Той бе човек

44

Когато се събуди, Хари се опита да си спомни съня, който сякаш нямаше край. Отново ли бе капитанът на английския отбор по крикет, който щеше да отбележи победна точка срещу Австралия на Лордс? Не, доколкото можеше да си спомни, тичаше за автобус, който винаги си оставаше на няколко метра пред него. Зачуди се какво ли би казал Фройд за това. Съмняваше се в теорията, че сънищата са с продължителност само няколко секунди. Как беше възможно учените да са толкова сигурни в това?

Примигна, обърна се и погледна зелените флуоресцентни цифри на часовника на нощното шкафче –5:07. Имаше предостатъчно време да обмисли началните редове, преди да стане.

Първата сутрин преди началото на нова книга винаги бе времето, когато се питаше защо. Защо да не си доспи, вместо отново да започва рутина, която ще продължи поне година и може да завърши с провал? В края на краищата беше преминал възрастта, на която повечето хора са се пенсионирали и са се оттеглили, за да се наслаждават на златните си години, както ги описваха застрахователните компании. И Бог му беше свидетел, че нямаше нужда от парите. Но ако трябваше да избира дали да почива на лаврите си, или да започне ново приключение, решението не бе трудно. Ема го описваше като дисциплиниран; Себастиан пък просто поясняваше, че е обсебен.

През следващия час Хари остана да лежи неподвижно със затворени очи, докато за пореден път прехвърляше през ума си първата глава. Макар да мислеше за сюжета вече повече от година, знаеше, че щом химикалката се задвижи по листа, историята ще се развие по начин, който не би могъл да предскаже дори само преди часове.

Вече беше обмислил и отхвърлил няколко варианта за начало и си мислеше, че най-сетне е избрал един, но това лесно можеше да се промени при някоя следваща чернова. Знаеше, че ако иска да грабне читателите и да ги пренесе в друг свят, трябва да го направи с първия абзац, така че в края на първата страница вече да са омагьосани.

Беше чел биографии на други писатели, за да разбере как работят. Единственото общо, което имаха помежду си, беше здравата работа, без заместители. Някои очертаваха целия сюжет, преди да посегнат към химикалката или пишещата машина. Други написваха първата глава и после съставяха подробен план за останалата част от книгата. Хари винаги се смяташе за късметлия, ако знаеше какъв ще е първият му абзац, да не говорим за първата глава, защото щом вземаше химикалката в шест сутринта, нямаше представа къде ще го отведе тя. Затова ирландците казваха, че не е писател, а шеначи[7].

Едно от нещата, които трябваше да реши преди да потегли на най-новото си пътешествие, бяха имената на главните герои. Хари вече знаеше, че книгата ще започне в кухнята на малка къща в Киев, в която момче на петнайсет или може би шестнайсет празнува рождения си ден с родителите си. Момчето трябваше да има име, което да може да се съкрати, така че когато читателите следват двете паралелни истории, самото име незабавно да им казва дали са в Ню Йорк, или в Лондон. Хари беше обмислял Джоузеф/Джо, което бе твърде тясно свързано със злия диктатор; Максим/Макс, но то щеше да е много общо: и Николай/Ник, което пък му се струваше прекалено царствено. Накрая се спря на Александър/Саша.

Фамилното име трябваше да е лесно за четене, така че на читателите да не им се налага да прекарват половината си време в опити да си спомнят кой кой е — проблем, с който се бе сблъскал, докато се бореше с "Война и мир", макар че я беше чел на руски. Беше обмислял Кравец, Джюба, Беленски, но накрая се спря на Карпенко.

Тъй като бащата щеше да бъде брутално убит още в първата глава, името на майката беше по-важно. Трябваше да звучи женствено, но достатъчно силно, за да повярваш, че е в състояние да отгледа сама детето си въпреки всички препятствия. В края на краищата тя трябваше да оформи характера на главния герой. Хари избра Дмитрий за бащата и Елена за майката — изпълнено с достойнство, но и създаващо усещане за способност. След това отново се замисли за първия абзац.

В 5:40 отметна завивката, спусна крака на пода и стъпи върху килима. Изрече думите, които казваше на глас всяка сутрин, преди да тръгне към библиотеката. "Моля те, нека го направя отново". Болезнено осъзнаваше, че разказвачеството е дарба, която не бива да се приема за даденост. Молеше се да умре насред изречението, подобно на кумира си Дикенс.

Отиде до банята, свали пижамата, взе студен душ, облече тениска, долнище на анцуг, чорапи за тенис и пуловер на Бристолската гимназия. Преди да си легне, винаги оставяше дрехите си на един стол, подредени по един и същи начин.

Накрая обу износени кожени пантофи, излезе от спалнята и тръгна надолу, като си мърмореше: "Бавно и се съсредоточи, бавно и се съсредоточи". Влезе в библиотеката и отиде до голямото дъбово бюро до високия прозорец с изглед към поляната. Седна на стола от червена кожа с права облегалка и погледна настолния часовник пред себе си. Никога не започваше да пише преди шест без пет.

Хвърли поглед надясно към снимките в рамки. Ема играеше скуош, Себастиан и Саманта бяха на ваканция в Амстердам, Джейк се опитваше да вкара гол, а Люси, най-новият член на семейството, беше в ръцете на майка си и му напомняше, че вече е прадядо. От другата страна на бюрото имаше седем химикалки, които щяха да бъдат сменени след седмица Пред него лежеше блок листа А4, разграфени на 32 реда. Надяваше се, че до края на деня ще успее да напише 2500–3000 думи, което щеше да означава, че е приключил първата чернова на първата глава.

Махна капачката на химикалката, остави я на бюрото до себе си, погледна празния лист и започна да пише.

Ема следваше рутина, която бе също толкова натоварваща и изискваща дисциплина като тази на съпруга ѝ, макар и напълно различна. Една от причините бе, че тя не беше господарка на самата себе си. Когато спечели за втори път изборите, Маргарет Тачър обеща на Ема да я направи министър на здравеопазването като благодарност за приносите ѝ по време на първия ѝ мандат.

Подобно на Хари, Ема често си припомняше думите на Мейзи, че трябва да се стреми да бъде запомнена с нещо повече от това, че е била първата жена начело на публична компания. Когато прие предизвикателството, не бе и помисляла, че това ще я изправи срещу собствения ѝ брат, когото Нийл Кинок хитро бе избрал за министър на здравеопазването в сянка. Не помагаше, че дори "Дейли Телеграф" наричаше Джайлс един от най-силните политици на деня и може би най-добрия оратор в двете камари на Парламента.

Ема приемаше, че ако иска да го победи в Камарата, няма да може да го направи с някаква остроумна забележка или запомнящ се израз. Щеше да ѝ се наложи да разчита на по-груби средства — пълно владеене на материала и познаване на детайли, които да убедят колегите ѝ да застанат зад нея, когато дойде време за гласуване.

Денят на Ема също започваше в шест и в седем тя седеше зад бюрото си в Дом Александър Флеминг, където подписваше писмата, подготвени предишния ден от един старши служител. Разликата между нея и повечето ѝ колеги в Парламента бе, че тя прочиташе всяко писмо и не се колебаеше да прави поправки, ако не беше съгласна с изказа или имаше пропуск на някоя важна подробност.

Към осем сутринта първата ѝ лична секретарка Полин Пери влезе да я запознае с предстоящия ден — вечерта трябваше да изнесе реч в Кралската колегия на хирурзите; речта се нуждаеше от една-две поправки, преди да бъде предоставена на пресата.

В 8:55 отиде на "молитвена среща" при държавния секретар заедно с всички други служители. В продължение на един час обсъждаха правителствената политика, за да са сигурни, че всички пеят в един глас. Небрежно подхвърлена забележка, чута от бдителен журналист, лесно можеше да се появи на първата страница на някой национален вестник на следващия ден.

Ема още беше подигравана безмилостно заради заглавието "Министър поддържа бардаци", когато в момент на непредпазливост бе казала: "Напълно съчувствам на тежкото положение на жените, принудени да проституират". Не си беше променила мнението, но от този инцидент се бе научила да го изразява по-предпазливо.

Основната тема на дискусия тази сутрин бе предложеният законопроект за бъдещето на здравната система и ролите, които щяха да изиграят всички те в прокарването му в двете камари. Държавният секретар щеше да представи законопроекта в Долната камара, а Ема щеше да представлява правителството в Горната. Тя знаеше, че това ще е най-голямото ѝ предизвикателство до този момент, защото брат ѝ както сам се бе изразил, щеше да дебне в засада.

В единайсет сутринта я откараха през Уестминстър Бридж до Министерския съвет за среща, на която трябваше да разгледат финансовите последици от изпълняването на обещанията на партията от предизборната програма. Някои от колегите ѝ трябваше да пожертват приети присърце проекти и всички министри знаеха, че само обещанията за орязване на разходите в тяхната област чрез по-ефективна работа няма да са достатъчни. Обществото се беше наслушало на решения за икономии от пестене на кламери.

Следваше обяд с холандския министър на здравеопазването Ларс ван Хасел в кабинета ѝ, на четири очи. Ван Хасел беше помпозен и арогантен тип, но и блестящ — и го знаеше. Ема прие, че за един час с него на сандвич и чаша вино ще научи повече, отколкото от повечето си колеги за цял месец.

Следобед беше неин ред да отговаря на въпроси в Камарата на лордовете и макар че брат ѝ нанасяше по някой удар от време на време, до кръвопролития не се стигаше. Но пък Ема знаеше, че Джайлс пази тежката си артилерия за деня, когато представят законопроекта в Камарата.

След това имаше среща с председателя на групата Бърги Денам, за да обсъдят онези членове, които седяха от страната на мнозинството, но бяха изразили опасения след публикуването на законопроекта. Някои бяха искрени, други не познаваха добре материята, а имаше и такива, които се бяха клели във вярност на партията, за да получат местата си, след което изведнъж откриваха, че имат собствено мнение, стига то да бъде отразено благоприятно за тях в националната преса.

Ема и председателят на групата обсъдиха кои от тях трябва да бъдат притискани, уговаряни, ласкани или дори подкупвани с обещания за включване в парламентарна делегация до някоя екзотична страна преди деня на гласуването. Бърти я беше предупредил, че битката ще бъде много оспорвана и резултатът ще зависи само от няколко гласа.

След срещата Ема се върна в министерството, за да се запознае с последните проблеми, появили се през деня. Генералният секретар на Кралската колегия на медицинските сестри Норман Бъркиншоу (Ема се чудеше колко ли още време трябва да мине, преди постът да се заеме от жена) настояваше за повишаване на заплатите на членовете с 14 процента. Ема се беше съгласила да проведе с него среща, на която да посочи, че ако правителството се огъне пред исканията му, здравната система ще фалира. Но много добре знаеше, че думите ѝ ще попаднат в глухи уши.

В 18:30 (вече закъсняваше) присъства на парти в клуб "Карлтън" в Сейнт Джеймс, където трябваше да се ръкува с верни поддръжници, да слуша внимателно възгледите им как трябва да работи правителството и през цялото време да се усмихва. След това я измъкнаха, за да я закарат до Кралската колегия на хирурзите; имаше само няколко минути, за да прегледа отново речта си в колата. Още поправки, още зачеркнати места и накрая подчертаване на ключовите думи, на които трябваше да наблегне.

За разлика от Хари, Ема трябваше да е в най-добрата си форма вечерта, колкото и изтощена да се чувстваше. Веднъж беше чела, че Маргарет Тачър спи само по четири часа на денонощие и винаги сядала зад бюрото си в пет сутринта, за да пише писма до министри, водачи на изборни райони, служители и стари приятели. Никога не забравяше рожден ден или годишнина; неотдавна Ема бе получила поздравителна картичка по случай раждането на правнучката ѝ.

"Никога не забравяй — беше добавила Тачър след поздравленията. — че твоята всеотдайност и усилен труд ще са от полза за поколението на Люси".

Ема се прибра на Смит Скуеър малко след полунощ. Искаше ѝ се да се обади на Хари, но щеше да го събуди — той щеше да стане в шест сутринта, за да започне работа по втората глава. Отиде в кабинета и отвори поредната червена кутия, пристигнала, докато беше вечеряла с президента на Кралската колегия на хирурзите. Седна и започна да работи по първата чернова на речта, за която знаеше, че ще определи цялата ѝ политическа кариера.

"Почитаеми лордове, за мен е привилегия да представя пред Камарата законопроекта за здравеопазване на правителството за второ четене. Позволете да започна с…"

45

— Какво става? — попита Ема, докато излизаха от къщата за вечерната разходка до Чу Магна.

— Знаеш, че неотдавна бях на годишен преглед — каза Хари. — Е, сутринта получих резултатите.

— Нищо обезпокоително, надявам се? — попита Ема, като се мъчеше да скрие тревогата си.

— Всичко е чисто. Отметнал съм всички точки освен една и макар че спрях да тичам, доктор Ричардс е доволен, че все още ходя по един час всяка сутрин.

— Иска ми се и аз да можех — каза Ема.

— Секретарката ти ще се погрижи това никога да не бъде възможно. Но поне можеш да се опиташ да компенсираш през уикенда.

— Каза всички точки освен една — каза Ема, докато вървяха по алеята към пътя.

— Докторът каза, че имам две малки бучки в простатата. Нищо обезпокоително, но няма да е зле да се погрижа за тях в близко бъдеще.

— Прав е. В края на краищата можеш да си направиш операция или да минеш през курс на лъчетерапия и след няколко седмици да се върнеш към нормалния начин на живот.

— Трябва ми само още една година.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ема и спря.

— Дотогава трябва да съм завършил "Ези печели" и да съм изпълнил условията на договора.

— Но доколкото те познавам, скъпи, тогава вече ще имаш поне пет-шест нови идеи за романи. Мога ли да попитам как върви работата?

— Всеки писател вярва, че последното му произведение е най доброто, което е създавал, и аз не съм изключение. Но всъщност нямаш представа, докато не прочетеш отзивите или, както казва Арън Гинзбърг, три седмици по-късно, когато разбереш дали касовите апарати още звънят след първоначалната еуфория.

— Арън Гинзбърг да върви по дяволите. Ти какво мислиш? — притисна го Ема.

— Това е най-доброто нещо, което съм писал — каза Хари и се тупна мъжествено в гърдите, след което добави: — Кой знае? Но пък и ти можеш ли да кажеш реалистично как ще бъде приета речта ти?

— Има само едно нещо, за което мога да съм сигурна. Колегите ми ще ми кажат как съм се справила в мига, в който си седна. Няма да чакат три седмици.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Можеш да се опиташ да се добереш до речта на Джайлс, за да разбера какво е намислил.

— Поговори с Карин. Сигурен съм, че тя може да ти я осигури.

— Себ ме посъветва същото и му казах, че ако Джайлс разбере, няма да съм единственият човек, с когото не разговаря.

— Речта на Джайлс ще бъде като на развилнял се Фалстаф — каза Хари. — Пълна с грандиозни идеи, повечето от които напълно непрактични и определено непостижими, наред с едно-две златни зрънца, които ще можеш да откраднеш и може би дори да осъществиш преди следващите избори.

— Стар хитрец си ти, Хари Клифтън. От теб може да стане страхотен политик.

— От мен може да стане ужасен политик. Първо, изобщо не съм сигурен коя партия поддържам. Обикновено онази, която е в опозиция. И мисълта да се явявам пред пресата, да не говорим за избирателите, е достатъчна да ме накара да си мисля за отшелничество.

— Каква срамна тайна криеш? — подигравателно го попита Ема, докато вървяха към селото.

— Склонен съм да призная единствено, че възнамерявам да пиша, докато не пукна. А и честно казано, в тази фамилия вече има достатъчно политици. Между другото, не отговори на въпроса ми, като типичен политик. Как се получава речта ти?

— Горе-долу добре, но се боя, че за момента е малко безинтересна, като конфекция. Мисля, че се справих с резервите на повечето си колеги, макар че една-две от тях си остават нерешени. Честно казано, речта се нуждае от голяма идея, която да държи Джайлс на мястото му, и се надявах, че може би ще намериш време да я прочетеш и да ми кажеш искреното си мнение.

— Разбира се. Макар да подозирам, че Джайлс е обезпокоен не по-малко от теб и изгаря от желание да се добере до твоята реч. Така че на твое място не бих се тревожил толкова.

— Мога ли да помоля за още една услуга?

— Всякаква, мила.

— Обещай ми да идеш на специалист, иначе ще се тревожа — каза Ема и го хвана под ръка.

— Обещавам — отвърна Хари, докато минаваха покрай енорийската църква и завиваха по алеята, която щеше да ги отведе обратно през поляните до Имението. — Но в замяна и аз очаквам нещо от теб.

— Това звучи зловещо.

— Просто ще спя по-спокойно, ако и двамата осъвременим завещанията си.

— Какво те е накарало да мислиш за това?

— Осъзнаването, че догодина ще стана на седемдесет и ще съм изпълнил ангажиментите си пред Създателя, да не говорим за раждането на правнучката ни. Би било безотговорно да не се погрижим всичко около нас да е наред.

— Ама че мрачно, Хари.

— Може би, но не бива да избягваме темата. Моето завещание не е проблем — като се изключат няколко подаръка за благотворителни организации и стари приятели, оставям всичко на теб, което според Себ е разумно и в същото време изгодно от гледна точка на данъците. Но и двамата трябва да започнем да правим дарения на децата и стига да живеем още седем години, те няма да дължат данъци. Себ обаче ми каза, че реалният проблем е твоето завещание.

— Освен ако не умра преди теб, скъпи. Тогава и най-добрите ти планове…

— Това е малко вероятно, защото ще откриеш, че статистиците, подобно на букмейкърите, обикновено познават. Нали с това си изкарвал хляба. Застрахователните компании в момента работят според презумпцията, че жените надживяват мъжете си със седем години, Средностатистическият мъж умира на седемдесет и четири, а съпругите им доживявал до осемдесет и една.

— Ти изобщо не си средностатистически, Хари Клифтън, пък и аз вече съм планирала да умра около две седмици след теб.

— Защо две седмици?

— Защото не искам викарият да завари къщата неподредена.

Хари не можеше да не се усмихне.

— Бъди сериозна за момент, скъпа. Да приемем, че сме средностатистически. Тъй като съм с една година по-стар от теб, ти би трябвало да ме надживееш с осем години.

— Проклета статистика.

— И все пак си мисля, че е време да промениш завещанието си, така че децата да платят минимален данък наследство, който си остава четирийсет процента въпреки обещанията на мисис Тачър.

— Сериозно си го обмислил, нали?

— Мисълта за рак е звън на будилник, който не бива да се пренебрегва. А и прочетох дребния текст в застрахователната полица и не видях в него да се споменава за безсмъртие.

— Надявам сс да не водим този разговор прекалено често.

— Веднъж в годината ще е достатъчно. Но ще съм по-спокоен, ако знам, че завещанието ти е наред.

— Вече оставих Имението на Себастиан и повечето си бижута на Самата, Джесика и Люси.

— Ами Джейк?

— Не мисля, че ще изглежда добре с перлена огърлица. А и имам чувството че е наследил всички най-лоши черти на баща си и ще стане мултимилионер.

Хари я хвана за ръка и продължиха към къщата.

— Да продължим с по-приятни теми — каза той. — Къде искаш да прекараме лятната ваканция тази година?

— На малък остров в Индийския океан, където няма да ме намери никой от колегите ми.

— Не сме се виждали от седмици с Хари и Ема — каза Карин. — Защо не ги поканим на обяд в неделя?

— Нямам намерение да се сближавам с врага — заяви Джайлс и подръпна реверите на халата си, докато не бъде даден и последният глас и торите не бъдат разгромени.

— Стига, Джайлс. Тя ти е сестра.

— Защото така твърдят родителите ни.

— И кога мога да се надявам да ги видя отново?

— Не и преди капитаните и кралете да са заминали.

— Какви ги говориш?

— Можеш ли да си помислиш дори за момент, че Уелингтън би се съгласил да вечеря с Наполеон в деня преди Ватерлоо?

— Ако питаш мен, за всички може би е щяло да е много по-добре, ако го беше направил — каза Карин.

Джайлс се разсмя.

— Имам чувството, че Наполеон би се съгласил с теб.

— Колко още трябва да чакаме преди да разберем кой от вас ще бъде заточен на Света Елена?

— Още малко. В парламентарния календар е отбелязана предварителна дата за дебата — в четвъртък.

— Мога ли да попитам как върви речта ти?

— Отлично. Мисля, че спокойно мога да кажа, че ще бъде посрещната с бурни овации и продължителни аплодисменти. — Джайлс замълча за момент. — Всъщност нямам представа, скъпа. Мога само да кажа, че никога не съм работил по-здраво върху реч.

— Дори да спечелиш спора, имаш ли реален шанс да сразиш правителството, докато то има мнозинство?

— Напълно реален. Ако независимите и либералите се присъединят към нас, силите почти ще се изравнят. Освен това набелязах десетина тори, които не са толкова доволни от законопроекта и още се колебаят. Ако успея да убедя някои от тях да минат на наша страна или просто да се въздържат, шансовете ни ще станат още по-големи.

— Но активистите на консерваторите несъмнено през цялото време уговарят, заплашват или дори подкупват евентуалните бунтовници.

— В Камарата на лордовете не става така лесно. Активистите не могат да предлагат много постове, повишения или награди за амбициозни млади политици. Докато аз мога да апелирам към тяхната суета, като твърдя, че са храбри, независими и съвестни мъже, които поставят доброто за нацията пред онова, което е добро за партията.

— Ами жените? — попита Карин.

— Много по-трудно е да подкупиш жена.

— Ти си негодник, Джайлс Барингтън.

— Знам, скъпа, но трябва да разбереш, че да си негодник просто влиза в длъжностната характеристика на един политик.

— Ако спечелиш гласуването — каза Карин, като май говореше сериозно за първи път от началото на разговора, — това означава ли, че Ема ще трябва да подаде оставка?

— В любовта и войната всичко е разрешено.

— Надявам се в речта си да имаш по-добри клишета.

— Предателка — каза Джайлс, обу си пантофите, влезе в банята и пусна топлата вода. Погледна се в огледалото, което бързо се запотяваше, и заяви: — Как може министърът да се преструва, че разбира тежкото положение на млада майка в Дарлингтън, Донкастър или Дърам?

— Кое според теб е най-добре? — попита с нормален глас.

— Дарлингтън — каза Карин. — Ема едва ли е стъпвала някога там.

— … или трудностите на миньора от Южен Уелс, който прекарва половината си живот в мината, или на дребния земеделец, чийто работен ден започва в четири сутринта? Защото именно това са хората, които ще разчитат на местната болница, когато се разболеят, и ще открият, че тя е била затворена от онези свестни и загрижени тори от отсрещната страна, които се интересуват не от спасяване на животи, а от спестяване на пенита.

— За да построят по-голяма и по-добре оборудвана болница малко по-нататък? — предположи Карин.

— И как може почитаемата лейди дори да започне да разбира… — продължи Джайлс, без да обръща внимание на прекъсването на жена си.

— Колко време ще останеш там, Джайлс?

— Стига си ми досаждала! Тъкмо започвам речта си.

— А аз трябва да ида до тоалетната, при това веднага.

Джайлс излезе от банята.

— И смееш мен да обвиняваш в удари под кръста! — каза и размаха към нея четката си за бръснене.

Карин не отговори: само изгледа кръвнишки недообръснатия си съпруг и се вмъкна в банята.

Джайлс взе последното копие на речта си от нощната масичка и смени Дърам с Дарлингтън.

— И как може почитаемата лейди да се надява да разбере… — наведе се, зачерта "да се надява да разбере" и го смени с "да започне да разбира".

— Министърът може да напомни на знатния лорд, че разбира напълно, тъй като е имала привилегията да оглавява една от най големите болници в страната цели седем години — обади се Карин от вратата на банята.

— Ти на чия страна си? — остро понита Джайлс.

— Няма да реша, докато не чуя и двете страни в спора — каза Карин. — Защото дотук съм чула само едната страна, при това няколко пъти.

— "Да обича, да почита и да се подчинява" — цитира Джайлс и се върна в банята да се дообръсне.

— Не съм обещавала да се подчинявам — отвърна Карин преди вратата да се затвори.

После седна на леглото и започна да чете речта па Джайлс. Трябваше да признае, че никак не бе зле. Вратата на банята се отвори и Джайлс се появи отново, този път напълно избръснат.

— Време е да обсъдим по-належащи въпроси — каза той. — Къде ще почиваме тази година? Мислех си за няколко дни в Южна Франция. Можем да отседнем в "Ла Коломб д'Ор", да посетим музея на Матис, да пътуваме по крайбрежието, може би дори да прекараме една седмица в Монте Карло.

— Берлин.

— Берлин ли? — повтори Джайлс, докато сядаше на леглото до нея.

— Да — сериозно каза Карин. — Имам чувството, че скоро онази варварска стена най-сетне ще падне. Хиляди мои сънародници стоят от западната страна в мълчалив протест всеки ден и искам да ида при тях.

— И ще го направиш — каза Джайлс и сложи ръка на рамото ѝ. — Ще се обадя на Валтер Шел веднага щом стигна в кабинета си. Ако има някой, който знае какво става зад кулисите, това е той.

— Чудно ми е къде ли ще почива Ема тази година — каза Карин, докато пак тръгваше към банята.

Джайлс изчака вратата зад нея да се затвори и тихо каза:

— На остров Света Елена, ако зависеше от мен.

46

— Трябва да призная, сър Хари, че не съм чел нито една ваша книга — каза специалистът от Харли Стрийт, загледан в пациента си през бюрото. — Колегата ми мистър Левър обаче е ваш горещ почитател. Беше много разочарован, когато научи, че сте избрали операция вместо лъчетерапията, която е неговата специалност. Мога ли като начало да ви попитам дали решението ви си остава същото?

— Със сигурност, мистър Кърби. Обсъдих го подробно с личния ми лекар доктор Ричардс и със съпругата си. И двамата са на мнение, че трябва да избера операцията.

— Тогава следващият ми въпрос, макар да подозирам, че зная отговора му, е дали предпочитате да се явите като частен пациент, или по линия на общественото здравеопазване?

— По този въпрос нямах кой знае какъв избор — каза Хари. — Ако жена ви е била начело на голяма обществена болница в продължение на седем години и после е станала министър на здравеопазването, подозирам, че постъпването ми в частна клиника би било основание за развод.

— В такъв случай остава само да определим датата. Прегледах резултатите от изследванията и съм съгласен с личния ви лекар, че докато нивото на простатния антиген е около шест, няма основания за тревога. Но тъй като нивото се увеличава постоянно с всяка година, по-добре е да не отлагаме операцията. Предвид това бих искал да ви запиша за следващите шест месеца. Така никой няма да може да каже, че сте прескочили опашката чакащи заради връзките си.

— Честно казано, това ме устройва идеално. Тъкмо завърших първата чернова на най-новия си роман и смятам да дам ръкописа на издателите си малко преди Коледа.

— Значи този проблем е решен — каза Кърби и започна да прелиства големия си настолен бележник. — Какво ще кажете за единайсети януари в десет? И ви съветвам да разчистите графика си за следващите три седмици.

Хари си отбеляза в бележника, добави три звездички в горната част на страницата и задраска остатъка от месеца.

— Практикувам по линия на здравната система в "Гай" и в "Сейнт Томас" — продължи Кърби. — Предполагам, че тъй като трябва само да прекосите Уестминстър Бридж, за да стигнете от дома си до "Томи", тя ще е по-удобна за вас и за съпругата ви.

— Точно така, благодаря.

— Така, след последната ви консултация с доктор Ричардс се е появило едно малко усложнение. — Кърби завъртя стола си към екрана на стената. Ако погледнете рентгеновата снимка — каза той и посочи екрана със светлинната показалка, — ще видите, че раковите клетки в момента се ограничени в една малка област. Ако се вгледате обаче по-внимателно — Добави той, като увеличи образа, — ще забележите, че един-двама от пакостниците се опитват да се измъкнат. Смятам да ги премахна всички, преди да са се разпространили в други части от тялото ви, където ще могат да направят много повече поразии. Макар че наскоро създадохме лекарство за рак на простатата, същото не може да се каже за рака на костите или черния дроб, накъдето ще се насочат гадинките.

Хари кимна.

— Предполагам, че и вие имате въпроси, сър Хари.

— Колко време ще продължи операцията и колко бързо ще се възстановя?

— Операцията обикновено продължава между три и четири часа, след което ще имате доста неприятни две седмици, но като цяло пациентите се връщат към нормалния си живот след най-много три седмици. Ще се сдобиете с няколко малки белега по корема, които бързо ще избледнеят, и очаквам, че месец по-късно ще работите на бюрото си.

— Това е окуражаващо — каза Хари. След кратко колебание попита: — Колко подобни операции сте направили?

— Над хиляда, така че би трябвало вече да съм им хванал цаката — отвърна Кърби. — А вие колко книги сте написали?

— Туш — каза Хари, стана и се ръкува с хирурга. — Благодаря ви. С нетърпение очаквам да се видим отново през януари.

— Никой не очаква с нетърпение да се види отново с мен — каза Кърби. — Но във вашия случай за мен е чест да бъда избран за ваш хирург. Може и да не съм чел книгите ви, но тъкмо започнах първата си работа като специализант в Университетската болница, когато произнесохте речта си при получаването на Нобеловата награда в Стокхолм от името на Анатолий Бабаков. — Той извади химикалка от вътрешния си джоб, вдигна я и каза: — Перото е по-силно от меча.

— Чувствам се поласкан и ужасен едновременно — каза Хари.

— Ужасен? — изненада се Кърби.

— Поласкан, че помните речта ми, но ужасен, че сте били млад специализант по онова време. Толкова ли съм стар?

— Определено не — каза Кърби. — И когато приключа с вас, ще бъдете готов за още двайсет години.

— Какво мислиш? — прошепна Ема.

— Не мога да се преструвам, че на мястото на Джеси бих избрал точно това, за да кандидатствам за златния медал на Кралската академия за изящни изкуства — призна Ричард.

— И аз. И само като си помисля, че би могла да предложи някой от традиционните си портрети, който със сигурност би ѝ дал шанс да спечели.

— Но това е портрет, майко — каза Себастиан.

— Себ, това е гигантски кондом! — прошепна Ема.

— Така е, но ако се вгледаш по-добре, ще видиш истинското му значение.

— Да, трябва да призная, че съм пропуснала истинското му значение — каза Ема. — Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш?

— Това е коментарът на Джеси за човечеството — каза Саманта, която се притече на помощ на Себ. — Вътре в кондома е портретът на модерния човек.

— Но това е…

— Да — каза Хари, който вече не можеше да се сдържа. — Това е пенис в ерекция на мястото на мозъка на мъжа.

— И ушите — каза Ема.

— Браво на теб, мамо, радвам се, че го видя.

— Но ако се вгледате по-внимателно в очите, ще видите две голи жени — каза Саманта.

— Да, виждам ги, но защо мъжът е изплезил език?

— Нямам представа, майко — каза Себ.

— Но дали някой би я купил за три хиляди паунда? — попита Ема, която още не беше убедена.

— Аз възнамерявам да го направя — каза Себ.

— Много лоялно от твоя страна, скъпи, но къде ще я окачиш, за бога?

— В банката, за да я виждат всички.

— Себастиан, та това е гигантски кондом!

— Точно така, майко, и подозирам, че някои от пo-просветените ни клиенти дори ще го разпознаят като такъв.

— И съм сигурна, че можеш да ми обясниш и заглавието — каза Ема. — "Всеки седем секунди"?

Себастиан беше спасен от един изискан джентълмен, който застана до тях.

— Добър вечер, госпожо министър — каза той на Ема. — Позволете да изразя задоволството си да ви видя със съпруга ви в Кралската академия.

— Благодаря, сър Хю. Не бихме пропуснали подобно събитие.

— Има ли конкретна причина да прекъснете натоварения си график, за да бъдете сред нас?

— Внучката ми — отвърна Ема и посочи "Всеки седем секунди", без да може да скрие смущението си.

— Сигурно сте много горда — каза бившият президент на Кралската академия за изящни изкуства. — Браво на нея, че нито веднъж не спомена за своите изтъкнати баба и дядо.

— Подозирам, че ако баща ми е банкер, а баба ми е политик от торите, едва ли бих искала да го споделям с приятелите си от артистичните кръгове. Но пък, от друга страна, се съмнявам, че ви е споменавала, че имаме два ваши акварела в дома ни в провинцията.

— Поласкан съм — каза сър Хю. — Но признавам, че бих искал да се родя с таланта на внучката ви.

— Много мило от ваша страна, но мога ли да ви попитам за вещото ви мнение за последната работа на Джесика?

Бившият президент на Кралската академия се загледа във "Всеки седем секунди".

— Оригинално, иновативно. Прекрачва границите на въображението. Предполагам, че е повлияна от Марсел Дюшан.

— Напълно съм съгласен с вас, сър Хю — кача Себастиан. — Именно затова възнамерявам да купя картината.

— Боя се, че вече е продадена.

— Нима някой я е купил? — изуми се Ема.

— Да, един американски дилър я отмъкна веднага след откриването на изложбата и неколцина други посетители като вас останаха разочаровани, че не могат да я купят.

Ема изгуби дар слово.

— Моля да ме извините, но е време да обявя спечелилия златния медал за годината. — Сър Хю се поклони и тръгна към сцената в другия край на помещението.

Ема още беше зашеметена, когато двама фотографи започнаха да я снимат как стои до картината. Един журналист отвори бележника си.

— Госпожо министър, мога ли да ви попитам какво мислите за портрета на внучката ви?

— Оригинално, иновативно. Прекрачва границите на въображението. Предполагам, че е повлияна от Марсел Дюшан.

— Благодаря, госпожо министър — каза журналистът, записа си думите ѝ и забързано се отдалечи.

— Това беше не само безсрамно, мамо, но безочието ти направо прекрачва границите на въображението. Обзалагам се, че до днес не беше чувала за Дюшан.

— Да бъдем честни — каза Хари. — Майка ти никога не се е държала по подобен начин, преди да стане политик.

Някой леко почука по микрофона и всички се обърнаха към сцената.

— Добър вечер, дами и господа. Аз съм Хю Касън и ви посрещам с добре дошли на изложбата на Кралската академия за изящни изкуства. Като председател на комисията по наградите за мен е чест да обявя носителя на златния медал за тази година. Обикновено в началото казвам, че съдиите са били изправени пред труден избор и че останалите на второ и трето място просто не са изкарали късмет, но не и в този случай, защото комисията беше единодушна в решението си да връчи златния медал на…

— Сигурно много се гордеете с внучката си — каза главната секретарка, когато на следващата сутрин влезе в кабинета на Ема. — Ще бъде сред такива изтъкнати хора.

— Да, прочетох подробностите във вестниците и различните интерпретации на картината. Кажи ми, Полин ти какво мислиш за нея?

— Оригинална, иновативна и прекрачва границите на въображението.

— Това ми трябваше — каза Ема, без да крие сарказма си. — Но едва ли е нужно да ти напомням, че това е картина на гигантски кондом, който "Сън" помести на първата си страница.

— И че за този кондом се пише повече, отколкото за цялата правителствена кампания за безопасен секс, която започнахте миналата година, както несъмнено помните, госпожо министър.

— Е, все пак се случи да попадна на първа страница, когато казах, че се надявам кампанията да бъде проникваща — каза с усмивка Ема. — Има ли нещо друго, Полин?

— Току-щo прочетох последната версия на речта ви за дебата идния четвъртък, госпожо министър.

— Приспа ли те?

— Намерих я за малко прозаична.

— Учтив начин да кажеш, че е скучна.

— Е, да кажем просто, че вмъкването на малко хумор няма да навреди.

— Особено като се има предвид, че хуморът е една от силните страни на брат ми.

— Може да се отрази добре, ако пресата е права в прогнозите си, че борбата ще бъде много оспорвана.

— Можем ли да разчитаме, че фактите ще убедят колебаещите се?

— Не бих разчитала на това, госпожо министър. И мисля, че трябва да знаете, че премиерът попита какви са плановете ви, ако изгубим на гласуването.

— Нима? В такъв случаи ще е по-добре да редактирам отново речта през уикенда. Ироничното е, че ако не се изправях срещу брат си, щях да помоля него да добави нещичко тук-там.

— Убедена съм, че би искал да го направи — каза Полин, но съм сигурна, че именно затова Кинок го натовари с тази работа.

— Доста предвидимо изсумтя Ема. — Нещо друго?

— Да, госпожо министър. Питам се дали мога да обсъдя с вас един личен въпрос.

— Това звучи доста сериозно, Полин, но да, разбира се.

— Следите ли последните изследвания в Щатите върху ДНК?

— Не бих казала — отвърна Ема. — В червените кутии намирам предостатъчно неща за четене.

— Реших, че едно скорошни откритие в тази област може да ви заинтересува.

— Защо? — искрено се озадачи Ема.

— Учените вече могат да докажат стопроцентово дали двама души са роднини.

— Откъде знаеш? — тихо попита Ема.

— Когато някой стане министър, съставяме досие за него, така че ако пресата се интересува от миналото му, най-малкото да бъдем наясно предварително.

— И пресата поинтересувала ли се е?

— He. Ho бях ученичка, когато в Камарата на лордовете решаваха дали брат ви, или Хари Клифтън е първороден син и съответно законен наследник на титлата и имотите на Барингтън. Всички в гимназия "Бъркамстед" си мислехме, че историята е много романтична, и се зарадвахме, когато лордовете отсъдиха в полза на брат ви, което направи възможно да се омъжите за човека, когото обичате.

— И сега най-сетне ще мога да разбера дали техни благородия са отсъдили правилно — каза Ема. — Дай ми малко време да помисля, защото определено не бих направила нищо без съгласието на Хари.

— Разбира се, госпожо министър.

— Да сменим темата, Полин. Каза, че имаш мое досие. Това означава ли, че имате досие на всеки друг министър?

— Разбира се. Това обаче не означава, че бих разкрила кой от колегите ви е травестит, кой е бил хванат да пуши марихуана в Бъкингамския дворец и кой лорд обича да се облича като полицай и да излиза на нощни патрули.

— Само един въпрос, Полин. Сред тях има ли колебаещи се?

— За съжаление не, госпожо министър.

47

Макар че повечето лордове бяха решили как ще гласуват много преди Камарата да се събере за жизненоважния дебат, Ема и Джайлс бяха приели, че участта на законопроекта зависи от десетината, които предстоеше да бъдат убедени да заемат едната или другата страна.

Сутринта Ема бе станала рано и отново беше преговорила речта си, преди да тръгне. Репетира на глас няколко ключови абзаца пред Хари и макар че той направи няколко отлични предложения, тя с неохота прие, че отговорността ѝ като министър не ѝ позволява онази свобода на риторични хиперболи, на която се радваше Джайлс в опозиция. Но пък неговата единствена цел бе да злепостави правителството преди гласуването. А нейната бе да управлява.

Когато пристигна в кабинета си, Ема се зарадва да види, че графикът ѝ е разчистен, за да може да се съсредоточи върху онова, която я занимаваше най-много. Прекара няколкото часа преди решителната битка като неспокоен атлет, готвещ се за олимпийски финал. В политиката обаче нямаше награди за второ място.

През изминалата седмица се беше опитала да предвиди неудобните въпроси, които биха могли да се повдигнат по време на дебата, така че нищо да не я свари неподготвена. Прав ли щеше да се окаже фелдмаршал Монтгомъри, че девет десети от битката са спечелени при подготовката, много преди да проехти първият изстрел?

Ема трепереше, докато се качваше в министерската кола, за да я откарат до двореца Уестминстър. При пристигането си се оттегли в стаята си със сандвич с шунка и чаша кафе. Отново прегледа речта си направи някои малки промени и тръгна към залата.

Щом Биг Бен удари два пъти, лорд-спикерът зае мястото си, за да обяви началото на заседанието.

Преподобният епископ на Уорчестър стана, за да отправи молитва пред събралата се Камара. Подобно на колегите си, Уорчестър си даваше сметка колко важен е днешният дебат. Въпреки че наследствените перове, които имаха право да присъстват на заседанието, бяха над хиляда, а назначените до живот бяха шестстотин, залата можеше да побере около петстотин души, така че нямаше нищо чудно, че всички пейки бяха плътно заети.

Първа точка от дневния ред бяха въпросите към Министерството на вътрешните работи, но малцина се интересуваха от отговорите и присъстващите тихо бърбореха помежду си в очакване на основното събитие.

Джайлс влезе в края на запитванията и бе посрещнат топло от колегите си като боксьор тежка категория преди излизането му на ринга. Той зае единственото останало празно място на първия ред.

Ема се появи няколко секунди по-късно и бе посрещната също толкова топло, докато вървеше покрай първия ред на мнозинството, преди да заеме мястото си до лидера на Камарата.

Когато въпросите свършиха, лорд-спикерът обяви началото на основната тема за деня. Лорд Белстед се изправи бавно от мястото си, сложи листата си на катедрата с цялата увереност на човек, който няколко пъти е участвал в управлението, и произнесе встъпителната реч от името на правителството.

След като той приключи, лорд Гелдуин, който бе също толкова запознат с обстановката, се изправи да отговори от името на опозицията.

Последваха речи от задните редове, които Ема, Джайлс и останалите присъстващи слушаха с различна степен на интерес. Личеше си, че всички искат да чуят думите на лорд Барингтън от Бристолското пристаните, който щеше да обобщи становището на опозицията, и на баронеса Клифтън от Чу Магна, която щеше да защити каузата на правителството.

Нито Ема, нито Джайлс излязоха от залата по време на целия дебат; и двамата пропуснаха почивката и продължиха да слушат изказванията на колегите си, като от време на време си водеха бележки, когато някой въпрос беше аргументирано защитен или оборен.

Макар че между седем и девет по червените пейки започнаха да се появяват свободни места. Ема и Джайлс знаеха, че те отново ще се запълнят преди началото на второто действие. Единствено появата на Джон Гилгуд в последното му представление на "Най-добри приятели" в Уест Енд можеше да разчита на подобна публика.

Когато последният говорещ от задните редове стана да се изкаже, единственото празно място в залата бе тронът, на който кралицата сядаше само когато произнасяше речта си при откриването на Парламента. Стъпалата под трона и пътеките между пейките бяха заети от лордове, които не бяха успели да си намерят място. Зад парапета на Камарата в другия край на залата стояха неколцина членове от Камарата на общините, сред които и държавният секретар, който бе обещал на премиера, че ще направи всичко възможно законопроектът да мине, така че правителството да продължи с натоварената си законодателна програма, тъй като времето не чакаше. Но ако се съдеше по израженията на представителите на Долната камара, те също не бяха уверени в крайния резултат.

Ема погледна към галерията за гости и видя на първия ред членове на семейството си, но те бяха и роднини на Джайлс и тя подозираше, че са разделени поравно. Хари, Себастиан и Саманта несъмнено бяха на нейна страна, докато Карин, Грейс и Фредерик щяха да подкрепят Джайлс. Това означаваше, че решаващият глас е на Джесика. Ема имаше чувството, че убежденията им отразяват нагласите на заседаващите перове.

Когато лорд Самюълс, видният бивш президент на Кралската колегия на лекарите, след края на речта си седна на пейките на независимите, залата се изпълни с напрегнато очакване.

Дори да бе нервен, когато се изправи, Джайлс не го показа с нищо. Хвана здраво краищата на катедрата и изчака да настъпи тишина, преди да започне.

— Почитаеми лордове, изправям се тази вечер пред вас с болезненото осъзнаване, че участта на националното здравеопазване е в ръцете ни. Иска ми се да преувеличавах, но се боя, че не е така. Защото тази вечер, почитаеми лордове, вие и само вие ще решите дали този ужасен законопроект — той вдигна документа високо над главата си — ще се превърне в закон или просто в част от колекциите на онези, които се интересуват от бележките под линия в историята.

— Не е нужно да напомням на ваши благородия, че именно Лейбъристката партия по времето на Клем Атли не само положи основите на националното здравеопазване, но и оттогава определя съществуването му — продължи той. — Всеки път, когато на нашата изстрадала страна ѝ се налага да търпи напъните на консерваторите, отговорност на лейбъристите е да отбиват атаките на неверниците, щурмуващи високите порти на здравната ни система.

Зад него се разнесоха бурни одобрителни викове, които позволиха на Джайлс да обърне страницата и да погледне следващото изречение.

— Почитаеми лордове, със срам трябва да призная с театрална въздишка продължи той, — че последният от тези неверници е от моята кръв, баронеса Клифтън от Чу Магна.

И двете страни на Камарата избухнаха в смях, а на Ема ѝ се искаше да беше дарена с таланта да превключва на мига между сериозния тон и лекия хумор, като в същото време увлече всички след себе си.

През следващите двайсет минути Джайлс громеше законопроекта точка по точка, като се спираше най-вече върху онези моменти, по които бяха изразили съмнения колебаещите се тори. Ема можеше само да се възхищава на майсторството, с което брат ѝ възхваляваше държавническите умения на онези консерватори, които още не бяха решили на чия страна да застанат, след което добави:

— Можем само да се надяваме, че всички тук ще покажат същия кураж и независимо мислене, когато дойде време да пуснем гласа си, и няма да загърбят в последния момент убежденията си, за да се скрият зад фалшивата маска на партийната лоялност.

Дори според стандартите на Джайлс това бе страховито представление. Колеги и опоненти бяха на нокти, докато той продължаваше като Мерлин да омагьосва Камарата. Ема знаеше, че ще трябва да развали тази магия и да върне колегите си в реалността, ако иска да се надява да спечели гласуването.

— Накрая, почитаеми лордове — почти прошепна Джайлс, — позволете да ви напомня за силата, която държите в ръцете си тази вечер. Разполагате с единствената възможност да отхвърлите този недъгав и фалшив законопроект, който, ако стане закон, ще отбележи края на националната здравна служба, каквато я познаваме, и ще опетни паметта на славното ѝ минало и на добрите стари времена.

Наведе се над катедрата и бавно изгледа първия ред на мнозинството.

— Този законопроект доказва само едно, почитаеми лордове — че динозаврите не могат да се открият единствено в Природонаучния музей. — Изчака смеха да утихне, след което понижи глас и продължи: — Онези от вас, които също като мен са проучили законопроекта дума по дума, несъмнено са забелязали подозрителната липса на една дума. Колкото и да търсих, почитаеми лордове, никъде не открих думата "състрадание". Но защо ли това трябва да ме изненадва, когато министърът срещу мен, който след малко ще представи законопроекта, лично лиши отрудените медицински сестри от минимална работна заплата?

От опозицията се чуха викове "Позор!", докато Джайлс се взираше в сестра си.

— И не е нужно да четете между редовете, за да разберете, че реалната цел на правителството с този законопроект е да смени думата "национално" с "частно", защото основният му приоритет е да служи на онези, които могат да си позволят да се разболеят, като обърнат гръб на онези наши граждани, които не могат да платят високите цени. Това е и винаги е била основната философия на това правителство.

— Почитаеми лордове — продължи Джайлс, като повишаваше глас в кресчендо, — призовавам ви да гласувате решително против този несправедлив законопроект, така че същите онези граждани да могат да се радват на сигурността на едно наистина национално здравеопазване, защото аз вярвам, че когато става дума за здравето ни, всички… — той направи пауза и погледна над катедрата към сестра си, — било то мъже или жени, са родени равни.

И завърши:

— Почитаеми лордове, не ви призовавам, а ви умолявам да позволите възгледите ви да бъдат ясно чути от нашите сънародници, когато гласувате тази вечер, и решително да отхвърлите този законопроект.

Той седна под оглушителните викове и размахване на други документи зад него; от отсрещната страна мълчаха. Когато шумът най-сетне утихна, Ема бавно стана от мястото си, постави листата си на катедрата и също хвана здраво страните ѝ с надеждата, че никой няма да види колко е нервна.

— Почитаеми лордове — с леко треперещ глас започна тя — би било свидливо от моя страна да не оценя по достойнство представянето на моя знатен роднина лорд Барингтън, макар то да бе повече представление, отколкото представяне, и защото утре, когато прочетете думите му в протоколите, ще видите, че речта му беше богата на риторика, бедна на съдържание и лишена от факти.

От редовете зад нея се чуха няколко приглушени: "Браво, браво", а опонентите срещу нея останаха мълчаливи.

— Посветих седем години от живота си на управлението на голяма обществена болница, така че не е нужно да доказвам, че съм толкова загрижена за бъдещето на националната здравна система, колкото всички седящи на пейките срещу мен. Но въпреки цялата страст, демонстрирана от почитаемия лорд, истината е, че накрая някой трябва да плати сметката, за да излезе балансът. Здравната система трябва да бъде финансирана с реални пари и за нея трябва да се плаща с данъците на реални хора.

Ема със задоволство видя, че някои закимаха. Речта на Джайлс бе посрещната добре, но нейна отговорност бе да обясни по-тънките детайли на предложения законопроект. Тя запозна техни благородия със същността на законопроекта член по член, но не бе в състояние да разпали пламъка на страстта, който брат ѝ бе раздухал така успешно.

Докато обръщаше страницата, тя си даде сметка за нещо, което дядо ѝ лорд Харви навремето бе описал като загуба на вниманието на Камарата — моментът, когато присъстващите стават безразлични и започват да си бъбрят. Това бе много по-страшно от дюдюкането и виковете "Позор".

Погледна и видя, че някакъв възрастен лорд вече дреме, и когато малко по-късно захърка, онези от двете му страни не направиха опит да го събудят, тъй като явно се наслаждаваха на дискомфорта на министъра. Ема осъзна, че минутите се изнизват; Камарата скоро щеше да бъде призована да гласува и щеше да последва броене на гласовете. Тя обърна на друга страница.

— А сега бих искала да спомена гръбнака на националната здравна система, нашите великолепни медицински сестри, които…

Джайлс скочи на крака да я прекъсне и навлезе във вражеската територия. Ема незабавно отстъпи катедрата на брат си.

— Благодарен съм на знатната дама, че ми отстъпва думата, но мога ли да попитам нещо? Щом тя смята, че сестрите вършат такава великолепна работа, защо те получават само три процента увеличение на заплатите? — Убеден, че Ема вече му е в ръцете, той си седна, сподирян от викове "Браво, браво!"

Ема се върна на катедрата.

— Ако си спомням думите му правилно, благородният лорд настоя за четиринайсет процента увеличение на заплатите на сестрите. — Джайлс кимна енергично. — Затова съм длъжна да го попитам откъде според него правителството ще намери допълнителните пари за подобно увеличение?

Джайлс бързо скочи отново, готов да нанесе сразяващия удар.

— Би могло като за начало да вдигне данъците на онези с най-високи доходи, които спокойно могат да си позволят да платят малко повече, за да помогнат на онези, които нямат техния късмет. — И си седна сред още по-силни овации, а Ема остана да чака търпеливо на катедрата.

— Радвам се, че благородният лорд призна, че това ще бъде начало — каза тя и вдигна червената папка, която служител на Министерството на финансите ѝ бе дал тази сутрин, — защото ще си остане само начало. Ако той иска Камарата да повярва, че Лейбъристката партия може да покрие четиринайсетте процента увеличаване на заплатите на сестрите, като просто се вдигнат данъците на онези, които печелят по четирийсет хиляди паунда годишно или повече, нека му кажа, че онези с високи доходи ще трябва да плащат годишен данък от деветдесет и три процента. И признавам — добави тя, заимствайки от сарказма на брат си, — че нямах представа, че лейбъристите искат да наложат данъци от деветдесет и три процента, защото не видях подобно нещо в програмата им, която четох дума по дума.

Чу смеха зад себе си, макар че не виждаше своите колеги, които сочеха с пръсти брат ѝ и повтаряха: "Деветдесет и три процента, деветдесет и три процента".

Подобно на Джайлс, тя изчака да се възцари тишина и добави:

— Може би почитаемият лорд ще каже на Камарата какви са другите му идеи за покриване на допълнителните разходи?

Джайлс остана на мястото си.

— Ще ми позволите ли да предложа един-два начина за събиране на необходимите средства, които биха му помогнали да стигне целта си от четиринайсет процента?

Ема си беше върнала вниманието на Камарата. Обърна страница от червената папка от Министерството на финансите.

— Като начало, бих могла да спра изграждането на трите нови болници, планирани за Стратклайд, Нюкасъл и Ковънтри. Това би решило проблема. Не забравяйте, че ще трябва да затворя още три болници догодина. Но аз не съм склонна да направя тази жертва, така че може би трябва да погледна бюджетите на други министерства и да видя какво могат да ми предложат колегите ми.

Обърна страницата.

— Бихме могли да орежем плановете за нови университети или да се откажем от трипроцентното увеличение на пенсиите за старост. Това би решило проблема. Или да спестим от въоръжените сили, като разформираме някой полк. Не, не, не можем да го направим — пренебрежително каза тя, — не и след като благородният лорд само преди месец говори така страстно срещу всякакво орязване на бюджета за армията.

Джайлс се сниши още повече на мястото си.

— И като си спомням бляскавата кариера на благородния лорд в Министерството на външните работи, може би бихме могли да затворим пет-шест посолства. Това би свършило работа. Можем дори да оставим той да реши кои точно. Вашингтон? Париж? Може би Москва? Пекин? Токио? Няма как да не попитам — това също ли е част от политиката на Лейбъристката партия, която са пропуснали в програмата си?

Внезапно откъм пейките на мнозинството се чу смях и окуражителни възгласи.

— Не, милорд спикер — продължи Ема, след като в залата отново се възцари тишина. — Истината е, че думите са евтини, но действията са скъпи и едно отговорно правителство е длъжно да обмисли приоритетите си и да се погрижи сметките му да излязат. Това начинание е отразено в програмата на торите и аз няма да се извинявам за него.

Ема си даваше сметка, че ѝ остават само две-три минути, а виковете на радостните ѝ колеги изяждаха малкото ѝ време.

— Ето защо трябва да кажа на Камарата, че смятам образованието, пенсиите, отбраната и ролята ни в световната политика за точно толкова важни, колкото е и моето министерство. Но искам да уверя ваши благородия, че когато става дума за моето министерство, аз се боря със зъби и нокти с Министерството на финансите, за да запазя бюджета на онези три нови болници. — Замълча за момент, след което продължи с по-силен глас: — Тази сутрин министърът на финансите се съгласи медицинските сестри да получат шест процента увеличение на заплатите.

Зад нея изригнаха продължителни ликуващи викове.

Ема заряза последните страници от речта си, погледна към брат си и каза:

— Но нищо от това няма да бъде възможно, ако тази вечер последвате благородния лорд и гласувате срещу законопроекта. Ако аз съм неверник, щурмуващ високите порти на националната здравна система, както каза той, то трябва да му кажа, че възнамерявам да отворя тези порти, за да дам достъп на всички пациенти до нея. Да, почитаеми лордове, безплатен достъп, ако трябва да цитирам неговия герой Клемънт Атли. И това е причината, почитаеми лордове, без никакво колебание да ви подканя да дойдете при мен в реалния свят и да подкрепите този законопроект, така че когато се върна в министерството утре сутринта, да започна необходимите промени, които ще осигурят бъдещето на националното здравеопазване и няма да позволят то да остане в миналото заедно с благородния ми роднина лорд Барингтън, който вероятно все още си мисли с носталгия за доброто старо време. Аз, почитаеми лордове, ще разказвам на внуците и на правнучката си за доброто ново време. Но това ще бъде възможно само ако подкрепите този законопроект и гласувате за него. Почитаеми лордове, умолявам ви да го допуснем за второ четене.

Ема си седна сред най-силните окуражителни викове за тази вечер, докато Джайлс остана снишен на мястото си, давайки си сметка, че не бива да повдига главата си над парапета, а просто да се престори на отегчен и да остави Ема сама да си изкопае гроба. Тя погледна към брат си, който вдигна ръка, докосна челото си и оформи с устни: "Поклон". Искрена похвала. Но и двамата добре знаеха, че броенето на гласовете тепърва предстои.

Звънецът обяви началото на гласуването и членовете на Камарата тръгнаха към коридорите, за да изразят волята си. Ема влезе в лобито на поддръжниците, където видя един-двама независими и колебаещи се да пускат гласовете си. Но дали това щеше да е достатъчно?

След като каза името си на преброителя, който отбелязваше всеки член, тя се върна на мястото си на първия ред и се включи в оживеното бъбрене, което винаги се надига като горещ въздух от двете страни, докато чакат председателите на групите да се върнат и да обявят решението на Камарата.

Залата се смълча, когато четиримата господа се подредиха и тръгнаха бавно към масата в центъра.

Главният от тях вдигна картичка и след като отново провери числата, обяви:

— Гласували за: четиристотин двайсет и двама. — Ема затаи дъх. — Гласували против: четиристотин и единайсет. Законопроектът се приема. Законопроектът се приема.

От редовете зад Ема се надигнаха радостни викове. Докато излизаше от залата, тя се озова заобиколена от поддръжници, които ѝ казваха, че никога не са се съмнявали, че ще победи. Ема се усмихна и им благодари.

Най-сетне успя да се измъкне и да отиде при Хари и останалите от семейството в стаята за гости. Зарадва се, когато видя Джайлс да отваря бутилка шампанско. Той напълни чашата ѝ и вдигна своята.

— За Ема — каза Джайлс, — която спечели не само спора, но и битката, както навремето предсказа майка ни.

След като другите от семейството си тръгнаха, Хари, Джайлс, Ема, Карин и Фреди — който за първи път бе опитал шампанско, — тръгнаха бавно към Смит Скуеър. Ема си легна изтощена, но опияняващата комбинация от адреналин и радост от успеха не ѝ позволиха да заспи.

На следващата сутрин Ема се събуди в шест — жестокият ѝ биологичен часовник не обърна внимание на желанието ѝ да продължи да спи.

След като взе душ и се облече, тя забърза надолу, изгаряща от нетърпение да прочете репортажите за дебата, докато се наслаждава на чаша чай и може би дори на втора препечена филийка с мармалад. Вестниците вече лежаха на масата. Тя прочете заглавието на "Таймс" и се тръшна в най-близкия стол, като се хвана за главата. Никога не бе възнамерявала да се случи това.

Ема знаеше, че "се оттегля" е парламентарен евфемизъм за "беше изхвърлен".

48 КРАЙ

Хари остави химикалката, подскочи и изкрещя: "Алилуя!", както правеше винаги, когато написваше тази дума. После седна, погледна към тавана и каза: "Благодаря ти". Още един изпълнен ритуал.

Сутринта щеше да изпрати копия от ръкописа на трима души, за да прочетат за първи път "Ези печели". После щеше да изпадне в годишната си невроза, докато чака да чуе мнението им. Но също като него, те имаха своите режими.

Първият, американският му издател Алън Гинзбърг, щеше да напусне кабинета си и да се прибере у дома веднага щом ръкописът се озове на бюрото му, с изричното нареждане да не го безпокоят, докато не прочете последната страница. След това щеше да се обади на Хари, вероятно забравяйки колко е часът в Англия. Мнението му често можеше да бъде подминато, защото винаги беше изпълнен с ентусиазъм.

Вторият бе английският му издател Иън Чапман, който винаги чакаше уикенда, преди да прочете книгата, и се обаждаше на Хари в понеделник сутринта, за да му каже мнението си. Тъй като беше шотландец и не можеше да крие истинските си чувства, това само изпълваше Хари с още повече опасения.

Третият и най-интуитивен читател беше балдъзата му Грейс, която не само изразяваше безразличието си, но винаги го допълваше с десетина страници мнение, а понякога забравяше, че Хари не е някой от учениците ѝ, и му поправяше правописните грешки.

Хари никога не беше смятал Грейс за явна почитателка на Уилям Уоруик, докато в един момент на непредпазливост тя не призна, че си пада по романи със забързано действие. Но нейната представа за забързани бяха творбите на Кингсли Еймис, Греъм Грийн (тях описваше като занимателни) и любимия ѝ Иън Флеминг.

В отговор на мнението ѝ Хари я водеше на обяд в "Гарик", след което отиваха на някое дневно представление, за предпочитане от любимия ѝ драматург на забързани постановки Терънс Ратиган.

След като изпрати трите ръкописа по куриер, започна мъчителното чакане. Тримата читатели на Хари бяха предупредени, че "Ези печели" няма нищо общо с обичайния му стил, което го правеше само още по-неспокоен.

Беше обмислял дали да не даде ръкописа на Джайлс, който напоследък имаше много свободно време, и на Себастиан, който пък бе най-запаленият му почитател, но реши да не нарушава установената практика. Щеше да им даде последната чернова по Коледа, след като редакторът му предложи да внесе промени.

Мис Айлийн Уорбъртън, стара мома от енорията, беше жена, която според Хари живееше в сутерен и подобно на къртица не излизаше до пролетта. През тези зимни месеци тя се трудеше върху злополучните текстове на своите автори, поправяше грешките им, някои от които бяха толкова дребни, че никой друг не би ги забелязал. Имаше и други грешки (наричаше ги бисери), които, ако останеха непоправени, щяха да доведат до хиляди гневни писма на бюрото на автора, показващи глупостта му. Мис Уорбъртън никога не позволяваше на Хари да забрави, че Женева не е столицата на Швейцария и че "Титаник" е потънал на 15 април, а не предишния ден.

В момент на лекомислена храброст веднъж Хари ѝ напомни, че в "Мадам Бовари на Флобер очите на героинята от черни стават кафяви, после сини и отново черни за по-малко от сто страници.

— Никога не коментирам книга, която не съм редактирала — отвърна му тя без капка ирония.

Ема беше сред последните, които четяха ръкописите му — вече когато бяха готови за печат. Всички останали трябваше да чакат деня на издаването, преди да се доберат до бройка.

Хари беше планирал да прекара спокоен уикенд след завършването на книгата. В събота следобед двамата с Джайлс щяха да отидат да гледат мач на "Мемориал Граунд". Вечерта щеше да заведе Ема в "Олд Вик" да гледат Патриша Рътлидж в "Ела да се повозим", след което да вечерят в "Харви".

В неделя двамата с Ема бяха поканени от Джайлс и Карин на обяд в Барингтън Хол. След това щяха да идат на вечерната служба и той щеше да прекара по-голямата част от проповедта в чудене на коя ли страница са читателите му. Колкото до спокойния нощен сън, той щеше да се върне едва след като и тримата му се обадят да си кажат мнението.

Когато телефонът иззвъня, първата мисъл на Хари бе, че е твърде рано някой да е прочел книгата. Вдигна слушалката и чу познатия глас на Джайлс.

— Извинявай за объркването на плановете, Хари, но няма да мога да дойда за ръгбито в събота и ще се наложи да отложим обяда в неделя. — Нямаше нужда Хари да го пита за причината, защото обяснението не закъсня. — Валтер Шел се обади преди малко. Източна Германия най-сетне е отворила шлюзовете и гражданите ѝ се изливат през границата. Обаждам се от "Хийтроу". С Карин ще летим за Берлин. Надяваме се да стигнем там преди да са започнали да събарят стената, защото двамата с нея възнамеряваме да се включим в бригадата по разрушаване.

— Чудесна новина — рече Хари. — Карин сигурно е много доволна. Кажи ѝ, че ѝ завиждам, защото когато те попитат къде си бил в деня, в който стената е паднала, ще можеш да им кажеш. И ако ти се отвори шанс, донеси ми парченце от нея.

— Ще ми се наложи да взема допълнителен куфар — каза Джайлс. — Сума ти народ ме помоли същото.

— Не забравяй, че ставаш свидетел на история, така че преди да си легнеш вечерта, гледай да си записваш всичко, което си преживял през деня. Иначе ще си забравил подробностите, когато се събудиш.

— Не съм сигурен, че ще си лягаме — отвърна Джайлс.

— Мога ли да ви попитам защо носите чук в багажа си, сър? — попита бдителният служител от охраната на "Хийтроу".

— Надявам се да срутя една стена — обясни Джайлс.

— Иска ми се да можех да дойда с вас — каза служителят и дръпна ципа на сака.

Когато след час и половина Джайлс и Карин се качиха на самолета на "Луфтханза", сякаш попаднаха на парти, вместо да се присъединят към група пътници, които би трябвало да закопчаят коланите си и да слушат инструкциите за безопасност на стюардесата. Щом излетяха, започнаха да гърмят тапи от шампанско и всички бъбреха със съседите си като със стари приятели.

Карин не пусна ръката на Джайлс през целия полет и сигурно поне сто пъти повтори: "Просто не мога да повярвам" — още се боеше, че когато кацнат в Берлин, партито ще е свършило и всичко ще се е върнало към обичайния ритъм.

След два часа, които изглеждаха като цяла вечност, самолетът най-сетне кацна и веднага щом спря, пътниците наскачаха от местата си. Обичайната подредена опашка, с която се славеха германците, се разпадна, за да бъде заменена от безредно тичане по стълбата и по пистата към терминала. Тази вечер никой нямаше да остане спокоен.

Щом минаха през митницата, Джайлс и Карин излязоха да търсят такси, но се озоваха сред тълпа, която имаше същото намерение. За изненада на Джайлс обаче опашката се движеше бързо — във всяка кола се качваха по трима, четирима и дори петима пътници и потегляха в една и съща посока. Когато най-сетне дойде техният ред, Джайлс и Карин се качиха с едно германско семейство и нямаше нужда да казват на шофьора накъде да кара.

— Англичанино, какво правите в Берлин? — попита младият мъж, който седеше притиснат до Джайлс.

— Женен съм за източна германка — обясни той и прегърна Карин през раменете.

— Как е успяла да избяга жена ви?

— Дълга история. — Карин се притече на помощ на Джайлс и през следващите пет километра през натоварения трафик говореше на родния си език, преди да завърши историята си и да бъде възнаградена с ентусиазирани аплодисменти. Младият мъж изгледа Джайлс с уважение.

На километър и половина от целта шофьорът се предаде и спря насред шосето, което се беше превърнало в дансинг. Джайлс слезе пръв и извади да плати на шофьора, който му каза само: "Не и тази нощ", след което обърна и пое обратно към летището — още един човек, който щеше да разказва на внуците си каква роля е изиграл в нощта, в която Стената падна.

Хванати за ръце, Джайлс и Карин тръгнаха през ликуващата тълпа към Бранденбургската врата, която не бяха виждали от онзи следобед преди почти две десетилетия, когато Карин избяга от Източен Берлин.

Когато приближиха величествения монумент, издигнат от пруския крал Фридрих Вилхелм II като символ на мира (каква ирония), видяха от другата страна редици въоръжени войници. Джайлс си помиели за съвета на Хари да записва всичко, което вижда, за да не забрави момента, и се запита дали зет му би се сетил за подходяща дума, с която да опише израженията на войниците. Не гняв, не страх и не тъга — те бяха просто смаяни. Подобно на всички танцуващи около тях, техният живот се бе променил за миг.

Карин се взираше във войниците и още се питаше дали ставащото е прекалено хубаво, за да е истина. Дали някой от тях нямаше да я разпознае и да се опита да я замъкне през границата?

Макар че хората наоколо празнуваха, тя още не беше убедена, че животът няма да се върне към нормалния си ритъм, когато слънцето изгрее. Сякаш прочел мислите ѝ, Джайлс я хвана за ръка и каза:

— Всичко свърши, скъпа. Можеш да обърнеш страницата. Кошмарът най-сетне отмина.

Отнякъде се появи източногермански офицер и завика заповеди. Войниците метнаха автоматите си на гръб и си тръгнаха, изпратени от одобрителния рев на тълпата. Докато всички наоколо танцуваха, пиеха и пееха в екстаз, Джайлс и Карин бавно си проправиха път през тълпата към вече покритата с графити стена, върху която се бяха покатерили стотици празнуващи, които сякаш тъпчеха гроба на омразен враг.

Карин спря и докосна ръката на Джайлс, когато забеляза един старец да прегръща млада жена. Ясно бе, че подобно на много други хора в тази незабравима нощ двамата най-сетне са се събрали след двайсет и осем години раздяла. Смехът, радостта и празнуването се смесваха със сълзи, докато старецът прегръщаше внучката си, която си бе мислил, че никога няма да види.

— Искам да се кача на стената — заяви Карин.

Джайлс погледна нагоре към четириметровия паметник на провала, върху който се веселяха стотици младежи. Реши, че моментът не е подходящ да се оправдава, че е почти на седемдесет. Това бе нощ за проливане на сълзи.

— Страхотна идея — каза той.

Когато стигнаха в подножието на стената, Джайлс внезапно разбра как се е чувствал Едмънд Хилари при последните напъни да изкачи Еверест, но двама млади шерпи, които току-що бяха слезли, направиха стъпало с ръце, за да може той да заеме мястото им на върха. Джайлс не успя да се справи, но други двама млади празнуващи протегнаха ръце и го издърпаха при себе си.

Карин се качи секунди по-късно и двамата застанаха един до друг, загледани през границата. Тя още не можеше да повярва, че няма да се събуди и да открие, че е сънувала. Няколко източногерманци се опитваха да се покатерят от другата страна и Карин протегна ръка на едно момиче. Джайлс снима двете жени, които не се бяха виждали до този момент, но се прегръщаха като първи приятелки. Снимка, която щеше да се озове на лавицата над камината на Смит Скуеър, за да увековечи деня, когато Изтокът и Западът се върнаха към здравия разум.

От високата си позиция Джайлс и Карин гледаха как пороят от хора се е устремил към свободата, докато стражите, които предишната нощ щяха да застрелят всеки, който се опиташе да пресече границата, само стояха и зяпаха, неспособни да проумеят какво става.

Карин най-сетне започваше да вярва, че духът се е освободил от комунистическата бутилка, но ѝ трябваше още час, за да събере кураж и да се обърне към Джайлс.

— Искам да ти покажа къде живеех.

Джайлс откри, че спускането от стената е почти толкова трудно, колкото и изкачването ѝ, но с помощта на протегнати ръце някак успя да се справи, макар че трябваше да спре и да си поеме дъх, след като стъпи на земята.

Карин го хвана за ръка и двамата бавно тръгнаха срещу еднопосочния човешки трафик към граничния пост. Хиляди мъже, жени и деца, понесли сакове, куфари и дори колички, пълни с имущество, вървяха в една и съща посока — оставяха досегашния си живот зад гърба си и очевидно нямаха никакво намерение да се върнат, за да не останат отново в капана.

След като се промушиха под бариерата, Джайлс и Карин се присъединиха към малката върволица хора, които вървяха в същата посока. Карин се поколеба, но само за момент, когато минаха втората бариера и се озоваха в Източна Германия.

Днес нямаше граничари, ръмжащи кучета и офицери със стиснати устни, които да проверяват дали визите им са валидни. Имаше само мрачна, почти зловеща пустош.

Нямаше и опашки за такси, тъй като нямаше таксита. Двамата минаха покрай малка група източногерманци, коленичили в мълчалива молитва в памет на онези, които бяха жертвали живота си, за да може този ден да стане реалност.

Продължиха през тълпите, които се разреждаха с всяка крачка напред. Мина повече от час преди Карин най-сетне да спре и да посочи група еднакви сиви жилищни блокове, които се издигаха в мрачна редица и ѝ напомняха за живот, който беше почти забравила.

— Тук ли си живяла?

Тя погледна нагоре.

— Деветнайсети етаж, вторият прозорец отляво. Там прекарах първите двайсет и четири години от живота си.

Джайлс започна да брои, докато не стигна до малък прозорец без завеси на деветнайсетия етаж, втория отляво, и неволно си спомни къде беше прекарал първите двайсет и четири години от своя живот — в Барингтън Хол, в къщата в Лондон, в замъка в Шотландия, където отиваше за по няколко седмици всяка година — и разбира се, вилата в Тоскана, когато имаше нужда от почивка.

— Искаш ли да се качим и да видим кой живее там сега? — попита той.

— Не — твърдо каза Карин. — Искам да си вървя у дома.

Без нито дума повече тя обърна гръб на високите блокове от сив бетон и се присъедини към сънародниците си, които вървяха на запад, за да изживеят свободата, която тя никога не бе приемала за даденост.

Нито веднъж не погледна назад, докато вървяха към границата; моментът на безпокойство се завърна, когато стигнаха пропускателния пункт, но бързо се изпари, когато Карин видя, че някои от граничарите са разкопчали куртките си и танцуват с новите си приятели — вече не източни и западни, а просто германци.

След като минаха под бариерата и се озоваха отново в Западен Берлин, видяха как млади и стари, въоръжени с ковашки чукове, лостове, длета и дори с пили за нокти разрушават парче по парче дългото 155 километра чудовище — материалния символ, описан от Уинстън Чърчил като Желязната завеса.

Джайлс отвори сака си, извади чука и го подаде на Карин.

— Първо ти, скъпа.