Той бе човек

49

— По това време на годината — каза Ема, докато вдигаше чашата греяно вино.

— Всички изхвърляме играчките от количките си и не искаме да си играем с теб? — предположи Джайлс.

— По това време на годината — повтори Ема, без да обръща внимание на брат си, — вдигаме чаши в памет на Джошуа Барингтън, основателя на "Барингтън Шипинг".

— Който спечелил трийсет паунда, четири шилинга и два пенса през първата година, но обещал на борда, че ще направят повече в бъдеще — напомни на всички Себастиан.

— Трийсет и три паунда, четири шилинга и два пенса — поправи го Ема. — И наистина е направил повече. Много повече.

— Сигурно се е въртял в гроба си, когато продадохме компанията на "Кюнард" за страхотните четирийсет и осем милиона — каза Себастиан.

— Подигравай се колкото си искаш — каза Ема, — но трябва да сме благодарни на Джошуа за всичко, което е направил за тази фамилия.

— Така е — съгласи се Хари, стана и също вдигна чаша. — За Джошуа.

— За Джошуа — повториха всички.

— А сега на работа — каза Ема и остави чашата.

— Бъдни вечер е — запротестира Джайлс. — И май забравяш, че си в моята къща, така че мисля да си взема една година почивка.

— В никакъв случай — заяви Ема. — Само Люси ще пропусне тази година.

— Но имай предвид, млада госпожице — каза Хари, като се усмихваше на правнучката си, която беше заспала в ръцете на майка си, — че това е само временно.

— Точно така — каза Ема, сякаш Хари не се беше пошегувал. — Дойде време всеки да каже какво е решил да постигне през новата година.

— А храбрите — допълни Хари — да ни напомнят обещанията си за изминалата година.

— Които съм записала в тази малка червена книжка, ако случайно някой е забравил — каза Ема.

— Разбира се, че си ги записала, председателю Мао — каза Джайлс и напълни отново чашата си.

— Кой иска да започне? — попита Ема, като отново не обърна внимание на брат си.

— Аз си търся нова работа — каза Саманта.

— Пак ли в областта на изкуството? — попита Хари.

— Да. Колекцията "Уолъс" търси заместник-директор и кандидатствах за мястото.

— Браво — каза Грейс. — Загубата за "Кортоулд" ще бъде печалба за "Уолас".

— Това е просто следващото стъпало по стълбицата — каза Себастиан. — Обзалагам се, че догодина по същото време Саманта ще каже, че ще оглави "Тейт".

— Ами ти, Себ? Какво ще си постигнал догодина по това време?

— Възнамерявам да продължа да дразня леля Грейс, като ѝ правя все повече и повече пари.

— Които ще мога да разпределям за все повече и повече достойни каузи — каза Грейс.

— Не се безпокой, Виктор вече се грижи за това, както ще потвърди Карин.

— Четох доклада на мистър Кауфман и той наистина говори много добре за теб и за банката, Себастиан — каза Грейс.

— Това е похвала — каза Ема и си отбеляза в бележника, преди да погледне сестра си. — Тъй като си една от малцината сред нас, която има чавка пред името си за тази година, какво си замислила за следващите дванайсет месеца, Грейс?

— Седем от питомците ми се надяват да им бъдат предложени места в университети тази година и съм твърдо решена и седемте да ги получат.

— Какви са шансовете им? — попита Хари.

— Сигурна съм, че четирите момичета ще успеят, но имам известни съмнения за момчетата.

Всички се разсмяха — с изключение на Грейс.

— Мой ред е, мой ред е! — настоя Джейк.

— Доколкото си спомням — каза Ема, миналата година искаше да напуснеш училище. Още ли го искаш?

— Не — твърдо заяви Джейк. — Искам мама да получи онази работа.

— Защо? — попита Саманта.

— Защото така няма да закъснявам за училище всяка сутрин.

— От устата на младенците — каза Хари, неспособен да скрие усмивката си.

Саманта се изчерви, а останалите избухнаха в смях.

— Значи аз ще имам две обещания за следващата година — най-сетне успя да каже тя. — Едно за мен и едно за Джейк.

— Тъй като Джайлс явно не желае да участва тази година, какво си решила ти, Карин? продължи Ема. — Ще участваш ли пак в някой маратон?

— Никога повече. Но влязох в комисията на благотворителния тръст "Марсдън" и се надявам семейството да финансира една мисия. Това не включва Себастиан, между другото.

— Да разбирам ли, че тази година ще ми се размине? — засмя се той.

— He — отвърна Карин. — Убедих Виктор банката да финансира своя мисия — мисията "Фартингс Кауфман"

— Какво ще ми струва това?

— Ще струва двайсет и пет хиляди паунда на банката, но очаквам ти да финансираш своя собствена мисия — каза Карин.

Себастиан понечи да протестира, но Грейс го изпревари.

— А ние с Джайлс също бихме искали да финансираме мисия — мисията "Барингтън".

Джайлс се усмихна на сестра си и се поклони.

— Както и ние с Ема — каза Хари, което накара останалите от семейството да заръкопляскат.

— Направо ме хваща страх да си помисля какво ще решиш догодина — каза Себастиан.

— Още не съм свършила с тази — отвърна Карин.

— Себастиан, Джесика, Ричард, Люси и аз ще се радваме да се присъединим и да финансираме наша собствена мисия — каза Саманта.

Себастиан погледна към тавана.

— Джошуа Барингтън, имаш да отговаряш за много неща.

— Браво, Карин — каза Ема, докато си записваше в бележника. — Твой ред е, Джесика — добави тя и се усмихна на внучката си.

— Надявам се да съм сред първите кандидати за наградата "Търнър".

— Не разбирам защо — каза Грейс. — Търнър никога не би спечелил наградата "Търнър".

— Това би било голямо постижение, млада госпожо — обади се Хари.

— И ако го постигне — каза Ричард, — тя ще е най-младият художник, попадал някога в началото на списъка.

— Това вече си заслужава да се постигне — каза Грейс. — Върху какво работиш в момента?

— Тъкмо започнах поредица на име "Дървото на живота".

— О, обичам дърветата — каза Ема. — А ти винаги си била добра в пейзажите.

— Няма да е този вид дърво, бабо.

— Не разбирам — каза Ема. — Дървото си е дърво.

— Освен ако не е символично — предположи Хари и се усмихна на внучката си.

— А твоето решение какво е, дядо? Книгата ти да спечели "Букър" ли?

— Няма начин — заяви Грейс. — Тази награда никога няма да бъде дадена на разказвач, което е жалко. Но мога да ви кажа на всички, защото съм единствената в тази стая, която е чела книгата, че последният роман на Хари е най-добрата му работа досега. Той напълно оправда надеждите на майка си, така че си е заслужил една година почивка.

Хари беше изненадан. Възнамеряваше да каже на семейството, че ще претърпи сериозна операция през януари, но че няма нужда да се безпокоят, защото ще е извън строя само за няколко седмици.

— Ами ти, Ема? — попита Джайлс. — Да не си решила догодина по това време да си премиер?

— Не — отвърна Ема. — Но възнамерявам през следващата година да съм по-голям неверник, отколкото през изминалата — добави и остави чашата си на масата, като разля малко вино.

— Какво е неверник? — попита Джейк.

— Човек, който гласува за консерватори — обясни Джайлс.

— Значи искам да съм неверник. Но само ако и Фреди е неверник.

— Определено съм — каза Фреди и изрецитира:

— Автор? — попита Грейс.

— Гилбърт.

— Оперета?

— "Йоланта" — отвърна Фреди. — И тъй като вече съм неверник, реших да си поставя нова цел за следващата година.

— Но ти още не си отбелязал сто точки на Лордс — напомни му Джайлс.

— Възнамерявам да го направя, но догодина по това време ще съм сменил името си.

Неочакваното заявление на Фреди накара всички, дори Джейк, да изгубят дар слово.

— Но на мен винаги ми е харесвало името Фреди — успя най-сетне да промълви Ема. — Мисля, че ти отива.

— Не искам да променям името Фреди. Искам от първи януари да бъда известен като Фреди Барингтън.

Последвалите аплодисменти ясно показаха, че семейството горещо одобрява решението му.

— Процедурата е съвсем проста — каза практичната Грейс. — Просто трябва да подпишеш декларация и Фенуик ще стане минало.

— Аз трябваше да подпиша много повече формуляри, за да постигна това — каза Джайлс, докато стискаше ръката на сина си.

Телефонът зазвъня и след секунди се появи Маркъм и каза:

— Обажда се лорд Уодингтън.

— Принцът на неверниците — заяви Джайлс. — Защо не се обадиш от кабинета ми, Ема?

— Трябва да е сериозно, за да се обажда на Бъдни вечер — отбеляза Ема.

— Обаждането не е за вас, милейди — каза Маркъм. — Той търси лорд Барингтън.

— Сигурен ли си, Маркъм?

— Напълно, милейди.

— Тогава по-добре иди и виж какво иска — каза Ема.

Ако Джесика и Фреди бяха предизвикали мълчание, обаждането на лидера на Камарата на лордовете накара цялото семейство да заговори едновременно. И не млъкнаха, докато вратата не се отвори и домакинът им не застана на прага.

— Е, това реши моето намерение за следващата година — беше единственото, което можеше да им каже Джайлс.

— Все пак трябва да им кажеш — каза Ема рано на следващата сутрин, докато двамата с Хари вървяха обратно към Имението.

— Възнамерявах да го направя вчера, но Грейс ме засенчи, да не говорим за Фреди и Джайлс.

— Джайлс не можеше да скрие колко се радва на решението на Фреди.

— Той каза ли ти защо лорд Уодингтън е искат да говори с него?

— Нито дума.

— Мислиш ли, че ще смени боята и ще се присъедини към неверниците?

— Никога. Просто не е в стила му. — Тя го погледна. — Та след като предаде книгата, има ли друго нещо, което трябва да направиш, преди да влезеш в болницата?

— Де да можех да го направя.

— Кое да направиш?

— Да сменя темата, без да се налага да добавям ред за връзка. Никога не ти се разминава при книга. В реалния живот двама души разговарят и сменят темите, без да се замислят, понякога дори насред изречение. Скот Фицджералд има разказ, представляващ реален разговор. Не става за четене.

— Колко интересно. А сега отговори на въпроса ми.

— He — каза Хари. — След като редакторите и коректорите си свършиха работата, няма какво да правя до излизането на книгата.

— Този път къде те спипа страховитата мис Уорбъртън?

— Един детектив от Ню Йорк четеше от картичка правата на задържан три години преди въвеждането на картичките.

— Опа! Нещо друго?

— Двоеточия, които е трябвало да бъдат точка и запетая, и май съм прекалил с използването на думата "сигурно". Дума, която всички използваме в реалния живот, но не ти се разминава, ако я споменаваме твърде често в роман.

— Този път ще правиш ли турнета?

— Предполагам, че да. Повечето читатели ще решат, че е поредният роман за Уилям Уоруик, и ще се наложи да им обяснявам, че се заблуждават. Пък и Арън вече ми урежда турне в Щатите, а лондонските ми издатели ме натискат да посетя Фестивала на книгата в Бомбай.

— Графикът ще се получи ли? Струва ми се доста натоварен.

— Всъщност всичко се нарежда доста удобно. След две седмици ще постъпя в "Сейнт Томас", а когато книгата излезе, би трябвало да съм се възстановил напълно.

— Мисля, че е по-добре да не идваш тук, след като те изпишат. Остани в Лондон, където Карин, Джайлс и аз ще можем да се суетим около теб. Вече предупредих в министерството, че ще отсъствам поне за две седмици.

— Мисля, че Джайлс може да отсъства за много по-дълго време.

— Какво те кара да твърдиш това?

— Носи се слух, че посланикът ни във Вашингтон се връща напролет.

50

Кабинетът бе по-малък, отколкото беше очаквал, но великолепната дървена ламперия и маслените портрети на предшествениците му ясно говореха за историческата важност на новата му роля. Задълженията му бяха обяснени внимателно от личния му секретар командир Руфъс Орм. Подобно на монарха, той имаше съвсем малко реална власт на новия си пост, но пък за сметка на огромното влияние. Всъщност в официални случаи той вървеше плътно зад кралицата заедно с архиепископа на Кентърбъри, на една крачка преди премиера.

Помагаше му малък добре обучен екип, който се грижеше за всяка негова нужда, макар той да се чудеше колко ли време ще му трябва, за да свикне някой да му помага да се облича. Камериерът му Крофт се появяваше всеки ден по едно и също време за церемонията, която трябваше да бъде изпълнена с точност до секунда.

Започна да сваля дрехите си, докато не остана по жилетка и панталони. Чувстваше се нелепо. Крофт му помогна да облече бяла риза, току-що изгладена. Колосаната бяла яка се закопчаваше за клипс на тила, а отпред, където всеки нормален мъж би сложил вратовръзка, се появяваше надиплено дантелено шалче. Не беше необходимо да поглежда в огледалото. Крофт бе неговото огледало. След това камериерът насочи вниманието си към дългата черно-златиста одежда и му помогна да напъха ръце в обшитите със злато ръкави. Крофт отстъпи да огледа господаря си, после коленичи и му помогна да обуе лъскави обувки с месингови носове. Изправи се отново и свали пищната перука от дървената глава на манекена, за да я сложи на главата на лорд-канцлера. После отново отстъпи назад и направи последни дребни корекции.

Последната му задача бе да сложи тежката верига на поста му, която се предаваше от 1643 година, като не я пусна, докато тя не легна сигурно на раменете на Джайлс. Това беше моментът, който Джайлс помнеше от училищните си дни, когато трима от предшествениците му били екзекутирани в Тауър.

Вече беше облечен и най-сетне му бе позволено да се погледне във високото огледало. Изглеждаше нелепо, но трябваше да признае — макар и само пред себе си, — че му харесва. Камериерът се поклони и изпълнил задачата си, излезе, без да каже нито дума.

На негово място незабавно влезе командир Орм. Никога не би и помислил да стъпи в стаята, докато лорд-канцлерът не бъде облечен в пълните си регалии.

— Вече прочетох програмата за днес, Орм — каза Джайлс. — Имa ли нещо друго, което трябва да знам?

— Не, милорд. Днес на въпросите ще отговаря министърът на здравеопазването. Може да има размяна на реплики по въпрос на осигуровките, но нищо, което да ви засяга.

— Благодаря. — Той си погледна часовника — седем минути преди точния час трябваше да излезе от офиса си в Северната кула и да тръгне към Залата на принца.

Вратата се отвори отново и този път влезе млад паж. Поклони се ниско, бързо мина зад Джайлс и повдигна края на дългата му роба.

— Трийсет секунди, милорд — каза Орм миг преди вратата да се отвори отново и лорд-канцлерът да тръгне на седемминутното си пътуване през двореца Уестминстър до Камарата на лордовете.

Излезе на червения килим и тръгна бавно по широкия коридор. Депутати, стражи на вратите и вестители отстъпваха и се покланяха — не на него, а на монарха, когото представляваше. Джайлс поддържаше равномерно темпо, което бе упражнявал предния ден, когато Парламентът не заседаваше. Командир Орм бе наблегнал, че не бива да върви нито прекалено бързо, нито прекалено бавно, ако иска да стигне в Залата на принца секунди преди Биг Бен да удари два пъти.

Можеше да му се прости, че докато вървеше по северния коридор, се питаше колко от колегите му ще бъдат в залата да го поздравят, когато заеме за първи път почетното си място. Едва тогава щеше да разбере как останалите перове приемат изненадващото му назначаване.

В нормален ден щеше да има само неколцина членове. Те щяха да станат от местата си, когато лорд-канцлерът влезе в залата, леко им се поклони и остане прав, докато старият му приятел епископът на Бристол води ежедневната молитва.

Чувстваше се все по-нервен и по-нервен с всяка крачка и сърцето му затуптя още по-силно, когато стъпи на синьо-златния килим на Залата на принца деветдесет секунди преди началото. Зави надясно и продължи по дългия коридор с червена пътека до входа на Камарата в другия му край. Когато стигна Лобито на членовете, в което стоеше мълчаливата публика, чу как първият звън на Биг Бен отеква в оградата.

На втория звън двамата вратари в парадно облекло отвориха голямата двойна врата на залата, за да може новият лорд-канцлер да влезе в Горната камара. Той се опита да запази сериозна физиономия, когато видя събралото се множество. Неколцина от колегите му дори трябваше да стоят на пътеките, а други стояха на стъпалата пред трона.

Когато влезе в залата, техни благородия станаха и го поздравиха с шумно "Браво, браво!" и традиционното размахване на дневния ред. По-късно Джайлс каза, че посрещането на колегите било най-великият момент в живота му.

— Дори по-велик от бягството от германците ли?

— И също толкова ужасяващ — призна Джайлс.

Докато епископът на Бристол водеше молитвата, Джайлс погледна към галерията за гости и видя жена си, сина си и най-стария си приятел да гледат надолу към него. Не можеха да скрият гордостта, която изпитваха.

Когато епископът най-сетне благослови многобройната си конгрегация, техни благородия изчакаха лорд-канцлера да заеме за първи път мястото си и седнаха, след като Джайлс се настани и оправи робата си. Той не се сдържа да спре за момент и да кимне на баронеса Клифтън, за да ѝ даде знак, че може да се изправи, за да отговори на първия въпрос.

Ема стана и се обърна към Камарата.

— Милорд-канцлер — започна тя. — Зная, че цялата Камара ще се присъедини към мен в поздравите за назначаването ви и в пожеланията за много щастливи години начело на заседанията.

Одобрителните викове се разнесоха от всички страни на залата, докато Джайлс се покланяше на сестра си.

Първи въпрос.

Ема се обърна към събралото се множество.

— Мога да уверя почитаемия лорд Престън, че правителството гледа много сериозно на заплахата от СПИН. Министерството е заделило сто милиона паунда за проучване на тази ужасна болест и споделяме нашите открития с видни учени и водещи медици от цял свят с надеждата да открием колкото се може по-бързо лекарство. Трябва да добавя че другата седмица пътувам до Вашингтон за среща с американския министър на здравеопазването, и уверявам Камарата, че темата СПИН ще бъде основна в разговорите ни.

Възрастен джентълмен от задните редове на независимите стана да зададе допълнителен въпрос.

— Благодарен съм за отговора на министъра, но мога ли да попитам как болниците ни се справят с внезапния приток на пациенти?

Джайлс се облегна и заслуша с интерес как сестра му се справя с всеки отправен ѝ въпрос: спомняше си своето време на първия ред. Макар че тя понякога се колебаеше, вече не ѝ бе нужно непрекъснато да прави справка с материалите, подготвени от подчинените ѝ. Джайлс бе впечатлен също, че Ема напълно владееше Камарата — нещо, което някои министри така и не успяваха да постигнат.

През следващите четирийсет минути Ема отговаряше на въпроси по теми, вариращи от финансиране на изследванията на рака до нападенията срещу спешни екипи след футболни мачове и времето, за което линейките реагират на повикванията.

Джайлс се чудеше дали има някаква истина в носещите се слухове в кулоарите, че ако консерваторите спечелят следващите избори, Маргарет Тачър ще посочи Ема за лидер на Камарата на лордовете. Честно казано, колегите му в Горната камара едва ли щяха да се учудят на подобно назначение. Наскоро обаче в коридорите на властта се бе появил друг слух — че един второстепенен член на торите се готви да предизвика Тачър за лидерската позиция в партията. Джайлс отхвърли тази идея като спекулация — макар някои от партията да смятаха методите на дамата за драконовски и дори диктаторски, Джайлс не можеше да си представи, че торите биха помислили да отстранят премиер, които никога не е губил избори.

— Мога да уверя почитаемия лорд — каза Ема, когато стана да отговори на последния въпрос за деня, — че Министерството ще продължи да разрешава продажбата на генерични лекарства, но не и преди да са минали през изключително подробни тестове. Наша цел си остава да сме сигурни, че пациентите няма да са принудени да купуват скъпите лекарства на фармацевтични компании, чийто основен приоритет често е печалбата, а не болните.

Ема си седна сред одобрителни възгласи и когато министърът на външните работи стана да заеме мястото ѝ, за да започне дебата за Фолкландските острови, си събра документите и излезе забързано, тъй като не искаше да закъснява за следващата си среща със защитника на правата на гейовете Иън Маккелън, който имаше ясни възгледи за начина, по който правителството трябва да се справи с кризата СПИН. Очакваше с нетърпение да му каже колко много ѝ е харесала играта му като Ричард III в Националния театър.

Докато излизаше, Ема се спъна и изпусна няколко документа, които тутакси бяха вдигнати от един минаващ покрай нея акливист. Тя му благодари и понечи да продължи, когато един глас зад нея се обади:

— Госпожо министър, може ли да поговорим?

Ема се обърна и видя лорд Самюълс, президента на Кралската колегия на лекарите. Ако беше направила някакъв гаф по време на отговорите на въпросите, той не беше от хората, които биха я посрамили в залата. Не беше в стила му.

— Разбира се, лорд Самюълс. Да не би да съм направила някакъв ужасен гаф днес?

— Определено не — с топла усмивка отвърна Самюълс. — Просто исках да обсъдя с вас един въпрос и се питах дали можете да ми отделите минутка.

— Разбира се — повтори Ема. — Ще помоля личната си секретарка да ви се обади и да уговори среща.

— Боя се, че въпросът е по-спешен, госпожо министър.

— Тогава какво ще кажете да говорим в кабинета ми утре в осем сутринта?

— Предпочитам да се видим на четири очи.

— Тогава аз ще дойда при вас. Само ми кажете кога и къде.

— Утре в осем сутринта в кабинета ми за консултации на Харли Стрийт 47А.

Ема бе добре запозната с неприятната и според някои лична неприязън между президента на Кралската колегия на лекарите и президента на Кралската колегия на хирурзите относно сливането на "Гай", "Сейнт Томас" и "Кингс" под шапката на Министерството на здравеопазването. Лекарите бяха за, хирурзите — против. И двете страни твърдо заявяваха, че това щяло да стане "само през трупа ми".

Самата тя внимаваше да не взема страна и помоли да ѝ подготвят материали, които да прегледа довечера преди срещата с лорд Самюълс. Многото срещи обаче, някои от които се проточиха, не ѝ позволиха да ги прочете, преди да си легне малко след полунощ. Хари спеше и Ема се надяваше, че хъркането му ще я задържи будна. Но беше толкова уморена, че не можеше да се съсредоточи, и не след дълго потъна в дълбок сън.

На сутринта Ема отвори червената кутия преди да си е направила чай.

Материалите "Томи, Гай и Кингс" лежаха най-отгоре върху десетина други важни папки, след които и поверителен ДНК доклад на двама видни американски учени. Ема вече знаеше резултатите от първоначалните им изследвания и най-сетне чувстваше, че може да сподели добрата новина с Хари.

Тя скочи, грабна телефона и позвъни в Имението.

— Дано да имаш добра причина — каза ѝ Хари. — Защото Александър тъкмо трябва да реши в кой контейнер да се скрие — в онзи за Америка или в другия за Англия.

— Повече от добра — отвърна Ема. — ДНК докладът показва, че Албърт Клифтън несъмнено е твой баща.

Последва дълго мълчание.

— Е, новината наистина е добра — каза най-сетне Хари. — Ще изстудя бутилка шампанско, за да я отпразнуваме довечера.

7:25. Очертаваше се още един натоварен ден.

По пътя през Лондон Ема прочете подробните изложения на двамата президенти, но когато колата зави по Харли Стрийт, още не беше взела страна. Прибра папката в червената кутия и си погледна часовника — 7:57. Надяваше се разговорът да не се проточи, тъй като трябваше да е в министерството за среща с новия председател на Британската медицинска асоциация — буен тип, който според главната ѝ секретарка бил на мнение, че торите следва да бъдат издавени до крак още при раждането им — "решението на цар Ирод", както се изрази Полин.

Тъкмо се канеше да натисне звънеца на номер 47А, когато млада жена отвори вратата.

— Добро утро, госпожо министър. Ще ви заведа при лорд Самюълс.

Когато Ема влезе, президентът на Кралската колегия на лекарите стана, изчака я да седне и ѝ предложи кафе.

— Не, благодаря — каза Ема, която не искаше да губи повече време от необходимото и искаше да създаде впечатлението, че бърза.

— Както ви обясних вчера, госпожо министър, въпросът, който искам да обсъдим, е личен, поради което не исках да се срещаме в кабинета ви.

— Напълно разбирам — каза Ема и зачакала чуе аргументите му в полза на сливането на" Гай" и "Сейнт Томас" с "Кингс".

— По време на заседанието вчера — "А — помисли си Ема, — значи все пак съм сгафила и той е бил така добър да не повдигне въпроса в залата", — забелязах, че когато спряхте за момент, за да отпиете глътка, изплискахте малко вода върху книжата си. После отговорихте на въпроса, без да правите справка с бележките си, така че никой не забеляза, макар че не ви беше за първи път.

Ема се зачуди накъде бие, но не го прекъсна.

— А на излизане от залата се спънахте и изпуснахте документи.

— Да, така е — отвърна Ема, вече малко разтревожена. — И какво?

— Дано не е нищо — каза Самюълс. — Но мога ли да ви попитам дали напоследък ви е трудно да хващате предмети като чаши, куфарчето, дори химикалката когато подписвате писма?

Ема се поколеба.

— Всъщност да. Но майка ми винаги ме е обвинявала, че съм непохватна.

— Забелязах също, че се поколебахте два пъти, докато говорехте вчера пред Камарата. Отговорите си ли обмисляхте, или просто имахте някакви затруднения с речта?

— Предполагам, че беше от нерви. Брат ми винаги ме предупреждава никога да не се отпускам, когато съм на катедрата.

— Имате ли понякога чувството, че краката не ви държат и че имате нужда да седнете?

— Да, но аз съм почти на седемдесет, лорд Самюълс, и първа ще призная, че трябва да се движа повече.

— Възможно е, но се питам дали ще се съгласите да ви направя кратък неврологичен преглед, за да отхвърля тревогите си.

— Разбира се — отвърна Ема, макар да искаше да откаже, за да стигне по-бързо до кабинета си.

Краткият преглед продължи повече от час. Лорд Самюълс започна с въпроси за медицинската ѝ история. После преслуша сърцето и провери рефлексите ѝ с чукче. Ако тези тестове бяха задоволителни, щеше да ѝ се извини и да я пусне да иде на работа. Но той не го направи. Вместо това продължи с преглед на краниалните нерви. После се съсредоточи върху устата ѝ и движението на езика. След като се увери, че не е доволен от резултата, лорд Самюълс каза:

— Следващият преглед може да е болезнен. Всъщност се надявам да е.

Ема не коментира, когато той извади игла и убоде лявата ѝ ръка над лакътя. Тя незабавно реагира с вик, което явно достави удоволствие на Самюълс, но когато той повтори упражнението с дясната ѝ ръка, реакция нямаше.

— Ох! — възкликна Ема, когато той убоде бедрото ѝ, но когато продължи с прасеца, все едно забиваше иглата в игленик. Самюълс продължи с гърба, но Ема можеше само да познае, когато забиваше иглата — не изпитваше никаква болка.

Докато Ема се обличаше, лорд Самюълс се върна при бюрото си, отвори една папка и я изчака да отиде при него. После каза меко:

— Ема, боя се, че новините не са добри.

51

Когато един министър подава оставка заради скандал, журналистите топват перата си в кръв и изстискват всичко от новината. Но когато трябва да напусне поста си заради заболяване, настроенията са съвсем различни — особено ако въпросният министър е харесван и уважаван.

Традиционните писма между премиер и неочаквано напуснал колега бяха разменени, но този път всички можеха да забележат истинското съжаление от двете страни.

"Това бе най-вълнуващата работа в живота ми и за мен беше привилегия да служа във вашата администрация".

В отговор премиерът написа: "Вашият изключителен принос към обществения живот и всеотдайната Ви служба на страната няма да бъдат забравени".

Нито премиерът, нито напусналият министър споменаха причината за внезапната оставка на Ема.

Най-високопоставеният лекар в страната никога не бе виждал пациент да приеме подобна вест с повече достойнство и самообладание. Ема показа уязвимостта си единствено докато той я изпращаше до колата ѝ, когато за момент тя се облегна на ръката му. Помоли го само едно нещо, на което той се съгласи без колебание.

Лорд Самюълс остана на тротоара, докато министерската кола не изчезна от поглед. После се върна в кабинета си да изпълни молбата ѝ. Обади се на трима души, с които не бе разговарял никога досега — на лорд-канцлера, на премиера и на сър Хари Клифтън.

Единият от тях не издържа и се разплака, без да е в състояние да отговори, а вторият незабавно разчисти графика си и каза на екипа си, че трябва да се види с приятел. Според лорд Самюълс и двамата бяха замесени от същото тесто като великата дама, която бе излязла от кабинета му. Но обаждането, от което се ужасяваше най-много, остана за накрая.

Колкото се може по-внимателно лорд Самюълс обясни на Хари, че съпругата му страда от моторна невропатия и че ѝ остава не повече от година, най-много година и половина. Тихият човек на словото не успя да намери думи, за да изрази чувствата си. След дълго мълчание Хари успя да промълви: "Благодаря за обаждането ви, лорд Самюълс", след което затвори. Мина известно време, докато се възстанови достатъчно, за да приеме, че единият от тях трябва да остане силен.

Хари заряза "Ези печели" насред изречението и потегли към гарата. Стигна до Смит Скуеър много преди Ема да се върне.

Когато Ема си тръгна за последен път от министерството, Хари я чакаше на прага. Никой от двамата не проговори, докато той я прегръщаше. Почти нямаха нужда от думи, след като бяха прекарали заедно повече от петдесет години.

Междувременно Хари се беше обадил на цялата фамилия, за да им съобщи смазващата новина, преди да я научат от вестниците. Освен това написа няколко писма, в които обясняваше, че поради лични причини отменя всичките си ангажименти и няма да приема нови, били те социални или професионални.

На следващата сутрин Хари откара Ема до дома им в Съмърсет, за да започнат новия си живот. Сложи легло в салона, за да не ѝ се налага да се качва по стълбите, и разчисти всичко от бюрото си в библиотеката, за да може Ема да отговаря на купищата писма, които пристигаха с всяка поща. Хари ги отваряше и ги разпределяше на отделни купчинки — роднини, приятели, колеги, сътрудници от Министерството и специална купчинка за младите жени от цялата страна, за които Бма не бе и подозирала и които искаха не само да ѝ благодарят, но и непрекъснато повтаряха, че тя е пример за подражание.

Имаше и друга особено голяма купчина, която повдигаше духа на Ема всеки път, когато я четеше. Беше от онези нейни колеги, които не споделяха политическите ѝ възгледи, но искаха да изразят възхищението и уважението си към начина, по който тя винаги бе изслушвала позициите им и на няколко пъти дори бе променяла решенията си.

Макар че купчината писма остана голяма няколко седмици, Ема отговаряше на всеки човек, който си бе направил труда да ѝ пише, и спираше едва когато нямаше сили да държи химикалката. След това диктуваше отговорите си на Хари, който към многото си други задължения добави и длъжността "писар". Тя обаче продължаваше да настоява да прегледа всяко писмо, преди да постави подписа си. Когато дори това стана невъзможно, Хари ги подписваше от нейно име.

Д-р Ричардс се отбиваше два пъти седмично и предупреждаваше Хари какво да очаква, макар да призна, че се чувства напълно безпомощен — не можеше да направи нищо, освен да покаже съчувствието си и да изписва безкрайни рецепти за хапчета, за които се надяваше, че ще облекчат болките ѝ.

През първите няколко седмици Ема излизаше на сутрешни разходки с Хари, но не след дълго се налагаше да се подпира на ръката му, а после и на бастун, докато най-сетне не остана в инвалидната количка, която Хари бе купил, без да ѝ казва.

През тези първи месеци говореше предимно Ема и никога не пропускаше да изрази мнението си за ставащото по света, макар да го научаваше със закъснение от сутрешните вестници и вечерните новини по телевизията. Беше доволна, докато гледаше как президентът Буш и мисис Тачър подписват мирен договор с Горбачов в Париж — договор който най-сетне сложи край на Студената война. Но само след няколко дни с ужас научи, че някои от старите ѝ парламентарни колеги в Лондон замислят да отстранят премиера. Трябваше ли да им напомня, че Желязната лейди беше печелила три последователни пъти изборите?

Ема стигна дотам, че продиктува на Хари дълго писмо до Маргарет, в което ясно изрази вижданията си. И остана изумена, когато получи още по-дълъг отговор. Искаше ѝ се все още да е в Уестминстър, да обикаля по коридорите и да казва на колегите си какво точно мисли за тях.

Макар че умът ѝ си оставаше бистър, тялото ѝ продължаваше да я предава и речта ѝ с всяка седмица ставаше все по-трудна. Ема обаче винаги изразяваше радостта си, когато някой от семейството се появяваше, за да я разходи с количката из градината.

Малката Люси бъбреше неуморимо и разказваше на прабаба си с какво се занимава. Тя беше единствената от семейството, която не разбираше напълно какво става, което правеше връзката между двете много специална.

Джейк вече носеше само дълги панталони и се преструваше на много пораснал, а Фреди, който бе първа година в Кеймбридж, беше тих и внимателен и обсъждаше с Ема положението в страната, сякаш тя още беше министър. На Ема ѝ се искаше да може да живее достатъчно дълго, за да го види как заема място в Камарата на общините, но знаеше, че това няма как да стане.

Докато буташе количката през градината, Джесика каза на баба си, че изложбата ѝ "Дървото на живота" скоро ще бъде отворена и че все още се надява да е сред главните претенденти за наградата "Търнър", но я предупреди да не храни големи надежди.

Себастиан и Саманта идваха в Съмърсет всеки уикенд и Себ доблестно се опитваше да остане в приповдигнато настроение в присъствието на майка си, но сподели с вуйчо си Джайлс, че започва да се безпокои за баща си не по-малко, отколкото за майка си. "Хари направо се закопава" — това бяха думите на Джайлс в писмото до Грейс, което написа вечерта.

Джайлс и Карин прекарваха възможно най-много време в Имението и се обаждаха редовно на Грейс, която се разкъсваше между отговорностите си към учениците си и сестра си. Веднага щом започна лятната ваканция, тя се качи на първия влак за Бристол. Джайлс я взе от Темпъл Мийдс и я предупреди, че сестра им се е влошила много от последния път, когато я е виждала. Грейс беше подготвена за състоянието на Ема, но се смая, когато видя, че Хари се е превърнал в грохнал старец.

Грейс започна да се грижи за двамата, но при следващото идване на Джайлс сподели с брат си, че не мисли, че Ема ще доживее да види есенните листа.

Публикуването на "Ези печели" мина и замина, без да се отрази на ежедневието на Клифтън. Хари не замина за Америка за планираното турне в единайсет града, нито за Индия, за да говори на Фестивала на литературата в Бомбай.

През това време отиде в Лондон само веднъж — не да посети издателя си или да говори на литературния обяд във "Фойл", а да каже на Роджър Кърби, че се отказва от операцията на простатата, тъй като ще е извън строя твърде дълго.

Хирургът изрази съчувствието си, но го предупреди:

— Ако ракът се разпространи в червата или черния дроб, животът ви ще е в опасност. Кажете ми, Хари, напоследък да чувствате остри болки в гърба?

— Не — излъга Хари. — Нека го обсъдим, когато… Имаше да изпълни още една задача, преди да се върне в Имението. Беше обещал на Ема да вземе любимия ѝ роман от "Хатчардс", за да ѝ чете по една глава всяка вечер. Когато слезе от таксито на Пикадили, не забеляза витрината, на която бе изложена само една книга с банер:

Влезе в книжарницата и щом намери "Воденицата на река Флос"[8], подаде банкнота от десет паунда на младата жена зад щанда. Тя сложи томчето с твърди корици в торбичка и докато Хари се обръщаше да си тръгне, се вгледа по-внимателно в клиента си и се запита за момент дали е възможно.

Отиде до масата в средата, взе бройка на "Ези печели", погледна снимката на автора на задната страна на обложката, след което погледна човека, който се качваше в таксито. Помисли си за момент, че може да е Хари Клифтън, но се вгледа отново в снимката и реши, че небръснатият мъж с рошава побеляла коса, когото бе обслужила, е много по-възрастен. От друга страна, снимката бе направена преди почти година.

Младата жена остави книгата върху купчината бестселъри, която заемаше масата вече единайсет седмици.

Когато Ема вече не можеше да става от леглото, д-р Ричардс предупреди Хари, че остават само седмици.

Хари рядко оставяше Ема за повече от няколко минути и му бе ужасно трудно да понася болките, които изпитваше тя. Съпругата му вече можеше да поглъща единствено течности и дори способността да говори я беше напуснала, така че общуваше с мигане. Веднъж за да, два пъти за не. Три пъти за моля, четири за благодаря. Хари посочи, че три и четири е прекалено, но почти я чу как казва "добрите маниери никога не са прекалени".

Когато стаята потъваше в сумрак, Хари палеше нощната лампа и ѝ прочиташе поредната глава с надеждата, че тя бързо ще заспи.

След едно от сутрешните си посещения д-р Ричардс отведе Хари настрани.

— Не остава много.

От известно време единствената грижа на Хари бе колко още ще страда Ема.

— Да се надяваме, че сте прав — отвърна той.

Същата вечер Хари седна на ръба на леглото и продължи да чете.

— "Това е озадачаващ свят и Стария Хари имаше пръст в него".

Ема се усмихна.

Когато стигна до края на главата, Хари затвори книгата и погледна жената, с която бе споделил живота си, но която очевидно вече не искаше да живее. Наведе се и прошепна:

— Обичам те, скъпа.

Четири мигвания.

— Болката непоносима ли е?

Едно мигване.

— Още малко остава.

Три мигвания, последвани от умоляващ поглед.

Той я целуна нежно по устните.

— Обичал съм само една жена през живота си — прошепна. Четири мигвания. — И се моля скоро да се видим отново.

Едно мигване, после три и още четири.

Хари хвана ръката ѝ, затвори очи и помоли Бог, в чието съществуване вече не бе сигурен, да му прости. После взе възглавницата, преди да е размислил, и я погледна отново.

Едно мигване, последвано от три.

Той се поколеба.

Едно мигване, което се повтаряше на няколко секунди.

Хари леко спусна възглавницата върху лицето ѝ.

Ръцете и краката ѝ потръпваха няколко секунди, преди да се отпуснат, но той продължи да натиска. Когато най-сетне вдигна възглавницата, на лицето на Ема имаше усмивка, сякаш се радваше на първата истинска почивка от месеци.

Хари я взе в прегръдката си, а първите есенни листа започнаха да капят.

Доктор Ричардс се отби на следващата сутрин и дори да беше изненадан, че пациентката му е починала през нощта, не го спомена на Хари. Просто написа в смъртния акт "Умряла в съня си от моторна невропатия". Но пък той беше стар приятел, както и семеен лекар.

Ема беше оставила ясни инструкции, че иска скромно погребение, на което да присъстват само роднини и близки приятели. Никакви цветя, вместо това дарения за Кралската болница в Бристол. Желанието ѝ бе изпълнено дословно, но тя нямаше как да разбере колко хора се появиха на погребението ѝ като близки приятели.

Селската църква бе претъпкана от местни жители и пришълци, както откри Хари, докато се тътреше по пътеката, за да отиде при останалите от семейството отпред и мина покрай бившия премиер, която седеше на третия ред.

Не помнеше почти нищо от службата, умът му беше зает, но все пак се опита да се съсредоточи, когато свещеникът започна затрогващото си слово.

След като ковчегът бе спуснат в земята и буците пръст започнаха да го затрупват, Хари бе след последните, които си тръгнаха от гробището. Когато се върна в Имението при останалите, не можеше да си спомни името на Люси.

Грейс го следеше внимателно, докато той седеше тихо в салона, където за първи път бе срещнал Ема-е, не точно срещнал.

— Всички си отидоха — каза му тя, но той продължи просто да седи, загледан през прозореца.

Когато слънцето се скри зад най-високия дъб, Хари стана и бавно се качи по стълбата до спалнята. Съблече се и легна в празното легло, без вече да го е грижа за този свят.

Лекарите ще ви кажат, че не можеш да умреш от мъка. Но Хари си отиде девет дни по-късно.

Според смъртния акт причината за смъртта бе рак, но както посочи д-р Ричардс, ако беше искал, Хари би могъл да живее още десет, може би двайсет години.

Неговите инструкции бяха също толкова ясни, колкото и на Ема. Подобно на нея, той искаше скромно погребение. Единствената му молба бе да го погребат до съпругата му. Желанието му беше изпълнено и когато семейството се върна в Имението след погребението, Джайлс събра всички в салона и ги помоли да вдигнат чаши за най-стария му и най-добър приятел.

— Надявам се — добави той, — че ще ми позволите да направя нещо, което знам, че Хари не би одобрил.

Семейството изслуша мълчаливо предложението му.

— Определено не би одобрил — каза Грейс. — Но Ема щеше да го одобри, защото сама ми го каза.

Джайлс погледна поред всички, но не беше нужно да търси одобрението им — беше ясно, че са единодушни.