се широко, когато Стив прошепна „Контики“.
— Приятен ден, сър, мадам — отвърна той. — И внимавайте да не изгорите.
Прекосиха моста и Виктория паркира миникупъра си до бял линкълн навигатор с теглич. Бил на Джуниър, така каза на Стив, докато той се разгъваше от малката кола. На задната броня на колата имаше стикер: „Гмуркачите го правят дълбоко.“
— Простотия — каза той. — Голяма простотия.
— Ти ли го казваш? С пуберските си фланелки.
— Моите имат подтекст. Не са тъпи хвалби.
— Всичките сте недорасли — до един.
Насочиха се към клуба с бамбукови стени и тръстиков покрив. До входа беше издълбан двуметров дървен тики, полинезийският бог. Дълъг червен език висеше от отворената му уста и определено изглеждаше мръснишки.
Стив чу удар на ракета в топка. Погледна по-внимателно, мерна раздвижване, после мерна гола плът. На скрития зад ред палми тенис корт играеха две двойки на средна възраст.
— Мисля, че работниците от пералните стачкуват.
— Какви ги говориш?
— Тенисистите са без тениски и без шорти.
Виктория надникна между дърветата.
Единият мъж извика:
— Аут? Друг път е аут!
После се чу женски глас.
— Стига, Ал. Беше аут, четирийсет, скъпи.
— Голи са — прошепна Виктория, сякаш тики можеше да ги подслушва.
— Нали това ти казвам. Джуниър ни иска със смъкнати гащи. Теб най-вече.
— Не се пали. Сигурно е от онези курорти, дето разрешават да се ходи и без дрехи.
— Никакви дрехи! — каза младата жена зад ратановия тезгях. Рогозки от тапа висяха по бамбуковите стени, а в ъгъла една майна23 беше кацнала върху изкуствено дърво. — Всички са голи. Членове, гости, персонал.
Жената имаше усмивка от филмчетата на Уолт Дисни, сякаш се беше надишала с азотен окис. На табелката с името й, висяща между огромните й бронзови гърди, пишеше „Сладурана“. По преценка на Стив — основана на опит от първа ръка и защита на доктор Ървин Рудник по обвинения за нанасяне на телесни вреди — големите колкото грейпфрут цици на Сладурана бяха увеличени с операция.
— От моста нататък всички са голи — натърти Сладурана. — Дори и на бюфета за обяд.
— Имаме среща с член — каза Виктория и Стив се въздържа да не направи гнусен каламбур.
— Кой е той? — попита Сладурана.
— Грифин Джуниър.
— О, господин Грифин! — измърка Сладурана. — Той е голяма клечка тук.
Стив отново си прехапа езика.
— Аз съм стажантка — додаде Сладурана. — Уча хотелски мениджмънт в университета във Флорида. Господин Грифин ми е ментор.
— В добри ръце сте — каза Виктория.
— И двете — отбеляза Стив. Човек може да издържи само донякъде на изкушението.
Сладурана посочи към съблекалнята. След като си свалиха дрехите, Сладурана сподели, че менторът Джуниър я е посъветвал никога да не казва „съблечени“. Трябвало да тръгнат по таитянската пътека през вулканичния мост и лагуната. Като минели покрай басейна, щели да видят Джуниър Грифин на игрището за крокет.
— Господин Грифин размахва най-добре чука в клуба — замечтано каза Сладурана.
— Боже, има ли нещо, което този човек да не може да прави? — любезно отвърна Стив.
— Когато има чист удар, винаги бележи точка — каза Сладурана с пламнал поглед.