Той бе човек

52

Инструкциите му едва ли можеха да са по-ясни, но пък ги имаше още от 1621 година.

Лорд Барингтън от Бристолското пристанище трябваше да пристигне в катедрала "Сейнт Пол" в 10:50 на 10 април 1993 година. В 10:53 трябваше да бъде посрещнат на северозападния вход от преподобния Ерик Еванс. В 10:55 свещеникът щеше да съпроводи лорд-канцлера в катедралата до олтара, откъдето той трябваше да започне словото си в 10:57.

Когато катедралният часовник удари единайсет, органистът трябваше засвири началото на "Всички жители на тази земя" и цялата конгрегация да стане и да запее. От този момент до последната благословия от декана мемориалната служба щеше да е в ръцете на преподобния епископ на Бристол Бари Доналдсън, един от най-старите приятели на Хари. На Джайлс му оставаше да изиграе само една роля на църковната сцена.

Беше се подготвял седмици наред за този момент, защото смяташе, че следващият час трябва да е достоен за най-стария му приятел и защото той бе одобрен от Ема. Дори миналата седмица по същото време беше изминал пътя от Смит Скуеър до "Сейнт Пол", за да е сигурен, че няма да закъснее. Пътуването беше отнело 24 минути, затова Джайлс реши да излезе от дома си в 10:15 — каза на шофьора, че е по-добре да пристигнат няколко минути по-рано, отколкото да закъснеят. Винаги можеш да намалиш скоростта, но трафикът в Лондон рядко ти позволява да настъпиш педала.

В деня на службата Джайлс стана малко след пет, тъй като знаеше, че няма да може да заспи отново. Облече халат, слезе в кабинета и прочете отново речта си. Подобно на Хари с романите му, това беше четиринайсетата чернова — или петнайсетата? Имаше няколко поправки, тук-там по някоя дума и едно добавено изречение. Знаеше, че не може да направи повече, но въпреки всичко искаше да провери продължителността на речта.

Прочете я още веднъж, без да спира — малко под петнайсет минути. Уинстън Чърчил навремето му беше казал: "За важна реч трябва да отделиш по един час писане за всяка минута говорене, като в същото време, момчето ми, трябва да оставиш аудиторията с впечатлението, че всичко е импровизирано". Това беше разликата между обикновения говорител и оратора според Чърчил.

Джайлс стана, избута стола си и започна да изнася речта, сякаш говореше пред хиляда души, макар да нямаше представа колко хора ще се съберат. Свещеникът му бе казал, че катедралата може да побере спокойно две хиляди души, но това ставало в редки случаи като погребението на член на кралското семейство или мемориална служба за премиер, а и дори тогава не можело да се гарантира, че всички места ще бъдат заети.

— Не се безпокойте — беше добавил. — Дори да дойдат само шестстотин, ще отделим канцеларията и пак ще напълним нефа и църквата ще изглежда пълна. Ще се усетят само редовните посетители.

Джайлс се молеше нефът да е пълен, тъй като не искаше да разочарова приятеля си. След четиринайсет минути остави речта, върна се в спалнята и завари Карин още по халат.

— Трябва да тръгваме — каза той.

— Разбира се, че трябва, скъпи — отвърна Карин. — Разбира се, ако смяташ да вървим пеша до катедралата. Ако тръгнеш сега, ще стигнеш навреме да я отвориш — добави тя и изчезна в банята.

Докато Джайлс бе репетирал речта си долу, тя бе извадила бяла риза, вратовръзката му от Бристолската гимназия и тъмен костюм, който бе пристигнал от химическо чистене предишния ден. Той се облече, без да бърза — сложи си златните копчета, които Хари му беше подарил за сватбата. След като се погледна в огледалото, започна да крачи нервно напред-назад в спалнята, като повтаряше на глас абзаци от речта си и непрекъснато си поглеждаше часовника. Колко щеше да се бави Карин?!

След двайсет минути тя най-сетне се появи. Беше облякла проста тъмносиня рокля, която Джайлс не бе виждал никога досега, украсена със златна брошка. Хари би се гордял с нея.

— Време е да тръгваме — спокойно каза Карин. Излязоха и Джайлс с облекчение видя, че Том вече ги чака при задната врата на колата.

— Да тръгваме, Том — каза той, докато се настаняваше отзад и отново поглеждаше часовника.

Том потегли бавно от Смит Скуеър, както подобаваше за случая. Минаха покрай двореца Уестминстър и през площада пред Парламента, преди да продължат по Виктория Ембанкмънт.

— Днес трафикът изглежда много натоварен — каза Джайлс и отново си погледна часовника.

— Почти като миналата седмица — отвърна Том. Джайлс не коментира факта, че всеки светофар сякаш нарочно светваше червено, когато го наближаваха. Вече беше убеден, че ще закъснеят.

Докато минаваха покрай грифоните на Сити, Джайлс започна да се успокоява — вече изглеждаше, че ще подранят с десет минути. И наистина щяха да подранят, ако не беше нещо, което изобщо не бяха очаквали.

Оставаше по-малко от километър и куполът на катедралата се виждаше, когато Том стигна до бариера, която не беше тук при тренировката миналата седмица. Един полицай вдигна ръка да ги спре. Том свали прозореца и каза:

— Лорд-канцлерът.

Полицаят отдаде чест и кимна на колегата си, който веднага вдигна бариерата.

Джайлс се радваше, че са подранили, защото се движеха много бавно. Тълпи пешеходци преливаха от тротоарите по платното и колата едва пъплеше напред.

— Спри тук, Том — каза Джайлс. — Ще се наложи да извървим пеша последните сто метра.

Том спря насред улицата и се втурна да отвори задната врата, но когато стигна до нея, Джайлс и Карин вече вървяха през тълпата. Хората им правеха път, когато го разпознаваха, някои дори започнаха да ръкопляскат.

Джайлс се канеше да отвърне на аплодисментите им, но Карин прошепна:

— Не забравяй, че аплодират Хари, а не теб. Най-сетне стигнаха стъпалата на катедралата и започнаха да се изкачват през коридор вдигнати химикалки и моливи от хора, които искаха да помнят Хари не само като писател, но и като борец за граждански права.

Джайлс погледна нагоре и видя, че Ерик Еванс ги чака на горното стъпало.

— Май сгрешихте — каза той с лека усмивка. — Писателите винаги са по-популярни от политиците.

Джайлс се разсмя нервно, докато свещеникът ги въвеждаше през северозападния вход в катедралата, където онези, които бяха закъснели, стояха прави в нсфа, натъпкани като сардели.

Карин знаеше, че смехът на Джайлс е резултат от коктейла от нерви и адреналин. Никога не го беше виждала толкова неспокоен.

— Отпусни се — прошепна му тя, докато вървяха по дългата мраморна пътека покрай мемориала Уелингтън до местата си в началото на нефа. Джайлс разпозна някои лица. Арън Гинзбърг седеше до Иън Чапман, д-р Ричардс и лорд Самюъл, Хаким Бишара и Арнолд Хардкасъл като представители на "Фартингс", сър Алън Редмейн до сър Джон Рени, а Виктор Кауфман и старият му приятел от училище професор Алджърнън Дийкинс седяха по-напред.

Но най-много се изненада от двете жени, които седяха отделно от другите. Елегантна възрастна дама кимна на Джайлс, докато минаваше покрай нея; седеше назад и очевидно вече не желаеше да я познаят като вдовстваща херцогиня, каквато беше. А на реда непосредствено зад семейството седеше друга възрастна дама, която бе пристигнала от Москва, за да почете скъпия приятел на покойния си съпруг.

Щом заеха местата си на първия ред, Джайлс взе приготвената от Грейс програма за службата. На първата страница имаше прост портрет на сър Хари Клифтън, нарисуван от последния лауреат на наградата "Търнър".

Програмата спокойно можеше да е избрана от самия Хари, тъй като отразяваше личните му вкусове — традиционна, скромна, без претенции да бъде описвана като романтична. Майка му също би я одобрила.

Епископът на Бристол Бари Доналдсън започна с молитва в памет на Хари. Първо чете Джейк, чиято глава едва се виждаше над катедрата.

— Първо послание към Коринтяни, глава тринайсета: "Да говоря всички езици човешки и дори ангелски…"

Хорът на "Сейнт Мери Редклиф", в който някога бе пял Хари, запя "Ликувайте, Господ възкръсна!". Себастиан като новия глава на семейство Клифтън бавно отиде до северната катедра да прочете Откровение 21–37, като едва успяваше да изрече думите.

— "И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше…"

Докато племенникът му се връщаше на мястото си на първия ред, Джайлс забеляза, че слепоочията му са започнали да побеляват — което всъщност бе съвсем естествено за мъж, наскоро избран в управата на Централната банка.

Всички се изправиха и зазвуча любимата песен на Хари от "Момчета и кукли" "Седни, клатиш лодката". Може би за първи път в историята на катедралата в нея се разнасяха викове "Бис" — вътре, където Армията на спасението бе водена от мис Аделаида, представяща Ема, и отвън, където хиляди Скай-Мастерсъновци играеха Хари.

Деканът кимна и диригентът на хора вдигна отново палката си. Джайлс сигурно беше единственият, който не се включи, когато конгрегацията запя "И тези крака в древни времена…" Обхванат от засилваща се нервност, той остави програмата и се хвана за пейката с надежда, че никой не вижда колко треперят ръцете му.

Когато конгрегацията стигна до "Докато построихме Йерусалим…", Джайлс се обърна и видя, че деканът е до него. Поклони се. Явно беше 11:41.

Джайлс стана, излезе на пътеката и последва декана към амвона, където той се поклони отново и го остави, докато в ушите му отекваше "Зелените поля на Англия". Докато изкачваше тринайсетте стъпала, Джайлс чуваше Хари да му казва: "Успех, приятелю, по-добре ти, отколкото аз".

Когато стигна амвона, Джайлс постави речта си на малката месингова катедра и погледна надолу към множеството. Само едно място бе празно. След като отзвучаха и последните думи на шедьовъра на Блейк, всички седнаха. Джайлс погледна наляво към статуята на Нелсън, чието око се взираше право в него, и зачака да се възцари тишина, преди да започне.

— "Той беше най-добрият от всички римляни, които знам"[9].

Замълча за миг и продължи:

— През годините неведнъж са ме питали дали когато срещнах за първи път Хари Клифтън е било очевидно, че срещам един наистина забележителен човек, и трябва да ви кажа, че не беше. Всъщност ни срещна случайността — просто леглата ни в спалното на "Сейнт Бийд" бяха едно до друго. И от тази пълна случайност се роди приятелство, продължило цял живот.

Тишина.

— От самото начало ми беше ясно, че аз съм по-висшият човек. В края на краищата момчето до мен не само плака цяла нощ, но и си напика дюшека.

Смехът помогна на Джайлс да се отпусне.

— Това естествено превъзходство продължи да се проявява и когато той влезе в умивалнята. Клифтън нямаше нито четка, нито паста за зъби и аз му дадох моите резервни. На следващата сутрин, когато отидохме да закусваме, превъзходството ми стана още по-очевидно, когато стана ясно, че Клифтън няма никакво възпитание, защото облиза купата си с каша. Тогава идеята ми се видя добра и направих същото. След закуска всички се събрахме за първи път в голямата зала за речта на директора. Макар да бе очевидно, че Клифтън не ми е равен — в края на краищата той бе син на пристанищен работник, а баща ми притежаваше пристанището, майка му пък беше сервитьорка, а моята майка бе лейди Барингтън. Как беше възможно да сме равни? Въпреки това му позволих да седне до мен.

Всички мълчаха като омагьосани.

— След края на събранието влязохме за първия ни урок в класната стая, където Клифтън отново седеше до мен. За съжаление, когато звънецът оповести междучасието, митичното ми превъзходство се бе изпарило по-бързо, отколкото сутрешна мъгла след изгряването на слънцето. Не ми трябваше много време да осъзная, че през останалия си живот ще вървя в сянката на Хари, защото на него му бе писано да докаже далеч извън малкия свят, в който живеехме тогава, че перото е наистина по-силно от меча.

— Това положение продължи и след като напуснахме "Сейнт Бийд" и влязохме в Бристолската гимназия, където отново ме сложиха да седя до приятеля ми, но трябва да призная, че ме приеха в училището само защото то се нуждаеше от нов павилион за крикет и баща ми го плати.

Докато онези пред "Сейнт Пол" се смееха и ръкопляскаха, благоприличието позволи на събралите се вътре само да се засмеят учтиво.

— Станах капитан на училищния отбор по крикет, а Хари спечели наградата по английски език и стипендия в Оксфорд. Аз също успях да се добера до Оксфорд, но едва след като отбелязах сто точки в мача на младежкия отбор на Лордс.

Джайлс изчака смехът да утихне, преди да продължи.

— И тогава се случи нещо, за което не бях готов. Хари се влюби в сестра ми Ема. Признавам, че тогава си мислех, че може да се представи и по-добре. В моя защита ще кажа, че не знаех, че тя също ще спечели стипендия в Съмървил Колидж в Оксфорд, ще стане първата жена начело на публична компания, ще оглави голяма национална болница и ще служи като министър на Короната. Хари за пореден път доказа, че греша. Вече дори не бях по-висшият Барингтън. Може би не е времето да спомена, че по-малката ми сестра Грейс, която още беше ученичка, по-късно щеше да стане професор по английски в Кеймбридж. Така че на мен остана третото място в йерархията на Барингтън.

— Но след като вече бях приел, че Хари е по-висш от мен, аз се погрижих да учим заедно, тъй като кроях планове той да пише есетата ми, докато аз упражнявам тайното си хоби. Само че Адолф Хитлер, който никога през живота си не е играл крикет, реши да сложи край на това и направи така, че пътищата ни се разделиха. — И Джайлс пак цитира: "Останалите в заговора бяха завистници". — Хари ме посрами, като напусна Оксфорд и се записа в армията още преди обявяването на войната, а когато го последвах, неговият кораб вече бе потопен от немска подводница — продължи Джайлс. — Всички смятаха, че е загинал в морето. Но светът не можеше така лесно да се отърве от Хари Клифтън. Той бе спасен от американци и прекара остатъка от войната зад вражеските линии, докато аз се озовах в немски лагер за военнопленници. Имам чувството, че ако лейтенант Клифтън бе на съседното легло във Вайнсберг, щях да избягам много по-рано.

— Хари никога не говореше за войната, въпреки че бе награден с престижната Сребърна звезда за службата си като млад капитан от американската армия. Но ако прочетете грамотата му, както направих аз, когато посетих за първи път Вашингтон като външен министър, ще откриете, че с помощта на един ирландски ефрейтор, един джип и два пистолета Хари успял да убеди фелдмаршал Кертел, командир на танкова дивизия, да нареди на хората си да се предадат. Малко след това джипът на Хари попаднал на мина, докато той пътувал обратно към батальона си. Шофьорът бил убит, а Хари бе откаран в Кралската болница в Бристол, без никой да очаква, че ще оживее. Боговете обаче имаха други планове за Хари Клифтън, които дори аз не бях смятал за възможни…

Джайлс огледа събралите се.

— След като войната свърши и Хари се възстанови напълно, двамата с Ема се ожениха и се преместиха да живеят в съседната къща, макар да признавам, че пак ни разделяха няколко акра земя. След завръщането ни в реалния свят аз исках да стана политик, а Хари имаше планове в попрището на писател, така че пътищата ни отново се разделиха.

Всички мълчаха.

— Когато влязох в Парламента, реших, че най-сетне двамата с него сме равни, докато не открих, че хората, които четат книгите на Хари, са повече от онези, които гласуват за мен. Единствената ми утеха бе, че героят на Хари Уилям Уоруик, който бе син на граф, изглеждаше добре, беше много интелигентен и смел и очевидно прототипът му бях аз.

Последва смях. Джайлс обърна страницата.

— Само че стана още по-лошо. С всяка следваща книга на Хари все повече и повече читатели влизаха в неговия легион от почитатели, а аз на всеки следващи избори имах все по-малко и по-малко избиратели.

Замълча за момент и каза високо:

— "Единствен той, Марк Брут, се ръководеше от честна мисъл и грижа за общественото благо".

Продължи по-спокойно:

— И тогава, най-неочаквано, съдбата отново показа капризите си и животът на Хари бе белязан с поредния поврат, когато го поканиха да стане президент на Асоциацията на английските писатели — роля, в която той щеше да покаже умения, на които биха завидели мнозина, които се смятат за държавници. От Асоциацията го увериха, че това е само почетен пост, който няма да изисква много от него. Очевидно нямаха представа с кого си имат работа. На първото заседание, на което присъстваше като президент, Хари научи за участта на човек, за когото тогава малцина бяха чували и който гаснеше в сибирски лагер. Благодарение на чувството за справедливост на Хари Анатолий Бабаков стана познато име във всяко семейство и част от нашето ежедневие.

Този път одобрителните викове отвън и вътре бяха по-продължителни, а хората извадиха химикалките си и ги вдигнаха високо във въздуха.

— Благодарение на неуморната решителност на Хари свободният свят поде каузата на големия руски писател и принуди деспотичния режим да отстъпи и най-накрая да го освободи.

Джайлс замълча за момент, огледа събралото се множество, след което добави:

— И днес съпругата на Анатолий Бабаков Елена долетя от Москва, за да бъде сред нас и да почете човека, който имаше смелостта да предизвика руснаците в собствената им страна, за да направи възможно съпругът ѝ да бъде освободен, да получи Нобелова награда и да застане редом с великаните на литературата, които ще продължат да живеят много след като всички ние потънем в забрава.

Този път мина повече от минута, преди аплодисментите да утихнат. Джайлс изчака да се възцари пълна тишина, преди да продължи.

— Малцина от вас, които сте се събрали днес тук, знаят, че Хари отказа да приеме рицарско звание, защото не искаше да бъде почетен по такъв начин, докато Анатолий Бабаков гние в затвора. Едва няколко години по-късно, когато дворецът изпрати второ писмо, съпругата му Ема го убеди да приеме званието не като признание за работата му като писател, а като защитник на човешките права.

Събралите се пак размахаха писалките и химикалките си.

— Веднъж попитах този скромен и тих човек какво смята за свое най-голямо постижение — заемането на първите места в класациите за световни бестселъри, рицарското звание или това, че разкри на света гения и храбростта на събрата си по перо Анатолий Бабаков. "Това, че се ожених за сестра ти — отговори ми без колебание той. — Защото тя винаги повдига летвата и ме принуждава да достигам до нови и нови висоти". Ако Хари някога се е хвалил с нещо, то бе само с постиженията на Ема. В мислите му никога не е имало и капка завист. Той само се радваше на успеха на другите.

И пак почти извика:

— "Животът му бе чист, незнаещ корист, и елементите на нрава бяха така добре размесени у него…"

Всички заръкопляскаха.

— В нашето семейство имаме традиция на Бъдни вечер всеки да разкрие какво е решил да постигне през следващата година. Преди няколко години Хари призна малко неуверено, че ще опита да напише роман, с който би се гордяла майка му, която винаги беше неговият най-голям критик. "А ти какво си решил за Новата година, Джайлс?" — попита ме той. "Да сваля шест килограма", отвърнах.

Джайлс изчака смехът да утихне, поставил едната ръка на корема си и вдигнал с другата "Ези печели", така, че всички да я видят.

— Аз добавих трийсет килограма, а книгата на Хари се продаде в милионен тираж през първата седмица след излизането си. Но за него щеше да е по-важно, че снаха му Грейс, бивш професор по английски в Кеймбридж, я определи като истински шедьовър.

Джайлс спря за момент, сякаш се беше замислил, след което продължи:

— Казват ми, че Хари Клифтън е мъртъв. Съветвам онези, които се осмеляват да повтарят тази глупост, да погледнат световните списъци на бестселърите, които доказват, че той е съвсем жив. И точно когато щеше да получи хвалебствията, признаващи постиженията му, боговете решиха да се намесят и да ни напомнят, че той е простосмъртен, като поразят човека, когото обичаше най-много.

— Когато Хари научи за трагичната болест на Ема и трябваше да се изправи пред факта, че ѝ остава само година, той го направи открито, както посрещаше всяко друго препятствие, което животът издигаше пред него, макар да приемаше, че това е битка, от която не може да излезе победител — заговори Джайлс почти съвсем тихо. — Той незабавно заряза всичко, дори перото си, за да се посвети изцяло на Ема, и направи всичко по силите си, за да облекчи болките ѝ. Но никой от нас, които преживяхме с тях онези последни дни, не осъзнаваше напълно болката, която изпитваше и самият той. Само няколко дни след смъртта на Ема той самият ни напусна по начин, достоен за някой от романите му.

Цареше мъртвешка тишина.

— Аз бях до него, когато умря, и се надявах, че този мъж на словото ще каже някакви последни, запомнящи се думи. И той не ме разочарова. "Джайлс — каза ми, като ме хвана за ръката, — току-що ми хрумна идея за нов роман". Кажи ми повече, помолих го. "Разказва се за едно момче, родено в бедняшките квартали на Бристол, син на пристанищен работник, което се влюбва в дъщерята на собственика на пристанището". И какво става после, попитах го. "Нямам представа — отвърна той. — Но ще съм измислил първата глава, когато взема писалката утре сутринта".

Джайлс погледна към небето.

— Очаквам с нетърпение да го прочета.

Отчаяно се помъчи да се овладее. Думите вече не се лееха свободно. Той обърна на последната страница от хвалебствената си реч, твърдо решен да не разочарова приятеля си.

— Вярно е, че Хари помоли да си отиде тихо от сцената на живота и аз подминах желанието му — каза той, без да обръща внимание на текста: гледаше огромното събрало се множество. — Не съм Марк Антоний, но вярвам, че думите на Барда се отнасят със същата сила колкото за благородния Брут, толкова и за Хари.

Спря за момент, наведе се напред и прошепна едва чуто: