Той бе човек

1

Шести дръпна спусъка. Куршумът излетя от цевта с 340 км/ч, улучи целта на пет сантиметра под лявата ключица и я уби на място.

Вторият куршум се заби в дърво на метри от двете паднали тела. Миг по-късно петима парашутисти от САС изскочиха от храсталаците край изоставената калаена мина и се втурнаха към телата. Също като опитни механици от Формула 1, всички изпълниха задълженията си без никакви дискусии и въпроси.

Първи — лейтенантът начело на отряда — взе пистолета на Пенгели и го прибра в найлонова торбичка, а Пети, докторът, клекна до жената и провери пулса ѝ — беше слаб, но налице. Явно беше припаднала, когато бе чула първия изстрел; именно затова осъдените на разстрел често биваха завързвани на стълб.

Втори и Трети, и двамата ефрейтори, внимателно вдигнаха жената на носилка и я понесоха към една поляна в гората на стотина метра по-нататък, където ги чакаше хеликоптер, чиито перки вече се въртяха. Щом качиха носилката и слязоха, медикът се качи при пациентката си и хеликоптерът излетя. Пети пак провери пулса на жената — беше малко по-силен и равномерен.

Долу в гората Четвърти, сержант и шампион по бокс тежка категория, вдигна тялото на мъжа и го метна на рамо като чувал с картофи, след което се отдалечи в тръс от колегите си. Знаеше точно накъде отива.

След секунди се появи втори хеликоптер и направи кръг, като осветяваше с широк лъч района на операцията. Втори и Трети бързо се върнаха при снайпериста Шести, който вече беше слязъл от дървото, където се беше спотайвал. Тримата започнаха да търсят двата куршума.

Първият се беше забил в земята на метри от мястото, където бе паднал Пенгели. Шести беше проследил траекторията му и го откри за секунди. Макар че всички от отряда имаха опит в забелязването на следи от рикошет, откриването на втория куршум им отне малко повече време. Единият ефрейтор, за когото това бе едва втората мисия, вдигна ръка в мига, в който го видя. Изчопли с ножа си куршума от дървото и го даде на Първи, който го пусна в друга найлонова торбичка — сувенир, който щеше да бъде изложен в столова, в която никога не се посрещаха гости.

Работата беше приключена.

Четиримата изтичаха покрай старата мина към поляната и излязоха точно когато вторият хеликоптер кацаше. Лейтенантът изчака хората си да се качат на борда, след което седна до пилота и закопча колана си. Докато хеликоптерът се издигаше, той спря хронометъра си.

— Девет минути и четирийсет и три секунди. Горе-долу приемливо — надвика той рева на турбините. Беше уверил командира си, че мисията ще е не само успешна, но и че ще бъде изпълнена за по-малко от десет минути. Погледна надолу — ако не се брояха няколкото отпечатъци от подметки, които щяха да бъдат заличени от следващия дъжд, нямаше никакви следи какво е станало на това място. Дори някои от местните да бяха забелязали отлитащите в различни посоки хеликоптери, нямаше да им обърнат почти никакво внимание. В края на краищата военновъздушната база Бодмин беше само на трийсетина километра и военните учения бяха част от ежедневието за тукашните жители.

Един местен обаче знаеше отлично какво става. Полковник Хенсън от запаса бе звъннал в Бодмин секунди след като бе видял как Пенгели излиза от къщата, сграбчил здраво ръката на дъщеря си. Беше набрал номера, на който го бяха инструктирали да се обади, ако заподозре, че тя е в опасност. Нямаше представа кой е от другата страна на линията. Каза само кодовата дума «Бурен» и връзката тутакси прекъсна.

След четирийсет и осем секунди два хеликоптера се издигнаха във въздуха.

Командирът отиде до прозореца и загледа двете машини «Пума», които прелетяха над офиса му и се насочиха на юг. Закрачи нервно из стаята, като на всеки няколко секунди си поглеждаше часовника. Беше човек на действието и не обичаше да бъде наблюдател, макар че с неохота приемаше, че на трийсет и девет вече е твърде стар за тайни операции. «Служи и онзи, що бди и чака»[1].

Когато десетте минути най-сетне изминаха, той се върна при прозореца, но трябваше да чака още три минути, преди да види спускащия се от облаците хеликоптер. Изчака още няколко секунди, преди да реши, че може да отпусне стиснатите си палци — ако се появеше и вторият хеликоптер, значи операцията се беше провалила. Инструкциите от Лондон бяха повече от ясни. Ако жената е мъртва, тялото ѝ трябва да бъде откарано в закрито крило на болницата в Труро, където трети екип вече беше получил инструкции. Ако беше оцеляла, трябваше да бъде откарана в Лондон при четвърти екип. Командирът не знаеше какви са заповедите на другите екипи и нямаше представа коя е жената — тази информация бе недостъпна за него.

Хеликоптерът кацна. Командирът продължаваше да стои неподвижно. Вратата се отвори и лейтенантът скочи на пистата, като се наведе под въртящите се перки. Пробяга приведен няколко метра, изправи се, видя стоящия на прозореца полковник и вдигна палци. Командирът въздъхна с облекчение, върна се при бюрото си и набра записания в бележника му номер. За втори и последен път говореше със секретаря на кабинета.

— Полковник Доус, сър.

— Добър вечер, полковник — каза сър Алън.

— Операция «Бурен» е завършена успешно, сър. Пума Едно се върна в базата. Пума Две е на път към дома.

— Благодаря — каза сър Алън и затвори.

Нямаше време за губене. Следващата му среща щеше да започне всеки момент. Сякаш в отговор на мислите му секретарката отвори вратата и каза:

— Лорд Барингтън.

— Джайлс — каза сър Алън, стана от бюрото и стисна ръката на госта си. — Да ви предложа чай или кафе?

— Не, благодаря — каза Джайлс, който се интересуваше само от едно — да разбере защо секретарят на кабинета иска да го види толкова спешно.

— Съжалявам, че ви измъкнах от Камарата — каза сър Алън, — но трябва да обсъдя с вас един въпрос по правилата на Тайния съвет.

Джайлс не беше чувал тези думи откакто беше министър, но нямаше нужда да му се напомня, че онова за което стане дума сега, не бива да се споменава никога, освен пред друг таен съветник.

Той кимна и сър Алън каза:

— Ще започна с това, че съпругата ви Карин не е дъщеря на Пенгели.

Един счупен прозорец и миг по-късно шестимата бяха вътре. Не знаеха какво точно търсят, но когато го видеха, нямаше как да го пропуснат. Майорът начело на втория екип, известен като Боклукчиите, нямаше хронометър, защото не бързаше. Хората му бяха обучени да не бързат, за да не пропуснат нищо. Никога не получаваха втори шанс.

За разлика от колегите си от първия отряд, те бяха облечени в анцузи и носеха големи черни найлонови чували. Изключение правеше Четвърти, но той не бе постоянен член на екипа. Дръпнаха всички завеси преди да запалят лампите и да започнат търсенето. Бързо и методично опразниха всички стаи, без да оставят нищо на случайността.

След два часа бяха напълнили осем чувала. Игнорираха тялото, което Четвърти бе сложил на килима в предната стая, макар че един от тях претърси джобовете му.

Последното, което преровиха, бяха трите куфара в коридора до вратата. Оказаха се истинско съкровище. Съдържанието им напълни един чувал, но съдържаше повече информация от останалите седем, взети заедно — дневници, имена, телефонни номера, адреси и секретни папки, които Пенгели несъмнено бе възнамерявал да отнесе в Москва.

Екипът остана още час, за да провери дали не е пропуснал нещо, но не намериха нищо интересно — но пък бяха професионалисти, обучени да откриват интересните неща още от първия път. След като командирът се увери, че нямат повече работа тук, излязоха през задната врата и тръгнаха по добре заучени маршрути обратно към депото. Оставиха единствено Четвърти. Но пък той не беше боклукчия, а разрушител.

Щом чу входната врага да се затваря, сержантът запали цигара и дръпна няколко пъти, преди да я хвърли на килима до тялото. После изтръска бензина от запалката си върху огънчето и миг по-късно по килима затанцуваха сини пламъци. Той знаеше, че огънят бързо ще обхване малката дървена къща, но трябваше да е сигурен и затова остана, докато димът не започна да го задушава.

После излезе през задната врата, обърна се и след като се увери, че пожарът вече не може да се овладее, затича в тръс към базата.

Дванайсетимата пристигнаха в казармата в различно време и отново станаха един екип, когато се срещнаха по-късно в столовата на питие.

Полковникът се присъедини към тях на вечеря.

Секретарят стоеше до прозореца в кабинета си на първия етаж и остана там, докато не видя как Джайлс Барингтън излиза от № 10 и тръгва целенасочено по Даунинг Стрийт към Уайтхол. После се върна на бюрото си, седна и обмисли внимателно следващото си обаждане и колко точно да разкрие…

Когато телефонът иззвъня. Хари Клифтън беше в кухнята. Той вдигна и щом чу: «Номер десет, изчакайте, ако обичате», реши, че вероятно премиерът търси Ема. Не можеше да си спомни дали тя е в болницата, или води заседание в Барингтън Хаус.

— Добро утро, мистър Клифтън, обажда се Алън Редмейн. Моментът удобен ли е?

Хари едва не се разсмя. Изкушаваше се да отговори: «Не, сър Алън, тъкмо съм в кухнята и си правя чай и не мога да реша дали да сложа една или две бучки захар, така че бихте ли се обадили малко по-късно?». Но вместо това изключи котлона н каза:

— Разбира се, сър Алън, с какво мога да ви помогна?

— Исках да стe първият, който научава, че Джон Пенгели вече не представлява проблем и че макар да бяхте държан в неведение, трябва да знаете, че опасенията ви относно Карин Брант бяха неоснователни, макар и напълно разбираеми. Пенгели не беше неин баща и през последните пет години тя бе един от най-доверените ни сътрудници. След като Пенгели вече не представлява проблем, тя ще излезе в продължителен отпуск и нямаме планове да я връщаме на работа.

Хари прие, че «вече не представлява проблем» е евфемизъм за «Пенгели е елиминиран», и макар да му се искаше да зададе някои въпроси на секретаря на кабинета, реши да премълчи. Знаеше, че е малко вероятно да получи отговор от човек, който има тайни дори от премиера.

— Благодаря, сър Алън. Има ли нещо друго, което трябва да знам?

— Да, шуреят ви лорд Барингтън също научи току-що истината за съпругата си, но не знае, че вие ни отведохте при Пенгели. Честно казано, предпочитам да си остане в неведение.

— Но какво да кажа, ако повдигне темата?

— Не е нужно да казвате нищо. В края на краищата няма причина да заподозре, че сте се натъкнали на името Пенгели, докато сте били в Москва на литературна конференция, а и аз определено не му казах.

— Благодаря, сър Алън.

— Няма за какво. И между другото, мистър Клифтън, моите поздравления. Напълно ги заслужавате.

Джайлс се прибра в дома си на Смит Скуеър. Беше благодарен, че Маркъм има почивен ден, и щом отвори вратата незабавно се качи в спалнята. Включи нощната лампа, спусна завесите и отметна завивката.

Макар че бе едва малко след шест, уличните лампи на площада вече светеха.

На вратата се позвъни. Джайлс забърза да отвори и видя на прага млад мъж. На улицата бе спрял необозначен черен микробус с отворени задни врати. Мъжът протегна ръка.

— Аз съм доктор Уидън. Предполагам, че ни очаквате?

— Да — каза Джайлс. Двама мъже вече внимателно сваляха от микробуса носилка. — Насам — каза Джайлс и ги поведе нагоре към спалнята.

Двамата мъже вдигнаха изпадналата в безсъзнание жена от носилката и я положиха на леглото. Джайлс зави с одеяло съпругата си, а носачите излязоха, без да кажат нито дума.

Докторът провери пулса ѝ.

— Дадох ѝ успокоително, така че ще спи няколко часа. Когато се събуди, може да си помисли, че сънува кошмар, но след като открие, че е в позната обстановка, бързо ще се възстанови и ще си спомни точно какво е станало. Несъмнено ще се запита какво точно знаете, така че разполагате с малко време да си помислите за това.

— Вече го направих — каза Джайлс и изпрати д-р Уидън до вратата. Двамата си стиснаха ръцете още веднъж и докторът се качи в микробуса, без да поглежда назад. Анонимната кола бавно направи кръг по Смит Скуеър, зави надясно и се вля в натоварения вечерен трафик.

Щом микробусът изчезна от поглед, Джайлс затвори вратата и изтича горе. Взе един стол и седна до спящата си жена.

Явно беше заспал — когато отвори очи, Карин седеше в леглото и се взираше в него. Джайлс примигна, усмихна се и я прегърна.

— Всичко свърши, скъпа. Вече си в безопасност.

— Мислех си, че ако научиш, никога няма да ми простиш — каза тя и се притисна в него.

— Няма какво да прощавам. Да забравим за миналото и да се съсредоточим върху бъдещето.

— Важно е да ти кажа всичко — каза Карнн. — Не искам никакви тайни повече.

— Алън Редмейн вече ми разказа всичко — опита се да я увери Джайлс.

— Не всичко — отвърна Карин и го пусна. — Дори той не знае всичко, а аз не мога да живея в лъжи. — Джайлс я погледна неспокойно. — Истината е, че те използвах, за да се махна от Германия. Да, харесвах те, но възнамерявах след като дойда в Англия да избягам от теб и от Пенгели и да започна нов живот. И щях да го направя, ако не се бях влюбила в теб. — Джайлс стисна ръката ѝ. — Но за да те задържа, трябваше да се погрижа Пенгели да вярва, че работя за него. Синтия Форбс-Уотсън беше човекът, който ми се притече на помощ.

— Както и на мен — каза Джайлс. — Но в моя случай аз се влюбих в теб след нощта, която прекарахме заедно в Берлин. Не е моя вината, че ти е трябвало малко повече време да осъзнаеш каква щастливка си. — Карин се разсмя и го прегърна. Когато го пусна, Джайлс добави: — Ще ида да ти направя чай.

«Англичани», помисли си Карин.

2

— По кое време трябва да се явим пред Нейно величество? — ухилено попита Ема. Не искаше да признае колко се гордее със съпруга си и с какво нетърпение очаква събитието — за разлика от срещата на борда, която трябваше да проведе по-късно през седмицата и която рядко излизаше от главата ѝ.

— По всяко време между десет и единайсет — каза Хари, след като направи справка с поканата.

— Запомни ли да поръчаш кола?

— Още вчера следобед. И за всеки случай проверих днес сутринта — добави той.

На вратата се позвъни.

— Това трябва да е Себ — каза Ема и си погледна часовника. — Като никога идва навреме.

— Не мисля, че би закъснял за такова нещо — обади се Карин.

Маркъм отвори вратата и отстъпи встрани, за да направи път на Джесика, Себ и Саманта, която беше в напреднала бременност.

— Закусвали ли сте? — попита Джайлс, докато целуваше Саманта по бузата.

— Да, благодаря — отвърна Себ, а Джесика се настани на масата, намаза си филия с масло и се нахвърли върху мармалада.

— Явно не всички — отбеляза Хари и се усмихна на внучката си.

— Колко време имам? — попита с пълна уста Джесика.

— Най-много пет минути — твърдо заяви Ема. — Не искам да пристигнем след десет и половина, госпожице.

Джесика си намаза втора филийка. Ема се обърна към брат си.

— Джайлс, беше много мило от твоя страна да ни приютиш за нощта и съжалявам, че не можеш да дойдеш с нас.

— Правилото е да присъстват само най-близките роднини — каза Джайлс. — И напълно основателно, иначе ще им трябва футболен стадион, за да побере всички желаещи да присъстват.

На вратата се почука.

— Това трябва да е шофьорът — каза Ема, провери за кой ли път дали копринената вратовръзка на Хари е нагласена както трябва, махна един сив косъм от костюма му и нареди: — След мен.

— Веднъж шеф, цял живот шеф — прошепна Джайлс, докато изпращаше зет си до вратата. Себ и Саманта ги последваха. Джесика вървеше последна и дъвчеше трета филийка.

Шофьорът отвори вратата на черната лимузина. Ема вкара всички вътре, след което седна между Хари и Джесика на задната седалка. Саманта и Себ седяха на двете кресла срещу тях.

— Нервен ли си, дядо? — попита Джесика, докато колата се включваше в сутрешния трафик.

— Не — отвърна Хари. — Освен ако не замисляш преврат.

— Не ѝ давай идеи — обади се Себастиан, докато минаваха през Камарата на общините и излизаха на Парламент Скуеър.

Дори Джесика се умълча, когато колата мина през Арката на Адмиралтейството и пред тях се появи Бъкингамският дворец. Шофьорът продължи бавно по Мол, зави покрай статуята на кралица Виктория и спря пред портите на двореца. Свали прозореца и каза на младия гвардейски офицер:

— Мистър Хари Клифтън и семейството му.

Лейтенантът се усмихна и сложи чавка пред името в бележника си.

— Карайте през арката от ваше ляво и един от колегите ми ще ви покаже къде да паркирате.

Шофьорът изпълни инструкциите и влезе в голям вътрешен двор, където вече имаше паркирали на редици коли.

— Моля спрете до синия форд в края — каза друг офицер и посочи. — После можете да влезете в двореца.

Когато Хари слезе от колата, Ема го огледа за последен път и прошепна:

— Знам, че няма да ми повярваш, но дюкянът ти е разкопчан.

Хари се изчерви и побърза да се закопчае.

Тръгнаха към двореца. Двама мъже в златночервената униформа на кралското домакинство стояха мирно в подножието на широко стълбище с червен килим. Хари и Ема бавно изкачиха стъпалата, като се мъчеха да гледат навсякъде едновременно. Когато стигнаха горе, ги посрещнаха други двама джентълмени от кралското домакинство с очевидно по-висок ранг.

— Хари Клифтън — каза Хари още преди да го попитат.

— Добро утро, мистър Клифтън каза единият. — Елате с мен, ако обичате. Колегата ми ще отведе семейството ви в Тронната зала.

— Успех — прошепна Ема на Хари, докато го отвеждаха.

Семейството изкачи още едно стълбище, този път не толкова широко, и се озова в дълга галерия. Ема спря, когато влезе в помещението с висок таван, и се загледа в окачените плътно една до друга картини, които бе виждала единствено в книги за изобразително изкуство. Обърна се към Саманта.

— Тъй като едва ли ще бъдем поканени втори път тук, предполагам, че Джесика би искала да научи повече за Кралската колекция.

— Аз също — каза Себастиан.

— Много крале и кралици на Англия — започна Саманта — са били ценители и колекционери на произведения на изкуството, така че това е само малка част от Кралската колекция, която всъщност не е собственост на монарха, а на нацията. Ще забележите, че фокусът в картинната галерия е върху британски художници от началото на деветнайсети век. Забележителен изглед към Венеция от Търнър е изложен до изящната картина на катедралата «Линкълн» от стария му съперник Констабъл. Но както виждате, галерията се доминира от огромен портрет на Чарлз II на кон, дело на Ван Дайк, който по онова време е бил придворен художник.

Джесика така се омая, че почти забрави къде се намират. Когато най-сетне стигнаха Тройната зала, Ема съжали, че не бяха тръгнали по-рано, тъй като първите десет реда вече бяха заети. Тя бързо мина по централната пътека, седна в края на първия свободен ред и зачака останалите да я настигнат. След като се настаниха, Джесика започна да разглежда внимателно помещението.

Над триста позлатени стола бяха подредени в редици по шестнайсет, с широка пътека в средата. В предната част на залата имаше покрито с червен килим стъпало, водещо към голям трон, който очакваше да бъде зает. Нервното бърборене утихна в единайсет без шест, когато висок елегантен мъж в сутрешен костюм влезе в залата, спря пред стъпалото и се обърна към събралото се множество:

— Добро утро, дами и господа. Добре дошли в Бъкингамския дворец. Днешната инвеститура ще започне след няколко минути. Позволете да ви напомня да не правите снимки и да не напускате преди края на церемонията. — И без нито дума повече напусна толкова дискретно, колкото бе влязъл.

Джесика отвори чантата си, извади малък блок и молив и прошепна:

— Не каза нищо за рисуване, бабо.

Точно в единайсет Нейно величество кралица Елизабет II влезе в Тронната зала и всички гости се изправиха. Тя зае мястото си на подиума пред трона, но не каза нито дума. Церемониалмайсторът кимна и от другата страна на залата влезе първият получател на високата чест.

През следващия час мъже и жени от всички краища на Обединеното кралство и Британската общност получаваха почетното звание от своя монарх, който провеждаше кратък разговор с всеки от тях, преди церемониалмайсторът да кимне отново и да дойде ред на следващия.

Когато дядо ѝ влезе в залата, Джесика беше готова за действие. Докато той вървеше към кралицата, церемониалмайсторът постави ниска табуретка пред Нейно величество, след което ѝ връчи меч. Моливът на Джесика не спря нито за миг, докато Хари коленичи и наведе глава. Кралицата докосна леко с върха на меча дясното му рамо, вдигна го, постави го на лявото му рамо и каза:

— Изправете се, сър Хари.

— И какво стана, след като ви заведоха в Тауър? — настоятелно попита Джесика, когато потеглиха по Мол към любимия ресторант на Хари за празничен обяд.

— Първо ни заведоха в една чакалня, където един церемониалмайстор ни запозна с церемонията. Беше много учтив и ни посъветва, когато застанем пред кралицата, да се поклоним от врата — каза Хари и демонстрира, — а не от кръста като някакви пажове. Каза ни, че не бива да се ръкуваме с нея, че трябва да я наричаме «ваше величество» и да чакаме тя да започне разговора. И в никакъв случай да не ѝ задаваме въпроси.

— Колко досадно — каза Джесика. — Аз бих искала да ѝ задам куп въпроси.

— И когато отговаряме на евентуални нейни въпроси — продължи Хари, без да обръща внимание на внучката си, — да се обръщаме към нея с «мадам». И в края на аудиенцията да се поклоним отново.

— От врата — каза Джесика.

— И после да се оттеглим.

— А какво ще стане, ако не се оттеглиш и започнеш да ѝ задаваш въпроси? — попита Джесика.

— Церемониалмайсторът много учтиво ни увери, че ако се задържим повече от желаното, има инструкции да ни отсече главите.

Всички се разсмяха — с изключение на Джесика.

— Аз щях да откажа да я наричам «ваше величество» — отсече тя.

— Нейно величество е много толерантна към бунтарите — каза Себастиан в опит да върне разговора към по-безопасни теми — и приема, че американците са извън контрол от 1776 година насам.

— И за какво разговаряхте? — попита Ема.

— Каза ми колко ѝ харесват книгите ми и ме попита дали ще излиза нов роман с Уилям Уоруик за Коледа. Да, мадам, отвърнах, но следващата ми книга може и да не ви хареса, тъй като смятам да убия Уилям.

— Как ѝ се стори идеята? — попита Себастиан.

— Напомни ми какво е казала прабаба ѝ кралица Виктория на Луис Карол, след като прочела «Алиса в Страната на чудесата». Аз обаче я уверих, че следващата ми книга няма да е математически трактат върху Евклид.

— И тя как реагира? — попита Саманта.

— Усмихна се, за да покаже, че разговорът е приключил.

— Ако убиеш Уилям Уоруик, каква ще е темата на следващата ти книга? — попита Себастиан, докато колата спираше пред ресторанта.

— Навремето обещах на баба ти, Себ — каза Хари, докато слизаше от колата, — че ще се опитам да пиша по-значими неща, които ще надживеят всеки бестселър и ще издържат на изпитанието на времето, както се изрази тя. Не ставам по-млад, така че щом свърши сегашният ми договор, възнамерявам да видя дали мога да оправдая очакванията ѝ.

— Имаш ли идея, тема или поне заглавие? — попита Себ, докато влизаха в «Льо Каприз».

— Да, да и да — отвърна Хари, — но засега съм склонен да ти кажа само толкова.

— Но на мен ще кажеш, нали, дядо? — попита Джесика, докато му подаваше скицата, показваща Хари коленичил пред кралицата, която докосваше с меч дясното му рамо.

Хари ахна, а останалите се усмихнаха и заръкопляскаха. Той се канеше да отговори на въпроса ѝ, когато оберкелнерът се намеси и го спаси.

— Масата ви е готова, сър Хари.

3

— Не, не и не — каза Ема. — Трябва ли да ти напомням, че сър Джошуа е основал «Барингтън Шипинг» през 1839 година и че през първата година печалбата му била…

— Трийсет и три паунда, четири шилинга и два пенса. Каза ми го за първи път, когато бях на пет — каза Себастиан. — Истината обаче е, че макар «Барингтън» да успяха да осигурят добри дивиденти на акционерите си за миналата година, става все по-трудно да се съревноваваме с компании като «Кюнард» и «П & О».

— Питам се какво ли би казал дядо ти, ако научи, че «Барингтън» ще бъде купена от един от най-яростните му съперници.

— Ако съдя по всичко, което съм чувал и чел за този велик човек — каза Себ, като погледна нагоре към портрета на сър Уолтър, който висеше на стената зад майка му, — той би обмислил възможностите си, тоест какво е най-доброто за акционерите и работниците, преди да вземе окончателно решение.

— Не че искам да прекъсвам семейната кавга — обади се адмирал Съмърс, — но ми се струва, че следва да обсъждаме дали офертата на «Кюнард» си заслужава.

— Офертата е добра — прозаично рече Себастиан, — но съм сигурен, че мога да ги накарам да вдигнат предложената сума поне с десет или може би петнайсет процента, което е много повече от онова, на което можем да се надяваме, ако трябва да сме честни. Така че ни остава да решим дали искаме да приемем предложението им сериозно, или да го отхвърлим.

— В такъв случаи мисля, че е време да изслушаме мнението на другите директори — каза Ема и погледна останалите на заседателната маса.

— Разбира се, че всички можем да изразим мнение, госпожо председател — каза секретарят на компанията Питър Уебстър, — когато става въпрос за несъмнено най-важното решение в историята на компанията. Но тъй като вашата фамилия остава основен акционер, последната дума е само ваша.

Останалите директори кимнаха в знак на съгласие, но това не им попречи да изказват мненията си през следващите четирийсет минути, в края на които Ема откри, че са разделени поравно.

— Добре — каза тя, след като един-двама директори започнаха да се повтарят. — Клайв, като отговарящ за връзките с обществеността трябва да подготвите две изявления за пресата, които бордът да обсъди. Първото ще бъде кратко и конкретно и ще покаже недвусмислено на «Кюнард», че макар да сме поласкани от офертата им, «Барингтън Шипинг» е фамилна компания и не се продава.

Адмиралът изглеждаше доволен. Лицето на Себастиан остана безизразно.

— А второто? — попита Клайв Бингам, след като си записа думите на председателя.

— Бордът отхвърля офертата на «Кюнард» като подигравка и смятаме да продължим нормално работата си.

— Така само ще си помислят, че може и да проявиш интерес, ако цената е подходяща — предупреди я Себ.

— И после какво ще стане? — попита адмиралът.

— Завесата ще се вдигне и пантомимата ще започне — отвърна Себ, — защото председателят на «Кюнард» добре ще си дава сметка, че дамата начело просто изпуска кърпичката си на пода в очакване кавалерът да я вдигне и да започне прастария процес на ухажване, който би могъл да свърши с предложение, което тя е склонна да приеме.

— С колко време разполагаме? — попита Ема.

В Сити знаят, че бордът обсъжда предложението за придобиване и ще очаква отговор на офертата на «Кюнард» до края на работния ден. Пазарът може да се справи с почти всичко — суша, глад, неочаквани изборни резултати, дори преврат, — но не и с нерешителност.

Ема отвори чантичката си, извади кърпичка и я пусна на пода.

— Какво мислиш за проповедта? — попита Хари.

— Беше изключително интересна — отвърна Ема.

— Но пък преподобният Додсуел винаги проповядва добре — добави тя, докато излизаха от църквата и тръгваха към Имението.

— Бих коментирал възгледите му за Тома Неверни, ако си мислех, че би изслушала и една дума.

— Намирам подхода му за пленителен — запротестира Ема.

— Не, напротив. Той нито веднъж не спомена Тома Неверни и няма да те засрамвам допълнително, като те питам за какво говореше. Надявам се само Господ да разбере, че мислите ти са изцяло заети от възможното придобиване.

Изминаха няколко метра в мълчание, преди Ема да заговори.

— Не придобиването ме тревожи.

— Какво тогава? — изненада се Хари. Ема хвана ръката му. — Толкова ли е зле? — попита той.

— «Мейпъл Лийф» се върна в Бристол и е в гробището за кораби. — Тя замълча за момент. — Нарязването му ще започне във вторник.

Повървяха още известно време мълчаливо.

— Какво смяташ ла правиш? — попита Хари.

— Не мисля, че имаме голям избор, ако не искаме да прекараме остатъка от живота си в чудене…

— И това може най-сетне да даде отговор на въпроса, който ни преследва през целия ни живот. Защо тогава да не опитаме да разберем възможно най-дискретно дали в двойното дъно на кораба има нещо.

— Работата може да започне веднага — каза Ема. — Но не исках да дам окончателното си разрешение преди да получа съгласието ти.

Когато Ема му предложи да постъпи в борда на. Барингтън Шипинг", Клайв Бингам беше възхитен и макар да не му беше лесно да заеме директорското място на баща си, смяташе, че компанията се е облагодетелствала от неговия опит и познания в областта на връзките с обществеността, която до назначаването мy не беше на ниво. Въпреки това не се съмняваше какво би си помислил сър Уолтър Барингтън за човек като него в борда — би гледал на него като на пътуващ търговец, поканен на вечеря.

Клайв ръководеше своя пиар компания в Сити и имаше единайсет служители, които бяха станали свидетели на няколко битки за придобиване през миналото. Но въпреки това призна на Себ, че покрай тази битка е изгубил съня си.

— Защо? Няма нищо необичайно фамилна компания да смени собственика си. Напоследък се случва често.

— Така е, но този път е лично — отвърна Клайв. — Майка ти имаше увереността да ме покани в борда след оттеглянето на баща ми и не е все едно, че съобщавам на пресата за нов търговски маршрут до Бахамите, за най-новата ни схема за разпределяне на дивиденти или дори за построяване на трети лайнер. Ако това се провали…

— Дотук изявленията ти са перфектни и последната оферта на "Кюнард" почти достига целта ни — каза Себ. — Ние го знаем, те също го знаят, така че едва ли би могъл да си свършиш работата по-професионално.

— Много мило от твоя страна да го кажеш, Себ, но се чувствам като бегач на финалната права. Виждам лентата, но ми остава да прескоча още едно препятствие.

— И ще го направиш със стил.

Клайв за момент се поколеба.

— Не съм убеден, че майка ти наистина е съгласна с продажбата.

— Може и да си прав — отвърна Себ. — За нея обаче има компенсация, за която може и да не си помислил.

— А именно?

— Тя започва да отделя все повече време на работата си начело на болницата, в която работят повече хора, която има по-голям бюджет от "Барингтън Шипинг" и което е може би по-важно, никой не иска да я придобие.

— А какво мислят Джайлс и Грейс? В края на краищата те са основните акционери.

— Те оставиха окончателното решение на нея и вероятно именно затова тя потърси моето мнение. И аз ясно ѝ дадох да разбере, че по природа съм банкер и предпочитам да съм председател на борда на "Фартингс Кауфман", отколкото на "Барингтън". Несъмнено не ѝ е било лесно, но тя най-сетне прие, че не мога да бъда и двете. Иска ми се да имах по-малък брат.

— Или сестра… Извинявай… Но пък имаш дъщеря.

— Ш-ш-ш… че на Джесика могат да ѝ хрумнат разни идеи.

— Та тя е едва на тринайсет!

— Не мисля, че това я тревожи.

— Как се справя в новото училище?

— Учителката ѝ по изкуство призна, че започва да обявява преди да е станало прекалено очевидно, че училището има третокурсничка, която е по-добра художничка от нея.

*

Ема се върна от гробището за кораби късно вечерта в понеделник. Знаеше, че трябва да каже на Хари какво са открили Франк Гибсън и хората му в двойното дъно на "Мейпъл Лийф".

— Оказа се точно онова, от което винаги сме се страхували — каза, докато сядаше срещу Хари. — Даже по-лошо.

— По-лошо? — повтори Хари.

Тя наведе глава.

— Артър е надраскал съобщение. — Тя млъкна, думите не можеха да излязат от устата ѝ.

— Не е нужно да ми казваш — каза Хари и хвана ръката ѝ.

— Трябва. Иначе просто ще продължим да живеем в лъжа до края на живота си. — Мина известно време, преди да успее да продължи. — Написал е "Стан беше прав. Сър Хюго знае, че съм затворен тук"… Така че моят баща е убил твоя… — И се разрида.

Мина известно време, преди Хари да проговори.

— Това е нещо, за което никога не можем да сме сигурни и, скъпа, може би е по-добре да не…

— Вече не искам да знам. Но горкият човек поне заслужава да бъде погребан като християнин. Майка ти би очаквала най-малко това.

— Ще поговоря с викария.

— Кой още трябва да присъства?

— Само ние двамата — твърдо заяви Хари. — Нищо няма да спечелим, като подложим Себ и Джеси на страданията, които трябваше да търпим толкова години. И да се молим, че това е краят на тази тема.

Ема го погледна.

— Явно не си чувал за учените от Кеймбридж, които работят върху нещо, наречено ДНК.

— По дяволите — възкликна Клайв, когато прочете заглавието във "Файнаншъл Таймс". — Как може да съм толкова тъп?

— Стига си се ругал — рече Себ. — Наистина почти приключваме.

— И двамата го знаем — каза Клайв. — Но не беше нужно "Кюнард" да научават.

— Те вече знаеха — отвърна Себ. — Много преди да видят заглавието. Честно казано, ще сме късметлии, ако успеем да изстискаме още един процент по тази сделка. Подозирам, че вече достигнаха лимита си.

— Въпреки това майка ти няма да е особено щастлива — каза Клайв. — И кой би могъл да я вини?

— Ще го приеме като част от ендшпила и не смятам да съм онзи, който ще тръгне да я разубеждава.

— Благодаря за подкрепата, Себ. Оценявам го.

— Не е по-голяма от онази, която ти ми даде, когато Слоун се назначи за председател на "Фартингс" и на следващия ден ме изхвърли. Забрави ли, че "Кауфман" беше единствената банка, която ми предложи работа? А и във всеки случай майка ми може дори да остане доволна от заглавието.

— Какво искаш да кажеш?

— Още не съм убеден, че тя иска сделката да се осъществи.

— Това ще навреди ли на сделката? — попита Ема, след като прочете статията.

— Ще се наложи да жертваме един, може би два процента — отвърна Себ. — Но не забравяй мъдрите думи на Седрик Хардкасъл по въпроса за придобиването на компании. Ако в крайна сметка получиш повече, отколкото си очаквал, а другата страна смята, че е спечелила, всички стават от масата щастливи.

— Как според теб ще реагират Джайлс и Грейс?

— Вуйчо Джайлс прекарва повечето си свободно време в тичане из страната и обикаляне на маловажни избирателни райони с надеждата, че лейбъристите все още могат да спечелят на следващите избори. Защото ако Маргарет Тачър стане нашият следващ премиер, той може и да си изгуби мястото.

— А Грейс?

— Не ми се вярва да е чела "Файнаншъл Таймс" през живота си и определено няма да знае какво да прави, ако ѝ дадеш чек за двайсет милиона паунда. Все пак не забравяй, че сегашната ѝ заплата е двайсетина хиляди годишно.

— Тя ще има нужда от помощта и съветите ти, Себ.

— Бъди сигурна, мамо, "Фартингс Кауфман" ще инвестира много благоразумно капитала на доктор Барингтън, като се има предвид, че тя ще се пенсионира след няколко години и се надява на редовен доход и покрив над главата си.

— Нищо не ѝ пречи да дойде да живее при нас в Съмърсет — каза Ема. — Старата къщичка на Мейзи ще ѝ подхожда идеално.

— Твърде горда е за това и ти го знаеш — отвърна Себ. — Всъщност тя вече ми каза, че си търси място в Кеймбридж, за да е близо до приятелите си.

— Но след като сделката се осъществи, тя ще има достатъчно пари да си купи и замък.

— Аз обаче се обзалагам, че в крайна сметка ще избере малка къща на тераси недалеч от стария си колеж.

— Опасявам се, че си на път да станеш мъдър — каза Ема и се запита дали да не сподели последния си проблем със сина си.

4

— Шест месеца — каза Хари. — Този проклетник би трябвало да бъде обесен, удавен и разкъсан на четири.

— За какво говориш? — спокойно попита Ема, докато си наливаше втора чаша чай.

— Онзи, дето преби медицинска сестра от спешното и после нападна доктор. Осъдили го само на шест месеца.

— Доктор Хендс — каза Ема. — Макар да споделям чувствата ти, има смекчаващи вината обстоятелства.

— Какви? — разпали се Хари.

— Въпросната сестра не е била склонна да свидетелства пред съда.

— Защо? — попита Хари и остави вестника.

— Някои от моите най-добри сестри са от чужбина и не искат да застават на свидетелското място от страх, че властите могат да открият, че имиграционните им документи не винаги са в безупречен вид, така да се каже.

— Това не е причина да си затваряме очите за подобни неща — възрази Хари.

— Нямаме особен избор, ако не искаме здравната ни система да се разпадне.

— Това не променя факта, че онзи тип е ударил медицинска сестра… — Хари отново погледна вестника — в събота вечерта, когато е бил очевидно пиян.

— Събота вечерта е уликата, която би открил Уилям Уоруик, след като разпита старшата сестра на болницата и разбере защо тя включва радиото всяка събота следобед в пет часа — каза Ема. Хари повдигна вежда. — За да чуе резултата от мача на "Бристол Сити" или "Бристол Роувърс", в зависимост от това кой отбор е домакин този ден. — Хари продължи да я слуша, без да я прекъсне. — Ако спечелят, нощта в спешното отделение ще е спокойна. Ако изкарат наравно, ще е поносимо. Но ако загубят, ще е кошмар, защото екипът просто няма да е достатъчен, за да се справи.

— Само защото местният отбор е изгубил, така ли?

— Да. Защото можеш да си сигурен, че местните запалянковци ще отидат да удавят мъката си и после ще потърсят върху кого да си излеят гнева. И изненада — някои от тях се оказват в спешното, където им се налага да чакат часове преди някой да успее да ги прегледа. И познай какъв е резултатът? Още сбивания в чакалнята, като понякога някоя сестра или доктор се опитва да се намеси.

— Нямате ли охрана, която да се справи с такива неща?

— За жалост не е достатъчна. А и болницата не разполага с достатъчно ресурси — седемдесет процента от годишния бюджет отиват за заплати, а правителството настоява за орязване на разходите и не иска и да чуе за подпомагане. Така че можеш да си сигурен, че следващата събота, ако "Роувърс" изгубят от "Кардиф Сити", ще се озовем в абсолютно същото положение.

— Мисис Тачър има ли идеи за справяне с проблема?

— Подозирам, че би се съгласила с теб, скъпи. Обесени, издавени и разкъсани на четири, всички футболни хулигани го заслужават. Но едва ли ще откриеш точно тази политика ясно формулирана в манифеста на консерваторите.

Д-р Ричардс провери пулса на пациента си — 72 удара в минута — и сложи още една чавка в листа.

— Още едно нещо, сър Хари — каза той, докато си слагаше латексова ръкавица. — Просто искам да проверя простатата ви.

— Хм — каза малко по-късно. — Май напипвам малка бучка. Трябва да я следим. Можете да се облечете, сър Хари. Като цяло сте в доста добра форма за мъж, наближаващ шейсетте. На тази възраст мнозина от нас се замислят за пенсиониране.

— Не и аз — заяви Хари. — Трябва да представя още един Уилям Уоруик, преди да се заема със следващия си роман, който може да ми отнеме няколко години. Така че трябва да доживея поне до седемдесет. Ясно ли се изразих, доктор Ричардс?

— Три по двайсет и още десет. Не мисля, че ще е проблем, стига да продължите да се упражнявате. — Той провери папката на пациента си. — Сър Хари, при последната ни среща тичахте по пет километра два пъти седмично и вървяхте по осем три пъти. Още ли го правите?

— Да, но си признавам, че престанах да си засичам времето.

— И продължавате със същия режим между двучасовите ви сесии за писане?

— Всяка сутрин, пет дни в седмицата.

— Отлично. Всъщност това е повече, отколкото успяват мнозина от по-младите ми пациенти. Само още два въпроса. Предполагам, че още не пушите?

— Изключено.

— А колко пиете средно на ден?

— Чаша вино на вечеря, но не и на обяд. Иначе бих проспал следобеда.

— В такъв случай ще доживеете до седемдесет без никакви проблеми, стига да не ви сгази автобус.

— Няма особен риск за подобно нещо, тъй като местният автобус минава през селото два пъти дневно, въпреки че Ема постоянно пише оплаквания до общинския съвет.

Докторът се усмихна.

— Типично за нашия председател. — Затвори папката, стана и изведе Хари към вратата. — Как е лейди Клифтън? — попита, докато вървяха по коридора.

Ема мразеше да се обръщат към нея с титлата лейди", защото смяташе, че не я е заслужила, и настояваше всички в болницата да продължават да я наричат мисис Клифтън или "госпожо председател".

— Вие ми кажете — отвърна Хари.

— Не съм неин лекар, но мога да ви кажа, че е най-добрият председател, който сме имали, и не съм сигурен кой ще намери достатъчно смелост да я смени, след като догодина мандатът ѝ изтече.

Хари се усмихна. При всяко посещение в Кралската болница в Бристол чувстваше уважението и обичта, които изпитваха служителите към Ема.

— Ако спечелим за втори път титлата болница на годината — добави д-р Ричардс, — заслугата определено ще е нейна.

Минаха покрай две сестри, които бяха излезли в почивка. Хари забеляза, че едната е с насинено око и подута буза — личаха си въпреки тежкия грим.

Д-р Ричардс го въведе в малка кабинка, в която имаше само легло и два стола.

— Свалете си сакото. След малко ще дойде сестра.

— Благодаря — каза Хари. — Ще се видим догодина. Имам предвид тук, за преглед.

— След като направим всички изследвания в лабораторията ще ви пиша за резултатите. Не че очаквам да са много по-различни от миналогодишните.

Хари си свали сакото, метна го на облегалката на единия стол, събу се и легна на леглото. Затвори очи и се замисли за следващата глава от "Уилям Уоруик и номерът с трите карти". Как бе възможно заподозреният да е на две места едновременно? Или е бил в леглото с жена си, или е пътувал за Манчестър. Кое от двете?

Докторът беше оставил вратата отворена и Хари чу как някой каза: "Доктор Хендс". Къде беше чувал това име?

— Ще кажеш ли на старшата? — попита гласът.

— Не и ако искам да си запазя работата — отвърна втори глас.

— Значи пак ще му се размине?

— Докато е само моята дума срещу неговата, няма от какво да се страхува.

— Докъде стигна този път?

Хари се надигна, извади бележника си и химикалка от джоба на сакото си и се заслуша внимателно в разговора в коридора.

— Бях в складчето на третия етаж да взема чисти чаршафи и той влезе. Щом вратата се затвори и чух как ключалката изщрака, разбрах, че е той. Престорих се, че не съм го забелязала, взех чаршафите и тръгнах към вратата. Опитах се да я отключа, но той ме сграбчи. Отвратително! Идеше ми да повърна. Каза, че просто сме щели да се позабавляваме. Опитах се да го ударя с лакът в слабините, но той ме беше притиснал до стената. После ме обърна и се опита да ме целуне.

— И ти какво направи?

— Ухапах му езика. Той изкрещя, нарече ме кучка и ме зашлеви. Но това ми даде достатъчно време да отключа и да избягам.

— Трябва да докладваш. Крайно време е този мръсник да бъде разкаран от болницата.

— Няма начин. На сутрешната визитация ме предупреди, че ако си отворя устата, ще си търся нова работа, след което добави — гласът ѝ премина в шепот, — "когато една жена си отвори устата, тя става само за едно нещо".

— Той е извратен! Не бива да му се разминава.

— Не забравяй колко е влиятелен. Нали уреди да изхвърлят приятеля на Манди — каза на полицията, че го видял да ѝ посяга и че я бил ударил. Какъв шанс имам за едно опипване в складчето? Не, реших да…

— Добро утро, сър Хари — каза медицинската сестра, влезе и затвори вратата. — Доктор Ричардс каза да ви взема кръв за изследвания. Просто рутинен преглед, така че ще ви помоля да си навиете ръкава.

— Предполагам, че само един от нас има качествата за председател — каза Джайлс, без да може да скрие усмивката си.

— Няма нищо смешно — отвърна Ема. — Вече съставих дневен ред, за да не пропуснем нито един от въпросите, които трябва да се обсъдят. — Връчи на Джайлс и Грейс копия от дневния ред, даде им известно време да ги прегледат и продължи: — Може би ще е най-добре да ви запозная с положението, преди да започнем с първата точка. — Брат ѝ и сестра ѝ кимнаха. — Бордът прие окончателната оферта на "Кюнард" за три паунда и четирийсет и един пенса за акция и придобиването беше завършено по обед на двайсет и шести февруари.

— Сигурно е било много мъчително — с искрено съчувствие каза Джайлс.

— Трябва да призная, че докато разчиствах кабинета си, още се питах дали съм постъпила правилно. И бях благодарна, че нямаше никой друг, когато свалих портрета на дядо, защото не можех да го погледна в очите.

— Ще се радвам Уолтър да се върне в Барингтън Хол — каза Джайлс. — Може да виси до баба в библиотеката.

— Всъщност, Джайлс, председателят на борда на "Кюнард" ме попита дали може да остане в заседателната зала наред с всички предишни председатели.

— Впечатлен съм — каза Джайлс. И това още повече ме убеждава, че съм взел правилното решение за инвестирането на парите си — добави без повече обяснения.

— Ами ти, Ема? — попита Грейс и погледна сестра си. — В края на краищата ти също си спечелила правото да си в заседателната зала.

— На Брайън Орган му беше поръчано да ми направи портрет — каза Ема. — Ще го окачат срещу скъпия ни дядо.

— Какво беше мнението на Джесика? — попита Джайлс.

— Тя го препоръча. Дори попита дали може да присъства на позирането.

— Толкова бързо расте — каза Грейс.

— Тя вече е млада дама — каза Ема. — И смятам да потърся съвета ѝ по един друг въпрос — добави тя и се върна на темата. — След подписването на документите в заседателната зала имаше церемония по прехвърлянето на компанията. След двайсет и четири часа името "Барингтън Шипинг", извисявало се така гордо пад портала повече от един век, бе сменено с "Кюнард".

— Знам, че мина само месец — каза Джайлс, но "Кюнард" спазиха ли ангажимента си към служителите, особено дългогодишните?

— Да отвърна Ема. — Нито един уволнен, макар че доста от старите служители се възползваха oт щедрото обезщетение, което им уреди Себ, както и от безплатното пътуване с "Бъкингам" или "Балморъл", така че по този въпрос няма оплаквания. Трябва обаче да обсъдим собственото си положение и накъде да продължим. Както знаете, предложиха ни по малко повече от двайсет милиона паунда на човек или акции на "Кюнард", което има няколко предимства.

— Колко акции предлагат? попита Грейс.

— По седемстотин и десет хиляди на човек, които за миналата година са донесли дивиденти от 246 717 паунда. Е, някои от вас решил ли е какво смята да прави с паритe?

— Аз — каза Джайлс. — След като потърсих съвета на Себ, реших да взема половината сума в брой и "Фартингс Кауфман" да ги инвестира, а другата половина да бъдат в акции на "Кюнард". Цената им имала лек спад напоследък, което според Себ било обичайно след подобно придобиване. Той обаче ме уверява, че "Кюнард" е добре управлявана компания с доказани резултати и очаква акциите им да продължат да носят между три и четири процента дивидент, като цената им ще се вдига също толкова всяка следваща година.

— Доста консервативно решение — подразни го Ема.

— Но е мое — отвърна Джайлс. — Освен това се съгласих да финансирам един младши изследовател от Фабианското общество.

— Колко дързък жест — отбеляза Грейс, без да крие сарказма си.

— Ти нещо по-радикално ли си направила? — не ѝ остана длъжен Джайлс.

— Надявам се. Със сигурност поне е по-забавно.

Ема и Джайлс зяпнаха сестра си, сякаш бяха нейни студенти и очакваха отговор.

— Вече взех чека за пълната сума. Когато го дадох на банкера си, той май щеше да припадне. На следващия ден Себастиан дойде да ме види в Кеймбридж и по негов съвет заделих пет милиона, които да покрият данъчните ми задължения, и още десет в инвеститорска сметка във "Фартингс Кауфман", които да бъдат вложени в различни добре установени компании, както се изрази самият той. Освен това оставих един милион на депозит в "Мидланд", който ще ми е предостатъчен за малка къща край Кеймбридж и ще ми носи гарантиран годишен доход от около трийсет хиляди паунда, много повече, отколкото съм получавала през всичките си години в колежа.

— А останалите четири милиона?

— Дарих един милион на фонда за реставрации на Нюнам Колидж, половин милион на Фицуилям и още половин, който да бъде разделен за десетина благотворителни мероприятия, към които проявявах интерес през годините, но не можех да им даря по повече от няколкостотин паунда.

— Караш ме да се чувствам виновен — отбеляза Джайлс.

— Надявам се, Джайлс. Но пък аз влязох в Лейбъристката партия много преди теб.

— Остават още два милиона — каза Ема.

— Знам, че ще ви се стори странно, но с Джесика ходихме на пазар.

— Боже мой, за какво ги е прахосала? — възкликна Ема. — За диаманти и дамски чантички ли?

— Разбира се, че не — засегна се Грейс. — Един Моне, две картини на Пикасо. Писаро и Лушън Фрайд, който според нея щял да стане много модерен, както и. Крещящият папа" на Бенкън, когото не бих искала да слушам как проповядва. А също и макет на Хенри Мур на име "Крал и кралица", на който се възхищавам отдавна, както и Барбара Хепуърт и Леон Ъндъруд. Отказах обаче да купя един Ерик Гид, след като научих, че спял с дъщерите си. Това не впечатли особено Джесика — все ми повтаряше, че не можеш да отречеш истинския талант, — но аз тропнах с крак. Последната ми покупка беше оригинална корица на албум на "Бийтълс" от Питър Блейк — дадох я на Джесика като награда за познанията и експертизата ѝ. Тя знаеше точно кои галерии да посетим и се пазареше с търговците като момче от пазара в Ист Енд. Чудех се дали да се гордея, или да се срамувам от нея. И трябва да призная, че не вярвах, че харченето на пари може да е толкова изтощително занимание.

— Засрами и двама ни — каза Ема. — С нетърпение очаквам да видя колекцията. Но има ли къде да я изложиш?

— Мисля, че намерих идеалната къща в Тръмпингтън с достатъчно място по стените за картините и достатъчно голяма градина за статуите. Така че в бъдеще ще е мой ред да ви каня за уикенда. Още не съм приключила сделката, но насъсках Себастиан срещу горките брокери на недвижими имоти и го оставих той да уреди цената. Макар че не мога да повярвам, че може да се справи по-добре от Джесика — тя е убедена, че колекцията ми ще се окаже много по-добра инвестиция от акциите, които баща ѝ не можел да окачи на стената, както сама се изрази. Той се опита да ѝ обясни разликата между "оценяване" и "цена", но не стигна доникъде.

— Браво — каза Ема. — Надявам се да е останал някой Моне и за мен защото също възнамерявам да потърся съвета на Джесика, макар че ако трябва да съм честна, още не съм решила какво да правя с това неочаквано богатство. Имах три срещи с Хаким Бишара и Себ, но все още не съм решила След като напуснах единия борд, се съсредоточих върху новите здравни реформи на правителството и последиците тях за Кралската болница.

— Този закон никога няма да види бял свят, ако Mapгapeт Тачър спечели изборите — каза Джайлс.

— Вероятно — отвърна Ема. — Но моя отговорност е да подготвя членовете на борда за последиците, ако лейбъристите се върнат на власт. Нямам намерение да оставим приемника си, който и да е той, да оправя кашата. — Помълча и добави: — Има ли още нещо за обсъждане?

Джайлс се наведе под масата и извади великолепни макети на "Бъкингам" и "Балморъл" и бутилка шампанско.

— Моя скъпа Ема — каза той, — с Грейс ще ти бъдем вечно задължени. Без твоето ръководство и всеотдайност нямаше да бъдем в привилегированото положение, в което се намираме сега. Благодарни сме ти завинаги.

Напълни до ръба три чаши, които обикновено се пълнеха с вода, но Ема не можеше да откъсне поглед от моделите на корабите.

— Благодаря — каза тя, докато вдигаха чаши. — Но признавам, че се наслаждавах на всеки миг и вече ми липсва да съм председател. И аз имам изненада за вас. "Кюнард" ме поканиха да вляза в борда им, така че също бих искала да вдигна наздравица.

Изправи се и вдигна чаша.

— За Джошуа Барингтън, който е основал "Барингтън Шипинг" през 1839-а и е направил печалба от трийсет и девет паунда, четири шилинга и два пенса през първата си година като председател на борда, но е обещал на акционерите още.

Джайлс и Грейс също вдигнаха чаши.

— За Джошуа Барингтън.

— Може би дойде време да отпразнуваме и раждането на малкия Джейк, за когото Себ се надява да стане следващия председател на "Фартингс Банк" — каза Джайлс.

— Много ли ще е да се надявам, че Джейк може да реши да направи нещо по-смислено от това да става банкер? — попита Грейс.

5

— Колко добър е източникът ви?

— Безупречен. И е записал всичко чуто, дума по дума.

— Е, не мога да се преструвам, госпожо председател, че не съм чувала подобни слухове и преди, но не и такива, които могат да се докажат — каза старшата сестра. — Единствената сестра, която подаде официално оплакване, напусна седмица по-късно.

— С какви възможности разполагаме? — попита Ема.

— Знаете ли нещо за сестрата, освен че са подслушали разговора?

— Мога да ви кажа, че посегателството се е състояло в складчето за постелно бельо на третия етаж.

— Това може да сведе броя на сестрите до пет-шест.

— И по-рано същата сутрин е била на визитация с доктор Хендс.

— Кога е било това?

— Вчера.

— В такъв случай остават две или най-много три сестри.

— Освен това е от Западна Индия.

— А — рече старшата сестра. — Чудех се защо Бевърли е с насинено око, но ето че вече зная. Но тя трябва да се оплаче официално, за да може етичната комисия да започне разследване.

— Колко време ще отнеме то?

— Между шест и девет месеца, но дори тогава не виждам особени шансове за успех, тъй като очевидно не е имало свидетели.

— Значи сме в изходна позиция и доктор Хендс ще си продължи по същия начин, без да можем да направим нищо.

— Боя се, че е така, госпожо председател, освен ако…

— Поздравления за успешната сделка — каза Маргарет Тачър, когато Ема вдигна телефона, — макар че не мога да си представя, че решението е било от лесните.

— Направо се разкъсвах — призна Ема. — Но бордът, семейството ми и всички професионални съветници бяха единодушни, че трябва да приема офертата на "Кюнард".

— И как си запълвате времето, след като вече не сте председател на борда на "Барингтън"?

— Остават ми още няколко месеца начело на Кралската болница, но след снощния вот на недоверие към правителството май ще прекарам повечето си време в обикаляне на Уест Кънтри, за да се погрижа да се озовете на Даунинг Стрийт.

— Бих предпочела да обикаляте цялата страна и да вършите същото — каза мисис Тачър.

— Боя се, че не ви разбирам.

— Ако включите телевизора, ще видите как премиерът отива в Бъкингамския дворец да се срещне с кралицата. Мистър Калахан ще иска разрешението ѝ да разпусне Парламента, за да обяви общи избори.

— Датата определена ли е?

— Четвъртък, трети май. И искам да преборите брат си.

— Какво имате предвид?

— Както може би знаете, той отново ръководи кампанията на лейбъристите за маргиналните места. Има петдесет-шейсет ключови избирателни района, които ще решат резултата от изборите. Мисля, че вие сте идеалният човек за същата работа, но за торите.

— Но Джайлс има огромен опит в предизборните кампании. Той е изпечен политик…

— … и никой не го познава по-добре от вас.

— Сигурно има много други хора, които са по-подходящи от мен за подобна отговорна работа.

— Вие сте първият ми избор. И имам чувството, че брат ви няма да остане доволен, когато научи срещу кого ще трябва да се изправи. — Последва дълга пауза преди мисис Тачър да добави: — Елате в Лондон да се запознаете с председателя на партията Питър Торникрофт. Той вече е уредил всичко, така че ми трябва само координатор, който да вдъхне страх от Бога у местните председатели на маргиналните райони.

Този път Ема не се поколеба.

— Кога започвам?

— Утре сутринта в десет, в централата на партията — отвърна лидерът на опозицията.

— Искали сте да ме видите, госпожо председател.

— Да, и ще започна направо по същество — каза Ема, преди Хендс да успее да седне. — Получих няколко оплаквания от сестри относно неетично поведение от ваша страна.

— Няколко? — учуди се Хендс и седна. Изглеждаше спокоен.

— През последната година старшата сестра събира доказателства и ме помоли да започна официално разследване.

— Както желаете — каза Хендс. — Нищо няма да ми лепнете и ще бъда напълно оправдан.

— Нищо да ви лепнем? Бих си помислила, че изборът на думи е неподходящ, освен ако, разбира се…

— Още една дума, лейди Клифтън, и ще наредя на адвокатите си да ви съдят за клевета.

— Съмнявам се. Подобно на вас, аз се погрижих да няма свидетели и макар да приемам, че може да снемат всички обвинения срещу вас, съм твърдо решена да съсипя репутацията ви и да не можете да си намерите работа в тази страна. Така че ви съветвам…

— Заплашвате ли ме? Защото ако го правите, вашата репутация може да се окаже съсипана, след като разследването се окаже загуба на време и пари точно когато БКБ отново е кандидат за болница на годината.

— Да, обмислих и това — каза Ема. — Досега силата ви винаги е била във вашата дума срещу думата на някоя млада сестра. Но този път няма да си имате работа с уплашено момиче, а с председателя на болницата. И да, готова съм да рискувам репутацията си срещу вашата.

— Блъфирате — каза Хендс. — Остава ви по-малко от година и едва ли искате да ви запомнят точно с това.

— Отново грешите, доктор Хендс. Подозирам, че когато ви разоблича, вашите колеги и шестнайсетте медицински сестри, които дадоха писмени показания — Ема потупа дебелата папка на бюрото си, в която се намираше просто докладът от инспекцията на болницата, — ще бъдат благодарни за намесата ми, а на вас ще ви бъде трудно да си намерите работа и в най-затънтената африканска страна.

Този път Хендс се поколеба.

— Ще рискувам. Сигурен съм, че нямате достатъчно доказателства, за да започнете разследване.

Ема се наведе напред, набра външен номер и включи говорителя на телефона! След секунди двамата чуха:

— Редакторът слуша.

— Добро утро, Редж. Обажда се Ема Клифтън.

— Кой от репортерите ми искаш да разпердушиня днес, Ема?

— Този път никой репортер. А мой доктор.

— Разкажи ми.

— Каня се да започна разследване на поведението на един доктор от болницата и реших, че ще искаш да научиш преди националните медии да надушат историята.

— Браво на теб, Ема. — Хендс започна да ѝ маха трескаво. — Но ако искаш статията да излезе в окончателното издание, ще трябва незабавно да пратя в болницата репортер.

— Имам среща в единайсет — каза Ема, докато гледаше бележника си, — но ще се опитам да я отложа. Ще ти се обадя след малко.

Докато затваряше, видя, че по челото на Хендс е избила пот.

— Ако искате да отложа срещата си с репортера от "Бристол Ивнинг Нюз" — каза тя и отново потупа папката, — очаквам до обед да сте напуснали болницата. В противен случай ви съветвам да си вземете вечерния вестник и да видите какво точно си мисля за доктори като вас. И гледайте да стоите близо до телефона си, тъй като имам чувството, че ще искат да чуят и вашата версия за историята.

Хендс стана несигурно от стола и излезе, без да каже нито дума. Щом вратата се затвори, Ема вдигна телефона и набра същия външен номер.

— Благодаря — каза, когато от другата страна вдигнаха.

— За мен беше удоволствие — отвърна Хари. — По кое време ще се върнеш за вечеря?

— Щом ще прекарваш следващия месец в Лондон — каза Хари, след като Ема му съобщи новината, — къде възнамеряваш да отседнеш?

— При Джайлс. Така ще мога да следя отблизо всеки негов ход.

— И той твоите. Но не виждам как би се съгласил с подобно уютно решение.

— Няма да има особен избор — каза Ема. — Явно си забравил, че аз съм собственичката на Смит Скуеър 23. Така че ако някой ще търси временно настаняване, това ще е Джайлс, а не аз.