Тихоокеански водовъртеж

15.

Тъмната, хладка тихоокеанска вода се затвори над главата на Пит и той се отпусна в безтегловното измерение на океана. Светлинният сноп от водолазната му лампа освети водолаза на шест метра под него, който поглеждаше през рамо, за да види дали Пит следва плавниците на ритащите му крака. На Пит изведнъж му мина през ума, че да си последен в редицата може да е опасно. Потискащата тъмнина го изпълни с дълбоко чувство за безпокойство; беше сигурен, че всеки въображаем хищник се прокрадва зад него, за да го захапе за крака. През секунда-две той се завърташе рязко и започваше да мести лъча на лампата във всички посоки, но не мерна нито едно от чудовищата на нощта. Единственото странно на вид същество в неговото полезрение беше водолазът, плуващ незаинтересован под него.

На Пит му олекна, когато видя през маската си как дъното се надигна пред лицето му — макар да знаеше, че плува с краката нагоре. Камъните добиха злокобни форми с призрачни лица, но когато се пресегна и докосна грубите им, твърди повърхности, той ги почувства като стари приятели. Едно стадо риби — първият признак на морски свят — се стрелна през тесния ъгъл на полезрението му и изчезна от поглед. Постепенно скалните формации останаха зад гърба му и се появи пясъчно дъно. Адреналинът на Пит закипя в цялото му тяло, когато една огромна черна сянка се надигна изпод полюшващата се симфония от светлинни лъчи.

„Старбък“ лежеше точно така, както я бе оставил Пит и приличаше на огромно призрачно чудовище в тъмнината. Той зарита с плавниците си, мина напред покрай морските пехотинци и, хващайки за ръката водещия редицата Джордино, се вгледа в маската на приятеля си. Лицето под нея беше леко изкривено от светлината на водолазната лампа, но очите му сияеха и въпреки накрайника на регулатора в устата му, той се усмихна и направи знак с вдигнати палци.

Пит написа нещо на дъската си и помаха към Кроухейвън, за да прочете съобщението му.

Кроухейвън кимна; русата му коса се полюшваше на кичури назад от главата му. Той бързо започна да групира хората си: четирима подводничари и един „тюлен“ щяха да влязат през наводнения преден торпеден отсек, за да затворят клапаните и вентилационните отвори, които по-рано водолазите от „Марта Ан“ бяха оставили отворени. Останалите мъже щяха да се спуснат през задната аварийна камера в сухата секция на подводницата и да продължат към командния пункт.

Страхът вече бе напуснал подводничарите. Беше дошло време да се осланят на собствените си умения и опит. Първите мъже влязоха в предната част в компактна група, но останалите трябваше да се разделят на три групи, за да влизат на смени поради тясната вътрешност на камерата. Пит затвори капака на люка, след като последните петима мъже се спуснаха в подводницата, и зачака да го облее изпуснатата от аварийния отсек вода. После потупа три пъти с дръжката на ножа си по корпуса. Почти веднага получи в отговор три приглушени почуквания, означаващи „засега няма проблеми“. Пит заплува покрай тясната горна палуба към носовата част и повтори отново почукването. Този път отговорът се позабави малко и се чу по-приглушен поради акустиката на наводнения торпеден отсек.

Пит написа отново на дъската си:

Джордино го разбра: 18 минути въздух; за това време те трябваше да открият входа на подводния хълм. Пит го потупа по рамото и мина от дясната му страна. Джордино последва хлъзгавото тяло на Пит и двамата се плъзнаха плавно над неземния морски пейзаж, „вързани“ един за друг посредством слабата светлина на лампите им. Те не си направиха труда да запаметят ориентири; вместо това се довериха на компаса, закопчан за лявата китка на Пит като единственото средство за откриване обратния път към „Старбък“, преди въздухът им да е свършил.

Първата им среща беше с друга жертва на Водовъртежа, която бавно придоби очертания между двата лъча от лампите им. Листовете от външната обшивка на корпуса бяха гладки и чисти, без никакво обрастване — явно, че корабът беше потънал наскоро. Пит се почувства объркан; беше изучил списъка на изчезналите кораби и освен за „Старбък“ нямаше съобщение за изчезнал друг плавателен съд през последните шест месеца. Как е възможно кораб с такива размери да изчезне и никой да не съобщи в съответното пристанище?

Плавателният съд стоеше изправен, сякаш все още плаваше и отказваше да приеме съдбата си. Двамата с Джордино подминаха пустеещите палуби и разпознаха плавателния съд като траулер, при това голям. Колко жалко, помисли си Пит. По всичко личеше, че е бил чудесен кораб, фалшбордите блестяха, а надстройката беше оборудвана с електронни скенери и антени — последна дума на техниката.

Засега нямаше следи от хора на Делфи, но за всеки случай Пит направи знак на Джордино да остане на пост, докато той огледа мостика. Джордино потвърди с ръка и се разположи до една напречна преграда под крилото на десния мостик, след което изключи лампата си и веднага се сля с черните дълбини.

Пит се провря през отворената врата на кормилната рубка и влезе в зловещата и наподобяваща крипта вътрешност. Той обходи наоколо със светлинния лъч и се закова на място от странното обкръжение. Погледът му бе привлечен от грозна прозрачна змия, която залъкатуши по тавана и изчезна през отворения отдушник. След нея още едно дълго влечуго се втурна към един от ъглите на тавана, после бавно се сля с водата в отвора. „Змиите“ всъщност бяха потоците от собствените му въздушни мехурчета, които се издигаха до тавана на кабината, преди да намерят път за бягство към повърхността.

Пит нямаше представа какво ще намери в кораба, но онова, на което се натъкна, породи в него кошмари за години напред. Върху масата лежаха карти, които се нагъваха и разгъваха от водното течение и бяха твърди на пипане, сякаш бяха потопени едва вчера. Ръкохватките на щурвала стърчаха в патетичен кръг на отчаяние, като че ли знаеха, че никога вече нямаше да бъдат докоснати от нечии ръце. Бронзът на компасната кутия блещукаше на слабата светлина, а стрелката на компаса все още сочеше вярно някакъв забравен курс, докато стрелките на телеграфа бяха заковани на положение СТОП МАШИНИ. Пит се наведе по-близо — нещо го смути. Буквите под сигналния лост не бяха английски. Той ги огледа внимателно, после заплува обратно до компасната кутия, насочвайки светлинния си лъч към табелката с името, завинтена над отвора на компаса. Познанията му по руски се състояха от двайсетина думи, но въпреки това не му беше трудно да разчете името на кораба — АНДРЕЙ ВИБОРГ.

Значи руски шпионски траулер е открил „Старбък“, заключи в себе си Пит, но само за да умре и почива до нея, и то със съдействието на Делфи и пиратите му. Пит нямаше време да размишлява повече. Точно тогава нещо го докосна отзад по рамото. Той се обърна и освети лицето на мъж.

Лицето беше стряскащо неестествено и изкривено в безбожно изражение. Бялото на зъбите светеше през полуотворената уста, едното му око гледаше, без да мига, а другото беше скрито от малък морски рак, който се беше самоизял до половината в очната ябълка. Мъжът се олюляваше като пияно плашило, ръцете му се повдигаха и спускаха, сякаш помахваха под безшумната и безжалостна сила на подводното течение. Ужасяващото видение висеше на метър и двайсет над палубата и се придвижваше към Пит, който се бе заковал на място от гледката.

Пит грубо избута мъртвото тяло настрани и го проследи с поглед как то се понесе по инерция към вътрешната врата на кормилната рубка, където се сля с черното було на дълбините.

Той нямаше какво повече да види или направи на борда на съветския траулер. Беше време да изчезва оттук — оставаха му само няколко минути, преди той и Джордино да преминат на резервен въздух.

Джордино все още стоеше на пост под крилото на мостика, когато чу звукови вълни в далечината. Той се оттласна нагоре към кормилната рубка и направи знак на Пит, който току-що излизаше, да угаси лампата си.

Пит се подчини; двамата клекнаха под левия прозорец и се заслушаха в приближаващото се бръмчене на електрически мотор. Само няколко секунди по-късно се появи мъждукаща светлина.

Отначало създанието им се стори странно и примитивно, но когато се приближи, те видяха, че това е подводен плавателен съд, построен във формата на кит, с хоризонтална перка на опашката, служеща за управление. Двама мъже бяха яхнали миниподводницата — седналият отпред държеше кормилното колело, а другият, зад него, извършваше навигационната работа. Малък гребен винт разбъркваше водата зад задния стабилизатор и превозваше двамата мъже през дълбините със скорост близо пет възела. Плавателният съд и екипажът му се насочваха право към мостика на „Андрей Виборг“.

Пит и Джордино притиснаха тела в напречната преграда под прозореца. Беше късно да затаят дъх и можеха само да наблюдават безпомощни как въздушните им мехурчета се издигат издайнически в посока към миниподводницата. Като по даден знак двамата едновременно извадиха ножовете си от ножниците и зачакаха неизбежната среща — двата потока от изпускания им въздух щяха да издадат присъствието им.

Подводният съд зави покрай предната мачта и пое към кормилната рубка. Той беше вече толкова близо, че Пит успя да види малките апарати за дишане, закрепени за гърдите на екипажа. Той стисна здраво ножа си и се приготви да скочи през вратата с надеждата да нанесе пръв удар, макар да съзнаваше, че малкото му острие не можеше да се мери с каквото и да е друго стрелково оръжие.

Моментът на напрежение свърши. В последната възможна минута носът на миниподводницата се вирна рязко нагоре, подмина въздушните мехурчета и изчезна над мостика. Шумът от мотора й бавно заглъхна. Почти веднага и светлината й се загуби от поглед. Отново настъпи тишина.

Джордино включи лампата си и Пит го видя как сви в недоумение рамене. Тогава Пит разбра каква е работата. „Андрей Виборг“ продължаваше да изпуска въздух от кухините си. Навсякъде от корпуса и надстройката мехурчета от въздух и гориво се смесваха и издигаха лениво към океанската повърхност. Хората на Делфи просто не обръщаха внимание на никакви следи от въздушни мехурчета, защото знаеха, че на потънал кораб са му нужни месеци, а понякога и години, за да изхвърли задържалия се във всяка кухина въздух.

Пит потупа часовника си и посочи към отдалечилата се миниподводница. Джордино кимна и двамата се оттласнаха над леерното ограждане на кораба и се спуснаха към дъното, използвайки причудливите форми на камъните и растителността му за прикритие. Когато тъмният корпус на „Андрей Виборг“ остана далече зад тях, Пит му хвърли през рамо един последен поглед. Американците вече знаеха мястото на гроба му, докато на руснаците — в това беше сигурен — никой нямаше да им каже къде да го търсят.

Показанията на дълбокомера на Пит започнаха да се покачват. Той поведе Джордино по склона на подводния хълм. Водата беше студена, прекалено студена за тази част на Тихи океан. Очите им напрегнато следяха дължината на светлинните им лъчи, за да открият по дъното следи от човешка дейност, но доказателство, издаващо правите геометрични линии, плод на човешка ръка, не се появяваха. Трябва да има някъде отвор, помисли си Пит. Все пак миниподводницата беше дошла отнякъде.

Времето им бе изтекло. Вероятността да се завърнат благополучно до „Старбък“ беше минимална. Нямаха друг избор, освен да продължат, докато в бутилките им остане въздух колкото да се издигнат на повърхността с невъзможната надежда да бъдат изтеглени, преди взрива на ракетата, изстреляна от „Монитор“, да направи телата им на пихтия.

Изведнъж Пит почувства промяна в температурата на водата. Беше се покачила с около пет градуса. В същия момент силно течение премина по склона, което вдигна вихрещи се облаци прах и изправи морската трева във вид на вълнообразна хоризонтална плоскост. Внезапно появилото се водно течение се блъсна с цялата си невидима маса в Пит и Джордино и ги търкулна като топки за пинг-понг по дъното. Двамата се озоваха сред гора от морска трева, която зашиба лицата им и остави червени следи по бузите и челата им.

Пит направи салто и се удари в огромна каменна издатина, покрита с дебел слой растителни и животински организми. Зелената тиня се полепи по ръцете му, а острите ръбове на колония от миди сряза гуменото му мокро подводно облекло. За миг той бе прикован за камъните, но следващият непредвидим каприз на течението го грабна и го пое обратно в прегръдките си. Той почувства, че нещо сграбчи крака му. Беше ръката на Джордино, която обгърна бедрото му точно под чатала и го стисна със силата на пневматично менгеме.

Пит погледна Джордино в маската му и беше готов да се закълне, че едното кафяво око под нея му намигна. Сега комбинираната тежест на двете им тела увеличи съпротивлението им срещу течението и, което беше по-важно, хватката на Джордино щеше да попречи на вихрещия се ураган от изригващ пясък и водорасли да ги раздели.

Пит долови тъп дрънчащ звук, наподобяващ странен звън на камбана. Звукът беше дошъл от удара на бутилките му със сгъстен въздух в камъните. За миг той се озова паднал по гръб и вдигна нагоре лампата си, която освети набързо блестящата повърхност. Пресегна се да я докосне и тогава съзна, че съзнанието му блуждае. Върна сетивата си в действителността точно навреме, за да покрие лицето си и да се предпази от сблъсък с огромен, обрасъл с морски организми скален блок.

Онова, което го спаси в тези първи секунди на сблъсъка, беше 6-милиметровата дебелина на мокрото му подводно облекло. Но тя не беше достатъчна да го спаси напълно. Бодливите морски животинки срязаха гумата и найлоновия хастар. Болка прониза Пит, когато във водата около ръката му изригна облак от собствената му кръв. Маската му за лице се смъкна и вихрещият се пясък напълни очите и ноздрите му, ожулвайки нежните ципи. Той се помъчи да издуха носа си, за да го прочисти от пясъка, но с това само увеличи дразнението. Очите го заболяха от обединената атака на пясъка и солената вода.

После главата му се удари в един нисък камък и пред очите му избухна ракета с цветовете на дъгата, която бързо угасна и настъпи пълна тишина.

Джордино почувства, че тялото на Пит се отпусна и видя, че подводната му лампа се изхлузи от ръцете и падна на дъното. Той освети лицето му, предполагайки, че приятелят му е изпаднал в несвяст. С облекчение видя обаче, че накрайникът на регулатора за въздух е все още между зъбите му. Тогава стегна мускулестите си ръце около крака на Пит и се оттласна напред.

Джордино мина над ивица едър пясък и спусна крака в опит да ги използва като спирачки. И двата му плавника се изхлузиха от краката и кожата му се ожули. Той стисна с всички сили накрайника между зъбите си и заби още по-дълбоко кървящите си ходила в пясъка. Това беше стъпка, направена от отчаяние, но не му донесе успех. Краката му просто издълбаха две бразди в мекото морско дъно, преди да загубят опора и да се отпуснат.

Изведнъж, като котка, уморила се да гони мишка, коварното подводно течение ги изхвърли от главния си поток и ги освободи. Джордино бързо протегна ръка и сграбчи шепа морска трева, за да се оттласне с инертния си товар към малка кратерообразна кухина на дъното. После спусна крака, изправи внимателно Пит и заедно с него заплува в спокойната вода.

В оперативния бункер в Пърл Харбър цареше пълна тишина. Пишещите машини и компютрите бяха замлъкнали. Половината от персонала се беше събрал в радиоцентъра — мъжете замислено пушеха и не продумваха, жените нервно отпиваха кафе с бледи и изпити лица. Напрежение тегнеше в атмосферата и изсмукваше енергията на всички. Хънтър и Денвър седяха от двете страни на радиста и се поглеждаха с уморени и зачервени очи.

Денвър извади от малкия си джоб пластмасово шишенце и безцелно заигра с него, като го търкаляше напред-назад по масата. Хънтър го изгледа за миг, после вдигна питащо вежди.

— Какво е това?

Денвър го вдигна.

— Пит ми го даде за анализ на съдържанието му. Било в подкожна спринцовка.

— Дал ти го е Пит? И какво съдържа?

— DG-10 — отвърна Денвър, — една от най-смъртоносните отрови. Изключително трудна за откриване. Тялото показва всички признаци на сърдечен удар.

— Какво е правил с отровата?

Денвър сви рамене.

— Не знам. Беше пестелив на думи. Каза, че рано или късно щял да разбере.

Погледът на Хънтър стана далечен, безвзорен.

— Загадка, пълна загадка е този човек…

— На телефона, адмирале.

Хънтър бе прекъснат от офицер, който му подаде слушалката.

— Кой се обажда? — попита го той.

Офицерът го погледна объркан за миг, после колебливо отвърна:

— Алоа Уили, дисководещият на нощните предавания по радиостанцията ПОПО.

Хънтър зяпна от почуда.

— Какво значи това, господинчо? Притрябвало ми е да разговарям с някакъв си дисководещ. Всъщност как е попаднал на частната ни линия?

Офицерът се притесни още повече.

— Каза, че било спешно, сър. Състезателната гатанка е следната: „Черната птица влезе в гнездото“ и допълни, че сте щели да спечелите награда, ако узнаете отговора.

— Какви са тия глупости? — избухна Хънтър. — Приказвай тия щуротии на… — Изведнъж устните му замръзнаха и той отвори широко очи. — Боже мой! Кроухейвън!

Той грабна слушалката и заговори бързо с гласа от другия край на линията. После набута слушалката обратно в ръката на офицера и се обърна към Денвър.

— Кроухейвън предава по честотата на радиостанция в Хонолулу.

По лицето на Денвър се изписа пълно недоумение.

— Не разбирам.

— Това е брилянтно, направо брилянтно! — възкликна възбуден Хънтър. — На Делфи никога няма да му мине през ума да подслушва честота на търговска радиопредавателна станция, особено пък на рокендрол програма. Никой, освен шепа дечурлига не я слуша в този ранен сутрешен час — и той се наведе над радиста. — Минете на честота хиляда двеста и петдесет.

Отначало бетонните стени бяха огласени от силна музика, която проглуши ушите на всички присъстващи в бункера. После, преди обърканият персонал, струпан около радиото, да се отърси от шока, по високоговорителя се разнесе писклив глас, който изстрелваше думите като картечница.

— Здравейте, здравейте на всички ранобудници, любители на птиците. Аз съм Алоа Уили с най-добрата музика, която ще прозвучи по вълните на тропическия ефир. Часът сега е четири без десет. И така, готови ли сте? Залепете уши до транзисторите си и чуйте последната и най-забавна плоча на Шефа и неговия отбор. Ти си, Шефе.

Радистът в бункера натисна предавателния бутон и се включи в програмата.

— Шефа вика Нашия отбор. Обадете се, моля. Край.

— Тук е Нашият отбор, Шефе. Чувате ли ме?

Денвър скочи на крака.

— Това е Кроухейвън. Успял е! Обажда се от „Старбък“!

— Чуваме ви, Нашия отбор. Край.

— Ето и крайният резултат. Гости: една точка за пробег, едно попадение, три грешки. Домакини: нито една точка за пробег, три попадения, четири грешки.

Хънтър загледа с празен поглед високоговорителя.

— Това е кодът за жертвите. Кроухейвън е поел контрола над подводницата, но му е струвало един мъртъв и трима ранени.

— Потвърждаваме резултата, Нашия отбор — съобщи радистът. — Поздравяваме гостуващия отбор за победата му. Кога той ще напусне терена?

Отговорът дойде без колебание.

— Душовете вдигат пара и съблекалнята ще бъде изпразнена след един час. Всички ще се качат на автобуса и ще напуснат стадиона към четири часа.

Денвър удари юмрук в масата и по херувимското му лице цъфна широка усмивка.

— Реакторите произвеждат пара за турбините и те ще изпомпат водата от носовия торпеден отсек до един час. Слава богу, че ще изпреварят крайния срок.

Хънтър се пресегна и взе микрофона от радиста.

— Нашия отбор, тук Шефа. Къде е Хлапака?

— Хлапака и приятелят му прехвърлиха хълма и отидоха да търсят някаква изоставена златна мина. Оттогава не сме чули нищо за тях. Предполагаме, че са се изгубили в пустинята и водата им е свършила.

Хънтър безмълвно остави микрофона. Нямаше нужда от тълкуване на съобщението. То беше напълно ясно.

— Ще ви съобщим последните спортни новини отново в пет часа — продължи Кроухейвън. — Нашият отбор преустановява връзката.

Алоа Уили се включи, без да губи секунда време.

— Ето ме отново и мен. А сега за номер дванайсет в класацията Ейври Ансън Пант с парчето…

Радистът изключи високоговорителя.

— Това е, сър, до пет часа.

Адмирал Хънтър се отдалечи бавно и се отпусна на един стол. Загледа се с тъп поглед в стената.

— Голяма цена ще плащаме — рече той тихо.

— Пит трябваше да остане с Кроухейвън — каза с горчивина в гласа Денвър. — Изобщо не трябваше да тръгва да търси дъщеря ви. — Денвър се усети, но късно.

Хънтър го погледна.

— Не съм разрешавал на Пит да търси Ейдриън.

— Знам, сър — сви безпомощно рамене Денвър. — Постарах се да го разубедя, но той настоя да направи опит. И постигна своето.

— Да, и постигна своето — повтори Хънтър почти шепнешком.

— Добре дошъл в страната на крачещите мъртъвци!

Пит бавно фокусира погледа си и го отправи във вечно засмяното лице на Джордино.

— Кой крачи? — смънка Пит. Прииска му се отново да изпадне в безсъзнание, прииска му се парещата болка в ръката му и тупкането в ранената му глава да бъдат нечии други. Той не се помръдваше, само лежеше и поглъщаше морето от болки.

— В един момент си помислих, че ще имаш нужда от ковчег — подметна нехайно Джордино.

Пит протегна ръка към него и Джордино му помогна да седне. Пит примигна няколко пъти, за да прочисти очите си от пясъка и солената вода.

— Къде, по дяволите, се намираме?

— В подводна пещера — отвърна Джордино. — Открих я точно когато ти припадна, а после успяхме да се отървем от едно страхотно подводно течение.

Пит огледа малката кухина, осветена слабо от водолазната лампа на Джордино. Тя беше широка около шест метра и висока три метра. Три четвърти от пода беше запълнен с вода, а останалото беше подводна скала, върху която си почиваха двамата с Джордино. Стените на полунаводнената галерия бяха гладки и покрити с малки рачета, които щъкаха насам-натам като изплашени мравки.

— Интересно, на каква ли дълбочина се намираме — смотолеви под носа си Пит.

— Преди да влезем тук, дълбокомерът ми показваше двайсет и четири метра.

Пит закопня за една цигара. Той дотътри натъртеното си тяло до една от стените, облегна се на нея и загледа тъпо в кръвта, просмукала се през черната гума на мокрото му подводно облекло.

— Жалко, че нямам снимачна камера — каза Джордино. — Ти щеше да станеш велик герой от интересен разказ.

— Изглежда ми по-лошо, отколкото е в действителност — излъга Пит и кимна към краката на Джордино. — Съжалявам, че не мога да кажа същото за теб.

— Да, не мисля, че някое от моите джоланчета ще се появи скоро на пазара. — Джордино изкашля слуз и я изплю във водата. — И сега какво?

— Не можем да излезем навън — рече замислен Пит. — Както кървим, ще привлечем всички акули в радиус от десет мили. — Той погледна часовника си, после водата. — Имаме близо два часа, преди „Монитор“ да изстреля ракетата. Какво ще кажеш ако поогледаме наоколо?

Джордино не бе ентусиазиран от предложението.

— Едва ли сме в състояние да проучваме пещери.

— Знаеш колко бързо ми доскучава, като седя и бездействам.

Джордино поклати уморено глава.

— Какво ли не правя за приятел. — Той си набеляза едно малко раче, плюна към него, но не го улучи.

— В какво състояние са водолазните ни принадлежности?

— Надявах се да не ме питаш за това — каза Джордино. — И те са на същия хал, на какъвто съм и аз. С изключение на бутилките ни със сгъстен въздух, които, ако ми простиш за израза, са на умирачка. Имаме само една маска за лице, дванайсет метра найлоново въже, един плавник и тази лампа, която всеки момент ще изгори.

— Остави засега бутилките. Като начало ще опитам свободно гмуркане.

Пит сложи плавника на единия си крак, взе найлоновото въже и завърза единия му край на кръста си.

— Ти стой тук и хвани другия край на въжето. Когато усетиш три дръпвания, бързо излез. При две дръпвания почвай да теглиш здравата. Дръпна ли само веднъж, последвай ме.

— Ще се чувствам много самотен тук — въздъхна Джордино. — Сам с рачетата.

Пит се усмихна.

— Няма да е за дълго.

Той взе водолазната лампа и седна на подводната скала. Пое дълбоко и издиша въздух няколко пъти, за да продуха въглеродния двуокис от организма си. Накрая, доволен, че дробовете му са прочистени, той се потопи в тъмната вода и загреба с ръце към дъното на пещерата.

Пит беше превъзходен гмуркач. Можеше да се задържи под вода близо две минути. Мускулите го боляха, кървящите ожулвания по тялото му го щипеха от солената вода, но той се спускаше надолу, като с едната ръка се допираше до гладката стена, а с другата стискаше и насочваше лъча на лампата напред. На едно място стената се накланяше под пречупен ъгъл в продължение на четири метра, после се изравняваше във вид на тясна шахта. Пит стигна до купчина от паднали камъни, която препречваше пътя му напред, но той успя да се промъкне над препятствието и установи, че стените започват да се разширяват много извън полезрението му. Той се оттласна навътре в новата кухина и се спусна плавно надолу, ритайки бавно с единия плавник.

Само след секунди той подаде глава в свеж въздух и в галерия, обляна от мека жълта светлина. Беше златен свят, свят на жълтото, където дори сенките жълтееха. Таванът беше най-малко шест метра висок и блестеше от множество мънички сталактити, от които се стичаше вода и падаше на малки капчици из цялата вътрешност.

Пит преплува през златисто оцветената вода до голямо, издялано в скалата стълбище, което навлизаше в дълъг, виещ се тунел със странни на вид триъгълни нарези в стъпалата. От двете страни на стълбищната площадка, в поза на сфинксове, имаше две статуи на мъже с квадратни бради и рибени опашки вместо крака. Статуите бяха силно корозирали от капещата вода и изглеждаха много стари.

Пит се настани на най-долното стъпало, свали маската си и примигна няколко пъти, докато очите му привикнат на странната светлина. Плътно прилепналото по тялото му подводно облекло започна да дразни ранената му ръка. Много внимателно, пазейки раната си, той го изхлузи от тялото си. Когато отвърза въжето от кръста си, забеляза хлабавина от близо метър. Дръпна го рязко и щом то се опъна, той започна да го тегли — ръка върху ръка, докато най-накрая къдравата глава на Джордино не се появи над повърхността.

— Ама че в жълт ад попаднах! — рече Джордино и изплю вода, после приглади назад падналите върху очите му кичури и протегна ръка към Пит.

— Добре дошъл в Къщата на ужасите на Делфи. — Пит хвана Джордино за ръката и го изтегли от водата до първото стъпало.

Джордино посочи с брадичка скулптурите.

— Това да не би да е местният комитет по посрещането, а? — каза той и потърка с ръка каменните четвъртити бради. — Имаш ли обяснение за тази зловеща светлина?

— Тя като че ли се излъчва от самите камъни.

— Има нещо такова — съгласи се Джордино. — Погледни ми ръката. — Той протегна длан и кожата му изпусна лека светлина. — Не мога да направя химически анализ на минералното съдържание, но съм напълно сигурен, че съдържа голяма доза фосфоресценция.

— Не знаех, че е чак толкова ярка — отбеляза Пит.

Джордино подуши въздуха.

— Мирише ми на евкалипт.

— На евкалиптово масло. То се използва за понижаване на влажността в затворено помещение и за поддържане на винаги свеж въздух.

Джордино започна да сваля водолазното си облекло, като и той внимателно го отдели от ранените си крака. Те, както забеляза Пит на странната светлина, бяха ожулени едва ли не до костите и скоро около тях се събраха локвички кръв. Но това нямаше да попречи на приятеля му да ходи, помисли си той.

— Отивам да огледам стълбището. А ти защо не останеш тук да се полюбуваш на гледката?

— Никакви такива! — възрази усмихнат Джордино. — Според мен е по-разумно да се движим плътно заедно. Аз ще те следвам, а ти внимавай къде стъпваш.

Пит измери с присвити очи кървящото тяло на Джордино, а после огледа и своето. Каква окаяна на вид десантна група сме двамата, помисли си той.

— Добре, твърдоглавецо, но не се прави на мълчалив герой.

Пит знаеше, че думите му са напразни. Джордино щеше да го следва до припадък. Без да чака отговор, той се обърна и тръгна нагоре по стъпалата.

Двамата се заизкачваха мъчително бавно в нереалното обкръжение на виещия се тунел. Единствените звуци идваха от тежкото им дишане и постоянния плисък на капещата от тавана вода. Тунелът постепенно се стесняваше и накрая стана метър и половина висок и метър широк. Стъпалата изведнъж изчезнаха и преминаха в гладка рампа.

Пит вървеше с гръб, притиснат във влажната повърхност на стената, и приведен, за да не си удари главата. Батериите на водолазната лампа бяха вече много изтощени и лъчът й светеше почти толкова слабо, колкото фосфоресценцията. На всеки метър той се спираше и изчакваше Джордино. Направи му впечатление, че всеки път, когато се спреше, Джордино го настигаше все по-бавно. Стана му ясно, че приятелят му няма да издържи още дълго.

— Следващия път се постарай да откриеш пещера с асансьор — подметна задъхан Джордино, като изговаряше думите през стиснати зъби.

— Малко тренировка не вреди на никого — подметна Пит със съзнанието, че трябва да накара приятеля си да продължи да върви. Ако не откриеха излаз към повърхността над този подводен хълм, щяха да загинат самотни под хиляди тонове скали и вода.

Пит продължи напред. Водолазната лампа едва мъждукаше и той, без повече да го е грижа, просто я остави да се изхлузи от ръката му върху каменния под. Спря се за миг, за да я проследи с поглед как се търкулна по пътя, по който бяха дошли. Разсеяно се запита какво ли ще си помисли Джордино, когато тя издрънчи покрай краката му.

Кожата на Пит настръхна заедно с внезапното студено въздушно течение, което го лъхна. Някъде напред трябва да имаше отвор или отдушник. След малко погледът му падна върху тънко синьо було. Цветът като че ли трепкаше и се променяше в нюанси, които хвърляха меки, живи сенки върху стените на прохода. Пит се доближи. Булото се завихри с познато движение. Защо не мога да позная какво е това, запита се той със замаяна глава. Мозъкът му беше замъглен, умора нахлу във вените му и умъртви всичките му мисловни процеси. Той се спря и изчака Джордино, но Джордино не идваше и не идваше.

Пит не можа да се пребори с чувствата си на изолация и потиснатост. За втори път през последния час се улови, че се насилва да отмахне черното було, което закриваше полезрението му. Протегна ръка напред и докосна леко трепкащата синя светлина. Пръстите му се допряха до мека, гладка материя.

— Завеса — промълви той, — противна завеса.

Той дръпна настрани диплите и се озова в приказна страна на блестящи черни статуи и покрити със синьо кадифе стени. Огромната зала беше украсена с нежни абаносови скулптури на риби, поставени върху дебел индиговосин килим. Толкова дебел килим Пит виждаше за първи път в живота си. Краката му потъваха в него до глезените. Той вдигна поглед и видя, че цялата тази ексцентрична обстановка се отразява в гигантски огледала, които покриваха тавана от стена до стена. В средата на стаята, повдигнато върху четири скулптури на скачащи риби меч, имаше легло във формата на мидена черупка. То беше украсено с голото тяло на млада жена, легнала върху лъскав сатен; бялата й кожа контрастираше силно на сините и черните цветове на стаята.

Жената лежеше по гръб с едното коляно вдигнато, а едната й ръка покриваше малката й бяла гърда, сякаш я галеше. Лицето й беше съблазнително скрито под дълга, гладка, блестяща коса, част от която беше разпиляна върху възглавницата. Коремът й беше стегнат и плосък.

Пит се надвеси колебливо над леглото и отметна косата от лицето й. Допирът му разбуди жената и тя изпусна тих стон. Очите й бавно се отвориха и се заковаха в Пит. В първия момент те не виждаха нищо, но постепенно сънливостта им отмина и полуразсъненото съзнание на жената регистрира гледката на окървавен призрак, надвесен над нея. Тогава хубавото й лице се изопна от ужас и тя отвори уста, за да извика, но вик не излезе.

— Здравей, Самър9 — прошепна Пит с крива усмивка. — Минавах наблизо, та рекох да се отбия.

В следващия миг вратата в черепа на Пит се захлопна с трясък и той се строполи назад върху чакащия го килим.