Той бе човек

24

— Изненадана съм, че не си се усетил, татко — каза Джесика, докато сядаше на масата за закуска.

— А ти си се усетила, естествено — отвърна Себастиан. Джейк заудря с лъжицата си по високото си столче, за да привлече вниманието им. — И не ти искам мнението, младежо.

— Той просто се готви да стане председател на "Фартингс Кауфман".

— Надявах се аз да съм следващият председател.

— Не и ако лейди Вирджиния продължи да кръжи около теб.

— Май забравяш, млада госпожице, че Вирджиния имаше вътрешна информация. Тя редовно посещаваше Мелър в затвора и ние знаем, че не само е чела писмото, което е написал до дъщеря си, но и се е свързала с нея много преди самолетът ми да кацне в Чикаго.

— Но преди това имаше шанс да купиш компанията за смешни пари, а не го направи.

— Ако не ме лъже паметта, по онова време ти беше против изобщо да се виждам с Мелър и много ясно изрази позицията си.

— Туш — каза Саманта и вдигна от пода хвърлената от Джейк лъжица.

— Трябваше да си дадеш сметка, че ако има шанс Вирджиния да направи допълнителни пари, не може да ѝ се има доверие — упорстваше Джесика, без да обръща внимание на майка си.

— И мога ли да попитам кога го измъдри всичко това? По време на часовете по увод в икономиката, предполагам?

— Не ѝ се наложи да го измъдря — каза Саманта и сложи на масата препечени филийки. — През последните шест месеца подслушваше разговорите ни на закуска. Просто малко умуване, така че не ѝ се хващай на въдицата, Себ.

— И малко женска интуиция — настоя Джесика.

— Е, ако случайно не си забелязала, млада госпожице, "Томас Кук" все пак придоби "Мелър Травъл" и цената на акциите им продължава да се покачва въпреки опасенията ти.

— Но трябваше да платят много повече от онова, което възнамеряваха отначало. И бих искала да разбера — продължи Джесика — колко от допълнителните пари са се озовали в джоба на Вирджиния.

Себастиан не знаеше, макар да подозираше, че сумата е по-голяма, отколкото бе спечелила банката, но реши да послуша съвета на Саманта и не се хвана на въдицата.

— Доста добра отплата за пет-шест свиждания — бяха последните думи на Джесика, след като прегърна Джейк. После излезе.

Саманта се усмихна. След раждането на Джейк беше казала на Себ, че се безпокои как ще приеме Джесика новия човек в семейството, след като толкова дълго е била в центъра на вниманието. Но опасенията ѝ се оказаха абсолютно неоснователни, защото Джейк моментално зае централно място в живота на Джесика. Тя с радост го наглеждаше всеки път, когато родителите ѝ искаха да излязат вечер, а през уикендите го извеждаше с количката в парка "Сейнт Джеймс", преди да го сложи да спи. По-възрастните дами се прехласваха по него, макар че не бяха сигурни дали Джесика е грижовна по-голяма сестра или млада неомъжена майка.

Джесика бързо бе свикнала с новата страна, след като най-сетне беше успяла да налее здрав разум в главите на родителите си, и сега ликуваше не само от щастието им, но и от радостта да си има малко братче. Обожаваше новото си голямо семейство. Татко, който бе толерантен, мил и забавен, дядо, който бе мъдър, внимателен и чудесен, и баба, често наричана от пресата "бристолската Боадицея", което караше Джесика да си мисли, че Боадицея е била страхотна жена.

Свикването с новото училище обаче не се оказа толкова лесно. Някои момичета я наричаха янки, а други я определяха като "кльоща". Джесика стигна до заключението, че мафията и Ку Клукс Клан биха могли да научат много за тормозенето на хора от питомките на девическото училище "Сейнт Пол", и в края на първата година имаше само една близка приятелка — Клеър Тейлър, която споделяше повечето ѝ интереси, включително и към момчетата.

През последната година в "Сейнт Пол" оценките на Джесика бяха от средните. Клеър редовно я биеше по всеки предмет с изключение на изкуството, където Джесика нямаше равна. Докато повечето ѝ съученички се тревожеха дали ще им предложат място в някой университет, никой не се съмняваше накъде се е насочила Джесика.

Тя обаче сподели с Клеър страха си, че ако ѝ предложат място в "Слейд", може да открие, че Аврил Пъркинс, която бе втора по изкуство, е била права, когато отбеляза и то така, че Джесика да я чуе, че тя е просто голяма риба в малко езерце, която ще бъде хвърлена в океана и ще потъне безследно.

Клеър ѝ каза да не обръща внимание на Аврид, въпреки това Джесика прекара последния си срок в училище в чудене дали тя не е права.

Когато в края на учебната година директорката обяви, че Джесика Клифтън е спечелила стипендията Гейнзбъро в училището за изящни изкуства "Слейд", Джесика явно беше единствената в залата която се изненада. Всъщност се зарадва на собствения си триумф толкова, колкото и на успеха на Клеър, на която ѝ предлагаха място по английски в Юнивърсити Колидж. Никак не ѝ хареса обаче че Аврил Пъркинс също отива с нея в "Слейд".

— Председателят иска да говори с вас, мистър Клифтън.

Себастиан спря да подписва писмата и вдигна очи. Секретарката на шефа му стоеше на прага.

— Останах с впечатлението, че той е в Копенхаген.

— Върна се с първия сутрешен полет — каза Анджела— и поиска да се види с вас веднага щом влезе в кабинета си.

— Звучи сериозно — отбеляза Себ и повдигна вежда, но не получи отговор.

— Мога да ви кажа само, мистър Клифтън, че отмени всичките си ангажименти за сутринта.

— Сигурно ще ме изхвърли — каза Себ с надеждата, че ще накара Анджела да се разприказва.

— Не мисля, защото за подобно нещо обикновено му трябват не повече от две минути.

— Няма ли да ми подскажеш поне мъничко? — прошепна Себастиан, след като излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора.

— Мога да кажа само, че няма как да сте пропуснали факта, че мистър Бишара пътува шест пъти до Копенхаген за последния месец— каза Анджела. — И може би ще разберете защо — добави тя и почука на вратата на председателя.

— Да не би да купува "Лего" или "Карлсберг"? — попита Себ, докато Анджела отваряше вратата и отстъпваше, за да му направи път. — Добро утро, председателю — каза Себ, но от безизразната като на сфинкс физиономия на Хаким Бишара не можеше да каже дали утрото е добро, или не.

— Добро утро, Себастиан. — "Първи знак", помисли си Себ. Председателят го наричаше Себастиан само когато се канеше да обсъжда с него нещо сериозно. — Сядай. — Втори знак, че срещата няма да е кратка. — Себастиан, исках пръв да научиш, че в събота се ожених.

Себ вече си беше измислил десетина възможни причини председателят да иска да го види, но бракът не бе сред тях — и как можеше да е?! За момент — като никога — не знаеше какво да каже. Хаким се облегна в креслото си и се наслади на необичайното изживяване да види главния си изпълнителен директор напълно онемял.

— Познавам ли въпросната дама? — успя най-сетне да попита Себ.

— Не, но си я виждал от разстояние.

Себастиан реши да се включи в играта.

— В Лондон ли?

— Да.

— В Сити?

— Да — повтори Хаким. — Но се насочваш в грешна посока.

— Тя банкер ли е?

— Не, ландшафтен архитект.

— Значи е работила по някой от проектите ни — предположи Себ.

— Да и не.

— С нас или против нас?

— Нито едното, нито другото — каза Хаким. — Бих я описал като неутрална, но не и от полза.

Последва нова дълга пауза, след което Себастиан възкликна:

— Боже мой, това е жената, която даде показания на процеса срещу теб. Мисис… ъ-ъ-ъ, мисис….

— Бергстрьом.

— Но тя бе ключов свидетел на обвинението и определено не помогна на нашата кауза. Помпя, че всички съжаляваха, че мистър Кармън е успял да я открие.

— Всички с изключение на мен — каза Хаким — Прекарах безброй нощи в затвора в съжаление, че не я заговорих, докато седяхме един до друг на онзи полет от Лагос. Така че няколко дни след освобождаването ми отлетях до Копенхаген.

— Изобщо не съм си представял, че си романтичен тип. Хаким, и подозирам, че повечето ни колеги в Сити биха се съгласили с мен. Мога ли да попитам какво беше мнението на мистър Бергстрьом относно предложението ти за придобиване?

— Не бих се качил в самолета, ако имаше мистър Бергстрьом. На Бари Хамънд му бяха нужни само два дни да открие, че съпругът на Кристина починал от инфаркт на петдесет и две годишна възраст.

— Дай да позная. Бил е банкер, нали?

— Директор на кредитния отдел в Кралската банка в Копенхаген.

— Те едва не фалираха преди няколко години.

— По време на неговата вахта, опасявам се — тихо каза Хаким.

— Значи мисис Бергстрьом…

— Мисис Бишара.

— Ще се мести в Лондон?

— Не веднага. Тя има две деца, които още са ученици и не иска да нарушава ритъма па живота им, така че се наложи да сключа сделка.

— Нещо, в което обикновено те бива.

— Не и когато е лично. Това е нещо, за което винаги съм те предупреждавал. Смятаме да живеем в Копенхаген през следващите две години, докато Инге и Аксел не влязат в университета. След това Кристина се съгласи да дойде в Англия.

— А дотогава ти ще живееш в самолет.

— Няма начин. Кристина ми даде съвсем ясно да разбера, че не иска и вторият ѝ съпруг да умре от инфаркт. Това е и причината да искам да те видя, Себастиан. Искам да поемеш мястото ми като председател на борда на банката.

Този път зашеметеното мълчание на Себ се проточи много повече и Хаким побърза да се възползва от това.

— Смятам да свикам заседание на борда в началото на следващата седмица, за да съобщя решението си на директорите. Ще предложа да ме заместиш, а аз ще стана президент на банката. Трябва само да решиш кой да е твой главен изпълнителен директор.

На Себ не му беше нужно време да мисли по въпроса, но изчака да чуе мнението на Хаким.

— Предполагам, че ще искаш Виктор Кауфман да заеме мястото ти — каза той. — В края на краищата той е един от най-старите ти приятели и притежава двайсет и пет процента от акциите на банката.

— Което не го прави годен да управлява дейността на голяма финансова институция. Хаким, това е банка, а не местен спортен клуб.

— Това означава ли, че имаш предвид друг кандидат?

— Джон Ашли би бил първият ми избор — без колебание каза Себ.

— Но той е в банката само от две години. Тепърва започва да се ориентира.

— Но пък с каква биография — напомни му Себ. — Манчестърската хуманитарни гимназия, Лондонското училище по икономика и стипендия за бизнес школата в Харвард. И да не забравяме колко трябваше да платим, за да го изкушим да напусне "Чейс Манхатън". И колко време ще мине преди някой от конкурентите ни да не му направи още по-съблазнително предложение? По-скоро рано, отколкото късно, особено ако Виктор стане главен изпълнителен директор на "Фартингс". Не. Ако искаш да стана председател на борда, Хаким, условието ми е Джон Ашли да заеме сегашното ми място.

— Честито — каза Джесика.

— Какво е председател? — попита Джейк.

— Някой, който е началник на всичко и всички също като директорка.

— Никога не съм си го представял точно по този начин — призна Себастиан, а Саманта избухна в смях.

Джесика заобиколи масата, прегърна баща си и повтори:

— Честито.

— Хаким ми се вижда твърде млад, за да се оттегля — каза Саманта, докато даваше на Джейк рохкото му яйце.

— Така е — каза Себ. — Но е влюбен.

— Нямах представа, че ако си председател на банка и се влюбиш, се очаква да се оттеглиш.

— Не е задължително — разсмя се Себ, — но банките по принцип предпочитат председателят им да живее в същата страна, а въпросната дама живее в Копенхаген.

— Тогава защо не дойде да живее в Англия? — попита Джесика.

— Кристина Бергстрьом е много успял ландшафтен архитект с международна репутация, но има две деца от първия си брак и не иска да се мести, докато те са още ученици.

— Но с какво ще запълва времето си Хаким, като се има предвид, че има енергия за десет души?

— Възнамерява да открие нов клон на "Фартингс" в Копенхаген, а компанията на Кристина ще стане първият му клиент. Тя вече се е съгласила да продължи да работи в Лондон, след като децата ѝ завършат училище.

— А когато Хаким се върне, ще заеме ли отново мястото на председател на борда?

— Не. Каза го съвсем ясно. На първи септември Хаким ще стане президент на "Фартингс Кауфман", а на следващата година аз ще стана председател на борда, а Джон Ашли ще бъде мой главен изпълнителен директор.

— Каза ли на Виктор? — попита Саманта.

— Не. Реших да изчакам, докато не се реши окончателно.

— Искам да съм муха на стената на тази среща — каза Саманта. — Срещал ли си се някога с мисис Бергстрьом?

— Не, видях я само като свидетелка, когато даваше показания по делото на Хаким. Тъй като тогава той беше под стража, явно е било любов от пръв поглед.

— Мъжете често се влюбват от пръв поглед — заяви Джесика. — За разлика от жените.

— Сигурен съм, че и двамата сме благодарни за значителното ти проникновение по темата за любовта, Джесика — каза Себ, — както и за бързото ти схващане на тънкостите на макроикономиката.

— Мнението не е мое, а на Д. X. Лорънс — каза Джесика. — Това е цитат от "Любовникът на лейди Чатърли", която не фигурираше в програмата ни по английски в училище, но Клеър реши, че въпреки това трябва да я прочета.

Себастиан и Саманта се спогледаха.

— Може би моментът е подходящ да ви кажа, че възнамерявам да се изнеса — каза Джесика.

— Не, не, не — възпротиви се Джейк.

Макар че би се съгласил със сина си, Себ не прекъсна дъщеря си.

— С Клеър си намерихме малък апартамент до Гоуър Стрийт, недалеч от "Слейд".

— Звучи идеално — каза Саманта. — Кога ни оставяш?

— След две седмици. Стига да нямаш нищо против, татко.

— Разбира се, че няма — каза Саманта.

— Не, не, не — повтори Джейк и посочи Джесика с лъжичката си.

— Не сочи така, Джейк — смъмри го майка му.

25

— Днешният час по рисуване на живо се отменя — каза професор Хауард. Студентите изстенаха недоволно, когато професорът добави: — Нашият модел отново не се появи.

Дванайсетимата студенти започнаха да събират нещата си, но внезапно един млад мъж, когото Джесика не бе виждала досега, се изправи, отиде до подиума, съблече се и седна. Последваха аплодисменти, докато студентите се връщаха при стативите си и се захващаха за работа.

Пауло Рейналдо бе първият мъж, когото Джесика виждаше гол, и тя не можеше да откъсне поглед от него. "Като гръцки бог е — помисли си. — Добре де, като бразилски". Взе въглена и с няколко бързи щриха очерта тялото му — упражнение, което би отнело на колегите ѝ доста повече време и не със същия резултат. След това се съсредоточи върху главата му и започна да я рисува в по-големи подробности. Дълга къдрава черна коса, през която искаше да прокара пръстите си. Погледът ѝ се плъзна надолу по тялото му и ѝ се прииска да е скулптор. Мускулите му бяха великолепни, а краката му бяха на човек, създаден да бяга на маратон. Джесика се опита да се съсредоточи в скицата си. След малко преподавателят надникна над рамото ѝ.

— Уловили сте го — каза професор Хауард. — Впечатляващо. Но искам да помислите за сянката и перспективата и никога да не забравяте, че по-малкото означава повече. Виждали ли сте скиците на Бонар на жена му, докато излиза от банята?

— Не.

— Ще откриете отлични примери в академичната библиотека. Те са доказателство, ако изобщо е нужно доказателство, че ако искаш да разбереш колко велик е едни художник, трябва да изучиш предварителните му скици, преди да се заемеш с шедьоврите му. Между другото, опитайте се да не показвате толкова очевидно колко го харесвате.

През следващата седмица Джесика не срещна Пауло. Изобщо не стъпваше в библиотеката и като че ли не ходеше на лекциите. След забележките на професор Хауард тя не се опита да научи повече за Пауло от колегите си, но винаги, когато някой споменеше името му, млъкваше и започваше да слуша.

— Той е син на бразилски индустриалец — каза една студентка от горния курс. — Баща му поискал да дойде в Лондон, за да изчетка английския си наред с другите неща.

— Мисля, че възнамерява да се повърти тук една-две години, а после да се върне в Рио и да отвори нощен клуб — обади се друга, а трета добави ехидно:

— Идва само на рисуването на живо, за да избере следващата си жертва.

— Изглеждаш добре осведомена — отбеляза Аврил Пъркинс.

— Няма как да не съм. Спах с него пет-шест пъти, преди да ме зареже — небрежно отвърна момичето. — Така прекарва повечето си време, ако не броим вечерите.

— А какво прави вечер? — попита Джесика, която вече не можеше да мълчи.

— Изучава подробно английските нощни клубове вместо английските акварели. Твърди, че това е истинската причина да е тук. Но ми каза също, че възнамерява да преспи с всяка студентка в "Слейд" до края на първата си година.

Всички се разсмяха — с изключение на Джесика, която силно се надяваше да стане следващата му жертва.

Когато следващия четвъртък Джесика влезе в часа по рисуване на живо, от двете страни на Пауло вече се бяха настанили нейни колежки. Едната беше Аврил Пъркинс. Джесика седна срещу него в другия край на полукръга и се опита да се съсредоточи върху модела — жена на средна възраст, която изглеждаше отегчена и студена, за разлика от Аврил.

Погледът ѝ отново се насочи към Пауло и тя откри, че той се нуждае само от една ръка, за да рисува — другата му беше върху бедрото на Аврил.

Когато професор Хауард обяви почивка, Джесика изчака Аврил да излезе и започна да обикаля стативите, като се преструваше, че разглежда работата на колегите си. Работата на Пауло беше не лоша, а ужасна. Джесика се зачуди как изобщо са му предложили място в "Слейд".

— Не е зле — каза Джесика и продължи да гледа рисунката му.

— Ами! — каза Пауло. — Ужасна е, и ти го знаеш, защото си много по-добра от всички тук.

Флиртуваше ли, или говореше сериозно? На Джесика не ѝ пукаше.

— Искаш ли да излезем и да пийнем довечера? — попита той.

— Да, разбира се — отвърна тя и моментално съжали за изтърсеното "разбира се".

— Ще те взема към десет и ще идем на клуб.

Джесика не спомена, че по това време обикновено е в леглото си с книга, а не в някой клуб.

Втурна се към къщи веднага след последните занимания и цял час се мъчеше да реши какво да облече за своята "среща за загуба на девствеността" като непрекъснато търсеше мнението на Клеър. Накрая се спря на къса розова кожена пола (на Клеър), горнище с леопардова шарка (нейно), дълги черни дантелени чорапи и позлатени обувки на високи токчета.

— Приличам на проститутка! — възкликна Джесика, когато се видя в огледалото.

— Повярвай, ако искаш най-сетне да легнеш с момче, това е идеалното облекло — каза Клеър.

Джесика се предаде — все пак Клеър знаеше повече по темата.

Когато Пауло се появи с половин час закъснение (явно това също беше на мода), се случиха две неща, за които Джесика не беше подготвена. Нима някой можеше да е толкова красив и плюс това да има "Ферари"?

— Кажи му, че съм свободна утре вечер — прошепна ѝ Клеър, докато излизаха.

Третата изненада бе колко очарователен и изискан бе Пауло. Не ѝ се нахвърли веднага, както твърдяха колежките ѝ. Всъщност едва ли можеше да е по-добър кавалер. Отвори ѝ вратата на колата, а по пътя към Уест Енд говореше за успехите ѝ в "Слейд". Джесика вече съжаляваше, че е избрала това облекло, и все се опитваше да придърпа полата си надолу.

Когато Пауло спря ферарито пред "Анабел", един портиер взе ключовете и откара колата. Двамата се спуснаха по стълбите в полутъмния нощен клуб, където бързо стана ясно, че Пауло е редовен клиент, тъй като оберкелнерът дойде и го поздрави по име, след което ги отведе до дискретна маса в ъгъла.

След като избраха две ястия от най-голямото меню, което Джесика бе виждала — беше почти като книга, — Пауло сякаш пламна от желание да научи всичко за нея. Тя самата не повдигна темата, но той явно знаеше много добре кои са дядо ѝ и баба ѝ и каза, че винаги пази най-новия роман за Уилям Уоруик за дългия полет обратно до Рио.

Веднага щом приключи с храненето, Пауло запали цигара и предложи и на нея. Тя отказа, но от време на време си дръпваше от неговата. Не приличаше на цигарите, които бе пушила преди.

След кафето той я отведе на претъпкания дансинг, където полумракът се смени с пълен мрак. Джесика бързо осъзна, че за разлика от рисуването, танците са умение, в което Пауло е майстор; забеляза също, че някои от жените наоколо вече не обръщат особено внимание на партньорите си. Но едва когато Чака Хан бе сменен от "Здравей" на Лайънъл Ричи, ръцете на Пауло се задържаха под кръста ѝ. Джесика не направи опит да ги махне.

Първата им целувка беше малко тромава, но след втората единственото ѝ желание бе да го замъкне в леглото, макар че вече беше приела, че вероятно няма да фигурира в менюто му утре вечер. Останаха в "Анабел" до един след полунощ, а когато се качиха в колата, Джесика остана впечатлена от способността му да кара ферарито с една ръка, докато другата му пълзеше по бедрото ѝ. Колата така и си остана на първа скорост.

Нощта на изненадите продължи. Апартаментът му на Найтсбридж беше стилен и елегантен, пълен с картини и антики, които тя би искала да разгледа по-подробно, но той я хвана за ръка и я поведе право към спалнята, където я очакваше най-голямото легло, което бе виждала. Черната копринена завивка вече беше отметната.

Пауло я прегърна и Джесика откри още едно негово умение — да съблича жена, докато я целува.

— Толкова си красива — каза той, след като полата и горнището бяха сръчно свалени. Джесика щеше да отговори, но Пауло вече беше на колене и целуваше отново, но този път не устните, а бедрата ѝ. Двамата паднаха на леглото и когато тя отвори очи той вече бе гол. Джесика се зачуди как е успял да го постигне. Остана да лежи и зачака онова, което следваше според Клеър. Когато Пауло проникна в нея, на Джесика ѝ се прииска да извика — не от удоволствие, а от болка. Няколко секунди по-късно той се отдръпна, претърколи се до нея и промърмори: "Беше фантастична", което я накара да се запита дали изобщо може да се вярва на нещо, казано от него тази вечер.

Зачака той да я прегърне и да ѝ наговори още лъжи, но вместо това Пауло ѝ обърна гръб и след малко вече спеше дълбоко. Джесика изчака, докато не чу равномерното му дишане, измъкна се от леглото, отиде на пръсти до банята и запали осветлението едва след като затвори вратата. Отне ѝ известно време да се оправи — забеляза, че още е с черните си чорапи. Клеър несъмнено щеше да ѝ обясни какво означава това, когато се прибереше. Върна се в стаята, като се питаше дали той всъщност не е буден и се надява тя да си тръгне. Вдигна захвърлените си дрехи, облече се бързо и излезе тихо от спалнята.

Изобщо не спря да се възхити на картините, тъй като изгаряше от нетърпение да се върне в апартамента си — боеше се, че Пауло ще се събуди и ще поиска да повтори цялото ужасно изживяване. Бързо мина по коридора и взе асансьора до партера.

— Желаете ли такси, мис? — учтиво попита портиерът. Очевидно не беше изненадан да види оскъдно облечена млада жена да се появява в лобито в три сутринта.

— Не, благодаря — отвърна Джесика и хвърли един последен поглед на ферарито, преди да събуе високите си обувки и да поеме по дългия път до малката си квартира.

26

Никой не беше по-изненадан от Джесика, когато Пауло я покани на втора среща. Беше приела, че той ще се отдръпне, но после си спомни колежката, която твърдеше, че била спала няколко пъти с него, преди той да я изостави.

Сподели с Клеър, че ѝ харесва да се вози във ферари, да вечеря в "Анабел", да дегустира най-добрите марки шампанско и дори призна на приятелката си, че доста се е наслаждавала на компанията на Пауло и че му е благодарна, че е решил нейния virgo intacta[4] проблем, макар и да не е зашеметена от изживяването.

— После става по-добре — увери я Клеър. — И да го кажем направо, не всички сме черпени от бразилски бог, преди да изгубим девствеността си. Сигурна съм, че помниш моя опит зад училищния павилион с Брайън, втория вратар на отбора по крикет от единайсети клас? Може и да беше приятно, ако си беше свалил подплънките.

Единственото, което бе различно втория път, беше нощният клуб. "Анабел" се смени с "Трамп" и Джесика се почувства много по-спокойна сред по-младо множество. С Пауло се прибраха в апартамента му към два след полунощ и този път тя не си тръгна в мига, в който той заспа.

На сутринта се събуди, защото Пауло целуваше гърдите ѝ и продължи да я държи в обятията си много след като се любиха, Когато видя часовника на нощното шкафче, тя извика: "Олеле!", скочи от леглото и взе горещ душ. Пауло очевидно не вярваше в закуските, така че Джесика го целуна и го остави в леглото. По време на урока по натюрморт не беше в състояние да се съсредоточи, умът ѝ непрекъснато се връщаше към Пауло. Дали не се влюбваше?

Когато се вгледа в нарисуваната купа портокали, професор Хауард се намръщи и дори провери дали това наистина е мястото на Джесика. Макар че рисунката ѝ си оставаше по-добра от тези на колегите ѝ, преподавателят продължаваше да се мръщи.

През седмицата Джесика посети още три нощни клуба, в които Пауло всеки път биваше посрещан като редовен клиент. През следващите няколко седмици започна да се пристрастява към любимата му марка цигари, които май не идваха от пакет, и да се наслаждава на брендито "Александърс", което винаги се появяваше секунди след като изпиваха втората си бутилка вино.

През следващите месеци Джесика започна да закъснява все повече и повече в "Слейд", като понякога пропускаше упражнения и лекции, а после и цели дни. Не забелязваше, че се отдалечава от стария си свят и става част от света на Пауло.

Първото писмо, което пристигна към края на семестъра, трябваше да ѝ послужи като сигнал за тревога, но Пауло я убеди да не му обръща внимание.

— Аз получих три такива през първия си семестър — каза той. — След това просто престанаха да ги пращат.

Джесика реши, че след като му омръзне (боеше се, че това ще стане скоро, тъй като вече бе надхвърлила установения брой срещи), ще се върне в реалния свят, макар че започваше да се пита дали това вече ще е възможно. Едва не се случи, след като не заспа по време на една лекция по английски акварел. Когато се събуди, другите студенти вече напускаха аудиторията. Джесика реши вместо да се връща в квартирата си, да отиде направо в апартамента на Пауло.

Взе автобус до Найтсбридж и мина тичешком разстоянието до Ланселот Плейс. Портиерът отвори вратата с едната си ръка и отдаде чест с другата, докато тя влизаше в асансьора. Когато стигна четвъртия етаж, тя почука леко на вратата на Пауло. Отвори ѝ бразилската му прислужница. Имаше вид, сякаш се кани да каже нещо, но Джесика мина покрай нея и продължи към спалнята. Започна да сваля дрехите си — хвърляше ги на пода след себе си, — но когато влезе в стаята, се закова на място. Пауло беше в леглото и пушеше хашиш с Аврил Пъркинс.

Джесика знаеше, че това е моментът, когато трябва да се обърне, да излезе и никога да не поглежда назад, но вместо това откри, че бавно върви към тях. Пауло се усмихна, когато тя изпълзя в леглото. Избута Аврил настрани, прегърна Джесика и свали единствената дреха, която още беше върху нея.

Следващото писмо от "Слейд" беше подписано от директора и в него имаше думите "второ предупреждение", при това подчертани.

Мистър Найт посочваше, че е пропуснала последните си шест упражнения по рисуване и повече от месец е отсъствала от лекции. Ако това продължало, пишеше той, бордът трябвало да помисли дали да не прекрати стипендията ѝ. Когато Пауло подпали писмото, Джесика избухна в смях.

През следващия семестър Джесика започна да спи в апартамента на Пауло през деня и да прекарва повечето си будни часове в нощни клубове. В редките случаи, когато двамата се отбиваха в "Слейд", малцина ги разпознаваха. Джесика започна да свиква с върволицата различни момичета, които се изнизваха през деня, но тя беше единствената, която прекарваше нощта с него.

Третото писмо, което професор Хауард ѝ връчи лично в един от редките случаи, когато тя идваше навреме за сутрешното упражнение, не можеше да бъде игнорирано. Директорът ѝ съобщаваше, че тъй като е била хваната да пуши марихуана на територията на колежа, стипендията ѝ е отнета и ще бъде дадена на друг студент. Добавяше, че засега може да остане в Колежа, но само ако присъства на занятията и работата ѝ се подобри значително.

Професор Хауард я предупреди, че ако все още се надява да завърши и да ѝ бъде предложено място в Кралската академия, където да продължи да учи за магистратура, трябва да събере портфолио от творби за комисията, а времето изтича.

Когато следобед се прибра, Джесика не показа писмото на Клеър, която рядко пропускаше лекция и имаше сериозен приятел — казваше се Дарън, — който смяташе посещението в "Пица Експрес" за специално събитие.

Джесика внимаваше на всички гостувания при родителите си и баба си и дядо си — които ставаха все по-редки — да е винаги облечена скромно и никога да не пуши или пие в тяхно присъствие.

Не им каза за любовника си и за двойния живот, който водеше, и изпитваше облекчение, че Пауло нито веднъж не спомена, че би искал да се запознае със семейството ѝ. Когато някой от родителите и повдигаше темата за Кралската академия, тя ги уверяваше, че професор Хауард е доволен от развитието ѝ и е уверен, че академията ще ѝ предложи място догодина.

В началото на втората си година в училището за изящни изкуства Джесика водеше два живота. Нито един от тях не беше в реалния свят. Това можеше да продължи, ако не се беше сблъскала с лейди Вирджиния Фенуик.

Джесика стоеше на бара в "Анабел" и се обърна едновременно с една възрастна дама, която беше с гръб към нея, и разсипа малко шампанско по ръкава ѝ.

— В какво се превръщат младежите? — каза Вирджиния, когато Джесика не си направи труда дори да се извини.

— И не само младите — каза херцогът. — Един от новите лордове, които Тачър вкара в Камарата неотдавна, имаше наглостта да се обърне към мен с малкото ми име.

— Какво ли следва, Пери? — каза Вирджиния, докато оберкелнерът ги водеше към обичайната им маса. — Марио, случайно да знаеш коя е онази млада дама на бара?

— Казва се Джесика Клифтън, милейди.

— Така ли? А младият мъж с нея?

— Мистър Пауло Рейналдо, един от редовните ни клиенти.

През следващите няколко минути Вирджиния отговаряше едносрично на всичко, което казваше херцогът. Погледът ѝ рядко се откъсваше от масата в отсрещния край на помещението.

Накрая тя стана, като обясни на херцога, че трябва да посети тоалетната, дръпна Марио настрани и му бутна банкнота от десет паунда. Тъй като лейди Вирджиния не беше известна с щедростта си, Марио прие, че парите не са за свършената му работа, а за тази, която ще му бъде възложена. Когато се върна при херцога и каза, че може би е време да си вървят, Вирджиния знаеше всичко, което ѝ бе нужно, за Пауло Рейналдо и единственото, което трябваше да знае за Джесика Клифтън.

Когато Пауло заведе Джесика в "Анабел" да отпразнуват деветнайсетия ѝ рожден ден, никой от двамата не забеляза възрастната двойка, настанена в една ниша.

Вирджиния и херцогът обикновено си тръгваха от клуба към единайсет, но не и тази вечер. Херцогът всъщност беше задрямал след третото "Курвоазие", макар че бе предложил неведнъж да си тръгват.

— Още не, скъпи — всеки път му отговаряше Вирджиния, без да му дава други обяснения.

Когато Пауло поиска сметката, Вирджиния скочи от мястото си и бързо тръгна към телефонната кабинка, скрита дискретно в коридора. Вече имаше телефонния номер и името на полицая, за когото я бяха уверили, че е дежурен. Набра номера и от другата страна вдигнаха почти моментално.

— Главен инспектор Мълинс.

— Главен инспектор, аз съм лейди Вирджиния Фенуик и искам да докладвам за опасен инцидент при шофиране. Мисля, че шофьорът е пиян, защото едва не удари ролс-ройса ни, когато ни засече.

— Можете ли да опишете колата, мадам?

— Беше жълто ферари и съм сигурна, че шофьорът не беше англичанин.

— Случайно да запомнихте номера му?

Вирджиния погледна листчето в ръката си.

— А786 CLC.

— Къде стана инцидентът?

— Шофьорът ми караше по Бъркли Скуеър, когато ферарито зави надясно от Пикадили и продължи към Челси.

— Благодаря, мадам. Ще проверя незабавно.

Вирджиния затвори в момента, в който Пауло и Джесика минаваха покрай нея по коридора. Остана в сенките, докато младата двойка се качваше по стълбите и излизаше на Бъркли Скуеър. Облечен в ливрея портиер даде на Пауло ключа от колата в замяна на банкнота от пет паунда. Пауло скочи зад волана, превключи на скорост и потегли, сякаш беше на старта на рали Монте Карло. Беше изминал само няколкостотин метра, когато видя полицейска кола в огледалото за обратно виждане.

— Измъкни им се — каза Джесика. — Това е просто раздрънкан "Форд Сиера".

Пауло превключи на трета и започна да се провира през бавния трафик. Джесика крещеше ругатни и го окуражаваше, докато не чу сирената. Погледна назад и видя, че бавните автомобили се дърпат, за да направят път на полицейската кола.

Пауло погледна огледалото точно когато светофарът пред него светна червено. Настъпи газта зави надясно и се размина на косъм с един автобус на Пикадили. Когато стигна Хайд Парк Корнър, вече ги преследваха две полицейски коли, а Джесика се беше вкопчила в таблото и ѝ се искаше да не го беше окуражавала.

Докато завиваше на Хайд Парк Корнър и излизаше на Бромптън Роуд, Пауло отново попадна на червен светофар, а към тях се носеше трета полицейска кола. Той наби спирачки и спря, но твърде късно, за да избегне челния сблъсък.

Джесика прекара деветнайсетия си рожден ден не в обятията на любовника си в луксозния апартамент на Найтсбридж, а сама на тънък покрит с петна от урина дунапренен дюшек в килия номер три на полицейския участък на Савил Роу.

27

На следващата сутрин Саманта се събуди малко преди седем от звъна на телефона. Обаждаше се главен инспектор Мълинс. Не беше нужно Сам да буди Себ — той вече се бръснеше в банята. Щом чу разтревожения глас на жена си, Себ остави самобръсначката и бързо влезе в спалнята. Не помнеше кога за последно е виждал Сам да плаче.

Колата спря пред полицейския участък на Савил Роу малко след 7:30. Себастиан и Сам слязоха и бяха посрещнати от блясъка на светкавици и извикани въпроси, които напомниха на Себ за процеса срещу Хаким. Не можеше обаче да разбере кой е предупредил пресата по това време сутринта.

— Дъщеря ви наркоманка ли е? — извика един.

— Тя ли е карала? — Втори.

— В оргия ли е участвала? — Трети.

Себ си спомни златното правило на Джайлс, когато се изправящ срещу подобна глутница — ако нямаш какво да кажеш, не казвай нищо.

Влязоха в участъка и Себ каза на дежурния сержант на рецепцията името си.

— Отведете мистър и мисис Клифтън до трета килия — нареди сержантът на един млад полицай — и кажете на главния инспектор, че са дошли.

Полицаят ги поведе по дълъг коридор и надолу по стълбите до мазето. Пъхна голям ключ в ключалката на тежка врата и я отвори, после се дръпна настрани, за да могат да влязат в килията.

Себастиан зяпна разчорленото момиче, което се бе свило в ъгъла на леглото с размазан от сълзи грим. Трябваха му няколко секунди да осъзнае, че това е дъщеря му. Саманта седна до Джесика и я прегърна.

— Всичко е наред, скъпа, и двамата сме тук.

Макар Джесика да беше изтрезняла, дъхът ѝ още миришеше на алкохол и марихуана. След няколко секунди при тях дойде разследващият полицай, който се представи като главен инспектор Мълинс и обясни защо дъщеря им е прекарала нощта в полицейския арест. После попита дали някой от тях познава някой си Пауло Рейналдо.

— Не — без колебание отвърнаха и двамата.

— Дъщеря ви беше с мистър Рейналдо, когато го арестувахме тази сутрин. Вече повдигнахме срещу него обвинения за каране в нетрезво състояние и притежание на три унции марихуана.

Себ се опита да запази спокойствие.

— Главен инспектор, дъщеря ми също ли е обвиняема?

— Не, сър. Макар че тогава беше пияна и подозираме, че е пушила марихуана, а по-късно нападна и полицай, няма да повдигаме обвинения. — Той направи пауза. — Този път.

— Много съм ви благодарна — каза Саманта.

— Къде е младежът? — попита Себастиан.

— По-късно сутринта ще се яви пред магистратите на Боу Стрийт.

— Дъщеря ми свободна ли е, главен инспектор? — тихо попита Саманта.

— Да, мисис Клифтън. Съжалявам за пресата. Някой явно им е подшушнал, но мога да ви уверя, че не сме ние.

Себ нежно хвана Джесика за ръка и я изведе от килията и навън от участъка, където отново бяха посрещнати от светкавици и викове. Той качи жена си и дъщеря си на задната седалка на едно такси, качи се и той и каза на шофьора да тръгва.

Джесика седеше свита между родителите си и не вдигна глава дори след като таксито зави на ъгъла и журналистите изчезнаха от поглед.

Пред дома им в Ленъкс Гардънс чакаха други фотографи и журналисти. Същите въпроси, пак без отговори. Щом се прибраха в безопасност, Себ отиде с Джесика в дневната и още преди тя да успее да седне, поиска да научи цялата истина.

— И не ни спестявай нищо, защото не се съмнявам, че по-късно ще научим всяка пикантна подробност в "Ивнинг Стандарт".

Самоуверената млада жена, която беше напуснала "Анабел" след празнуването на рождения си ден, бе заместена от заекващо разплакано деветнайсетгодишно момиче, което отговаряше на въпросите с треперещ, несигурен глас, който никой от родителите ѝ не беше чувал досега. Между засрамените паузи Джесика описа как се е запознала с Пауло и се увлякла по неговия чар, изтънченост и най-вече, призна тя, по безкрайния поток пари. Макар че разказа на родителите си всичко, тя нито веднъж не обвини любовника си и дори попита дали ще ѝ бъде позволено да го види.

— Защо? — попита Себастиан.

— За да се сбогувам. — Тя се поколеба. — И да му благодаря.

— Не мисля, че би било разумно. Пресата ще те преследва на всяка крачка с надеждата, че ще направиш точно това. Но ако му напишеш писмо, ще се погрижа да го получи.

— Благодаря ти.

— Джеси, трябва да приемеш факта, че разочарова много и двама ни. Едно обаче е сигурно: няма полза да се тръшкаш заради станалото. То вече е минало и само ти можеш да решиш какво ще правиш с бъдещето си.

Джесика погледна родителите си, но не каза нищо.

— Според мен имаш два избора — каза Себ. — Можеш да се върнеш у дома и да разбереш дали е възможно да поправиш нещата, или да напуснеш и да се върнеш към другия си живот.

— Ужасно съжалявам — каза Джесика и сълзите отново потекоха по бузите ѝ. — Зная, че постъпката ми е непростима. Не искам да се връщам и обещавам да направя всичко, за да се реванширам, ако ми дадете втори шанс.

— Разбира се, че ще ти дадем — каза Саманта. — Но не мога да говоря от името на "Слейд".

След няколко часа Себастиан излезе да вземе ранното издание на "Ивнинг Стандарт". Заглавието на първата страница крещеше към него от стойката много преди да е стигнал до продавача:

Прочете статията, докато вървеше бавно към къщи. Тя съдържаше почти всичко, което Джеси бе споделила с тях. Нощ, прекарана в полицейския арест, шампанско, марихуана, две бутилки скъпо вино, последвано от бренди "Александърс", консумирани в "Анабел" на Мейфеър. Среднощна гонитба, в края на която ферари за сто хиляди паунда се блъснало челно в полицейска кола. Имаше дори намек за четворка в леглото.

Мистър Пауло Рейналдо се споменаваше само между другото, но пък и за репортера беше много по-важно да спомене баронеса Ема Клифтън, заместник-министър на здравеопазването, сър Хари Клифтън, популярен писател и защитник на гражданските права, лорд Барингтън, бивш лидер на Камарата на лордовете и Себастиан Клифтън, председател на борда на водеща банка от Сити — въпреки факта, че всички те бяха спали, когато бяха арестували Джесика Клифтън.

Себастиан въздъхна. Можеше само да се надява, че любимата му дъщеря в крайна сметка ще успее да зачеркне преживяното и след време не само ще се възстанови напълно, но и ще стане по-силна. Едва когато стигна до последния параграф осъзна, че това няма да е възможно.

Вирджиния също си взе ранното издание на "Ивнинг Стандарт" и усмивката така и не слезе от лицето ѝ, докато четеше "ексклузивната" статия, без да пропуска нито дума. Добре похарчени десет паунда, каза си тя. Единственото ѝ разочарование бе, че Пауло Рейналдо се признал за виновен и бил глобен с петстотин паунда, след като уверил съдията, че след няколко дни си заминава за Бразилия.

Усмивката ѝ обаче се появи отново, когато стигна до последния абзац на статията. Мистър Джералд Найт, директорът на училището за изящни изкуства "Слейд", казал на репортера, че няма друг избор освен да изключи мистър Рейналдо и мис Джесика Клифтън от колежа. Добавяше, че го прави с голяма неохота в случая с мис Клифтън, тъй като тя била изключително талантлива.

— За мен е огромно удоволствие най-сетне да се запознаем, доктор Барингтън. Отдавна съм ваш почитател.

— Много мило от ваша страна, сър Джеймс, но нямах представа, че изобщо сте чували за мен.

— Преподавали сте на съпругата ми Хелън Кеймбридж — каза сър Джеймс, докато сядаха до камината.

— Бихте ли ми напомнили моминското ѝ име г-н Джеймс?

— Хелън Прентис. Запознахме се, докато учех право в Тринити.

— А, да, помня Хелън. Свиреше на чело в оркестъра на колежа. Още ли свири?

— Само през уикендите, когато никой не я слуша.

Двамата се разсмяха.

— Е, предайте ѝ много поздрави от мен.

— Разбира се, доктор Барингтън. Но признавам, че никой от нас така и не се досети защо искате да се срещнете с мен, освен ако не водите някоя от вашите кампании за набиране на средства. Ако случаят е такъв, трябва да ви напомня, че "Бритиш Петролиум" неотдавна увеличи годишната субсидия във фонда за стипендии на Нюнам Колидж.

Грейс се усмихна.

— Сложили сте си погрешната шапка, сър Джеймс. Не дойдох да се видя с председателя на борда на "Бритиш Петролиум", а с президента на училището за изящни изкуства "Слейд".

— Пак не разбирам.

— Опитайте да не мислите за мен като за Барингтън, а като за роднина на неколцина Клифтън и по-конкретно на Джесика, за която дойдох да ходатайствам.

Топлата и спокойна нагласа на сър Джеймс Невил бързо се смени с намръщена физиономия.

— Боя се, че дори да бяхте Порша, молбите ви щяха да попаднат в глухи уши, доктор Барингтън. Бордът гласува единодушно да изключи мис Клифтън от "Слейд". Не само че е била пияна и вероятно под въздействието на наркотици при арестуването си, но и нападнала полицейски служител, докато била задържана. Лично аз смятам, че е извадила изключителен късмет, че не повдигнаха обвинения срещу нея и не са я вкарали зад решетките.

— Но там е цялата работа, сър Джеймс. Срещу нея няма повдигнати обвинения и не е осъдена.

— Ако не се лъжа, младежът, който е карал колата, беше обвинен, трябваше да плати голяма глоба и напусна страната.

— По-възрастен и далеч по-отракан индивид, по когото Джесика е имала нещастието да се увлече.

— Напълно възможно, доктор Барингтън. Но знаете ли също, че стипендията на мис Клифтън беше отнета преди това, след като е била хваната да пуши марихуана на територията на колежа?

— Да, зная, сър Джеймс. Джесика ми разказа всичко, което се е случило през последната година, и ви уверявам, че дълбоко съжалява за постъпките си, но ако я върнете, няма да ви разочарова за втори път.

— С чия дума разполагаме?

— С моята.

Сър Джеймс се поколеба.

— Боя се, че не може да става и дума, доктор Барингтън — каза накрая. — Мис Клифтън спомена ли също, че е присъствала само на три лекции и седем упражнения през последния семестър и че през това време работата ѝ от отлична е станала неприемлива?

— Да.

— А че когато наставникът ѝ професор Хауард повдигнал въпроса пред нея, тя му казала, да ме прощавате за езика, да се пръждоса?

— Вие никога ли не сте използвали подобен език, сър Джеймс?

— Не и към наставника си и се съмнявам, че Джесика би държала подобен език пред вас, доктор Барингтън, или пред някой друг член на семейството ви.

— Значи никога не сте чували студент да се разбунтува срещу онова, което ние с вас смятаме за приемливо поведение? В края на краищата вие самият имате син и две дъщери. — Сър Джеймс си затвори устата за момент и Грейс успя да продължи: — Имах привилегията да преподавам на много талантливи млади жени през годините, но рядко съм се натъквала на толкова талантлива като Джесика.

— Талантът не е извинение за погазване на правилата на колежа Тук всички трябва да се държат прилично, както ясно казва директорът в доклада си за нещастното стечение на обстоятелствата.

— Според същия този доклад, сър Джеймс, професор Хауард се е обърнал към борда в защита на Джесика и ако си спомням правилпо думите му, е казал, че тя притежава рядък талант, който трябва да се развива, а не да се потъпква.

— Бордът обмисли много внимателно думите на професор Хауард, преди да вземе решението си, и се боя, че покрай големия обществен интерес към случая не ни остава друг избор, освен да…

— Големият обществен интерес, сър Джеймс, не е причинен от Джесика, а от сестра ми Ема, зет ми Хари и дори от брат ми Джайлс Барингтън.

— Напълно е възможно да е така, доктор Барингтън, но привилегията да израснеш в такова забележително семейство прави отговорността ти още по-голяма.

— Значи ако Джесика беше дъщеря на самотна майка, чийто баща я е зарязал, цялото ви отношение е можело да бъде различно?

Сър Джеймс гневно се надигна от мястото си.

— Извинете, доктор Барингтън, но не виждам смисъл да продължаваме тази дискусия. Бордът взе решението си и аз нямам властта да го отменям.

— Никак не ми се иска да ви поправям, сър Джеймс — каза Грейс, без да става от мястото си, но си мисля, че ако прочетете внимателно правилника на "Слейд", член 73б ви позволява да направите точно това.

— Не си спомням член 73б — каза сър Джеймс и се отпусна обратно в креслото си, — но имам чувството, че всеки момент ще ме просветлите.

— Президентът има правото — спокойно рече Грейс — да отмени решение на борда, ако смята, че има смекчаващи вината обстоятелства, които не са били взети предвид.

— И какви са те? — попита сър Джеймс, който едва успяваше да скрие раздразнението си.

— Може би е време да ви напомня за друг студент, който не е имал такива привилегии като Джесика Клифтън. Млад мъж от Кеймбридж, който взел мотора на наставника си без разрешение посред нощ и решил да се повози. Когато бил спрян от полицията за превишена скорост, заявил, че има разрешението на собственика.

— Онова беше просто безобидна шега.

— И когато на сутринта се явил пред съдията, не му било повдигнато обвинение, а му казали да върне мотора на собственика и да се извини. И за щастие, тъй като младият мъж не бил син на член на правителството, инцидентът не бил отразен дори с един абзац в "Кеймбридж Ивнинг Нюз".

— Това изобщо не е честно, доктор Барингтън.

— И когато върнал мотора на наставника си и се извинил, студентът не бил изключен и дори смъмрен, защото наставникът му бил цивилизован човек и много добре си давал сметка, че на младежа му остават само няколко седмици до последните изпити.

— Това е удар под кръста, доктор Барингтън.

— Не мога да не се съглася — каза Грейс. — Но си мисля, че си заслужава да спомена, че въпросният младеж завършил с най-високо отличие, а по-късно станал председател на борда на "Бритиш Петролиум", президент на училището за изящни изкуства "Слейд" и бил произведен в рицар.

Сър Джеймс наведе глава.

— Съжалявам, че прибягвам до подобна тактика, сър Джеймс, и мога само да се надявам да ми простите, когато един ден дама Джесика Клифтън стане президент на Кралската академия.

— Кажи, дядо — попита Джесика, — случвало ли ти се е някога да се представиш като пълен глупак?

— Тази седмица ли имаш предвид, или миналата? — попита Хари.

— Говоря сериозно. Когато си бил млад.

— Това беше толкова отдавна, че дори не си спомням — каза Хари. Джесика мълчеше и чакаше отговор на въпроса си. — Например, да те арестуват за убийство? — най-сетне рече той. — Това брои ли се?

— Но ти си бил невинен и всичко е било ужасно недоразумение.

— Съдията не мислеше така, защото ме осъди на четири години затвор, а ако не ме лъже паметта, ти остана в килия само една нощ. — Джесика се намръщи и не отговори. — А после имаше един случай, когато не се подчиних на заповед и посъветвах немски генерал да сложи оръжие и да се предаде, докато аз самият разполагах само с един пистолет и един ефрейтор ирландец.

— И американците те наградили с медал за тази постъпка.

— Не това е важното, Джеси. Често на война могат да те провъзгласят за герой заради нещо, за което биха те арестували или може би застреляли, ако го направиш в мирно време.

— Мислиш ли, че баща ми някога ще ми прости.

— Няма причина да не го направи. Самият той направи нещо много по-лошо на твоята възраст, което бе причина майка ти да го напусне и да се върне в Америка.

— Тя ми каза, че са се отдалечили един от друг.

— Вярно, но не ти е казала защо. И те трябва да са благодарни на теб, че ги събра отново.

— А аз на кого трябва да благодаря?

— На баба си Грейс, ако питаш кой направи възможно завръщането ти в "Слейд" през септември.

— Мислех си, че баба се е намесила.

— Не. Макар че няма да ми е благодарна, че ти го казвам, Грейс обедини сили с професор Хауард и доказа, че когато двама души работят заедно, могат да се превърнат в цяла армия.

— Как изобщо бих могла да им се отблагодаря?

— Като докажеш, че са били прави. Което ме води до въпроса как върви работата ти.

— Честният отговор е, че не зная. Ти можеш ли да си сигурен как се оформя някоя от книгите ти?

— Не. Накрая оставям на критиците и читателите да вземат решението.

— В такъв случай предполагам, че и за мен ще бъде същото. Е, би ли ми дал честното си мнение за най-новата ми работа?

— Мога да се опитам — каза Хари с надеждата, че няма да му се наложи да лицемерничи.

— В такъв случай няма по-подходящ момент от сега — заяви Джесика, хвана го за ръка и го изведе от библиотеката. — Много мило от твоя страна да ми позволиш да дойда за лятото и да видя дали мога да поправя нещата — добави тя, докато се качваха по стълбите.

— И направи ли го?

— Точно това се надявам да ми кажеш — рече Джесика, отвори вратата на старата си детска стая и отстъпи настрани.

Хари влезе предпазливо в стаята и погледна редиците подготвителни скици на пода. Те дори не започнаха да го подготвят за огромното платно на статива в средата на помещението. Хари зяпна картината на Имението, което си мислеше, че познава толкова добре. Поляната, розовата градина, езерото, импозантната сграда, огромните дъбове, които привличаха погледа към хоризонта. Всеки цвят беше погрешен но взети заедно…

Накрая Джесика не издържа.

— Е? Кажи нещо, дядо.

— Мога само да се надявам моята последна книга да е наполовина толкова добра.

28

— Но това е семейна традиция — настоя Ема.

— Не можем ли да си вземем почивна година? — пошегува се Себастиан.

— Категорично не. Обещах на прадядо ти, че семейството винаги ще посреща Коледа заедно, а на трийсет и първи декември ще споделяме какво сме решили да постигнем през следващата година. Така че кой иска да започне този път?

— С баща ми беше по-зле — каза Саманта. — Той ни караше да пишем решенията си и година по-късно трябваше да ги четем на глас, за да напомняме на всички какви глупости сме обещавали.

— Винаги съм харесвала баща ти — каза Ема. — Е, защо тогава не започнеш ти?

— По това време догодина — каза Саманта — ще имам работа.

— Но ти вече си имаш работа — отвърна Ема. — Отглеждаш следващия председател на борда на "Фартингс Кауфман".

— Не мисля — рече Себ и погледна сина си, който приземяваше макет на "Конкорд" на пода. — Мисля, че възнамерява да стане летец изпитател.

— В такъв случай ще стане председател на борда на "Бритиш Еъруейс" — каза Ема.

— Може пък да не иска да става председател на каквото и да било — предположи Грейс.

— Ако имаше възможност, Сам, какво би си харесала? — попита Хари.

— Кандидатствах в института "Кортоулд", в изследователския им отдел. Работното време е гъвкаво и тъй като Джейк ще тръгне на забавачка, това би било идеално.

— На по-практичните членове на семейството — каза Себастиан — може би ще им е интересно да научат, че назначаването на детегледачка ще струва повече, отколкото Сам може да се надява да получава като изследовател в "Кортоулд".

— Разумно разпределение на богатството — каза Грейс. — Двама души, занимаващи се с онова, което искат да правят, и получаващи съответните възнаграждения.

— Какво е твоето решение за новата година, лельо Грейс? — попита Себастиан.

— Реших да се пенсионирам по-рано и ще напусна университета в края на академичната година.

— Ела при нас в Камарата на лордовете — каза Джайлс. — Твоята мъдрост и здрав разум ще са ни от полза.

— Благодаря, но двама Барингтън в Горната камара са предостатъчни — отвърна Грейс. — Пък и подобно на Саманта, аз също си търся друга работа.

— Смея ли да попитам каква? — поинтересува се Хари.

— Кандидатствах за учителка в местно общообразователно училище с надеждата, че ще помогна на някои умни момичета да влязат в Кеймбридж, макар да не са си представяли, че това е възможно.

— Защо не момчета? — засегна се Джайлс.

— Защото в Кеймбридж вече има предостатъчно момчета.

— Засрамваш всички ни, лельо Грейс — рече Себастиан.

— А ти какво си замислил за новата година, Себ? — отвърна Грейс. — Освен да правиш повече и повече пари?

— Да се надявам, че си права, защото точно това очакват от мен клиентите ми, сред които между другото си и ти.

— Туш — каза Ема.

— Твой ред е, Джесика — каза Грейс. — Надявам се да планираш нещо по-смислено от председателстване на банка.

Не беше нужно никой да напомня на Джесика за решението ѝ преди година: да оправдая вярата на баба Грейс в мен и да се възползвам максимално от дадения ми втори шанс.

— Твърдо съм решена да спечеля стипендия за Кралската академия.

— Браво — зарадва се Ема.

— Не е достатъчно — каза Грейс. — Всички знаем, че ще го постигнеш. Вдигни летвата, млада госпожице.

Джесика се поколеба за момент.

— Ще спечеля Наградата на основателя.

— Така по бива — каза Грейс. — И всички ще присъстваме на връчването ѝ.

— Твой ред е, мамо — каза Себастиан, решил да се притече на помощ на дъщеря си.

— Ще тръгна на фитнес и ще сваля три килограма.

— Но това е решението ти от миналата година!

— Знам — каза Ема. — И затова сега ще трябва да сваля шест килограма.

— Аз също — каза Джайлс. — Но за разлика от Ема, поне изпълних решението си от миналата година.

— А какво беше то? — попита Хари.

— Заклех се да се върна на първия ред и да ми предложат предизвикателен пост, след като Майкъл Фут най-сетне подаде оставка и направи път на някого, който всъщност иска да се премести на Номер Десет.

— Какъв пост ти е предложил мистър Кинок в кабинета в сянка? — попита Грейс.

Джайлс продължи да се хили.

— He — каза Ема. — Не би посмял! Да не би да си го отказал?

— Не можах да се сдържа — рече Джайлс. — Затова решението ми за новата година е да дразня, тормозя и създавам колкото се може повече проблеми на правителството и най-вече на здравния му министър.

— Плъх! — заяви Ема.

— Не, сестричке. Ако трябва да сме точни, аз съм плъходав.

— Край на рунда — разсмя се Хари. — Преди да сте се сбили наистина, кой е следващият?

— Може би Фреди? — обади се Карин.

Това беше първата Коледа на Фреди в Имението и Джесика го обгрижваше като единствено дете, а Джейк сякаш не се откъсваше на повече от крачка от новия си приятел.

— Моето решение за новата година — каза Фреди — ще е същото като за тази година и ще продължи така, докато не го постигна. — Той може и да нямаше намерение, но привлече вниманието на всички. — Ще отбележа сто точки на Лордс и ще бъда като баща си.

Джайлс се извърна. Не искаше да поставя момчето в неудобно положение.

— А щом го постигнеш, какво следва? — попита Хари, когато видя, че най-старият му приятел е на път да се разплаче.

— Два пъти по сто точки, сър Хари — без колебание отвърна Фреди.

— Лесно можем да познаем какво ще бъде следващото решение, щом постигнеш това — каза Грейс.

Всички се разсмяха.

— А сега е твой ред, Карин — рече Ема.

— Реших да участвам в Лондонския маратон и да събера пари за имигрантите, които искат да учат в университет.

— Какво е разстоянието на маратона? — попита Саманта.

— Малко повече от двайсет и шест мили.

— По-добре ти, отколкото аз. Но имаш от мен по пет паунда за миля.

— Много щедро от твоя страна, Сам — рече Карин.

— И от мен каза Себастиан.

— И от мен — добави Джайлс.

— Благодаря, но не, благодаря — каза Карин и извади бележник. — Саманта вече ми обеща три паунда за километър, така че очаквам останалите да дадете същия дял от доходите си.

— Помощ — каза Себастиан.

— Към теб ще се обърна накрая — каза Карин и се усмихна на Себ, преди да се консултира със списъка си. — Грейс е с двайсет и пет паунда на миля, Ема и Хари са с по петдесет всеки, Джайлс е със сто. А на Себастиан като председател на банката съм му писала по хиляда паунда на миля. — Това прави… — тя отново се консултира с бележника — трийсет и една хиляди деветстотин и осемдесет паунда.

— Мога ли да кандидатствам като студентка имигрант по рисуване от новия свят, която не е съвсем сигурна кои са родителите ѝ и за съжаление е изгубила стипендията си? — каза Джесика.

Всички се разсмяха.

— И това не е всичко. С Фреди и Джейк бихме искали да дадем по десет паунда на миля.

— Но това ще ти струва седемстотин и осемдесет паунда — каза баща ѝ. — Така че съм длъжен да попитам, как възнамеряваш да платиш?

— Банката ще има нужда от портрет на председателя си, който да окачи в заседателната зала — отвърна Джесика. — Познай на кого ще го поръчат и какъв ще бъде хонорарът.

Хари се усмихна, доволен, че внучката му си е възвърнала ексцентричността наред с язвителното си чувство за хумор.

— Имам ли думата по въпроса? — попита Себ.

— Категорично не — заяви Джесика. — Иначе какъв е смисълът да си баща?

— Браво, Карин — каза Грейс. — Всички те аплодираме.

— Чакайте, чакайте, чакайте — намеси се Себ. — Към договора ще има и допълнителна клауза. Карин няма да получи нито пени, ако не стигне до финала.

— Става — съгласи се Карин. — И благодаря на всички ви.

— Кой остана? — попита Ема.

Всички насочиха вниманието си към Хари, който не се сдържа и ги накара да почакат още няколко секунди.

— Имаше някога една забележителна стара дама, която малко преди да умре написа на сина си писмо, в което му каза, че може би е дошло времето да напише онзи роман, за който така често ѝ говореше. — Хари замълча за момент. — Е, майко — продължи той, поглеждайки нагоре към небето, — времето дойде. Вече нямам извинения да не изпълня желанието ти, тъй като току-що завърших последната книга от поредицата за Уилям Уоруик.

— Разбира се, освен ако коварният ти издател не предложи на податливия си писател още по-голям аванс, на който той няма да може да устои — предположи Ема.

— С радост мога да ти кажа, че това ще е невъзможно — рече Хари.

— Как така? — попита Себ.

— Току-що изпратих последния ръкопис на Арън Гинзбърг и той скоро ще открие, че съм убил Уилям Уоруик.

Всички млъкнаха потресени освен Джайлс, които каза:

— Това не е попречило на сър Артър Конан Дойл да върне Шерлок Холмс към живота, след като верните му читатели си помислили, че Мориарти го е хвърлил oт скалата.

— Същото си помислих и аз — рече Хари, — затова завърших книгата с погребението на Уилям Уоруик и как жена му и децата му стоят и гледат как спускат ковчега му в земята. Доколкото помня, само един човек е възкръсвал от мъртвите.

Това накара Джайлс да млъкне.

— Можеш ли да ни кажеш нещо за следващия си роман? — попита Карин. Подобно на всички други, тя за първи път чуваше за смъртта на Уилям Уоруик.

Хари отново изчака вниманието на всички, дори на Джейк, да се насочи към него.

— Действието ще се развива в някой от руските сателити, най-вероятно в Украйна. Първата глава ще започне в предградие на Киев, където едно семейство — майка, баща и дете — вечерят заедно.

— Момче или момиче? — попита Джесика.

— Момче.

— На колко години?

— Още не съм решил. На петнайсет или шестнайсет. Знам със сигурност единствено, че семейството празнува рождения ден на момчето и по време на вечерята, която не може да се нарече точно пиршество, читателят ще научи за проблемите, пред които са изправени от живота в потиснически режим, смятащ бащата, който е профсъюзен лидер, за смутител на реда и дисидент, осмеляващ се да предизвиква държавната власт.

— Ако се беше родил в тази страна, той би могъл да е лидер на опозицията — каза Джайлс.

— Но в собствената му страна — продължи Хари — се отнасят към него като с човек извън закона, като с престъпник.

— После какво става? — попита Джесика.

— Момчето тъкмо да отвори подаръка си, когато пред къщата спира военен камион и десетина войници разбиват вратата, извличат бащата на улицата и го застрелват пред очите на жена му и детето му.

— Убиваш главния герой още в първата глава? — изуми се Ема.

— Историята ще е за детето, а не за бащата — каза Грейс.

— И за майката — добави Хари, — защото тя е интелигентна и оправна жена, която вече е разбрала, че ако не избягат от страната, в най-скоро време бунтовният ѝ син ще потърси отмъщение и неизбежно ще бъде сполетян от участта на баща си.

— И къде ще бягат? — попита Джесика.

— Майката се колебае между Америка и Англия.

— И как решават? — попита Карин.

— С ези и тура.

Цялото семейство не откъсваше очи от разказвача.

— И какъв е обратът? — попита Себ.

— Проследяваме какво се случва с майката и детето, глава след глава. В първата те бягат в Америка. Във втората са в Англия. Така че трябва да сравняваме две много различни истории, които се случват по едно и също време.

— Еха — рече Джесика. — А после какво става? — Де да знаех — отвърна Хари. — Но моето решение е за новата година е да разбера.

29

— Десет минути до старта — каза глас по високоговорителя.

Карин тичаше на място, опитвайки се да стигне до онова, което опитните бегачи наричат "зоната". Беше тренирала часове наред, дори бе пробягала половината разстояние, но сега неочаквано се чувстваше много самотна на стартовата линия.

— Пет минути — обяви съдбовният глас.

Карин погледна спортния си часовник, подарен ѝ неотдавна от Джайлс. 0:00. "Иди колкото се може по-напред", беше ѝ казал Фреди. Защо да добавя ненужно време и разстояние към надпреварата? Карин никога не бе смятала маратона за надпревара — беше се надявала да финишира за по-малко от четири часа. А сега се надяваше просто да финишира.

— Една минута — избумтя гласът.

Карин беше в единайсетата редица, но тъй като участниците бяха повече от 8000, смяташе, че е достатъчно напред.

— Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно! — извикаха всички бегачи, преди сирената да завие зловещо. Карин натисна копчето на хронометъра и пое напред, пометена от ентусиазираната вълна.

Всяка миля беше отбелязана с широка синя линия на асфалта и Карин пробяга първата за по-малко от осем минути. Когато установи по-равномерен ритъм, започна да забелязва тълпите от двете страни на трасето. Някои викаха, други ръкопляскаха, а трети зяпаха невярващо масата човешка плът с всякакви форми и размери, която се носеше покрай тях на различни скорости.

Умът ѝ започна да се отплесва. Мислеше си за Джайлс, който я бе докарал до малкото село от палатки сутринта, за да се регистрира, и който сега беше някъде на студа и я чакаше да се появи сред отпадналите. След това мислите ѝ се насочиха към неотдавнашното ѝ посещение в Камарата на лордовете да чуе как заместник-министърът на здравеопазването отговаря на въпроси. Ема се бе справила добре и мнението на Джайлс бързо подейства на темпото ѝ. Когато пресече линията, отбелязваща половината разстояние, Карин се надяваше, че темпото ѝ е добро, макар да приемаше, че победителят сигурно вече пресича финала.

Джайлс ги беше предупредил, че Карин едва ли ще финишира за по-малко от четири часа, така че всички бяха станали рано сутринта, за да си намерят място, от което тя ще ги види. Предишната вечер Фреди се бе трудил упорито върху един плакат и се надяваше, че той ще разсмее Карин, докато минава със залитане покрай тях.

Щом се върна на Смит Скуеър, след като остави жена си да се регистрира в Гринуич Парк, Джайлс поведе малката група нейни привърженици към сградата на Министерството на финансите и намери място на първия ред зад бариерите на площада пред парламента, срещу статуята на Уинстън Чърчил.

Карин вече приближаваше онова, което всички маратонци наричаха "стената". Обикновено идваше между седемнайсетата и двайсетата миля и тя бе чувала толкова често за изкушението да се убедиш, че ако отпаднеш, никой няма да забележи. Всички щяха да забележат. Можеше и да не кажат нищо, но Себастиан ясно бе дал да се разбере, че няма да плати нито пени, ако тя не пресече финала. Сделката си е сделка, беше ѝ напомнил. Но тя сякаш се движеше все по-бавно и по-бавно, а и пътният знак пред нея, който ограничаваше скоростта до трийсет мили в час, не помогна особено на темпото ѝ.

Но нещо, може би страхът от провал, я караше да продължи и тя се престори, че не забелязва, когато първо беше задмината от пощенска кутия, а няколко минути след това от камила. Давай, давай, давай, казваше си. Спри, спри, спри, настояваха краката ѝ. Докато минаваше знака за двайсетата миля, тълпата завика силно, но не за нея, а за гъсеницата, която я подмина.

Когато забеляза в далечината извисяващия се Тауър, Карин започна да вярва, че може и да успее. Погледна часовника — 3 часа и 32 минути. Възможно ли беше да пробяга разстоянието за по-малко от четири часа?

Когато зави от крайречната улица и мина покрай Биг Бен, чу силни и продължителни викове. Погледна и видя Джайлс, Хари и Ема да ѝ махат трескаво. Джесика рисуваше ожесточено, а Фреди държеше плакат с надпис ДАВАЙ, МИСЛЯ, ЧЕ СИ НА ТРЕТО МЯСТО!

Карин някак успя да вдигне ръка в отговор, но когато зави по Мол, едва можеше да поставя единия си крак пред другия. Оставаше ѝ още четвърт миля, когато започна да забелязва претъпканите тротоари от двете страни, още по-възторжено викащите тълпи и дори телевизионен екип на Би Би Си, който я снимаше, докато тичаше назад по-бързо, отколкото тя можеше напред.

Погледна нагоре и видя електронния часовник над финала да отброява неуморно времето. Три часа, минути… и внезапно Карин започна да проявява интерес към секундите — 31, 32, 33… С едно последно херкулесово усилие тя се помъчи да ускори крачка. Когато най-сетне пресече линията, вдигна ръце високо във въздуха, сякаш бе олимпийски шампион След още няколко крачки падна на земята.

Миг по-късно човек от Червения кръст бе коленичил до нея с бутилка вода в едната ръка и бляскаво сребристо наметало в другата.

— Опитайте се да продължите да се движите — каза ѝ той, докато ѝ слагаше медала.

Карин закрачи — бавно, много бавно, но духът ѝ се повдигна, когато видя в далечината Фреди, който тичаше към нея с разперени ръце, следван плътно от Джайлс.

— Поздравления! — извика Фреди още преди да е стигнал до нея. — Три часа, петдесет и девет минути и единайсет секунди. Сигурен съм, че догодина ще се справиш по-добре.

— Няма да има догодина — заяви твърдо Карин. — Дори Себастиан да ми предлага един милион паунда.