Тихоокеански водовъртеж

13.

— Господин Пит… — красивата млада жена се запъна, — адмиралът ви очаква. О, между другото — тя сведе поглед, — всички ние сме горди, че сте в редиците на Сто и първи аварийно-спасителен отряд и с онова, което направихте на борда на „Марта Ан“.

— Как прие адмиралът отвличането на дъщеря му? — Той се постара гласът му да не прозвучи рязко.

— А, той е суров човек — отвърна тя простичко.

— В кабинета си ли е?

— Не, господине. Всички ви очакват в заседателната зала. — Тя стана и заобиколи бюрото си. — Оттук, ако обичате.

Той я последва по коридора, където жената се спря пред една врата вдясно, почука и след като съобщи името му, я задържа отворена, за да го пропусне да влезе, после я затвори тихо след него.

В залата имаше четирима мъже, двама от които Пит познаваше. Адмирал Хънтър пристъпи към него, за да се ръкува. Той изглеждаше много по-стар и по-уморен от последния път, когато Пит го видя — само преди четири дни.

— Слава богу, че отървахте кожата — каза сърдечно адмиралът и искреността му изненада Пит. — Как е кракът ви?

— Добре — отвърна кратко Пит и задържа поглед в очите му. — Съжалявам за капитан Синана… и за Ейдриън. Вината беше моя. Трябваше да съм по-бдителен.

— Глупости! — Събраните му устни помръднаха в стегната усмивка. — Та вие довършихте двамата негодника. Трябва да е паднал голям бой.

Преди Пит да отговори, до тях се приближи Денвър и потупа Пит по рамото.

— Радвам се да те видя. Изглеждаш по-скапан от всякога.

— Пребит съм от умора. Половинчасовият сън от последните двайсет и четири часа не можа да възстанови младежкия ми вид.

— Съжалявам, че трябва да ви го напомня — намеси се Хънтър, — но времето ни притиска. Ако не извадим час по-скоро „Старбък“, ще се простим с нея завинаги. — Бръчиците около очите му издаваха безпогрешно огромното му напрежение. — Малкото време, с което разполагаме, дължим само на вас. Да наводните носовия торпеден отсек беше гениално хрумване от ваша страна.

Пит се ухили.

— Кърмчията на „Марта Ан“ беше напълно сигурен, че двамата с него ще трябва да изплатим нанесените щети от надниците си.

Хънтър позволи на крайчетата на устните му да трепнат в нещо като усмивка.

— Елате да седнете, но преди това искам да ви представя на доктор Елмър Крайслър, завеждащ научноизследователския отдел в болницата „Триплър“…

Пит подаде ръка на ниския, дребен човек с костелива ръка, която стисна неговата като с клещи. Мъжът беше с бръсната глава, носът му крепеше огромни очила с рогови рамки. Кафявите очи зад стъклата приличаха на мънички мъниста, но усмивката му беше широка и искрена.

— И на доктор Реймънд Йорк, завеждащ катедрата по морска геология в итънския институт по океанография.

Йорк изобщо не приличаше на геолог, а по-скоро на шофьор на тежкотоварен камион или на пристанищен работник. Беше огромен, висок почти метър и осемдесет и широкоплещест. Усмивката му разкри съвършено правилни зъби. Докато се здрависваше, ръката на Пит изпука от петте най-дебели и месести пръсти, които бе виждал.

Хънтър посочи на Пит стол и рече:

— Нямахме търпение да чуем разказа ви за изчезването на „Марта Ан“ и схватката в хотелската ви стая.

Пит се отпусна на стола и насили мозъка си да категоризира събитията в съответната им перспектива. Знаеше, че всички ще го наблюдават проницателно и ще попиват всяка подробност, която можеше да измъкне от спомените си.

Денвър кимна.

— Разказвай спокойно и ни извини, ако те прекъсваме с по някой и друг въпрос.

Пит заговори с тих глас:

— Предполагам, че всичко започна, когато открихме, че морското дъно се надига — нещо, което не беше отбелязано на нашите подводни топографски карти.

И Пит им разказа всичко. Двамата учени си водеха бележки, а Денвър го гледаше над включения магнетофон. От време на време някой от мъжете го прекъсваше с въпрос, на който Пит отговаряше възможно най-изчерпателно. Пропусна да спомене единствено за Самър и излъга, че скрил в дланта си ножа, преди хората на Делфи да го вържат за стола.

Хънтър махна целофана от пакет цигари и го смачка в пепелника.

— Какво представлява този тип Делфи? Засега устният контакт на Пит с този човек е единствената връзка, която имаме с някого, свързан, ако изобщо е свързан, с Водовъртежа.

Доктор Крайслър попита:

— Можете ли да ни опишете подробно как изглежда този мъж?

— Висок е над два метра, с правилни за ръста си пропорции. Колкото до теглото, не мога да го определя на такъв огромен човек. Има прорязано от бръчки лице с тежки черти, прошарена коса и — което, разбира се е най-поразителното — жълти очи.

Крайслър се намръщи.

— Жълти ли?

— Да, дори златисти.

— Не е възможно — каза Крайслър. — Албиносите може и да имат розови очи с лек оранжев оттенък. На някои болни хора цветът на очите също може да се промени до сиво-жълтеникав. Но ярко златно? Доста невероятно. Просто ирисът на окото не съдържа точната пигментация за такова оцветяване.

Доктор Йорк извади лула от джоба си и разсеяно я завъртя между пръстите си.

— Много е странно, че описвате гигант с жълти очи. Защото такъв човек наистина съществува.

— Оракулът от Сдружението на медиумите — вметна тихо Крайслър. — Ами да, разбира се — доктор Фредерик Моран!

— Нищо не ми говори това име — каза Хънтър.

— Фредерик Моран беше един от най-великите класически антрополози на века. Той поддържаше теорията, че човешкият ум може да бъде критичен фактор във възможното изчезване на човека.

Йорк кимна и добави:

— Много надарен, но ексцентричен човек. Изчезна в морето преди близо трийсет години.

— Делфийският оракул — каза Пит към никого определено.

Денвър веднага схвана връзката.

— Точно така. Делфи се е наричало мястото на оракул в древна Гърция.

— Не е възможно — възрази Крайслър. — Човекът е мъртъв.

— Наистина ли? — попита Пит. — А може би е намерил своя Каноли.

— Звучи ми като хавайски шангри-ла7 — отбеляза Хънтър.

— Може би е точно това — отвърна Пит и разказа накратко за разговора си с Джордж Папаалоа в Музея на полинезийската етнология и естествена история.

— Все още ми е трудно да повярвам — намеси се Йорк, — че човек на нивото на доктор Моран може просто да изчезне от поглед в продължение на три десетилетия и изведнъж да се появи отново като убиец и похитител.

— Въпросният Делфи каза ли нещо друго, което може да го свърже с доктор Моран? — поинтересува се Крайслър.

Пит се усмихна.

— Той намекна, че интелигентността ми била далеч под нивото на някои си Лавела и Робълман, които и да са те.

Крайслър и Йорк си размениха погледи.

— Интересно — каза Йорк. — Лавела беше физик, който се беше специализирал в хидрологията.

— А Робълман беше известен хирург — добави Крайслър и закова поглед в Пит с широко отворени очи. — Преди да умре, той експериментира механична хрилна система, която да позволява на хората да поемат кислород от водата.

Крайслър замълча, стана и отиде до хладилния шкаф да си налее вода в картонена чаша, после се върна на мястото си и пресуши чашата си, преди да продължи:

— Както вероятно всички знаем, първостепенната функция на дихателната система е да получава необходимото количество кислород за тялото и да изхвърля въглероден двуокис. При животните и хората белите дробове висят свободно в гръдния кош и трябва да се пълнят и изпразват посредством диафрагмата и въздушното налягане. Веднъж влезе ли въздух в дробовете, той се абсорбира в обвивката и оттам в кръвния поток. От друга страна, рибите получават кислорода си и после изхвърлят въглеродния двуокис през мека съдова тъкан, съдържаща множество мънички нишки. Средството, което по общо мнение Робълман е създал, е било комбинация от хрилен бял дроб, който хирургически се прикрепва за гръдния кош със свързващи тръбички за пренасяне на кислорода.

— Звучи невероятно — възкликна Хънтър.

— Да, невероятно е — каза Пит, — но това обяснява защо никой от мъжете, които се качиха на борда на „Марта Ан“, не носеше водолазна екипировка.

— Такъв механизъм — добави Крайслър — едва ли ще позволи на човек да остане под водата повече от половин час.

Денвър заклати глава от почуда.

— Половин час може и да не изглежда много време, но пък е къде-къде повече за предпочитане пред това да влачиш използваната днес тежка екипировка.

— Господа, знаете ли какво е станало с Лавела и Робълман? — попита Хънтър.

Крайслър сви рамене.

— Те отдавна са мъртви.

Хънтър вдигна телефонната слушалка.

— Секция „Данни“? Тук адмирал Хънтър. Искам подробности за смъртта на двама учени — Лавела и Робълман. Предайте ми ги веднага щом ги съберете. Е, това поне е началото. — Той се обърна към мъжете в стаята. — Доктор Йорк, как ще опишете морската геология в района на Водовъртежа?

Йорк отвори куфарчето си и постави няколко морски карти на масата пред себе си.

— След като разпитах оцелелите от „Марта Ан“ и командир Боланд в болницата и след като чух забележките на Пит, съм принуден да направя едно-единствено заключение: Водовъртежът не е нищо повече от неоткрит подводен хълм.

— Как е възможно да не е бил открит досега? — попита Денвър.

— Няма нищо необичайно в това — отвърна Йорк, — като се вземе предвид, че последните планински върхове на сушата бяха открити едва в края на четирийсетте години, а ни предстои тепърва да картографираме още подробности на осемдесет процента от океанските дъна.

— Не са ли подводните хълмове останки от подводни вулкани? — поинтересува се Пит.

Йорк напълни лулата си от кесийка за тютюн.

— Подводният хълм може да бъде определен като отделно възвишение, което се издига от морското дъно и има кръгла основа, леко стръмни склонове и относително малко по площ било. Но в отговор на въпроса ви, повечето подводни хълмове са от вулканичен произход. Докато обаче научните изследвания не потвърдят друго, аз подхождам към тях по по-различен начин. — Той млъкна, за да натъпче и запали лулата си. — Ако допуснем, че легендата за Каноли почива на действителни факти и хората и острова наистина са потънали под водата по време на катаклизъм, тогава мога да се придържам към теорията, че отначало островът се е издигнал над повърхността и после е потънал вследствие на разсед, а не на вулканичен процес.

— С други думи, след земетресение — вметна Денвър.

— Малко или повече — потвърди Йорк. — Разседът е пропукване в земната кора. Както можете да видите на картите, подводното възвишение, за което говорим, се намира във фрактурната зона Фулъртън. Твърде е възможно силна активност да предизвика издигане на неколкостотин метра дънна площ, като я избутва над водната повърхност в продължение на хиляди години и после изведнъж, само в порядъка на дни, да я върне в първоначалното й положение — каза той и се загледа през прозореца с поглед, обърнат навътре към себе си, сякаш виждаше стъпка по стъпка процеса на разрушаването. — Изложените от господин Пит факти за издигане на морското дъно и по-хладката температура на водата около хълма също говорят в подкрепа на теорията за разседа. Студените дълбокодънни води често извират с хиляди метри до повърхността от обширни фрактури по морското дъно и това на свой ред обяснява липсата на корали — коралите не могат да виреят във води с температури, по-ниски от двайсет градуса.

Хънтър се загледа замислен в морските карти, преди да зададе въпроса си. 

— Откъде може да са дошли мъжете, които се качиха на борда на „Марта Ан“? Възможно ли е да са дошли от самото морско дъно?

— Не ви разбирам — отвърна Йорк.

— Ами на екрана на радиолокатора на „Марта Ан“ не се показа нищо. Това изключи присъствието на друг кораб в района. Освен потъналите корабни останки хидроакустичният уред не откри никакви други плавателни съдове наблизо, което пък изключва наличието и на подводници. Оттук следват два извода: те или са дошли от обитаема подводна камера, или някъде от самото дъно.

— Аз изключвам подводната камера — заяви Пит. — Ние бяхме нападнати от близо двеста мъже, а за толкова много хора ще е нужно огромно съоръжение, което да ги побере.

— В такъв случай ни остава подводният хълм — вметна Хънтър.

Крайслър облегна брадичка върху събраните си ръце и заговори на Пит:

— Казахте, майоре, че сте надушили миризма на евкалипт, когато мъгла е обгърнала кораба.

— Да, сър, точно така.

— Това е странно, много странно — измърмори Крайслър и се обърна към Хънтър. — Колкото и удивително да прозвучи, адмирале, излиза, че вие съвсем не сте изсмукали от пръстите си предположението за подводен хълм.

— Кое ви кара да мислите така?

— От много години в Австралия евкалиптовото масло се използва за пречистване на въздуха в рудниците. Известно е също, че то намалява влажността в затворено помещение.

Телефонът иззвъня. Хънтър вдигна слушалката и заслуша, без да продумва. Когато затвори телефона, по лицето му се четеше израз на задоволство.

— Докторите Лавела и Робълман са изчезнали в морето заедно с научноизследователския кораб „Иксплорър“. Той е бил нает от „Писиз металс къмпани“ за експедиция, имаща за цел да изучи дълбоководната геология за минна операция. „Иксплорър“ е бил видян за последен път на север от Хавайските острови преди около…

— Трийсет години — довърши вместо него Денвър, вдигайки поглед от листовете в ръката си. — „Иксплорър“ е първият кораб, изчезнал във Водовъртежа.

— Бас ловя, че Фредерик Моран е потънал със същия кораб — обади се Пит.

— Мозайката започва да се подрежда — смотолеви под носа си Йорк. — Да, за бога, всичко си идва на мястото. — Той се облегна назад и се загледа в тавана, сякаш изпадна в съзерцание. — Много от тихоокеанските острови, където са живели местни хора, са прорязани от кухини. Те са се използвали предимно с религиозна цел — като погребални пещери, храмове, култови помещения и тем подобни. Тъй че, ако дъното на Тихоокеанския водовъртеж е било вулкан, изчезнал при разрушително изригване, очевидно е, че никоя от местните цивилизации не е останала. Но ако островът е пропаднал под повърхността при движение на фрактурата Фулъртън, вероятността много от пещерите да са се запазили е голяма.

— Какво искате да кажете с това? — попита нетърпеливо Хънтър.

— Областта на доктор Лавела е била хидрологията. А хидрологията, господа, е наука за водите в земната повърхност, в атмосферата и под земята. Казано накратко, доктор Лавела е бил един от малцината в Западния свят, който е създал система за осушаване на подводни пещери.

Уморените очи на Хънтър се задържаха в Йорк, но докторът не продължи с поясненията си. Хънтър тропна с кокалчетата на ръката си по масата и стана от мястото си.

— Доктор Йорк, доктор Крайслър, вие много ни помогнахте. Военноморският флот ви е задължен… А сега, моля да ни извините…

Двамата цивилни се ръкуваха с останалите за довиждане и си тръгнаха. Пит се изправи на крака и тръгна бавно към голямата карта в другия край на дългата зала.

Денвър се отпусна на стола си.

— Сега поне знаем срещу кого сме.

— Аз обаче се питам — заговори Пит тихо, загледан в червеното кръгче в средата на картата — дали наистина знаем.

Четири часа по-късно Пит се освободи от прегръдката на сладкия си сън и отвори очи. След малко фокусира поглед в два прави кафяви пръта точно пред лицето му. Замъгленото му съзнание се избистри в мига, в който разпозна в тях чифт стройни, почернели от слънцето женски крака. Той протегна ръка и плъзна нагоре опакото на пръста си по единия, обут с найлонов чорап прасец.

— Престани! — извика младата жена. По хубавото й лице се изписа лека изненада. Имаше пищно тяло, стегнато в елегантната униформа на военноморски офицер.

— Извинявай, сигурно сънувах — усмихна се Пит.

Лицето й пламна от притеснение и тя несъзнателно издърпа надолу полата си и свенливо заби поглед в пода.

— Не исках да те будя. Мислех, че си станал вече и ти донесох кафе. — Очите й се усмихваха приветливо. — Но виждам, че май нямаш нужда.

Пит я проследи с поглед, докато жената излизаше от стаята с гъвкава походка. После седна на кожения диван, протегна се и огледа кабинета на адмирала.

По всичко личеше, че Хънтър е много зает човек. По бюрото му и по пода бяха разхвърляни морски карти и книжа, а големият пепелник преливаше от угарки. Пит заопипва джобовете си за цигарите си, но не ги намери. Примири се, че ги е загубил и се пресегна за чашата с кафе. То беше горещо, но горчивият му вкус възстанови притъпените му сетива. В този момент Хънтър влезе забързан в стаята.

— Извинявайте, че не ви оставих да си поспите повече, но направихме пробив.

— Сигурно сте открили предавателя на Делфи.

Веждите на Хънтър се повдигнаха с милиметър нагоре.

— Много бързо ви щрака умът за човек, току-що събудил се от здрав сън.

Пит сви рамене.

— Беше логично предположение.

— На разузнавателния самолет му бяха нужни цели два часа, за да го открие — продължи Хънтър. — Не може да се скрие лесно антенна мачта, висока деветдесет метра.

— Къде е поставена?

— В най-отдалечения край на остров Мауи, в старо изоставено армейско съоръжение, строено през Втората световна война за брегова отбранителна артилерия. Поразровихме се в архивите. Собствеността е била продадена преди години на…

— „Писиз металс къмпани“ — прекъсна го Пит.

Хънтър се намръщи престорено.

— И това ли е логическо предположение?

Пит кимна.

— Знаете ли — продължи захилен Хънтър, — че утре сутринта, някъде по това време, „Марта Ан“ ще влезе в пристанището на Хонолулу.

Пит не скри изненадата си.

— Как е възможно?

— Минути след като вие отлепихте от летателната площадка хеликоптера с екипажа — отвърна Хънтър, — ние програмирахме компютрите да върнат кораба обратно на Хаваите.

— Колко му е да бъдат счупени няколко измервателни уреда и срязана някоя и друга жица? — отбеляза Пит. — Хората на Делфи като нищо са могли да спрат машините или да извадят от строя съоръженията за управление.

— Мислете си каквото искате — отвърна Хънтър, — но при проектирането на основната командна система на „Марта Ан“ е взето предвид именно това. По време на тайни спасителни операции ние работим под постоянната заплаха, че можем да бъдем спрени и арестувани от някое чуждо правителство. Машинното отделение и навигационните уреди се затварят херметически със стоманени врати чрез електронна команда и са нужни най-малко десет часа, докато се проникне до тях. Междувременно корабът ще е навлязъл благополучно в международни води и ще е готов да извади корабните останки някой друг ден.

— И без екипаж ли плава?

— Не, призори докарахме по въздуха екипаж — отвърна Хънтър. — И с това се справихме чудесно. Хеликоптерът пристигнал точно навреме, за да види как „Марта Ан“ се врязва в една рибарска лодка. Хората от екипажа успели да извадят лодкаря от водата минути преди акулите да се нахвърлят върху него. Бил е на косъм от смъртта.

— Сега, след като „Марта Ан“ е на път за дома, какво ще стане със „Старбък“?

— Отписваме я — отвърна бездушно Хънтър. — Такива са нарежданията от Пентагона. Началниците на щабовете потвърдиха решението им. По-добре да я осакатим час по-скоро, за да не могат ракетите й да бъдат изстреляни, а по-късно ще я извадим.

— И как смятате да я „осакатите“?

— Утре в пет часа сутринта фрегатата „Монитор“ ще изстреля ракета „Хиперион“ по посока на мястото, където вие открихте „Старбък“. Ударът вследствие на детонацията на бойната глава заедно с водното налягане, ще срути и наводни всеки въздушен джоб вътре в подводния хълм, а наред с това ще разруши и подводницата.

— Мощност, много по-голяма от необходимата — смотолеви Пит.

— Така е. Направих предложение да се върнем с ударна група от „тюлени“ и да превземем подводницата, но то беше отхвърлено. По-добре да сме били предпазливи, отколкото после да сме съжалявали, тъй заключи големият шеф. От Пентагона се опасяват, че ако Делфи е изчислил последователността на изстрелването, като едното нищо той ще може да изравни със земята трийсет града някъде в света.

— Това е изключително сложна процедура. Делфи ще трябва да програмира наново техните насочващи системи за управление за улучване на цели извън Русия.

— Няма значение дали той може да изпрати бойни глави. Началниците на щабовете се страхуват, че той ще научи как да го прави.

— Не съм съгласен. Щом Делфи е седял върху трийсет ядрени ракети в продължение на шест месеца, без да допусне някой да узнае за тях или ако само е заплашвал, че ще ги използва, очевидно е, че не е правил такива изчисления.

— Вероятно сте прав, но това не променя нищо. Спуснати са ми заповеди и смятам да ги изпълня.

Пит го изгледа продължително.

— Вашите началници знаят ли за отвличането на Ейдриън?

Хънтър поклати бавно глава.

— Аз не смесвам служебните си задължения с личните си проблеми.

— Ако тя и Делфи са все още на острова и могат да бъдат открити преди утре сутринта…

— Схващам накъде върви мисълта ви. Залавяме Делфи и критичното положение приключва. Добър сценарий, но няма да се използва. За съжаление те и двамата са в подводния хълм.

— Не го знаете със сигурност.

— Хората ми проучиха основно всички лицензирани частни самолети на островите. Попаднаха на един реактивен водосамолет, регистриран на името на нашите приятели „Писиз металс къмпани“. Група от охранители обкръжиха дока, където бил държан, но твърде късно. Според очевидци два часа преди това един мъж гигант и тъмнокоса жена се качили на борда му и той излетял. Тогава ние го прехванахме чрез сателитното разузнаване и го проследихме до целта му — „Старбък“.

— В такъв случай трябва да предположим, че Ейдриън е с него в хълма.

Хънтър кимна, без да отговори.

Пит издърпа един стол от другата страна на бюрото на Хънтър.

— Отписването на „Старбък“ и околната й среда ще бъде сериозна грешка. Ние не знаем нищо за Делфи и неговия план. Той може да има и други бази, пръснати по земното кълбо. Не знаем дали е параван на някое чуждо правителство, дали екипажът на подводницата е все още жив и се намира също на хълма. Дайте ми една солидна причина, поради която трябва да седим като зомбита, докато една група интелектуалци край заседателна зала на хиляди километри оттук диктува действията ни на базата само на някакви откъслечни сведения, излезли от процесора за данни. Аз настоявам ние да…

— Достатъчно! — прекъсна го Хънтър с властен глас. — Аз ще направя това, което ми е наредено, както и вие.

— Не, без мене! — отвърна Пит със спокоен глас. — Аз отказвам да бездействам, докато се върши ужасяваща грешка.

През трийсетгодишната служба на Хънтър във военноморските сили никой подчинен не се бе осмелявал да не изпълни негова заповед. Затова сега той се стъписа и не знаеше как да реагира.

— Мога да ви затворя, докато ви мине ядът. — Това беше единственият му отговор.

— Само опитайте — рече студено Пит. — Аз съм прав, а вие нямате солидни аргументи. Ако елиминираме Моран или Делфи, или както там му е името, и изчезне още един кораб, ние ще продължим да се чудим. А ако продължат да изчезват още кораби през следващите няколко години, ще се наложи да започваме от нулата. И няма да ни остане нищо, въз основа на което да продължим, освен глождещото предположение, че сме се провалили.

Хънтър не сваляше очи от Пит. Преди двайсет години той щеше да е на неговото място — от другата страна на масата — и щеше да постави живота си на риск и щеше да е в готовност да заложи кариерата си заради нещо, в което вярва. В този случай, като изоставяше кораб, той изневеряваше на традициите си, които бе спазвал от първия си ден във Военноморската академия. Но, от друга страна, никога в живота си не бе отказвал да изпълни заповед, макар неведнъж де му се е искало да го направи. Трябва да има някаква възможност, колкото и безнадеждна и неосъществима да е тя. В ума му изплуваха думите на адмирал Сандекър, казани за Пит — „За този човек почти всичко е възможно“.

И той взе решение.

— Добре, печелите. Ще има да ни дърпат ушите във Вашингтон, но за това ще му берем грижа после. Какъвто и план да сте замислили, дано да е успешен.

Пит си отдъхна.

— С две думи: вкарваме обучени подводничари в „Старбък“ и заповядваме на отряд от морски пехотинци да заглушат предавателя на Делфи до пет часа сутринта.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се опита — смотолеви Хънтър. — Разполагаме с по-малко от петнайсет часа.

Пит помълча малко. Когато заговори, гласът му беше студен и сериозен.

— Разрешение има и то ще струва на данъкоплатците само няколко долара. Но вероятността за успех е повече от петдесет на петдесет.

На няколко пъти Хънтър се размърдваше притеснено на стола си, докато изслушваше плана на Пит. Накрая с неохота даде разрешението си, с едно наум, че или планът е безумен, или че Пит премълча някои неща от него. Предположи, че е последното.