Тихоокеански водовъртеж

7.

Един час след залез-слънце червената спортна кола влезе в паркинга на пристанищния район на Хонолулу. Когато предните колела се допряха до дървения ограничител, Пит изключи мотора и фаровете, отвори вратата и погледна към мастиленосинята вода.

Бризът промени посоката си и изпълни ноздрите му с тежка миризма — традиционния букет от крайморски изпарения. Миришеше на петрол, бензин, катран, дим и лек лъх на солена вода. Пит се въодушеви и с носталгия си спомни за далечни екзотични пристанища.

Той излезе от колата и огледа паркинга. Наоколо беше пусто. Само една чайка, кацнала на дървен пилон, срещна погледа му. Пит се наведе, бръкна зад седалката си и извади увития в хавлиена кърпа маузер. После пое дълбоко пристанищния вечерен въздух, пъхна оръжието под мишница и тръгна по кея.

Ако някой се шляеше из доковете, нямаше да намери нищо съмнително във външния вид на Пит. Той беше облечен с вехта жълтеникавокафява риза и избелели габардинени панталони. Краката му бяха обути с протрити спортни обувки с дебели подметки и дебели връзки. Бракуваното облекло — подарък от началника на охраната на 101-ви отряд — му беше с един номер по-малко и се опъваше по шевовете. Пит се чувстваше като нещо средно между скитник и просяк. Липсваше му само малко плоско шише в кафяв плик. Или пък бутилка „Гранд Марние“ с жълта ивица — още по-подходяща за парцаливите му дрехи.

След стотина метра той се спря и огледа огромния черен корпус, издигащ се в тъмнината. Единствената светлина, която падаше върху износената и насмолена дъсчена обшивка, идваше от няколко външни лампи със зелени глобуси, окачени на стените от вълнообразна ламарина на стар склад. Слабата студена светлина и мъртвата тишина на вечерта придаваха още по-призрачен вид на чудовището във водата.

Корабът беше стар, с обикновен прав нос и четвъртита надстройка, от която се издигаше димна тръба, украсена с избелели сини ивици. В далечното минало корпусът е имал черен цвят с обичайната червена водолиния, но сега изглеждаше мръсен и овехтял. Пит се приближи и застана до кърмата. Беше голям кораб — вероятно в порядъка на дванайсет хиляди тона. Белите букви на името му — „МАРТА АН“, СИАТЪЛ — бяха толкова олющени и покрити с ръжда, че едва се четяха на слабата светлина.

Подвижното дървено мостче приличаше на тунел, водещ нагоре към зловеща кухина. Само приглушеното бръмчене на генераторите дълбоко в корпуса и тънката струйка дим от комина издаваха човешко присъствие.

Пит постави ръка върху перилото от грубо въже на мостчето, приведе се, за да компенсира трийсетградусовия наклон и се заизкачва към палубата на „Марта Ан“. Избледняващата след всяко стъпало светлина от складовата постройка се загуби съвсем, когато стигна най-горното стъпало на рампата. Пит стъпи на безлюдната на вид палуба и се вгледа в тъмнината.

— Господин Пит? — долетя оттам глас.

— Да, аз съм.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност, моля?

— Можете, стига и аз да видя на кого ги подавам.

— Ако обичате, сър, оставете личната си карта на палубата и отстъпете назад.

Пит изруга под носа си. Знаеше, че проверката на документите е обичайна военна процедура в случаи на тревога или извънредно положение, но защо е тази предпазна мярка, за да се качи човек на това старо корито? Той остави внимателно маузера си на палубата и бръкна в джоба си, за да извади личната си карта. Очите му не можеха да проникнат в тъмнината и той заопипва една след друга няколкото пластмасови карти. Когато пръстите му усетиха изпъкналите букви на тази, която му трябваше, извади я и я подхвърли на няколко крачки пред себе си. Тънък като молив лъч освети документа, после се вдигна към лицето му.

— Извинете за неудобството, сър, но адмирал Хънтър нареди да поддържаме засилена охрана на кораба. — Една черна сянка подаде обратно картата за самоличност на Пит. — Качете се по първата стълба вдясно от вас и ще намерите командир Денвър в помещението за навигационни карти.

— Благодаря — изръмжа Пит, след което се наведе да вземе оръжието си и се отправи по стълбата към мостика. Горе завари тъмната кормилна рубка празна, затова мина през нея и внимателно отвори първата врата. Тук най-сетне бе посрещнат от обилна светлина.

— Здравей, Дърк — поздрави го радушно Денвър с цигара между пръстите си и когато размаха ръка, пепелта падна върху масата за карти. Той беше облечен с черен пуловер и замърсени спортни панталони. — Добре дошъл на борда на единствената плаваща вкаменелост на Военноморските сили на Съединените щати.

Пит му отвърна с фамилиарен поздрав и рече:

— Не очаквах да те заваря тук, Бърдет. Мислех, че си останал в оперативния пункт с адмирала.

Денвър се усмихна.

— Ще ида и там. Но не можах да устоя на изкушението да дойда да пожелая на теб и Пол късмет в претърсването.

— Да, ще ни е нужен, и то много.

— Наистина ли смяташ това за странен феномен?

— Както каза шефът ти, нашата работа е да намерим и извадим „Старбък“. Всяко залавяне на призраци е допълнителна печалба. Освен това нашите научни работници и инженери от НЮМА нямат навика да претърсват Бермудски триъгълници или Тихоокеански водовъртежи. Оставяме това на писателите с въображение и със склонност към преувеличаване. Всяко необяснимо откритие е чиста случайност, което след това тихомълком се прибира в папка.

— Ще ми дадеш ли пример?

Пит се загледа разсеяно в полуразгърнатата карта върху масата.

— Има само един пример отпреди близо девет месеца, наподобяващ стила на Жул Верн. Два от нашите океанографски кораби извършвали поддънно профилиране и хидроакустични проби в Курилската падина край Япония, когато уредите им засекли звук на плавателен съд, пътуващ с висока скорост в дълбоки води. И двата кораба легнали на дрейф, като изключили всичките си машини и настроили измервателните си уреди за засичане на онова, което се движело под водата.

— Възможно ли е някой уред или оператор да е допуснал грешка? — попита Денвър несигурно.

— Едва ли — отвърна Пит. — Изследователите бяха най-добрите в техните области. А когато имаме два различни кораба с два комплекта прецизна апаратура, проследили и записали еднакви показания, всеки процент грешки се елиминира напълно. Няма спор, че „нещото“ — подводница ли, морско чудовище ли, или както искаш го наречи, е било там. И то се е движило със сто седемдесет и пет километра в час, на дълбочина малко под шест хиляди метра.

Денвър бавно поклати глава.

— Невероятно! Умът ми не го побира.

— Това е само половината — продължи Пит. — Друг кораб, работещ над Каймановата падина край Куба, попаднал на подобен радиолокационен контакт. Лично се запознах с данните от Курилската и Каймановата падини. Хидроакустическите графики съвпадат до милиметър.

— Военноморските сили уведомени ли са за това?

— О, не. Те не искат и да чуват за странни подводни явления, както военната авиация не обръща никакво внимание на приказките за неидентифицирани летящи обекти. Но в края на краищата, какво твърдо доказателство има освен куп разкривени драскулки върху няколко листа милиметрова хартия? — Пит се облегна назад, качи краката си върху масата и събра длани зад тила си. — Имаше обаче един пример, когато за малко да запишем на видеолента един от незнайните морски обитатели. Един зоолог от НЮМА замина да изучава и записва звуци на риби край Исландия, където спуснал микрофон на дълбочина деветстотин метра, за да улавя шумовете, които издават рядко срещаните дънни организми. За няколко дни той записал обичайните звуци с почти същите тонове, които издавали рибите, обитаващи повърхностните води. Отбелязал също и непрекъснатия щракащ шум, издаван от скаридите. Най-неочаквано един следобед щракането престанало и той започнал да получава друг звук — сякаш някой почуквал с молив подводния микрофон. Отначало помислил, че се е натъкнал на риба, чийто звук не бил записал преди това. Постепенно обаче започнало да му става ясно, че почукването е някакъв код. Веднага се свързал с корабния радист, който дешифрирал звука като математическа формула. После звукът спрял и от високоговорителите в радиорубката се разнесъл писклив смях, зловещо изкривен от плътността на водата. Превъзмогвайки пълното си изумление, хората му бързо спуснали под водата телевизионна камера. Но закъснели с десет секунди. Леката дънна утайка била разбъркана от бързо движение, което оставило след себе си облак тиня. Изминал цял час, преди дъното да се избистри. И тогава пред камерите се разкрила група странни на вид отпечатъци в утайката, които се загубвали в черното водно пространство.

— Разбрали ли са какво означава въпросната математическа формула? — попита Денвър.

— Да. Тя представлявала просто уравнение за намиране на водното налягане на дълбочината, на която се намирал микрофонът.

— И какъв е отговорът?

— Триста осемдесет и седем килограма на квадратен сантиметър.

В помещението настъпи продължителна, смразяваща тишина. Пит чуваше как водата под илюминаторите леко се плиска в корпуса.

— Да ти се намира кафе тук?

Умът на Денвър все още блуждаеше в загадъчната морска бездна. После, с известни усилия, той го върна към действителността.

— Трябва да знаеш — усмихна се той, — че когато си на борда на „Марта Ан“, получаваш най-доброто обслужване по водите на Тихи океан. — Той взе стар, почернял кафеник и наля кафе в очукано алуминиево канче. — Заповядайте, сър, и приятно пътуване.

Двамата тъкмо отпиха глътка от кафето, когато вратата на помещението за морски карти се отвори и влезе Боланд. Той носеше тениска, цялата в лекета, избелели джинси и спортни обувки в още по-окаяно състояние от тези на Пит. Памучната фланелка очертаваше мускулестите му рамене и за първи път Пит забеляза татуировката на дясната му ръка. Тя представляваше нож, пробождащ кожата, откъдето капеше кръв, а под тази отвратителна рисунка със сини букви беше написано: ПО-ДОБРЕ СМЪРТ, ОТКОЛКОТО БЕЗЧЕСТИЕ.

— Вие, двамата, имате вид, сякаш сте получили някаква награда — подметна Боланд с подигравателен, но твърд глас. — Какво има?

— Току-що разгадахме загадките на вселената — отвърна Денвър. — Заповядай, Пол, опитай от моето световноизвестно кафе — и побутна димяща чаша към Боланд, като разля няколко капки по масата.

Боланд пое капещата чаша от Денвър, после погледна многозначително Пит и когато последният отвърна на погледа му, той бавно разтегна устни в усмивка, вдигна чашата си и отпи от горещата течност.

— Някакви последни заповеди от старшия? — попита той.

Денвър поклати глава.

— Не, все същото, което каза и на теб — при първия признак на опасност да си плюете на петите и да се върнете обратно в Пърл Харбър.

— Стига да извадим късмет — отвърна Боланд. — Никой от другите изчезнали плавателни съдове не е имал време да подаде сигнал за бедствие, камо ли да офейка.

— В такъв случай Пит е вашата гаранция. Както и хеликоптерът.

— Нужно е време да се загрее моторът на хеликоптера — каза с нотка на съмнение в гласа Боланд.

— Не и тази птица — увери го Пит. — Мога да я издигна във въздуха точно за четирийсет секунди — каза той, като стана и се протегна, допирайки с върховете на пръстите си металния таван. — Но има един проблем. Хеликоптерът побира само петнайсет души. Така че, ако военноморският флот не ни подсигури екип от дребосъци, ще отплаваме с крайно недостатъчно хора.

— И при нормални обстоятелства плаваме с недостатъчно хора — подметна Денвър усмихнат и намигна на Боланд. — Ти не знаеш, Дърк, но „Марта Ан“ съвсем не е грохнала гемия, каквато изглежда. Не е нужен голям екипаж, тъй като корабът е оборудван с най-усъвършенстваната и най-автоматизираната система за централизация на управлението от системите за управление на всички кораби, пуснати на вода. На практика той се движи сам.

— Но състоянието на корпуса му, ръждата…

— Най-сполучливата маскировка, която си виждал — прекъсна го Денвър. — Ръждата е направена от химикали и няма да познаеш, че е изкуствена, дори да я гледаш на слънчева светлина от метър разстояние.

— Тогава защо е оборудван с усъвършенствана техника? — попита Пит.

— Не съдете за „Марта Ан“ по външния му вид — подкрепи с известна доза скромност думите на Денвър Боланд. — Като го гледате, изобщо няма да допуснете, че е натъпкан със спасителни съоръжения.

— Замаскиран спасителен кораб — рече бавно Пит. — Нов вид заблуда.

Денвър се усмихна.

— Маскарадът влиза в работа за… нека да го наречем най-деликатните възстановителни проекти.

— Адмирал Сандекър спомена за няколко от вашите деликатни постижения — каза Пит. — Сега вече виждам как сте ги извършили.

— Никоя задача не е много голяма или много малка — засмя се Боланд. — Ние можехме да извадим „Андреа Дориа“, ако ни бяха наредили.

— Дори и да открием „Старбък“ обаче, пак няма да можете да я извадите на повърхността с толкова малък екипаж, въпреки автоматизираните ви съоръжения.

— Това са само предпазни мерки, скъпи ми Пит — каза Денвър. — Адмирал Хънтър настоя да използваме рехав екипаж по време на претърсвателната операция. Не е нужно да се дават напразни жертви, ако „Марта Ан“ бъде сполетяна от съдбата на останалите кораби. От друга страна, ако извадим късмет и открием „Старбък“, тогава ще се наложи да извършиш няколко курса с хеликоптера от мястото, където е открита подводницата, до Хонолулу и обратно, за да извозиш спасителния екипаж и всяка необходима резервна част и апаратура.

— Добре сте го обмислили — призна Пит. — Само че аз ще спя по-спокойно, ако имаме и въоръжен ескорт.

Денвър поклати глава.

— Не можем да рискуваме. Руснаците ще се усъмнят в мига, в който надушат, че някакъв стар товарен параход е ескортиран от военноморски ракетен катер и до изгрев-слънце ще пуснат по петите ни „Андрей Виборг“.

— „Андрей Виборг“? — повдигна вежди Пит.

— Това е руски океанографски плавателен съд, класифициран от военноморското разузнаване като шпионски кораб. От шест месеца насам той е по петите на операцията по издирването на „Старбък“ и все още се намира някъде в океана, опитвайки се да открие следа от подводницата. — Боланд млъкна, за да отпие от кафето си. — Сто и първи отряд изразходва много време и усилия, за да поддържа прикритието ни като търговски кораб. Не можем да си позволим да бъдем разкрити сега.

— Както виждаш — допълни Денвър, — „Марта Ан“ е напълно независима от военноморските сили. Той е вписан в регистъра на Съединените щати като търговски кораб. И ние възнамеряваме да поддържаме това дискретно.

— Не се ли притеснява военноморският флот от факта, че „Андрей Виборг“ души наоколо?

— Той не е сам — отвърна със сериозно лице Боланд. — Още четири кораба сноват из северния претърсвателен район. Военноморският флот никога няма да преустанови търсенето, независимо колко малка е вероятността да има оцелели. Наречете го традиция, майоре, но невероятно е чувството, когато плавате в морето, хванат за парче плавей, след като корабът ви е отишъл на дъното, знаейки, че нищо няма да бъде спестено, за да бъдете спасен…

Боланд бе прекъснат от почукване на вратата.

— Влез! — извика той.

Един младеж на около деветнайсет-двайсет години влезе в помещението. Той носеше кепе на касапин на главата си и син работен комбинезон. Без да обръща внимание на Пит и Денвър, той заговори на Боланд.

— Извинете, сър, но главният механик докладва, че машинното отделение е в пълна готовност, а боцманът е строил командата си за отплаване.

Боланд погледна часовника си.

— Добре. Предайте им след десет минути да вдигат котва и да потеглят.

— Слушам, сър — отвърна младият моряк, отдаде чест и си тръгна.

Боланд се усмихна самодоволно на Денвър.

— Не е лошо. Изпреварваме с четирийсет минути графика.

— Хеликоптерът вързан ли е здраво? — поинтересува се Пит.

Боланд кимна.

— Да. Като се съмне, можете да му направите последна проверка.

Пит стана, приближи се до илюминатора и вдъхна дълбоко въздух, за да прочисти дробовете си от застоялия дим от цигарите на Денвър. Пристанищният въздух ухаеше на чисто в сравнение с въздуха в задушната стая за морски карти.

— Настанихте ли Дърк? — обърна се Денвър към Боланд.

— Има една свободна каюта до моята, която пазим за важни личности — отвърна Боланд със сарказъм. — За Пит ще направим изключение.

Пит се загледа продължително, но без нотка на гняв или неприязън, в дима, който се виеше от пепелника. Той беше способен да подмине вербалния присмех така, сякаш пропъждаше комар от ръката си. Хънтър беше хитра стара лисица, щом като поставяше двама души с различни характери в един отбор.

— Е, време е да вървя — каза Денвър, нарушавайки неловкото мълчание.

— Ще ти пращаме картички от време на време — подметна Пит.

— По-добре направете нещо по-полезно — отвърна Денвър с усмивка, но с твърд поглед. — Ще запазя бара на хотел „Рийф“ за три седмици, считано от днес. И да е проклет онзи, който не се появи там! — обърна се той към Боланд. — Имаш кода, Пол. Адмиралът и аз ще те следим по сателита. Когато откриеш „Старбък“, просто ни съобщи по радиото, че си спрял всички машини, за да бъде подменен стопен лагер във вала. Ще открием местоположението ти за част от секундата.

Денвър се ръкува с Пит и Боланд.

— Няма кой знае какво друго да ви пожелая освен късмет! — и преди да получи отговор от двамата мъже, той рязко се обърна на пети и излезе от помещението.

Няколко минути по-късно Денвър стоеше на дока и наблюдаваше как екипажът изтегля корабните въжета и вдига подвижното мостче. Той разсеяно огледа десния борд на „Марта Ан“, докато корабът излизаше бавно по канала от притихналото пристанище. Остана загледан в навигационните светлини, докато тупкането на корабните машини постепенно заглъхна в тъмнината. После метна угарката си в спокойната мазна вода, бръкна в джобовете си и с уморена походка тръгна към паркинга.