Той бе човек

30

Вирджиния се премести от апартамента си в Челси в къщата на херцога на Итън Скуеър в деня след като шофьорът му откара Кларънс и Алис до "Хийтроу", за да продължат по пътищата си — единият на изток, а другият на запад.

Макар че все още изпитваше известни опасения, тя започна да става все по-уверена, че ѝ се е разминало — докато не заминаха в провинцията, за да прекарат един дълъг уикенд в замъка Хартфорд.

Там, докато херцогът беше на лов, управителят на имението мистър Мокстън ѝ прати написана на ръка бележка с молба да поговорят на четири очи.

— Извинявам се, че повдигам темата — каза той, след като Вирджиния го призова в салона, — но мога ли да ви попитам дали сто осемдесет и петте хиляди, дадени ви от херцога, са подарък или заем?

— Какво значение има? — остро попита Вирджиния.

— Заради данъците, милейди.

— Кое от двете ще е по-удобно? — смекчи тона си тя.

— Заем — отвърна Мокстън, който не беше поканен да седне, — тъй като няма отражение върху дължимата сума. Ако беше подарък, трябваше да платите данък в размер на около сто хиляди паунда.

— А ние не бихме искали това — каза Вирджиния. — Но кога се очаква да върна заема?

— Да кажем, в рамките на пет години? След което срокът би могъл да бъде удължен, разбира се.

— Разбира се.

— Само че, ако се случи малко вероятното и негова светлост почине преди това, ще трябва да върнете цялата сума.

— В такъв случай ще направя всичко по силите си негова светлост да остане жив поне още пет години.

— Мисля, че така ще е най-добре за всички ни милейди — каза Мокстън, без да е сигурен дали от него се очаква да се разсмее. — Мога ли също да попитам дали има вероятност за други подобни заеми в бъдеще?

— Категорично не, Мокстън. Това бе само единичен случай и зная, че херцогът би предпочел въпросът повече да не се повдига.

— Разбира се, милейди. Ще съставя съответния документ за заем, за да го подпишете, след което всичко ще бъде уредено.

Докато седмиците, а после и месеците се изнизваха, Вирджиния ставаше все по-уверена, че херцогът няма представа какво се е разбрала с Мокстън; а дори и да имаше, така и не го спомена. Когато дойде време да отпразнуват седемдесет и първия рожден ден на херцога, Вирджиния беше готова да продължи със следващия етап от плана си.

Ако 1983 беше високосна година, проблемът можеше да се реши сам. Но тя не беше, а Вирджиния не искаше да чака.

Живееше на Итън Скуеър с херцога вече близо година и щом официалният период на траур отмина, следващата ѝ цел бе просто да стане нейна светлост херцогиня Хартфорд. На пътя ѝ имаше само едно препятствие — самият херцог, който изглеждаше напълно доволен от сегашното положение и нито веднъж не повдигна темата за брак. Това положение трябваше да се промени. Но как?

Вирджиния обмисли алтернативите. Можеше да се изнесе от Итън Скуеър и да се върне в Челси, като лиши Пери от компанията си и най-вече от секса, който в последно време не беше толкова редовен, колкото преди, и да се надява, че това ще подейства. Трябваше обаче да живее с жалките две хиляди паунда, които ѝ отпускаше брат ѝ, и Вирджиния се боеше, че самата тя ще се предаде много преди него. Можеше сама да се предложи, но не искаше да бъде унизена от евентуален отказ. Можеше също така просто да го напусне, но това изобщо не ѝ се нравеше.

Когато обсъди проблема по време на обяд с Бофи Бриджуогър и Присила Бингам, Бофи предложи просто решение, което несъмнено щеше да принуди херцога да избира.

— Но това може да се обърне срещу мен — каза Вирджиния.

— Може и да си права — призна Бофи. — Но честно казано, не ти остават много шансове, драга, освен ако нямаш нищо против да продължаваш по същия начин, докато дойде времето да присъстваш на погребението му като стара приятелка.

— Можеш да си сигурен, че това не влиза в плановете ми. Ако го допусна, лейди Камила Хартфорд ще ме погне със страшна сила и ще иска да изплатя целия заем от сто осемдесет и пет хиляди. Не, ако ще рискувам всичко, трябва да стане преди Коледа.

— Защо Коледа е толкова важна? — попита Присила.

— Защото Камила ще долети от Нова Зеландия и вече писа на Пери, че ако "онази жена" е сред гостите на къщата, нито тя, нито съпругът ѝ, нито внуците на Пери, които той обожава, няма да се качат на самолета.

— Толкова ли не може да те понася?

— Повече и от покойната си майка, ако това изобщо е възможно. Така че ако ще правя нещо, времето не е на моя страна.

— В такъв случай по-добре да се обадя — каза Бофи.

— "Дейли Мейл".

— Бихте ли ме свързали с Найджъл Демпстър ако обичате.

— Кой се обажда?

— Лорд Бриджуотър.

— Бофи, радвам се да те чуя. Какво става при теб?

— Найджъл, обади ми се Уилям Хики от "Експрес". Разбира се, отказах да говоря с тях.

— Благодарен съм ти, Бофи.

— Е, ако историята се разчуе, бих искал да се появи в твоята колонка.

— Слушам те.

Демпстър си записа всяка дума на Бофи и остана донякъде изненадан, защото винаги беше описвал в колонката си лорд Бриджуотър като "заклет ерген". Нямаше обаче никакво съмнение, че ексклузивната новина идва направо от източника.

Вирджиния грабна новия брой на "Дейли Мейл" веднага щом вестникът се озова на изтривалката и на следващата сутрин. Подмина първата страница със заглавието "Развод?" над фотография на Род и Алана Стюарт и бързо обърна на колонката на Демпстър, където се мъдреше заглавието "Брак?" над снимката на лейди Вирджиния Фенуик в Монте Карло с Бофи.

Докато четеше статията на Демпстър, Вирджиния съжали, че е позволила на Бофи да се развихри "Близък семеен приятел (да се разбира героят от историята) ми каза, че лорд Бриджуотър се надява скоро да обяви годежа си с лейди Вирджиния Фенуик, единствената дъщеря на покойния граф Фенуик. Това сигурно ще изненада повечето ми редовни читатели, тъй като миналата седмица лейди Вирджиния бе видяна хваната под ръка с херцог Хартфорд. Следете тази колонка".

Вирджиния прочете новината втори път, притеснена, че Бофи е прекалил — не беше нужно да можеш да четеш между редовете, за да си дадеш сметка, че Демпстър не е повярвал на нито една дума. Налагаше се да се обади на Пери и да му каже, че всичко това са пълни измислици. В края на краищата всички знаеха, че Бофи е гей.

След няколко чаши кафе и още повече фалстартове Вирджиния най-сетне вдигна телефона и набра номера на Пери на Итън Скуеър. Тъкмо чу сигнала свободно, когато на вратата ѝ се почука.

— Домът на херцог Хартфорд — каза от другата страна глас, който тя добре познаваше.

— Ломакс, лейди Вирджиния се обажда. Питах се дали мога да говоря с…

Чукането на вратата продължаваше.

— Боя се, че негова светлост не си е у дома, милейди — каза икономът.

— Знаеш ли кога ще се върне?

— Не, милейди. Излезе забързано сутринта и не остави никакви инструкции. Да му предам ли, че сте се обаждали?

— Не, благодаря — каза Вирджиния и затвори. Онзи отвън продължаваше да чука упорито като събирач на наеми, който знае, че си вкъщи.

Тя отиде замаяна до вратата, като си мислеше, че Пери явно е напуснал страната без нея за първи път от повече от година. Трябваше ѝ време да помисли, но първо трябваше да се отърве от онзи отвън.

Отвори вратата и се канеше да наругае натрапника, когато видя коленичилия пред нея Пери.

— Само не ми казвай, че съм закъснял, скъпа — възкликна той. Гледаше я отчаяно.

— Разбира се, че не, Пери. Но стани, моля те.

— Не и преди да ми кажеш, че ще се омъжиш за мен.

— Разбира се, че ще се омъжа, скъпи. Вече казах на Бофи, че ти си единственият мъж в живота ми, но той не иска да приеме "не" за отговор — каза тя докато помагаше на херцога да се изправи.

— Няма да се задържам дълго, скъпа — каза той. — Вече виждам финала, така че по-добре да действаме.

— Много добре разбирам как се чувстваш — каза Вирджиния, — но не мислиш ли да поговориш с децата си, преди да вземеш такова важно решение?

— Категорично не. Бащите не искат от децата си разрешение да се оженят. Пък и съм сигурен, че много ще се зарадват.

След три седмици, благодарение на информация от семеен приятел, Найджъл Демпстър отпечата ексклузивна фотография на херцог и херцогиня Хартфорд как излизат под проливния дъжд от Службата по вписвания в Челси. "Щастливата двойка — пишеше Демпстър — ще прекара медения си месец в имението на херцога край Кортона, след което възнамерява да се върне в замъка Хартфорд, за да посрещне Коледа със семейството".

31

Коледа с Хартфорд беше мразовита колкото извън, толкова и вътре в замъка. Дори Кларънс и Алис бяха очевидно ужасени, че баща им се е оженил, без да им съобщи, а Камила не остави нито у семейството си, нито у прислугата някакво съмнение какви са чувствата ѝ към узурпаторката.

Всеки път, когато Вирджиния влизаше в някоя стая, Камила излизаше, следвана от съпруга си и двете им деца. Вирджиния обаче имаше предимство пред останалите от семейството — имаше една стая, в която не можеше да влезе никой от тях и където тя имаше пълно господство през осем от всеки двайсет и четири часа.

Нощем Вирджиния работеше върху съпруга си, а през деня се съсредоточаваше върху Кларънс и Алис — беше приела, че няма как да спечели Камила, макар да не беше изгубила напълно надежда за съпруга и децата ѝ.

Вирджиния се погрижи всеки път, когато член на семейството я виждаше с херцога, да изглежда старателна, внимателна и искрено отдадена съпруга, която се грижи за всяка негова нужда. В края на първата седмица част от леда започна да се топи и за нейно удоволствие на Бъдни вечер Кларънс и Алис излязоха с тях на сутрешната им разходка. Бяха изненадани от интереса, който проявява Вирджиния към поддържането на имението.

— В края на краищата — каза тя на Кларънс, — когато най-сетне напуснеш армията, трябва да сме сигурни, че ще поемеш едно процъфтяващо начинание, а не западащ имот.

— Значи ще трябва да си намеря съвестна жена като теб, Вирджиния — отвърна той.

Една точка от три.

Алис беше следващата.

— Откъде разбра, че той е любимият ми писател? — попита тя, когато отвори коледния си подарък и видя последния роман на Греъм Грийн —"Десетият".

— И на мен ми е любим — каза Вирджиния, която беше прочела бързо три романа на Грийн, след като бе забелязала едно оръфано книжле с меки корици на нощната масичка на Алис. — Не се изненадвам, че имаме тази обща черта, и макар че "Краят на любовната история" е наистина отличен, "Кеят на злото" си остава любимият ми роман.

— Нищо чудно — каза Камила. — В края на краищата ти и Пинки Браун имате много общо.

Алис се намръщи, макар да бе ясно, че херцогът няма представа за какво си говорят. Две от три.

Когато отвориха подаръците си, внуците извикаха от радост. Часовник от "Стар Трек" за Тристан и кукла Барби за Кити, които Вирджиния беше купила малко след като бе открила, че Камила е предпочела вместо тях "По-краткия речник на Оксфорд" и комплект за бродиране.

Най-трудно беше да реши какъв да е подаръкът за Камила, докато Вирджиния не попадна на нейна снимка, на която свиреше на флейта в училищния оркестър, и Кук ѝ каза, че май възнамерявала отново да се заеме с инструмента. В края на краищата имаш предостатъчно свободно време, когато най-близкият град е на двеста километра от теб.

Когато отвори подаръка си и видя блестящия инструмент, Камила изгуби дар слово. Вирджиния смяташе, че е похарчила добре месечната си издръжка. Това се потвърди, когато Тристан отиде при нея, каза: "Благодаря, бабо" и я целуна.

В края на втората седмица Кларънс и Алис бяха съгласни, че папа е късметлия, че е попаднал на такова бижу, и макар че не споделяше мнението на брат си и сестра си, Камила вече не излизаше от стаята всеки път, когато Вирджиния влизаше.

В деня на заминаването Вирджиния се погрижи да има суха храна и лимонада за децата на самолета и преди да се качат в очакващата ги кола, всички я целунаха за довиждане — с изключение на Камила, с която само се ръкуваха. Докато ролс-ройсът се отдалечаваше по дългата алея на път за "Хийтроу", Вирджиния не престана да маха, докато колата не изчезна от поглед.

— Постигна абсолютен триумф — каза херцогът, докато се връщаха в замъка. — Беше великолепна. Мисля, че към края дори Камила започна да те приема.

— Благодаря, Пери — каза Вирджиния и го хвана под ръка. — Но аз напълно разбирам чувствата ѝ. В края на краищата аз бих се чувствала по същия начин, ако някой се опита да заеме мястото на майка ми.

— Имаш толкова щедро сърце, Вирджиния. Но се боя, че има един въпрос, който Камила повдигна и аз вече не мога да отлагам обсъждането му.

Вирджиния замръзна. Как Камила беше разбрала за заема, след като тя се беше погрижила Мокстън да излезе в коледна ваканция в деня преди пристигането на семейството и щеше да се върне едва в деня след заминаването им?

— Съжалявам, че засягам такава болезнена тема — каза херцогът, — но не ставам по-млад и трябва да помисля за бъдещето и по-точно за твоето, мила.

Вирджиния не се опита да говори, защото това беше нещо, за което вече бе мислила. А и Дезмънд Мелър я беше научил, че всеки път, когато се надяваш да сключиш изгодна сделка, трябва да се погрижиш другият да направи пръв предложението.

— Старият финал и тъй нататък — добави херцогът. — Затова реших да направя изменение в завещанието и да добавя в него и теб, така че да няма за какво да се тревожиш, след като си отида.

— Единствената ми тревога е, че след като си отидеш, ще бъда сама — отвърна Вирджиния. — Зная, че е егоистично, Пери, но ако зависеше от мен, бих си отишла преди теб. Просто не мога да понеса мисълта, че ще трябва да живея без теб. — Успя дори да изцеди сълза.

— Как изкарах такъв късмет? — каза херцогът.

— Аз изкарах късмет — измърка Вирджиния.

— Преди да се обадя на адвоката и да задействам нещата, мила, искам да си помислиш какво да ти оставя. Разбира се, вдовишката къща от имението ще бъде твоя, наред с издръжка от пет хиляди на месец, но ако има и нещо друго, което искаш, просто ми кажи.

— Толкова разумно от твоя страна, Пери. В момента не мога да се сетя за нищо. Може би нещо малко, което да ми припомня за теб.

В действителност Вирджиния вече беше мислила доста по въпроса, тъй като той бе част от плана ѝ за пенсиониране. Нямаше нужда да ѝ се припомня, че вече е била изключена от две завещания; не възнамеряваше да стане така и с третото.

Трябваше обаче да направи още малко проучвания преди да каже на Пери какъв спомен има предвид. Отлично знаеше към кого да се обърне за съвет, но не можеше да го покани в замъка, докато херцогът беше тук. Това нямаше значение, проблемът щеше да се реши след две седмици, когато Пери заминеше за Лондон за годишното събиране на полка си — събитие, което не пропускаше никога, тъй като бе почетен полковник и от него се очакваше да е начело на масата.

32

Вирджиния направи компания на Пери за краткото пътуване до гарата.

— Иска ми се да можех да дойда с теб — каза докато излизаха заедно на перона.

— Няма смисъл, мила. Ще остана в града само за една нощ и утре следобед се връщам.

— Ще ме завариш да те чакам на перона.

— Не е нужно — каза той.

Влакът вече пристигаше.

— Искам да съм тук, когато се върнеш — каза тя, докато херцогът се качваше в първокласния вагон.

— Много си мила.

— Довиждане — извика Вирджиния и помаха, докато влакът потегляше към Лондон. След това бързо излезе от гарата в търсене на друг мъж.

— Вие ли сте Полтимор? — попита тя младия мъж, който стоеше на улицата и изглеждаше малко като изгубен. Косата му стигаше почти до раменете, беше облечен в палто с качулка и носеше малък куфар.

— Да, ваша светлост — каза той и леко се поклони. — Не очаквах да дойдете да ме вземете.

— За мен е удоволствие — каза Вирджиния, докато шофьорът им отваряше задната врата.

По пътя към замъка Вирджиния обясни защо е поканила специалиста по история на изкуството от "Сотбис" да види колекцията Хартфорд.

— От известно време херцогът е загрижен, че може да е пропуснал нещо наистина ценно, което трябва да бъде застраховано. Разбира се, имаме пълен инвентарен списък, но тъй като съпругът ми не проявява голям интерес към родовото наследство, реших, че ще е разумно да осъвременя списъка. В края на краищата двамата с него не ставаме по-млади.

— Очаквах с нетърпение да видя колекцията — отвърна Полтимор. — Винаги е събитие да ти позволят да разгледаш нещо, което не е било представяно на широката публика. Разбира се, зная за "Замък Хартфорд" на Констабъл и за шедьовъра на Търнър "Сейнт Марк Скуеър", но изгарям от желание да видя с какви други съкровища разполагате.

"И аз", помисли си Вирджиния, но не прекъсна ентусиазирания поток от думи на младия мъж.

— Нямаше нужда от много проучвания да открия, че виновникът за тази великолепна колекция е третият херцог, който пътешествал много из континента през осемнайсети век — продължаваше Полтимор.

— Но той не може да се е сдобил с картините на Търнър и Констабъл — каза Вирджиния.

— Не, те са от времето на седмия херцог. Той също поръчал на Гейнсбъро портрета на Катрин, херцогиня Хартфорд.

— Ще я откриете окачена в залата — каза Вирджиния, която бе изучила подробно инвентарния списък, преди да стигне до заключението, че херцогът никога не би се съгласил да се раздели и с частица от семейните ценности на Хартфорд. Надяваше се обаче, че през последните триста години може да се е появило нещо, което да е останало незабелязано.

След пристигането в замъка Вирджиния веднага заведе мъжа от "Сотбис" в библиотеката, където му представи трите дебели подвързани в кожа тома, озаглавени "Колекцията Хартфорд".

— Ще ви оставя да работите на спокойствие, мистър Полтимор. Можете спокойно да обикаляте къщата и не забравяйте, че основната ви задача е да се опитате да намерите нещо, което може да е бил пропуснато.

— Започвам веднага — каза Полтимор, докато отваряше първия том.

На излизане Вирджиния каза:

— Мистър Полтимор, обличаме се официално за вечерята, която ще бъде сервирана точно в осем.

— Успях да проверя почти всичко от инвентарния списък — каза Полтимор, докато пиеха шери преди вечерята, — и мога да потвърдя, че всичко изглежда наред. Мисля обаче, че сегашната застрахователна оценка е далеч под истинската стойност на колекцията.

— Това не е изненадващо — каза Вирджиния. — Съмнявам се, че мнозина от аристократите могат да си позволят да застраховат ценностите си според сегашната им стойност. Помня, че баща ми навремето ми каза, че ако семейните картини се предлагаха на пазара, вече не би могъл да ги купи. Попаднахте ли на нещо значително, което да не е описано?

— Засега не. Но още не съм проверил горните два етажа. Смятам да го направя утре сутринта.

— Там са предимно помещения за прислугата — каза Вирджиния, опитвайки се да прикрие разочарованието си. — Не мисля, че ще откриете нещо ценно. Но спокойно можете да погледнете, след като така или иначе сте тук.

Прозвуча гонг и тя поведе госта към трапезарията.

— Ломакс, къде е мистър Полтимор? — попита Вирджиния иконома, когато слезе за закуска на следващата сутрин.

— Закуси рано, ваша светлост, и когато го видях за последен път, беше на горния етаж и си водеше бележки за картините на площадката.

След закуска Вирджиния отиде в библиотеката и започна да проверява отново инвентара, като се чудеше дали някъде няма някой малък шедьовър, към който херцогът не е привързан особено и би бил склонен да се раздели с него. Но докато гледаше ревизираните от Полтимор цени, не можеше да открие нищо, което би направило възможно тя да продължи да живее в стил, подобаващ на една херцогиня. Значи трябваше да се погрижи месечната ѝ издръжка да бъде вдигната от пет на десет хиляди паунда, за да не гладува. Настроението ѝ не се подобри, когато на обед Полтимор ѝ каза, че не е открил на горните два етажа нищо наистина ценно.

— Едва ли е учудващо, като се има предвид, че там са помещенията на прислугата — отвърна Вирджиния.

— Попаднах обаче на една графика на Тиеполо и акварел на сър Уилям Ръсел Флинт, които следва да бъдат добавени в инвентарния списък.

— Много съм ви благодарна — каза Вирджиния. — Надявам се да не смятате идването си тук за загуба на време.

— В никакъв случай, ваша светлост. Изживяването беше изключително приятно и ако херцогът някога реши да продаде нещо от колекцията си, за нас ще бъде чест да го представляваме.

— Не си представям как би могло да се случи подобно нещо — каза Вирджиния. — Но ако все пак се случи, ще се свържа незабавно с вас.

— Благодаря — каза той и си погледна часовника. — Все още имам време да погледна сутерена, преди да си тръгна.

— Не мисля, че ще от криете нещо под стълбите — каза Вирджиния. — Като не броим стари тенджери и тигани и една стара печка "Ага", за която казвам на херцога, че е трябвало да я смени преди години.

Полтимор се разсмя прилежно и довърши пудинга си.

— Колата ще бъде готова да ви откара до гарата в два и четирийсет — каза Вирджиния. — Така ще имате предостатъчно време да хванете влака в три без пет за Лондон.

Вирджиния обсъждаше с градинаря дали да не засадят нови обички. Вдигна очи и видя Полтимор да тича към нея. Изчака го да си поеме дъх.

— Мисля, че открих нещо забележително, но ще трябва да се консултирам с директора на китайския ни отдел, преди да съм абсолютно сигурен — каза той.

— Китайският отдел ли?

— Едва не ги пропуснах, бяха забутани в един ъгъл в коридора долу, до килера.

— Какво сте пропуснали? — попита Вирджиния, като се мъчеше да скрие нетърпението си.

— Две големи синьо-бели вази. Проверих щампите на дъното и мисля, че може да са от династия Мин.

— Достатъчно ценни ли са, за да бъдат добавени към инвентара? — небрежно попита Вирджиния.

— Несъмнено, ако се окажат оригинални. Две подобни вази, но много по-малки от вашите, бяха предложени на търг в Ню Йорк преди две години и се продадоха за повече от милион долара. Направих им снимки — продължи Полтимор, — по-точно на характерните знаци на дъното. Ще ги покажа на китайския ни експерт веднага щом се върна на Бонд Стрийт. Ще ви пиша какво е мнението му.

— Бих предпочела да ми го кажете по телефона — каза Вирджиния. — Не искам херцогът да храни големи надежди и после да открие, че е било фалшива тревога.

— Ще ви се обадя още утре — обеща Полтимор.

— Добре, значи се разбрахме — каза Вирджиния.

Точно тогава един прислужник изнесе куфара на Полтимор и го сложи в багажника на колата.

— А сега ще се сбогувам с вас, ваша светлост…

— Още не, мистър Полтимор — каза Вирджиния и седна до него на задната седалка. Изчака да потеглят по алеята и прошепна: — Ако херцогът реши да продаде вазите, какво бихте го посъветвали да направи?

— Ако експертът ни потвърди, че са от династията Мин, бихме могли да ви посъветваме коя продажба ще е най-подходяща за произведения с подобно историческо значение.

— Ако е възможно, бих искала да ги продам без много шум и максимално дискретно.

— Разбира се, ваша светлост — каза Полтимор. — Но трябва да посоча, че ако вазите са свързани с името Хартфорд, цената им би трябвало да скочи. Несъмнено разбирате, че две неща са най-важни, когато на търг се предлагат изделия от такова потенциално значение — произходът и кога произведението се е появило за последен път на пазара. Така че ако съчетаете името Хартфорд с триста години история, това би било мечтата на всеки аукционер.

— Да, това наистина би променило нещата — каза Вирджиния. — Но поради лични причини херцогът може да реши да остане анонимен.

— Разбира се, ще се съобразим с решението ви, каквото и да е то — каза Полтимор, докато колата спираше пред гарата.

Шофьорът отвори вратата на херцогинята.

— Очаквам с нетърпение да се чуем, мистър Полтимор — каза тя, докато влакът влизаше в гарата.

— Ще ви се обадя веднага щом имам новини и каквото и да решите, бъдете сигурна, че "Сотбис" ще се гордее да ви услужи с пълна дискретност. — Той леко се поклони и се качи във влака.

Вирджиния не се върна при колата, а мина през надлеза до втория перон. Наложи ѝ се да чака само няколко минути, преди да пристигне влакът от Лондон. Когато махна на херцога, той ѝ отвърна с широка усмивка.

— Браво, че дойде да ме посрещнеш, скъпа — каза и се наведе да я целуне.

— Стига, Пери, изгарях от нетърпение да те видя.

— Случи ли се нещо интересно, докато ме нямаше? — попита херцогът, докато подаваше билета си на началник-гарата.

— Засадих нови обички, които би трябвало да цъфнат през лятото, но честно казано, по-интересно ми е да чуя всичко, което е станало на вечерята на полка.

Полтимор се оказа верен на думата си и се обади следващия следобед да каже на Вирджиния, че мистър Ли Вон, китайският експерт на "Сотбис", е проучил снимките на вазите и особено характерните означения по дъната и е почти сигурен, че са от династията Мин. Наблегна обаче, че трябвало да ги проучи лично, преди да даде окончателното си мнение.

Ли дойде след две седмици, докато херцогът беше при лекаря си на Харли Стрийт за годишния си профилактичен преглед. Не беше нужно да преспива, тъй като няколко минути му бяха напълно достатъчни да се убеди, че двете вази са произведение на гений и ще разпалят интереса на най-големите колекционери на китайско изкуство по целия свят. Освен това успя да добави и допълнителна информация за произхода им.

След като прекарал един ден в Британския музей, той попаднал на сведения, че четвъртият херцог Хартфорд е водил дипломатическа мисия в Пекин някъде в началото на деветнайсети век от името на правителството на Нейно величество и двете вази вероятно са били подарък от император Дзянцин. Лин неведнъж напомни на херцогинята, че историческите сведения могат да вдигнат значително цената на произведенията. Подарък две вази Мин от китайски император на херцог, представлявал Короната, би се превърнал в сензация на всеки аукцион.

Ли очевидно остана разочарован, когато Вирджиния му каза, че ако херцогът реши да се раздели с вазите, едва ли би искал светът да научава, че разпродава фамилните си ценности.

— Може би негова светлост би се съгласил с по-простата номенклатура "собственост на знатна фамилия"? — предложи китайският експерт.

— Много задоволителен компромис — съгласи се херцогинята, която не изпрати Ли до гарата, тъй като той щеше да се върне в Лондон много преди херцогът да се качи на влака за Хартфорд.

Докато чукаше на вратата на кабинета на херцога, Вирджиния си спомни как я беше привиквал баща ѝ, за да ѝ изнася лекции за недостатъците ѝ. Но не и този път. Днес тя щеше да научи по-дребните подробности от завещанието на Пери.

По време на закуската той я бе помолил да дойде в кабинета му към единайсет, тъй като имал среща със семейния адвокат в десет, за да обсъдят съдържанието на завещанието му и по-точно формулирането на измененията. Напомни на Вирджиния, че тя още не му е казала дали има нещо конкретно, което би пожелала за себе си.

Когато влезе в кабинета на съпруга си, Пери и адвокатът незабавно станаха и останаха прави, докато тя не се настани между тях.

— Идваш точно навреме — каза Пери, — защото току-що се разбрахме за формулирането на новите промени относно теб, които мистър Блачфорд ще добави към завещанието ми.

Вирджиния сведе глава.

— Боя се, мистър Блачфорд — каза херцогът, че съпругата ми намира цялото това изживяване за малко обезпокоително, но успях да я убедя, че човек трябва да се погрижи за подобни въпрос, ако иска данъчният да не му става най-близък роднина. — Блачфорд кимна сериозно. — Ще бъдете ли така добър да запознаете херцогинята с подробностите от промените, така че никога вече да не засягаме тази тема?

— Разбира се, ваша светлост — каза възрастният адвокат, който изглеждаше така, сякаш може да умре преди Пери. — След кончината на херцога — продължи той — ще получите къща в имението със съответната прислуга. Освен това ще получавате месечна издръжка в размер на пет хиляди паунда.

— Това достатъчно ли ще бъде, момичето ми? — прекъсна го херцогът.

— Повече от достатъчно, скъпи — тихо отвърна Вирджиния. — Не забравяй, че скъпият ми брат продължава да ми изплаща месечна издръжка, която така и не успявам да похарча.

— Разбирам — продължи Блачфорд, — че херцогът ви е помолил да си изберете нещо лично за спомен oт него. Дали решихте какво да бъде?

Мина известно време, преди Вирджиния да вдигне глава.

— Пери има един бастун, който ще ми напомня за него всеки път, когато се разхождам вечер в градината.

— Нима не искаш нещо малко по-значително от това, момичето ми?

— Не, това ще ми е напълно достатъчно, скъпи. — Вирджиния помълча още малко, преди да добави: — Макар че признавам, че има две стари вази, които събират прах под стълбите. Винаги съм им се възхищавала, но само ако се съгласиш да се разделиш с тях. — Тя затаи дъх.

— Те не се споменават във фамилния инвентарен списък — каза Блачфорд, — така че ако нямате нищо против, ваша светлост, ще добавя бастуна и двете вази в допълнението, след което ще можете да подпишете окончателния вариант.

— Разбира се, разбира се — каза херцогът, който не беше слизал под стълбите от момчешките си години.

— Благодаря, Пери — каза Вирджиния. — Много щедро от твоя страна. Мистър Блачфорд, докато сте тук, мога ли да потърся съвета ви по един друг въпрос?

— Разбира се, ваша светлост.

— Може би няма да е зле и аз да помисля за завещание.

— Много мъдро, ако позволите да го кажа, ваша светлост. За мен ще е удоволствие да съставя чернова. Желаете ли да си уговорим среща някой друг път?

— Няма да е необходимо, мистър Блачфорд. Възнамерявам да оставя всичко, което притежавам, на любимия си съпруг.

33

След двайсет минути пред портите на замъка спря линейка с пусната сирена.

Двама парамедици последваха бързо Вирджиния нагоре до спалнята на херцога. Сложиха го внимателно на носилката и бавно го свалиха долу. Тя държеше ръката на Пери и той успя да ѝ се усмихне едва-едва, докато го качваха в линейката.

Вирджиния също се качи и седна на пейката до съпруга си, без нито за миг да пусне ръката му, докато линейката се носеше през провинцията. След двайсетина минути пристигнаха в местната болница.

Очакваха ги доктор, две сестри и трима санитари. Херцогът беше свален от линейката и преместен в набързо подготвената единична стая.

Тримата доктори, които го прегледаха, стигнаха до едно и също заключение — лек инфаркт. Въпреки диагнозата им главният лекар настоя херцогът да остане в болницата за допълнителни изследвания.

Вирджиния ходеше на свиждане на Пери всяка сутрин и макар че той непрекъснато ѝ повтаряше, че се чувства отлично, докторите отказваха да го изпишат, докато не се уверят, че се е възстановил напълно, а Вирджиния в присъствието на старшата сестра ясно му даде да разбере, че трябва да следва стриктно предписанията на лекарите.

Вече се беше обадила на всички деца на херцога, като повтори диагнозата на докторите за лекия инфаркт и обясни, че ако Пери прави упражнения и внимава с диетата си, има всички основания да се смята, че ще живее още дълги години. Наблегна, че докторите не смятат, че е необходимо децата му да се втурнат към дома, и добави, че очаква с нетърпение да ги види за Коледа.

Диетата от диня, варена риба и зеленчуци без дресинг не подобриха настроението на херцога и когато седмица по-късно той най-сетне бе изписан, старшата сестра даде на Вирджиния списък с "разрешени и забранени" неща — никаква захар, никакви въглехидрати, нищо пържено и само по една чаша вино на вечеря, без бренди и пура след това. Вирджиния получи също и копие от препоръчителната диета на болницата и обеща да го даде на главния готвач веднага щом се приберат.

Главният готвач така и не видя диетичния списък на старшата сестра и позволи на херцога да започва деня по начина, по който го бе започвал винаги — купа овесена каша с кафява захар, пържени яйца, наденички, два резена бекон и печен боб (любимият му), задушен в сос "Парламент". Към това се добавяше бял препечен хляб с масло и мармалад и димящо кафе с две лъжици захар. След това херцогът се оттегляше да чете "Таймс" в кабинета си, където го очакваше пакет "Силк Кът", оставен до креслото му. Към единайсет и трийсет икономът му носеше чаша горещ шоколад и резен кейк за кафе, ако му се похапва, с което херцогът издържаше до обяда.

Самият обяд се състоеше от риба, както беше препоръчала старшата сестра — с тази разлика, че вместо варена беше панирана и вървеше с голяма купа пържени картофи. Шоколадовият пудинг — старшата сестра не беше споменала нищо за шоколад — рядко беше отказван от херцога и след него следваше още кафе и първата му пура за деня.

Вирджиния му позволяваше следобедна дрямка, след което го извеждаше на дълга разходка из имението, за да засили апетита му за следващото хранене. След като се преоблечеше за вечеря, херцогът се наслаждаваше на едно, понякога на две шерита и отиваше в трапезарията, където Вирджиния проявяваше особен интерес в подбора на вината към яденето. Готвачът добре знаеше че херцогът обича най-много недопечен стек от говеждо филе с печени картофи и всички добавки, и смяташе за свой дълг да поддържа негова светлост щастлив, а освен това винаги имаше допълнително от всичко.

След вечеря икономът прилежно пълнеше тумбеста чаша с бренди и обрязваше хаванската пура на херцога, преди да я запали. Когато най-сетне се оттегляха в леглото, Вирджиния правеше всичко по силите си да възбуди херцога и макар да успяваше рядко, той винаги заспиваше изтощен.

Вирджиния продължи да следва този режим робски, като угаждаше и на най-малката прищявка на херцога, като за всички останали изглеждаше грижовна, внимателна и всеотдайна съпруга. Тя не коментира, когато той вече не беше в състояние да закопчава копчетата на панталона си или потъваше в дълга дрямка следобед, и казваше на всеки, който питаше: "Никога не съм го виждала в по-добра форма и няма да се изненадам, ако доживее до сто", макар че всъщност намеренията ѝ не бяха точно такива.

Вирджиния отдели много време за подготовката на седемдесет и втория рожден ден на Пери. Обяви на всички, че случаят бил специален и на херцога трябвало да му се позволи поне веднъж да си угоди във всичко.

След обилната закуска Пери излезе на лов за фазани с приятелите си, понесъл любимата си пушка "Пърди" под митница и манерка уиски в джоба. Сутринта беше във върхова форма и отстреля двайсет и една птици, преди да се върне изтощен в замъка.

Духът му се приповдигна при вида на печената токачка, наденичките, лука, пържените картофи и купата гъст сос от печеното. Може ли човек да иска нещо повече, каза той на приятелите си. Те се съгласиха от все сърце и непрекъснато вдигаха чаши за негово здраве. Последният си тръгна привечер, по което време херцогът беше заспал.

— Толкова добре се грижиш за мен, мила — каза той, когато Вирджиния го събуди навреме да се преоблече за вечеря. — Аз съм невероятен щастливец.

— Е, случаят е специален, скъпи — каза Вирджиния и му поднесе подаръка си за рожден ден. Очите му светнаха, когато махна опаковката и видя кутия пури "Ромео и Жулиета".

— Любимите на Чърчил — заяви той.

— А той доживя над деветдесет — напомни му Вирджиния.

По време на вечерята херцогът изглеждаше малко уморен. Успя обаче да довърши бланманжето си, преди да се наслади на чаша бренди и първата от пурите на Чърчил. Когато най-сетне се качи по стълбите малко след полунощ, трябваше да се държи за парапета, за да преодолява с мъка всяко следващо стъпало; другата му ръка не се откъсваше от раменете на Вирджиния.

Когато стигна спалнята, херцогът направи още няколко крачки и се строполи в леглото. Вирджиния започна бавно да го съблича, но той заспа още преди да му е свалила обувките.

Когато тя се съблече и легна до него, той хъркаше безметежно. Вирджиния никога не го бе виждала толкова доволен. Изгаси лампата.

Когато на сутринта се събуди, Вирджиния се обърна и видя, че херцогът все още е с усмивка на лице. Тя дръпна завесите, върна се при леглото и се вгледа по-внимателно. Помисли си, че изглежда малко блед. Провери пулса му, но не успя да го напипа. Седна на ръба на леглото и се замисли какво да прави.

Първо заличи всякакви следи от пурата и брендито и ги смени с купа ядки и гарафа вода с резенче лимон. Отвори прозореца, за да влиза свеж въздух, и след като огледа стаята за втори път, седна пред тоалетната си масичка, за да се овладее.

Изчака няколко секунди, пое дъх и нададе пронизителен писък. Втурна се към вратата и за първи път, откакто бе омъжена за Пери, излезе от спалнята по нощница. Изтича надолу по широкото стълбище и щом видя Ломакс, каза с пресекнат глас:

— Извикай линейка. Херцогът получи втори инфаркт.

Икономът моментално вдигна телефона във фоайето.

Д-р Ейнсли пристигна след трийсет минути; Вирджиния междувременно беше облечена и го очакваше. Отиде с него в спалнята. Не беше нужен дълъг преглед, преди докторът да каже на херцогинята онова, което тя вече знаеше.

Вирджиния избухна в сълзи и никой не беше в състояние да я утеши. Все пак успя да прати телеграми на Кларънс, Алис и Камила, след като нареди на иконома да изнесе двете синьо-бели вази от коридора на прислугата и да ги сложи в спалнята на херцога. Ломас беше озадачен от нареждането и по-късно вечерта сподели с домакина: "Не е на себе си горката".

Шофьорът остана още пo-озадачен, когато му бе наредено да откара вазите в Лондон и да ги остави в "Сотбис", преди да продължи към "Хийтроу" да вземе Кларънс и да го докара в замъка Хартфорд.

Овдовялата херцогиня беше облечена в черно, което ѝ отиваше, и по време на леката закуска прочете некролога на херцога в "Таймс" — беше пълен с комплименти, но изброяваше съвсем малко постижения. Едно изречение обаче предизвика усмивка на лицето ѝ: "Тринайсетият херцог Хартфорд почина мирно в съня си".

34

Вирджиния бе мислила дълго как да се държи през следващите няколко дни. Щом членовете на семейството тръгнеха по пътищата си след погребението тя възнамеряваше да направи някои радикални промени в замъка Хартфорд.

Четиринайсетият херцог бе първият член на семейството, който пристигна, и Вирджиния стоеше на горното стъпало и го очакваше. Докато той се изкачваше по стълбите, тя направи лек реверанс, за да отдаде дължимото на новия ред.

— Вирджиния, какъв тъжен повод за всички ни — каза Кларънс. — Но изпитвам поне някаква утеха, че си била с него до края.

— Много мило от твоя страна, Кларънс. Слава богу, че скъпият ми Пери си отиде без болка.

— Да, изпитах облекчение, че папа е починал мирно в съня си. Да бъдем благодарни за малките милости.

— Надявам се скоро да ида при него — рече Вирджиния, — защото, подобно на кралица Виктория, ще скърбя за скъпия си съпруг до деня на смъртта си. — Появи се икономът с двама прислужници и започнаха да разтоварват колата. — Наредих засега да те настанят в старата ти стая — каза Вирджиния. — Но, разбира се, ще се преместя във Вдовишката къща веднага след като погребем скъпия ми Пери.

— Няма закъде да бързаме — каза Кларънс. — След погребението се връщам при полка си, а така или иначе ще трябва да разчитаме на теб да движиш нещата тук в мое отсъствие.

— С радост ще направя всичко по силите си. Защо не обсъдим какво си намислил, след като се настаниш и хапнеш нещо?

Херцогът закъсня с няколко минути за обяд и се извини с обяснението, че са му се обадили няколко души с молба за спешна среща.

Вирджиния се зачуди кой ли се е обаждал, но се задоволи само с:

— Мислех погребението да бъде в четвъртък, но само ако ти си съгласен.

— Каквото решиш — отвърна херцогът. — Може би няма да е зле да помислим за службата и кого да поканим на помена след това?

— Вече започнах да работя по списъка. По-късно днес ще ти го покажа.

— Благодаря, Вирджиния. Знаех, че мога да разчитам на теб. Днес следобед имам няколко срещи и се надявам, че ще бъдеш така добра да посрещнеш Алис, когато пристигне.

— Разбира се. А кога очакваме Камила и семейството ѝ?

— По-късно вечерта, но тъй като ще съм в кабинета на татко…

— В твоя кабинет — тихо каза Вирджиния.

— Ще ми е нужно малко време да свикна с това. Ще бъдеш ли така добра да ми кажеш, когато Алис пристигне?

Докато Вирджиния работеше върху списъка с гости, които искаше да присъстват на приема след погребението, както и нежелателните, пред замъка спря такси и от него слезе Алис. Вирджиния отново зае мястото си на горното стъпало.

— Горката Вирджиния — бяха първите думи на Алис. — Как се справяш?

— Трудно. Но всички си толкова мили и това ми помага неимоверно.

— Разбира се, че са — каза Алис. — В края на краищата ти беше неговата опора и близка душа.

— Много мило от твоя страна — отвърна Вирджиния, докато водеше Алис нагоре към стаята за гости, която беше избрала за нея. — Ще кажа на Кларънс, си тук.

Слезе долу и влезе в кабинета на херцога, без да чука. Завари Кларънс увлечен в разговор с мистър Мокстън, управителя на имението. Щом тя влезе двамата мъже незабавно се изправиха.

— Помоли ме да ти кажа, когато Алис пристигне Настаних я в стаята Карлайл. Надявам се, че ще ни направиш компания на чай след половин час.

— Може и да не се получи — каза херцогът и ѝ кимна отсечено. Очевидно не му беше станало приятно, че са ги прекъснали, което разтревожи донякъде Вирджиния. Тя излезе, без да каже нито дума повече, и се върна в салона, където старият лабрадор на Пери Монтгомъри се надигна и замаха с опашка. Вирджиния седна до отворената врата, откъдето можеше да следи какво става във фоайето. Възнамеряваше да поговори с Кларънс да намерят заместник на Мокстън в близко бъдеще.

Следващият, който влезе в кабинета на херцога, беше икономът, който остана там цели четирийсет минути. След това той слезе долу и минута по-късно се върна с готвача; Вирджиния не си спомняше да го е виждала на приземния етаж.

Минаха още двайсет минути, преди главният готвач да се появи отново и забързано да слезе долу. Вирджиния можеше само да се чуди защо се е забавил толкова, освен ако не бяха обсъждали менюто за приема — задача, за която си мислеше, че xepцогът ще остави на нея.

Силно тропане на вратата я разсея, но преди да успееe да реагира, Ломакс се появи и отвори.

— Добър ден, доктор Ейнсли — каза той. — Негова светлост ви очаква.

Докато пресичаха фоайето, Мокстън излезе от кабинета, ръкува се с д-р Ейнсли и бързо излезе от къщата. Макар че нямаше как да не забележи Вирджиния, която стоеше на прага на салона, той дори не я погледна. Вирджиния реши, че ще се отърве от него веднага щом херцогът се върне при полка си.

Остана доволна, когато видя Алис да слиза по стълбите, и забързано излезе да я посрещне.

— Да идем ли при брат ти? — каза Вирджиния, без да чака отговор. — Очаква с нетърпение да те види — добави тя, отвори вратата на кабинета и влезе, без да чука. Двамата мъже отново се изправиха.

— Алис току-що слезе и си спомних, че искаше да я видиш незабавно.

— Разбира се — каза Кларънс и прегърна сестра си. — Много се радвам да те видя, мила.

— Мислех, че ще пием чай заедно в салона — каза Вирджиния.

— Много мило от твоя страна. Вирджиния — каза Кларънс, — но бих предпочел да остана за няколко минути насаме със сестра си, ако нямаш нищо против.

Алис изглеждаше изненадана от сприхавия тон на брат си. Вирджиния се поколеба за момент, каза: "Да, разбира се", и се върна в салона. Този път Монтгомъри дори не вдигна глава.

Д-р Ейнсли излезе от кабинета след двайсет минути и също си замина, без да си направи труда да отдаде почитанията си на скърбящата вдовица. Вирджиния търпеливо зачака херцогът да я повика в кабинета, но това не стана и когато една прислужница, чието име така и не беше успяла да запомни, започна да пали лампите в къщата, Вирджиния реши, че е време да се преоблече за вечеря. Тъкмо излизаше от банята, когато чу по алеята да приближава кола. Отиде до прозореца и надникна. Кларънс посрещаше Камила и семейството ѝ. Вирджиния бързо се облече и когато след няколко минути отвори вратата на спалнята, видя иконома и двете деца да вървят към апартамента в ъгъла, който бе отреден за тях.

— Къде е майка ви? — попита Вирджиния.

Децата се обърнаха, но ѝ отговори Ломакс:

— Негова светлост помоли лейди Камила и съпруга ѝ да отидат при него и нареди да не бъдат обезпокоявани.

Вирджиния затвори вратата. Никога досега Ломакс не се беше държал така безцеремонно с нея. Опита се да се съсредоточи върху грима си, но непрекъснато си мислеше какво ли обсъждат в стария кабинет на херцога. Реши, че ще се разбере по време на вечерята.

След половин час Вирджиния слезе бавно по широкото стълбище, мина през фоайето и влезе в салона, но там нямаше никого. Седна и зачака, но никой не дойде при нея. Когато в осем удари гонгът, тя отиде в трапезарията. Масата беше подредена само за един.

— Къде са останалите от семейството? — остро попита тя, когато Ломакс се появи с малък супник.

— Негова светлост, лейди Камила и лейди Алис поръчаха лека вечеря в библиотеката — каза той, без да дава повече обяснения.

Вирджиния потръпна, макар че в сърцето ѝ гореше огън.

— А децата?

— Те вече се нахраниха и тъй като са уморени от дългия път, си легнаха.

Лошо предчувствие обзе Вирджиния. Тя се опита да се убеди, че няма за какво да се тревожи, но без особен успех. Изчака часовника на стената да удари девет, излезе от трапезарията и бавно се качи в стаята си. Съблече се и си легна, но не заспа.

Никога не се беше чувствала по-сама.

Вирджиния изпита облекчение, когато на следващата сутрин Кларънс и Алис дойдоха да закусват с нея, но откри, че разговорът е скован и формален, сякаш тя беше чужд човек в собствения си дом.

— Почти приключих със службата — започна тя — и си помислих, че може би…

— Не е нужно да си губиш времето за това — прекъсна я Кларънс. — В десет имам среща с епископа и той ми каза, че е уговорил преди време с баща ми всички подробности по церемонията.

— А съгласен ли е с мен, че четвъртък…

— Не — също толкова твърдо каза Кларънс. — Препоръчва петък, защото ще е по-удобно за приятелите на баща ми, които ще пътуват от Лондон.

Вирджиния се поколеба.

— А искаш ли да видиш препоръките ми за гостите?

— Снощи изготвихме окончателния списък — каза Алис. — Но ако искаш да добавиш едно-две имена, само ми кажи.

— Нищо ли няма, с което да помогна? — попита Вирджиния, като се опитваше да не звучи отчаяно.

— Не, благодаря — отвърна Кларънс. — Вече направи достатъчно. — Сгъна салфетката си и стана. — Моля да ме извините, но не искам да закъснея за срещата с епископа. — И излезе, без да каже нито дума повече.

— И аз трябва да бягам — каза Алис. — Имам много неща за вършене, ако искаме всичко да е наред за петък.

След закуската Вирджиния излезе да се разходи из имението; мъчеше се да проумее какво е причинило тази рязка промяна в отношението. Намери известна утеха в мисълта, че все още има Вдовишката къща, пет хиляди паунда месечно и двете вази Мин, които според Ли Вон струваха най-малко милион. Усмивката ѝ изчезна, когато видя, че Камила и съпругът ѝ излизат от офиса на управителя на имението.

Обядва сама и реши да иде в града и да си купи нови дрехи, тъй като възнамеряваше да се отърве от траура веднага щом всички си заминат. Когато привечер се върна в замъка, под вратата на кабинета се процеждаше светлина и ѝ се стори, че чува резкия глас на Камила.

Вечеря сама в стаята си. Една мисъл непрекъснато се връщаше в главата ѝ. Започваше да ѝ се иска Пери да беше жив.

Когато Вирджиния влезе, в "Сейнт Олбънс" вече беше претъпкано. Церемониалмайсторът поведе овдовялата херцогиня по пътеката към място на втория ред. Тя не беше в състояние да протестира, докато хиляда очи се взираха в нея.

Когато часовникът на катедралата започна да отброява единайсет, органът засвири и всички се изправиха. Ковчегът, покрит с почести и награди, се понесе бавно по пътеката, носен на раменете на шестима гвардейци от Голдстрийм, след които вървяха най-близките роднини. След като ковчегът бе поставен на подиума, херцогът, двете му сестри и внуците на покойния заеха местата си на първия ред. Не погледнаха назад.

Службата мина като в просъница за Вирджиния, която още се мъчеше да проумее защо я изолират По време на самото погребение, извършено на територията на катедралата, ѝ бе позволено само да пристъпи напред и да хвърли шепа пръст върху ковчега. След като семейството и неколцина близки приятели си тръгнаха от гробището, Вирджиния трябваше да си изпроси превоз до замъка от чичото на херцога Пърси, който прие обяснението ѝ, че явно са пропуснали нещо покрай цялото напрежение.

По време на приема Вирджиния се смеси с гостите; мнозина от тях бяха любезни и изразиха съчувствието си, но други се извръщаха веднага щом забелязваха, че ги приближава. Най-голямото оскърбление обаче беше запазено за след заминаването на последния гост, когато Кларънс заговори с нея за първи път този ден.

— Докато бяхме на службата — каза той, — цялото ти имущество беше събрано и преместено във Вдовишката къща. Чака те кола, която да те откара незабавно там. Утре в единайсет сутринта има семейна среща в кабинета ми и се надявам да присъстваш. Трябва да обсъдим с теб някои важни въпроси — добави той и думите му напомниха на Вирджиния за баща ѝ.

Без нито дума повече херцогът отиде до вратата, отвори я и зачака Вирджиния да излезе, за да започне първия си ден в изгнание.

35

На следващата сутрин Вирджиния стана рано и огледа Вдовишката къща, която се оказа доста голяма за сам човек. На свое разпореждане имаше иконом прислужница и готвач — нито повече, нито по-малко от онова, което бе посочил Пери в завещанието си.

В единайсет без десет пристигна кола да я закара до замъка, който само преди няколко дни беше под нейна власт.

Щом пристигнаха, вратата на сградата се отвори и след формалното "Добро утро, ваша светлост" икономът я придружи до стария кабинет на съпруга ѝ. Почука, отвори и се дръпна настрани, за да направи път на овдовялата херцогиня.

— Добро утро — каза Кларънс и стана от мястото си зад бюрото. Изчака Вирджиния да заеме единствения свободен стол. Тя се усмихна на сестрите му, но те не отвърнаха.

— Благодаря, че дойде — започна Кларънс, сякаш беше имала някакъв избор. — Сметнахме, че ще е полезно да ти кажем какво сме замислили за бъдещето.

Вирджиния имаше чувството, че има предвид "за твоето бъдеще".

— Много разумно от ваша страна — каза тя.

— Възнамерявам да замина след няколко дни при полка си и няма да се връщам до Коледа. В понеделник Алис лети обратно за Ню Йорк.

— Тогава кой ще се грижи за замъка? — попита Вирджиния с надеждата, че най-сетне са се опомнили.

— Оставих тази отговорност на Шейн и Камила — с благословията на баща ми, следва да добавя, тъй като той беше приел, че винаги ще искам да съм войник и не съм замесен от фермерско тесто. Шейн, Камила и децата ще живеят в замъка, с което ще изпълнят още едно от желанията на баща ми.

— Колко разумно — каза Вирджиния. — Надявам се, ще ми позволите да помагам, поне през преходния период?

— Няма да е необходимо — за първи път се обади Камила. — Получихме добра оферта за фермата ни в Нова Зеландия и съпругът ми ще отлети обратно да финализира продажбата и да се погрижи за други лични въпроси, които се нуждаят от уреждане, след което ще се върне и ще се заеме с управлението на имението. Дотогава ще поддържам нещата с помощта на мистър Мокстън.

— Просто си помислих…

— Не е необходимо — повтори Камила. — Помислихме за всичко.

— И се боя, Вирджиния, че трябва да повдигна още един въпрос — каза Кларънс. Вирджиния се размърда неспокойно. — Мистър Мокстън ме уведоми, че баща ми без моето знание ти е отпуснал заем от сто осемдесет и пет хиляди паунда. За щастие Мокстън е бил така благоразумен да формализира сделката — каза Кларънс и обърна на третата страница на документа, който Вирджиния си спомни, че е подписвала. Внезапно ѝ се прииска да беше отделила малко повече време в четенето на първите две страници.

— Заемът е бил направен за период от пет години със сложна лихва от пет процента. Според договора, ако баща ми умре преди това, цялата сума следва да бъде върната в рамките на двайсет и осем дни. Консултирах се със счетоводителя си и той ми писа… — Кларънс погледна писмото на бюрото, — че с натрупаната лихва точната сума, която дължиш в момента на имението, е двеста и девет хиляди сто четирийсет и пет паунда. Така че трябва да те питам, Вирджиния, дали разполагаш с достатъчно средства, за да покриеш тази сума.

— Но Пери ми каза, че ако умре преди мен, дъската ще бъде изтрита — такива бяха точните му думи.

— Имаш ли някакви доказателства за това? — попита Камила.

— Не. Но той ми даде думата си, което несъмнено трябва да е достатъчно.

— В момента обсъждаме не неговата дума, а твоята — отвърна Камила.

— И ако го е направил — каза Кларънс, — той определено не е споменал на Мокстън за тази уговорка. Тя не се споменава и в документа, който е подписан и от баща ми. — Кларънс обърна документа, за да може Вирджиния да види познатия подпис.

— Ще трябва да се посъветвам с адвокатите си — заекна тя, без да може да измисли какво друго да каже.

— Ние вече се посъветвахме с нашите — каза Алис — и мистър Блачфорд потвърди, че в завещанието на татко не се споменава за подобен подарък, а само за месечна издръжка от пет хиляди паунда, бастун и две порцеланови вази.

Вирджиния потисна усмивката си.

— Ако не можеш да върнеш заема продължи Кларънс, — счетоводителят ни предложи компромисен вариант, който се надявам, че ще намериш за приемлив. — Той отново погледна писмото. — Ако спрем месечната ти издръжка от пет хиляди паунда, пълната сума ще се изплати за около четири години, след което издръжката ще бъде възстановена.

— Но ако умреш по някое време през следващите четири години — намеси се Камила, — можеш да си сигурна, че дъската ще бъде изтрита.

Вирджиния остана мълчалива за известно време, след което изтърси:

— Но как очаквате да живея междувременно?

— Баща ми на няколко пъти ми каза, че брат ти ти отпуска щедра месечна издръжка, за която си споменала, че така и не си могла да похарчиш — отвърна Кларънс. — Затова предположих…

— Той спря издръжката в деня, в който се омъжих за баща ти.

— Тогава да се надяваме, че щом се запознае със сегашното ти положение, той ще е склонен да възстанови издръжката. В противен случай ще трябва да разчиташ на значителните си активи, за които също си споменала на баща ми. Разбира се, ако можеш да платиш целия заем за двайсет и осем дни, това ще реши проблема.

Вирджиния наведе глава и избухна в сълзи, но когато вдигна очи ѝ стана ясно, че никой не се е трогнал.

— Може би моментът е добър да обсъдим някои домашни въпроси — каза Камила. — Както обясни брат ми, съпругът ми ще поеме управлението на имението и нашето семейство ще живее в замъка. Кларънс и Алис ще се връщат от време на време, но в отсъствието на брат ми аз ще бъда господарката на замъка Хартфорд. — Камила изчака думите и да попият в съзнанието на Вирджиния, след което продължи: — Искам да бъда ясна, за да няма недоразумения в бъдеще. Не си добре дошла тук по никое време, включително по Коледа и по другите празници. Също така няма да се опитваш да говориш с децата ми или със служители на замъка. Вече ясно казах това на мистър Ломакс.

Вирджиния погледна Кларънс и Алис, но беше очевидно, че семейството се държи като един.

— Освен ако нямаш някакви други въпроси — каза Кларънс, — нямаме какво повече да обсъждаме с теб.

Вирджиния стана и излезе с цялото достойнство, на което беше способна. Прекоси бавно фоайето до предната врата, която икономът държеше отворена. Той не я погледна, докато тя излизаше за последен път от замъка. Вирджиния чу само как вратата се затваря зад нея.

Друга врата вече беше отворена, когато я откараха до Вдовишката къща. Щом оставиха Вирджиния, тя отиде направо в кабинета си, вдигна телефона и набра лондонски номер. Отговори ѝ първият дружелюбен глас, който чуваше за деня.

— Много ми е приятно да ви чуя, ваша светлост. С какво мога да ви помогна?

— Искам да си уговорим среща колкото се може по-скоро, мистър Полтимор, защото размислих.

36

— Не се съмнявам, че решението ви е мъдро — каза Полтимор. — Но мога ли да ви попитам какво ви накара да размислите?

— Покойният ми съпруг не би искал някой да си помисли, че разпродава фамилните ценности.

— А новият херцог? — попита Полтимор. — Какво мисли той?

— Честно казано, Кларънс не би различил Мин от ваза в супермаркет.

Полтимор не беше сигурен дали да се разсмее, затова просто каза:

— Преди да се съгласите вазите да минат под чукчето, ваша светлост, сигурно бихте искали да научите, че имам оферта за седемстотин хиляди паунда за тях от частен дилър от Чикаго, и съм уверен, че мога да вдигна цената на повече от един милион. И може би това ще може да се направи, без никой да научава за транзакцията.

— Но дилърът няма ли просто да продаде вазите ми на свой клиент?

— При това с добра печалба за себе си, поради което съм сигурен, че цената им на търг ще бъде доста по-висока.

— Но сигурно е възможно, ако се обявят на търг, вазите да бъдат купени от същия дилър за по-малко от милион.

— Това е много малко вероятно, ваша светлост, особено за такива важни произведения. И въпреки тази възможност аз все пак си мисля, че рискът си заслужава, защото вече се свързах с неколцина водещи колекционери и те проявиха значителен интерес. Сред тях е и директорът па Националния музей в Пекин.

— Убедихте ме — каза Вирджиния. — И какво cледва да направя?

— Щом подпишете формуляра, можете да оставите останалото на нас. Имаме време да ги предложим на есенния търг, който винаги е най-популярният през годината, и вече предложих вазите Хартфорд да се появят на корицата на каталога Можете да сте сигурна, че клиентите ни ясно ще си дадат сметка, че ги смятаме за изключително важни.

— Мога ли да ви кажа нещо много поверително мистър Полтимор?

— Разбира се, ваша светлост.

— Бих искала да се вдигне колкото се може по-малко шум преди търга и колкото се може повече след него.

— Това няма да е проблем, особено като се има предвид, че кореспондентите на всички национални вестници ще присъстват на търга. И ако вазите бъдат продадени за сумата, която очакваме, това ще предизвика голям интерес у пресата, така че можете да сте сигурна, че на следващата сутрин всички ще говорят за триумфа ви.

— Не се интересувам от всички — каза Вирджиния. — А само от един член на конкретна фамилия.

— Позлатена кучка — каза Вирджиния.

— Толкова ли е зле? — попита Присила Бингам, след като вдигнаха десертите им.

— По-зле. Прави се на херцогиня, а е просто жена на замогнал се овчар от другия край на света.

— Каза, че е втората дъщеря, нали?

— Точно така. Но се държи, сякаш е господарката на замъка Хартфорд.

— Нещата няма ли да се променят, ако херцогът се ожени и реши да се върне в семейното имение?

— Това е малко вероятно. Кларънс е женен за армията и се надява да е следващият командир на полка си.

— Като баща си.

— Не, изобщо не е като баща си — ката Вирджиния. — Ако беше жив, Пери никога нямаше да им позволи да ме унизяват по такъв начин. Но аз смятам да се смея последна. — Извади от чантата си прясно отпечатания каталог за аукциона и го подаде на приятелката си.

— Това ли са вазите, за които ми каза? — попита Присила, докато се възхищаваше на корицата.

— Именно. И ще видиш колко ще ми донесат, ако отвориш на артикул четирийсет и три.

Присила прелисти каталога и когато стигна до "Артикул 43, две вази от династията Мин, ок. 1462 година", погледът ѝ се спря върху цената според оценката. Устата ѝ се отвори, но от нея не излязоха никакви думи.

— Колко щедро от страна на херцога — най-сетне успя да промълви тя.

— Той нямаше представа колко струват — каза Вирджиния. — Иначе никога нямаше да ми ги даде.

— Но семейството несъмнено ще разбере много преди търга.

— Не ми се вярва. Кларънс е забутан някъде в Борнео, Алис продава парфюми в Ню Йорк, а Камила никога не напуска замъка, освен ако не е крайно наложително.

— Но нали искаш те да научат?

— Едва след продажбата. Междувременно ще съм осребрила чека.

— Но дори тогава може да не чуят нищо.

— Мистър Полтимор, който ще проведе търга, каза, че вече са му се обадили някои от водещ кореспонденти в областта на изкуствата, така че можем да очакваме статии във вестниците на следващата сутрин. Тогава ще научат, но ще е твърде късно, защото ще съм прибрала парите. Много се надявам да можеш да дойдеш на търга следващия четвъртък, Присила, а след това да го отпразнуваме в "Анабел". Дори съм запазила любимата маса на Пери. Ще бъде като в добрите стари времена.

— Добрите стари времена — повтори Присила, докато келнерът им поднасяше кафе. — Това ми напомня нещо. Чувала ли си се с бившия си съпруг след малкия преврат в "Мелър Травъл"?

— Ако имаш предвид Джайлс, изпрати ми коледна картичка за първи път от години, но не му върнах жеста.

— Гледам, че се е върнал на първия ред.

— Да, бори се срещу сестра си. Но е толкова некадърен, че очаквам редовно да бъде бит — добави Вирджиния, докато отпиваше глътка кафе.

— А сега тя е баронеса.

— Тя е пожизнен член на Камарата на лордовете — каза Вирджиния. — Но дължи мястото си само на това, че подкрепи Маргарет Тачър при кандидатурата ѝ за лидер на торите. Това е почти достатъчно да те накара да гласуваш за лейбъристите.

— Честно казано, Вирджиния, пресата май е единодушна, че върши много добра работа като заместник-министър на здравеопазването.

— По-добре да се тревожи за здравето в собственото си семейство. Алкохол, наркотици, тройки, нападение над полицай, внучка зад решетките.

— Само за една нощ — напомни ѝ Присила. — И се върна в "Слейд" за следващия семестър.

— Някой е използвал много здрави връзки, за да я върнат — каза Вирджиния.

— Вероятно бившият ти съпруг — предположи Присила. — Той може и да е в опозиция, но подозирам, че все още е доста влиятелен.

— А какво става с твоя съпруг? — попита Вирджиния, за да смени темата. — Надявам се при него всичко да е добре — добави с надеждата да чуе обратното.

— Още произвежда по сто хиляди буркана рибен пастет седмично, което ми позволява да живея като херцогиня, макар да не съм такава.

— А синът ти още ли води връзките с обществеността на "Фартингс Кауфман"? — попита Вирджиния, като подмина хапливата забележка.

— Да. Всъщност Клайв се надява скоро да го поканят в борда.

— Сигурно помага, че Робърт е стар приятел на председателя.

— А твоят син как е? — нанесе ответен удар Присила.

— Много добре знаеш, че Фреди не е мой син, Присила. Когато чух за него за последно, беше избягал от училището, което щеше да реши всичките ми проблеми, но за съжаление няколко дни по-късно се върнал.

— И кой се грижи за него през ваканциите?

— Брат ми Арчи, който живее от приходите от фамилната спиртоварна, която татко обеща на мен.

— Все пак не се справи чак толкова лошо, херцогиньо — каза Присила и отново се загледа в каталога на "Сотбис".

— Може и да си права, но тепърва трябва да се погрижа, че аз ще се смея последна — каза Вирджиния, докато келнерът приближаваше, без да е сигурен на кого да представи сметката. Макар да беше поканила Присила на обяд, Вирджиния болезнено си даваше сметка, че ако напише чек, той ще бъде отхвърлен. Но това щеше да се промени скоро.

— Следващия път е мой ред — каза Вирджиния. — "Анабел" в четвъртък вечерта, нали?

Когато се прибра в дома си в Болтънс, Присила Бингам остави каталога на "Сотбис" на масата във фоайето.

— Великолепни са — каза Боб, когато видя корицата. — Да не би да смяташ да наддаваш за тях?

— Добра идея — отвърна Присила, — но ще трябва да продадеш много рибен пастет, преди да можем да си го позволим.

— Тогава защо проявяваш интерес?

— Те са собственост на Вирджиния и тя ги е пуснала за продан, защото фамилията Хартфорд са намерили начин да я лишат от месечната ѝ издръжка.

— Бих предпочел да чуя версията на Хартфорд, преди да си създавам мнение — каза Боб, докато прелистваше каталога в търсене на артикул 43. Подсвирна, като видя цената. — Изненадан съм, че семейството е било склонно да се раздели с тях.

— Не са били. Херцогът ги оставил на Вирджиния в завещанието си, без изобщо да има представа колко струват.

Боб сви устни, но премълча.

— Между другото — каза Присила, — театърът довечера още ли е в сила?

— Да — отвърна Боб. — Имаме билети за "Фантомът на операта". Започва в седем и трийсет.

— Значи имам време да се преоблека — каза Присила и тръгна нагоре.

Боб я изчака да влезе в спалнята, след което взе каталога и отиде в кабинета си. Седна зад бюрото, насочи вниманието си към артикул 43 и се зачете в произхода на вазите. Започна да разбира защо ги смятат за толкова важни. Отвори долното чекмедже на бюрото, извади голям кафяв плик и пъхна каталога вътре. Написа адреса с големи букви:

Пусна плика в пощенската кутия на ъгъла и се върна у дома преди Присила да излезе от банята.

37

— Продадено! За сто и двайсет хиляди паунда — обяви Полтимор и чукна с чукчето. — Артикул трийсет и девет — каза той, обръщайки на следващата страница на каталога. — Бяла нефритена брачна купа от периода на Цянлун. Да започнем наддаването с десет хиляди паунда?

Полтимор вдигна очи и видя вдовстващата херцогиня Хартфорд да влиза в компанията на дама, която не познаваше. Един асистент ги поведе по централната пътека и макар че залата беше препълнена, двете бяха настанени на свободни места отпред, като табелките "ЗАПАЗЕНО" бяха бързо махнати.

Вирджиния се наслаждаваше на мърморенето около себе си — бяха забелязали пристигането ѝ. Макар че търгът бе започнал в седем, мистър Полтимор ѝ бе казал, че не е нужно да идва преди 19:45, тъй като не очакваше артикул 43 да бъде представен много преди 20:15, може би дори в 20:30 часа.

Двете с Присила седяха на петия ред — според Полтимор там бяха най-добрите места, също като в някой театър в Уест Енд. Тъй като не проявяваше интерес към нефритени брачни купи от периода Цянлун, Вирджиния се опита да види какво става около нея и се надяваше, че не е твърде очевидно, че за първи път присъства на голям аукцион.

— Толкова е вълнуващо — каза тя и стисна ръката на Присила, докато се възхищаваше на мъжете. Някои бяха с официално вечерно облекло, очевидно с намерението да идат другаде след края на търга, а останалите носеха елегантни костюми и разноцветни вратовръзки. Най-силно впечатление обаче ѝ направиха жените, облечени в дизайнерски костюми с аксесоари по последна мода. За тях търгът бе по-скоро модно шоу, на което всяка се стремеше да блесне пред другите, сякаш бяха дошли на премиерата на нова постановка. Присила ѝ бе казала, че понякога окончателната цена може да се реши от тях, тъй като те често имали планове вечерта в дома им да се появи конкретна желана вещ; някои от мъжете пък били готови да наддават, за да впечатлят дамите си — или някоя жена, която не ги придружавала.

Залата беше голяма, но Вирджиния не виждаше празни места. Доколкото можеше да прецени, имаше около четиристотин потенциални купувачи в помещение, пълно с колекционери, дилъри и просто с любопитни. Отзад дори имаше правостоящи.

Мистър Полтимор стоеше точно пред нея на полукръгъл подиум, който му предоставяше чудесна гледка към жертвите му. Зад подиума имаше по-малка група старши служители, експерти в различни области, които бяха готови да помогнат и да посъветват водещия търга, докато други си отбелязваха победителя в наддаването и цената. От дясната страна на Полтимор зад преградно въже се бяха събрали мъже и жени с отворени бележници и готови за действие химикалки — пресата, както предположи Вирджиния.

— Продадено! За двайсет и две хиляди паунда — обяви Полтимор. — Артикул четирийсет, полихромно украсена дървена фигура на седящ луохан, около хиляда и четиристотната година. Имам начално предложение за сто хиляди.

Търгът очевидно набираше скорост и Вирджиния остана доволна, когато фигурката се продаде за 240 000 паунда — с четирийсет хиляди над максималната стойност според оценката.

— Артикул четирийсет и едно, рядка светлозелен нефритена фигура на лъв.

Вирджиния не се интересуваше от лъва, който бе вдигнат от един носач, за да го видят всички. Погледна за първи път надясно към леко повдигнатата дълга маса, на която бяха наредени дванайсет бели телефона, до всеки от които стоеше служител на "Сотбис". Полтимор ѝ бе обяснил, че служителите представляват чуждестранни клиенти, които просто не искат да бъдат виждани в залата, макар че понякога седят дискретно сред публиката. Трима служители бяха вдигнали телефоните си и шепнеха на клиентите, а останалите девет апарата мълчаха — подобно на Вирджиния, онези от другата страна явно също не се интересуваха от нефритения лъв. Вирджиния се запита колко ли телефона ще зазвънят, когато Полтимор открие наддаването за артикул 43.

— Артикул четирийсет и две. Изключително рядка емайлирана ваза юнхучунпин с жълти флорални мотиви. Начална цена сто хиляди.

Сърцето на Вирджиния се разтуптя — следваше обявяването на нейните две вази Мин. Когато чукчето удари на цена 260 000 за артикул 42, в залата оживено замърмориха. Полтимор погледна херцогинята и ѝ се усмихна любезно, докато двама носачи поставяха великолепните вази на отделни поставки от двете му страни.

— Артикул четирийсет и три. Двойка уникални вази от времето на династия Мин, около хиляда четиристотин шейсет и втора година, подарени от император Дзянцин на четвъртия херцог Хартфорд в началото на деветнайсети век. Вазите са в идеално състояние и са собственост на знатна английска дама. — Вирджиния грейна, когато журналистите започнаха да пишат трескаво. — Имам начално предложение… — в залата се възцари гробна тишина — от триста хиляди паунда. — Мълчанието се смени с ахване, а Полтимор се изправи и погледна небрежно присъстващите. — Някой да предлага триста и петдесет?

Вирджиния имаше чувството, че е минала цяла вечност, преди Полтимор да каже: "Благодаря, сър", и да кимне на наддаващия в дъното на помещението. Искаше ѝ се да се обърне, но някак си успя да се сдържи.

— Четиристотин хиляди — каза Полтимор, обръщайки се към дългата редица телефони от лявата му страна, където осем служители информираха клиентите си за развитието на търга.

— Четиристотин хиляди — повтори той, когато елегантно облечена млада жена на един от телефоните вдигна ръка, без да престава да говори с клиента си.

— Имаме предложена цена от четиристотин хиляди по телефона — каза Полтимор и незабавно насочи вниманието си към господина в дъното на залата.

— Четиристотин и петдесет хиляди. — И отново се обърна към телефоните. Младата жена незабавно вдигна ръка. Полтимор кимна. — Имам предложение за петстотин хиляди — обяви той и погледна към мъжа отзад, който поклати глава. — Някой да предложи петстотин и петдесет? — попита Полтимор и погледът му отново се плъзна по залата. — Петстотин и петдесет хиляди паунда — повтори той. Вирджиния започваше да си мисли, че щеше да е по-добре да беше приела предложението на дилъра от Чикаго, когато Полтимор обяви на всеослушание.

— Петстотин и петдесет. Имаме нов участник в търга. — Той погледна към директора на Националния музей на Китай.

— Когато се обърна към телефоните, младата жена вече бе вдигнала ръка.

— Шестстотин хиляди — каза Полтимор и отново погледна директора, който говореше възбудено с мъжа от дясната си страна, преди да вдигне глава и леко да кимне.

— Шестстотин и петдесет хиляди — каза Полтимор и отново фиксира с поглед младата жена на телефона. Този път отговорът ѝ отне малко повече време, но накрая ръката ѝ се вдигна. — Седемстотин хиляди паунда — обяви Полтимор, давайки си сметка, че това ще е световен рекорд за китайско произведение на изкуството, продадено на търг.

Журналистите драскаха с бясна скорост — читателите им обичаха световните рекорди.

— Седемстотин хиляди — благоговейно прошепна Полтимор в опит да изкуши директора, но без да го кара да бърза — той продължаваше разговора с колегата си.

— Седемстотин хиляди? — попита Полтимор, сякаш предлагаше багета. Долови някакво раздвижване в дъното на залата. Опита се да го игнорира, но се разсея от двамата души, които си пробиваха път през тълпата, докато директорът на музея вдигаше ръка.

— Имам предложение за седемстотин хиляди — каза Полтимор и погледна към телефоните, но вече не можеше да игнорира мъжа и жената, които крачеха по пътеката към него. Можеше да им каже, че усилията им са безсмислени, тъй като всички места бяха заети. — Седемстотин и петдесет хиляди — предложи той на директора, предполагайки, че двойката ще се върне назад, но тя не го направи.

— Имам предложение за седемстотин и петдесет хиляди — каза Полтимор след кимането на директора и се обърна към младата жена на телефона. Опитваше се да не губи концентрация: охраната вероятно щеше да се появи всеки момент и учтиво да изведе досадната двойка. Взираше се с надежда към жената на телефона, когато авторитетен глас твърдо заяви:

— Представям ви съдебна заповед да спрете продажбата на вазите от Хартфорд.

Мъжът подаде на Полтимор подпечатан документ точно когато младата жена на телефона вдигна ръка.

— Осемстотин хиляди — почти прошепна Полтимор, а един елегантен мъж от малката група зад подиума пристъпи напред, взе документа, махна червената лента и зачете съдържанието му.

— Осемстотин и петдесет хиляди? — предложи Полтимор, докато седящите на първия ред започнаха да бъбрят помежду си за онова, което бяха чули. Когато преведената на китайски новина стигна до директора, всички в залата с изключение на Вирджиния говореха. Тя само се взираше в мъжа и жената до подиума.

— Марк — каза твърд глас зад Полтимор. Той се обърна, наведе се и изслуша внимателно съвета на юрисконсулта на "Сотбис", после кимна, изправи се и заяви с цялата сериозност, на която беше способен:

— Дами и господа, със съжаление трябва да ви съобщя, че артикул четирийсет и три е оттеглен от продажбата.

Думите му бяха посрещнати с изумени възгласи и оживено бъбрене.

— Артикул четирийсет и четири — продължи Полтимор, без да пропуска нито такт. — Купа от времето на династия Сун с черна глазура на петна…

Но никой не проявяваше никакъв интерес към въпросната династия.

Журналистите зад въжето отчаяно се опитваха да се измъкнат от заграждението и да научат защо артикул 43 е бил оттеглен — бяха наясно, че статията, която бяха смятали да се побере на две колони в раздела за култура, сега ще попадне на първата страница. За тяхно съжаление експертите на "Сотбис" бяха като китайски мандарини — с плътно стиснати устни и сякаш напълно оглушали.

Неколцина фотографи бързо наобиколиха херцогинята. Докато светкавиците им проблясваха, тя се обърна за утеха към Присила, но приятелката ѝ вече я нямаше. Лейди Вирджиния се обърна към лейди Камила — две царици на шахматната дъска. Една от тях всеки момент щеше да се катурне, а другата — жената, която никога не напускаше замъка, освен ако не е абсолютно наложително — отправи на противничката си обезоръжаваща усмивка и прошепна:

— Шах и мат.

38

— Аристократичната клауза.

— Нямам представа за какво говорите — каза Вирджиния, която седеше от другата страна на бюрото на адвоката.

— Често срещана клауза — каза сър Едуард. — Използва се като предпазна мярка в завещанията на членове на богати фамилии, за да защитят имуществото си от поколение на поколение.

— Но съпругът ми остави вазите на мен — запротестира Вирджиния.

— Наистина го е направил. Но само — и аз цитирам точката от завещанието — като подарък, на който да се радвате през целия си живот, след което да бъдат върнати като неразделна част от имуществото на настоящия херцог.

— Но те си мислеха, че вазите нямат никаква стойност — каза Вирджиния. — В края на краищата бяха прекарали забравени поколения наред под стълбите.

— Може и да е така, ваша светлост, но точно в тази аристократична клауза се посочва, че тя важи за всеки подарък, чиято стойност е над десет хиляди паунда.

— Пак не разбирам за какво говорите — каза Вирджиния още по-раздразнено.

— В такъв случай позволете да обясня. Клауза от този тип често се използва, за да се гарантира, че имуществото на аристократите няма да бъде разпиляно от жени, които не са от същата кръвна линия. Най-често срещаният пример е когато член на фамилията се разведе и бившата съпруга се опита да вземе ценни бижута, произведения на изкуството и дори имоти. Например във вашия конкретен случай ви е позволено да живеете във Вдовишката къща на имението Хартфорд до края на живота си. Самият имот обаче остава на името на херцога и след вашата смърт къщата автоматично ще се върне на фамилията.

— И същото се отнася и за двете ми вази?

— Боя се, че да — каза възрастният адвокат, — защото цената им несъмнено е по-висока от десет хиляди паунда.

— Ако се бях отървала тихомълком от тях без знанието на херцога, никой нямаше да разбере — печално каза Вирджиния.

— Ако го бяхте направили — отвърна сър Едуард, — щяхте да извършите престъпление, тъй като щеше да се приеме, че сте знаели истинската стойност на вазите.

— Но те никога не биха разбрали, ако… — каза Вирджиния, сякаш говореше на себе си. — А как всъщност са научили?

— Добър въпрос — каза сър Едуард. — Попитах юридическите представители на Хартфорд защо не са ви предупредили за съответната клауза в завещанието на херцога веднага щом са научили за предстоящата продажба. Ако го бяха направили, щеше да се избегне ненужно излагане и за двете страни, да не говорим за сензационните заглавия в националната преса на следващия ден.

— И защо не са го направили?.

— Оказва се, че някой е пратил на фамилията бройка от каталога на "Сотбис", който отначало не предизвикал интерес, тъй като никой не разпознал вазите, макар да са показани на корицата.

— Тогава как са разбрали? — повтори Вирджиния.

— Племенникът на херцога Тристан вдигнал тревогата. Имал навика да се промъква в кухнята през ваканциите. Сторило му се, че вазите от корицата са му познати, и казал на майка си къде ги е виждал за последно. Лейди Камила се свързала със семейния адвокат мистър Блачфорд, който моментално издействал съдебна заповед за прекратяване на продажбата. След това взели първия влак за Лондон и пристигнали в последния момент.

— Какво щеше да стане, ако бяха пристигнали след падането на чукчето?

— Това би поставило фамилията пред интересна дилема. Херцогът щеше да бъде принуден да избира между две възможности. Би могъл или да позволи продажбата да продължи и да прибере парите, или да изиска по съдебен път от вас цялата сума, като съм длъжен да кажа, че в този случай съдията задължително би отсъдил в полза на имението Хартфорд и дори би отнесъл въпроса до главния прокурор да реши дали не сте извършили престъпление.

— Но аз дори не знаех за аристократичната клауза — запротестира Вирджиния.

— Непознаването на закона не оневинява — твърдо каза сър Едуард. — А и подозирам, че съдията трудно би повярвал, че не сте избрали много внимателно вазите, тоест че сте знаели отлично цената им. Трябва да ви предупредя, че мнението на мистър Блачфорд е същото.

— Значи вазите все пак трябва да се върнат на херцога?

— Иронично, но не. Хартфорд също трябва да спазват дословно закона, както и волята на покойния ви съпруг, така че вазите ще ви бъдат върнати, за да им се радвате до края на живота си. Мистър Блачфорд обаче ме информира, че ако ги върнете в рамките на двайсет и осем дни, фамилията няма да предприеме други правни действия, което според мен е жест, предвид обстоятелствата.

— Но защо са им вазите сега, след като рано или късно ще си ги получат?

— Според мен сумата от един милион паунда може да отговори на този въпрос, ваша светлост. Доколкото разбрах, мистър Полтимор вече се е свързал с херцога и му е казал, че има частен купувач от Чикаго.

— Този човек никакъв морал ли няма?

— Въпреки това ви съветвам да ги върнете до деветнайсети октомври, ако не искате да се изправите пред още едно продължително и скъпо дело в съда.

— Разбира се, ще се вслушам в съвета ви, сър Едуард — каза Вирджиния, разбрала, че няма избор. — Моля, уверете мистър Блачфорд, че ще върна вазите на Кларънс до деветнайсети октомври.

Сър Едуард и мистър Блачфорд сключиха споразумение, според което двете вази от династия Мин трябваше да бъдат върнати на четиринайсетия херцог Хартфорд в дома му на Итън Скуеър на или преди 19 октомври. В замяна Кларънс писмено се съгласи, че няма да предприема други действия срещу Вирджиния, като се съгласи да поеме разходите и по транзакцията.

На 19 октомври Вирджиния си устрои дълъг напоителен обяд с Бофи Бриджуотър в "Клуб Марк" и се прибра в дома си в Челси почти в четири, когато светлините на площада вече бяха включени.

Седеше сама в малкия си апартамент и се взираше в двете вази. Макар че ги бе притежавала само за няколко месеца, беше започнала да разбира с всеки изминал ден защо са смятани за дело на гений. Трябваше да признае, макар и само пред себе си, че вазите ще ѝ липсват. Но мисълта за още една съдебна битка и за космическите хонорари на сър Едуард я катапултира обратно в реалния свят.

След като бяха отворили втората бутилка мерло, Бофи беше посочил значението на думите "на или преди" и Вирджиния си помисли, че може да се позабавлява поне малко за сметка на Кларънс.

След лека вечеря си напълни ваната, потопи се сред мехурчетата и се замисли какво да облече за случая, тъй като това несъмнено щеше да бъде последно представление. Спря се на черно — цвят, който покойният ѝ съпруг винаги беше обичал, особено след като я бе изпратил до Итън Скуеър след една вечер в "Анабел".

Не бързаше — знаеше, че трябва да уцели точно времето преди спускането на завесата. В 23:40 излезе от апартамента си и спря такси. Обясни на шофьора, че ще ѝ е нужна малко помощ да натовари две големи вази. Той тутакси ѝ помогна и след като Вирджиния се настани на задната седалка, попита:

— Накъде, мадам?

— Итън Скуеър трийсет и две. И ще ви помоля да карате бавно, тъй като не искам вазите да се повредят.

— Разбира се, мадам.

Вирджиния седеше на ръба на седалката, хванала здраво двете вази, докато шофьорът изминаваше краткото разстояние от Челси до Итън Скуеър, като през цялото време караше на първа скорост. Когато таксито най-сетне спря пред № 32, спомените за времето ѝ с Пери нахлуха в главата ѝ и ѝ напомниха отново колко много ѝ липсва той. Шофьорът слезе и отвори задната врата.

— Ще бъдете ли така добър да сложите вазите на горното стъпало — каза тя, докато слизаше от таксито. Изчака шофьора да изпълни молбата ѝ и добави: — Ако почакате няколко минути, ще можете да ме откарате обратно.

— Разбира се, мадам.

Вирджиния си погледна часовника — девет минути преди полунощ. Беше спазила своята част от уговорката Натисна звънеца и изчака, докато не видя как някой пали лампа на третия етаж. След малко на прозореца се появи познато лице. Тя се усмихна на Кларънс, който отвори прозореца и погледна надолу към нея.

— Ти ли си, Вирджиния? — попита той, като се мъчеше да скрие раздразнението си.

— Разбира се, че съм аз, скъпи. Просто връщам вазите. — Вирджиния отново си погледна часовника — Часът е дванайсет без седем, така че спазих уговорката.

Светна втора светлина и Камила се появи на друг прозорец.

— И точно навреме — каза тя.

Вирджиния се усмихна сладко на заварената си дъщеря. Канеше се да се върне при таксито, но спря за момент, за да хвърли последен поглед на двете вази, После се наведе, събра всичките си сили и вдигна едната над главата си като олимпийски състезател по вдигане на тежести. Задържа я за момент и я остави да се изплъзне от пръстите ѝ. Изящното петстотингодишно национално съкровище заподскача по каменните стъпала и се пръсна на безброй парчета.

Навсякъде в къщата започнаха да се палят лампи и думите "шибана кучка" бяха най-сдържаното от всички мнения на Камила за ставащото.

Набрала инерция, Вирджиния пристъпи напред за последен поклон преди спускането на завесата. Взе втората ваза и също я вдигна над главата си. Чу как вратата зад нея се отваря.

— Моля те, не! — извика Кларънс и скочи с протегнати ръце напред, но Вирджиния вече бе пуснала вазата и вторият незаменим китайски шедьовър се пръсна на още повече парчета от първия.

Вирджиния бавно слезе по стълбите, като стъпваше внимателно през мозайката от натрошен синьо-бял порцелан, за да се качи в чакащото такси.

Докато потегляше обратно към Челси, шофьорът погледна в огледалото и видя, че пътничката му се усмихва. Вирджиния нито веднъж не се обърна да погледне касапницата, защото този път беше прочела документа клауза по клауза и в него не се споменаваше в какво състояние трябвала бъдат двете вази, когато ги върне "на или преди 19 октомври".

Докато таксито излизаше от Итън Скуеър, часовникът на близката църква удари полунощ.