Тихоокеански водовъртеж

2.

Следващите редове представляват извлечение от бележките на командир Дюпри, придружено с разсъжденията върху тях на адмирал Хънтър:

Фактът, че Дюпри не е бил в състояние да командва умствените си способности, е удивителна изповед на човек, чиято репутация беше изградена върху ум, наподобяващ изчислителна машина.

Командирът не разкрива, ако е знаел, дали експлозията е дошла отвътре или отвън корпуса на „Старбък“.

Ако, както посочва Дюпри, „Старбък“ е плавала на повърхността, изглежда странно, че Картър, Фарис и Метфорд не са могли да скочат от мостика и да се гмурнат надолу за по-малко от трийсет секунди. Немислимо е Дюпри да е затворил люковете и да е оставил хората в ръцете на съдбата. Немислимо е също, че не е имало време да бъдат спасени — едва ли „Старбък“ е потънала като камък.

Естествено е да се допусне, че с изпразнени баластни цистерни и с нос, потопен едва на дълбочина четирийсет и осем метра, кърмовата секция на дългия деветдесет и седем метра корпус е могла все още да издържи над повърхността. Но подобно нещо не се е случило.

Това е все още най-фантастичната загадка. Като се има предвид, че височината на корпуса от кила до непотопената му част е осем метра, то разстоянието от задния авариен люк до повърхността е било само 40 метра; това предоставя спокойно издигане на човек със самостоятелен дихателен апарат — уред, който всяка подводница носи за всеки член на екипажа. По време на Втората световна война осем мъже от потопената подводница „Танг“ преплуваха петдесет и пет метра до повърхността, разчитайки единствено на белите си дробове.

Последните няколко изречения са още по-озадачаващи. Какво е допринесло за внезапната лудост на Дюпри? Дали е бил съкрушен от стреса, породен от създалата се кошмарна ситуация? По-нататък той отстъпва от реалността.

Невъзможно! С функциониращ ядрен реактор — а няма причина да се смята обратното — екипажът е могъл да оцелее в продължение на месеци. Агрегатите за дестилиране на питейната вода са могли лесно да предоставят повече от необходимото количество вода, а с няколко предохранителни мерки животоподдържащата система, пречистваща въздуха в подводницата и произвеждаща кислород, е могла да поддържа живота на шейсет и тримата мъже нормално, докато самата тя спре да функционира — нещо, което едва ли се е случило. Единствено храната е могла да представлява проблем. И все пак, тъй като „Старбък“ е била предвидена за далечно плаване, хранителните запаси е трябвало да бъдат достатъчни, ако са били разпределяни правилно, за да стигнат за девет дни. Всичко е зависело от реактора — спре ли той, хората загиват.

Боже мой! Възможно ли е наистина Дюпри да е наредил масово убийство на оцелелите от екипажа му?

Дюпри е прекрачил прага на царството на лудостта. Как е възможно да е стигнал дотам само след пет дни?

Кои, за бога, са въпросните „те“? Възможно ли е друг плавателен съд, вероятно руски разузнавателен кораб, да се е опитал да спаси екипажа?

Координатите не съвпадат. Те сочат над петстотин морски мили повече от последното съобщено местоположение на „Старбък“. Не е възможно за краткото време между последната радиовръзка и последното местоположение, предадено от Дюпри, „Старбък“ да измине даденото разстояние, дори при максимална скорост.

Последната загадка. Защо е избрал мен? Не помня да съм се запознавал с командир Дюпри. Защо е нарочил мен за получател на последното свидетелство за „Старбък“?