Текила и синьо алиби

Непреодолимата сила2

Медицинският център на Лоуър Кийс не беше далеч, но улиците бяха задръстени. Местни на колела, тийнейджъри по джапанки, туристи от корабите, почервенели от карибското слънце. Виктория на мястото до шофьора и Стив на волана седяха заклещени в задръстването от едно местно такси, розово като пепто-бисмол. Стив блъскаше по клаксона, но таксито не увеличаваше скоростта. И защо да я увеличава, стикерът на бронята му гласеше: „Закъде си се разбързал? Тук не си главен.“

Бяха взели ферибота от Сънсет Кий и прибраха ръждясалия оранжев елдорадо 1976 година на Стив от паркинга на Мелъри Скуеър. Старият кадилак, чието гърлено бръмчене някога беше звучало съблазняващо и кадифено, като завираща кафеварка, сега бучеше и се давеше като дедик от старчески дом.

— Кой е другият човек на лодката? — попита Стив.

— Знам само, че чичо Гриф щеше да води някого на вечерята. Не ми каза кого.

Стив изсвири на брадат блуждаещ пешеходец с татуирани змии, които пълзяха по голия му гръб.

— А сега, на плажа, не ти ли каза?

— Не беше време за запознанства — опитваше се да го накара да млъкне. Познаваше Стив достатъчно добре, за да му прочете мислите. Вече беше убеден, че в корабокруширалата яхта се крие изгоден юридически казус.

Много ясно, Стив, но казусът ще бъде мой, а не твой.

— И как, мамка му, онзи тип се е сдобил с харпун в гърдите? — не се отказваше. Беше като петдесеттонна драга, която изгребваше пристанището, Форс мажор сам по себе си.

— И аз знам колкото теб, Стив.

— Възможностите са три — продължаваше да упорства. — Първо, нещастен случай, Грифин показва на пича харпуна и той се задейства. Тогава имаме да защитаваме гражданско дело.

Ние, помисли си тя и сърцето й потъна. Господи, изобщо ли не слуша?

— Второ, скарали са се за нещо. Пичът налита на Грифин и той го пронизва с харпуна. Тогава работата става напечена, може да го съдят и за убийство, ако онзи вземе та умре. Възможен вариант е самозащита, ако Грифин се е страхувал за живота си.

Пробвай да си навреш носа в делата на чичо Грифин и ти ще почнеш да се страхуваш за живота си, слънце.

— Три, повреда в лодката. Рулят се прецаква, ще съдим производителя или ремонтната база, или доставчика на части за нанесени щети. Това не обяснява харпуна, но…

— Дай да видим първо как е чичо Гриф — прекъсна го студено тя — и да оставим делата настрана.

— Много ясно, но оттук можем да изкараме големи кинти.

Пак „ние“. Когато се ядосаш на гаджето си, обичайните му дразнещи недостатъци ти се струват още по-непоносими. Ефектът се умножаваше като сложна лихва в банката. Ето че пак не слушаше какво му говори, пак не улавяше интонациите в гласа й, сменящия се ритъм на настроението й.

По дяволите, Соломон! Можеш да забележиш как някой свидетел мигнал, но не можеш да ме чуеш, без да се налага да крещя.

Минаха през пристанището на Гарисън Байт, стари колкото света баржи стояха килнати на една страна във водата, нерехабилитирани хипита се изтягаха по верандите и си допиваха от нощес. Туристи на скутери задръстваха улицата по средата и Стив отново наду клаксона. Сви вдясно при Колидж Роуд към Сток Айланд, мина покрай затрупаното с пластове пръст сметище и отби между двата реда кралски палми към паркинга на болницата. Но ако имаше спешен случай, то той беше журналистически, а не медицински. Хеликоптерът беше от Канал 3 на Маями.

Супер! Направо супер! Няма камера, която Стив да не е срещнал и заобичал.

Колата на шерифа на Мънроу Каунти беше паркирана накриво пред главния вход на болницата. На капака й, подобно на дългокрак орнамент, беше кацнал бял ибис. Ако беше суеверна, Виктория щеше да сметне това за лоша поличба. Птицата ги наблюдаваше как влизат във фоайето, главата на Виктория се замая от спомени.

Защо чичо Гриф й се беше обадил след толкова много години? И защо не се беше обадил толкова много години?

Семейство Лорд и семейство Грифин.

Когато беше дете, двете фамилии бяха неразделни. Нелсън и Айрини Лорд, Харолд и Филис Грифин. Вечери, бридж, ваканции. За Виктория, преди светът й да се срине, беше време на гувернантки и пътувания, тенис лагери и шетландски понита. Любимият й приятел в игрите беше Хал-младши. Бяха си играли на чичо доктор, когато тя беше на четири, а той на шест, бяха се целували истински, когато тя беше на дванайсет, а той на четиринайсет. Толкова невинни. Толкова обещаващи. Докато баща й не скочи от покрива на един от небостъргачите на Лорд-Грифин. После дойдоха съдебните дела, разследването на Върховния съд. Слухове за подкупи и изнудване в строителния бранш. Хал Грифин заведе семейството си в Коста Рика и се покри за няколко години.

Виктория и майка й изгубиха дирите им, после чичо Гриф се появи в Сингапур и Индонезия, строеше хотели и трупаше богатство. С течение на годините си проби отново път към дома и започна да строи ваканционни комплекси по Карибите. После, преди около година, в „Маями Трибюн“ излезе статия, че си е купил Парадайз Кий, малък частен остров в Шарк Ченъл, близо до Мексиканския залив, откъм страната на Исламорада. Последваха спекулации по бизнес страниците за нов проект на Грифин във Флорида, но не излезе нищо официално. И накрая, миналата седмица, чичо Грифин най-после се обади. Извини се, че е бил извън живота й всичките тези години. После каза, че не я е изпускал от очи.

Не я е изпускал от очи. Звучеше мистериозно. Но сигурно беше вярно. Чичо Гриф знаеше всичко за завършването й с отличие в Принстън и Йейл, за кратката й авантюра в прокуратурата и беше чул, че се е захванала с частна практика. Имал работа за нея, която можела да я заинтересува.

Нея.

Не старши съдружника в някоя покрита с дебели килими адвокатска фирма. Не Алън Дершовиц. Нито Стивън Соломон. А нея.

Виктория Лорд, адвокат. На свободна практика.

По дяволите! Как можеше да накара Стив да го приеме?

Е, това е то човек, който наистина изпълва болничното легло, помисли си Стив, когато зърна Харолд Грифин. С космати гърди, широки рамене, дебел врат, с бинтовано чело и превръзка на дясната ръка. Все още хубав, все още як мъж в средата на шейсетте си години, Грифин имаше светлосини очи и рунтави, изрусели от слънцето вежди.

— Боже мой, толкова си пораснала, Принцесо! — възкликна Грифин, когато Виктория се приближи до леглото му.

— Как се чувстваш, чичо Гриф?

— Рамото ми е извадено, имам няколко одрасквания и ужасно главоболие, иначе нищо ми няма. — Той погледна към Стив. — Ти сигурно си младежът, за когото ми спомена Виктория.

— Стив Соломон. — Чудеше се какво точно е казала Виктория. „Младеж“ звучеше като приятел, какъвто си беше. Но тук ставаше въпрос за бизнес, нали така? Виктория не му ли беше казала за фирмата? — Аз съм съдружникът на Виктория.

— Съдружник — повтори Грифин. — Едно време, когато кажеш, че си съдружник на някого, всеки знаеше какво имаш предвид. Като нас, двамата, с бащата на Виктория. Взимахме заеми заедно, строяхме небостъргачи заедно, покривахме си един на друг задниците. Днес може да значи и двойка дизайнери, които си играят на семейство. — Смехът му прозвуча като лай. — Като се замисля, и те си покриват задниците един на друг.

— Какво се случи там, господин Грифин? — попита Стив.

— Наричай ме Гриф. Водех Стъбс от Парадайз Кий, за да обсъдим новия проект. Бен Стъбс от Вашингтон. Агенция за защита на околната среда. Горкият нещастник е в интензивното. Не съм виждал толкова кръв в живота си, а съм бил във Виетнам.

— Какво общо има Агенцията за защита на околната среда с проекта ти? — попита Виктория.

Грифин й махна да се приближи.

— Има ли още ченге в коридора?

— Пред вратата.

— Каза ли ти случайно охранява ли ме, или пази да не избягам?

— Нищо не ми каза.

Истина, каза си Стив. Заместник-шерифът, дъвчещо дъвка клепоухо гладко избръснато хлапе, беше прекалено зает да зяпа загорелите дълги крака на Виктория.

— Не мога да ти кажа нищо за Стъбс, докато не проверим дали няма бръмбари — прошепна Грифин. — Веднъж наддавах за един търговски център в Сингапур. Реших, че в стаята ми може да има бръмбари, затова водех телефонните си разговори от банята, като пусках и душа. Но каквато и крачка да предприемех, конкуренцията винаги ми го набиваше първа. Оказа се, че бръмбарът бил сложен в поставката за тоалетна хартия.

В Кий Уест, помисли си Стив, единствените буболечки в хотелската баня най-вероятно са с по осем крака. Не можеше да си представи Уилис Раск, шерифът, незаконно да завира подслушватели по болничните стаи. Същото се отнасяше и за прокурора Ричард Уадъл, нищо че прякорът му беше Катила.

— Можеш ли да ни кажеш точно какво се случи на лодката? — попита Виктория.

Грифин вдигна здравата си ръка и махна да се приближат. Виктория седна от едната страна на леглото, Стив — от другата. Започна да прилича на приказка за лека нощ в ранчото на Майкъл Джексън. Грифин продължи толкова тихо, че беше почти невъзможно да го чуеш.

— Не знам как Стъбс е бил намушкан с харпун в гърдите. И това е самата истина.

— Спирахте ли някъде? Да презареждате или нещо подобно? — попита Стив. Като си мислеше, че трябва да е имало трети човек, който да се е качил на борда. И русалка с харпун вършеше работа.

Грифин се огледа наоколо, сякаш някой можеше да ги подслушва. Когато не откри никого, прошепна:

— Една бърза спирка. На няколко мили западно от Блек Търтъл Кий, на един от онези безименни острови. Там си държа кошовете за лов на омари. Извадих няколко гадинки за вечерята ни.

— Мислех, че ще ходим в „Луис Бекярд“ — каза Виктория.

— Опитвала ли си омарите им джембалая, Принцесо?

— Не съм ги виждала в менюто.

— Много ясно. Правят ги само за мен. Аз нося омарите, те правят останалото, от андуйските наденички до подправките.

Вече говореше по-високо, явно не го беше грижа, че някой може да му открадне рецептата.

— Мисля, че видях вечерята ни да лази по плажа — каза Виктория.

— Сега не е сезонът на омарите — напомни им Стив.

— Ами съди ме — изстреля в отговор Грифин.

Какво очакваш от човек, който си носи сам храната в един от най-добрите ресторанти в Кий Уест? Вероятно се казва същото и за някого, който кръщава яхтата си „Форс мажор“. Човекът живееше нашироко, изпълваше заседателната зала така, както изпълваше и болничното легло. Свикнал бе да върви по свой собствен път. И какво прави той, когато нещата не щат да вървят по неговия път?

— Ами всичките тези стодоларови банкноти, които се вееха над плажа? — продължи Стив. — Те откъде се взеха?

— При Луис е скъпичко — отвърна Грифин. — Аз щях да платя сметката.

— Аха.

— Сериозно, просто държа големи суми пари в брой.

— Колко големи? На лодката днес?

— Може би около стотина хиляди. Плюс-минус.

Толкова пари в брой! Един мъж с харпун в гърдите.

Друг с цицина на канчето. И на всичкото мазало омари извън сезона. Къде да търсиш по книгите за случай като този?

— Видяхте ли някого на малкия остров, на който спряхте? — попита Стив.

Грифин поклати глава.

— Оттам тръгнахте право към Сънсет Кий, така ли?

Грифин отново сниши гласа си до сух шепот.

— На трийсет и пет възела. Аз съм на капитанския мостик, вятърът развява косата ми, или каквото е останало от нея. Карах Стъбс да ми прави компания, но мързеливото копеле си остана в кокпита да гони тена и да пие бира. Няколко минути по-късно поглеждам надолу и него го няма. Решавам, че сигурно е влязъл вътре да се опъне или да пусне една вода. След малко пак поглеждам и него пак го няма, викам го по интеркома, а той не се обажда. Почвам да се тревожа, решавам, че може да е паднал зад борда. Добре си пийваше и беше спънат в краката, особено на мокра палуба. Пускам я на автопилот и слизам надолу по стълбата.

Той замълча и прехапа долната си устна. Нямаше нужда да си водил сто дела, за да разбереш, че щеше да последва или внимателно обмислена лъжа, или болезнена истина. Номерът — проклетият почти невъзможен номер — беше да направиш разликата между двете.

— Отварям аз вратата на салона и виждам Стъбс — продължи Грифин. — На пода, подпрян на стената, кърви като заклано прасе с харпун в гърдите. Спускам се към него, после обратно нагоре по стълбата. Исках да се обадя на Бреговата охрана и да тръгна към Маратон.

— Рибарската болница.

— Точно. И тогава — бум! Светлините угаснаха.

— Което значи?

— Не знам. Следващото, което си спомням, е как лежа на палубата, главата ми е сцепена на две, и ту идвам на себе си, ту отново губя съзнание. Може би някой ме е цапардосал от мостика, когато съм се качвал по стълбата.

Пълни глупости. Фантомът атакува. Първо в салона, после на мостика.

— Следващото, което си спомням е как лежа на брега и главата ми ще се пръсне. После се появява Принцесата, която изглежда също като майка си преди толкова много години. — Той се извърна към Виктория. — Как е Кралицата, впрочем?

— Преди двамата да се отдадете на спомените си — прекъсна ги Стив — ще питам ти разказа ли тази история на полицията?

— Какво искаш да кажеш с думата „история“, Соломон?

— Нищо. Просто питам дали си дал показания?

— Не ме мотай, хлапе. Изплюй камъчето.

Стив си пое дълбоко въздух и изстреля:

— Това, което току-що ни разказа, е най-зле скалъпената история, която някога съм чувал. По-лоша от обажданията на Скот Питърсън до Амбър Фрей1.

— Стив! — обади се Виктория. Тонът й беше предупредителен. — Това не ти е някой дребен мошеник в ареста.

Не й обърна внимание, заби ножа докрай.

— Били сте само двамата на лодката насред залива, нали така?

— Да.

— Кой тогава прониза Стъбс?

Очите на Грифин се присвиха.

— Когато Стъбс се свести, питай го.

— А ако не се свести?

Това накара Грифин да се замисли за миг. После отвърна:

— Моята теория е, че някой се е скатал долу преди да потеглим от пристана.

— Като в онази история на Джоузеф Конрад — намеси се Виктория.

— Коя? — попита Стив.

Сега пък за какво говореше отличничката мис Принстън? В колежа Стив беше чел съкратеното ученическо издание на „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад, но не си спомняше за никакъв таен пътник.

— „Тайният пасажер“ — поясни Виктория. — Капитан на кораб скрива пътник без билет, обвинен в убийството на друг моряк. Капитанът насочва кораба към плиткото и оставя тайния пасажер да преплува необезпокоявано до брега.

— И когато корабът се разбива при Сънсет Кий — отвърна Стив, — какво става с този тайнствен пасажер?

— Не знам — каза Виктория. — Беше просто идея.

— Доколкото знам, не е имало никакви пътници без билети — намеси се Грифин. — И не съм давал показания пред полицията. За проклет глупак ли ме мислиш, Соломон?

— Не. Горко на човека, който реши, че си такъв. Или който ти излезе насреща.

— Стив, моля ти се! — Заповед, не молба. — Чичо Гриф, съжалявам. Стив се държи много оскърбително понякога.

— Няма проблем, Принцесо. Този заядливец ми харесва.

— Така ли? — Учудване.

— Повечето адвокати си завират езиците толкова навътре в задника ми, че чак почват да ме гъделичкат в носа. Съжалявам, принцесо. Майка ти все казваше, че съм недодялан. Не като баща ти. Лакирани нокти и обеди по клубовете. Естествено, ако Нелсън беше започнал живота си с мазане на горещ катран върху покривите, ръцете му едва ли щяха да са толкова чисти. — Грифин се извърна към Стив и му се ухили съзаклятнически. — Казах на ченгетата, че главата ме боли и ще говоря с тях по-късно. Добре съм постъпил, нали, адвокате?

— Много добре. Нито дума на ченгетата, докато не чуем какво има да каже Стъбс. После ще ти напишем показанията. Ако приемем, че ние ще те представляваме.

— Ще видим. Дай ми план за действие.

— Трябва да се подготвим за най-лошото. Стъбс идва на себе си и казва, че двамата сте се спречкали и ти си го набол като маслинка с клечка за зъби. Намираме лекар, който ще потвърди, че след загубата на толкова много кръв Стъбс халюцинира.

Грифин смигна на Виктория.

— Харесва ми начинът, по който мисли този заядливец.

— А кой е цапардосал чичо Гриф по главата? — попита Виктория.

— Този, който е прострелял Стъбс — отвърна Стив.

— И той е?

— Господи, тук сме от десет минути! Дай ми възможност да измисля едноръкия ни бандит.

— Стив, не можеш да си тъчеш истории от въздуха — каза Виктория.

— Много ясно, че мога. Това е един от законите на Соломон.

— Какви са тези закони?

— Стив ги създава в крачка — Виктория стисна устни в израз на неодобрение. „Когато законът не работи… изработи го ти.“ От този сорт.

— „Ако фактите не пасват на закона, изопачи ги“. Ето ти още един.

— Харесва ми това, което чувам. — Грифин явно се забавляваше въпреки травмите. — Какво още, Соломон?

— Искам да присъствам, когато ченгетата разпитват Стъбс. Или още по-добре, аз да го разпитам пръв.

— Никога няма да стане — отвърна Виктория. — Полицията няма да те допусне до него.

— Има си начини — каза Стив.

— Дори не си го помисляй.

— Какво става? — попита Грифин.

— Стив обича да ходи неканен по купони. Веднъж се престори, че получава инфаркт, за да влезе в Спешното.

— Нищо работа — отвърна Стив, — докато не получих сметката за ангиограмата.

Грифин се закашля от смях.

— Ти си пълен кретен, Соломон.

— Така ли?

— От моя тип кретени. — Той се извърна към Виктория. — Принцесо, браво на теб, че си го забила. Наети сте. И двамата.

Интензивни грижи3

Как беше възможно?

Стив пое нещата, сякаш все още бяха съдружници и той е numero uno.

Как позволи това да се случи отново?

Виктория беше възнамерявала да раздели фирмата и ето че Стив отново й беше присвоил клиента. Беше спечелил чичо Стив с мачовските си простотии.

Стив се извини, като каза, че ще ги остави за малко насаме и ще изчака Виктория във фоайето на болницата.

Виктория замълча, докато вратата зад гърба му се затвори, за да е сигурна, че заместник-шерифът в коридора не може да я чуе. Вероятно все още имаше начин да измести Стив, или поне да го насади на втория стол.

— Чичо Гриф, за каква правна работа ставаше дума по телефона? Има ли нещо общо със Стъбс?

— Синът ми ще отговори на всичките ти въпроси. Спомняш си Хал-младши, нали Принцесо?

— Не се забравя първото момче, което те е целунало.

Грифин кимна.

— Синът ми говори само за теб, откакто му казах, че ще се виждаме. Баща ти все казваше, че животът ни винаги ще се преплита, семействата ни ще останат свързани. Нелсън даже мислеше, че двамата накрая може и да се ожените. — Очите му се бяха съсредоточили върху далечен спомен. — Светът е много странен, Принцесо, но колкото повече остарявам, толкова повече вярвам в съдбата. Сякаш има неща, на които просто им е писано да станат.

Мъжът с бяла лекарска престилка и слушалка, провесена на врата, мина забързано през летящите врати на спешното отделение, кимна на служителя в сестринското помещение и продължи с бърза крачка напред.

Не спирай да се движиш. Дръж се уверено. Прави се, че все едно тук ти е мястото.

Правилата на Стив за влизане с взлом. Веднъж призна за въображаемо престъпление, за да се добере до ареста в полицейския участък. Друг път се промъкна в офис на една корпорация в униформата на изтребители на хлебарки и напръска бюрата с инсектициди. Дори се случи да отвлече пострадал клиент, преструвайки се на фелдшер от спешна помощ.

От фелдшер на доктор. Малка крачка за един мъж. Гигантска крачка за адвокат.

С незаключените съблекални на докторите болниците бяха едно от най-лесните места за проникване. Панталони, престилки и стетоскопи. Мостри от най-новите амфетамини, ако си падаш по такива неща.

В момента Стив носеше бели обувки с каучукова подметка, зелени панталони и престилка с табелка, на която пишеше „Д-р Г. Кьонигсберг“.

Забеляза ченгето, което седеше пред една врата, и се насочи право натам.

— Как е пациентът ни, полицай?

— Идея нямам — отвърна униформеният. Още едно хлапе, обръснато така, че черепът му се виждаше през наболата коса. — Вашите хора не ни пускат вътре.

— Ще проверя дали може вече да говори.

Стив влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Бен Стъбс лежеше по гръб с кислородна маска на носа. Целият беше оплетен в жички и тръбички. Беше дребен човек с тясно лице и впити бузи, кожата му имаше нездравия сив цвят на сериола2. Гръдният му кош беше увит с бели бинтове, една машина отстрани на леглото му помагаше да синхронизира сърдечния си ритъм.

— Как се чувстваме днес, господин Стъбс?

Очите на Стъбс се отвориха, но погледът му остана разфокусиран. Явно беше в зоната на здрача, в полусъзнание.

— За нула време ще ви качим на водни ски. Стига да сте карал някога. Иначе ще ни трябва малко повече време.

Все още никаква реакция.

Стив се приближи по-близо до леглото.

— Господин Стъбс, можете ли да си спомните какво се случи?

Светлите очи на мъжа премигнаха и той леко раздвижи глава.

— Кой ви причини това?

Устните на Стъбс помръднаха. Но дума не излезе. Бавно вдигна дясната си ръка на няколко сантиметра от чаршафа. Треперейки, вдигна два пръста, като мародер, който продава на черно два билета за мач на „Делфините“. Много жалък мародер.

— Двама? Какво искаш да кажеш? Че са били двама?

Ръката на Стъбс се отпусна отново на леглото, вратата се отвори със замах. Мъж на средна възраст с костюм и вратовръзка влетя в стаята с двама униформени полицаи по петите.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита мъжът.

— Първо вие — изстреля в отговор Стив.

— Доктор Гари Кьонигсберг. Шеф на травматологията.

— Маркъс Уелби. Вътрешна сигурност. Медицинска служба, Флорида. В знак на професионална любезност днес ще ви съставя само предупреждение.

— Предупреждение ли? За какво говорите, дявол да ви вземе?

Стив откопча табелката с името и я хвърли на доктора.

— Имате огромни проблеми със сигурността в сградата, Кьонигсберг.