Тихоокеански водовъртеж

9.

Гмуркането до потънал кораб поражда едновременно и вълнение, и безпокойство. Според повечето от суеверните души то е все едно да плуваш през гниещите кости на трупа на Голиат. Сърцето на водолаза започва да бие ужасяващо силно, съзнанието му се сковава от неоправдан страх. Може би това се дължи на някакви романтични видения — като на призраците на стари брадати капитани, крачещи по палубата на кормилната рубка, или на потни, ругаещи огняри, хвърлящи въглища в горещите древни котли, или дори на матросите с татуирани гърди, лъкатушейки към жилищните си помещения след бурна пиянска нощ, прекарана в долнопробна кръчма на някое тропическо пристанище.

Пит изпита всички тези чувства, преди да се гмурне към потъналата подводница. Но този път беше различно. „Старбък“ изглеждаше така, сякаш лежеше напълно естествено на дъното. Ако подводният свят беше чужд за надводните плавателни съдове, то за една подводница той беше нещо съвсем естествено. През секунда-две Пит очакваше мехурчета от баласта да изригнат от главните вентилационни отвори и огромните бронзови гребни винтове да започнат да се въртят и да съживят дългата черна форма.

Той и Марч заплуваха бавно покрай корпуса, само на сантиметри над голото океанско дъно. Марч, който носеше подводен фотоапарат „Никонос“, започна да снима; след всяко натискане на бутона за освобождаване на затвора светкавицата проблясваше като мълния в облачно небе. Единствено въздушните мехурчета от дихателните апарати нарушаваха спокойствието. Пасажи пъстроцветни риби се плъзгаха покрай двамата, нахлули в уединението на техния периметър.

Една черно-жълта риба се доближи от любопитство. Кафеникава акула, дълга близо метър и осемдесет, мина над двамата мъже, без да им обърне никакво внимание. Наоколо имаше такова изобилие от вкусна храна, че през мозъка й колкото грахово зърно не минаваше и мисъл да се нахвърля на човешка плът.

Пит пропъди желанието си да се наслади на приказната гледка. Имаше много работа да върши, а времето беше ограничено. Той стисна здраво дългия „Барф“ в дясната си ръка.

Барфът, или „магическият дракон“, както го наричаше Марч, представляваше 90-сантиметрова алуминиева тръба със заострена като игла цев. Пит го оприличаваше на инструмента, с който работниците, поддържащи чистотата на парковете, набучваха хартиените отпадъци. Всъщност това беше най-смъртоносният убиец на акули, изработван някога. Разбира се, имаше какви ли не други оръжия, които действаха малко или повече успешно за умъртвяването на омразния враг на човека. Никое обаче не беше толкова безопасно и сигурно като „магическия дракон“. Пит беше виждал и промишлено изработени модели на убиеца на акули, но те бяха по-малки от военноморската версия. Всъщност това си беше истинско оръжие и въпреки че на вид не изглеждаше смъртоносно, то буквално изкормваше акулата. Ако някое чудовище с остри като бръснач зъби се доближеше опасно близо, водолазът просто забиваше островърхата цев в грапавата му като гласпапир кожа и натискаше спусъка, който изстрелваше касетъчен снаряд от въглероден двуокис в тялото на акулата. Газът взривяваше жизненоважните органи на безкостния злодей и ги изхвърляше през устата му. Но дори и това не убиваше звяра веднага. Едва след като газът го издигнеше към повърхността, той се удавяше. Акулите нямат плавателни мехури или хриле като другите риби. Те не могат да се задържат неподвижни във водата. Трябва да се движат непрекъснато, за да поемат кислород през устата си и да издишат през хрилните си отвори. Ако акулата не се движи, тя не може да диша.

Марч отблокира затвора на фотоапарата, нави напред филма и пак го блокира. После направи знак на Пит да се издигнат. Двамата се оттласнаха над нивото на палубата.

Пит погледна изражението на Марч под маската му за лице; очите на младия човек бяха изпълнени със страх, страх от въпроса какво ли лежи от другата страна на херметичния корпус. Марч вдигна фотоапарата си и посочи към повърхността — знак, че беше свършил филма си. Пит поклати глава. Той взе малката правоъгълна дъска, закрепена за колана му с тежести, и написа две думи с мазен молив: „Към аварийния люк“.

Марч прочете съобщението и потупа с пръст водолазния си часовник. Пит нямаше нужда от подсещане — вече знаеше, че текат последните им двайсет минути въздух. Той вдигна отново дъската и хвана здраво Марч над лакътя, забивайки пръсти в плътта му. Младият лейтенант разбра, че трябва да се подчини на командата на Пит; под маската очите му се отвориха широко. Той погледна сянката на корпуса на „Марта Ан“, знаейки, че телевизионните камери ги наблюдават. Поколеба се, за да печели време.

Пит обаче не се подлъга. Той заби още по-силно пръсти в ръката на Марч. Жестът му даде резултат. Марч кимна в знак на разбиране, бързо се обърна и заплува към носовата част на подводната лодка. Пит не очакваше младежът да постъпи другояче.

Последва Марч по петите, плувайки през струята от мехурчета, които изпускаше дихателният апарат на младия лейтенант. Само след секунди сенките им пропълзяха върху корпуса и те отново надвиснаха над палубата на „Старбък“. Един омар тромаво прекъсна разходката си по носовата пътека на подводницата, като панически закрачи странично, спусна се по заобления корпус и скочи върху пясъка. Ако омарът беше уплашен, същото можеше да се каже и за Марч. Пит ясно го видя как потрепери неволно, когато погледна към аварийния люк и си представи зловещата сцена под капака му.

„Отвори го“ — написа Пит на дъската си. Марч го погледна, потрепери отново, но бавно коленичи до люка и напрегна мускули, за да завърти ръчното колело. Пит почука с барфа по капака на люка и металическият звук проехтя усилен от водата. Подтикнат към действие, Марч се напъна да завърти колелото с такава сила, че вените на врата му се издуха до краен предел. Колелото обаче не помръдна. Той се отпусна и погледна Пит с питащи очи, в които проблясваха гневни пламъчета. Пит вдигна три пръста и му посочи към колелото — знак да опита трети път. Той се измести, заставайки срещу младия лейтенант, и пъхна задния край на копието в едната четвъртинка на колелото, за да го използва като лост. После кимна на Марч.

Двамата заедно се напънаха. Най-накрая колелото поддаде, отначало не повече от сантиметър, но след това сантиметър по сантиметър колелото започна да се върти по-лесно, докато не се отвъртя докрай. Марч отвори капака на люка и надникна право надолу в шлюзовата камера. Еднаквото налягане между вътрешния и външния въздух беше лош знак. Пит разбра, че грандиозният му план започва да се пропуква. И все пак му беше останала още една карта и само една минута време, за да я изиграе.

Той изтри дъската и написа въпрос към Марч: „Ще можеш ли да се справиш?“.

Младежът кимна и вътрешно потрепери, като схвана призрачното послание, което съдържаше въпроса на Пит, после издърпа своята дъска и написа в отговор: „Ще бъде трудно без захранване“.

Пит също драсна набързо: „Да опитаме“.

Решавайки, че е безполезно да спори, Марч постоя неподвижен за миг, докато събере смелост, после се гмурна в зловещия мрак на шлюзовата камера. Пит го изчака да се ориентира по слабата светлина, която се процеждаше отгоре. Когато постави плътно ръце върху въздушните вентили, Марч кимна и Пит се спусна при него, като затвори капака след себе си.

Аварийният отсек представляваше тръбообразна камера в корпуса на подводницата. Той побираше шестима души и беше направен така, че при потъване на подводната лодка екипажът да влезе тук, да затвори херметически вътрешния капак, а после да наводни камерата чрез предпазния клапан. Когато водното налягане навън се изравнеше с вътрешното и останалият въздух бъдеше изпуснат, мъжете просто отваряха външния капак и се издигаха към повърхността. В този случай Пит и Марч щяха да извършат обратната процедура — първо щяха да изпуснат водата, а после да влязат, както се надяваше Пит, в сухата вътрешност.

Лудост беше единствената дума, с която Марч можеше да определи влизането им в непрогледната тъмнина на камерата. Пълна лудост! Щеше да е много по-просто, ако отвореха вътрешния капак, без да се промъкват през тъмното тясно помещение. Защо трябваше да се губи време в безсмислен опит да се изравнява налягането, след като подводницата беше пълна с вода? Те нямаше да намерят нищо друго, освен вътрешност, пълна с разложени трупове. И двамата щяха да са мъртви, ако не побързаха; той очакваше всеки момент да изразходва и последния си запас от въздух. Лудост, повтори отчаяно той в себе си. Изглеждаше невъзможно, но му се стори, че е плувнал в пот. После завъртя клапана.

Въздухът засъска тихо в камерата и водата започна да се оттича. Сигурно е сън, каза си Марч. Не е възможно да е истина. Тялото му даде да се разбере, че налягането спада и въпреки че не можеше да види, той знаеше, че вдигнатата му ръка стърчи над нивото на водата. После почувства как леки вълни обливат лицето му. Ако не стискаше накрайника на регулатора за дишане между зъбите си, щеше да зяпне от почуда. След като преодоля шока и възвърна самообладанието си, той затърси пипнешком водоустойчивия ключ за осветлението, за който беше сигурен, че се намира близо до изпускателния клапан. Най-сетне пръстите му напипаха гумения ключ. Тогава той го повдигна и светлина обля аварийния отсек.

Марч се вкамени от това, което видя. Пит стоеше пред него, облегнат нехайно на напречната преграда, и напълно безразличен към околната обстановка; маската му за лице беше вдигната върху смолисточерната му коса, накрайникът му висеше върху широкия му гръден кош. Той гледаше Марч със зелените си очи, които като че ли изпускаха искри, а устните под суровото му почерняло лице бяха извити в лека усмивка.

Марч изплю накрайника си.

— Откъде знаеше? — попита той изумен.

— Тренирано предположение — отвърна язвително Пит.

— Осветлението, помпите за налягането… — продължи със замаяна глава Марч. — Сигурно ядреният реактор все още работи.

— Така изглежда. Дали да не проверим?

За Марч леденото спокойствие на Пит беше удивително.

— Защо не? — каза той, опитвайки се да говори с безразличие, но думите му излязоха като кресливо грачене. Водата беше напълно източена вече и той погледна надолу към капака на вътрешния люк на „Старбък“.

Двамата свалиха бутилките със сгъстен въздух, маските за лице и плавниците си, убедени, че щом в аварийната камера имаше въздух, значи и в самата подводна лодка щеше да има годен за вдишване въздух. Марч коленичи в останалата не повече от сантиметър-два вода по пода на вътрешния люк и завъртя ръчното колело. То се завъртя по-лесно от предишното; мънички въздушни мехури излязоха изпод капака, когато от подводницата се просмука въздух. Той се наведе ниско и пое излизащия въздух.

— Годен е — съобщи той.

— Тогава отвори капака още малко.

Марч завъртя ръчното колело и през локвата в краката им излезе още въздух. След малко налягането се изравни и водата с бълбукане се източи през капака. Марч бе обзет от отчайващо предчувствие; този път не се усъмни в ледената пот, която обля тялото му. Той повдигна внимателно капака и бързо се отдръпна настрани. Никой не беше в състояние да го накара да влезе пръв в тази безбожна крипта. Но напразно се безпокоеше. Пит бързо се промъкна покрай него, спусна се по стълбата и се загуби от поглед.

Пит се озова в ярко осветен и безлюден носов торпеден отсек. Всичко изглеждаше на мястото си, сякаш обитателите му временно бяха излезли да поиграят карти или да подремнат следобеден сън в каютите си. Леглата зад торпедния склад бяха грижливо оправени; медните гравирани плочки на кръглите задни врати на тръбите блестяха ослепително; вентилаторната тръба жужеше с нормална скорост. Единственият признак на движение създаваше сянката на Пит върху напречната преграда. Той се върна до аварийния люк и погледна нагоре.

— Тук няма никого. Слез заедно с барфа.

Трябваше да се въздържа от излишни приказки. Марч вече слизаше по стълбата, носейки барфа и фотоапарата си. Той подаде оръжието с въглероден двуокис на Пит и огледа крадешком отсека. Страхът му се изпари, като видя, че Пит не се е шегувал относно празния отсек.

— Къде са те?

— Да идем да проверим — каза спокойно Пит, като взе барфа от ръката на Марч и кимна към фотоапарата му. — Това ли ти е отбранителното оръжие?

Най-сетне Марч се насили да се усмихне.

— Останаха ми още осем кадъра. Командир Боланд може да поиска да види какво сме открили. Той няма да се зарадва на нашето влизане тук.

— И адът не е толкова яростен, както пренебрегнатия командир4 — рече Пит. — Аз поемам отговорността.

— Те сигурно са ни видели на екраните на мониторите, че влизаме в аварийния люк — отбеляза притеснен Марч.

— Всяко нещо по реда си. Разчитам на теб да ми бъдеш водач на обиколката.

— Аз съм служил на щурмова подводница. А „Старбък“ е чудото на инженерната мисъл, за каквото никой от нас дори не е мечтал преди пет години. Съмнявам се, че ще мога да намеря и най-близката тоалетна.

— Глупости — възрази надменно Пит. — Щом си запознат с една подводница, значи си запознат с всички други. Накъде води тази врата? — посочи той към задната напречна преграда.

— Вероятно към коридор, който минава покрай торпедните тръби и отвежда към офицерския стол.

— Добре, да вървим.

Пит отвори вратата и прекрачи прага. Озова се в отсек, който имаше размерите на пещерата Карлсбад. Беше просторен — висок поне колкото четири палуби — и представляваше лабиринт от топлообменни тръби, задвижващи системи, генератори, котли и две огромни турбини. Електроцентрала, помисли си Пит; една от онези електроцентрали на газови и електрически компании, които се пукат по шевовете от системи от тръби и машинария. Както стоеше удивен от необятното помещение, Марч мина покрай него и бавно, като хипнотизиран, прекара ръка по съоръженията.

— Боже мой! — възкликна лейтенантът. — Направили са го! Комбинирали са машинното отделение с реакторите и са разположили устройствата в носовата част на кораба.

— Мислех, че ядрените реактори трябва да бъдат монтирани в изолирани отсеци поради опасност от радиация.

— Те са усъвършенствали управлението, така че всеки работещ в близост до реактор в продължение на близо година ще бъде по-малко облъчен от един рентгенов лаборант в болница за една седмица.

Марч се приближи до голяма колкото котел част от машина, висока близо три метра и я огледа внимателно. После тръгна покрай топлообменните тръби и стигна до мястото, където те се свързваха с главните турбини.

— Десният реактор е изключен — съобщи той тихо. — Но както виждам, левият работи и затова системата произвежда енергия.

— Колко дълго може да стои без надзор? — поинтересува се Пит.

— Шест месеца, а може би и година. Това е чисто нова система, последна дума на техниката. Така че вероятно може и по-дълго.

— Не би ли казал, че това е изключително чисто машинно отделение?

— Все някой го поддържа, дума да няма — и Марч се огледа притеснен зад себе си.

— Не е лошо да продължаваме нататък — предложи Пит.

Те се качиха по една стълба и стигнаха до друга врата. Отвориха я и влязоха в офицерския стол — широко, просторно помещение, обзаведено с дълги, широки бели маси с плотове от тъмносин винил. Приличаше повече на кафе-сладкарница в „Холидей ин“, отколкото на трапезария в подводница. Плочите на готварските печки бяха студени и тук, както навсякъде, цареше ред и чистота. Никъде не се виждаха струпани тенджери и тигани или мръсни чинии. Пит не видя никъде дори една троха. Не можа да не се усмихне, когато мина покрай 32-инчовия цветен телевизор и грамадната стереоуредба. Нещо обаче човъркаше най-далечното кътче на съзнанието му. Имаше нещо необяснимо в целия този налудничав и необитаем плавателен съд. И тогава то изплува на повърхността на съзнанието му — едно малко парче от загадъчната мозайка.

— Няма никаква хартия — изрази той гласно мисълта си.

Марч го погледна.

— Няма какво?

— Никъде няма и следа от хартия — повтори почти шепнешком Пит. — Нали тук екипажът прекарва времето си? Е, тогава защо няма карти за игра, списания, книги? Защо няма сол, пипер, захар… — Той изведнъж млъкна и бързо мина зад шубера за подаване на храна и влезе в камбуза. Отвори вратите за отсека, където се намираха шкафовете за продоволствия. Те бяха празни. Имаше само съдове за готвене и хранене. С мрачно задоволство забеляза петна от ръжда по някои от съдовете.

Марч го гледаше очаквателно.

— Какво заключение си правиш?

— Този отсек е наводняван — отвърна бавно Пит.

— Невъзможно — възрази Марч. — Та нали машинното и реакторното отделение…

— Никога не са били докосвани от вода — довърши мисълта му Пит. — Това е повече от видно. Не можеш да подсушиш ядрен реактор като пране, но можеш да възстановиш камбуз, който е бил наводнен — и той внимателно затвори вратичките на шкафовете така, както ги беше заварил.

Двамата продължиха по дълъг коридор покрай каюткомпанията, жилищните помещения и капитанската каюта. Пит претърси набързо каютата на Дюпри, но не откри нищо — липсваха дори дрехите му. Почувства се като в болнична стая, където пациентът току-що беше умрял и санитарите бяха изнесли всяка негова вещ.

Без да продума, Пит бързо продължи по коридора и влезе, както правилно предположи, в главния команден пункт. Стиснал здраво в ръце барфа, той запристъпва безшумно покрай редиците от електронна апаратура. Погледът му пробяга по командните табла и измервателните уреди от неръждаема стомана, радиолокаторните индикатори, осветените морски карти и прозрачните екрани за следене. Беше му трудно да повярва, че се намира в подводница на дъното на океан, а не в националния команден център за управление на космически полети. „Старбък“ бръмчеше тихо без човешки надзор и очакваше деня, когато ще й бъде подадена команда, която щеше да я събуди и прати отново да пори океанските води.

Най-накрая Пит намери онова, което търсеше — вратата на радиорубката. Съоръжението сякаш чакаше отчаяно радистът да се върне всеки момент. Пит седна и отвори най-близкото чекмедже, откъдето извади наръчник по радиосъобщения. Горките военновъздушни сили, помисли си той, работните им инструкции никога не са по-далече от една плюнка разстояние. Той се наведе над предавателя и настрои съответните уреди и превключватели. После се обърна към Марч.

— Виж как можеш да издигнеш антената възможно най-високо.

На Марч му бяха нужни шейсет секунди, за да намери и задейства най-горната антена. После Пит взе микрофона и бе погълнат от задачата си в зловещата пустота на подводницата, забравяйки напълно за обратното си връщане на повърхността. Той нагласи честотата на брегова трансмисия, знаейки, че ще бъде прехваната от бункера в Пърл Харбър. Това трябва да накара някои хора да повярват в призраци, помисли си той ехидно. После натисна предавателния бутон.

— Здравей, здравей, „Марта Ан“! Тук „Старбък“. Повтарям: тук „Старбък“, Чувате ли ме? Вие сте наред.

Боланд не остана бездеен. Веднага щом Пит затвори аварийния люк на „Старбък“, той нареди на двама от най-опитните си мъже да се приготвят за гмуркане. Те щяха да вземат със себе си и резервни бутилки със сгъстен въздух, за да подменят изразходваните от Пит и Марч, които вероятно вече използваха резервните си. Той удари отчаяно юмрук в масата за карти. Двамата се бяха задържали прекалено дълго в подводницата — сигурно са се заключили в аварийния отсек. Дявол да те вземе, Пит, помисли си той, дявол да те вземе, задето пое този глупав и огромен риск!

Той взе микрофона на вътрешната разговорна уредба.

— До мъжете на платформата за гмуркане. Имате по-малко от пет минути да ги изкарате оттам. Тъй че размърдайте задниците си.

Той постави микрофона обратно на мястото му и се обърна към телевизионните монитори. Очите му се приковаха в екраните със студен и нетърпелив поглед.

— Колко имат още?

Стенли погледна часовника си за петдесети път.

— Ако не се напрягат, им давам не повече от три минути.

Докато всички наблюдаваха как водолазите скочиха във водата и заплуваха с всички сили към подводницата, в коридора отвън се чуха стъпки и боцманът се втурна запъхтян в детекторния пункт.

— Хванахме ги! — извика той. — Хванахме „Старбък“ по радиото!

— Какви ги говориш? — попита рязко Боланд.

— Имаме гласова връзка със „Старбък“ — отвърна по-спокойно боцманът.

Боцманът тъкмо си тръгна от детекторния пункт, когато Боланд се наведе над рамото на радиста. Той обърна глава към него.

— Не е за вярване, сър, но майор Пит ни се обажда от вътрешността на подводницата.

— Свържи ме и включи високоговорителя — нареди Боланд, който не можеше да прикрие възбудата в гласа си — може би Пит в края на краищата беше постигнал невъзможното.

— „Старбък“ — заговори Боланд, — тук „Марта Ан“. Край.

Боланд се загледа във високоговорителя така, сякаш очакваше Пит да изскочи от там.

— „Марта Ан“, тук „Старбък“. Говорете.

— Ти ли си, Пит?

— От плът и кръв.

— В какво състояние сте двамата?

— Чудесно. Марч изпраща най-сърдечните си чувства. — Пит замълча, за да увеличи тона. — „Старбък“ не е наводнена. Повтарям: „Старбък“ не е наводнена. Ако имаме още десет души с нас, ще можем да я откараме у дома.

— Къде е екипажът?

— Няма и следа от него. Сякаш изобщо не е съществувал.

Боланд не отговори веднага. Опита се да осмисли невероятните думи на Пит, които напразно възпроизвеждаха в ума му един пустеещ и призрачен кораб, изоставен без никакъв надзор. Не чувстваше нищо наоколо, дори не забеляза, че половината членове от екипажа на „Марта Ан“ стояха безмълвно в коридора. Първо дойде пъплещата вълна на сковаващото неверие, а след това мъчителното и нетърпимо проумяване на самата истина.

— Моля те, повтори!

— Подводният съд е напълно изоставен. Поне от носовия торпеден отсек до главния команден пункт. Още не сме проверили задните отсеци. Изглежда, че някой е така любезен да плаща редовно сметката за електричеството. Имаме захранване от левия реактор.

Коленете на Боланд се разтрепериха. Той помълча, после се изкашля и заговори:

— Ти и Марч направихте каквото можахте за каузата. Сега тръгвайте обратно към аварийния люк и се връщайте на „Марта Ан“. Изпращам хора с резервни бутилки за издигането ви на повърхността. До теб ли е лейтенант Марч?

— Не, отиде към кърмовите отсеци, за да провери дали не са наводнени и дали реактивните торпеда „Хиперион“ са все още в устройствата си за изстрелване.

— Предполагам, знаеш, че на тази честота ще бъдеш прехванат от всеки приемник в радиус от над хиляда километра.

— Кой ще повярва на радиопредаване от подводница, потънала преди шест месеца?

— На първо място, нашите приятели от Съветския съюз. — Боланд избърса потта от челото си с носна кърпа. — Предлагам да сметнем работата за свършена. Веднага щом Марч се върне, потегляйте нагоре. Адмиралът може да се обади за пълен доклад. Затова се постарай сигналите ти да не бъдат засечени отново — това е заповед!

Той едва ли не видя усмивката по лицето на Пит.

— Добре, татенце. Зареждай бара. Ще се видим след… — Гласът на Пит секна насред изречението. Единственият звук, който се чу по високоговорителя, беше приглушеното пращене между трансмисиите.

Боланд доближи микрофона до устата си и присви очи от нарастващ вътрешен страх.

— Не те чувам, „Старбък“. Моля те повтори.

Продължаваше да се чува само пращене.

— Говори, Пит. По дяволите, защо не отговаряш?

В отговор получи единствено мълчание.