Той бе човек

Пролог 1978

Ема винаги се вглеждаше по-внимателно във всеки съд, който плаваше с канадски флаг на кърмата. После проверяваше името на корпуса и едва тогава пулсът ѝ се нормализираше.

Когато погледна този път, пулсът ѝ се ускори почти двойно и краката ѝ едва не се подгънаха. Провери отново — нямаше начин да забрави това име. Стана и загледа двата малки влекача., които бълваха черен пушек в естуара и теглеха ръждясалия стар товарен кораб към последния му пристан.

Смени посоката, но докато вървеше към гробището на кораби, все си мислеше за евентуалните последици от опитите да открие истината след всички тези години. Би било много по-разумно просто да се върне в кабинета си, вместо да рови в миналото… в далечното минало.

Но не се върна и когато стигна гробището, тръгна право към офиса на началника, сякаш правеше обичайните си сутрешни обиколки. Влезе в железопътния вагон и с облекчение видя, че Франк го няма — само секретарката пишеше на машината. Щом видя председателя на компанията, тя веднага стана.

— Мистър Гибсън не е тук, мисис Клифтън. Да ида ли да го потърся?

— Не е необходимо — отвърна Ема. Погледна голямата графика на стената и най-лошите ѝ страхове се потвърдиха. Работата по разрязването на «Мейпъл Лийф» трябваше да започне във вторник. Това поне ѝ даваше малко време да реши дали да предупреди Хари, или, подобно на Нелсън, да си затвори очите. Но ако Хари откриеше, че «Мейпъл Лийф» се е озовал на гробището, и я попиташе дали е знаела, тя нямаше да е в състояние да го излъже.

— Сигурна съм, че мистър Гибсън ще се върне след няколко минути, мисис Клифтън.

— Не се безпокойте, не е важно. Все пак ще го помолите ли да се отбие при мен, когато има път през офиса?

— Мога ли да му кажа по какъв повод?

— Той ще се сети.

Влакът вече наближаваше Труро. Карин гледаше през прозореца. Мислите ѝ бяха другаде — опитваше се да приеме смъртта на баронесата.

От няколко месеца не се бе виждала със Синтия Форбс-Уотсън и от МИ6 не бяха направили опит да я сменят като неин надзорник. Дали не бяха изгубили интерес към нея? От известно време Синтия не ѝ бе давала нищо съществено за Пенгели и срещите им на чай бяха ставали все по-редки.

Пенгели беше загатнал, че очаква в близко бъдеще да се върне в Москва. Карин с нетърпение очакваше този момент. Беше ѝ противно да лъже Джайлс, единствения човек, когото обичаше, и ѝ бе дошло до гуша да пътува до Корнуол под предлог, че гостува на баща си. Пенгели не ѝ беше баща, а пастрок. Тя го ненавиждаше. Беше се молила майка ѝ да не се омъжва за него. Но след като тя стана мисис Пенгели, Карин бързо осъзна, че може да използва дребния партиен функционер, за да избяга от режима, който мразеше повече и от него, ако това изобщо беше възможно. И тогава бе срещнала Джайлс Барингтън, който направи всичко това възможно, като се влюби в нея.

Мразеше, че не може ла каже на Джайлс истинската причина да пие толкова често чай с баронесата в Камарата на лордовете. След смъртта на Синтия вече нямаше нужда да лъже. Но когато Джайлс научеше истината, дали щеше да повярва, че е избягала от тиранията на Източен Берлин само защото е искала да бъде с него? Не беше ли прекалила с лъжите?

Докато влакът влизаше в Труро, Карин се замоли това да е за последен път.

— От колко години работиш за компанията, Франк? — попита Ема.

— Близо четирийсет, мадам. При баща ви и при дядо ви преди него.

— Значи си чувал за историята на «Мейпъл Лийф»?

— Било е преди моето време, мадам, но всички в корабостроителницата са запознати с историята, макар че малцина говорят за нея.

— Ще те помоля за една услуга, Франк. Би ли подбрал малък екип мъже, на които може да се има доверие?

— Имам двама братя и братовчед, които никога не са работили за друг освен за «Барингтън».

— Ще трябва да дойдат в неделя, когато корабостроителницата е затворена. Ще им платя двойна надница в брой и ще получат поощрителна премия в същия размер след дванайсет месеца, но само ако не съм чула нищо за станалото този ден.

— Много щедро от ваша страна, мадам — каза Франк и докосна фуражката си.

— Кога ще могат да започнат?

— В неделя следобед. Корабостроителницата ще бъде затворена до вторник, понеделник е някакъв празник на банката.

— Даваш ли си сметка, че не си ме попитал какво искам да направите?

— Не е нужно да ви питам, мадам. И ако намерим онова, което търсим в двойното дъно, тогава какво?

— Искам само останките на Артър Клифтън да бъдат погребани по християнски.

— А ако не намерим нищо?

— Тогава и за петимата това ще си остане тайна, която ще отнесем в гроба си.

Пастрокът на Карин отвори вратата и я посрещна с необичайно топла усмивка.

— Имам да споделя добра новина с теб — каза той, докато тя влизаше в къщата, — но ще трябва да почака за по-късно.

Възможно ли беше този кошмар най-сетне да свършва? В следващия момент Карин видя броя на «Таймс» на масата в кухнята, отворен на страницата с некролози. Загледа се в познатата снимка на баронеса Форбс-Уотсън и се запита дали е просто съвпадение, или той нарочно е оставил вестника отворен, за да я провокира.

Докато пиеха кафето, разговаряха на общи теми, но Карин нямаше как да не забележи трите куфара до вратата, които като че ли известяваха скорошно заминаване. Въпреки това безпокойството ѝ растеше с всяка минута, тъй като Пенгели оставаше по-спокоен и дружелюбен, отколкото ѝ допадаше. Да не би да беше «щастлив като на уволнение», както се казваше в армията?

— Време е да поговорим по по-сериозни въпроси — каза той и вдигна пръст пред устните си. Отиде в коридора и свали тежкото палто от закачалката до вратата. Карин си помисли дали да не побегне, но ако го направеше, а той само смяташе да ѝ каже, че се връща в Москва, с прикритието ѝ щеше да е свършено.

Пенгели ѝ помогна да се облече и излязоха навън.

Карин се изненада, когато той я хвана здраво за ръката и буквално я помъкна по пустата улица. Обикновено вървяха хванати под ръка, така че страничният наблюдател да си помисли, че са баща и дъщеря, тръгнали на разходка. Но не и днес. Карин реши, че ако попаднат на някого, дори на стария полковник, ще спре и ще го заговори, защото знаеше, че Пенгели няма да рискува да се разкрие пред очевидец.

Пенгели продължаваше да дрънка с приповдигнат тон. Това бе толкова необичайно, че Карин се изпълни с още повече опасения. Погледът ѝ се стрелкаше във всички посоки, но явно никой не се беше осмелил да се разхожда в този мрачен сив ден.

Щом стигнаха гората, Пенгели се огледа както винаги дали някой не ги следи. Ако имаше някого, обикновено тръгваха обратно към къщата. Но не и този следобед.

Макар че бе едва четири следобед, светлината вече започваше да отслабва и ставаше все по-тъмно. Той сграбчи още по-здраво лакътя ѝ. Гласът му се промени в тон със студения вечерен въздух.

— Знам, че ще се зарадваш да чуеш, Карин — никога не я наричаше Карин, — че бях повишен и скоро ще пътувам обратно за Москва.

— Поздравления, другарю. Напълно заслужено.

Пенгели не пусна ръката ѝ.

— Така че това е последната ни среща — продължи той. Нима… — Но маршал Кошевой ми даде една последна задача. — Пенгели замълча, сякаш искаше тя сама да се досети. Бяха навлезли в гората и бе станало толкова тъмно, че Карин почти не виждаше какво има на метър пред нея. Пенгели обаче явно знаеше точно къде отива, сякаш бе репетирал всяка крачка.

— Началникът на контраразузнаването — спокойно каза той — най-сетне откри в редиците ни изменника, който години наред предаваше родината. Аз бях избран да въздам подходящото възмездие.

Желязната му хватка най-сетне се отпусна. Инстинктът на Карин беше да побегне, но той бе избрал добре мястото. Групичка дървета зад нея, изоставената мина отдясно, тясната пътека отляво, която едва се виждаше, а над нея се извисяваше Пенгели, които едва ли можеше да е по-спокоен и нащрек.

Той бавно извади пистолет от джоба на палтото см. Дали си мислеше, че тя ще побегне и ще му се наложи да стреля няколко пъти, за да я убие?

Карин остана като закована на мястото си.

— Ти си предателят — каза Пенгели. — които нанесе на каузата ни повече вреда, отколкото всеки друг агент в миналото. Затова ще умреш така, както заслужава всеки предател. — Погледна към шахтата на мината. — Ще съм в Москва много преди да открият трупа ти — ако изобщо го открият.

Бавно вдигна пистолета и се прицели между очите ѝ. Последната мисъл на Карин, преди Пенгели да дръпне спусъка, беше за Джайлс.

Изстрелът проехтя и ято подплашени птици се разлетя високо в небето.