Текила и синьо алиби

Целувачи на корали10

— Има нещо, което трябва да ви покажа в и което обяснява много неща — каза Джуниър.

— Харпунът. — Стив опита да се върне отново на темата. — Как ще го обясниш?

— Без проблем. Но има много други неща, освен харпуна.

И той ги поведе през фоайето на къщата, цялото покрито с каменни плочи и богата дървена ламперия. На едната стена имаше картини в ярки цветове, вероятно от Хаити. На другата бяха окачени зейнали риби, включително и най-големият морски костур, който Стив някога беше виждал. Надут и лъскав, целият на жълти райета, най-малко метър и осемдесет на дължина. До дебелака имаше още по-впечатляващ екземпляр, тарпон с гигантска челюст, който — според месинговата табела отдолу — тежеше 130 килограма и беше уловен от Хал Грифин близо до Куба. Яка борба е паднала, помисли си Стив, като прочете надписа: Победител в Международния турнир по риболов „Ърнест Хемингуей“. За миг Стив се почуди дали собственикът на „Фарс мажор“ някога се беше задоволявал с второто място.

— Имам голяма колекция от харпуни — каза Джуниър. — „Екскалибур“, „Рино“, „Бьохат“ плюс някои класически ръчно направени от махагон и тиково дърво от петнайсети и шестнайсети век. И сам си правя. Направих един, с който можеш да забодеш петстотинкилограмова риба тон.

Това, което Стив наистина искаше да разбере, беше кой е забол 70-килограмовия човек, заслужил висока оценка за вярната си служба към обществото.

— Къде държеше харпуна, с който беше прострелян Стъбс? — попита го Стив.

— В една от кабините на „Форс мажор“. Стрелях по омари с него.

— Незаконно е да се стреля по омари — каза Стив и се замисли дали да не извърши граждански арест.

— Във Флорида може би, но не и на Бахамите.

Е, кой наниза Стъбс, плувецо? Това си е незаконно навсякъде.

Влязоха в просторна всекидневна, с извити като купол стени, висока колкото два етажа. Прозорците гледаха към залива, където палмите развяваха листа от океанския бриз. Беше облицована с ръчно обработено дърво. Кленов под, греди от секвоя, черешова ламперия. На Стив му заприлича на кабина от луксозна яхта.

— Баща ти знаел ли е къде си държал харпуна?

Джуниър повдигна рамене и раменните му мускули се нагънаха, сякаш някой го беше мушнал с остен.

— Харпунът беше заедно с други риболовни такъми. Сигурен съм, че го е виждал, но се съмнявам, че е знаел дори как се зарежда.

— Но ти знаеш как.

— Разбира се.

— Интересно. Много интересно. — Стив опита да си придаде дълбокомислен вид, но прозвуча като надут кретен дори и в собствените си уши.

— Голяма работа! И какво от това? — попита Джуниър.

Голямата работа беше, помисли си Стив, че му се искаше да постави оръжието, с което беше извършено убийството, в ръцете на някой друг, а не на клиента си. Дори и ако ръцете бяха на Зоро от маскарада на Бъни Флагър, колкото и да беше гадно.

— Да, Стивън — Виктория произнесе името му така, сякаш ставаше дума за стрептококи. — Какво от това?

Беше бясна, Стив го знаеше. Беше й обещал да остави тя да води, дори си го мислеше сериозно. Но щом пристигнаха, щом играта започна, просто не можеше да се отдръпне.

Боби изкрещя:

— Чичо Стив иска да лепне убийството на най-готиното момче в гимназията „Пайнкрест“.

— Знам, Боби — каза Виктория. — Просто исках да чуя Стив да го каже.

На Стив му се прииска Боби да се откаже от влудяващия навик да говори само истината — истинска аномалия в дома на Соломон. Обърна се към Джуниър и го попита:

— Къде беше, когато баща ти и Стъбс излязоха с яхтата?

— Плувах.

— Сам ли?

— Голямо момче съм, Соломон.

Боби каза:

— Чичо Стив има предвид дали разполагаш със свидетел, който да ти осигури алиби?

Джуниър се разсмя.

— Само баракудата, която реши да ме преследва.

— Супер — отвърна Боби.

— Виж, Соломон. Нямам мотив да убивам Стъбс.

— Няма явен мотив — поправи го Стив.

— Не ставай смешен, Стив — намеси се Виктория.

— Няма нищо, Тори — успокои я Джуниър. — Знам, че си вършите работата. — Докато се качваха по кленовата стълба към втория етаж, той каза: — Ако ви интересува, имам теория какво се е случило.

— Каква е тя? — Изгаряше от нетърпение да я чуе.

Да, помисли си Стив. Покажи ни нещо друго, освен потрепващи мускулни влакна.

— Мисля, че Стъбс може да е намерил харпуна и да се е заиграл с него — каза Джуниър. — Той е стар пневматичен модел. „Посейдон 3000“. Стреля с въздух под налягане вместо с тетива. Ако се е опитал да го зареди и не го е направил както трябва, харпунът може и да се е задействал.

— Защо му е на Стъбс изобщо да се занимава с харпуна? — поинтересува се Виктория.

Джуниър отново повдигна рамене, тръбните му мускули се присъединиха към раменните и изпълниха малък мускулен танц.

— Защо децата вадят револверите на бащите си от чекмеджето?

— Ако Стъбс се е прострелял сам, кой е ударил баща ти? — попита Стив преди Виктория да успее да зададе следващия си въпрос.

— Никой. След като баща ми е открил Стъбс, той се е втурнал обратно нагоре по стълбата към мостика. Бил е подпийнал — и двамата са били на градус — и развълнуван. Стълбата е мокра от пръските. Спъва се и пада, като си удря главата.

Спряха пред широка двукрила врата, Джуниър затърси ключа в джоба на шортите си. Не си заключва харпуните, помисли си Стив, но му трябваше ключ, за да влезе в стаята, която се канеше да им показва.

— Мога да продам блата на алигатори — каза Стив, — но тази история вони като вмирисана скумрия. Проблемът е, че е пълна с небивалици.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Кажи му, Вик.

Тя прикова Стив с поглед, който значеше, че не обича да й се казва какво да прави. После отвърна:

— Една от теориите на Стив.

— Не е просто теория. Закон. Законът на Соломон за сложните небивалици. Вик, ти имаш честта.

Отново го стрелна с поглед.

— Стъбс се е застрелял — каза тя, — това е едно невероятно събитие. Баща ти е паднал от стълбата и си е ударил главата, това е второ. Лодка без капитан да се разбие на същия бряг, на който е трябвало да акостира — трето. Ефектът се умножава. Всяко невероятно събитие прави останалите по-трудни за вярване.

— И улеснява съдебните заседатели да произнесат обвинителна присъда — допълни Стив.

— Например мъж излиза с лодката си за риба на Коледа, въпреки че никога не е ходил на риболов — продължи Виктория. — Бременната му жена изчезва същия ден. Месеци по-късно тялото й и това на бебето са изхвърлени на брега близо до мястото, където мъжът е ловил риба. Мястото, където се е върнал, докато е твърдял, че е бил някъде другаде.

— Делото срещу Скот Питърсън — каза Джуниър, докато отключваше вратата.

— Защитата му прекали с небивалиците — напомни Виктория, когато влязоха в тъмната стая, в която като че ли беше по-хладно от останалите в къщата.

Стив се усмихна сам на себе си. Колкото и Виктория да се оплакваше от адвокатските му номера, беше започнала да прихваща от техниката му.

Защо не иска да разбере какъв печеливш отбор сме?

— Стив е извел математическа формула въз основа на тази теория — продължи тя.

— Един от законите на Соломон. Наричам го небивалици на квадрат: Ако шансът ти да убедиш съдебните заседатели в едно неправдоподобно събитие е едно към три, вероятността при второто е едно към девет, а при…

— Едно към осемдесет и едно за третото — набързо изчисли Боби.

— Точно така. С други думи, нямаш никакъв шанс.

Джуниър включи осветлението и по периметъра на тавана се включиха малки прожектори. Намираха се в огромна зала без прозорци, потънала в сенки.

— Това, което ще ви покажа — каза Джуниър, — много малко хора са го виждали. Стъбс е един от тях.

Стив примижа, опитвайки се да различи какво точно представлява издигнатият силует в средата на помещението, но не можа да види нищо, освен сенки. Беше прекалено театрално за неговия вкус. Имаше чувството, че Джуниър прави шоу в тяхна чест. Или по-вероятно само заради Виктория.

— Трябва да знаете някои неща от биографията ми, за да разберете смисъла — продължи Джуниър.

Докато стояха в сумрака на хладната стая, Джуниър взе да им обяснява, че с течение на годините, прекарвайки толкова много време във водата, бил се превърнал в страстен природозащитник.

Спасете китовете.

Защитете рифовете.

Забранете мрежите за риба тон.

Целият спектър на добродеятелни океански проекти. Давал купища пари на групи от природозащитници, вероятно, както си мислел вече, за да изкупи делата на баща си. Хал Грифин, според признанията на собствения му син, беше истинско цунами спрямо екосистемите. Издухваше конкуренцията от водата, буквално потопи лодка на Грийнпийс в пристанището на Сидни, като я блъсна с една баржа. Старецът — му беше грабител от висшата лига, професионален мародер, проектите му бяха позорна въртележка за правене на пари, всяване на хаос, екокатастрофи. Разрушени плажове от комплекси по крайбрежието на Филипините, масирано унищожаване на риби около бреговете на Ямайка след построяване на марина, изливане на канализационни води от заграден комплекс на остров Кайкос.

— Където и да иде баща ми, природозащитниците го погват с пушки за слонове.

А дали баща ти не погва другите с харпун, почуди се Стив. Докато синът, според скромните му твърдения, беше сър Галахад от Дълбините.

— Чували сте за прегръщачите на дървета — продължи Джуниър. — Мен пък можете да ме наричате целувач на корали. Гмуркал съм се из най-хубавите и на всичките дните им са преброени. Кораловите рифове са дъждовните гори на океаните.

— И какво общо има всичко това с Океания? — попита Стив.

— Преди няколко години спорех с баща ми и казах нещо от рода на: „Няма да мирясаш, докато не построиш курорт върху коралов риф.“ И баща ми го прие като предизвикателство. Попита къде има коралов риф минимум на три морски мили от брега на англоговорещи, близо до населено място с поне три милиона души.

— Защо три мили? — попита Виктория.

— За да е извън териториални води — отвърна Джуниър.

— Законът на оръдейния изстрел — каза Боби и всички се обърнаха към най-умното момче в шести клас. — От пиратските времена, защото оръдията са можели да изстрелят гюллето максимум на три мили от брега. Оттам идва и законът.

— Благодаря ви, господин Хистъри Ченъл — рече Стив и после се обърна към Джуниър: — Ако си извън ограничението от три мили, можеш да държиш казино. Това ли беше идеята?

— Точно. Но пак щяхме да сме вътре в двестате мили на зоната.

Стив го погледна с празен поглед.

— Изключителната икономическа зона — преведе Боби, като срамежливо добави: — Знам много федерални акроними. Както и повечето персонализирани регистрационни номера на коли, забранени от щата Флорида.

— Не започвай — предупреди го Стив.

— С-У-П-Р-П-К-А — започна Боби. — И-С-К-С-К-С.

— Боби…

— Г-О-Л-П-Н-С.

— Дай по-кротко, хлапе!

— Тъй като се намираме в изключителната икономическа зона — продължи Джуниър, — федералното правителство все още има права над дейността. Затова ни трябва доклад за оценка на околната среда, за да си извадим федерално разрешително.

— Бен Стъбс от Агенцията за опазване на околната среда — предположи Виктория.

— Да. Затова баща ми трябваше да мине през всички кръгове на ада. Не спираше да ругае, но успя. И ето го резултатът.

Джуниър натисна друго копче и огромното помещение беше окъпано от мека светлина.

— Дръж се Океания! — каза той.

Пред тях искреше триизмерна диорама, може би десетина метра дълга и около два метра висока. От пода до височината на рамото беше океан — или поне негово синьо пластмасово подобие, завършено с миниатюрни пластмасови риби. На повърхността се носеха три подобни на понички сгради, свързани с покрити галерии. От дъното на всяка сграда се спускаха стоманени въжета, които бяха закрепени на океанското дъно. От едната страна на централната сграда имаше марина с може би двеста миниатюрни яхти, малки пластмасови човечета весело махаха от палубите. Над хотела висеше по-голям модел на това, с което бяха прелетели до Парадайз Кий.

— Централната сграда е казино — каза Джуниър. — Двайсет и една хиляди квадратни метра с автомати, блекджек, рулетки, зарове, бинго, стаи за покер. И тем подобни. И за разлика от Атлантик Сити и Лае Вегас — никакви данъци. Или както баща ми обичаше да казва: „Чичо Сам да не ми е роднина!“

— Как щяхте да карате хората дотам? — попита Виктория. Практична както винаги, помисли си Стив.

— Хидроплани, частни яхти, кораби на подводни криле — на всеки половин час от сушата.

— Ами ураганите? — попита Стив.

— Щяхме да евакуираме хотела, разбира се — отвърна Джуниър. — Но конструкционният ни метод е революционен. Плетени стоманени въжета държат сградата към дъното, но са подвижни, така че сградите могат да се повдигат и да се спускат в открито море. Компютърни модели показват, че можем да издържим буря от четвърта степен по петобалната скала.

— Ами петата степен? — попита Стив.

— Статистически почти невероятна. Само две са връхлитали Щатите досега.

Хлапето гледаше и канала с прогнозите за времето.

— Не броиш онези преди изобретяването на метричната система — отвърна Стив.

— Убедени сме, че хотелът ни може да издържи на най-силната буря, която, статистически погледнато, може да ни връхлети — каза Джуниър.

Най-силната буря, която, статистически погледнато, може да ни връхлети.

Не е зле, помисли си Стив и даде на Джуниър бонус за усукания му адвокатски език. Пичът беше по-умен, отколкото изглеждаше, интелектът му надхвърляше сумата от гръдните и трапецовидните му мускули.

— Още не сте видели най-хубава част — продължи Джуниър. — Погледнете сграда номер три. Наричаме я „Атлантис“.

Заобиколиха от другата страна на диорамата. Океанското дъно се издигаше нагоре, като стигаше близо до най-голямата сграда с форма на поничка. Но не беше обикновено пясъчно дъно, а миниатюрен коралов риф, застинало пластмасово копие, пресъздадено до стряскащи подробности. Акропора, която приличаше на еленови рога; зелени морски ветрила, които махаха за „здрасти“; меандрини, които наподобяваха досущ на човешкия главен мозък. Една змиорка мурена подаваше глава от коралов небостъргач. Навсякъде плуваха гигантски морски костури, ярки сини ангелски риби, пъстри риби-папагал, огромни трапони, морски костенурки и други морски създания, чиито имена Стив не можеше да назове.

— Атлантида явно е потънала. — Виктория посочи под сградата. Поничката приличаше повече на летяща чиния, част от сградата беше над повърхността, а люковете на прозорците — под водата.

— Моя идея. — Джуниър се усмихна толкова широко, че трапчинките му заприличаха на огнестрелни рани. — Триста хотелски стаи под водата. Можеш да гледаш от прозореца си как плуват рибите.

И наистина, две акули точно минаваха покрай един от люковете. Да шашнеш хората от Оклахома, без да ги караш да си мокрят краката.

— Ако погледнете по-внимателно пасажите, които свързват сградите, ще видите, че подът им е прозрачен. Разходката от ресторанта до казиното минава през най-големия аквариум в света.

— Невероятно! — промърмори Виктория. — Хотелът представлява гигантска лодка със стъклено дъно.

Джуниър се усмихна.

— Казах на баща ми, че повечето хора никога няма да си сложат шнорхел или да се гмурнат под водата с кислородна бутилка. Така че щом ще строиш хотел над рифа, защо не вкараш рифа в хотела? Или поне не го приближиш.

— Наистина впечатляващо — каза Виктория с възхищение сякаш Джуниър й беше показал Мона Лиза и й беше казал, че той я е нарисувал.

Голяма работа, помисли си Стив. Богаташкото синче казва на архитектите да пробият люкове на хотелските стаи. Какво иска, Нобелова награда ли?

— Именно тук баща ми ме изненада — продължи Джуниър. — Строителните разходи ще бъдат астрономически, така че първоначално се запъна. Стана доста arriere-pensee10.

— Мразя, когато стане така — каза Стив. Чудеше се какво, по дяволите, значи „териер пенис“.

— Значи да имаш съмнения — изписка Боби. — Несигурност, резервираност.

— Но баща ми е толкова умен! — продължи Джуниър. — Премисли всичко и осъзна, че маркетинговият трик е рифът с подводни хотелски стаи точно над него. Това е цвърченето на пържолата. Никъде другаде по света няма такова нещо.

Той продължи да дърдори още няколко минути за свръхмодерната пречиствателна станция, слънчевите генератори, рециклиращия завод, който смилал остатъците от вратните пържоли на храна за риби. Стив не му обърна много внимание. Вместо това се опитваше да вземе мерките на Джуниър, самородния талант от гимназията, превърнал се в гмуркач с огромен гръден кош, който изпускаше смъртоносно количество тестостерон от всяка пора.

— Така че това, което можеше да се превърне в екологично бедствие, ще се превърне в пътеводна светлина за света с оглед на безопасното строителство в район с крехко екологично равновесие.

Божке, изнася реч пред „Киванис Клуб“!

— Сигурно си много горд — каза Виктория с прочувствен тон, който Стив интерпретира като: „Ти си най-сексапилният и прекрасен мъж във вселената и ако мога да се отърва от гаджето си, искам да ти родя деца, считано девет месеца от днес.“

Стив продължаваше да се опитва да прецени Джуниър, но му беше трудно да го направи обективно, защото все повече и повече се вбесяваше на Виктория. Но изведнъж му хрумна, че може би греши. Дрънканиците му за спасяването на планетата звучаха съвсем искрено. Разбира се, когато не ти се налага да си изкарваш прехраната с труд, имаш свободно време да се посветиш изцяло на хобито си. В колежа Стив беше станал член на Обединението за граждански права. По онова време имаше някакви политически схващания, но реши, че левите съидейници по-лесно се изоставят.

Една внезапна мисъл започна да го тормози — смътно предчувствие, че има нещо неточно с Господин Точен. Какво беше то?

Отне му само миг. Толкова е явно, помисли си Стив, макар да осъзнаваше, че способността му да разсъждава трезво може да е помрачена от ревност, завист и страх.

Кучият му син беше прекалено готин, за да е истински.

Което означаваше, че е измамник. А с малко късмет — и убиец.

Тайните, които родителите крият11

— Помниш ли, когато баща ти ни заведе на онова място с хотдоците на виадуктите? — попита Виктория.

— „Фън Феър“ — отвърна Джуниър.

— Хванахме се на бас и ти изяде десет хотдога с чили.

— Дванайсет. С лук. Стана ми лошо на задната седалка на бентлито на баща ми.

— А помниш ли какво направихме на четиринайсетия ти рожден ден? — подсети го тя.

— Къпахме се голи във венецианския басейн.

— Не. Издълбахме инициалите си на един бенгалски фикус.

— Да, в Брадфорд Парк — спомни си Джуниър. — Пазачът ни подгони.

— И прескочихме една бетонна ограда, за да се скрием…

— Но се оказа бент и се приземихме в дълбока метър и половина вода.

Смях. От двама от тримата обаче. Изражението на Стив беше сърдито и студено, сякаш се терзаеше за нещо, което не зависеше от него — сриващия се долар, най-вероятно.

— Мога ли да ви върна за малко в настоящето от Алеята на спомените?

— Разбира се — отвърна Джуниър.

Налага ли се, помисли си Виктория.

— Нищо не съм виждал по вестниците за Океания — започна Стив, — не съм чул никой в Кийс да говори за нея.

— Баща ми не искаше никой от хазартната, индустрия да разбере какво правим, докато не се сдобием с федерално разрешително — обясни Джуниър. — Какво щяха да направят лобистите за Атлантик Сити и казината из Залива, за да ни спрат?

— Щяха да подкупят един-двама конгресмени — предположи Виктория.

— Ами ако не дадеше резултат?

— Щяха да убият Стъбс и да натопят баща ти — отвърна Стив. — Твърдиш, че е дело на конкуренцията.

— Кой друг би имал по-добър мотив? — рече Джуниър.

Бяха минали петнайсет минути, откакто Джуниър отново беше заключил вратите към Океания. Тримата възрастни — ако се брои и Стив — лежаха на шезлонги върху терасата с гледка към залива. Кана с коктейл „Маргарита“, плато с тортила чипс и току-що приготвено гуакамоле стояха на масата под чадъра. Изкуствен водопад се изливаше от скалите в малко езеро, пълно с риби и лебеди с дълги шии. Боби джапаше в езерото, опитвайки се да разговаря на лебедски с птиците.

Телефонът на Джуниър беше звъннал няколко пъти, обаждаха се репортери. Следвайки инструкциите им, Джуниър изразяваше съжалението на баща си за кончината на Стъбс и отказваше да коментира всичко останало. Хеликоптери от три телевизионни канала в Маями кръжаха над острова като шумни комари. Единият избръмча толкова ниско, че разпени целия залив. Екипите си направиха репортажите и отпратиха обратно на север.

Сега, когато Стив си беше задал въпросите, Виктория правеше разбор на емоциите си. Чувстваше се малко упадъчно, излегната върху плетения шезлонг, потънала във възглавниците с цвят на кокос, докато пиеше текила в работни време с двама готини мъже. Единият й беше любовник и потенциален съпруг, а другият някога беше изглеждал предопределен за ролята. През годините често си беше мислила за Джуниър. Какъв мъж беше станал?

За начало страхотен мускулест тип, но в него имаше толкова много други неща, освен физиката му.

Почтен, умен, загрижен мъж. Колко време и колко пари беше похарчил за благородни каузи. И погледни само Океания, нещо, което би се превърнало в екологичен холокост, благодарение на Джуниър можеше да стане екошоу, зашеметяваща комбинация от бизнес и природа.

Е, Стив, какво ще кажеш сега за Джуниър?

Естествено, Джуниър се беше радвал на привилегирован живот. Но не беше разглезеното богатско синче, както Стив предричаше — и злобничко му се искаше.

Сега, под сянката на чадъра, направен от същата материя като възглавниците, със своя меднобронзов тен, който подчертаваше блестящата му усмивка, с изрусялата му от слънцето коса, с шестте реда плочки на корема, които приличаха на ризница, и релефните раменни мускули, които изпъкваха при всяко движение на голите му ръце, със здравата си челюст, с дяволитата вдлъбнатинка, Джуниър беше…

О, боже, кажи си го или поне си го помисли!

Ако стоях права, досега коленете ми щяха да са се подгънали.

Не че искаше да разпалва въображението — си, но той беше най-близкото превъплъщение на гръцки бог, което някога беше виждала. Съвременен Адонис, който, ако добре си спомняше от курса „Митове и легенди“ в Принстън, се залюбил с Афродита, без значение, че божествената дама била омъжена за друг. И тя ли се чувстваше малко като Афродита, шавливата богиня на страстта, която беше хващала за гроздовете Арес, Дионисий и разни други богове, чиито имена Виктория не помнеше?

Господи, толкова ли съм повърхностна, че външността му, сочната му тотална мъжественост ме размекна цялата?!

Не, разбира се, че не. Беше просто здравословна еротична фантазия, нали така? Нима и Стив не разглеждаше манекенките с бански от фотосесията на „Спортс Илюстрейтид“ по-внимателно от което и да е решение на апелативния съд. Почуди се дали Стив долавя трепетите й. Можеше ли да отгатне какво мисли — и изпитва — към Джуниър?

— Страхотна „Маргарита“! — похвалата се изплъзна от устата на Стив, докато отпиваше от чашата си.

Добре, реши тя, може и да не беше настроен на нейния канал в момента.

— Прясно изцеден лимонов сок — започна да обяснява Джуниър. — Независимо кой какво ви казва, не купувайте евтина текила за коктейлите. Най-добрата е на „Арете“. „Бланко Суаве“, ако решите да похарчите сто долара за бутилка. Ако пиете текилата чиста, вземете си „Трес, куатро и чинко“ от син столетник, но това ще ви върне назад с четиристотин долара.

— Изглеждат доста пари за нещо, което ще се превърне в пикня след двайсет минути — Стив игра контра на господин Бонвиван.

— Зависи кое е важно за теб, предполагам — отвърна Джуниър.

Кое е важно за Стив, почуди се Виктория. Племенникът му Боби, разбира се. Работата. И тя. Но колко важна беше тя? Да накараш Стив да се отвори, беше все едно да отвориш буркан с маслини за мартини. Добре е да го удариш няколко пъти по капака.

Езикът на Стив облиза едно солено кристалче от чашата. Имаше отнесен вид и Виктория знаеше, че не мисли за техните отношения. Нито за отбора на „Флорида Марлинс“. Нито дори за Боби. Вникваше в делото и изражението му й подсказваше, че нещо го притеснява.

— Все още не разбирам — каза Стив. — Такъв голям проект като „Океания“… Как сте могли да го опазите в тайна?

— Баща ми го бива да пази тайни — отвърна Джуниър, — и то не само свързани с бизнеса.

— Какво искаш да кажеш?

— След като Нелсън почина…

— Се самоуби — Виктория прекъсна гръцкия бог, предпочиташе точния език пред евфемизмите. — Баща ми се самоуби.

Това накара и двамата мъже да замълчат за миг. Виктория мигновено съжали, че беше развалила настроението на всички, особено собственото си. Но все още беше ядосана на баща си и вероятно цял живот щеше да бъде. Споменаването на името му, на смъртта му, върна отново болката.

— След като баща ти се самоуби — продължи Джуниър, като я погледна с много нежност, — не спирах да тормозя моя баща с въпроси защо го е направил. Двамата бяха неразделни. Майките ни бяха първи приятелки. Ние с теб бяхме, нали знаеш…

Предопределени да станем двойка.

Довърши тя наум изречението, докато отпиваше от чашата си.

— Какво каза баща ти?

— Нищо. Освен „Сигурен съм, че Нелсън е имал основание“.

— Дори бележка не остави — каза Виктория. — Бях на дванайсет, през всичките тези години го мразя, че дори една прощална бележка не ми остави. Не можеше ли просто да напише: „Скъпа дъще, съжалявам. Моля те, прости ми. Винаги съм те обичал.“

Нито единият, нито другият можеха дай отговорят. Стив топна парче чипс в гуакамолето. Искаше да говори за делото, но явно разбра, че трябва да изчака да приключат приказките за семейството.

След малко Джуниър каза:

— Майка ти какво ти каза?

— Почти нищо. Имало съдебно разследване. Подкупи и изнудване в строителния бранш. Татко получил призовка и се самоубил точно преди да даде свидетелски показания. — Виктория пресуши маргаритата по-бързо, отколкото възнамеряваше. — Кралицата никога не е навлизала в подробности. Така че баща ти не е единственият, който умее да пази тайни.

— Моята теория е, че баща ми е прехвърлил върху Нелсън цялата тежест, свързана с юридическите проблеми — каза Джуниър. — Дошло му е в повече от възникналите спънки. Баща ми продължава да изпитва чувство на вина.

— Затова ли стоя настрана всичките тези години? — попита тя.

— Не е стоял настрана. Изпращаше ви чековете.

— Какви чекове?

Джуниър изглеждаше изненадан.

— Предполагам, че Кралицата не ти е казала. Няколко години баща ми й изпращаше чекове, но тя не ги осребряваше.

— Защо? Какво е казала на баща ти?

— Не мисля, че са си говорили след погребението. Нито веднъж.

— Вероятно не е могла да го открие. Вие се изнесохте от страната. Изчезнахте от живота ни.

— Пишеше й, Тори. Опитваше се да се свърже и по телефона. Но безуспешно.

Защо, почуди се Виктория. И защо майка й не й беше казала? Такава си беше Айрини Лорд. Тайнственост и стоицизъм, това бяха разменните й монети. Не ходиш насам-натам да се вайкаш за самоубийството на съпруга си. Не го разглеждаш. Лепваш му удобен етикет — „натиск в работата, баща ти се срина“ — и продължаваш нататък.

Кралицата беше складирала спомените си в един сандък на тавана и беше скрила ключа от собствената си дъщеря. Но чичо Гриф сигурно знаеше какво има вътре. Сега Виктория имаше още една мисия, която нямаше нищо общо с делото за убийство. Щеше да научи всичко, което можеше, от чичо Гриф. Това означаваше да прекарва повече време с него, да го опознае отново. Същото важеше и за Джуниър.