Текила и синьо алиби

Слуга на обществото34

На волана на новата си кола Стив се състезаваше с Рекси и Лекси по Оушън Драйв. Караше яйцевидния смарт — по-голям от айпод, по-малък от задника на нападател, — а близначките се носеха с кънките си. Нечестно състезание. Лекси с Рекси го водеха с две дължини на колата.

Беше на другия ден след като Стив се беше прибрал на автостоп у дома с любезен, но ухаещ на септична яма шофьор на камион. Сега на път за офиса Стив натисна педала до метала — или пластмасата? — и малката немска кола се изравни с дългокраките кънкьорки.

Стигна до сградата на „Манекените“ пръв благодарение на един полицай на колело, от типа на спасителите по плажа с къси панталони и риза с еполети, който спря близначките. Официалното нарушение беше пързаляне с превишена скорост, но ченгето явно искаше среща с дългокраките нарушителки, които бяха облечени със срязани дънки и горнища на бански.

Стив спря смарта перпендикулярно на бордюра, побра се чудно на мястото за паркиране, без да пречи на движението. Двуместният автомобил беше взет назаем от Пепе Фернандес, клиент, чието основно занимание беше да краде карго контейнери със замразени скариди от пристанището в Маями. Начинанието беше губещо, защото Фернандес рядко успяваше да продаде плячката преди да се е разтопила в гадна ракообразна слузеста каша. Напоследък Фернандес с още двама авери беше започнал да задига вносни коли, като буквално ги вдигаше от дока и ги мяташе на чакащите коловози. Това, естествено, ограничаваше големината на колите, които можеха да откраднат, и в резултат се бяха снабдили с цял склад смартове. По принцип Стив щеше да се чувства виновен да кара крадена кола, но смартът харчеше пет пъти по-малко от стария му кадилак, така че прие действията си в полза на околната среда.

Миг по-късно беше в офиса си на втория етаж с гледка към контейнера за боклук. Беше възнамерявал да сложи табелка на вратата:

Но така и не стигна до нея. Сега беше прекалено късно.

— Имаше да разписваш чекове — осведоми го на влизане Сеси Сантяго.

Сеси беше в обичайната си поза, правеше набирания от лежанката пред бюрото, което рядко използваше. Беше с униформата си — шорти от ликра и потник, реквизитът включваше три обици на едната вежда.

— Какви чекове? — попита Стив.

— Съдебен репортер. Кредитни карти. Заплатата ми.

— Не ти ли плащах скоро?

Тя остави лоста на стоянката и седна.

— Преди два месеца. За работа отпреди два месеца. Дължиш ми един милион долара.

— Уреди ли ми среща с Реджиналд Джоунс?

— Не, не можах. Секретарката му каза, че е на конференция целия ден.

— Ами утре?

— Среща на окръжната комисия.

— В четвъртък тогава?

— Обществени дела в новата съдебна палата в Суйтуотър.

— Страх го е.

— Зает е. — Сеси легна на лежанката и започна коремни преси.

— Тримата са замесени. Баща ми, Пинки и Реджи.

— В какво, шефе?

— Не знам. Нещо лошо.

— Лошо? Не и баща ти.

— Не съм толкова сигурен. Но започвам да си мисля, че родителите ни — хората, които познаваме най-дълго, познаваме най-малко, Сеси.

— Колко силно си удари главата, когато смрадливата ти трошка падна от моста?

— Не започвай и ти.

— Искаш да загубиш и баща си ли?

— Какво значи това „и“?

— Виктория. Прогони я. Глупак! Много глупаво, шефе.

Следобеда Стив седеше в приемната на шефа на съдебната администрация и четеше вълнуващата статия „Как да се справим с кубичните форми в офиса на 21 век“ в списание, наречено „Общински администратор“. Стените бяха покрити с грамоти от „Ротъри Клуб“ и „Киванис Клуб“ и снимки на греещия от щастие Реджиналд Джоунс с разни политици, всичките с дежурните лентопрерязващи властораздаващи усмивки. Губернатор Джеф Буш тук, сенатор Кони Мак там. Местни деятели също. Джоунс беше афроамериканец, който явно си падаше по италиански костюми и копринени жакардови вратовръзки, с кърпичка в горното джобче и подбрана в тон риза. Веднага се сещаш за думата „елегантен“.

Беше търкал секретарското бюро в залата на съдия Соломон преди толкова много години. Пинки Любер се беше разполагал на прокурорската банка много преди да стане мошеник и лъжесвидетел. Сега Хърбърт Соломон тайно се обаждаше на Джоунс и беше адски бесен, че Стив го изобличи. Какво, по дяволите, ставаше с тези тримата — Бермудския съдебен триъгълник?

Стив вече беше ударил две чаши машинно масло от кафе машината в коридора. Провери телефона си за съобщения от Виктория. Нищо. Нямаше уговорена среща, но репетираше какво щеше да каже на Реджиналд Джоунс, ако имаше честта да го види. Можеше да започне веднага да блъфира.

— Знам всичко за теб, Пинки и моя старец.

Или може би да се направи на добрия син:

— Можеш да ми се довериш, Реджи. Просто се опитвам да помогна на баща ми.

Или дори заплаха:

— С мен ли искаш да говориш или със съдията?

Но досега не му се беше отворила възможност да говори с никого. Господин Джоунс беше на конференция според секретарката, чиято работа беше да не пуска безделници, терористи и случайни адвокати в светая светих на шефа си.

След като мина достатъчно време и карантината падна, една привлекателна жена с бежов бизнес костюм се появи и помоли Стив да я последва. Минаха набързо през един коридор, натъпкан със заместник-секретари, паркирали задници пред компютрите, които правеха там каквото правеха, за да работи местната съдебна система. В края на коридора жената го остави в една заседателна зала с източно изложение. Когато влезе, пред Стив се разкри Бискайският залив с остров Фишър и Маями Бийч в далечината. Видя и два лешояда. Единият беше кацнал на перилата пред прозореца, другият беше вътре, седнал на заседателната маса.

— Пинки, какво, по дяволите, правиш тук?

— Същото, което правя от години — отвърна Любер. — Помагам на приятелите си.

Лешоядът навън разпери крила и отлетя. Стив седна на един стол.

— Къде е Реджи Джоунс?

— Забрави за него. Той няма нищо за теб. Но аз имам. — Пинки се наведе през масата. — Имам име. Чери Конклън.

— Кой е той?

— Онази вечер е бил в „Алабама Джак“, напил се е като свиня и е хвърлял стотачки.

— И какво от това?

— Споменах ли, че краката му са криви, щото не слиза от червеното харли, което бил паркирал отвън?

— Продължавай нататък.

— Разправял наляво-надясно за най-лесните десет хиляди, които бил изкарал в живота си. Да прекара някакво копеле със стар кадилак.

— Чери Конклън — промърмори под носа си Стив. Опита се да открие нещо в името, което да му навее някакъв спомен. Нищо не се получи.

— Освен ако родителите му не са били кретени, което не изключвам — допълни Любер. — Предполагам, че Чери е прякор.

— Нещо друго?

— Да. Хвалел се колко бързи били ръцете му.

— Бързи ръце? Не разбирам.

— Разправял, че ловял змии с голи ръце и ги продавал на развъдниците. Бил хванал цяло гнездо коралови змии миналата седмица в Краб Кий.

— Кучият му син! — Ако беше вярно, Конклън го беше избутал от моста и бе сложил змия в хотелската стая на Виктория. — Нещо друго? Опиши ми как изглежда?

— Трийсетинагодишен. С брада. Почернял. Защото работи навън, а не защото ходи на плаж. Не е постоянен клиент в „Алабама Джак“. По-скоро живее някъде на юг от Кийс.

— Откъде знаеш всичко това?

— Както и преди ти казах, смазвам колелата, хлапе.

— Кой е наел Конклън?

— Давам ти луната, ти искаш да ти сваля и звездите ли? Това е всичко, което знам.

Стив щеше да се обади на шериф Раск, да му даде информацията и да види какво щеше да излезе от нея.

— Пинки, защо ми казваш всичко това?

— Защото те помня като сополиво хлапе, преди да станеш сополив адвокат. И обичам стареца ти.

— Какво искаш в замяна?

— Ти как мислиш?

— Няма да оставя делото на баща ми. Ще му върна разрешителното.

Пинки въздъхна.

— Хърб смята, че си адски добър адвокат.

— Не, не смята.

— Може би не го казва. Но ти се възхищава. Проклетата ти упоритост вероятно му напомня за него самия. Проблемът е, че си прекалено вътре в това дело. Прекалено много чувства влагаш в него. — Пинки пусна една усмивка, от което бузите му се набръчкаха, а очичките му заприличаха на цепки. — Също както и в делото на Хал Грифин.

— Явно знаеш доста за човек, изгонен от всички съдилища в щата.

— Знам, че Грифин те е уволнил. И си го заслужил. Гледаш на делото през онази си работа и не виждаш по-далече от сина плейбой. Нищо не обърква така мозъчните клетки както една жена.

— Откъде знаеш? — Но тогава се сети: Имаше само един начин. — По дяволите, баща ми е говорил с теб!

— А, не закачай Хърб. Той те обича повече, отколкото заслужаваш. — Любер извади кубинска пура „Робусто“ и облиза връхчето й с розовия си език. — Какво те кара да мислиш, че този подгизнал гларус е убиец?

— Иди питай баща ми — прозвуча сърдито. Чувстваше се объркан. Баща му снасяше информация за делото Грифин, Реджи Джоунс отказваше да го види, но викаше Любер да му подхвърли кокал. Какво, по дяволите, ставаше?

— Знам теорията ти — продължи Любер. — Синът се страхува, че богатият му стар баща ще загуби семейното имане, ако Океания потъне. Това е негативен мотив. Много ще ти е трудно да убедиш съдебните заседатели. Някой без криминално досие премахва човек, за да попречи на евентуално бъдещо събитие, което може да се случи, а може и да не си случи. Прекалено неопределено. Съдебните заседатели обичат доказателства, които могат да пипнат с ръце.

— Тогава кой според теб е убил Бен Стъбс?

— Де да знаех! Проследи ли зелената пътечка, както те посъветвах?

— Опитах. Все още не се знае откъде са дошли четирийсетте хиляди в хотелската стая на Стъбс.

— Ако питаш мен, малкия, който е дал на Стъбс сухото, е наел и Конклън да те бутне от моста и да накара гаджето ти да се разтрепери от страх. И който и да е този човек, мотивът му е положителен, не отрицателен.

— Някой, който ще изкара купища пари, ако Океания потъне — каза Стив.

— Точно за това говоря.

— Ако открия кой е наел Конклън, ще намеря кой е убил Стъбс.

— Обзалагам се.

— И не искаш нищо в замяна на тази информация?

Пинки се ухили и бутна стола си назад.

— Естествено, че искам, малкия. Когато му дойде времето, искам да постъпиш умно.

Кукла, просяк и пират35

— Знаете ли колко пари ми коства лудият ви клиент! — избоботи Лечестър Робинсън. — Милиони!

— Смятате, че Хал Грифин е виновен — каза Виктория.

— Кой друг може да го е направил? Не ми пречи това, че Грифин е подкупил хартиения плъх Стъбс. Такива работи стават всеки ден. Но да го убие? Какво си е мислил, да се продъни вдън земя дано?

— Кой е казал нещо за подкупи? — Искаше да разбере какво точно знае.

— Така е по тези места — каза Робинсън. — Не можеш да се изпикаеш в Таверние, без да се чуе по тръбата в Маратон.

Виктория беше виждала Робинсън на записа от охранителните камери в дома на Грифин. Заедно с Делия Бустаманте, Клайв Фоулс и Грифин Джуниър, беше на борда на „Форс мажор“ преди да отплава за Кий Уест. Технически погледнато, това превръщаше Робинсън в заподозрян в убийството на Стъбс. Но също както и останалите, той беше заснет да напуска лодката преди тя да се отдели от дока.

Четирийсет и пет годишен, Робинсън носеше тежки работни обувки, оцапани с масло шорти и хавайска риза на цветя. Афроамериканец с червеникавокафява кожа като полиран махагон, с добре поддържани мустаци и силно прошарена коса, която се виеше на ситни къси къдрици. Докато говореше, пореше с пръст въздуха, все едно поставяше препинателни знаци.

— За мен нямаше значение дали Океания щеше да докарва пари. Щеше да ми плати разходите плюс трийсет процента отгоре за платформите — махна към таблото, на което висяха скици на плавателно средство подобно на танкер. — Сега какво имам? Заради всичките пари, които потроших за планове, и цялата работа, която отхвърлих, ще извадя голям късмет, ако не фалирам!

Присви широките си рамене, сякаш искаше да каже: „Но какво може да направи човек?“

Намираха се в склада, в който се помещаваше офисът на компанията на Робинсън „Шлепове и влекачи“, близо до доковете на Кий Уест. Дълга, ниска сграда от нагъната ламарина, вътре миришеше на бензин и метал, беше пълно с машини, които Виктория не познаваше. Освен това складът беше претъпкан със стотици малки предмети като антикварен магазин. Антични морски артефакти, скулптури, произведения на изкуството. Покрай едната стена от пода чак до тавана имаше библиотека. На другата висеше карта на Карибите с Куба — много по-голяма от реалната, надхвърляща мечтите дори на Фидел Кастро. Отстрани маслена картина на огромна розова къща с кули и бойници. Зад бюрото на Робинсън висеше колекция от ръждясали мускети, ятагани и саби.

По средата на склада стоеше древно издълбано кану, подпряно на две подпори. Приличаше на индианско и явно в момента го реставрираха. Пръсната по бетонния под еклектична колекция от морски предмети: фенер от фар, обрасла котва, която изглеждаше поне на сто години, отворени кофи със смола, кутия със старовремски компас. И изгнила малка лодка, като оная на капитан Ахав27. Виктория се надяваше, че шлеповете и влекачите на Робинсън бяха по-модерни от реликвите, които явно колекционираше.

— Преди да се съгласите на трийсет процента плюс разходите, сте поискал дял от печалбата на Грифин?

— Човек, може да иска, нали така?

— Чудя се дали е обичайна практика във вашия занаят.

— Имам кредитна линия в корабостроителницата. Нямам нужда от аванс. Можех да свърша работата и да чакам процент от печалбата от хотела и казиното. Но Грифин каза, че не дава нищо. За мен нямаше значение. И така, и така, щях да изкарам пари. Но сега… — махна месестата си ръка към плановете на платформите на стената. — Мога да ги изгоря.

Виктория погледна към лавиците с книги. Биографии на Теодор Рузвелт, Александър Хамилтън, Джон Адамс. Книги за пирати и колонизирането на Карибите. Плюс художествена литература. Кафка, Дикенс, Юго. Дори няколко тома с английска поезия. Плещестият, строител на шлепове явно си падаше пр Тенисън.

Джуниър й беше казал, че Робинсън има бакалавърска степен по английска литература и магистърска по история от Амхерст. Най-образованият мъж с мазоли по ръцете в Кийс. Може би най-образованият човек на фона на цялата измет, на която се натъкваш по тези места.

— Видяхте ли нещо необичайно на лодката онзи ден? — попита тя.

— Грифин и Стъбс спореха. Дотогава не ги бях виждал да спорят.

— За какво спореха?

— Не мога да ви кажа. Бяха вътре. Видях ги през прозореца. Но Грифин мушна с пръст гърдите на Стъбс. Бутна го доста грубиянски.

— Само това ли? Бутане с пръст?

Робинсън се изсмя подигравателно:

— Ако някой ми го направи на мен, ще се храни през сламка.

— Ами Клайв Фоулс? Виждал ли сте го някога да спори със Стъбс?

— Не.

— А с Грифин?

— На Фоулс не му стиска. О, чух го веднъж как казва на Грифин, че може би трябвало да се задоволят само с туристически обиколки до рифовете. Да забравят за хотела и казиното. Естествено, Грифин не го послуша. Ако питате мен, Фоулс мислеше прекалено на дребно, а Грифин се изхвърляше.

— Защо му е на Хал Грифин да убива Бен Стъбс?

— Не мога да измисля основателна причина.

— И въпреки това вярвате, че го е направил.

— Двама мъже са сами на яхта в морето. Единият е убит.

Обобщение на тезата на обвинението, помисли си Виктория.

— Може да е имало пътник без билет.

— Тогава Грифин трябва да го е оставил на брега надолу по крайбрежието. Като в романа на Конрад.

„Тайният пасажер“. Виктория се усмихна. Да, доста начетен корабостроител. Беше споменала книгата на Стив, но той не беше чувал за нея. Е, ако беше написана от Джими Бъфет и в нея се разказваше за шляене по острова и наливане с ром, щеше да цитира цели пасажи.

— Да разбирам ли, че знаете историята? — Робинсън изглеждаше доволен. Обичайните посетители в „Шлепове и влекачи“ явно не са учили английска литература в елитен университет, реши Виктория.

— Капитан крие пътник, обвинен в убийство — каза тя. — Капитанът се отъждествява до известна степен с пътника без билет и рискува кораба си, за да го свали на брега.

— Става дума за дуализма между доброто и злото у всички нас — обясни Робинсън. — Може би клиентът ви прилича на него.

— Хал Грифин не е убиец.

— Бих искал да извия врата на този, който го е направил. — Робинсън направи усукващо движение със силните си ръце. — Знаете ли историята ми, госпожице Лорд?

— Знам, че семейството ви е живяло в Кийс поколения наред.

Робинсън се изсмя гръмогласно.

— Това не е нищо. Тук е имало черни Робинсъновци много преди Томас Джеферсън да започне да се натиска със Сали Хемингс. Мога да проследя родословието си — до кораб с роби, нападнат от сър Хенри Морган. Потопил кораба и хванал най-силните роби да се присъединят към екипажа му. Моят много далечен прапрапрадядо станал първа дружка с него.

— Спасен от пирати — каза Виктория. — Каква ирония!

— Морган е щял да ви посече с меча си, ако го бяхте нарекли „пират“. Предпочитал да го наричат „капер“. Имал позволение от Англия да напада испански кораби и градове.

— Позволение да краде — разсмя се Виктория. — Така нарече Делия Бустаманте разрешението на Агенцията за опазване на околната среда за построяването на Океания.

Робинсън се усмихна сдържано.

— Вероятно може да се направи паралел. Може би тези, които помнят миналото, имат правото да го повтарят.

Перифразираше стих от Сантаяна. Лечестър Робинсън, помисли си Виктория, може наистина да е прочел всички тези книги в библиотеката. Но със сигурност не цитираше Конрад и Сантаяна, докато работеше. Какъв всъщност беше този човек?

— Имате впечатляващо образование, господин Робинсън — беше начинът да каже „Разкажете ми още“.

— Родът ми е бил богат и беден, на едни острови е държал замъци, на други е бил хвърлян в тъмници. Както в онези песен на Синатра: „Бил съм кукла, просяк и пират…“

— „Поет, пионка и крал“ — довърши стиха Виктория.

Робинсън се усмихна.

— Точно така, всичките до един. Преди повече от сто години в Кий имало Робинсъновци, които притежавали собствени платноходи за вадене на потънали кораби. Имали разрешение от федералното правителство. Товарен кораб се разбива на рифовете и спасителните кораби се втурват към него. Робинсън имали най-бързите платноходи и стигали преди конкуренцията до корабокрушението. Стигнеш ли пръв, получаваш четирийсет процента от всичко, което успееш да спасиш.

— Като адвокатите комисионери — каза Виктория.

— Още по-нечестни. Някои поставяли фалшиви фарове, за да привличат корабите към рифовете.

— Робинсън правили ли са такива неща?

Той се усмихна и стана от стола си.

— Нека ви покажа нещо, госпожице Лорд.

Той си сложи очила с метални рамки и я поведе към един документ, окачен в рамка на стената. Написано на ръка с калиграфски почерк разрешително за спасителни действия, подписано от федерален съдия през октомври 1889 година.

Прочете надутата юридическа фразеология на глас:

— „С настоящата грамота се дава правото на Уолтър Джей Робинсън, собственик и капитан, да използва платнохода си «Насита» за спасяване на корабокруширали плавателни съдове по крайбрежието на Флорида.“

— Моят прапрадядо. Знаете ли защо кръстил кораба си „Насита“? Така се казвал бойният платноход на сър Хенри Морган. Онзи, който спасил първия Робинсън и поставил началото на рода от черни пирати, който води право до Уолтър Джей Робинсън. Питахте ме дали прапрадядо ми е бил костелив клиент? Да кажем, че не е отстъпвал на конкуренцията. Хората разправят, че спасявал балите с памук и оставял моряците да се удавят. Жесток занаят е бил.

— Жестоки времена.

— Нима са се променили?

На Виктория й се искаше Стив да беше тук. Щеше да прозре неща за Робинсън, които на нея й убягваха. Мъжът изглеждаше обезоръжаващо откровен. Знаеше, че се опитва да създаде впечатление. Дали играеше? Един от уроците на Стив беше за прекалено бъбривите свидетели.

„Ако се опитват да обират всяка неловка пауза, значи искат да контролират разговора.“

Робинсън продължи с прегледа на фамилната история. Уолтър Робинсън оглавявал борбите с петли в града и държал бардак и кръчма, които обслужвали и бели, и черни. Построил и най-голямата къща в Кий Уест. Ето я, на маслената картина на стената. В стил Кралица Анна, с двойна веранда, балюстради и френски прозорци, розовата къща била екстравагантна забележителност с гледка към океана. Съществували противоречиви версии как къщата била разрушена. Според баща му била срината от ураган. Но после бил чул, че дядо му, внукът на Уолтър, бил загубил фамилното богатство и подпалил къщата заради застраховката. От тогава насетне нещата тръгнали надолу. Бащата на Робинсън бил моряк на кораб за скариди и успял да събере достатъчно пари, за да си купи един пробит влекач. Лечестър отишъл в колеж в Нова Англия с намерение да преподава история, но се върнал у дома, за да спасява бизнеса след смъртта на баща си.

Мощното семейно притегляне.

Нейното. На Стив. Може би Джуниър Грифин се е страхувал да не загуби семейното богатство и може би Лечестър Робинсън беше обсебен от мисълта да възвърне своето. Но дори и така да беше, пак нямаше ни най-малка представа кой може да е убил Бен Стъбс. А колкото до Лечестър Робинсън — не знаеше дали е пират или поет.

Максимум Боб36

Стив се беше притаил като наемен убиец… стига убийците да дебнеха жертвата си от предната седалка на ултрамалък автомобил смарт.

Оглеждаше тревистия терен с бинокъл. Ето я жертвата му, със спортни панталони, черна спортна фланелка с яка и черни кожени ръкавици. Стив можеше лесно да го уцели с пушка с оптически мерник. Или да го гръмне с деветмилиметров пистолет. Или да му звънне на пейджъра. Реджиналд Джоунс караше кола за голф. На седалката до него се мъдреше някакъв дебелогъз бизнесмен. Трътльото му изглеждаше познат, но не можеше да се сети откъде.

Рано сутринта, докато смесваше пюре от папая и кисело мляко в миксера, за да приготви плодовия крем на Боби, Стив прегледа набързо спортния раздел на „Хералд“. „Марлинс“ бяха загубили, треньор по футбол беше хванат да продава стероиди и в Дорал щеше да се проведе благотворителен голф турнир. Атлети, полузнаменитости и местни политици щяха да се състезават. Включително и Реджиналд Джоунс, административен директор на окръжния съд.

Телефонът на Стив иззвъня точно когато се канеше да тръгне към Дорал. Обади се Уилис Раск. Шерифът беше пуснал името „Чери Конклън“ в компютъра.

— Истинското му име е Честър Лий Конклън — каза Раск. — Викат му Чери, защото главата му е куха като черупка. И то според най-близките му приятели. Пичът има досие. Няколко сбивания. Няколко шофирания в нетрезво състояние. На изпитателен срок е заради нанасяне на тежка телесна повреда. Разрешил спор със счупена бирена бутилка.

— Щом е на изпитателен срок, значи трябва да знаеш къде е — каза Стив.

— Би трябвало, но последните два пъти не се е появил. Наблюдаващият го полицай е ходил до караваната, която бил наел в Таверние. Нито следа от него. Съседите казват, че не са виждали нито него, нито харлито му от месец насам.

Раск каза, че е пуснал докладна за нарушаване на изпитателния срок и ще види дали няма да успее да го хване и да го завре на топло.

Сега, когато обедното слънце вече се беше издигнало високо, небето беше пълно с дебели къдрави облаци, които се скупчваха над Евърглейдс. Стив беше целият вир-вода, отчасти заради влагата, отчасти заради напрежението. Колата му беше скрита в палмова горичка край тясната окосена част с осемнайсет дупки на игрището за голф в Дорал. Докато дебнеше Джоунс, беше минал покрай други четирима играчи и им беше махнал, сякаш беше управителят на клуба с кола, малко по-голяма от количките им за голф.

Джоунс и партньорът му оставиха стиковете си по средата на тясното игрище. Осемнайсетата дупка се виждаше ясно на стотина метра право напред, но зеленото островче беше отвсякъде обградено с вода. Вторият удар на Джоунс беше същинска красота, топката падна на двайсет крачки от знаменцето и не мръдна като пъдпъдък, улучен от ловец. Точният синковец явно беше кръшкал от съда, за да се упражнява. Дебелият му партньор цопна три топки във водата и изруга достатъчно високо, така че Стив успя да чуе всяка сричка от замаскираната си позиция.

Двамата играчи на голф се качиха обратно на количката си и се отправиха напред. Стив излетя от палмите след тях. Мъжете наближаваха мостчето към островчето, когато Стив наду клаксон и ги настигна.

— Какво, по дяволите… — Джоунс даде вдясно и излезе от пътеката, като се спусна право към гьола.

Стив веднага си спомни как любимият му кадилак премина перилата и заби нос на дъното на канала при Спениш Харбър. Количката за голф се плъзна странично по мократа трева и цопна в плитката вода.

— Мамка му! Мамка му! — Джоунс слезе от колата и потъна до коленете в тиня. Не изглеждаше толкова елегантен, колкото на поставените в рамка снимки по стените на кабинета му.

— Съжалявам, господин Джоунс — извини се Стив. — Но нямаше друг начин да се видя с вас.

Джоунс се добра с мъка до брега, обувките му се хлъзгаха в тинята. Спътникът му, дебелакът, шляпаше към Стив и заплашително размахваше метален стик за голф.

— Побъркано копеле! Ще ти смажа главата…

— Чакай, Джак! — Джоунс вдигна ръка да го успокои и се обърна към Стив: — Ти си синът на Хърб Соломон, нали?

— Признавам се за виновен.

— Познавам те! — дебелакът размаха стика за голф в лицето на Стив. — Ти си мошеникът, дето търчи след линейките!

— Преди да наричаш някого мошеник, искам да ти видя картата за отбелязването на резултата — изстреля Стив в отговор.

— Какво намекваш?

— Ако вземеш да претендираш за някоя от наградите, ще се обадя на ченгетата.

— Обади се де!

— Господин Соломон — прекъсна ги Джоунс, — запознайте се с началника на полицията Джак Макалистър.

В края на краищата шефът на полицията и шефът на съда се оказаха доста благоразположени, щом им предложи да им купи нови обувки. След като Джоунс успя на втория път да вкара топката, а шерифът си написа пет, вместо девет удара, без да броим наказателните точки, Стив седна в бара при деветнайсета дупка заедно с шефа на съда.

— Баща ти беше мой учител — заяви Джоунс.

— Винаги се е държал страхотно с децата на другите — отвърна Стив.

Пиеха бира и дъвчеха сандвичи. И обядът беше от Стив. Доволен беше, че нямаше да им плаща поне таксите за клуба.

— Ходех в общински колеж на половин ден, когато започнах да работя като секретар при баща ти. Съдията ме накара да си взема бакалавърската степен и после ми помогна да изкарам щатска стипендия за магистърската. Държавна администрация. Все ми повтаряше, че мога да стана каквото си поискам, стига да положа нужните усилия.

— Странно, на мен пък винаги ми е казвал, че няма да стана и наполовина толкова добър, колкото него.

Джоунс се разсмя.

— Половин Хърб Соломон пак значи адски добър адвокат.

Когато приключиха с общите приказки, Стив каза:

— Трябва да разбера в какво е бил въвлечен баща ми, когато Пинки Любер е бил главен прокурор на углавни престъпления.

— Съдия Соломон беше въвлечен във въздаването на правосъдие.

— Не сме ли всички там?

— Ще ти кажа едно: ако продължиш да драпаш за разрешителното на Хърб, ще отвориш буркан с червеи. Откажи се.

— Не и докато не разбера какво има в буркана.

Джоунс пийна глътка бира и погледна през прозореца към другите играчи, които привършваха.

— Спомняш ли си в началото на осемдесетте как кубинците бягаха към Флорида с лодки и салове?

— Бил съм още дете. Но си спомням филма с Пачино „Белязаният“.

— Ами филмът не е далеч от истината. Кокаинови каубои. Бидонвили под магистралите, пълни с лудите и престъпниците на Кастро. Стрелба с автомат в търговски комплекс „Дейдланд“. По брой убийства сме на първо място в страната. Туризмът запада. Бизнесът си отива.

— Какво общо има това с моя старец?

— Хърб беше главен съдия на криминалния отдел. Реши да направи нещо по въпроса.

— Какво повече е можел да направи? Максимум Хърб винаги е бил суров в присъдите си.

— Преди да ги пратиш в затвора, трябва да ги осъдиш.

— Какво значи това? Съдията трябва да бъде безпристрастен.

— Ако прегледаш присъдите, произнесени от баща ти, ще видиш, че е безпристрастен. И апелативният съд явно е бил на същото мнение. В единайсети окръжен съд има най-малко отменени дела.

— Какво не ми казвате? Какво ще рече това — че баща ми решил да направи нещо срещу престъпността?

Джоунс бутна чинията си настрани.

— Съдията винаги е бил с чисто сърце. И с по-чисти ръце от болшинството съдии.

— Говорите с недомлъвки, господин Джоунс.

— И още нещо. Баща ти те обича и уважава.

— Всички така казват. — Не и той, добави Стив наум.