Текила и синьо алиби

Печеливша поредица37

„Делото се печели при подбора на съдебните заседатели.“

Така беше казал Стив на Виктория, докато водеха първото си дело заедно и защитаваха Катрина Барксдейл по обвинение в убийство.

„Адвокатите си мислят, че печелят със заключителната си пледоария. Шашкат съдебните заседатели с ораторските си умения. Но тогава вече е прекалено късно. Подборът на съдебни заседатели е най-важното нещо в един процес. Не излагането на фактите. Не кръстосаният разпит на главните свидетели на обвинението. И не заключителната пледоария. Подборът на съдебните заседатели! Правилен избор, печелиш. Погрешен избор, губиш.“

Една от многото му лекции. Нервираше я, когато започнеше да я назидава. Но обикновено беше прав. Което беше още по-влудяващо. Откакто беше напуснала прокуратурата, винаги бяха избирали съдебните заседатели заедно. Сега, в един дъждовен ден в Кий Уест, тя стоеше сама. Е, не съвсем. Майка й беше кацнала като белоснежна чапла на първия ред в галерията. Девственият цвят преобладаваше в тоалета й. Кралицата явно се опитваше да излъчва подсъзнателни сигнали за почтеност и невинност към евентуалните съдебни заседатели. Пола от „Макс Мара“ на бели жасминени цветя и асиметричен подгъв, бял ленен жакет, който се връзваше отпред, и сребърни сандали. Велурената чанта, поръбена с гущерова кожа по края, се връзваше със сандалите и придаваше така наречения от нея „акцент“.

Кралицата през цялото време записваше впечатленията си от всеки потенциален съдебен заседател, после подаваше изискания ленен бележник на пристава и той го Донасяше на Виктория. Полезните съвети се свеждаха до критики за къси поли, излезли от мода обувки и смъртния грях да носиш чанта „Прада“ менте от изкуствена кожа.

Хал Грифин стоеше на банката на защитата и се мъчеше да се усмихва на всеки потенциален заседател, без да изглежда сервилен. Синът му се беше отпуснал на единствения ред със столове пред преградата между съда и галерията. Джуниър беше предупредил Виктория, че не може да седи дълго на едно място, защото не е свикнал да стои затворен. Дали щяла да има нещо против, ако направел осемдесет лицеви опори по средата на избора? Да, имаше. Не искаше синът на обвиняемия да се върти на стола си, затова посъветва Джуниър да тича нагоре-надолу по стълбите, ако започне да го подпира отвътре.

И той й прати бележка. Канеше я на вечеря. Тя поклати глава и посочи чантата си. „Имам работа.“ Джуниър й се усмихна тъжно, сякаш беше разбила сърчицето му.

Има ли изобщо представа колко е напрегнато да защитаваш обвинен в убийство?

След като баща му беше на пангара, не можеше ли да прояви малко повече разбиране?

Сега вече беше бясна и на двамата — и на Стив, и на Джуниър. Май на всички мъже.

Репортерите бяха заели първите два реда в галерията. Една обща телевизионна камера и един-единствен фотограф, толкова се разрешаваше по закон. Щяха да използват видеозаписа и снимките общо.

Виктория се насили да слуша, докато Ричард Уадъл, главният прокурор на Мънроу Каунти, се обръщаше към заседателите. Наричан Катила от адвокатите на защитата, прокурорът беше зъбат мъж, тънките мустачки в комбинация с раирания костюм му придаваха вид от 40-те години на миналия век.

— Съдебните заседатели са крайпътният камък на справедливостта, скалата на свободата — каканижеше Уадъл. — Самюъл Адамс наричал съдебните заседатели „сърцето и дробовете на свободата“.

Всъщност го е казал Джон Адамс. Виктория много добре го знаеше. Братовчед му Самюъл беше патриотът, който подпалил така нареченото „Бостънско пиене на чай“28, най-вероятно за да пие народът от неговата бира.

Уадъл се разхождаше пред съдебните заседатели и спираше пред всеки стол — като кондуктор, който проверява билети във влака.

— И когато старият Бен Франклин написал Декларацията на независимостта…

Томас Джеферсън, Катил!

— … ни е гарантирал правото да бъдем съдени от съдебни заседатели.

Това всъщност го пишеше в Конституцията. Но беше близко за държавен чиновник.

Кога беше станала толкова саркастична? Лесен отговор.

Когато се хванах със Стив.

— Съдебните заседатели ни различават от нецивилизования свят — дрънкаше Уадъл.

Аз пък си мислех, че е платеният канал за кеч по телевизията.

Да. Определено влиянието на Стив.

— Ако вие не идвате тук, добри хора, няма да имаме съдебна система. Затова от името на щата ви поднасям най-любезни благодарности. Благодаря ви, че сте напуснали работата и домовете си, приятелите и семействата си, откъснали сте се от живота си, за да въздадете справедливост.

Раздава го простонародно. Остава да започне да дъвче сламка.

— За да сме сигурни, че нито едно престъпление няма да остане незабелязано, нито едно убийство…

— Протестирам! — Виктория скочи на крака. — Това не е целта на системата от съдебни заседатели.

— Приема се. — Съдия Клайд Федърс не вдигна поглед от кръстословицата си. След трийсет и две години на съдийската банка той бе овладял до съвършенство изкуството да слуша с едно ухо. — Нямам нищо против славословията ви, господин Уадъл, но запазете аргументите за обвинителната си реч.

— Благодаря, Ваша чест! — Уадъл леко се поклони, сякаш съдията току-що му беше отправил комплимент за кройката на костюма. Съдебният протокол изискваше да благодариш на съдията, дори и ако те беше скастрил, предупредил за обида на съда или нарекъл антихрист.

— Вие, добри хора, сте съдии без мантии — продължи да бръщолеви Уадъл, изливайки чара си върху съдебните заседатели като шоколад върху вафли.

Виктория се съсредоточи да запомни имената на заседателите, за да не се налага да гледа към подложката си, когато ги разпитва. Пак Стив.

„Дай им да разберат, че ти пука и си си направила труда да им научиш имената и къде живеят. «Добро утро, господин Андерсън. Оправиха пътя към Сток Айлънд, нали?»“

— С какво се занимавате, госпожо Хендрикс? — попита Уадъл.

Хелън Хендрикс, най-дебелата жена, която седеше на стол номер четири, се усмихна в отговор:

— Дик, виждаш ме всяка сутрин как вадя камиона от общинския гараж. Много добре знаеш какво работя.

— Това е за протокола, Хелън.

— Пръскам против комари от името на общината. Правя го вече двайсет и две години.

— Имала ли си някога проблеми със закона?

— Уилис няколко пъти ме е арестувал за шофиране в нетрезво състояние — и погледна към галерията, където седеше шериф Уилис Раск. Той и махна с ръка. — Казах му, че пия алкохола като лекарство. Когато се потя, прочиства порите от проклетите инсектициди.

Час по-рано шерифът беше поздравил сърдечно Виктория във фоайето пред залата.

— Много здраве на Стив. Няма ли го, няма и купон.

Виктория отвърна, че не е виждала Стив от няколко дни, но й се бил обадил да й каже за издирването на Чери Конклън. Благодари му за двамата полицаи, които, се навъртаха около хотела и държаха стаята й под око. После Раск потърка мустак с кокалчетата на ръцете си, сниши глас и се престраши да каже, че съжалявал, ако между нея и Стив имало проблеми.

— Двамата сте като уиски със сода.

Или риба и велосипед, помисли си тя. Спомни си курса по история на американския феминизъм в Принстън и есето й за Глория Стейнъм29.

— Кажи на Стив, че и Джими пита за него — добави Раск. — Иска да ходят за риба скоро.

Раск се отдалечи, припявайки си „Ела, понеделник“, стария шлагер на Бъфет за това колко ти липсва любимата и после как се събирате отново. Лобираше за приятеля си.

Сега Виктория се съсредоточи върху езика на тялото на Хелън Хендрикс. Още нещо, което беше научила от Стив. Жената явно се чувстваше удобно, докато отговаряше на въпросите на Уадъл, беше леко прегърбена, с отпуснати ръце. Ако се свиеше на топка, когато дойдеше ред на Виктория, следобед щеше да си пръска срещу комари.

— Фактът, че работиш в общината — попита Уадъл, — ще те накара ли да наклониш везните в полза на властите?

— Не ми плащат чак толкова много — отвърна госпожа Хендрикс.

Виктория погледна към бележника на Хал Грифин. Беше написал голямо „Не!“ срещу името на Хелън Хендрикс. Не му се нравеше, че е от другата страна на обществено-икономическата скала. Проблемът беше, че трудно щяха да намерят събратя мултимилионери за съдебни заседатели.

Първите хора, които се бяха записали за предварителния подбор, бяха типични жители на Кий Уест. Пенсиониран морски офицер, туристическа брокерка, навивачка на пури, ловец на скариди, собственик на магазин за цигари, инструкторка на танцьорки на пилон и някакъв тип, който се беше записал като „фармацевтичен изпитател“.

— Това е ново за мен — каза Уадъл на младия мъж. — Не знаех, че в Кий Уест има фармацевтични компании.

— Няма — отвърна младежът, — пробвам това, което приятелите ми правят в гаража си.

После имаше една „закрилница“, която вземаше комисионни за да придружава мъже по баровете и да ги запознава с други жени. Или с други мъже.

Имаше един градски отстрелчик, който поддържаше популациите от птици в разумни граници. Също като госпожа Хендрикс, и той беше общински служител. Следваха двама неуспели бизнесмени, единият с фалирал щанд за лъскане на обувки на брега, а другият, загубил всичко с недоизмислен ресторант за бързо хранене, наречен „Бързите охлюви“.

Уадъл се обърна към всичките:

— Делото е свързано с косвени доказателства. Това означава, че няма очевидец на престъплението. Никой няма да влезе в съда и да каже: „Видях как обвиняемият прониза горкия Бен Стъбс с харпуна.“ Може и да не го знаете, но показанията на очевидци почти винаги се пропукват. Докато косвените доказателства са значително по-неоспорими. Да, така е, косвените доказателства са бонфилето, а показанията на очевидци са плешката.

— Протестирам! — Виктория реши, че Уадъл я пробва. Или пък си мислеше, че е заспала. — Погрешно тълкуване на закона.

Съдия Федърс кимна в знак на съгласие.

— Приема се. Погрешното тълкуване на закона е моя работа.

Същата вечер Виктория стоеше сама в стаята си, хрупаше салата „Коб“ и подготвяше встъпителната си пледоария. Съдия Федърс беше казал на всички да дойдат сутринта точно в осем, за да продължат подбора. Джуниър я беше целунал по бузата за довиждане и й каза, че ще е в бара на „Каза Марина“, ако размислела дали да не се присъедини към него. Чичо Гриф и Кралицата се наслаждаваха на семеен масаж в спа центъра на хотела.

Виктория вярваше, че Кралицата я беше излъгала за връзката си с чичо Гриф в миналото, но какво можеше да направи? Ако задълбаеше в това — или ги преследваше с въпроси, — щеше да оплеска работата си в съда.

Помъчи се да се съсредоточи върху делото и се върна към полицейския доклад на Уилис Раск. Само че вкара Джими Бъфет в главата си и скоро вече си тананикаше „Ела, понеделник“, което й навя мисли за Стив. Какво ли правеше? Гуляеше по нощните заведения в Саут Бийч? Коя песен се въртеше в главата му?

Застанал до барплота в кухнята на малката си къща на Къмкуот Авеню, с Боби от едната страна, Стив се чудеше дали Виктория е на вечеря. В „Луис Бекярд“? Най-романтичния ресторант на света, вълните плискаха по брега на метри от масите. С Джуниър Грифин Големия Чеп?

Дали пиеха шампанско и си шепнеха нежно? Стив за миг се замисли дали да не иде с колата до Кий Уест и да не им развали празненството… пак. Този път без Лекси и Рекси. И без това нямаше да се поберат в смарта.

Не. Виктория нямаше да го направи. Служебната етика нямаше да й позволи, сигурно се беше усамотила и се подготвяше за съда. Почуди се как ли върви подбора на съдебни заседатели. Беше научил Виктория на много неща за избора на съдебни заседатели.

Но тя притежаваше едно качество, което нямаше нужда от инструкции. Умееше да предразполага хората. Съдебните заседатели я харесваха. Повече отколкото него, Въпреки това той можеше да отсее неискрения заседател по-добре от нея.

По дяволите, трябваше да съм там!

Той беше най-големият фен на Виктория и част от него искаше тя да спечели делото на Грифин. Но друга част искаше да попадне в беда и да потърси помощта му. Дотогава щеше да остане в Маями, и да работи по делото на баща си.

Още една натрапчива мисъл. Личните им взаимоотношения.

Къде, по дяволите, сме ние? Скъса ли с мен и аз не разбрах?

— За какво мислиш, чичо Стив?

— За работа.

— Аха! — Боби надникна под капака на тостера, където цвърчаха печените сандвичи със сирене. — И на мен ми липсва.

— Кой?

— Виктория. Мислиш си за нея, нали?

— Понякога ме плашиш, хлапе. — Стив обърна сандвичите на 180 градуса, за да се получат перпендикулярни линии. — Написа ли си домашното?

— Ску-ка.

— Стига, Боби. Трябва да си напишеш домашното по математика.

— Обзалагам се, че не знаеш единственото четно просто число.

— Мене ме остави. Писна ми твоят учител постоянно да ми звъни.

— Две. — Боби вдигна капака на скарата. Ако хлебчетата изгоряха, дори едно мъничко черно петънце, нямаше да хапне от сандвичите. — Кое е най-голямото число, което се дели на всички числа, по-малки от неговия корен квадратен?

— Виждам те как ходиш на училище и през лятото.

— Двайсет и четири.

— А къде са ти обувките? — Кльощавото хлапе беше облечено с фланелка на Шакил О’Нийл, която му стигаше до коленете. Може да имаше шорти отдолу, а може и да нямаше. — Помниш ли правилото? В кухнята не се ходи бос.

— Тъпо правило. Нямам мръсотия между пръстите.

— Много правила са тъпи, но въпреки това трябва да ги спазваш.

— А ти не. — Боби използва дървена лопатка, за да махне печените си сандвичи от скарата. — Кое е най-голямото просто число?

— Сто милиарда. Чуваш ли какво ти говоря? Тревожа се за училището — Стив реши, че говори като баща си, само дето Хърбърт никога през живота си не беше проверявал бележника му.

— Има над шест милиона цифри, така че всъщност си няма име. Но мога да ти го покажа на компютъра.

— А аз през цялото време си мисля, че разглеждаш анатомията на Парис Хилтън.

— Знаеш ли какво учим в училище? Алгебра за бавноразвиващи се.

— Първо си напиши домашното, после измисляй нови теории на относителността.

Боби си взе сок от ананас от хладилника и седна на кухненската маса.

— Мога ли да помогна за делото на дядо?

— Разбира се. — Стив си взе парче сирене чедар с люти чушлета, много вървеше на текилата. — Какво според теб имаше предвид Реджиналд Джоунс, когато каза, че дядо ти решил да направи нещо за цялата тази престъпност?

— Може дядо да е бил като Брус Уейн. През нощта да е ставал Батман.

— По-скоро Бакардиман.

— Знам какво си мислиш. Мислиш, че дядо е мамел.

— Мина ми през акъла. Затова трябва да прочета старите протоколи.

— Вече ги прочетох, чичо Стив.

— Кога?

— Тази седмица. Вместо да ходя на училище, взех рейса и отидох в съда.

— Боже! Бягаш и от училище, така ли? Ще ни се стъжни и на двамата.

— Прочетох делата за убийство на господин Любер. Седемнайсет присъди, нито една загуба. Всичко е правомерно.

— „Всичко е правомерно“? Кой говори така?

— Румпол от лондонския криминален съд по Пи Би Ес.

— Добре. Значи Пинки Любер е водил седемнайсет дела за убийство и ги е спечелил до едно. Ето как си е спечелил репутация на главорез.

— Поискал е смъртно наказание в единайсет от делата и съдебните заседатели искали смърт всеки път.

— Адски силна серия.

— Дядо потвърждавал присъдите. Единайсет смъртни. Шест доживотни.

— Максимум Хърб. Трябва да погледна обжалванията.

— Няма отменена присъда. Нито една.

Удивително. Боби разполагаше с всички цифри. Де да беше толкова старателен и към домашните си!

— Значи каквото и да е направил дядо ти, Трети окръжен и Върховният съд на Флорида не са успели да го разберат.

— Каза, че господин Любер е бил добър юрист преди да се корумпира. Може просто да се е разгорещил.

Стив си наля два пръста „Сианко Бланко“ и си взе още един резен сирене. Добре балансирана вечеря. Протеини от сиренето. А текилата се правеше от агаве, значи можеше да мине за зеленчук, нали така?

— Никой не печели седемнайсет углавни дела поред. С по дванайсет заседатели всяко. Това прави…

— Двеста и четири.

— Трябва да убедиш двеста и четири съдебни заседатели, без нито един против. Не е възможно.

— Може би ако включиш и поредицата от загуби, всичко ще се изравни.

— Каква поредица от загуби?

Боби отхапа една хапка от сандвича си, разтопен кашкавал полепна по устата му.

— В последните пет дела преди да започне успешната серия господин Любер е загубил три, едно е отложено от съдебните заседатели и има само една присъда.

— Мамка му! — вестниците изобщо не споменаваха за загубите. Винаги се говореше за „Серията от победи на Любер за Суперкупата“. Седемнайсет спечелени дела, без нито една загуба. Как беше обърнал нещата? — Може би търсим не в делата, в които трябва, хлапе. Трябва да прегледаме тези, които Пинки е загубил. Да видим какво е различното. Да видим какво е правил книжният плъх Реджи Джоунс. И най-вече да видим какво е правил дядо ти.

Преброяване38

— Гледате ли шоуто на Лено или на Летерман? — попита Ричард Уадъл.

Старата песен? Феновете на Лено са на страната на обвинението, феновете на Летерман — на защитата.

Щатският прокурор трябва да осъвремени репертоара си заедно с гардероба си, помисли си Виктория, когато започна вторият ден на подбора.

— Не стоя до късно — отвърна Анжела Пачеко, временно настанена на седмо място в ложата на съдебните заседатели. Омъжена жена, около четирийсетте, която продаваше право за временно ползване на ваканционни имоти от офис в Исламорада. — Но никога не пропускам „Отчаяни съпруги“.

Виктория се замисли над информацията. Дали госпожа Пачеко се отъждествяваше с Бри, праволинейната съпруга републиканка, сигурен съдебен заседател на обвинението, или с Гейбриъл, изневеряващата измамница — а оттам ориентирана към защитата домакиня?

Но Уадъл сигурно не беше гледал сериала и продължи нататък.

— По колата ви има ли стикери, госпожа Пачеко?

Стикери за броня. Директно от чантата с клишета на прокуратурата.

Съдебните заседатели на обвинението се хвалеха: „Детето ми е отличен ученик в началното училище.“ Заседателят на защитата: „Моето дете може да натупа твоя отличник.“

— Само един — отвърна госпожа Пачеко.

— И какво пише на него, госпожо?

— „Щом се казва туристически сезон, защо не можем да ги гръмнем?“

О, супер! Защитник, нищо че само се шегуваше. Всъщност всеки с чувство за хумор беше вероятен кандидат на защитата.

— Това е процес за убийство — каза Уадъл. — Обвинението е непредумишлено убийство. Ако бъде осъден, подсъдимият ще получи доживотна присъда.

Думите в протокола започнаха да се сливат пред погледа му. Стив се беше усамотил в ъгъла на мухлясалия съдебен архив от два дни. Беше прегледал хиляди страници протоколи. Думите се стопяваха като сиренето върху сандвича на Боби. Нищо от написаното със студени черни печатни букви не показваше някаква разлика между изгубените дела и спечелените дела. Нищо забележително в присъдите на Хърбърт Соломон. Съдията се отнасяше безпристрастно към протестите и напътствията му към съдебните заседатели бяха като по учебник. Що се отнася до Реджи Джоунс, в протоколите рядко се споменаваше името му, освен когато отговаряше на въпроси, свързани с веществените доказателства.

Точно както беше казал Боби, нямаше нищо неправомерно.

Имаше само едно странно нещо, но то едва ли беше от значение. Един от обвиняемите беше съден два пъти. Казваше се Уили Мейс, родителите му без съмнение се бяха надявали, че ще стане бейзболна звезда, а не наркодилър, извършил серия убийства. Мейс беше последният обвинен в убийство, който беше излязъл от съдебната зала на съдия Соломон като свободен човек, последният оправдан преди успешната серия на Любер. Година по-късно Любер прави втори опит. Повдига ново обвинение — убийство на бивша приятелка и невръстното й дете. — Мейс е признат за виновен и осъден на смърт. Нищо чудно, реши Стив, след като прегледа якото му досие. Уили Мейс беше арестуван точно двайсет и четири пъти. Върховният съд на Флорида единодушно беше потвърдил както вината, така и присъдата на съдия Соломон.

Вторият процес срещу Мейс беше предаван по телевизията, когато това все още беше рядкост. Местните и обществени канали бяха го допълваха с експертни коментари на различни юристи, изгарящи от желание да се появят на телевизионния екран. Във времената без съдебната телевизия и двайсет и четири часовите кабеларки това беше голяма работа, поне за света на правото.

Сега Стив преглеждаше документите по обжалването. Един от аргументите на защитата беше, че камерите лишили клиента им от справедлив процес. Съдебните заседатели били заплашвани; върху обвиняемия бил оказан голям натиск; съдебната зала била обърната на театър. Съвсем рутинни аргументи през 80-те години на миналия век, съвсем рутинно отхвърлени от съда на Флорида.

Стив прегледа доказателствата, прикрепени към жалбата. Цял куп снимки от процеса. На няколко се виждаше как телевизионните техници нагласяват апаратурата си. На други адвокатите се усмихваха — или за пред съдебните заседатели, или за пред камерата. Една снимка, направена точно преди началото на процеса, привлече вниманието на Стив. Всички съдебни заседатели от предварителния подбор седяха в галерията и чакаха да бъдат призовани да отговарят на въпроси. Тогава му направи впечатление.

Къде бяха черните лица?

Преброи петима афроамериканци. Доста слабо представени.

В процес за убийство, в който подсъдимият е черен и е обвинен, че е убил бившата си приятелка и невръстната им дъщеря, защитата се нуждаеше от черни съдебни заседатели.

Стив намери снимка на заседателите, които бяха участвали в делото. Дванайсет редовни плюс двама заместници. Двама афроамериканци бяха успели да се вредят, третият беше резерва. Добре, това решаваше проблема, изравняваше статистиката донякъде.

Хубав номер, да избереш трима от петимата чернокожи, помисли си Стив. Върна се към протокола от предварителния подбор. Ханк Адорновиц, адвокатът на защитата, беше ветеран сред обществените защитници. Беше се пенсионирал отдавна, но по онова време го смятаха за най-добрия защитник по углавни дела в списъка със защитници на обществени начала.

Стив се зачете по-задълбочено в протоколите и съпостави имената на съдебните заседатели с лицата на снимката от местата им в ложата. Съдебен заседател номер две, афроамериканец с риза с къс ръкав и вратовръзка, без сако, се оказа Ленард Джаксън. Имаше собствен дом, работеше като охрана в търговски комплекс в центъра и беше служил в армията като военен полицай.

Мамка му! Яено защо беше черен. Но човек не можеше да иска по-осъдително настроен съдебен заседател.

Освен ако не намериш пряк роднина на някоя жертва на насилие. Съдебен заседател номер седем Марта Патърсън, афроамериканка, готвачка в ресторант в северната част на Маями, изгубила сестра си като дете при стрелба от кола. Заместничката й, Чарлийн Морис, работеше в бърза помощ и ходеше с ченге.

Като изключим цвета на кожата, прокуратурата можеше да сънува мокри сънища за такива съдебни заседатели.

Какво излизаше? Защо Адорновиц ги беше оставил? Стив имаше само един отговор — при морето от бели лица, с които трябваше да работи, общественият защитник е трябвало да се радва, че има и няколко черни кандидати.

Въпреки че имаше нещо, което му убягваше, в първата снимка. На Стив му се искаше да проучи расовия състав на седемнайсетте процеса в победната серия на Любер. Но снимките в папката на Мейс бяха приложени само за да онагледят вредния ефект на камерите в съдебната зала. При обжалванията на следващите дела този аргумент липсваше и в тях нямаше снимки. А нямаше как да се определи цвета на кожата на съдебните заседатели само по описанието.

Но протоколите от набирането на заседателите щяха да разкрият нещо. Домашните им адреси.

Маями е един от градовете с най-голяма сегрегация. Преди двайсет години, ако си живял в Либърти Сити, Оувъртаун или в отсечката на Гранд Авеню на Коконът Гроув, имаше много голяма вероятност да си афроамериканец. Боби, малкият статистик, можеше лесно да събере данните вместо него.

Оставаше да провери още едно нещо. Видеозаписа на втория процес на Мейс. От начало до край по обществената телевизия. Зловещо надничане в миналото. Шанс да погледне баща си отпреди двайсет години през ключалката. Това накара Стив да се замисли.

Защо всъщност го правя?

Много ясно, че искаше да върне разрешителното на баща си. Отчасти да възвърне репутацията му. Нека хората да го наричат отново „Съдия“ без ирония или бележки под линия. И отчасти, за да докаже на баща си, че може. Нямаше нужда от психиатър, за да стане ясно на какво беше готов един син, за да заслужи одобрението на баща си. Но имаше и още нещо.

Ако баща му беше корумпиран, той искаше да го знае.

Ако трябваше да има пукнатина между тях, предпочиташе да е достатъчно широка и дълбока, за да няма как да се хвърли мост през нея.

Чучело39

Ричард Уадъл подпря лакът на перила та на ложата със съдебни заседатели.

— Това е история за алчност и корупция, за подкуп и убийство.

Силно начало, помисли си Виктория, докато седеше с идеална стойка зад масата на защитата и си водеше бележки. Използваше правилото на първенството. Съдебните заседатели запомняха най-добре това, което чуеха най-напред.

Алчност и корупция. Подкуп и убийство.

Четиримата конници в един процес за убийство. Уадъл щеше да набива тази фраза в главите на заседателите при всеки удобен момент. Някои адвокати вярваха в академичното правило. Каквото чуеш последно, го запомняш за най-дълго. Стив беше научил Виктория да използва и двете правила, защото добрите адвокати започват силно и завършват силно.

— Това, което ще ви кажа, не е доказателство — продължи Уадъл. — Това е предварителен преглед какви ще бъдат доказателствата. Съкратена версия на историята, която ще чуете.

Излагането на фактите. Или както адвокатите обичаха да го наричат — повдигането на завесата. Дванайсетте им съдебни заседатели вече бяха налице, плюс двамата заместници. Всички до един бяха вдигнали ръце и се бяха заклели да следват закона и доказателствата и да издадат честна и справедлива присъда.

— За какво става дума в тази история? — риторично попита Уадъл.

Виктория си помисли, че знае отговора.

— Алчност и корупция, подкуп и убийство — отговори си той сам.

Да, така си и знаех.

Историята е за един богаташ, който няма нищо общо с Кийс и няма никакво отношение към нашия красив архипелаг, тази изумрудена огърлица, разпростряла се в морската шир. Вие, които живеете тук, знаете, че трябва да пазим плажовете и мангровите горички, тюркоазената вода и крехкия подводен живот. Но обвиняемият е дошъл с друга цел. Той е голям човек с големи планове и не позволява на никого да му се изпречи на пътя. Закони за опазване на околната среда? Ще намери начин да ги заобиколи. Закони против корупцията? Ще ги наруши безнаказано. Това е начинът, по който винаги е правил бизнес.

Виктория никога не беше чувала подобно предварително излагане на факти. Уадъл още не беше стигнал до обвинението в убийство, а вече беше прекрачил линията и отправяше лични нападки. Можеше да протестира, но в ушите й прокънтя съветът на Стив.

„Вбесяваш съдебните заседатели, когато протестираш по време на първоначалното излагане на фактите. Те искат да чуят версията и на двете страни. Стой спокойно. Усмихвай се мило. Ще дойде и твоят ред.“

Уадъл се приближи до масата на защитата и посочи с пръст клиента й.

— Това е Харолд Грифин, седнал до адвоката си от Маями. Той връхлетя града ни като вълна от напалм.

Шок и паника. Това е Харолд Грифин. Той взриви Кийс с частните си самолети, скъпите си яхти и купищата си пари и каза: „Правилата не важат за мен. Аз съм Харолд Грифин. Правя каквото искам. Подкупвам обществени чиновници, развращавам ги с мангизи и когато не правят това, което искам, ги убивам!“

Съдебните заседатели стояха като вцепенени. До нея Грифин неловко се размърда на стола си. Виктория отпусна ръка върху неговата, за да го успокои.

Уадъл се запъти към масата на секретаря, вдигна харпуна с едната ръка и стрелата с другата. Изглеждаше страшен, докато ги размахваше във въздуха. Това беше целта, предположи Виктория.

— С това смъртоносно оръжие Харолд Грифин е пробол живо човешко същество. Според нашите закони човек няма право да простреля дори рак. Но Харолд Грифин е използвал това, за да прободе жизненоважни органи на друг човек. Човек на име Бенджамин Стъбс, лоялен обществен служител, който е бил първо корумпиран, а после грубо премахнат от обвиняемия, след като отказал да свърши мръсната му работа.

Уадъл започна монотонно да рисува портрета на починалия мъж, за да му придаде човешки черти. Опитваше се да предизвика съчувствие, разбра Виктория, още щом каза: „Не търся съчувствие. Търся справедливост.“

Докато Уадъл бръщолевеше, Виктория внимателно огледа съдебната зала. Шериф Раск беше на обичайното си място на първия ред. Джуниър си беше взел почивен ден. Трябваше да упражнява свободно гмуркане в Тортуга, каза, че бил почнал да губи форма. И Кралицата беше фъснала нанякъде. Трябвало да купи нещо, но тъй като в радиус от 250 километра нямаше марков магазин, Виктория знаеше, че до обяд вече ще е в спа центъра на хотела.

— Сега защитата ще каже, че господин Стъбс може случайно да се е прострелял с харпуна. Ще призоват за свидетел вещо лице със схеми и диаграми, за да ви разкаже за ъгъла на влизане и скоростта и още куп врели-некипели, които според тях повдигали основателно съмнение.

— Протестирам! — Може би Стив щеше да го остави, но на нея й стигаше толкова. — Ваша Чест, предпочитам сама да обсъждам доказателствата ни. Вероятно знам малко повече за тях от господин Уадъл.

Любезен начин да му каже „Гледай си в куфарчето“.

— Отхвърля се. Господин Уадъл има право да прави предположения и съдебните заседатели имат право да го оборят, ако не е прав.

По дяволите!

— Знаете ли какво е „вещо лице“? — Уадъл се усмихна на съдебните заседатели. — Наемник. Е, може би не можеш да си купиш вещо лице, но със сигурност можеш да си наемеш. Съгласно подадената молба към съда защитата е наела „професор по безопасност“…

Прозвуча като „шарлатан с титла и служба“.

— … от Колумбийския университет в Ню Йорк Сити. Не знам защо е трябвало да бият път чак до Ню Йорк Сити, освен ако не са успели да намерят някого във Флорида, който да им играе по свирката.

О, по дяволите!

Виктория знаеше, че трябва да възрази. Трябваше да удари по масата и да се направи на възмутена. Но се страхуваше, след като загуби първия път.

— В случай че не знаете, експерт по безопасност е човек, който ви казва, че този бордюр е прекалено висок или че перилата са прекалено ниски. Не съм сигурен какво този професор от Ню Йорк знае за харпуни, така че имам няколко въпроса към него, когато пристигне тук за малката си платена ваканция.

Уадъл продължи нататък, изказвайки предположения, че професорът не можел да различи Манхатън от Грийн Търтъл Кий. Грифин започна да барабани с пръсти по масата и се намръщи. Погледът му, помисли си Виктория, съчетан с дебелия му врат и широкия гръден кош му придават доста войнствен вид. Виктория написа „усмивка“ върху подложката си и я плъзна пред клиента си.

Областният прокурор се справяше по-добре, отколкото очакваше. Да, Стив я беше предупредил за това.

„Не оставяй Катила да те заблуди с изтърканите си фрази. Той е по-умен и по-подмолен, отколкото изглежда.“

Някъде чак по средата на пледоарията си Уадъл спомена, че по харпуна не са открити използваеми отпечатъци. Умно, помисли си Виктория, насочи прожектора към мястото, където обвинението евентуално можеше да започне да издиша. Разпространяването на сериали за вещи лица по телевизията беше създало така наречения „научен фактор“, заседателите очакваха власинки, косми и кръв във всяко дело, придружени от техно-хип-хопаджийски компютърни графики.

— Няма пръстови отпечатъци — великодушно обясни Уадъл, — защото дръжката на харпуна е направена от особен полимер, върху който не остават отпечатъци.

Докато Уадъл продължаваше монотонно нататък, един от помощниците му влезе с едно чучело в ръце и го постави на празния стол зад масата на обвинението. За разлика от Тами Силиконова, този чувал със стърготини нямаше нито име, нито пол. Приличаше на онези манекени за изпитания на коли, дето си набиваха лактите в задника, когато ги удареха силно отстрани.

— Да, дами и господа, ще чуете доста за този харпун. Това е стар пневматичен модел, задвижван чрез въздушна струя от помпа с въглероден двуокис. Зарежда се ето така — като вдигна цевта към тавана, Уадъл се наведе и натика стрелата в дулото, докато не щракна. — Никак не е трудно. Както виждате, почти невъзможно е да се самонараните. Но да улучите някой друг — е, това е лесно като…

Уадъл се завъртя към масата на обвинението и дръпна спусъка. Стрелата изсвистя през съдебната зала и се заби в гърдите на чучелото с гадно туп! Ръцете му се разтресоха и главата му увисна. Заседателите стояха с отворена уста.

— Представете си чупенето на кости и разкъсването на кръвоносни съдове. Представете си болката и ужаса. Представете си как Бен Стъбс гледа как кръвта му изтича, докато губи съзнание.

Виктория беше бясна. Можеше да протестира. Но щетите вече бяха нанесени. Сега, до края на процеса, винаги щом се споменеше за харпуна, заседателите нямаше да слушат. Умовете им щяха да са приковани към ужасната гледка и звук. Стрелата, която пронизва гърдите на Бен Стъбс.

— Сега ще седна — заяви Уадъл, докато стрелата още потрепваше. — И искам да слушате толкова внимателно госпожица Лорд, колкото слушахте мен. Обвинението иска само справедливостта да възтържествува. Справедлив процес за всички.

„Обвинението иска само справедлив процес — казваше Пинки Любер. — Справедлив за обвиняемия, но справедлив и за народа на Флорида.“

Стив натисна паузата и картината замръзна. Видеозаписът беше отпреди двайсет години, но Пинки не се беше променил много. Плешив, дебел, розовобузест. Като всички добри юристи, той се чувстваше удобно пред ложата на съдебните заседатели. Беше на своя почва и преди да отстъпеше и сантиметър от нея на обществения защитник, щеше здравата да го притисне. Дори и при предварителния подбор на съдебни заседатели.

Стив вдигна краката си на малката масичка, — наля си в голяма чаша „Джак Даниълс“ — чакаше го дълга нощ — и пусна записа.

— Господин Уили Мейс е обвинен в ужасно престъпление — продължи Любер. — Жестоко двойно убийство, убийството на невинна жена и нейното бебе. Сега имам няколко въпроса, които искам да задам на всеки от вас, за да изберем заседатели, които да са справедливи и към двете страни.

На екрана Любер стоеше на една ръка разстояние от ложата, достатъчно близо, за да може да гледа всеки в очите, без обаче да навлиза в личното му пространство.

— Съдебен заседател номер едно. Господин Конот, да започнем с вас.

На екрана се показа банката на съдията и самият съдия Хърбърт Соломон. За разлика от Пинки, той се беше променил значително. На екрана се виждаше красив мъж около четирийсетте със скъпа подстрижка и авиаторски очила. Челюстта му още не беше омекнала, косата му още не беше побеляла, но имаше и още нещо по-различно. Изражение, което Стив едва си спомняше. Когато съдията се обърна към съдебните заседатели, на лицето му сияеше спокойна и уверена усмивка. Той изглеждаше щастлив. Това беше неговата съдебна зала, упражняваше професията, която обичаше. — Какво ли значеше да загубиш всичко това? Колко дълбоки бяха раните му?

Реджиналд Джоунс седеше на подобното на подкова бюро под съдийската банка, молител пред своя крал. Сечивата му бяха стриктно подредени пред него. Бележници, стикери за доказателства, уред за запечатване и самото дело „Щатът Флорида срещу Уили Мейс“.

Стив отпи от уискито си, докато гледаше как съдебен заседател номер едно обяснява, че няма морални или религиозни възражения срещу смъртното наказание.

— В Библията пише око за око.

Боби, бос както винаги, влезе във всекидневната, с подложка с листове в едната ръка и с фрапе от гуаве в другата.

— Проучих всички данни, чичо Стив, но не знам дали ще ти помогнат.

— Да видим какво имаш.

Докато Любер задаваше въпросите си на видеозаписа, Боби взе да му обяснява как обобщил демографските данни на съдебните заседатели от седемнайсетте процеса. Понякога самите въпроси разкривали расовата принадлежност. „Като афроамериканец, който живее в Либърти Сити, някога бил ли сте тормозен от бели полицаи?“ Понякога ключът се криеше в отговора. „Това, което ченгетата сториха на горкия господин Макдъфи, е престъпление, но аз не излязох на улицата да вдигам бунтове като онези глупаци?“ Други неща, като принадлежност към Африканската методистка църква, граждански организации и постоянен адрес, също помагаха.

— От двеста и четиримата съдебни заседатели във всичките процеси двайсет и трима са афроамериканци — каза Боби. — Това прави около единайсет процента, което е по-малко в съотношение с населението, но не е скандално.

— Не е достатъчно ниско, за да говори за систематично изключване.

— Точно това имам предвид, чичо Стив. Всеки процес има поне по един чернокож съдебен заседател, някои и по двама.

— Но никога повече от двама?

— Не, освен ако не броиш и заместниците.

— Нещо друго?

— Почти няма отхвърлени афроамериканци. Включените в предварителния подбор се приемат и от двете страни.

— Както и при процеса на Мейс. При подбора са само пет. Трима от тях са избрани, а един е резерва. Невероятни съвпадения.

— Може би защото афроамериканците са солидни пичове.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда всички, черни съдебни заседатели са имали добра работа.

Боби подаде на Стив бележките си. До името и адреса на всеки племенникът му беше написал и професията на чернокожите заседатели. Пощенски работник. Зъболекар. Счетоводител. Строител. Фелдшер. Зъболекар. Надзорник.

Надзорник?

— Това не е подбор на съдебни заседатели! — извика Стив. — Това е среща на „Ротъри Клуб“. Събрание на републиканци. Тези хора карат буици. Къде са безработните? Хората на социални помощи?

— Гледа ли началото на касетата, чичо Стив?

— Какво да гледам? Празна зала. Превъртях до началото на подбора.

— Трябваше да го пуснеш поне малко. Господин Джоунс дойде и започна да прави нещо, но не можах да разбера какво.

Стив пренави касетата до началото. Както и първия път, камерата беше включена, но залата беше празна. Минаха няколко минути.

— Кой казва, че съдебните процеси са скучни? — попита Стив.

— Остави я.

След няколко секунди един униформен съдебен пристав въведе няколко десетки души в залата. Носеха пластмасови табелки, на които пишеше, че са съдебни заседатели. Въпреки че за момента бяха още вероятни съдебни заседатели. Изборна група. Минаха още няколко минути. Гражданите седнаха на твърдите пейки, някои четяха вестници, но болшинството изглеждаха отегчени.

Влезе Реджиналд Джоунс, буташе нещо като зарзаватчийска количка, пълна с папки. Седна на мястото си под съдийската банка, усмихна се към галерията и започна да говори. Звукът не беше пуснат още, така че Стив не можеше да чуе какво точно казва. Но скоро пред бюрото на Джоунс се нареди опашка и Стив разбра какво става.

— Джоунс пита кой иска да бъде освободен от задължението по неотложни причини — каза той на Боби.

След няколко минути половината народ се изви пред бюрото на заместник-секретаря. Явно много хора се бяха затъжили за умиращите си лели. Само след няколко секунди схемата се избистри.

— Пуска чернокожите съдебни заседатели да си вървят — каза Боби точно когато един младеж с плитчици излезе тичешком от залата.

— Не всички. Задържа по-старите и по-добре облечените, както и повечето бели.

— Ето и един бял пуска. — Боби посочи към следващия на опашката. — Толкова е голям, че сигурно господин Джоунс се страхува от него.

Така беше, мъжът беше огромен, раменете му почти изпълваха екрана. Джоунс се усмихна широко, енергично раздруса ръката на здравеняка и после му подаде лист хартия. Мъжът кимна и се запъти към вратата. Съдебните заседатели от галерията го аплодираха и мъжът им махна с ръка, спря, когато някой му подаде химикалка и листче. Явно за автограф. Тогава Стив го позна.

— Ед Нюман — каза Стив. — Бранител на „Делфините“ през осемдесетте. Сигурно е имал мач в понеделник вечерта и не е можел да остане за заседанието.

— Гледай. Става интересно.

Следващият на опашката приличаше на латиноамериканец, носеше син работен гащеризон и Стив успя да види логото на някогашните непрежалими „Истърн Еър Лайне“. Съжалявам, не се приема. Зад него добре облечена бяла жена на средна възраст. Съжалявам, мадам. И вие трябва да — останете. После бял мъж на средна възраст в костюм. Пак усмивка от Реджи Джоунс. Подпечатва лист хартия, мъжът се покланя признателно и излиза. Камерата хваща черното кепе на главата му.

— Този е равин или нещо от сорта — каза Боби.

— Както и Ед Нюман. И той е евреин, искам да кажа.

Нюман, един от умните футболисти от предишното поколение, беше завършил право и беше станал съдия. Но не това си мислеше Стив. Схемата добиваше нови измерения.

— Футболист евреин, супер! — каза Боби.

— Делфините имат няколко. Стив Шул е защитник по времето на Нюман. Чувал ли си за Джуй Фидлър?

— Полузащитника ли? — попита Боби. — За нищо не ставал!

— Както и Ей Джей Фийли, макар да не е от същото племе.

— Е, какво по-точно прави господин Джоунс? Защо пуска евреите и черните?

Черните и евреите.

Нещо изплува в съзнанието на Стив, беше от деня, в който взимаше показания от Любер. Мазното копеле се оплакваше от съдебните заседатели на първия процес срещу У или Мейс — последния, който беше загубил.

„Сякаш бяха дошли право от сбирка на Обединението за граждански права. Всички чернилки от Либърти Сити и чифути от Авентура.“

Тогава не се замисли, но сега вече не беше така. Любер беше казал и още нещо същия ден.

„Не можеш да имаш доверие на съдебните заседатели.“

Сега вече Стив знаеше точно какво са правили Любер и Джоунс.

— Боби, коя е най-важната част от всеки съдебен процес?

— Подборът на съдебни заседатели. Ти така казваш винаги.

— Реджи Джоунс помага на Пинки Любер в подбора на заседателите. Отсява черните и евреите, свидетелите, настроени в полза на защитата. Черните, които оставя, са все улегнали хора. Адвокатът на защитата няма друг избор, освен да ги приеме. Иначе ще има само бели и един господ знае какво ще стане по време на съвещанието им.

Поведението на Джоунс беше незаконно, разбира се, нарушаване на гарантираните от конституцията права на защита. Но защо го правеше? Нямаше начин младият заместник-секретар да е измислил сам цялата схема. Тук личаха потните ръчички на Пинки. Но поне засега нищо не водеше към бащата на Стив.

Трябва да има още нещо. Нещо, което татко е направил. Иначе от какво се страхува?

Стив превъртя записа напред към началото на подбора. Този път нямаше да свали очи от баща си. Щеше да го наблюдава внимателно, да следи всеки негов жест, да слуша всяка негова дума. Искаше му се баща му да не е замесен в конспирацията, която течеше под чукчето му. Но едно тъмно място на потиснат гняв и отчуждение у него копнееше за нещо съвсем друго — да докаже, че той е прав, а не баща му. Да докаже, че многоуважаемият Хърбърт Т. Соломон е нещо много по-малко от това, на което се прави, а синът му е нещо много повече от това, което изглежда.

Принцесата срещу Кралицата40

Плъзгащата се врата на балкона беше отворена и нощният бриз, влажен и изпълнен със соления мирис на морето, развяваше пердетата. Някъде из стаята изжужа комар.

При басейна под прозореца един полицай се беше облегнал на палмово дърво, друг седеше на стол пред вратата. Личните охранители на Виктория, осигурени с любезното съдействие на шериф Раск.

Краката я боляха, а главата й пулсираше. Черните й обувки „Прада“ бяха с половин номер по-малки, когато ги купи, и след като цял ден беше валсирала напред-назад в съдебната зала, се чувстваше като китайка, на която й бяха деформирали краката, за да останат малки. Главоболието идваше от седенето на масата на защитата със схванати рамене.

Ако Стив беше тук, щеше да ми разтрие раменете. И краката.

Но тя беше сама в апартамента си в „Пайър Хаус“, самотен воин в бойна зала, пълна с папки, книги и остатъци от миди и салата „Цезар“, донесени от румсървиса. Съседният апартамент беше тъмен и тих, майка й беше излязла да вечеря с чичо Грифин. Минаваше полунощ. Къде бяха? Паркирали на плажа бентлито на чичо Гриф, слушаха шлагера на Вари Уайт „Не мога да ти се наситя, бейби“ и се целуваха с езици. Стомахът й се сви от тази мисъл.

Беше ядосана, и на двамата. Чичо Гриф трябваше да е тук и да й помага да се подготви за съда. Майка й трябваше да е тук само заради емоционалната подкрепа. Вместо това те…

Господи, защо това ме тормози толкова много? Те имат право да си живеят живота, нали така?

Отпи от чашата с каберне и се опита да се съсредоточи върху папките със свидетелите, пръснати пред нея. Утре обвинението щеше да започне да движи фигурите по шахматната дъска. Шест души на борда, трима напускат сцената отляво, един се гмурка във водата и оставят обвиняемия и жертвата сами за последното плаване на „Форс мажор“. „Мъртвешкото плаване“, така го беше нарекъл Уадъл. Израз, който беше добавил към „алчност и корупция, подкуп и убийство“.

Знаеше реда, в който прокурорът щеше да изгради косвеното си обвинение. Клайв Фоулс щеше да опише сцената — партито с коктейли на борда, после Лечестър Робинсън щеше да опише вероятното спречкване между Грифин и Стъбс.

Виктория още не беше решила колко агресивно да подходи към Робинсън. Щеше да възрази, ако Уадъл се опиташе да го разпитва за впечатленията му за станалото.

„Господин Робинсън, според вас обвиняемият беше войнствено настроен към господин Стъбс? — Протестирам. Подвеждащ въпрос. Това са предположения.“

Но не протестираш за всичко, за което може да се протестира.

„Не оставяй съдебните заседатели с впечатлението, че криеш нещо.“

Пак Стив. Щеше да знае какво да направи, както щеше да знае и как да освободи врата й от напрежението. Липсваше й.

Не, по дяволите, нямам нужда от Стив. От никого нямам нужда.

Чувстваше се като гладиатор. Самотен изпълнител на бойно правно изкуство. Разгледа листовете, пръснати по заседателната маса. Обзе я странно чувство. Винаги се гордееше с предварителната си подготовка. За разлика от Стив, тя вярваше, че печелиш делото благодарение на търсене, разследване, организация и предварителна подготовка. Овладяване на детайлите. Цветни лентички на веществените доказателства. Показалец на показанията. Да знаеш делото отначало докрай. Стив беше по-голямата картина. Дай му бегла представа за фактите и той ще спечели в съда. Затова двамата бяха такъв добър екип, нали все това й повтаряше. Уменията им бяха толкова коренно различни, че взаимно се допълваха.

— Вие двамата удвоявате ефекта на грехопадението — беше им се ядосал веднъж един прокурор.

Не че не мога да го направя и сама.

Но точно сега можеше да се възползва от импровизаторските умения на Стив, особено след като подготовката липсваше. След всичко случило се напоследък — необичайната поява на майка й, атаките на Джуниър, нахлуването в стаята й, раздялата със Стив — не работеше на пълни обороти.

Виктория чу как вратата в съседната стая се отвори и след миг майка й надзърна през общата им врата.

— Принцесо, още ли си будна?

— Ще работя почти цяла нощ. — Опита се да погледне зад рамото й. — Ти сама ли си?

Айрини влезе в стаята.

— Гриф отиде директно в леглото, ако това питаш. Горкият човек е толкова напрегнат, че и без това няма да ми свърши никаква работа.

— Колко си празноглава! Човекът се бори за живота си, а ти се ядосваш, че няма да те огрее тази вечер.

— Разбра го наопаки. Мислех, че за него ще е добре, ако го накарам малко да се поотпусне.

Айрини се приближи и се отпусна на един стол до работната маса. Копринената й шифонена рокля на цветя беше дълбоко изрязана и очертаваше формите й. Колко жени на нейната възраст можеха да си го позволят? Неясно поради каква причина мисълта, че майка й изглеждаше прекалено млада, я плашеше.

— Налей ми чаша вино, Принцесо. И ако искаш, сипи си и на теб.

— Налей си сама. На мен ми стига.

— Изглеждаш толкова напрегната, скъпа.

— Нима? Като нищо може да се дължи на това, че гледам процес за убийство.

Айрини разкопча каишките на глезените си и изрита златистите еспадрили с танк подметка.

— Подуват ли ти се краката от тази проклета влага? Моите много.

— Следващия път, като идеш на поправка, направи си липосукция на глезените.

— Нещо лошо ли съм направила, Принцесо?

— Напоследък ли?

— Боже, станала си толкова заядлива! От кога не си се чукала?

— Не помня някога да си била толкова груба.

— Ти също не беше такава голяма моралистка. Всъщност, като се замисля, винаги си била. — Айрини стана и затвори балконската врата. — Тук е като сауна. На колко е климатикът?

— Не си ли прекалено стара за горещи вълни, майко?

— Станала си още по-голяма кучка, откакто заряза онзи невъзможен Соломон. — Тя се върна боса до масата и си наля чаша вино. — Колкото до хапливата ти забележка, аз съм едва на средна възраст.

— Само ако живееш до сто и шестнайсет.

— Знам какво те мъчи, Принцесо, и имам предложение. Излез с Джуниър. Той здравата е хлътнал по теб и се обзалагам, че е страхотен в леглото.

— Имам си друга работа. Защо ти не обслужиш и двамата Грифин?

— Ако бях на твоите години, като нищо щях да изчукам Джуниър. Видя ли му инструмента?

— Майко, защо не идеш да си вземеш един студен душ?

— Не че размерът винаги е равен на представянето. Спомням си един испанец, с който се запознах в Монако. Мучо гранде. Като шпеков салам.

— Няма да водя този разговор.

— Но в леглото никакъв го нямаше. А, пък имаше един французин, на който му беше като кисела краставичка, но о-ла-ла!

— Правиш го само за да ме дразниш, нали?

— А ти се заяждаш, защото съм щастлива.

— Това е жалко.

— Но аз съм щастлива, скъпа — успя да въздъхне и да се усмихне едновременно. — Двамата с Гриф заедно след толкова много години!

— Искаш да кажеш отново заедно.

— Пак започваш? Казах ти истината. Никога не сме имали връзка.

— Но баща ми е помислил, че сте имали, нали?

— Не, по дяволите! Не виждаш ли какво става? Изпитваш гняв към баща си през всичките тези години. Но не можеш да му се развикаш, затова си го изкарваш на мен.

Виктория замълча за миг. Замахна безсилно към проклетия комар, който бръмчеше до ухото й.

— Да, ядосана съм му. Това е вярно.

— Разбираемо е, скъпа.

— Знаеш ли какво ме побърква?

— Това с предсмъртното писмо ли?

— Хиляди пъти съм се питала. Защо не е могъл да напише нещо? „Съжалявам, принцесо. Прости ми. Обичам те.“

Айрини се пресегна и стисна ръката й.

— Той наистина те обичаше, скъпа. Много те обичаше.

— Малка бележка. Толкова много ли искам, дявол да го вземе!

Гласът на Айрини беше малко по-висок от шепот:

— Беше написал бележка.

— Какво?

— Пишеше, че много те обича.

— Измисляш си го. Лъжеш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Глупости! Лъжа само когато искам аз самата да се почувствам по-добре. — Тя отпи от кабернето и направи физиономия. — Наистина нищо не разбираш от вина.

— За бога, майко! Наистина ли имаше бележка?

— Баща ти беше написал, че те обича повече, отколкото може да изрази с думи, и най-много съжалява, че няма да доживее да види в каква жена ще се превърнеш.

Изведнъж майка й се оказа права: в стаята беше станало много горещо.

— Всичките тези години! Защо не ми каза?

— Имах си причини. — За пръв път, откакто се помнеше, Кралицата й се видя почти толкова стара, колкото беше в действителност.

— Защо? Какво друго пишеше? Обвиняваше ли те, че си имала любовна връзка с чичо Грифин? Защо просто не си го признаеш след толкова много години?

— Нямах връзка.

— Тогава защо си унищожила бележката?

— Кой казва, че съм я унищожила? Тя е в банковия ми сейф. Реших, че някой ден ще си достатъчно голяма — достатъчно пораснала, — за да я прочетеш. Явно този ден още не е дошъл.

Айрини се изправи, приглади роклята си и се понесе с плавна стъпка към стаята си с обувките в ръка. Без да се обърне или да каже лека нощ, тя затвори вратата между двата апартамента и пусна резето.

Два часа по-късно Виктория лежеше в леглото и слушаше как листата на палмите се удрят в парапета на балкона. Копнееше да поговори със Стив, но беше прекалено късно да му се обади. Въпреки проблемите между тях той си оставаше най-близкият й човек. В този миг, в този ужасен сърцераздирателен миг почувства, че никога не е била толкова сама.

Чу отново бръмченето — проклетият комар! Сега пък къде беше?

Ох! Усети как я жилна по врата.

Неудачник на име Соломон41

Калинки самоубийци, съвкупяващи се във въздуха, се размазваха върху предното стъкло и умираха разпльокани в пристъп на разтърсващ оргазъм. Така бяха осеяли смарта, та Стив буквално можеше да се закълне, че колата се накланя при всеки откос от размазани мушици.

Минаваше два, когато наближиха Шугърлоуф Кий. Боби спеше на седалката до него, хитър номер в това миниатюрно купе. Докато пътуваше на юг, Стив репетираше какво ще каже на баща си, но все още не му беше много ясно как ще го направи.

Как по-точно казваш на стареца си: „Пипнах те!“

Отне му няколко часа и три превъртания на записа с предварителния подбор, за да върже Хърбърт Соломон към конспирацията. Първо направи грешка да следи само баща си. Както и при футбола, не може да гледаш само защитника.

Ролята на баща му в машинацията беше почти незабележима. От него не се искаше да каже нито дума. След разпита на всеки евентуален съдебен заседател Пинки Любер правеше пауза и си записваше нещо. Нищо необичайно дотук. Повечето адвокати си нахвърляха впечатления, преди да започнат да отхвърлят или приемат. Докато наблюдаваше Любер, Стив откри „нишан“. Подобно на покерджия, който опипва чиповете или се втренчва в противника преди да блъфира, Пинки също имаше тик. Преди да започне да пише винаги хвърляше поглед към съдийската банка. Хърбърт Соломон никога не отвръщаше на погледа му. Неизменно, в същия този момент, съдията си наливаше чаша вода. Баща му явно имаше железен мехур, защото я изпиваше всеки път, когато Пинки приключеше с някого от евентуалните заседатели.

Чак на третото гледане Стив разбра какъв е сигналът.

Капакът на каната за вода.

Когато Хърбърт оставеше капака отворен, Пинки избираше заседателя. Когато Хърбърт затвореше капака, заседателят си отиваше. Повтаряше се всеки път.

Стив помнеше каната. Стоеше на банката на баща му години наред. Имаше си поднос отдолу с надпис: От Юридическата конференция във Флорида. Почетен окръжен съдия на годината. Може би не беше късно да му отнемат наградата.

Хърбърт Соломон беше затънал до кръста в конспирацията. Пинки Любер беше спечелил седемнайсет процеса за убийство с помощта на секретар, който тайно пресява съдебните заседатели, и съдия, който свежда и без това кръвожадната група до отряд за линчуване.

Беше брилянтна, но абсолютно незаконна схема. Хърбърт Соломон беше председателствал стотици углавни дела. Можеше да преценява заседателите по-добре от всеки прокурор и помощта му беше безценна за Любер. Горкият адвокат на защитата нямаше никакъв шанс, трима срещу един.

Шансът за разкриването на конспирацията беше минимален. След като сред избраните съдебни заседатели имаше афроамериканци, кой би заподозрял, че подборът е бил манипулиран? Най-малко непрекъснато променящият се състав на защитата. За нея знаеха само съдията, прокурорът и секретарят, понеже я бяха измислили. Но защо го бяха направили? И защо след години Пинки Любер беше обвинил Хърбърт в корупция? Нямаше никаква връзка между опорочените процеси за убийство, в които Хърбърт беше участвал, и скандалите с подкупни общински чиновници, с които нямаше нищо общо. И каква беше свързващата брънка между тези две неща и делото за реабилитирането на Хърбърт?

Като начинаещ адвокат Стив се беше оплел в едно дело и баща му го беше посъветвал: „Когато видиш отнякъде да виси конец, дръпни го да видиш накъде води.“ Стив постъпи точно така. Всичко водеше към манипулацията със съдебните заседатели и изненадващата готовност, с която баща му беше нарушил закона. При все това Стив имаше повече въпроси, отколкото отговори. Докато завиваше с малката кола по чакълестия път към баржата на баща му, настроението му съвсем се скапа. Нямаше да се зарадва, че щеше да каже: Хванах те! Хърбърт така и така беше съсипан. Но защо беше поел по този път? Защо беше нарушил клетвата си? Защо беше рискувал всичко?

За Бога, татко! Защо?

— Защо! — Хърбърт Соломон си играеше с връзките на протрития си стар халат. — Би целия път дотук и ме събуди, за да попиташ защо съм го направил? Що за неудачник си ти?

— Неудачник на име Соломон.

— Върви си. Остави ме на мира.

— Тихо. Ще събудиш Боби.

Стив беше занесъл момчето в хамака, където то спокойно хъркаше.

— Знам какво се опитваш да направиш — изпуши Хърбърт. — Искаш да ми покажеш колко си умен. Добре, поздравления. Най-добрият си!

— Не съм чак толкова умен. Все още не мога да разбера защо си подбирал ти съдебните заседатели. И защо след толкова години Любер те е натопил, че си взимал подкупи в дела за презониране?

Бяха влезли вътре. Хърбърт си наля малко ром върху леда, но не предложи на сина си.

— Заради сина си Бари, затова излъга.

— Не знаех, че Любер има син.

— Бари умря от свръхдоза. По онова време беше боклук, все се забъркваше в нещо. Съдеха го за наркотици по същото време, когато вътрешният отдел се беше развихрил около Пинки. Ако не сътрудничеше, синът му щеше да получи най-тежката присъда. Пинки подхвърли разни дребни риби от общината, но от правителството искаха още. Проблемът беше, че Пинки нямаше друго.

— Затова им даде главния съдия на окръга. — Стив вече разбираше за какво става дума. — Пинки те е натопил, за да защити сина си.

— Бари Любер беше осъден условно, Пинки получи осемнайсет месеца, а на мен се падна, както ти би го нарекъл, „доживотна присъда“.

— Кучият му син! — изригна Стив.

— Кръвта вода не става, синко. Никога.

И двамата се замислиха над това за миг. После Стив каза:

— Тогава остава само един въпрос. Защо го направи? Преди двайсет години защо участва в пресяването на съдебните заседатели?

Хърбърт отпиваше от рома си. След третата глътка въздъхна:

— Две думи. Уили Мейс. Не бейзболистът, а хладнокръвният убиец.

— Четох протоколите и гледах записа. Пинки имаше повече от достатъчно доказателства, за да спечели. Нямаше нужда да мами.

— Така ли мислиш, умнико? — Тогава защо Мейс си излезе първия път, когато имаше очевидец? Ще ти кажа защо. Беше точно след бунтовете по повод убийството на Макдъфи. Всички в Либърти Сити смятаха, че белите ченгета убиват черни за кеф. Черните съдебни заседатели нямаше да повярват на „добро утро“ от някой бял, камо ли да изпратят чернокож на електрическия стол, ако срещу него свидетелства бяло ченге. Не мога да кажа, че ги обвинявам, но моята работа беше друга.

— Трябвало е да си съдия, а не прокурор.

— Прокурорът имаше нужда от помощ. Върховният съд на Флорида точно се беше произнесъл по „Щатът срещу Нийл“. „Кентъки срещу Батсън“ се задаваше на хоризонта на Щатския върховен съд. Прокурор не можеше да отхвърли съдебни заседатели само заради расовата им принадлежност. Направих това, което трябваше да направя. Ако не бяхме осъдили Мейс, щеше да излезе и да убие още някого.

— Щом си се чувствал така, трябвало е да зарежеш съдийството и да станеш ченге. Или доброволен патрул.

— Видя ли снимките от местопрестъплението? Копелето беше прерязало гърлото на бившата си приятелка и беше удушило бебето им. После излязъл на улицата и започнал да се хвали с убийствата.

— Значи Пинки те е помолил да подбереш заседателите?

— Не, по дяволите! Планът си беше мой от самото начало. Щом второто дело срещу Мейс попадна при мен, извиках Пинки и Реджи в кабинета си. Изложих им всичко. Реджи щеше да припадне, когато го чу. Но той беше добро дете и направи всичко, което му казах. Беше идеален за тази работа. Познаваше половината семейства от централните негърски квартали. Не само изваждаше негрите, които не искахме. Намираше ни чернокожи, които можеха да помогнат на обвинението.

— Не виждам как е възможно.

Хърбърт гаврътна наведнъж останалото от питието си.

— Реджи подбираше списъка преди да е пратен от администрацията. На мен ми пращаше хора, които смяташе, че ще подкрепят обвинението. Всички, които решеше, че може да попречат за издаването на присъда, отиваха в окръжния съд за дела за дребни провинения. Пресяваше ги и непосредствено преди първоначалния подбор. Изхвърляше всеки, който искаше да си иде, ако не му беше симпатичен. И тогава точно преди да подберем състава за първото дело Пинки каза: „Така и така сме се заели, да разкараме и евреите.“

Хърбърт се разсмя, сякаш Пинки беше новият Били Кристъл.

Стив поклати глава.

— Много смешно. Съдия евреин и прокурор евреин действат като нацисти.

— Обади се на „Бней-Брит“30 и ми спести възмущението си. Знаеш не по-зле от мен, че евреите гласуват в полза на защитата. Някога да си се опитвал да убедиш евреи да гласуват за смъртно наказание? Мечтай си, всезнайко.

— И дори след като сте пресели заседателите, пак си продължил да даваш на Пинки знак кои да отстрани?

Хърбърт си наля още едно питие.

— Той ме помоли. Бях по-добър в избора от него и Пинки го знаеше. Странното беше, че щяхме да престанем, след като осъдим Мейс. Но се получаваше адски добре…

— И го направихте още шестнайсет пъти.

— Като се обърна назад, от разстоянието на времето…

— Ти се иска никога да не си го правил?

— По дяволите, не! Иска ми се да бяхме започнали по-рано. Всичките бяха виновни, синко. До един.

— Сигурен съм, че и тълпата, която линчува, се чувства по същия начин.

— О, престани! Чувствам се много по-добре от онези проклети глупаци, които оставиха О’Джей Симпсън да се измъкне. Тъпанарите водиха процеса в центъра на Ел Ей, защото искали разнообразен състав на съдебните заседатели. Искали да бъдат политически коректни. Накрая имаха деветима чернокожи, вместо максимум един или двама, и то в Санта Моника. Процесът свърши преди да е започнал. И с Мейс можеше да стане така, ако не се бяхме активизирали.

— Активизиран? Така ли се казва вече „корумпиран“?

— Майната ти, Стиви! Знам правилата, по които играеш, и те нямат нищо общо с тези на маркиза на Куинсбъри.

— Не сравнявай това, което правя аз, с тази гнус.

— Както и да е, радвам се, че знаеш. Вече не трябва да ходя на пръсти. И можеш най-сетне да свалиш глупавото дело.

— Защо да го правя? Стореното от теб е гадно и те прави недостоен за съдия, но ти няма да се връщаш на банката. И няма нужда никой да научава.

Хърбърт избухна в смях.

— Говориш като истински адвокат. Проблемът е, че грешиш в едно. В това „няма нужда никой да научава“.

— Не те разбирам.

— Как възнамеряваш да ми върнеш разрешителното?

— Като докажа, че Пинки е излъгал, когато те е обвинил, че взимаш подкупи в дела за презониране.

— Излъга, така е. Но когато Пинки сключи сделката с прокуратурата, те го накараха да подпише, че уговорката отпада в случай на лъжесвидетелстване. Ако докажеш, че е излъгал, ще иде в затвора. Така че няма да ти позволи да вкараш делото ми в съда.

— И как ще ме спре?

— Ще се върне в миналото, сине.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко от седемнайсетте обвиняеми, които осъдихме, са още живи?

— Осем са били екзекутирани. Трима още чакат изпълнението на смъртните си присъди. Шестима са с доживотни присъди — Стив се справи с аритметиката може би не толкова бързо, колкото Боби. — Значи деветима още дишат.

— И Пинки си е направил сметката. Прочете ми имената. Каза ми, че ако го изправиш в съда, ще раздуха какво сме направили преди двайсет години. Какво мислиш, че ще стане тогава?

— Деветимата получават право на нов процес.

— Деветима убийци. От гадни по-гадни. Не мога да оставя това да се случи, синко. Починали свидетели. Унищожени доказателства. Загубени папки. Колко от тях мислиш, че ще се отърват?

— Няма как да се каже. Вероятно — само част.

— Дори и един е прекалено много. Особено ако се казва господин Уили Мейс.

Развръзката е в цунамито42

Бързо, ясно и ефикасно. Така Ричард Уадъл излагаше обвинението си и това разтревожи Виктория. Некадърните прокурори губеха прекалено много време, излагаха прекалено много доказателства, успиваха съдебните заседатели с повторения и подробности. Неоспоримостта на доказателствата се губеше в многото приказки. Но Уадъл явно беше осъзнал, че продължителността на съсредоточаване у съдебните заседатели беше като при осемгодишните деца. Като добър прокурор, с явно добре изградено обвинение, той задаваше директни въпроси и получаваше ясни отговори.

— Детектив, какво открихте в хотелската стая на господин Стъбс?

— Куфарче с точно четирийсет хиляди долара в стодоларови банкноти.

— Разследвахте ли скорошните му финансови операции?

— Купил е парцел на брега в Кий Ларго за триста хиляди в брой три месеца преди да го убият.

— А източникът на парите?

— Парите са изпратени от сметка на фиктивна корпорация на Каймановите острови?

— Чия собственост е корпорацията?

— Единственият акционер е обвиняемият Харолд Грифин.

Прас, трас, благодаря ви, детектив.

Седнал до Виктория, мълчаливият Хал Грифин не изглеждаше много весел. Румените му бузи бяха леко посивели. Беше казал на Виктория, че не могъл да спи.

Добре дошъл в клуба, чичо Гриф.

Делия Бустаманте се понесе в съда с дълга до глезените свободна рокля с цвят на еспресо, която би изглеждала скромна, ако не беше развързаната връзка на деколтето. Кръшната готвачка и активистка се запъти с полюшваща се походка към свидетелската скамейка и когато вдигна дясната си ръка, за да положи клетва, дясната й цица се показа изпод навървеното горнище. След няколко встъпителни слова Уадъл попита дали Грифин й е предлагал работа и отговорът повдигна Виктория от стола й.

— Господин Грифин се опита да ме подкупи, за да си мълча за Океания.

— Протестирам. Да се заличи от протокола! Госпожица Бустаманте не може да говори за намеренията на клиента ми.

— Приема се. Съдебните заседатели да не обръщат внимание на последното изказване на свидетелката. Госпожице Бустаманте, кажете ни само какво направи господин Грифин и какво направихте вие.

— Добре, съдия. Предложи ми повече пари, отколкото някога съм мислила, че струвам. Но не бих взела и цент от този човек.

Лечестър Робинсън, начетеният строител на платформи, свидетелства, че е видял Грифин и Стъбс да се карат. През прозореца на кабината не можел да чуе какво си говорят, но по оживените им ръкомахания си личало, че и двамата са ядосани. И Грифин бил блъснал Стъбс. Виктория го подложи на кръстосан разпит.

— Това, което наричате „блъсване“, всъщност е било бутане с пръст, нали така?

— Стъбс залитна назад. Наричам го „блъсване“.

— Но не е имало удар с юмрук, нали?

— Там откъдето аз идвам не вдигаш ръка срещу друг мъж, освен ако не искаш да го удариш. Освен ако не си готов на всичко. И може би вашият клиент е бил готов на всичко.

— Ваша чест, това не е отговор на въпроса, нека да бъде заличен от протокола.

Клайв Фоулс свидетелства, че Грифин му наредил да постави непромокаема торба, пълна с пари — не знаел колко точно са на брой, — в кош за омари близо до Блек Търтъл Кий един ден преди Стъбс да бъде прострелян. Обикновено стриктно делови, сега Ричард Уадъл реши да се позабавлява с Фоулс.

— Сега ли е сезонът на омарите, господин Фоулс?

— Не, сър. Сезонът трае само два дни през юли.

— Значи, освен всичко друго, шефът ви е и бракониер, омаро мафиозо?

— Протестирам. Това е заяждане.

— Приема се.

— Толкова пари са доста необичайна стръв за омари, нали, господин Фоулс?

— Вероятно.

— Господин Грифин каза ли ви за какво са парите?

— Не, сър.

— Но вие решихте, че са за Бен Стъбс, нали така?

— Протестирам. Това е предположение.

— Отхвърля се.

— Реших, че парите може би са за него, сър.

— Значи вместо сезонът на омарите, е било сезонът на обществените служители?

Уадъл се опита да накара Фоулс да потвърди версията на Робинсън за спречкването между Грифин и Стъбс, но морският капитан беше развил остра форма на свидетелска слепота, болестта на трите маймуни: нищо не чух, нищо не видях, нищо не казвам.

— Стига, господин Фоулс, искате да кажете на съдебните заседатели, че не сте видял размяната на реплики между двамата?

— Имам навика да си гледам моята работа.

— Харесвате господин Грифин, нали?

— Той е добър човек.

— Добър човек, който ви подписва чековете за заплата, нали така?

Добре, отбеляза точка, помисли си Виктория. Фоулс се държи лоялно към шефа си и съдебните заседатели го разбраха.

И тримата свидетели потвърдиха, че всички останали са слезли преди яхтата да потегли. От кея Лечестър Робинсън и Делия Бустаманте бяха видели как Джуниър скача от мостика и се отдалечава с плуване.

Оставаха само няколко минути до обедната почивка, когато Виктория забеляза Стив в галерията, беше седнал до шериф Раск. Не знаеше, че ще идва. Не се беше обадил, появи се просто ей така.

След като съдията обяви прекъсването за обяд и Грифин се втурна към патиото да изпуши една цигара, Стив се изправи до масата на защитата.

— Здрасти, Вик! Как, върви?

Тя повдигна рамене.

— Знаеш как е. Има и добри, има и лоши моменти.

— Разпъват те на кръст, а?

— Май добре се разбираш с противниковия лагер.

— Уилис ме държи в течение за Чери Конклън.

— Открили ли са го?

— Изчезнал е. Но ако е още в Кийс, ще го хванат. Броят на баровете е ограничен.

— Но голям ограничен брой.

— Да обядваме?

— О, имам среща с Джуниър.

— А!

— Трябва да го подготвя.

— Подготовката никога не е достатъчна. Особено когато свидетелят е несигурен.

Беше прекалено уморена, за да спори.

— Работиш ли по делото на баща си?

— Не ми се говори за него. — Като истински джентълмен Стив взе куфарчето й и излезе след нея от залата. — Как е майка ти?

— Не ми се говори за нея.

Не сега, помисли си тя. После, когато процесът свърши, щеше да разкаже на Стив за последните изпълнения на майка си. Прощалното писмо на баща й и мистерията около него.

Вероятното прощално писмо на баща й. Почуди се дали може да вярва на нещо, казано от майка й.

Мълчаха в асансьора. Във фоайето Стив явно искаше да й подаде куфарчето, но не знаеше кога и как да го направи. Беше като неловка първа среща, която нито единият, нито другият знае как да приключи. Напуснаха сградата и когато минаваха покрай огромния капок31 на моравата пред съда, Стив каза:

— Това е абсурдно. Ако имаш нужда от помощ…

Тя спря под сянката на дървото, цъфнало с червени цветове.

Разбира се, че имам нужда от помощ. За процеса. За майка ми, за живота ми.

— Благодаря, Стив. Аз…

— Извинявай, готин! — Фоулс се приближи, изглеждаше някак притеснен, че ги прекъсва. — Госпожице Лорд.

— Свободен сте, господин Фоулс — отвърна Виктория. — Можете да си вървите, ако искате.

— Знам, просто… — Чудеше се къде да си дене ръцете, сякаш не знаеше за какво служат. — Как върви според вас?

— Прекалено рано е да се каже. Но вие се справихте отлично. Наистина.

— Надявам се всичко да е наред. За мистър Джи, искам да кажа. Няма начин да е убил този задник.

— На това се казва заключителна пледоария — отвърна Стив.

— Успех, тогава! — Фоулс вдигна дясната си ръка и разтвори два пръста като Уинстън Чърчил. — Победа, госпожице Лорд.

— Благодаря ти, Клайв.

Фоулс явно нямаше какво повече да каже.

— Тогава аз отивам да изпия една бира.

— Барът е отсреща — заяви Стив. — „Зеления папагал“.

— Знам го добре. — Фоулс си позволи да се усмихне. Като по поръчка камбанката в стария бар издрънча: сигнал, че някой беше дал бакшиш на бармана.

Фоулс кимна за довиждане и пресече улицата.

— Какво му става? — попита Стив.

— Ще си загуби работата, ако чичо Грифин бъде осъден.

— Да, вероятно. — Стив видя как Фоулс изчезна в бара, минавайки под табелата на вратата: „Без хленчене от 1890“. — Та както ти казах, Вик, ако имаш нужда от нещо, разчитай на мен.

Имам ли нужда от нещо? Чакай да направя списък. Спокойствие. Самоувереност. И един убийствен кръстосан разпит няма да навреди.

— Добре съм — отвърна тя.

— Какво ще кажат експертите ти?

— Професорът от Колумбия ще каже, че е възможно Стъбс да се е прострелял сам, докато е зареждал харпуна. Ъгълът на влизане е малко проблематичен, но може и да мине.

— Освен ако?

— Това, което каза първия ден. Можем да пробутаме една небивалица на заседателите, но започнем ли да ги трупаме една след друга, губим делото.

— Ударът по главата и изпадането в безсъзнание на Грифин е втората.

— Не можем ли да го обясним, свършено е с нас. Ако кажем, че Стъбс се е прострелял, тогава нямаме нападател, скрит на борда, който да е ударил Грифин. Не ни остава друго, освен да се придържаме към версията, че Грифин е паднал по стълбата и удобно за нас си е цапнал главата. Никой няма да ни повярва. По дяволите, и аз не го вярвам.

— Провери ли какво е било времето този ден?

— Спомням си какво беше времето — топло и ясно. Стояхме в плитчините и ти се опитваше да влезеш в бикините ми.

— Аз пък помня, че ти ми пускаше ръце.

— Както в повечето случаи мненията ни се разминават.

— Наистина трябва да провериш какво е било времето в Националната океанографска и метеорологична служба.

— Трийсет и осем градуса, шейсет и девет процента влажност. Югозападен вятър от десет до дванайсет възела. Леко вълнение по крайбрежието. — Дари го с най-лъчезарната си всезнаеща усмивка. Усмивката, която беше взела от него. — Искаш ли да ти кажа и атмосферното налягане?

— Ами бреговата охрана?

— Какво за бреговата охрана?

— Има ли преобърнати лодки? Спасени хора в района? Може да е имало голяма вълна. Миницунами.

— Миницунами? Защо Мойсей да не е разделил залива? Искаш да добавиш поредната небивалица? Знам, че се опитваш да помогнеш, Стив. Извинявай, че се заяждам.

— Няма проблем.

Взе куфарчето от ръката му.

— Благодаря. Трябва да вървя. Имам…

— … среща с Джуниър за обяд — прекъсна я Стив. — Знам.

Поглед в миналото43

— Бреговата охрана е спасила двама рибари близо до Ракун Кий, друго няма през този ден — отвърна Боби.

— Рибарите споменали ли са нещо за голяма вълна? — попита Стив.

— Споменали са, че са изпили една каса бира и единият е пробил ухото на другия с кукичка. — Хлапето му се усмихна със самодоволна усмивка, която трябваше да рече „нали ти казах“. — После заседнали с лодката в пясъчен нанос.

— Струваше си да опитаме.

Бяха в продънената баржа на Хърбърт, Боби работеше на лаптопа си, пред него беше просната хартиена карта на източната част на Мексиканския залив. Веднага щом Стив стъпи на скърцащото корито, Хърбърт си би камшика с оправданието, че имал да пазарува. Стив се чудеше дали баща му не го избягва, но в интерес на истината бакардито в бара се беше свършило.

— Прегледах сателитните снимки, чичо Стив. Няма приливни вълни, няма цунамита, няма летящи чинии.

— Не започвай и ти. Виктория достатъчно ми лази по нервите.

— Може би господин Грифин просто е паднал по стълбата.

— По дяволите, недей да се отказваш толкова лесно.

— Сърдиш ли ми се за нещо, чичо Стив?

— Съжалявам, не съм обядвал. Просто съм гладен.

— Загорял си. Липсва ти Виктория.

— Гледай си работата! — Стив надникна през рамото на Боби. — Какво е това на екрана?

— Сателитна снимка от Националната океанографска и метеорологична служба на западната част на залива. От деня на катастрофата. — Стив се вгледа в екрана от зелени острови и тюркоазено море. Боби посочи към бялата точица по средата. — Ето я „Форс мажор“.

— Стига бе?!

— Яко, а? Проследих я по целия път към Кий Уест, губи ми се само около Биг Торчи Кий, защото има облаци.

— Тази снимка сега откъде е?

— Малко на запад от Блек Търтъл Кий. Този остров тук… — посочи една малка точица — си няма име. Именно на него господин Грифин е спрял, за да извади омарите.

— И парите. Не забравяй парите. — Стив внимателно разгледа снимката. На екрана се виждаше още една лодка. По-тясна и почти толкова дълга, колкото „Форс Мажор“. — На какво разстояние е тази лодка?

— На малко повече от миля. Виж координатната мрежа.

— Можеш ли да запазиш тези снимки? И да проследиш „Форс мажор“ по целия път от Парадайз Кий?

— Знам какво, си мислиш, чичо Стив. Дали другата лодка не ги е проследила и някой не се е качил и не е прострелял господин Стъбс. Но лодката идва първа и остава на едно място за съвсем кратко време.

Стив напрегна очите си, вглеждайки се внимателно в дългата тънка като острие лодка във водата. Не беше типична рибарска лодка. Приличаше на моторница. „Фаунтийн лайтнинг“, „Магнум“ или „Сигарет“. Можеше да развие страхотна скорост. Какво търсеше закотвена или полюшваща се насред тази пустош? Разбира се, отговорът можеше да е най-невинен. Екипажът може да си е правил пикник, оргия или да спинка следобед.

— Откъде се взе тази лодка? Проследи ли я отначало?

Боби поклати глава.

— Казах ти, че идва тук преди „Форс мажор“, така че според мен това не значи нищо.

— Направи го сега.

Боби направи кисела физиономия, натисна няколко клавиша и на екрана се отвориха десетина изображения. Времето течеше обратно, дългата тясна лодка се връщаше там, откъдето беше дошла. Последно се виждаше въздушна снимка на яхти, вързани на няколко успоредни дока.

— Къде сме? — попита Стив.

Боби свери координатите с тези на картата.

— Марина на южния Матекумбе Кий.

— Колко е часът?

В ъгъла на екрана имаше цифров надпис: „14:51 GMT“.

— Десет и петдесет и една сутринта наше време — отвърна Боби.

— „Форс мажор“ е тръгнала от Парадайз Кий преди четиринайсет минути — каза Стив. Спомни си таймкода на охранителните камери. — Дай пак, Боби. Да видим колко близо до Парадайз Кий се приближава тайнствената лодка.

Изображенията пак започнаха да се отварят бързо едно след друго и лодката се приближи до единия край на острова на Грифин.

— Спира ли някъде? — попита Стив.

— Не знам. Само ги прещраках преди. Не ми се сториха важни. Няма начин да е проследила „Форс мажор“.

— Не се оправдавай. Свършил си страхотна работа, хлапе. Дай сега малко по-бавно.

Боби натисна още няколко клавиша. Моторницата продължаваше да си стои в един от квадрантите. После започна отново да се движи.

— Ето, чичо Стив, спира, но само за трийсетина секунди.

— А това е Парадайз Кий — дори от тази височина можеше да види лагуната с огромната къща на малкия остров. — На около две мили е, нали така?

— Знам какво си мислиш, чичо Стив.

— Така ли?

— Да. Мислиш си, че Джуниър Грифин е доплувал до моторницата. Тя го е прибрала и го е закарала до безименния остров. Изчакал е „Форс мажор“, качил се е незабелязано на борда и е прострелял господин Стъбс с харпуна.

— Мина ми през акъла. Продължавай нататък.

Боби даде на бърз ход. След серия размазани изображения снимките забавиха ход. Сега и двете лодки се виждаха на екрана.

— Тук моторницата се разминава с „Форс мажор“.

— Колко бързо се движи?

— Много бързо. Може би с петдесет възела.

— Доста бърза, нищо че не стига до никъде.

Тайнствената моторница забави, когато наближи Блек Търтъл Кий. Точно до безименния остров, където бяха спуснати кошовете за омари на Грифин. Боби беше прав до известна степен. Лодката не беше проследила „Форс мажор“. Нямаше нужда, беше дошла първа.

— Виж това. — Стив посочи монитора с пръст. — Копелетата спряха, точно както и при Парадайз Кий — наблюдаваше как секундите тиктакат на цифровия часовник на екрана.

Двайсет и три секунди.

Стигаха някой да се спусне във водата. Някой като Джуниър Грифин, който можеше да изчака пристигането на „Форс мажор“. Тайнствената лодка се отдалечи от безименния остров, после спря на около миля разстояние. На екрана се появи „Форс мажор“ и се приближи към острова.

И изведнъж Стив разбра.

— Мамка му!

— Какво?

— Джуниър не е доплувал до моторницата. Не са качили него. Не са спуснали него.

— Но нали каза…

— Искаше ми се кучият син да го е направил, но не е.

— Как разбра?

— Защото Джуниър не е знаел, че „Форс мажор“ ще спре там. Грифин се кълне, че изобщо не е казал на Джуниър. И няма за какво да лъже. Четирима души са слезли от „Форс мажор“ преди да тръгне от Парадайз Кий. Всичките са знаели, че отива към Кий Уест. Но само един е бил наясно, че ще спрат да вземат омари и пари.

— Кой?

— Човекът, който залага стръвта в кошовете и слага пари в тях. Човекът, влюбен в жена, която прави бананово соте с морски костур. Човекът, който може да се измъкне незабелязано от Парадайз Кий с торпедото си.

— Клайв Фоулс? Сигурен ли си, чичо Стив? Може Джуниър и Фоулс да са го направили заедно. Помниш ли, когато те изхвърлиха от болницата? — Боби вдигна дясната си ръка и разпери два пръста, точно както Стъбс беше направил в спешното. — Двама мъже са атакували Стъбс, не е ли искал да ти каже точно това?

— По-високо!

— Какво?

— Стъбс се опита да вдигне по-високо ръка, но не успя.

Боби вдигна ръка над главата си.

— Така ли?

Момчето не приличаше кой знае колко на Уинстън Чърчил, но и това свърши работа.

— Знакът на победата — каза Стив. — Любимият номер на британския подводничар. Стъбс се опита да ми каже, че Фоулс го е убил.

— И сега?

— Трябва да поговоря с един човек за едно торпедо.

Човекът торпедо44

Приспособлението изглеждаше като двуместно торпедо. Шейсетгодишната подводница на Хорас Фоулс. Внукът му Клайв Фоулс беше прикрепил ръждясалия цилиндър върху платформа на кърмата на лъскавото си ново корабче, с което ходеше да се гмурка из рифовете.

— Нужда от помощ? — Стив се качи на дока на Парадайз Кий.

— Благодаря, готин. Няма да е лошо.

Стив скочи на задната палуба на корабчето и хвана с две ръце носа на цилиндъра. Фоулс завъртя винча и две въжета се размотаха от двойния кнехт и спуснаха старата ламарина към платформата за гмуркане.

— Леко — каза Фоулс, като отпускаше въжето по малко, докато Стив наместваше торпедото. Приспособлението се плъзна върху стойката гладко като пистолет в кобур.

— Пасна идеално — обади се Стив.

— Няма как, мистър Джи потроши толкова пари, за да стане всичко, както аз го искам.

— И както го е искал дядо ти. — Стив посочи към надписа на кърмата: „Фоли Фарфарата“. — Не се ли казваше така подводницата на дядо ти?

— Да. След като го повишили от торпедото. Помниш, значи.

— Трудно се забравя. Норвежки фиорд. Дядо ти командва малка консервна кутия, която взривява огромен немски боен кораб.

— „Тирпиц“.

— Давид и Голиат.

— Цяло чудо е било, че изобщо е стигнал до фиорда. Казах ли ти, че дядо е трябвало да излезе от подводницата и да използва ножа си, за да пререже минирана мрежа за подводници? Можеш ли да си го представиш, Соломон?

— Не и без да ме избие студена пот.

— Северно море е пълно със сладководни течения, така че е адски трудно да балансираш. „Фарфарата“ непрекъснато е изскачала на повърхността като малък кит. Когато стигнали до „Тирпиц“, дядо ми пак влиза във водата, за да постави експлозивите върху корпуса на голямото копеле, докато германците стрелят отгоре по него. Как би описал такъв човек?

— Думите „храброст“ и „кураж“ явно не са достатъчни.

— Адски си прав, Соломон. Разбираш ги тия работи — натегна с винча и обра въжетата, които висяха, после подаде на Стив ръка, за да го свали на дока. — Някои хора изобщо не разбират за какво става дума, когато им разказвам тази история.

— Предполагам, че и аз по някакъв начин съм свързан с наследството, оставено от бащите ни. Както и от дедите ни в случая.

— Опитах се да последвам примера му. Служих във флотата на Нейно величество.

— Но както каза и по-рано, Фолкланд и аржентинците нямат нищо общо със Северно море и нацистите.

Фоулс седна на края на дока и извади малка пура. Сложи я в уста, но не я запали.

— Какво искаш, Соломон?

Стив седна до него.

— Вчера, когато излязох от съда, ти искаше нещо.

— Студена бира в „Зеления папагал“, готин.

— Попита за делото. Изглеждаше разтревожен за Грифин.

— Много ясно, че съм разтревожен. Надявам се да отърве кожата.

— Защото знаеш, че е невинен.

На Фоулс му отне малко време, докато запали пурата. От морето подухваше бриз и пламъкът гаснеше.

— Мисля, че мистър Джи е невинен, но откъде бих могъл да знам?

Стив едва не се изпусна. Беше на езика му да каже: „Знаеш, защото си се спуснал с торпедото точно като дядо ти с подводницата. Знаеш, защото някой с моторница те е взел и е следвал указанията ти как да стигне до безименния остров малко преди Блек Търтъл Кий. Знаеш, защото си бил там.“

Но интуицията му подсказа да не бърза да атакува челно бойния кораб. Имаше и още един проблем. Този почтен човек, който боготвореше паметта на храбрия си дядо, явно гледаше на Хал Грифин не само като на щедър шеф, а и като на баща. Но както се възхищаваше на Грифин, така ненавиждаше Океания. И дали морският капитан, човекът, който обичаше всички риби в дълбокото синьо море, беше способен да убие някого и да натопи за това Грифин?

— Мисля, че си добър човек — каза Стив.

Фоулс се разсмя.

— Откъде знаеш?

— Такава ми е работата. Да преценявам хората. Фоулс отново се опита да запали пурата. Стив се наведе и сложи ръцете си отдолу, за да спре вятъра. Припламна. Фоулс дръпна силно и погледна към залива.

— Извинявай Соломон, но днес ми е почивен ден и ще изляза с лодката си.

— Към рифовете.

— Реших да се потопя малко.

Стив посочи ръждясалата ламарина:

— С торпедото ли?

— Да, щом стигна с „Фарфарата“ дотам, ще спусна торпедото. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Аз? Под водата?

Фоулс издуха струйка дим в натежалия от влага въздух.

— Не те ли е страх?

— Не. Обичам океана и всичко в него. С изключение на акулите.

Една бяла чапла с крака като кибритени клечки крачеше по дока и наблюдаваше как „Фарфарата“ излиза в открито море. След като лодката се отдалечи от дока, един кафяв пеликан се стрелна право надолу от другата страна на пристана, превъртя се във въздуха и с плясък се заби във водата. Хвана една риба и я налапа цялата.

Стиснал пурата със зъби, Фоулс държеше кормилото, вятърът рошеше изтънялата му руса коса. Стив стоеше отстрани и наблюдаваше искрящото като диамант море, слънцето бягаше по вълните.

— Можеш да се гмуркаш с бутилка, нали? — Фоулс се надвикваше с вятъра и двата дизелови двигателя.

— Не се тревожи. Изкарал съм курсове.

— От онези еднодневните в басейна на хотела ли? Дето дигаш задника нагоре няколко пъти и се мислиш за Жак Кусто?

— Стига де! Гмуркал съм се на Бахамите. Може малко да съм ръждясал, ама и торпедото на дядо ти е ръждясало.

Фоулс се разсмя и кимна към хладилната чанта.

— Вземи си бира, ако искаш.

Стив отказа. Мразеше да се оригва.

— Е, готин, защо всъщност дойде да ме видиш днес?

— Казах ти. Реших, че искаш да ми кажеш още нещо. Нещо за теб и Грифин. Може да сте си развалили отношенията.

— Може да не си толкова добър в преценката си за хората, колкото си мислиш.

— Яд те е било за Океания. Обзалагам се, че си направил нещо.

— Чувствата ми не бяха тайна за никого. Казах на мистър Джи, че Океания е грешка.

— Но не си успял да го разубедиш.

Фоулс погледна компаса, зави леко на северозапад и даде газ.

— Както ти казах и преди, шефът ме изслуша. Посъветвах го да размисли за хотела и казиното. Евентуално да останат само туристическите разходки до рифовете. С лодки със стъклени дъна и катамарани. Мистър Джи каза, че говоря за гребни лодки, а той щял да построи „Куийн Мери“.

— Сигурно много си се вбесил.

— Човекът винаги е бил добър с мен. — Фоулс прокара ръка по полираното кормило от тиково дърво. — Направена по поръчка дванайсетметрова лодка лично за мен. Всичко последна дума на техниката. Карам целувачите на корали на Делия из рифовете да чистят и да си изкарват изпитите за водолази. Не се оплаквам.

— Хрумвало ли ти е, че Грифин те е подкупил, за да не му пречиш?

Корабчето мина през канала между два малки острова.

— Човек прави известни компромиси.

— Какво каза Делия, когато разбра за корабчето? — попита Стив.

— Каза да не го взимам. Доста се сдърпахме заради него.

Нищо чудно. Делия Бустаманте никога нямаше да вземе подкуп, както и никога нямаше да сготви банан с маргарин.

Стив реши да хвърли въдицата:

— Нарушил си принципите си. След това си се почувствал виновен и си се опитал да спреш Океания.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Бяха в открито море, лодката се носеше гладко и пореше малките вълни. Стив сякаш беше на „Тирпиц“ и нямаше къде да иде.

— На дока онзи ден, след като всички са слезли от „Форс мажор“, мисля, че си излязъл с торпедото. Мисля, че някой те е прибрал с моторница и ти си го завел до онзи малък остров близо до Блек Търтъл Кий, където си знаел, че Грифин ще се отбие.

— За какво? За да убия Стъбс ли?

— Ако си мислел, че така ще спреш Океания, защо не? Имало е шанс следващият, който дойде, да не може да бъде подкупен толкова лесно. И тъй като вече ще го гледат под лупа, Грифин вероятно дори не би и опитал.

— Слънчасал си, Соломон.

— Добре, какво ще кажеш за това? Може не ти да си прострелял Стъбс. Може човекът, който те е взел, да го е направил.

— Подготвяш защитата ми вместо мен? Искаш да ми станеш адвокат ли?

— Стига, Фоулс. Ти самият искаш да ми кажеш. Кой те прибра? Кой стреля?

— Съвсем си превъртял, готин. — Забави лодката, когато наближиха плитчините, които проблясваха в червено от коралите под водата. — Може рифът да те охлади.

Фоулс спря, изключи двигателите, отвори един сандък и почна да вади неопрени, маски и плавници.

— Бутилките са отдолу. Сам ще си ги носиш. Не съм ти слуга.

Облякоха се мълчаливо. Фоулс си беше променил държанието, усети Стив. Нищо чудно. Току-що го беше обвинил, че е съучастник в убийство, ако не и убиец.

Развързаха торпедото от платформата за гмуркане и Стив каза:

— Някакви последни инструкции?

— Внимавай за акули — предупреди го Клайв Фоулс.