Той бе човек

21

— Не зная как да започна да ви благодаря — каза Кели. — Ако не ми бяхте писали да ме предупредите, че мистър Клифтън идва, никога нямаше да разбера, че не е бил приятел на баща ми.

— Това беше най-малкото, което можех да направя — отвърна Вирджиния.

— И онези безброй обаждания за ваша сметка. Сигурно са ви стрували цяло състояние…

— Сметнах, че е важно да знаете истината за "Фартингс" и особено как Себастиан Клифтън се отнесе с баща ви в миналото.

— Но той изглежда толкова приятен…

— Нима се изненадвате, когато става дума за милиони? И не забравяйте, че основният му интерес винаги е била "Томас Кук", а не вие.

— И каква блестяща идея от ваша страна да разбера колко би платил мистър Соркин за акциите ми и после да накарам "Томас Кук" да предложат същата цена.

— Баща ви ми беше не само близък приятел, но и ме научи на много неща за бизнеса през годините.

— Но не беше нужно да ми заемате двайсет хиляди паунда до финализирането на сделката.

— Реших, че това ще ви помогне да вържете двата края.

— Ще направи много повече от това, много повече — каза Кели. — Трябва да ви върна всичко, което ви дължа до последното пени.

— Не е спешно — каза Вирджиния, която още имаше над двеста хиляди паунда в сметката си и вече очакваше с нетърпение да удари поредното кьораво. — По-важното е, скъпа Кели, как го приема малката Синди?

— Никога не съм я виждал толкова щастлива. Обожава новото си училище и вече има няколко чудесни приятелки.

— Завиждам ѝ. Винаги съм искала да имам дете, но вече е твърде късно. Може би ще ми позволите да бъда нейна почетна баба.

— Не мога да си представя друг, който да е по-подходящ да води Синди през годините на формирането ѝ — каза Кели и след кратко колебание добави: — Но има и още нещо, което трябва да обсъдя с вас, лейди Вирджиния. Нещо, за което се чувствам малко виновна.

— Няма за какво да се чувствате виновна, скъпа. Тъкмо обратното. Така и не успях да се отблагодаря на баща ви, задето бе толкова мил с мен през годините.

— И сега аз трябва да ви се отблагодаря за вашата добрина, защото зная, че вие и баща ми сте били не само близки приятели, но и бизнес партньори, и затова трябва да ви задам един смущаващ въпрос. — Кели отново се поколеба и този път Вирджиния не ѝ се притече на помощ. — Какъв процент ви плащаше той, след като приключвахте сделка?

Въпрос, за който Вирджиния беше много добре подготвена.

— Дезмънд беше щедър човек — каза тя — и винаги ми плащаше двайсет и пет хиляди паунда и десет процента от окончателно договорената сума плюс разходите, които съм направила от негово име. Но не е нужно да…

— Напротив, нужно е. Ще постъпя по същия начин като баща ми и ще ви платя напълно веднага щом сделката с "Томас Кук" бъде приключена.

— Не е спешно, скъпа — каза Вирджиния. — Вашето приятелство е много по-важно за мен.

След пет седмици Кели получи от "Томас Кук" чек за три милиона паунда и незабавно изпрати на Вирджиния чек за 345 000 паунда, за да покрие заема си, нейната такса и десетте процента от трите милиона.

Вирджиния не я натисна да плаща разходите ѝ. В края на краищата не беше инвестирала кой знае колко, за да открие жертвата си. Няколко телефонни обаждания и след като Кели се върна в Англия, две посещения в ресторанти, в които беше малко вероятно някой да ги разпознае. Единственият реален разход бе наемането на частен детектив в Чикаго, който да открие Кели Мелър. Е, ако трябва да сме точни, той откри първо Синди Мелър в училището ѝ и даде две писма на майка ѝ, когато тя дойде да я вземе. След като прочете писмата, Кели още същия следобед се обади на Вирджиния за нейна сметка от една телефонна кабина. Така че когато Джайлс се свърза с Вирджиния, тя знаеше отлично какви всъщност са целите му.

Двете хиляди долара за детектива бяха повече от покрити от "Фартингс" в замяна на копие от завещанието на Дезмънд Мелър и адреса, който ще ги отведе до наследницата му. Себастиан Клифтън ѝ спести разходите да пътува до Чикаго, да върне Кели Мелър в Англия и да я подготви за сблъсъка със Соркин, за да го накара да плати двойно за дяловете на Кели в компанията. Вирджиния реши, че този път може да си позволи да бъде щедра в разходите си, тъй като беше сигурна, че Кели ще замести баща си като алтернативен източник на доходи.

— Нека опитам да разбера какво предлагате, лейди Вирджиния — каза сър Едуард Мейкпийс. — Искате да се обърна към адвокатите на Сайръс Т. Грант и да им предложа вместо да плащате по сто хиляди годишно в продължение на следващите девет години, да им платите наведнъж половин милион и с това да се приключи?

— Да се приключи напълно и окончателно.

— Ще се свържа с лорд Гудман и ще ви предам какво мисли той за предложението ви.

На Сайръс Т. Грант III му трябваше цял месец, преди да се съгласи да уреди окончателно спора с Вирджиния срещу 500 000 паунда, единствено заради непрекъснатото натякване на Ели Мей.

— Както казваше дядо ми — напомни му тя, — по-добре един долар в банката, отколкото обещания за зестра.

След още един месец Вирджиния получи от сър Едуард Мейкпийс сметка за 2300 паунда, които плати незабавно, тъй като не беше сигурна кога може да ѝ се наложи отново да използва услугите му.

Едно от малкото писма, които отвори през следващите седмици, беше от "Коутс"; банката я информираше, че в сметката ѝ все още има 41 000 паунда. Дезмънд Мелър се беше оказал далеч по-доходоносен мъртъв, отколкото жив.

Когато часовниците бяха върнати с един час назад и температурата започна да пада, Вирджиния започна да мисли за зимна ваканция. Откри, че ѝ е трудно да реши между една вила в Южна Франция и кралския апартамент в хотел "Санди Лейн" в Барбадос. Може би бе най-добре да остави решението на младия мъж, с когото се бе запознала неотдавна в "Анабел". Мислеше си за Алберто, докато отваряше поредното писмо, което бързо пропъди всякакви мисли за ваканции. След като дойде на себе си от шока, Вирджиния намери телефонния номер на банкера си и си уговори среща с мистър Лий на следващия ден.

— Сто осемдесет и пет хиляди паунда? — възмути се Вирджиния.

— Точно така, милейди — каза мистър Лий, след като прочете писмото от главния данъчен инспектор.

— Но как е възможно?

— Предполагам, че сте наясно, че има нещо, наречено данък печалба, милейди?

— Наясно съм, да, но никога не съм плащала.

— Е, боя се, че предстои да се случи и това — каза Лий, — защото данъчният настоява за трийсет процента от печалбата от двеста и трийсет хиляди, която направихте от продаването на картините на Лаури, комисионата от триста хиляди и двайсетте и пет хиляди, които получихте след придобиването на "Мелър Травъл".

— Но този данъчен не си ли дава сметка, че нямам сто осемдесет и пет хиляди? Разделих се почти с всичките си пари, за да се издължа на Сайръс.

— Главният данъчен инспектор е сляп за всякакви лични проблеми, които бихте могли да имате — посочи не особено окуражително мистър Лий. — Данъчните са наясно само с това колко печелите, но не и колко харчите.

— Какво ще стане, ако не отговоря на писмото им?

— Ако не отговорите в рамките на трийсет дни, ще започнат да ви начисляват наказателна лихва, докато не платите.

— А ако не мога?

— Ще ви изправят пред съда, ще ви принудят да обявите банкрут и ще конфискуват цялото ви имущество.

— Кой би си помислил, че данъчните могат да бъдат по-гадни и от Ели Мей Грант — каза Вирджиния.

Вирджиния знаеше кой е единственият човек, на когото може да разчита да реши проблема ѝ с данъчните, и макар че не се беше чувала с Кели от няколко месеца (..Много работа", както смяташе да обясни) не мислеше, че ще ѝ е трудно да я убеди да инвестира няколкостотин хиляди в сделка, която нямаше как да се провали.

Щом се прибра след срещата с мистър Лий, Вирджиния прекара известно време в търсене на писмото, което Кели ѝ беше пратила преди няколко седмици — сега съжаляваше, че не ѝ беше отговорила. Все пак, помисли си тя, докато гледаше адреса в горната част на листа, ето още една причина за изненадваща визита в Литъл Гейбълс, Лодж Лейн, Нейлси, недалеч от Бристол.

На следващата сутрин Вирджиния стана преди изгрев слънце — необичайно събитие, но всъщност така и не беше успяла да заспи. Потегли малко след девет и по време на дългия път репетираше репликите си за уникалната възможност за инвестиция, която ти се удава веднъж в живота, и че Кели ще е глупачка, ако не се възползва от нея.

Мина знака за Нейлси малко преди пладне и спря да попита един възрастен джентълмен за пътя до Лодж Лейн. Спря пред Литъл Гейбълс и сърцето ѝ се сви, когато видя на полянката надписа "Продава се". Предположи, че Кели се е преместила в по-голяма къща. Тръгна по алеята и почука на предната врата. След секунди на прага се появи млад мъж и ѝ отправи изпълнена с очакване усмивка.

— Мисис Кемпиън?

— Не, не съм мисис Кемпиън. Аз съм лейди Вирджиния Фенуик.

— Моите извинения, лейди Фенуик.

_ Освен това не съм лейди Фенуик. Аз съм дъщеря на граф, а не съпруга на пожизнен лорд в Горната камара. Можете да се обръщате към мен с лейди Вирджиния.

— Разбира се — каза той и се извини за втори път. — С какво мога да ви помогна, лейди Вирджиния?

— Можете да започнете, като ми кажете кой сте.

— Нийл Озбърн, агентът по недвижими имоти, който отговаря за продажбата на този имот. Проявявате ли интерес?

— Разбира се, че не. Просто идвам на гости на старата си приятелка Кели Мелър. Тя още ли живее тук?

— Не, премести се малко след като ми поръча да обявя къщата за продажба.

— Някъде близо ли се е преместила?

— В Пърт.

— В Шотландия ли?

— Не, в Австралия. — Това накара Вирджиния да млъкне за момент и младият мъж успя да завърши второто си изречение. — Мога да ви кажа само, лейди Вирджиния, че Кели ми заръча да преведа сумата от продажбата в съвместна банкова сметка в Пърт.

— Съвместна банкова сметка ли?

— Да, видях Бари само веднъж, малко след като се сгодиха. Изглеждаше приятен човек — добави Озбърн и погледна над рамото на Вирджиния. — Вие ли сте мистър и мисис Кемпиън? — попита младата двойка, която вървеше по алеята.

Когато получи второ писмо от главния данъчен инспектор, Вирджиния осъзна, че е останал само един човек, към когото може да се обърне, макар че той не беше от онези, които биха повярвали на историята ѝ за инвестиция, която няма как да се провали.

Избра уикенд, когато Фреди Фенуик щеше да е в пансиона, а снаха ѝ, за която никога не ѝ беше пукало — предполагаше, че чувствата са взаимни — щеше да е на гости при възрастната си леля в Дъмфрис.

Не си взе място в спален вагон — името според нея беше погрешно, защото така и не успяваше да поспи повече от час, докато влакът тракаше по релсите. Вместо това предпочете да пътува до Шотландия през деня — така щеше да има достатъчно време да обмисли плана си и да се подготви за неудобните въпроси, които би могъл да зададе брат ѝ. В края на краищата, когато му беше звъннала да му каже, че се нуждае от съвета му и трябва да го види спешно, знаеше, че той ще предположи че "съвет" също е погрешно название; приемаше също, че сумата от 185 000 паунда ще му се види доста висока, освен ако не е склонен да подкрепи твърдението ѝ, че…

Арчи беше изпратил колата си (ако разхлопаният "Воксхол" модел 1975 можеше изобщо да се нарече кола) да я вземе от гара Уейвърли в Единбург. Нейно благородие пропътува пътя до Фенуик Хол сред миризма на лабрадори и празни гилзи, без нито веднъж да заговори шофьора.

Докато съпровождаше лейди Вирджиния до стаята за гости, икономът я уведоми, че негово благородие е излязъл на лов, но се очаква да се върне навреме за вечеря. Вирджиния се зае да разопакова багажа си — нещо, за което по времето на баща ѝ щеше да се погрижи някоя прислужница, — след което се отпусна в горещата вана, която трябваше да напълни сама. Облече се за вечеря и наостри нокти в подготовка за срещата.

Вечерята мина достатъчно гладко, но пък и не обсъждаха нищо съществено, докато не им поднесоха кафето и прислугата не се оттегли.

— Сигурен съм, че не си изминала целия път само да разбереш как е семейството, Вирджиния — каза Арчи, след като си наля бренди. — Е, каква е истинската причина за визитата ти?

Вирджиния остави чашата си кафе и пое дълбоко дъх.

— Сериозно се замислям да оспоря завещанието на баща ни. — След като произнесе добре подготвения начален залп, разбра от изражението на брат си, че не е изненадан.

— На какви основания? — попита той спокойно.

— На основание, че беше обещал да остави спиртоварната "Глен Фенуик" на мен заедно с годишните ѝ печалби от около сто хиляди паунда, което би ми позволило да живея комфортно до края на дните си.

— Но както знаеш много добре, Вирджиния, в завещанието си баща ни остави спиртната фабрика на Фреди, когото ти заряза преди няколко години, като остави на мен отговорността за отглеждането му.

— Много добре знаеш, че Фреди не е мой син, а просто потомък на мой бивш иконом и жена му. Така че той няма никакви права върху имоти на баща ми.

Вирджиния погледна брат си в очакване да види как ще реагира на тази бомба, но и този път изненадата не сбърчи челото му.

Арчи се наведе да почеше спящия до него уелингтън.

— Не само че знам отлично, че Фреди не е твой син, но и това бе потвърдено отвъд всякакви съмнения след посещението на мисис Ели Мей Грант, която ми разказа най-подробно за представлението, което си изнесла, когато годеникът ѝ бил в "Риц" преди години, и по-късните ти твърдения, че си бременна и че Сайръс е баща на Фреди.

— Защо ѝ е било да се среща с теб? — остро попита Вирджиния, която беше донякъде изкарана извън релси.

— За да разбере дали съм склонен да върна част от парите, които си измъкнала с измама от съпруга ѝ през последното десетилетие.

— Можел си да ѝ предложиш приходите от спиртната фабрика, докато дългът ми не бъде изплатен Това би решило всичките ми проблеми.

— Както много добре знаеш, Вирджиния, фабриката не е моя, за да я предлагам. Баща ни я остави на Фреди и изрично посочи, че трябва да бъде управлявана от мен, докато момчето навърши двайсет и пет, когато автоматично става негова.

— Но след като вече знаеш, че Фреди не е мой син, несъмнено ще подкрепиш твърдението ми че в по-ранната версия на завещанието, която видяхме и двамата, той беше оставил спиртоварната на мен.

— А след това размисли. И едва след като мисис Грант ми каза каква е любимата марка уиски на съпруга ѝ, осъзнах защо татко ти завеща само една бутилка "Мейкърс Марк", което означава, че той също е знаел, че Фреди не е твой син.

— Получих известие за данък в размер на сто осемдесет и пет хиляди паунда, които не мога да платя — изтърси Вирджиния.

— Съжалявам да го чуя — каза Арчи. — Но според личния ми опит данъчните не пращат искания за сто осемдесет и пет хиляди паунда, освен ако длъжникът не е имал приходи от… — той се поколеба за момент — около половин милион.

— Похарчих и последното си пени, за да покрия иска на Сайръс, и не ми остана нищо.

— Е, аз определено нямам на разположение подобна сума, Вирджиния, дори и да исках да ти помогна. Всяко спечелено пени се връща в имението, което по една случайност излезе на нула миналата година, а и сама виждаш, че не тънем в разкош. Всъщност, ако бъда принуден да правя икономии, следващата ще се наложи да бъде месечната ти издръжка. Иронията е, че Фреди получи по-голяма изгода от завещанието на татко ни, отколкото ние.

— Но всичко това може да се промени, щом спиртоварната премине в мои ръце. — Вирджиния се наведе напред и погледна с надежда брат си. — Арчи, ако ме подкрепиш, аз съм готова да си я поделим.

— Никакви такива. Вирджиния. Волята на баща ни беше недвусмислена и в завещанието си той ме задължава да се погрижа за изпълняването му. И аз смятам да направя точно това.

— Но нима кръвта не е по-важна от…

— Спазването на думата ли? Не. Вирджиния, не е по-важна и трябва да те предупредя, че ако си достатъчно безразсъдна да оспориш завещанието и се стигне до съд, няма да се поколебая да подкрепа правото на Фреди, защото баща ни би очаквал от мен именно това.

На връщане към Лондон Вирджиния заключи, че отново ще ѝ се наложи да се чуе с далечния братовчед в Аржентина — при това спешно.

На следващата сутрин Вирджиния получи последно напомняне от главния инспектор, което смачка и запокити в най-близкото кошче. Следобед вече с неохота мислеше да си резервира билет втора класа до Буенос Айрес и дори бе започнала да опакова багажа си, като си мислеше за нещата, които щяха да ѝ липсват в изгнание, сред които "Анабел", приятелката ѝ Присила, Бофи и дори "Дейли Мейл". Някак си се съмняваше, че "Буенос Айрес Хералд" ще ѝ се стори толкова привлекателен.

Отвори страницата на Нейджъл Демпстър, за да види какво правят приятелите ѝ. Колонката му се доминираше от снимката на жена, която не я интересуваше, макар че новината за смъртта ѝ накара сърцето ѝ да прескочи един удар.

С огромна тъга научих за смъртта на херцогиня Лавиния Хартфорд, на чиято красота, чар и ум се възхищавахме всички. (Не я описваше по същия начин, докато беше жива, помисли си Вирджиния.) Тя ще липсва на многото си приятели (които можеха да се поберат и в телефонна кабина. Но тъй като беше богата и могъща, всички винаги пълзяха пред нея.) Погребението ще бъде в църквата на абатство "Сейнт Олбънс" и на него ще присъства принцеса Маргарет, една от най-старите ѝ приятелки. Херцогинята остави след себе си сина си лорд Кларънс, дъщерите си лейди Алис и лейди Камила и предания си съпруг, тринайсетия херцог Хартфорд. Погребението ще се състои на…

Вирджиния отвори бележника си, записа си датата и разопакова багажа си.

22

Вирджиния може да нямаше и пукната пара, но никой от онези, които я видяха да влиза в "Сейнт Олбънс" онази сутрин, не би повярвал на подобно нещо. Беше с черна копринена рокля, с брошката от перли на баба си и черна дамска чанта "Хермес", за която още не беше платила.

Влезе през западния вход няколко минути преди началото на службата и откри, че църквата вече е пълна. Огледа се сред множеството, разтревожена да не я избутат на някое място в дъното и да остане незабелязана, когато забеляза висок елегантен мъж във фрак и с палка на разпоредител. Усмихна му се топло, но той явно не я позна.

— Аз съм лейди Вирджиния Фенуик — прошепна тя. — Близка семейна приятелка.

— Разбира се, милейди. След мен, ако обичате.

Вирджиния го последва по пътеката покрай редовете опечалени, които си знаеха местата. Остана приятно изненадана, когато разпоредителят ѝ намери място на петия ред, точно зад семейството, което заемаше почти целия първи ред. Докато се преструваше, че преглежда програмата на службата, тя се огледа да види кой седи около нея. Разпозна херцозите Норфолк, Уестминстър и Марлборо, както и неколцина наследствени лордове, които бяха добри приятели на покойния ѝ баща. Погледна назад и видя Бофи Бриджуотър няколко реда зад нея, но се престори, че не забелязва преувеличения му поклон.

Органът засвири, за да обяви появата на висококопоставените лица, които бяха поведени отделно по пътеката от главния разпоредител. След кмета на Хартфорд вървеше шерифът и лорд-лейтенантът на графството. Тримата заеха местата си на третия ред. Малко по-късно бяха последвани от лорд Барингтън от Бристолското пристанище и бивш лидер на Камарата на лордовете.

Докато Джайлс минаваше покрай нея, Вирджиния се извърна. Не искаше бившият ѝ съпруг да я вижда тук. Това не беше част от добре замисления ѝ план. Джайлс зае запазеното си място на втория ред.

След малко всички събрали се станаха като един, защото украсеният с бели лилии ковчег започна бавното си преминаване по пътеката към олтара, носен на раменете на шестима гвардейци от Първи батальон на Гвардия Колдстрийм — полка, в който херцогът бе служил като майор през Втората световна война и на който сега бе почетен полковник.

Тринайсетият херцог Хартфорд, синът му и двете му дъщери вървяха след тях и заеха местата си на първия ред, докато гвардейците слагаха ковчега на поставката. Погребалната служба бе водена от епископа на Хартфорд, който напомни на присъстващите каква светица е била покойната херцогиня и наблегна на неуморната ѝ работа като патрон на "Д-р Бернардо" и председател на Съюза на майките. Накрая епископът изрази сърдечните си съболезнования на херцога и семейството и добави, че се надява с помощта на Всемогъщия да успеят да се примирят със загубата.

"И с малка помощ от мен", помисли си Вирджиния.

Когато службата приключи, Вирджиния се присъедини към подбрана група опечалени и си изпроси да я закарат до замъка за приема, на който не беше поканена. Когато пристигнаха, спря в подножието на стъпалата, та да се възхити за момент на великолепната сграда, сякаш се канеше да я купи.

По време па опелото и погребението Вирджиния бе останала неподвижна, но след като влезе в замъка и икономът обяви "Лейди Вирджиния Фенуик", така и не се спря на едно място.

— Колко мило да си направите труда да дойдете в Хартфордшър, Вирджиния — каза херцогът, докато се навеждаше да я целуне по бузите. — Зная, че Лавиния щеше да го оцени.

— Не бих пропуснала в никакъв случай", искаше да му отвърне тя, но се ограничи с:

— Такава мила лейди. Ще липсва на всички ни.

— Колко мило да го кажете, Вирджиния — отвърна херцогът, без да пуска ръката ѝ. — Искрено се надявам да поддържаме връзка.

"Можеш да си сигурен", помисли си Вирджиния.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие, ваша светлост — отвърна тя с лек реверанс.

— Негова светлост херцог Уестминстър — обяви икономът.

Вирджиния влезе в голямата зала и докато елените и глиганите се взираха надолу към нея от стените, нейният поглед обходи помещението в търсене на тримата души, които трябваше да види, и единия, когото се надяваше да избегне. Отклони няколко предложения за сандвичи и вино — даваше си много добре сметка, че времето ѝ е ограничено и че има работа за вършене.

Спря да побъбри с Майлс Норфолк, макар че той бе само временна спирка по пътя ѝ към финала. И тогава го видя — беше се облегнал на камината и говореше с възрастен мъж, когото Вирджиния не познаваше. Тя заряза Майлс, започна да се придвижва постепенно към него и когато възрастният джентълмен се обърна да поговори с друг гост, се насочи към целта си като лазерен лъч.

— Кларънс, вероятно не ме помните.

— Човек трудно може да ви забрави, лейди Вирджиния — отвърна той. — Татко винаги говори така топло за вас.

— Колко мило от негова страна — прочувствено рече Вирджиния. — Още ли служите в Кралската конна гвардия?

— Да, но за съжаление предстои да ме командироват. Никак не ми се иска да заминавам в чужбина толкова скоро след смъртта на майка ми.

— Но херцогът ще има подкрепата на сестрите ви.

— Уви, не. Камила е омъжена за овцевъд от Нова Зеландия. Сто хиляди акра земя, представяте ли си? След няколко дни ще се връщат в Крайстчърч.

— Жалко, сигурно отговорността върху раменете на Алис ще бъде огромна.

— Там е работата. Алис получи предложение за висок пост в "Л’Ореал" в Ню Йорк. Зная, че мисли да откаже, но папа настоява, че не бива да изпуска такава златна възможност.

— Типично за баща ви. Но ако мислите, че ще е от полза, Кларънс, с радост ще се отбивам да го виждам от време на време.

— Това ще свали огромен товар от плещите ми, лейди Вирджиния. Но трябва да ви предупредя, че старецът често е доста досаден. Понякога си мисля, че е по-скоро на седем, отколкото на седемдесет.

— Това е предизвикателство, което бих приветствала — каза Вирджиния. — И без това напоследък в живота ми не се случва нищо особено, а и компанията на баща ви винаги ми е била приятна. Ще ви пиша от време на време да ви казвам как се справя.

— Много мило от ваша страна, лейди Вирджиния. Надявам се само да не го намерите за прекалено голям товар.

— Страхотно представление изнесе, Кларънс — заяви пълен мъж, който дойде при тях. — Направи старото момиче гордо.

— Благодаря, чичо Пърси — каза Кларънс и Вирджиния се изниза, за да продължи тройната си атака, ракетата промени посоката си и се насочи към втората си цел.

— Поздравления за новата ви работа, Алис, и трябва да кажа, че споделям мнението на баща ви. Не бива да отказвате подобна чудесна възможност.

— Колко мило от ваша страна — каза Алис, без да е съвсем сигурна с кого разговаря. — Но все още не съм решила дали да приема предложението.

— Но защо не, скъпа? В края на краищата може никога да не получите друг шанс като този.

— Вероятно сте права. Но аз вече се чувствам виновна, че ще трябва да оставя папа да се оправя сам.

— Не е нужно, скъпа, повярвайте ми. А и ние ще сме около него, за да му помагаме в този тежък момент. Така че заминавайте и покажете на онези янки от какво сме направени ние, британците.

— Зная, че той иска точно това — каза Алис, — но просто не мога да понеса мисълта да остане сам толкова скоро след смъртта на скъпата ни майка.

— Не е нужно да се безпокоите за това — каза Вирджиния, която със задоволство видя, че Джайлс се сбогува с херцога и си тръгва.

Вирджиния прегърна топло Алис и продължи в търсене на последната си жертва. Майка, баща и три малки деца лесно се откриваха, но този път тя не беше посрещната със същия ентусиазъм.

— Здравейте, аз съм… — започна Вирджиния.

— Много добре зная коя сте — заяви лейди Камила и преди Вирджиния да успее да каже следващото си добре обмислено изречение, ѝ обърна гръб и започна да бъбри със своя стара съученичка, без да се опитва да включи Вирджиния в разговора. Вирджиния побърза да се измъкне, преди някой да е забелязал случката. Две от три не беше лош резултат, особено като се има предвид, че провалът живееше на другия край на света. Вирджиния не виждаше смисъл да остава тук, така че тръгна да се сбогува с херцога… засега.

— Беше ми изключително приятно да подновя запознанството си с чудесните ви деца — каза тя и се запита дали той знае колко рядко ги е виждала през последните двайсет години; една от основните причини за това бяха опитите на покойната херцогиня да ги държи далеч от нея.

— Сигурен съм, че са се зарадвали да ви видят отново — отвърна херцогът. — Надявам се, че и аз ще ви видя, при това в близко бъдеще — добави той, докато зад нея се образуваше малка опашка. — Семейството ми ще може да остане с мен само още няколко дни — прошепна херцогът. — След като всички тръгнат по пътищата си, мога ли да ви се обадя?

— Ще го очаквам с нетърпение, Пери. — Единствено покойната херцогиня и най-старите приятели на херцога се осмеляваха да се обръщат с това име към негова светлост херцог Хартфорд.

Щом видя Вирджиния да си тръгва, Камила тутакси отиде при брат си.

— Да не би да те видях да говориш с онази ужасна Вирджиния Фенуик?

— Да — каза Кларънс. — Изглежда ми приятна дама и обеща да държи под око татко, докато ни няма.

— Не се и съмнявам. Ако нещо може да ме спре да се върна в Нова Зеландия, това е мисълта, че тази жена може да се докопа до папа.

— Но тя беше много мила!

— Не позволявай тази никаквица да те заблуди дори за миг.

— Защо си толкова враждебно настроена към нея, Камила? Та тя просто иска да помогне.

— Защото скъпата ни майка винаги имаше добра дума за всеки, а за лейди Вирджиния Фенуик бяха две — интригантка и кучка.

— С колко време разполагам? — попита Вирджиния.

— Данъчните ще ви дадат не повече от деветдесет дни, преди да започнат процедурите, милейди — отвърна банкерът.

— Та с колко време разполагам? — повтори Вирджиния.

Мистър Лий прелисти няколко страници на дневника си, преди да отговори.

— Последният срок за плащане, освен ако не искате да плащате и наказателна лихва, е двайсет и първи декември.

— Благодаря — каза Вирджиния и излезе от кабинета, без да каже нито дума повече.

Можеше само да се чуди колко време ще мине, преди херцогът да я потърси. Ако не се обадеше скоро, щеше да ѝ се наложи да прекара Коледа в Буенос Айрес.

23

Не ѝ се наложи да чака дълго преди херцогът да се обади и да я покани на първата им среща. А тя определено мислеше така за вечерта в "Мосиман" Беше свенлива, ласкаеше и флиртуваше и го накара да се чувства двайсет години по-млад — или поне той ѝ каза така, докато се сбогуваше с нея пред апартамента ѝ в Челси, с целувка по двете бузи. Подобаващо за първа среща, помисли си Вирджиния. Не покани ухажора си на кафе поради няколко причини, едната от които бе, че нямаше как той да не забележи, че там, където преди бяха окачени картини, сега имаше само куки.

Херцогът ѝ се обади на следващата сутрин и я покани на втора среща.

— Имам билети за "Шум зад кулисите" с Пол Едингтън и си помислих, че можем след това да вечеряме.

— Колко мило от твоя страна, Пери. За съжаление, трябва да ходя на благотворителна галавечеря — каза тя, загледана в празната страница в бележника си. — Но пък в четвъртък вечер съм свободна.

След това всичките ѝ танци бяха запазени само за един човек.

Вирджиния остана изненадана колко ѝ харесва ролята на негова компаньонка, довереница и приятелка и бързо свикна с начина на живот, за който винаги беше смятала, че ѝ се пада по рождение. Трябваше обаче да приеме, че данъчните все още настояват за своя фунт плът, или по-точно 185 000 фунта, и че ако не ги плати, това идилично битие ще спре рязко като влак, ударил се в буферите на последната гара.

Мислеше дали да не помоли Пери за заем, за да покрие задълженията си, но имаше чувството, че е прекалено рано: ако той си помислеше, че парите са единствената причина тя да проявява интерес към него, връзката им щеше да свърши толкова бързо, колкото бе започнала.

През следващите няколко седмици херцогът я обсипа с подаръци от цветя, дрехи, дори бижута и макар че тя възнамеряваше да ги върне на някои от по-модните магазини на Бонд Стрийт срещу пари в брой, това беше капка в сравнение със сумата, която искаха данъчните. А и херцогът много бързо щеше да разбере какви ги върши.

Но когато хладният ноември се смени с мразовития декември, Вирджиния започна да се отчайва и реши, че няма друг избор, освен да каже на Пери истината, независимо от последствията.

За деня на откровението избра седемдесетия му рожден ден, по време на празнична вечеря в "Льо Гаврош". Беше се подготвила добре и бе похарчила почти цялата си издръжка за подарък за Пери, който всъщност не можеше да си позволи. "Картие" ѝ изработиха златни копчета за риза с гравирания герб на Хартфорд. Трябваше да избере подходящия момент да му ги даде и после да обясни защо ще трябва да замине за Буенос Айрес веднага след Нова година.

По време на вечерята, която се състоеше предимно от подбрано шампанско, херцогът стана леко сантиментален и започна да говори за "прекосяването на финалната линия" — неговия евфемизъм за смъртта.

— Стига глупости, Пери — сгълча го Вирджиния. — Имаш много години пред себе си, преди да се наложи да мислиш за такова потискащо нещо, особено ако зависи oт мен. И не забравяй, че обещах на децата ти да се грижа за теб.

— И изпълняваш чудесно обещанието си, скъпа Изобщо не зная как бих оцелял без теб — добави той и хвана ръката ѝ.

Вирджиния бе свикнала с малките му жестове на привързаност и дори на опипването по бедрата под масата. Тази вечер пи много малко, тъй като трябваше да е трезва като съдия, преди да изнесе пледоарията си. Избра този момент да му връчи подаръка за рождения ден.

Той бавно го разви и отвори кожената кутийка.

— Скъпа Вирджиния, колко мило от твоя страна. Никога през живота си не съм получавал по-хубав подарък. — Наведе се през масата и я целуна нежно по устните.

— Толкова се радвам, че ти харесва, Пери. Защото е почти невъзможно да намериш нещо за човек, който си има всичко.

— Не точно всичко, скъпа — отвърна той, без да пуска ръката ѝ.

Вирджиния реши, че няма да има по-подходящ момент да му каже за проблема си с данъчните.

— Пери, трябва да те попитам нещо.

— Знам — каза той. Вирджиния го погледна изненадано. — У нас или у вас, нали?

Вирджиния се изкиска като ученичка, но остана съсредоточена, макар че внезапно осъзна, че може би е по-добре да забави новината за предстоящото си заминаване, тъй като малко по-късно можеше да се отвори по-добра възможност.

Херцогът вдигна другата си ръка и миг по-късно келнерът се появи до него със сребрист поднос, на който имаше едно-единствено листче. Вирджиния беше свикнала да проверява всяка сметка, преди да позволи на херцога да пише чек. В някои ресторанти често се случваше да добавят допълнително ястие или дори бутилка вино, след като гостът е прекалил е консумацията.

Идеята ѝ хрумна, когато погледна сметката и видя числото 18,50. Но дали да рискува? Трябваше да признае, че едва ли отново ще я споходи подобен късмет. Изчака сомелиера да налее на Пери втора чаша "Тейлърс" и заяви:

— Сметката е добре, Пери. Да напиша ли чека, докато се наслаждаваш на портвайна?

— Добра идея, мила — каза херцогът, извади чековата си книжка и ѝ я подаде. — Но гледай да добавиш щедър бакшиш — каза, докато пресушаваше чашата си. — Беше паметна вечер.

Вирджиния задраска запетаята, добави две нули и стана 185 000. Добави датата 3 декември 1982, след което постави чека пред него. Той подписа с несигурна ръка, докато пръстът на Вирджиния прикриваше нулите. Когато херцогът се оттегли да "похарчи едно пени" — друг често използван евфемизъм, — Вирджиния прибра чека в чантата си, извади своята чекова книжка и написа правилната сума. Даде я на оберкелнера точно преди Пери да се върне.

— Херцогът има рожден ден, така че аз черпя — обясни тя.

Марко не коментира, че е забравила да добави щедрия бакшиш, за който бе споменал херцогът.

Щом се настаниха на задната седалка на ролс-ройса, херцогът незабавно се наведе към нея, прегърна я и я целуна — целувка на мъж, който се надява на повече.

Когато колата спря пред дома му на Итън Скуеър, шофьорът се втурна да отвори задната врата, но все пак даде на Вирджиния достатъчно време да оправи роклята си, докато херцогът си закопчаваше сакото. Икономът ги очакваше, сякаш бе не полунощ, а пладне.

— Добър вечер, ваша светлост — каза той, докато вземаше палтата им. — Ще желаете ли обичайното си бренди и пура?

— Не тази вечер, Ломакс — отвърна херцогът, хвана Вирджиния за ръка и я поведе нагоре по извитото стълбище в стая, в която тя досега не беше влизала Спалнята беше горе-долу с размерите на апартамента ѝ и в средата ѝ се издигаше старо дъбово легло с балдахин, украсено с фамилния герб и девиза "Винаги бдителен".

Вирджиния се канеше да коментира картината над камината, когато усети как непохватни ръце разкопчават ципа на роклята ѝ. Остави я да се свлече на пода и започна да разкопчава колана на херцога, докато двамата несигурно се препъваха към леглото. Вирджиния не помнеше кога за последно беше правила секс и можеше само да се надява с херцога да е същото.

Той беше като ученик на първа среща, опипваше и се туткаше; очевидно имаше нужда тя да поеме нещата в свои ръце и Вирджиния го направи с радост.

— Това е най-добрият подарък за рожден ден, на който бих могъл да се надявам — каза херцогът, след като сърцето му започна да бие по-спокойно.

— И за мен — каза Вирджиния, но той не я чу, защото вече спеше.

Когато сутринта Вирджиния се събуди, ѝ трябваха няколко секунди да си спомни къде е. Започна да обмисля последиците от всичко, което се бе случило предишната вечер. Вече беше решила да не представя чека за 185 000 паунда преди 23 декември — беше сигурна, че той няма да бъде одобрен преди Коледа, а може би чак след Нова година.

Имаше обаче възможност някой по веригата да сметне за свой дълг да предупреди херцога за такава голяма сума. Имаше я също възможността, макар да ѝ се струваше малко вероятна, чекът да бъде отхвърлен. Ако се случеше някоя от тези катастрофи, тя щеше да пътува за "Хийтроу", а не за замъка Хартфорд, защото щеше да бъде преследвана не от главния данъчен инспектор, а от винаги бдителния херцог. Вирджиния подозираше, че и дъщеря му Камила няма да закъснее да се включи в гонитбата.

Херцогът вече я беше поканил да прекара Коледа в имението му в Хартфорд. Вирджиния прие едва когато научи, че Камила и семейството ѝ няма да дойдат от Нова Зеландия, тъй като смятаха, че две пътувания до Англия в рамките на няколко месеца ще е проява на ненужна екстравагантност.

Вирджиния беше писала редовно на Кларънс и Алис през последните няколко седмици, за да ги държи в течение за всичко, което правеше херцогът, или поне със своята версия за живота му. В отговорите си двамата не криеха колко са доволни, че тя ще прекара Коледа с тях в замъка Хартфорд. Доста по-непривлекателна беше идеята, че може да ѝ се наложи да се изнесе в последния момент и да посрещне Нова година с далечния братовчед в Буенос Айрес.

Когато най-сетне се събуди, херцогът знаеше много добре къде се намира. Обърна се и с радост откри, че Вирджиния още не си е тръгнала. Взе я в обятията си и този път правиха любов доста по-дълго. Вирджиния започваше да се чувства уверена, че не става въпрос за еднократно преспиване.

— Защо не се преместиш при мен? — предложи херцогът, докато Вирджиния му оправяше вратовръзката.

— Не мисля, че е разумно, Пери, особено ако децата ти ще бъдат в замъка за Коледа. Може би след Нова година, след като си заминат?

— Е, поне остани с мен, докато пристигнат, какво ще кажеш?

Вирджиния с радост прие поканата, но си взе на Итън Скуеър относително малко дрехи, тъй като си даваше сметка, че може да ѝ се наложи да си стяга багажа в последния момент. На сутринта, когато Кларънс кацна в "Хийтроу", тя с неохота се върна в малкия си апартамент в Челси и бързо разбра колко много ѝ липсва не само новият начин на живот, но и Пери.