Тихоокеански водовъртеж

18.

Джордино се повдигна на лакти, отвори очи, а тялото му се разтресе от конвулсии. Той се прекатури от кушетката и се хвана за гърлото. Задържа дъха си, докато лицето му стана пурпурночервено, а устата му се напълни със слюнка. В следващия миг, както едва си поемаше въздух на пресекулки, през треперещите му устни излетя облак пръски. Беше блестящо изпълнение от негова страна и изумените охранители налапаха въдицата.

Пит видя как двамата мъже, без да отместват насочените си в негова посока оръжия, се скупчиха до Джордино и преметнаха отпуснатите му ръце около раменете си. Без да продумат, те направиха знак на Пит да мине напред.

Той кимна, прекоси стаята и застана пред Самър.

— Самър — заговори той тихо, като я хвана нежно за рамото и се вгледа в умореното й лице. — Имам толкова много неща да ти кажа, но не разполагам с достатъчно време за това. Искаш ли да поговорим някъде насаме?

Тя кимна и предупреди охранителите с ръка. Те потвърдиха безмълвно с глава. Самър хвана Пит за ръката и го избута в ярко осветен, изсечен в скала коридор.

— Моля те, прости ми — изрече тя с глас, не по-висок от шепот.

— За какво? Нищо от това, което стана, не е по твоя вина. Ти вече два пъти спасяваш живота ми. Защо го направи?

Тя не даде вид, че го е чула. Гледаше го право в очите и лицето й сияеше от нежност и красота, която като че ли затъмни всичко друго наоколо.

— Много странно се чувствам в твое присъствие — смънка тя. — Не е просто щастие или задоволство, а нещо много по-различно. Не мога да го опиша.

— Това чувство се нарича любов — поясни с нежен глас Пит, като се наведе, мръщейки лице от болката в рамото си, и я целуна по очите.

Охранителите от двете страни на Джордино направиха една-две крачки и се спряха слисани, като видяха, че краката на Джордино се влачат по пода, а главата му беше паднала върху дясното рамо. Той стенеше тихичко със затворени очи. Мъжете не почувстваха, когато ръцете му бавно се отделиха от раменете им и дланите му се отпуснаха до вратовете им. Миг след това главите на двамата бяха силно ударени една в друга.

Джордино се изправи, олюлявайки се на ранените си крака, по лицето му се изписа усмивка на удовлетворение.

— Може ли това да се нарече изкусна работа, или не може?

— Беше повече от изкусна работа — усмихна му се в отговор Пит, после хвана брадичката на Самър и обърна лицето й към своето. — Ще ни помогнеш ли да се измъкнем оттук?

Тя бавно вдигна глава и го погледна през разпилените върху лицето й червеникави кичури с израза на изплашено дете. След това обви ръце около кръста му и го притисна към себе си. Сълзи потекоха по бузите й.

— Обичам те — изхлипа тя, — обичам те.

Пит я целуна отново, този път по устните.

— Не ми се ще да ви прекъсвам — обади се Джордино, — но времето ни е малко.

Самър изтича към изпадналите в безсъзнание охранители и се вгледа в лицата им. После каза:

— Трябва да тръгваме, преди някой от тези хора да открие, че ни няма.

— Чакай! — спря я Пит с рязък тон. — Къде е Ейдриън Хънтър? Трябва да я вземем с нас.

— Тя спи в съседната до моята стая.

— Заведи ни там.

Самър нежно го докосна по рамото.

— Но защо? Ти си ранен, а приятелят ти не е в състояние да върви.

— От години нося и неговия кръст. — Пит коленичи и Джордино, в мълчаливо разбиране, обви ръка около врата му. Тогава Пит пъхна ръка под свивката на коленете му и се изправи заедно с него.

— Сигурно приличам на невръстно индианче — измърмори Джордино.

— Но съм сигурен, че не се чувстваш така — кимна Пит на Самър. — Хайде, води ни.

Самър забърза напред, като оглеждаше в двете посоки коридорите дали са празни.

По едно време от един от страничните коридори долетя шум от стъпки и Самър им направи знак да се връщат. Пит се шмугна с Джордино през една врата и го пусна да стъпи на земята. Стъпките се чуха ясно по коридора.

Докато шумът от тях заглъхваше, сърцето на Пит биеше учестено, по лицето му изби пот. Един здравеняк срещу двама ранени, два здрави крака срещу два немощни. Предимството, прецени Пит, не е на тяхна страна. После стъпките подминаха и отново настъпи тишина.

— Хайде, хайде — подкани ги шепнешком Самър от съседната врата. — Вече е безопасно.

Пит вдигна отново Джордино на ръце и закрачи тежко напред.

— Колко е часът? — попита той.

— Няма да успеем — отвърна Джордино с мрачно лице, — ако ракетата бъде изстреляна точно в определения час.

— Ще бъде — изпъшка Пит. — Делфи греши. Когато Военноморските сили не получат отговор на предложението им той да се предаде, те ще приемат това като предизвикателство и ще взривят подводния хълм.

Самър хвана Пит за ръката и го поведе напред, като крепеше доколкото можеше болното му и тежко тяло. Пит крачеше, като се окуражаваше мислено, че още една крачка, само още една крачка и ще стигнат. Най-сетне, когато вече беше на края на силите си, Самър се спря пред една странична врата. Допря ухо до нея и се ослуша за момент. После тихо побутна крилото и пристъпи вътре. Пит я последва и се свлече на колене, като внимателно спусна Джордино върху дебелия червен килим.

Самър се затича към голямото легло, издялано в отсрещната стена и разтърси спящата Ейдриън.

— Събудете се, госпожице Хънтър, събудете се, моля ви!

В отговор Ейдриън изстена. Самър я хвана за китката и издърпа голото й тяло от леглото.

Ейдриън мигом се разсъни, когато отвори очи и видя Пит и Джордино на пода. Опитвайки се да прикрие голотата си, тя се втурна към тях и коленичи до Пит.

— О, боже! Дърк! Какво е станало с теб? Как се озова тук?

— Дойдохме да те вземем — каза той, дишайки тежко.

Тя поклати глава в неверие.

— Не, това е невъзможно. Няма излизане от това място.

— От другата стая, от спалнята на Самър, има проход, водещ към морето…

Силен взрив прекъсна Пит. Стаята потрепери от далечни ударни вълни. Ракетата от „Монитор“ беше улучила водната повърхност над подводния хълм. Кадифените завеси се полюшнаха напред-назад, няколко коралови украшения върху каменната масичка се разклатиха от невидимата сила.

— Нямаме време за обяснения — подкани ги рязко Пит. — Да бягаме оттук.

Самър изглеждаше изплашена и объркана и като че ли не беше в състояние да се помръдне.

— Аз не мога… Баща ми…

— Или идваш с нас, или загиваш — предупреди я Пит. — Целият този хълм ще се срути всеки момент върху главите ни.

Тя остана неподвижна още няколко секунди, но когато нова вибрация разтърси стаята, сетивата й се възвърнаха. Тя се втурна към спалнята си, следвана от Ейдриън и накуцващите Пит и Джордино.

Тъкмо влязоха в екзотичната синя спалня на Самър и се разнесе оглушителен грохот. Силна ударна вълна ги повали на пода. Нахлулата през масивните пукнатини в горната част на хълма морска вода изпълни с грохот проходите, помитайки всичко по пътя си.

Пит скочи на крака, забравяйки за болките си, и затръшна вратата към коридора. После хвана Ейдриън за ръката и я избута през завесата в аварийния тунел. След това вдигна от пода Самър и я избута да върви след Ейдриън. В този момент огромното огледало на тавана се срути с трясък и за малко не улучи Пит. Морска вода шурна като водопад от зейналата на тавана дупка и миг след това каменната стая се разцепи на две.

— Ал! — провикна се Пит сред пороя от каменни отломъци и вода.

— Тук съм! — провикна се в отговор Джордино и размаха ръка иззад каменната тоалетка.

Пит преджапа млечнобялата пяна на тъмната вода и сграбчи Джордино за вдигнатата ръка.

— Назад! — извика Джордино. — Ако смяташ да ме нарамиш на гръб, няма да успееш.

— И да изпусна възможността да получа медал за спасяване на човешки живот? Не си познал! — сопна му се Пит.

Той обгърна с ръка раменете на приятеля си и, кога повдигайки го, кога влачейки го, го поведе към аварийния тунел. Междувременно нивото на водата се покачваше и вече беше стигнало до коленете им.

— Вие двете бързайте напред — нареди на жените Пит.

Без да чакат втора покана, Ейдриън и Самър започнаха да си пробиват път през наводнения тесен тунел.

Придвижването с Джордино ставаше по-бавно и Пит скоро загуби от поглед двете жени. Силното водно течение го увличаше и той често се препъваше и падаше, като гълташе вода, без да иска, задавяше се и пак се изправяше с помощта на една силна мускулеста ръка, която се появяваше незнайно откъде.

Макар и трудно за вярване, това беше ръката на Джордино, който едва издържаше на болките в ранените си крака.

— Вършиш едно добро дело — измърмори той по едно време, — за което ще съжаляваш.

— Мрънкай, мрънкай — Пит изплю морска вода, — ти само това можеш. Хайде, побързай, че ще изпуснем кораба.

След малко хлъзгавата каменна рампа започна да се разширява в стълбище и Пит почувства, че вече крачи по-лесно. Жълтите фосфоресциращи скални отломъци се сипеха като градушка и хвърляха фонтани от пръски, когато цопваха във водата около тях. Странният светещ цвят на камъните, откъртващи се от сводестия таван на кухината, наподобяваха призрачен метеорен дъжд. Най-накрая нивото на бушуващата вода спадна, тъй като потокът завиваше покрай стълбите, за да се влее в езерото под тях и Пит вече можеше да вижда къде стъпва.

— Дръж се, приятелю, дръж се още малко — окуражи го Пит. — Почти стигнахме. Двете статуи трябва да са тук някъде.

— Виждаш ли момичетата? — попита го Джордино.

— Още не.

Те щяха да успеят, Пит беше сигурен в това. Вълна на увереност го обля. Бяха твърде близо до края, за да загинат. Бяха оцелели след взрива и им оставаше да доплуват през външната пещера, за да се издигнат на повърхността. Вярно, всички те можеха да намерят смъртта си, която ги чакаше навън в лицето на акулите или от удавяне, или от изтощение. Но докато бяха все още живи, Пит щеше да им вдъхва кураж, докато последната врата не се затръшнеше пред лицата им. Той ускори крачка и започна да тегли Джордино по две стъпала наведнъж, опитвайки се да приключи с това клаустрофобично пътуване възможно по-бързо. Ако ще умираха, по-добре това да станеше под познатата топлина на слънцето и небето.

Вече взимаха последния завой. Тогава Пит видя Самър. Тя стоеше на ръба на езерото като една от скулптурите, облени от жълтата фосфоресцираща светлина.

В полезрението му се появи и Ейдриън; беше се облегнала на основата на една от статуите. Като обърна лице към тях, в очите й се четеше ужас.

— Дърк… вече е много късно… — промълви тя. — Той…

Пит я прекъсна.

— Нямаме време за разговори. Покривът ще падне всеки момент…

Последните думи заседнаха в гърлото му. Смесените чувства на умора, болка, радост и надежда се сляха в едно — в чувство на поражение. Иззад една от статуите на морски богове излезе Делфи. В дясната си ръка държеше големия колт, насочен право в челото на Пит.

— Тръгвате си, преди веселбата да е свършила? — По лицето му беше изписана омраза.

— Дотук се справих. Можете вече да ме убиете. Но нямате много време, ако искате да пощадите другите.

— Колко благородно от ваша страна, майоре — каза Делфи, чието лице се превърна в маска на жестокостта. — Само че излишно се притеснявате. Единствено дъщеря ми и аз ще напуснем тази пещера живи.

За миг никой не продума. Само плисъкът от падащи във водата скални парчета нарушаваше тишината. Дълбоко в недрата на подводния хълм древните кухини продължаваха да се срутват. Много скоро Каноли щеше да бъде разрушен напълно и никога повече нямаше да бъде преоткрит.

Изведнъж силен взрив огласи пещерата и завибрира в гръмко кресчендо, когато трусове разтресоха твърдите каменни стени.

За част от секундата Пит помисли, че Делфи е стрелял. После обаче разбра, че пукотът идва някъде отгоре. Едната стена се беше пропукала, парчета от нея рухнаха и се затъркаляха надолу по стълбите като неудържима лавина. Пит блъсна силно Самър, която полетя от стълбите и цопна в жълтото езеро. Със същото движение той се хвърли върху Ейдриън, покривайки тялото й със своето.

Лавината се изсипа с цялата си сила. Тонове златисто оцветени камъни заподскачаха по наклонената стена и заровиха стълбището. Една от статуите, наподобяваща сфинкс, издържа на атаката и остана непоклатима на пиедестала си, но другата се огъна пред разрушителната сила и се прекатури, както отбеляза замаяното съзнание на Пит, като каубой, изхвърлен от коня си по време на паническо бягство на стадо коне.

Пит стисна зъби и напрегна мускули, докато отломъците валяха върху гърба му. Едно голямо парче го удари отстрани и той по-скоро чу, отколкото почувства пукота на счупено ребро. Лицето му го засърбя, когато струи кръв потекоха по него от пукнатина в главата му. До слуха му долетя странен вик, който прониза грохота. Отначало му се стори далечен, но после изведнъж осъзна, че идва от устата на Ейдриън, намираща се на сантиметри от него. Беше вик на необуздана истерия. Камъните продължаваха да падат, затрупвайки Пит до кръста. Той не можеше крачка да направи. Само прегърна по-силно Ейдриън, сякаш така щеше да изстиска страха от нея.

Измина почти минута, преди Пит да осъзнае, че се е слегнала потискащата тишина, нарушавана единствено от някой и друг отделен камък, който се търкулваше по склона и цопваше във водата. Сега почувства и спазматичните потръпвания на Ейдриън, която хлипаше и трепереше от ужас.

Той бавно вдигна глава и погледна над назъбените руини. Воал от фосфоресциращ прах изпълваше влажния въздух на пещерата и се слягаше бавно като рояк светулки върху каменния под. От двойката статуи едната беше останала на мястото си и гледаше в пространството. Пиедесталът й беше ограден с пласт отломъци. Другата я нямаше, но като се вгледа по-добре, Пит видя, че е паднала и се е разбила на парчета.

Изведнъж забеляза, че нещо мърда под купчината. Той избърса със свободната си ръка кръвта и прахта от очите и напрегна зрението си. Беше човешко същество, което се надигна леко и се обърна. Две светещи очи се заковаха в Пит. Очите на Делфи.

Огромното му тяло беше затрупано от превърналата се в камънаци древна статуя, подаваха се само главата и едното му рамо. От устата му течеше кръв, но мъжът като че ли не чувстваше. После, когато разпознаха Пит, златистите злобни очи се присвиха.

Беше вече по-светло и Пит и Делфи едновременно видяха револвера. Стоманената синя цев стърчеше от купчината на около метър и двайсет от главата на гиганта. Пит прокле безпомощността си, като видя как ръката на Делфи запълзя към оръжието. Пит впрегна всичките си сили в опит да се освободи от каменната клопка, но краката му бяха вкопани здраво под отломъците. Дишането му се учести, мислите му запрепускаха с нарастващото чувство за безнадеждност. Оръжието вече беше с половин метър по-близо до Делфи.

Лицето на гиганта беше изкривено от усилията му да го стигне. Дума не продумваше, за да запази всеки грам от намаляващите му сили. Той отмести отново поглед към Пит, поклати глава, сякаш бе обхванат от огромна вълна на омраза и изпъна пръстите си към колта. За Пит секундите мъчително забавиха темпото си. Като обезумял той започна да избутва камъните около краката си, но всеки опит се явяваше огромна мъка, която изцеждаше все повече силите му.

Пръстите на Делфи докоснаха и се свиха над колта. Цевта се измести леко и той обгърна с два пръста върха й. Оръжието се измести отново и се изплъзна от хлабавата хватка. Той опита отново и отново да го докосне, докато най-сетне 44-калибровото оръжие попадна в обсега на дланта му. Тогава той го хвана и го стисна до побеляване на кокалчетата си.

Делфи се закашля и избълва кръв, която обагри камъните под него. Но съсредоточеността му не отслабна нито за миг. Лицето му се изкриви, когато вдигна цевта на оръжието. Запъна ударника и устните му се разтегнаха в усмивка, която разкри окървавени зъби, после изравни мерника на нивото на челото на Пит.

В този момент ново движение на една-две крачки от Делфи привлече погледа на Пит. Той се слиса, като видя как една ръка щръкна нагоре от купчината камънаци. Като призрачно видение, надигащо се от гроб, ръката се изви като свод към Делфи. После съвсем бавно дланта се сви в юмрук, оставяйки да стърчи само малкия пръст. Със следващото мълниеносно движение малкият пръст се заби в цевта на револвера, напъхвайки се в отвора до първото кокалче.

Тъй като Джордино не можеше да стигне оръжието така, че да го хване здраво, целта му беше да го запуши, съзнавайки, че ако Делфи натиснеше спусъка, зарядът вътре щеше да се разшири и задната част на пистолета щеше да избухне в лицето на гиганта.

Сянка на крайна изненада помрачи очите на Делфи. Той немощно започна да извърта колта наляво-надясно, за да го издърпа от пръста, но силите му го бяха напуснали и той едва успяваше да задържи револвера в хоризонтално положение, а още по-малко да отстрани препятствието. Пръстът стоеше пъхнат в цевта. Делфи като че ли се мъчеше да прецени ситуацията, но съзнанието му вече започваше да се помрачава. За последен път той разтегна устни в окървавена усмивка и натисна спусъка.

Приглушеният трясък разтресе пещерата. Няколко малки камъка се откъртиха от сводестия таван.

Дясната половина на лицето на Делфи изчезна. Взривеният пистолет се изхлузи от ръката му, гигантът падна по лице и силно удари главата си в камъните.

Джордино не издаде звук. Продължавайки да държи ръката си вдигната, той разтвори юмрука си и показа само палец и три пръста — кутрето му се беше превърнало на пихтия до основата си.

Пит поднови битката си с каменния си капан. Най-накрая успя да се освободи и първата му работа беше да издърпа заклещената до него Ейдриън, която беше припаднала, и да я настани до една изправена статуя.

— Щом се справяш така добре — измърмори Джордино, — защо не помогнеш и на мен да се измъкна от руините?

— Идвам — отвърна Пит.

Той запълзя по купчината камъни към Джордино. Двамата заедно избутаха големите камъни, затрупали целия Ал освен главата и ръката му.

— Имаш ли някоя друга счупена кост? — попита го Пит.

— Не — отвърна кратко Джордино и направи гримаса от болката в ръката си. — А ти?

— Едно или две пукнати ребра. — Пит свали разкъсаните си плувни гащета и започна да ги пори на ивици. — Ето, чакай да те превържа…

— Чувал съм, че приятел сваля ризата от гърба си за приятел — усмихна се с признателност Джордино, — но както виждам, прилагат се и други варианти.

Пит тъкмо превърза ръката му и чу слаб стон откъм каменния склон, който свършваше в басейна. Самър се опитваше да излезе от водата; очите й бяха замъглени и трескави. Тя вдигна празен поглед към Пит.

— Баща ми… Какво… — Гласът й заглъхна и думите й станаха накъсани и неразбираеми.

— Успокой се — каза Пит, — скоро ще напуснем това място и ще бъдем в безопасност.

Той й протегна ръка, притегли я към себе си и облегна главата й на раменете си. Пръстите му нежно пригладиха назад падналите върху лицето й мокри кичури и тогава видя тъмночервена цепнатина на слепоочието й, която започваше да се подува. Прошепна й нещо в ухото и леко я целуна по устата.

Водата се покачваше бързо в цялата кухина и вече пълзеше нагоре по стълбите, но Пит не обръщаше внимание. Лицето му беше изопнато от съжаление към Самър. Идеше му да изкрещи, че я обича, но устните му се размърдаха беззвучно. Самър го погледна с блуждаещ поглед и постави ръка върху гърдите му.

— Той е мъртъв, нали?

— Да, камъните го затрупаха — излъга той, но само малко, тъй като в действителност взривилият се колт само ускори края на Делфи. Смазаното му и натрошено тяло щеше да изгуби битката след не повече от час.

— Не ми е приятно да ви прекъсвам — намеси се Джордино, — но мисля, че е време да се измитаме оттук, ако ме извините за израза, преди покривът да се е срутил.

Пит целуна още веднъж Самър и се изправи несръчно на крака. Тъкмо понечи да попита Джордино за Ейдриън, тя се появи гола, обляна цялата със златистата фосфоресценция — същинска позлатена нимфа.

— Как мислиш, в състояние ли си да плуваш? — попита я Джордино.

— Ще се опитам — смънка с немощен глас Ейдриън.

— Ал, ти и Ейдриън тръгвайте първи — каза Пит. — Накарай я да се държи за раменете ти. Ние със Самър ще ви следваме. Ще се срещнем в следващата кухина.

Джордино се огледа наоколо.

— Колко жалко, че не разполагаме с поне част от екипировките си.

— И да са тук някъде, не е възможно да ги намерим под тези развалини.

— Хайде — обърна се Джордино към Ейдриън, — че Тихоокеанският подводен експрес „Албърт Джордино“ не чака никого — и поведе Ейдриън към водата. Беше му по-трудно да ходи, отколкото да плува. Той обви ръцете й около якия си врат и тя зарови лице между плешките му. — Дръж се здраво и си поеми дълбоко въздух — каза й той и двамата изчезнаха под водата, оставяйки след себе си само разширяващи се кръгови вълнички.

Самър се обърна да погледне още веднъж купчината камъни около падналата статуя.

— Нищо ли не може да се направи? — попита тя.

— Нищо.

Скръбта е особено чувство. Тъжното и прекрасно лице на Самър изведнъж се превърна в маска на спокойствие, примесено с ледена решителност.

— Дърк, обичам те, но… не мога да тръгна с теб.

Пит я изгледа учуден.

— Това са глупости.

— Моля те да ме разбереш — настоя тя. — Този подводен хълм винаги е бил моят дом… Майка ми е погребана тук, а сега и баща ми.

— Това не е причина и ти да умреш тук.

Тя облегна лице върху гърдите му.

— Навремето обещах на баща ми, че никога няма да напусна неговия дом. Длъжна съм да спазя обещанието си.

Пит трябваше да се пребори с порива си да я застави да се гмурне във водата. Вместо това само я погали по косата и й каза нежно:

— Аз съм голям егоист. Баща ти си отиде от този свят и сега ти ми принадлежиш. Искам те. Имам нужда от теб. Дори и той не би искал да умреш, за да удържиш на обещание, което си дала като малка — и той я притисна силно до себе си. — Тръгваме заедно, и то още сега.

Самър все още плачеше тихичко, когато двамата, ръка за ръка, се потопиха в оцветената в жълто вода.

Когато след малко подадоха глави над повърхността, Джордино и Ейдриън седяха на скалната тераса във външната кухина.

— Защо се забавихте толкова? — попита Джордино. — Огладнях от това мотаене тук.

Пит остана във водата, държейки се за ръба на терасата, тъй като не беше в състояние да се покачи на сушина.

— Още малко ни остава — отбеляза уверено той. — Едно бързо издигане към повърхността и ще сме готови да отпрашим за Хонолулу. Ще продължим в същия ред — додаде Пит с решителност в гласа. — И запомнете: издишвайте, докато плувате нагоре. Не е нужно някой да хване емболия сега, когато сме на финалната права.

Той се обърна към Самър. Водата беше превърнала зелената й рокля в прозрачен воал, който, както бе прилепнал мокър по тялото й, разкриваше всяка негова извивка. Пит познаваше много жени, различни по телосложение и ръст, но всички му се струваха безцветни в сравнение с тази жена от подводния хълм. Съзнанието му беше толкова обсебено от Самър, че дори не забеляза кога Джордино и Ейдриън се потопиха отново във водата.

— Ще се видим горе — подвикна усмихнат Джордино, но безпокойството в очите му беше очевидно. Никой не знаеше какво ги чака на повърхността. Ако изобщо нещо ги чакаше.

Пит успя да му се усмихне в отговор.

— Късмет и внимавай с акулите.

— Не се безпокой. Ако ми се изпречи някоя, пръв аз ще я захапя. — Той помаха със здравата си ръка и с Ейдриън, увиснала на врата му, се гмурна под водата и напусна подводната кухина.

В кухината настъпи особено спокойствие. Мътната вода се плисна тихо в стените и разбута мъничките морски организми, прилепнали по скалата. Слаба светлина отвън затанцува по покрива и хвърли мимолетни сенки по накъдрената повърхност.

— Нас двамата ни чака нов живот горе — каза тихо Пит.

Самър се вгледа в зелените очи на Пит и нежно погали лицето му с върховете на пръстите си. После се разплака отново. Тя се разкъсваше между любовта към баща си и новата любов към мъжа тук, когото почти не познаваше. Преборваше се вътрешно да стигне до решение. Дългата й коса с цвят на залез се полюшваше нагоре-надолу върху леките вълни, сълзите й се смесваха със солената вода по бузите. Накрая реши как трябва да постъпи.

— Готова съм — каза тя. — Тъй като си ранен, тръгвай пръв, аз ще те следвам.

Пит кимна мълчаливо, поддавайки се на логиката й. Докосна с устни ръката й, после й се усмихна, гмурна се и изчезна под водата.

Самър проследи с поглед как голото му тяло се плъзна под скалите и се изгуби в дълбините на морето.

— Сбогом, Дърк Пит — прошепна тя на себе си и на празната пещера.

Самър се покатери върху скалната тераса, изви гъвкавото си тяло и се хвърли във водата. За миг погледна осветения от слънцето изход към външния свят. После се обърна и заплува обратно към жълтеещата кухина и баща си.

Водата ставаше все по-топла, докато Пит се издигаше нагоре. Петнайсет метра, помисли си той, толкова беше измерил дълбокомера на Джордино при влизането им в малката кухина. Той се взря в синкавозелената течност и различи ритмичното полюшване на блестящата от слънцето повърхност над него. Бавно издиша малко въздух, за да намали налягането в дробовете си, и наблюдаваше със спокойно любопитство как въздушните мехурчета се издигат нагоре покрай главата му. Те като че ли увисваха за миг неподвижни в пространството.

Подаде глава над повърхността и мигом усети палещото тропическо слънце. Гърдите му засвириха от въздуха, който дробовете му поемаха и изпускаха като пневматична преса за щанцоване. Той се отпусна за известно време, доколкото му позволяваше натъртеното му и изтощено тяло и се остави да бъде носен от леките вълни. Премигна няколко пъти, за да проясни погледа си и видя на пет-шест метра от себе си Ейдриън и Джордино, които се издигнаха върху гребена на една вълна и мигом пропаднаха в браздата.

Изведнъж изпод водата се разнесе силен грохот, огромна дълга вълна се надигна и покри повърхността с въздушни мехурчета. После от дълбините изригнаха късове дърво и трески, разлив на гориво и парчета разкъсан плат. Това беше краят на Каноли, краят на Тихоокеанския водовъртеж.

Пит се взираше във всяка вълна, търсейки отчаяно да мерне Самър. Но от червената й коса нямаше и следа. Извика я по име. В отговор получи единствено далечен екот от морското дъно. Той се гмурна отново, с намерението да се върне да я търси. Но тялото му не откликна — то отдавна бе изразходвало силите си. Някъде във водното пространство му се счу изкривено ехо от гласове и той направи немощен опит да се издигне отново на повърхността.

Една огромна риба — единствено така можеше да я опише скованата му съзнание — огромна черна риба се стрелна от дълбините нагоре и увисна над главата му, заплашвайки да погълне онова, което бе останало от него. На Пит вече му беше все едно. Морето му бе предложило жена, в която се влюби, а после му я отне и си я върна обратно в дълбините.

В този момент нещо хвана ръката му и я стисна силно. Почти безчувствен от изтощение, той вдигна глава. Размазани лица слязоха от гърба на огромната черна риба, внимателно повдигнаха голото му и сериозно ранено тяло и го загърнаха в одеяло. Едно от лицата се отдели от останалите и се наведе ниско над Пит.

— Господи! — възкликна смаян Кроухейвън. — Какво се е случило с вас?

Пит се опита да каже нещо, но се задави, изплю солена вода и повърна върху одеялото. Най-накрая прошепна със сипкав глас:

— Какво… извадихте ли „Старбък“?

— Късметът на Кроухейвън проработи. Ракетата от „Монитор“ се взриви от другата страна на подводния хълм, така че ние отчасти бяхме защитени от основната сила на подводните ударни вълни. Сътресението беше достатъчно да взриви дънното всмукване и ние успяхме да се издигнем. На военноморските сили обаче няма да им хареса онова, което сторихме с подводницата им. Десният вал се счупи, а левият е силно огънат.

Пит надигна глава. Джордино и Ейдриън също бяха на борда и също като него бяха загърнати с тежки бели вълнени одеяла с инициалите на Военноморските сили. Един от матросите бинтоваше главата на Джордино.

— Ами жената?… Имаше още една млада жена…

Кроухейвън се наведе над него.

— Стойте мирен, майоре. Ако е някъде тук, ще я открием.

Пит отново се закашля и легна. Чувстваше се изцеден и съсухрен. Съзнанието му беше празно, оградено от черна мъгла.

Хората на Кроухейвън претърсиха района, но не откриха и следа от Самър. Загадките на Каноли бяха погребани завинаги.