Тихоокеански водовъртеж

Пролог

Всеки океан взима своите жертви от хора и кораби, но никой не ги поглъща с такъв вълчи апетит, както Тихи океан. Бунтът на борда на „Баунти“ се надигнал в Тихи океан, като бунтовниците подпалили кораба край остров Питкерн. „Есекс“, единственият кораб, за който е известно, че е бил потопен от кит (послужил като сюжет на Мелвил за „Моби Дик“), също лежи под тихоокеанските вълни. Подобна участ сполетява и „Хай Мару“, когато под корпуса му изригва подводен вулкан и превръща кораба на трески.

Въпреки това най-големият океан в света се смята за спокойно и тихо място, откъдето идва и името му.

Може би затова мрачната мисъл за бедствие не излизаше от съзнанието на капитан трети ранг Феликс Дюпри, когато малко преди мръкване се качи на мостика на ядрената подводница „Старбък“. Той кимна на вахтения офицер и се надвеси над леерното ограждане, за да погледне носа на кораба, който с лекота отблъскваше връхлитащите го вълни.

Обикновено мъжете изпитват уважение към този океан — те дори се прекланят пред неговото спокойствие. Дюпри обаче не беше като повечето мъже; той никога не се бе поддавал на магията му. Двайсет години по море, четиринайсет от които прекарани в подводница, той бе изпълнен с копнеж — копнеж за признание. Дюпри беше командир на най-новата и най-революционна подводница в света, но това не му беше достатъчно. Той жадуваше за повече.

„Старбък“ беше построена в Сан Франциско така, както никоя друга подводница дотогава; всеки елемент, всяка система в херметическия й корпус бяха проектирани от компютър. Беше първата от новото поколение подводници, способна да развива скорост до сто двайсет и пет възела в безвременните дълбини и да се спуска до 600 метра под обляната от слънце повърхност. „Старбък“ беше като чистокръвна кобила на първата си изложба на коне — малко нервна, но готова да покаже на какво е способна.

Само че сега публика нямаше да има. Управлението по подводни бойни действия беше наредило изпитванията да се извършат при строга секретност в отдалечен район в Тихи океан и без съпровождащ плавателен съд.

Дюпри беше избран да командва „Старбък“ на първите й изпитвания заради изключително високата му репутация. „Банка с данни“ — така го наричаха съвипускниците му от Анаполис. „Зареди“ го с факти, често подмятаха те, и после слушай как устата му започва да бълва логически отговори. Уменията и талантът на Дюпри бяха добре известни сред подводничарите, но задължителните съставки, за да бъдеш повишаван в чин във военноморския флот, бяха личностното поведение, влиянието и нюхът ти за поддържане на връзки с обществото. Тъй като Дюпри не притежаваше нито едно от тези качества, бе пропуснат в неотдавнашния списък за повишенията.

В командния мостик се разнесе звън. Дежурният лейтенант — висок мъж с гарвановочерна коса вдигна телефона. Вахтеният кимна два пъти и окачи обратно слушалката.

— От командната рубка беше — съобщи той. — Ехолотът отчита, че за последните пет мили морското дъно се е издигнало с четиристотин и шейсет метра.

Дюпри, който се беше замислил, се обърна бавно.

— Вероятно е малка площ от подводни планини. Все още имаме цяла миля вода под кила ни — и добави усмихнат: — Не се безпокойте, няма да заседнем.

Лейтенантът му отвърна също с усмивка:

— Е, щом не става въпрос за сантиметри…

Бръчиците около очите на Дюпри станаха по-дълбоки от разширилата му се усмивка и той се обърна отново към водната шир. Вдигна окачения на врата бинокъл пред очите си и се взря в хоризонта. Това беше жест, заучен от хилядите самотни часове, прекарани в претърсване на океаните в света за други кораби. Беше също и безполезен жест — усъвършенстваните радиолокаторни системи на борда на „Старбък“ можеха да засекат обект много преди невъоръженото око да го види. Дюпри знаеше това, но чувстваше, че има нещо в изучаването на морето, което пречиства човешката душа.

Накрая той въздъхна и свали бинокъла.

— Слизам долу да вечерям. Обезопасете мостика за гмуркане в двайсет и един часа.

Дюпри се спусна през трите нива на командния пункт и влезе в командната рубка. Заместник-командирът и щурманът се бяха навели над масата за морски карти и изучаваха линията с маркираните дълбочини. Заместник-командирът вдигна поглед към Дюпри.

— Сър, тук имаме някакви странни показания.

— Нищо не може да се сравни с една загадка в края на деня — подметна с ведър тон Дюпри.

Той застана между двамата мъже и погледна напечатаната на фина хартия морска карта върху осветения отдолу плот от матово стъкло на масата. На нея се виждаха няколко къси, тъмни, пресичащи се линии и грижливо написани бележки и математически формули.

— Какво е положението? — попита той.

Щурманът заговори бавно:

— Дъното се надига с удивителна скорост. Ако продължи така и през следващите двайсет и пет мили, ще отъркаме нос в остров или острови, каквито не би трябвало да съществуват там.

— Къде се намираме?

— Ето тук, сър — отвърна щурманът, потупвайки с върха на молива мястото на картата, — на шестстотин и седемдесет мили от нос Кахуку, Оаху, пеленг нула-нула-седем градуса.

Дюпри се доближи до командния пулт и включи микрофона.

— Радиолокатор, тук командирът. Виждате ли нещо?

— Не, сър — отвърна глас през високоговорителя. — Екранът е чист… не, почакайте… поправка, капитане. Току-що се появи бледо показание на хоризонта, на двайсет и три мили право напред.

— Твърдо тяло ли е?

— Не, сър. По-скоро е нещо като нисък облак. Или пък следа от дим, не мога да го различа напълно.

— Добре, докладвайте, когато го разпознаете. — Дюпри окачи микрофона и се обърна към мъжете до масата. — Е, господа, разбрахте ли нещо повече?

Заместник-командирът поклати глава.

— Където има дим, има и огън. А където има огън, значи нещо гори. Вероятно е някакъв разлив от гориво.

— Откъде ще е този разлив? — попита нетърпеливо Дюпри. — Ние сме далеч от северните морски пътища. Корабният трафик от Сан Франциско през Хонолулу за Ориента е на четиристотин мили на юг. Тук е един от най-пустите райони на океана. Нали именно затова Военноморските сили го избраха за първите изпитвания на „Старбък“ — за да е далече от любопитни погледи. — Той поклати глава. — Няма откъде да дойде този горящ разлив. По-вероятно е ново надигане на вулкан от тихоокеанското дъно. Но това е само предположение.

Щурманът определи местонахождението на подводницата и го нанесе с кръгче на картата.

— Нисък облак върху или близо до водната повърхност — изрази той гласно мисълта си. — Направо е невероятно. Атмосферните условия не са подходящи за подобно явление.

Високоговорителят изпука.

— Капитане, тук радиолокаторът.

— Капитанът слуша — потвърди Дюпри.

— Разпознах го, сър. — Гласът като че ли се поколеба, преди да продължи: — Радиолокационният контакт се наблюдава като гъста облачна маса, приблизително три мили в диаметър.

— Сигурен ли сте?

— Залагам си главата.

Дюпри натисна бутон върху микрофона и позвъни в командния мостик.

— Лейтенант, имаме радиолокационен контакт пред нас. Уведомете ме веднага щом го забележите. — Той изключи микрофона и попита заместника си: — Каква е дълбочината сега?

— Все повече намалява. Осемстотин и петдесет метра и продължава да намалява.

Щурманът извади носна кърпа от джоба си и попи потта от врата си.

— Не мога да повярвам! Единственото подобно възвишение в този район, за което съм чувал, е Перуано-чилийската котловина. Започвайки от седемстотин и шейсет метра под повърхността на морето, тя се издига стъпаловидно — след всеки вертикален километър и половина следва хоризонтален километър и половина. Досега котловината се смяташе за най-величественият подводен склон.

— Да — изръмжа заместник-командирът, — морските геолози сигурно са вдигнали голяма веселба по повод на това малко откритие.

— Петстотин и шейсет метра — проехтя безчувствено гласът от ехолота.

— Боже мой! — ахна щурманът. — Дъното се е издигнало с триста метра за по-малко от половин миля! Това е невъзможно!

Дюпри отиде до левия борд на командното помещение и почти залепи нос за стъклото на ехолота. Според дигиталното изображение морското дъно беше очертано като дълга зигзагообразна черна линия, изкачваща се стръмно към червената чертичка най-горе на скалата. Дюпри постави ръка върху рамото на хидроакустика.

— Има ли вероятност за погрешно калибриране?

Хидроакустикът щракна превключвател и загледа съседното прозорче.

— Не, сър. Получавам същите показания и от резервната система.

Дюпри постоя още миг, после отиде отново до масата за картите и погледна маркировките с молив, показващи местоположението на кораба спрямо издигащото се морско дъно.

— Говори мостикът — долетя металният като на робот глас по високоговорителя. — Видяхме го. — В гласа се долови колебание. — Ако не бях предпазлив в предположенията си, щях да твърдя, че нашият контакт е версия в умален мащаб на известния облак мъгла край Ню Ингланд.

Дюпри отговори по микрофона:

— Разбрано — и продължи да гледа картата със замислен поглед и непроницаемо лице.

— Да уведомим ли Пърл Харбър, сър? — попита щурманът. — Те биха могли да ни изпратят разузнавателен самолет за разследване.

Дюпри не отговори веднага. Едната му ръка безцелно барабанеше по ръба на масата, другата беше отпусната до тялото му. Командирът рядко взимаше внезапни решения. Всяка негова стъпка винаги бе добре пресметната.

Мнозина от екипажа на „Старбък“ бяха служили и преди при Дюпри и въпреки че не изразяваха сляпа безрезервност към него, те го уважаваха и се възхищаваха на способностите и преценките му. Вярваха му като на човек, който никога няма да направи фатална грешка, застрашаваща живота им. И всеки път се бяха оказвали прави. Този път обаче жестоко се лъжеха.

— Да го проверим — каза най-сетне Дюпри с тих глас.

Заместник-командирът и щурманът се спогледаха. Бяха получили заповед да изпитат „Старбък“, а не да преследват призрачна маса мъгла на хоризонта.

Никой никога не разбра защо командир Дюпри ненадейно изневери на природата си и се отклони от заповедите. Може би стръвта към неизвестното надделя в него. Може би се беше видял във въображението си като откривател. Но каквато и да беше причината, тя така и не се разбра, тъй като „Старбък“, като отвързана хрътка, надушила гореща следа, се втурна по новия си курс и се вряза във вълните.

„Старбък“ трябваше да влезе в Пърл Харбър следващия понеделник. Когато не се появи и изтощителното й издирване от въздуха и по море не откри никаква следа от нея, на военноморския флот не му остана друг избор, освен да признае загубата на най-новата си подводница и на сто и шейсетимата мъже в нея. Официално беше съобщено на потресената нация, че „Старбък“ е потънала някъде във водната шир на Северния Тихи океан. Забулена в безмълвна загадка, тя потъна заедно с целия екипаж. Времето, мястото и причината останаха неизвестни.