Тихоокеански водовъртеж

1.

Сред претъпканите плажове на щата Хавайски острови е все още възможно да се намери пясъчно пространство, предлагащо уединение. Нос Каена, врязващ се навътре в канала Кауаи като застинала в ляво кроше ръка на боксьор, не е сред рекламираните места и там човек може да си почине и наслаждава на пуст бряг с красив, но и измамен плаж. Много често крайбрежието е щурмувано от обратни подводни течения, които са изключително опасни за всички, с изключение на най-предпазливите плувци. Всяка година, като предопределен от патологичен график, незнаен летовник, привлечен от уединената пясъчна ивица и лекия прибой, влиза във водата и само след минути е отнесен навътре в морето.

На този плаж, излегнат върху плажна бамбукова рогозка, лежеше силно почернял от слънцето мъж, висок над метър и осемдесет. По едрите му, окосмени гърди, които се повдигаха при всяко вдишване, криволичеха надолу струйки пот и капеха в пясъка. Ръката му, засенчваща очите му от яркото тропическо слънце, беше мускулеста, но без силно изразени издутини, типични за щангистите. Косата му — черна, гъста и сплъстена — падаше върху челото на суровото на вид, но дружелюбно лице.

Дърк Пит излезе от дрямката си и, повдигайки се на лакти, се загледа с тъмнозелените си очи в морето. Пит не беше любител на слънчевите бани; за него плажът беше живо, движещо се нещо, което се променя по форма и характер според непрекъснатата атака на вятъра и прибоя. Той се вгледа в мъртвото вълнение, прииждащо от разтърсваното му от урагани родно място, намиращо се на хиляди мили навътре в морето. Когато дългите му плавни вълни наближеха брега и браздите им почувстваха плиткото дъно, те се надигаха и увеличаваха скоростта си. Променяйки се от плавни в пенести вълни, те ставаха все по-високи и по-високи — докъм два и половина метра от браздата до гребена, прецени Пит — преди да се сгромолясат и разбият в оглушителна маса от пяна и пръски. После умираха във вид на малки, вихрещи се водовъртежи. Изведнъж погледът на Пит бе привлечен от цветно петно отвъд пенестите вълни, на около стотина метра навътре от бреговата ивица, което обаче изчезна мигновено зад гребена на една вълна. Пит продължи да гледа с изострено любопитство мястото, където бе мярнал цветното петно. След като следващата вълна се надигна и изви гребена си, той пак го видя да проблясва на слънцето. От това разстояние беше трудно да се определи формата му, но яркожълтият флуоресцентен блясък не можеше да бъде сбъркан.

Ще е най-разумно, заключи Пит в себе си, просто да продължа да лежа и да оставя силата на прибоя да изтласка предмета към мен. Но само миг след това той пропъди здравомислещата преценка от ума си, изправи се на крака и тръгна бавно към водата. Когато нагази на дълбочина до над коленете, се преви и се гмурна под една прииждаща вълна, като прецени момента така, че да почувства как тя се разбива над ритащите му крака. Водата беше топла като от крана на душа в хотелската му баня — някъде между двайсет и три и двайсет и пет градуса. Веднага след като подаде глава над повърхността, той започна да гребе спокойно с ръце през вихрещата се пяна, като се остави на силата на течението да го отнесе към по-дълбоките води.

След няколко минути се спря и заплува изправен, търсейки с поглед следа от жълт цвят. Забеляза я на двайсетина метра вляво от него. Заковавайки поглед в странния плавей, той започна да скъсява разстоянието до него, като го изпусна от поглед само за миг, когато цветният предмет пропадна в една от прииждащите бразди. Чувствайки, че течението го тегли силно надясно, той коригира ъгъла си и бавно увеличи замаха на ръцете си, за да се опази от опасното изтощение.

После се пресегна и пръстите му докоснаха хлъзгава цилиндрична повърхност, дълга около шейсет сантиметра, широка двайсетина сантиметра и тежка близо три килограма. Предметът беше увит в жълта непромокаема материя, в двата края на която се виждаха изписани инициалите на Военноморските сили на Съединените щати. Пит обгърна цилиндъра с ръце, отпусна тялото си и погледна към брега, за да прецени на какво разстояние се е отдалечил.

Погледът му пробяга по плажа, търсейки да открие някого, който го е видял да влиза в морето, но плажът беше пуст с километри в двете посоки. Пит не си направи труда да огледа стръмните скали зад бреговата ивица — не очакваше някой да се е покатерил по скалистите скатове в средата на седмицата.

Запита се защо пое такъв глупав и безразсъден риск. Загадъчният жълт плавей му бе дал извинение да приеме предизвикателството и веднъж вече приел го, и през ум не му мина мисълта да се откаже. Сега безмилостното море го държеше здраво в прегръдките си.

За миг обмисли идеята да се опита да заплува по права линия обратно към брега. Но това решение трая само миг. Марк Спиц можеше и да успее, но за себе си Пит беше сигурен, че никога не би могъл да спечели като него златни олимпийски медали по плуване, докато продължава да пуши по един пакет цигари на ден и да изпива всяка вечер по няколко чаши шотландско уиски „Къти Сарк“. Въпреки това той реши да се съсредоточи и да положи усилия да надвие майката природа в нейната собствена игра.

Пит имаше голям опит в преодоляването на бурно море и на подводни течения с обратна на вълните посока; от години практикуваше сърф и познаваше всеки трик на прибоя. Човек можеше да бъде завлечен неусетно навътре в морето, докато в същото време, на стотина метра встрани от него, деца лудуват в смаляващите се вълни, без да усещат и най-слабото им отдръпване. Неумолимата сила на приливно-отливното течение се проявява, когато разбилата се крайбрежна вълна се върне обратно в морето през издълбаните от бурите теснини в пясъчните насипи. Тук прииждащият прибой променя посоката си и се отдалечава от сушата със скорост, която често пъти достига до над шест километра в час. Сега течението почти бе изразходвало силата си и Пит беше сигурен, че трябва да плува успоредно на бреговата ивица, докато излезе от пясъчните насипи, а после да се насочи към брега от друга точка.

Притесняваха го единствено акулите. Смъртоносните машини на морето невинаги издаваха присъствието си с порещите водата перки. Те лесно можеха да нападнат откъм дъното и без маска за лице Пит не можеше да види навреме и от безопасно разстояние опасността, нито от коя посока се задава. Оставаше му само да се надява да стигне благополучно прибоя, преди да се превърне в обедно меню. Акулите, както знаеше той, рядко дръзваха да се доближат до брега, тъй като силната турбулентност на тежките вълни вкарваше пясък в хрилете им; това отказваше всички морски хищници от подръчната храна, освен най-гладните.

Пит вече и не помисляше да пази силите си; той пореше водата така, сякаш всеки човекоядец в Тихи океан беше по петите му. Отне му близо петнайсет минути енергично плуване, преди първата вълна да го избута към брега. Девет други я последваха; десетата пое плавателността на цилиндъра в ръцете му и приближи Пит на близо четири метра до линията на водата. Още щом коленете му докоснаха отново пясъчното дъно, той се изправи замаян като изтощен корабокруширал моряк и с несигурни крачки излезе от водата, влачейки след себе си плячката си. После с облекчение се свлече върху стопления от слънцето пясък.

Задъхан от умора, той върна вниманието си към цилиндъра. Пластмасовият калъф съдържаше странна на вид алуминиева капсула. Стените й бяха оребрени с няколко малки пръчки, наподобяващи миниатюрни железопътни коловози. Беше затворена с винтов капак и Пит започна да го отвинтва, все по-заинтригуван от необичайно многобройните завъртания, докато най-накрая капакът падна в ръцете му. В цилиндричната кутия имаше навити на стегнато руло свитък хартиени листа — нищо повече. Той внимателно ги разви и огледа написания на ръка текст.

Докато четеше, започнаха да го побиват ледени тръпки и въпреки жегата кожата му настръхна. На няколко пъти се опита да откъсне поглед от страниците, но не успя — беше изумен от чудовищността на съдържанието им.

Когато прочете и последното изречение в документа, Пит вдигна глава и в продължение на цели десет минути остана загледан в океана. Документът завършваше с името „Адмирал Лий Хънтър“. Много бавно и внимателно Пит сложи листовете обратно в цилиндъра, нави докрай капачката му и го пъхна в жълтия калъф.

Странна неземна тишина се беше слегнала над нос Каена. Дори шумът от прибоя се чуваше някак приглушен. Той стана, изтръска с ръка пясъка, полепнал по мокрото му тяло, и с цилиндъра под мишница затича в тръс по брега. Като стигна до рогозката си, бързо уви цилиндъра с нея и забърза по пътеката, водеща към крайбрежния път.

Яркочервеният форд „Кобра АС“ стоеше като изоставен край пътя. Пит не загуби нито минута. Хвърли товара си върху пътническата седалка и докато сядаше зад волана, завъртя ключа за запалването.

Излезе на магистрала 99, минавайки през Ваиалуа, и пое нагоре по дългия наклон, който минаваше покрай живописната и обикновено пресъхнала река Каукомахуа. След като казармите в забранения военен район Скофийлд изчезнаха в огледалото му за обратно виждане, Пит отби от главния път и натисна докрай педала за газта по посока Пърл Сити, без да го интересува, че може да се натъкне на пътна полиция.

Вдясно от него се издигаше планинската верига Кулау, чиито върхове бяха забулени под вечно тъмни дъждовни облаци. Покрай нея се простираха грижливо поддържани ананасови горички, чийто яркозелен цвят контрастираше на богатата червена вулканична почва. Внезапна дъждовна буря връхлетя срещу Пит и той автоматически включи чистачките.

Най-накрая пред него се показа главният портал на Пърл Харбър. Пит намали скоростта, като видя униформен часови да излиза от караулното помещение и спря. Извади шофьорската си книжка и документите си за самоличност от портфейла си, показа ги и се разписа в книгата за посетители. Младият морски пехотинец само отдаде чест с ръка и му направи знак да минава.

Пит го попита къде се намира щабквартирата на Хънтър. Младежът извади бележник и молив от външния си джоб, скицира пътя и учтиво му подаде листчето, после отново отдаде чест с ръка.

Пит подкара колата и след малко спря пред една безлична бетонна сграда, намираща се близо до пристанищния район. Щеше да я подмине, ако в последния момент не забеляза малка табела с надпис: „Щабквартира, 101-ви аварийно-спасителен отряд“. Той изключи мотора, взе влажния пакет и слезе от колата. Докато минаваше през входа, мислено си каза, че е трябвало да предвиди и да сложи в багажника спортна риза и панталон, когато тръгваше за плажа. Приближи се до бюро, където един матрос в бяла лятна униформа на Военноморските сили механично натискаше клавишите на пишеща машина. На бюрото имаше табелка с името му — матрос Дж. Йейгър.

— Извинете — заговори стеснително Пит, — бих искал да се срещна с адмирал Хънтър.

Младият човек вдигна нехайно поглед и в следващия миг очите му щяха да изхвръкнат от орбитите им.

— Божичко, човече, да не би да ти е празна кратуната? Какво се опитваш да покажеш, като идваш тук само по плувки? Ако те види началството ми, с теб е свършено. Затова изчезвай веднага, докато не ти се е случило нещо.

— Знам, че не съм облечен подходящо — отвърна Пит спокойно и любезно, — но трябва много спешно да се видя с адмирала.

Матросът стана от стола и с почервеняло лице му се сопна:

— Престани да се правиш на клоун. Или се връщай в квартирата си, или ще извикам бреговия патрул.

— Добре, извикайте го. — Гласът на Пит внезапно стана остър.

— Слушай, човече — заговори матросът, овладявайки раздразнението си. — Направи си услуга, като се върнеш на кораба си и пусни по каналния ред официална молба за среща с адмирала.

— Няма да е необходимо, Йейгър. — Гласът зад тях прозвуча като звук от булдозер, движещ се по бетонна настилка.

Пит се обърна и срещна погледа на съсухрен мъж, застанал сковано в рамката на вратата на вътрешния кабинет. Беше облечен в бяло от яката до обувките и обточен със златен ширит от ръкавите до пагоните на раменете. Имаше буйна бяла коса и почти толкова мъртвешко бяло уморено лице. Единствено очите му изглеждаха живи и гледаха с любопитство пакета в ръката на Пит.

— Аз съм адмирал Хънтър и ще ви отделя само пет минути, самонадеяни момко, така че възползвайте се от случая. И донесете и този пакет — посочи го той с брадичка.

— Да, сър — само това можа да отговори Пит.

Хънтър се обърна и влезе в кабинета си. Пит го последва и ако не беше притеснен, преди да влезе, то когато се озова в него, мигом изпадна в смут. Вътре имаше още трима военноморски офицери, насядали около лъсната като огледало заседателна маса. По лицата им се изписа почуда при вида на Пит, който стоеше полугол със странен пакет под мишница.

Хънтър извърши рутинно представяне на мъжете, но Пит не се заблуди от фалшивата любезност — адмиралът се опитваше да го сплаши с ранга на всеки от присъстващите, докато изучаваше очите на Пит за реакция. Така Пит научи, че високият рус капитан втори ранг, който приличаше в лице на Джон Кенеди, се казва Пол Боланд и е заместник-командир на 101-ви аварийно-спасителен отряд. Набитият капитан, целият плувнал в пот, началник на малката група от специализирани спасителни кораби на Хънтър, носеше странното име Орл Синана. Ниският, почти като джудже мъж, който побърза да стисне ръката на Пит, се представи като командир Бърдет Денвър, помощник на адмирала. Той се вгледа продължително в лицето на Пит, сякаш искаше добре да го запомни.

— Е, самонадеяни момко… — Пак това обръщение; Пит би дал месечното си възнаграждение, за да забие кокалчетата на юмрука си в зъбите на Хънтър. Гласът на адмирала преливаше от сарказъм. — Сега, ако бъдеш така любезен да ни кажеш кой си и каква е причината да ни прекъсваш, ще ти бъдем вечно благодарни.

— Прекалено сте груб за човек, който няма търпение да узнае защо нося този метален цилиндър — каза Пит, като настани удобно дългото си тяло на един стол и зачака реакция.

Синана го гледаше кръвнишки от отсрещната страна на масата, лицето му беше изкривено от злоба.

— Измет такава! Как смееш да идваш тук и да обиждаш офицер!

— Той явно е побъркан — сопна се Боланд и се наведе към Пит със стегнато и студено лице. — Слушай, глупако, знаеш ли с кого разговаряш?

— Тъй като ми бяхте представени — отвърна язвително Пит, — отговорът ми е „да“.

Синана удари потния си юмрук в масата.

— Бреговия патрул! Ще ида да наредя на Йейгър да повика бреговия патрул, за да го хвърлят в карцера.

Хънтър си запали дълга цигара, метна кибритената клечка към пепелника, но не го улучи и загледа многозначително Пит.

— Не ми оставяш никакъв избор, самонадеяни момко — каза той и се обърна към Боланд. — Командире, кажете на матрос Йейгър да повика бреговия патрул.

— Не бих го сторил, адмирале. — Денвър стана от стола си; по лицето му личеше, че е разпознал Пит. — Този човек, когото нарекохте с обидни имена и искате да оковете във вериги, е наистина Дърк Пит, ръководителят на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания, чийто баща е сенатор Джордж Пит от Калифорния и председател на комисията по военноморския бюджет.

Синана изсумтя нещо кратко и нецензурно.

Пръв се осъзна Боланд.

— Сигурен ли си?

— Да, Пол, напълно. — Денвър заобиколи масата и застана до Пит. — Видях го преди няколко години с баща му на една конференция на НЮМА. Освен това той е приятел на мой братовчед, командир Руди Гън, който също работи в НЮМА.

Пит засия от радост.

— Ами да! Руди и аз работихме заедно по няколко проекта. Сега виждам приликата ви. Само дето Руди носи очила.

— Като деца го наричахме Бобъра — засмя се Денвър.

— Ще му го подметна, като го видя — каза Пит също усмихнат.

— Надявам се… да не сте се обидили… от това, което ви казахме — запелтечи извинително Боланд.

Пит му хвърли възможно най-циничния си поглед и каза само:

— Не.

Хънтър и Синана си размениха погледи, които Пит не се затрудни да изтълкува. Ако се опитваха да не издават притеснението си, че сред тях седи синът на сенатор на Щатите, то те не го правеха сполучливо.

— Е, господин Пит, предполагаме, че сте тук във връзка с тази цилиндрична кутия. Ще ни обясните ли откъде я имате?

— В случая се явявам само като разносвач — отвърна Пит. — Намерих това днес следобед, докато правех слънчеви бани на плажа.

— Виж ти! Поласкан съм — каза Хънтър важно. — Защо избрахте мен?

Пит огледа другите трима мъже и остави на масата цилиндъра, все още увит с плажната бамбукова рогозка.

— Вътре има някакви документи. На последния лист е изписано и име.

В очите на Хънтър проблеснаха искри на любопитство.

— Къде точно го намерихте?

— Близо до най-крайната точка на нос Каена.

Денвър се наведе по-близо до пакета.

— Бил е изхвърлен на брега ли?

Пит поклати глава.

— Не, аз доплувах до него отвъд прибоя и го взех.

Денвър изглеждаше озадачен.

— Плували сте отвъд прибоя на нос Каена? Не мислех, че е възможно.

Хънтър изгледа проницателно Пит.

— Може ли да видя какво има вътре?

Пит кимна и извади цилиндъра от калъфа, без да се притесни от влажните песъчинки, които се поръсиха върху масата. После му го подаде.

— Жълтият цвят привлече погледа ми.

Хънтър взе цилиндъра и го вдигна, за да го покаже на останалите.

— Разпознахте ли го, господа?

Мъжете кимнаха.

— Явно, че никога не сте служили на подводница, господин Пит. Иначе щяхте да знаете как изглежда една капсула за съобщения. — Хънтър остави цилиндъра на масата. — Когато някоя подводница иска да остане под вода и да поддържа връзка с надводен кораб, който я следва в килватера й, съобщението се поставя в такава алуминиева капсула — докато говореше, той внимателно свали жълтия пластмасов калъф. — След това капсулата, заедно със закрепен към нея маркер с червена боя, се изхвърля през корпуса на подводницата посредством пневматична тръба. Когато капсулата стигне до повърхността, боята бива изпусната от маркера и оцветява няколко хиляди квадратни метра водна площ, за да бъде забелязана от плаващия зад подводницата кораб.

— Фината резба на капачката — вметна бавно Пит — е направена машинно, за да не допусне теч под огромното налягане.

Хънтър изгледа питащо Пит.

— Прочетохте ли съдържанието?

— Да — кимна Пит.

Нито Боланд, нито Синана, нито Денвър доловиха болката и отчаянието, което изпълни очите на Хънтър.

— Ще ни опишете ли какво сте видели? — попита Хънтър, знаейки с ужасяваща сигурност какъв ще бъде отговорът.

Изминаха няколко секунди, в които на Пит мислено му се прииска никога да не беше виждал проклетата капсула. Още едно последно изречение и щеше да се махне от тази потискаща атмосфера. Пое си дълбоко въздух и заговори бавно:

— Вътре ще намерите бележка, адресирана до вас, адмирале, както и двайсет и шест страници, откъснати от корабния дневник на ядрената подводница „Старбък“.