Той бе човек

11

— Съжалявам.

— Само това ли имаш да кажеш? — отвърна Джесика и го изгледа кръвнишки.

Себастиан прегърна дъщеря си през раменете.

— Обещавам, че ще се върна навреме, за да ви заведа с майка ти на празнична вечеря.

— Помня как миналия път обеща същото и отлетя. Но тогава поне го направи, за да подкрепиш невинен човек, а не мошеник.

— Дезмънд Мелър може да бъде посещаван само в събота следобед между два и три, така че нямам особен избор.

— Би могъл да му кажеш да върви по дяволите.

— Обещавам, че ще се върна до пет. Най-късно шест. И тъй като е рожденият ти ден, можеш да избереш ресторанта.

— А междувременно от мен се очаква да дундуркам Джейк, а когато мама се върне, да и обяснявам къде си се дянал. Мога да измисля и по-вълнуващи начини да прекарам рождения си ден.

— Ще ти се реванширам — каза Себ. — Обещавам.

— Само не забравяй, татко, той е мошеник.

Докато Себастиан се бореше с късния сутрешен трафик на излизане от Лондон, от главата му не излизаше мисълта, че дъщеря му е права. Вероятно само щеше да си изгуби времето с това пътуване, а и изобщо не биваше да се забърква с този човек.

По-добре беше да заведе Джесика на обяд в Понте Векио и да отпразнуват шестнайсетия ѝ рожден ден вместо да пътува за затвор в Кент, за да се срещне с човек, когото ненавиждаше. Но в същото време знаеше, че ако не разбере защо Дезмънд Мелър така настоятелно иска да се види с него, любопитството няма да му даде покой. Едно беше сигурно — Джесика щеше да настоява за пълно обяснение защо проклетникът е искал тази среща.

Оставаха му петнайсетина километра път, когато видя първите знаци за Форд Оупън. Никъде не се виждаше думата "затвор" — местните жители щяха да се почувстват засегнати от нея. На бариерата един полицай излезе от малката будка и попита за името му. След като срещу "Клифтън" беше сложена чавка в неизбежния клипборд, бариерата се вдигна и го насочиха към един участък гола земя, която през съботите играеше ролята на паркинг.

След като паркира, Себ отиде до рецепцията, където друг служител попита за името му, но този път трябваше да представи и документ за самоличност. Себ показа шофьорската си книжка — още една чавка в друг клипборд, — беше инструктиран да остави всичките си ценни вещи, включително портфейла, часовника, халката и малко дребни в едно шкафче. Дежурният твърдо му каза в никакъв случай да не носи пари в района за свиждания и посочи табелата на стената, която предупреждаваше посетителите, че внасянето на каквато и да било сума в затвора може да им докара шестмесечна присъда.

— Простете, че питам, сър — каза служителят, — но за първи път ли посещавате затвор?

— Не — отвърна Себ.

— В такъв случай знаете за ваучерите, ако приятелят ви поиска чай или сандвич. — "Не ми е никакъв приятел", помисли Себ, докато даваше банкнота от десет паунда срещу десет ваучера. — След свиждането ще ви върнем разликата.

Себ му благодари, затвори шкафчето и прибра ключа и ваучерите. Когато влезе в чакалнята, друг служител му даде малък диск, на който беше гравирано числото 18, и каза:

— Изчакайте, докато не повикат номера ви.

Себ седна на един пластмасов стол в помещение, пълно с хора, които изглеждаха така, сякаш свижданията са част от ежедневието им. Огледа се и видя съпруги, приятелки, родители, дори малки деца, за които имаше отделно кътче за игра — единственото общо между тези хора бе, че имат приятел или любим зад решетките. Себ подозираше, че е единственият, който посещава човек, когото дори не харесва.

— Номера от едно до пет — разнесе се глас от говорителя. Неколцина от редовните посетители скочиха и забързаха към изхода, за да не изпуснат нито минута от разрешения им час. Един от тях остави брой на "Дейли Мейл" и Себ го прелисти, за да убие времето. Имаше безброй снимки на принц Чарлз и лейди Даяна Спенсър, които си бъбреха на градинско парти в Норфолк. Даяна изглеждаше невероятно щастлива, докато принцът имаше вид, сякаш открива електроцентрала.

— Номера от шест до десет — изпращя говорителят и друга група бързо излезе от чакалнята. Себ обърна страницата. Маргарет Тачър обещаваше пакет закони срещу произволните стачки. Майкъл Фут описваше мерките като драконовски и обявяваше политиката ѝ като работа за момчетата, но не за добрите момчета.

— Номера от единайсет до петнайсет.

Себ погледна часовника на стената — 14:12. С това темпо щеше да е късметлия да изкара повече от четирийсет минути с Мелър, макар да подозираше, че той ще се е подготвил много добре и няма да губи никакво време. Обърна на задната страница на "Мейл" и видя стара снимка на Мохамед Али, който сочеше с пръст репортерите и казваше: "Ръцете му не могат да ударят онова, което не виждат очите му". Себ се запита на кого са му хрумнали тези блестящи думи — или самият бивш шампион е толкова блестящ?

— Номера от шестнайсет до двайсет.

Себ стана и се присъедини към групата от десетина посетители, които вече бързаха след надзирателя към недрата на затвора. Спряха ги и ги претърсиха, преди да влязат в стаята за свиждане.

Тя беше голямо квадратно помещение с десетки малки маси с по четири стола — един червен и три сини. Себ се огледа, но не забеляза Мелър, докато той не вдигна ръка. Беше напълнял толкова, че едва го позна. Още преди да седне, Мелър посочи към лавката в другия край на помещението.

— Може ли чай и "Кит Кат"?

Себ се нареди на малката опашка и размени повечето си ваучери за две чаши чай и две блокчета "Кит Кат". Когато се върна, сложи едната чаша и двете шоколадчета пред стария си враг.

— Е, защо искате да ме видите? — попита, без да си губи времето за празни приказки.

— Дълга история, но едва ли ще ви изненада. — Мелър отпи от чая и скъса опаковката на първия "Кит Кат", докато говореше. — След като полицията откри, че двамата със Слоун сме виновни за арестуването на приятеля ви Хаким Бишара, Слоун свидетелства срещу мен и ме прецака. Осъдиха ме на две години за възпрепятстване на правосъдието, а той се измъкна. И ако това не е достатъчно, след като влязох в затвора, той успя да поеме контрола над "Мелър Травъл". Заяви, че бил единственият, който можел да спаси компанията, докато председателят на борда е в затвора. И акционерите се вързаха.

— Но като мажоритарен акционер вие все още би трябвало да имате решаващата дума.

— Не и в публична компания, както сам открихте, когато Бишара беше затворен. Дори не ми пращат протоколите от заседанията на борда. Но Слоун не си дава сметка, че имам вътрешен човек, който ме държи в течение на всичко.

— Джим Нолс ли?

— Не. Тоя мръсник ме заряза веднага щом ме арестуваха и дори предложи Слоун за председател. В замяна стана негов заместник с раздута заплата.

— Хубава сделчица — каза Себ. — Но вие несъмнено сте се посъветвали с адвокат.

— С най-добрия. Но те внимават да не престъпят закона, така че не мога да направя нищо. Вие обаче можете.

Докато Мелър късаше опаковката на втория "Кит Кат", Себ отпи от чая си и попита:

— Какво имате предвид?

— Както сам посочихте, мистър Клифтън, аз съм все още мажоритарен акционер на "Мелър Травъл", но подозирам, че когато присъдата ми изтече, акциите няма да струват повече от хартията, на която са напечатани. Но ако можех да ви ги продам за един паунд…

— Каква е уловката?

— Никаква, макар че имахме нашите различия в миналото. Единственият ми интерес е отмъщението. Искам Ейдриън Слоун и Джим Нолс да бъдат изхвърлени от борда и компанията да се управлява свястно и не мога да се сетя за по-подходящ човек от вас за тази работа.

— И какво очаквате в замяна? — Себ замълча за момент, погледна го право в очи те и добави: — Когато излезете от затвора.

Разнесе се звън — оставаха им десет минути.

— Дотогава май ще мине доста време — каза Мелър и пречупи на две едното шоколадово блокче. — сега съм изправен пред ново обвинение, за което дори не знаете.

Себ не го притисна за подробности. Времето изтичаше и той имаше още няколко въпроса, които се нуждаеха от отговори, преди да обмисли предложението на Мелър.

— Но рано или късно ще излезете.

— И когато това стане, очаквам да получа обратно своите петдесет и един процента акции от "Мелър Травът", също на цена един паунд.

— В такъв случай каква е изгодата за "Фартингс"?

— Този път ще можете да назначите председателя на борда, самия борд и да управлявате компанията. "Фартингс" ще получи добър хонорар за услугите си, като прибира двайсет процента от годишните печалби на "Мелър Травъл"; предполагам ще се съгласите, че това е повече от честно. Освен това ще имате допълнителното удоволствие да разкарате за втори път Ейдриън Слоун от мястото му. В замяна искам само да получавам копие от протоколите след всяко заседание на борда и да се срещам с вас веднъж на всяко тримесечие.

Звънецът иззвъня отново. Пет минути.

— Ще си помисля и когато реша, ще ви се обадя.

— Не можете да ми се обадите, мистър Клифтън. Затворниците не получават телефонни обаждания. Ще ви звънна в банката следващия петък сутринта в десет. Дотогава ще имате предостатъчно време да вземете решение.

Звънецът иззвъня за трети път.

Когато баща ѝ влезе и закачи палтото си, Джесика погледна часовника.

— Като никога да успееш навреме — каза тя и го целуна неохотно по бузата.

Себастиан се ухили.

— Е, къде ще вечеряме, млада госпожице?

— В "Бар Хари".

— В Лондон или във Венеция?

— Този път в Лондон.

— Не ми се вярва да успея да намеря маса в последния момент.

— Вече запазих.

— Естествено, че си запазила. Има ли още нещо, което трябва да знам? — попита той, докато си сипваше уиски.

— Не какво трябва да знаеш, а какво си забравил — сгълча го Джесика.

— О, не съм. — С жест на фокусник Себ извади кутийка от вътрешния си джоб.

— Това ли е, което си мисля? — попита Джесика и се усмихна за първи път.

— Е, определено е онова, за което намекваше през последните няколко седмици.

Джесика прегърна баща си.

— Благодаря, татко — каза тя, махна опаковката и отвори малката тънка кутийка.

— Нима пак спечелих благоразположението ти? — попита Себ, докато Джесика си слагаше часовника "Уорхол Суоч".

— Само ако си спомняш за подаръка на мама.

— Но тя няма рожден ден — рече Себ. — Нейният е след два месеца.

— Знам, татко, но утре е годишнината от сватбата ви, ако случайно си забравил.

— Леле! Вярно, забравих.

— Но за щастие аз не съм — каза Джесика и посочи една красиво опакована кутия на масата. На кутията беше прикрепена картичка.

— Какво е това?

— Обувки "Рейн". Мама ги загледа на Кингс Роуд миналата седмица, но реши, че са прекалено скъпи. Трябва само да надпишеш картичката.

Чуха вратата да се отваря и Себ бързо написа и картичката: "Незабравима година. Обичам те, Себ"

— Как успя да ги платиш? — прошепна той, докато прибираше писалката в джоба си.

— С кредитната ти карта, разбира се.

— Господ да е на помощ на съпруга ти — каза Себ, докато Саманта влизаше при тях.

— Виж какво ми подари татко за рождения ден! — възкликна Джесика и протегна ръка напред.

— Чудесен подарък — каза Саманта, докато се възхищаваше на часовника.

— Имам нещо и за теб, мила — каза Себ и взе кутията от масата. Молеше се мастилото да е изсъхнало. — Честита годишнина — добави и я прегърна.

Саманта погледна над рамото на съпруга си и намигна на дъщеря си.

Арнолд Хардкасъл се присъедини към Хаким и Себастиан в кабинета на председателя за трети път тази седмица.

— Имаше ли достатъчно време да обмислиш предложението на Мелър? — попита Хаким, докато юрисконсултът на банката сядаше срещу тях.

— Определено имах — отговори Арнолд, — и няма съмнение, че офертата е добра, но трябва да попитам защо Мелър предава компанията точно на вас?

— Защото мрази Ейдриън Слоун повече и от нас? — предположи Себ. — Не забравяй, че Слоун е причината той да не успее да се докопа до банката.

— В Сити има и други банки — посочи Арнолд.

— Но никоя от тях не знае по-добре от нас как действа Слоун — отвърна Хаким. — Свърза ли се с адвокатите на Мелър, за да разбереш дали сделката е истинска?

— Съвсем истинска е — каза Арнолд. — Макар че старшият им партньор призна, че е озадачен не по-малко от нас. Мисля, че той го обобщи най-удачно — по-добре да си имаш работа с познатото зло.

— Кога според теб ще излезе Мелър? — попита Себ.

— Може да остане още известно време зад решетките — каза Арнолд. — Очакват го нови обвинения.

— Нови обвинения ли? — попита Хаким.

— Разпространение на фалшиви пари. Както и друго обвинение за подлъгване.

— Не мога да повярвам, че Мелър би направил нещо толкова глупаво, особено когато вече е в затвора.

— Подозирам, че ако седиш по цял ден заключен в килия, преставаш да мислиш особено ясно, особено ако единствената ти мисъл е как да си върнеш на онзи, който те е вкарал там — рече Арнолд.

— Трябва да призная, че ако не бяхте вие, докато бях в затвора, един Бог знае какво щях да направя — каза Хаким.

— Още не съм убеден — каза Себ. — Вижда ми се прекалено лесно. Не забравяйте, че ако Мелър глътне пирон, ще го изхвърли като тирбушон.

— В такъв случай може би ще е най-добре да откажем сделката — каза Арнолд.

— И да позволим на Слоун да се възползва от положението си и с всяка минута да става все по-богат ли? — напомни му Себ.

— Добър довод — каза Хаким. — И макар че никога не съм се възприемал като отмъстителен човек, не бих съжалявал да видя Слоун най-сетне унищожен. Но може би двамата със Себ приемаме нещата твърде лично и трябва просто да погледнем на сделката и изгодите от нея. Какво е твоето мнение, Арнолд?

— Няма съмнение, че при нормални обстоятелства сделката би била изгодна за банката, но предвид миналия ви опит е Мелър може би ще е най-добре да информирам Етичната комисия на Централната банка, че обмисляме да направим бизнес транзакция с човек в затвора. Ако те не възразяват, кои сме ние да се дърпаме?

— Това се нарича презастраховане — каза Хакщ, — Арнолд, какво ще кажеш да го направиш и да се срещнем отново, след като проучиш мнението им?

— И не е нужно да ви напомням, че Мелър ще ми звънне в десет сутринта в петък — обади се Себ.

— Само гледай да не промени условията — каза Хаким.

Седяха сами в края на бара, за да са сигурни, че никой няма да ги чуе.

— Като се замислиш, изненадващо е, че стана председател на борда на пътническа компания — каза Нолс. — В края на краищата не помня да си взимал почивка.

— Чужденците не ме интересуват — отвърна Слоун. — Не може да им се има доверие. — Барманът напълни отново чашата му с джин. — Пък и не мога да плувам, а търкалянето по плажа и изгарянето не отговарят на идеята ми за приятно прекарване. Предпочитам да съм си в Англия и да се насладя на няколко дни лов или разходка по хълмовете. А и не мисля, че ще остана толкова дълго в този бизнес.

— Какво си намислил?

— Имам една-две оферти за "Мелър Травъл", които могат да помогнат и на двама ни да се пенсионираме.

— Но Мелър още притежава петдесет и един процента от компанията, така че той ще си остане основен бенефициент.

— Нямам намерение да продавам компанията, а само активите ѝ — каза Слоун. — Продаването на активи е новата игра в Сити и когато Мелър се досети какво сме намислили, вече няма да му е останала компания, на която да стои начело, а само празна черупка.

— Но когато излезе от затвора…

— Отдавна ще съм изчезнал и ще живея в някоя страна, която няма договор за екстрадиция с Великобритания.

— Ами аз? Май аз ще опера пешкира.

— Не, не — междувременно ти ще си подал оставка от борда в знак на протест. Но не и преди в швейцарската ти сметка да е преведена голяма сума.

— Колко време ще ти трябва да финализираш сделката?

— Не бързам. Нашият отсъстващ председател няма къде да се дене в обозримо бъдеще, а дотогава пенсионните ни планове би трябвало да са готови.

— Носи се слух, че "Томас Кук" проявяват интерес да придобият компанията.

— Не и докато съм председател на борда — отсече Слоун.

— Някой си мистър Мелър ви търси на първа линия — каза Рейчъл; даваше си много добре сметка, че прекъсва сутрешната среща на Себастиан с директора на обменния отдел на банката.

Себ си погледна часовника. Десет.

— Нещо против да приема разговора? — каза той, като закри слушалката с ръка.

— Давай — каза Виктор Кауфман, който отлично знаеше кой е от другата страна.

— Свържи ме, Рейчъл. Добро утро, мистър Мелър.

— Взехте ли решение, мистър Клифтън?

— Да. И мога да ви уверя, че "Фартингс" прие много сериозно предложението ви. Но след внимателно обсъждане бордът реши, че банката не желае да се забърква с подобен тип бизнес и поради това…

Връзката прекъсна.

12

Дезмънд Мелър лежеше на тънкия груб дюшек час след час, положил глава на твърдата като камък възглавница и загледан в тавана. Мъчеше се да измисли какво да прави, след като Клифтън беше отказал предложението му. Мисълта как Ейдриън Слоун го ограбва и същевременно унищожава компанията му, го правеше още по-параноичен.

Вратата на килията се отвори и надзирателят извика: "Двор!", макар че се намираше само на няколко стъпки от него. По това време следобед затворниците излизаха от килиите си за час и можеха да се разхождат в двора, да се упражняват и да се срещнат със съкилийниците си, за да обсъдят следващото престъпление, след като излязат на свобода.

Мелър обикновено търсеше компанията на попадналите за първи път на това място, които нямаха намерение да се връщат към престъпния живот. Беше му забавно, че буквално се натъкна на първите си познати, завършили в Итън (в затвора за марихуана) и Кеймбридж (за измама), докато правеше обиколки из двора. Но не и днес. За днес вече беше решил с кого трябва да поговори насаме.

Беше направил две обиколки на двора, преди да забележи Наш, който вървеше сам няколко крачки пред него. Малко бяха затворниците, които биха поискали да прекарат часа за упражнения с наемен убиец, който вероятно щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките и не му пукаше особено, ако прекара няколко дни в изолатора, задето е пребил някой затворник, който го е раздразнил с нещо. Последният нещастник беше дежурен в столовата: не бе сложил на Наш достатъчно голяма порция пържени картофи и се озова с изпържена ръка.

Мелър прекара още една обиколка в репетиране на предварително подготвените думи, преди да настигне Наш, макар че простият поздрав "Чупката" едва не го накара да размисли. Ако не беше толкова отчаян, Мелър бързо щеше да продължи напред.

— Имам нужда от съвет.

— Тогава си намери адвокат.

— Адвокатът ще е безполезен за онова, което съм намислил — каза Мелър.

Наш го изгледа.

— Гледай да си заслужава, защото ако ме пързаляш, ще прекараш остатъка от присъдата си в лечебницата. Ясно ли се изразих?

— Напълно — каза Мелър, който неочаквано започна да разбира значението на "корав човек", но и вече бе късно да даде на заден. — Хипотетично казано… — започна той.

— Що за идиотщина?

— Колко получава един наемен убиец за изпълнение на поръчка?

— Ако си слушалка на ченгетата, ще те убия и безплатно — каза Наш.

— Аз съм бизнесмен — каза Мелър. Макар че сърцето му още биеше лудо, вече не изпитваше страх. — И ми трябва услугата на професионалист.

— Зависи каква точно услуга търсиш. Като при всеки добър бизнес цените ни са конкурентни — каза Наш с усмивка, която разкри трите зъба в устата му. — Ако искаш просто да сплашиш някого, счупена ръка или крак, ще ти струва хилядарка. Две хилядарки, ако мишената има връзки, и много повече, има закрила.

— Няма никакви важни връзки, нито закрила.

— Това прави нещата по-лесни. И каква точно е услугата?

— Искам да му счупиш врата — тихо каза Мелър За първи път Наш като че ли се заинтересува. — Но в никакъв случай не бива да се проследи до мен.

— Какво, за шибан аматьор ли ме мислиш?

— Щом си толкова добър — осмели се да се изрепчи Мелър, — как така се озова тук? — Старецът му винаги му беше казвал да се отнася с грубияните грубиянски и сега щеше да разбере дали съветът е добър.

— Добре де, добре — каза Наш. — Ама няма да ти излезе евтино. Копоите никога не откъсват шибаните си очи от мен — изръмжа той. — Четат ми писмата, преди да ги видя и подслушват телефонните ми разговори, ама аз намерих начин да ги заобиколя. Така че единственият ми шанс е да уредя нещо по време на свиждане. Дори тогава навсякъде има камери, а сега си имат и шибан експерт, който чете всяка моя дума по устните ми.

— Да не би да казваш, че е невъзможно?

— Не. Скъпо е. И няма да стане утре вечер.

— Каква е цената?

— Десет хилядарки предварително и още десет в деня на погребението.

Мелър остана изненадан колко малко струва човешкият живот, макар че предпочете да не мисли какви ще са последствията, ако не успее с второто плащане.

— Размърдай се, че копоите ще станат подозрителни — твърдо каза Наш. — Ако си вържеш обувките преди да напуснеш двора, ще знам, че говориш сериозно. Иначе не ми досаждай отново.

Мелър ускори крачка и настигна един джебчия, който можеше да ти свали часовника, без да се усетиш. Забавен номер вътре, професия навън. Джони Бързака можеше да си докара сто необлагаеми хилядарки годишно и рядко получаваше по-голяма присъда от шест месеца.

Сирената предупреди затворниците, че е време да се връщат в килиите си. Мелър клекна и завърза връзката на дясната си обувка.

На лейди Вирджиния изобщо не ѝ беше приятно да посещава затвора със строг режим Белмарш. Толкова се различаваше от спокойната атмосфера на Форд Оупън, където можеха да седнат на чай и бисквити в събота следобед. Но тъй като беше обвинен за второ и по-сериозно престъпление, Мелър бе преместен от Градината на Англия обратно в Адското тресавище, както го наричаха рецидивистите.

Особено не ѝ харесваше да бъде претърсвана за наркотици от груба надзирателка, при това на места, за които не би минало през ума ѝ, нито пък да чака решетките да се отключват и заключват само за да мине още няколко метра. И шумът беше непрекъснат, сякаш в затвора бяха прибрани поне десет рокгрупи.

Когато най-сетне стигна до голямата бяла стая без прозорци, тя погледна нагоре и видя неколцина надзиратели да гледат надолу към посетителите от кръглия балкон, а охранителните камери непрекъснато се въртяха. Най-лошото обаче бе, че трябваше да търпи близостта не само на работническата класа, но и на престъпното братство.

Но възможността да спечели пари определено ѝ помогна да преглътне унижението, макар че дори Мелър не би могъл да ѝ бъде от полза за последния ѝ проблем.

Сутринта Вирджиния беше получила писмо с много внимателно подбрани думи от старшия партньор Гудман Дерик. С него той учтиво, но твърдо настояваше в срок от трийсет дни Вирджиния да върне сумата от два милиона паунда, получена под лъжлив предлог. В противен случай нямал да има друг избор, освен да заведе дело от името на клиента си.

Вирджиния нямаше и две хиляди паунда, камо ли два милиона. Тя незабавно се обади на адвоката си и му каза да ѝ уреди среща със сър Едуард Мейкпийс с надеждата, че той ще успее да измисли някакво решение. Не беше оптимистично настроена. Може би беше дошло времето най-сетне да приеме поканата от един далечен братовчед да му погостува в ранчото му в Аржентина. Той редовно повтаряше предложението си при ежегодните си визити в Каудрей Парк заедно с хергеле коне и група красиви млади мъже. И двата антуража се сменяха при всяка визита. Можеше да се сети само за едно по-лошо нещо от това да прекара няколко години в ранчо в Аржентина — да ги прекара на място като това.

Паркира своя "Морис Майнър" между един "Ролс-Ройс" и един "Остин А40" и тръгна към рецепцията.

Мелър седеше сам в помещението за свиждане и чакаше появата на Вирджиния. Безценните минути се изнизваха. Тя никога не идваше навреме, но тъй като той нямаше други посетители, не беше в позиция да се оплаква.

Огледа се и погледът му се спря върху Наш, който стоеше срещу някаква перхидролена блондинка с ярко червило, бяла тениска без сутиен и черна кожена минипола. Мелър я хареса — и това бе знак колко е отчаян.

Наблюдаваше ги внимателно, както и неколцината надзиратели от балкона горе. Двамата сякаш не си говореха, но после Мелър осъзна, че само защото устните им не се движат, това не означава, че не водят разговор. Повечето хора биха приели, че са мъж и жена, но тъй като Наш беше гей, явно ставаше дума за бизнес. И Мелър знаеше чий бизнес обсъждат.

Вдигна очи, когато Вирджиния се появи при масата му с чаша чай и блокче шоколад. Спомни си, че Себастиан му беше купил две шоколадчета.

— Има ли новини за датата на делото? — попита тя, докато сядаше срещу него.

— Сключих сделка — каза Мелър. — Съгласих се да се призная за виновен по по-лекото обвинение за по-кратка присъда — още четири години, или общо шест. При добро поведение мога да изляза след три.

— Не е много — пресилено оптимистично каза Вирджиния.

— Достатъчно е, за да може Слоун да изсмуче компанията ми. Когато изляза на свобода, от нея ще е останал само надписът над вратата.

— Мога ли да помогна по някакъв начин?

— Да. Точно затова поисках да се срещнем. Трябват ми десет хиляди, при това бързо. Завещанието на майка ми най-сетне е изпълнено и макар че ми остави всичко, единственото наистина ценно нещо е къщата ѝ в Салфорд. Местният агент на недвижими имоти успя да я продаде за дванайсет хилядарки и му наредих да напише чека за теб. Искам някой да го вземе колкото се може по-скоро.

— Ще ида до Салфорд във вторник — каза Вирджиния, сякаш имаше по-важна среща в понеделник сутринта. — Но какво искаш да направя с парите?

Мелър изчака камерата да се завърти, преди да продължи.

— Искам да предадеш десет хиляди в брой на мой бизнес сътрудник. Останалото е за теб.

— Как ще го позная?

— Как ще я познаеш — поправи я Мелър. — Погледни към моето ляво и ще видиш една блондинка да говори с тип, който прилича на боксьор тежка категория. Вирджиния погледна надясно и нямаше как да пропусне двойката, която сякаш беше излязла от евтин комикс. — Видя ли я?

Вирджиния кимна.

— Ще се срещнете в Музея на науката. Тя ще чака при "Ракета" на Стивънсън на партера. Ще ти се обадя и ще ти съобщя подробностите веднага щом ги науча.

Това щеше да е първото посещение на Музея на науката за Вирджиния.

13

— Лейди Вирджиния, позволете да започна с напомнянето, че отношенията между адвокат и клиент са строго поверителни, така че всичко, което ми кажете по случая, не може и няма да излезе от тази стая. Но също толкова важно е — продължи сър Едуард Мейкпийс — да наблегна, че ако не сте напълно честна с мен, няма да мога да ви посъветвам по възможно най-добрия начин.

"Добре казано", помисли си Вирджиния и се приготви за поредица въпроси, на които не искаше да отговаря.

— Първият ми въпрос е съвсем прост. Вие ли сте майката на Фредерик Арчибалд Иън Брус Фенуик?

— Не, не съм.

— Родителите на детето наистина ли са мистър и мисис Мортън, вашият бивш иконом и съпругата му, както се посочва в писмото на Гудман Дерик?

— Да.

— И следователно споразумението и издръжката, която сте получавали от мистър Сайръс Т. Грант III… — адвокатът се поколеба, — са били погрешни?

— Да.

— Значи ще бъде правилно да предположим, че искането на мистър Грант за връщането на — сър Едуард провери сумата от писмото на лорд Гудман — два милиона паунда е съвсем основателно.

— Боя се, че да.

— Имайки предвид това, лейди Вирджиния, съм длъжен да попитам разполагате ли с два милиона паунда, които да платите на мистър Грант, за да не се налага да завежда дело срещу вас и да вдигне неизбежен шум около името ви?

— Не, не разполагам, сър Едуард. Точно това причината да търся съвета ви. Исках да разбера какви възможности ми остават.

— Способна ли сте да платите достатъчно голяма сума, за да опитам да стигна до споразумение?

— И дума да не става, сър Едуард. Нямам и две хиляди паунда, какво остава за два милиона.

— Благодарен съм за откровените ви отговори на всички мои въпроси, лейди Вирджиния. Но предвид обстоятелствата ще е безсмислено да се опитвам да печеля време и да се опитвам да забавя нещата, тъй като лорд Гудман е лукава стара лисица и ще разбере отлично какво целя. А и ще се наложи да плащате допълнително на двете страни, което само ще затрудни положението ви. А съдията ще нареди първо да бъдат платени всички съдебни разноски.

— В такъв случай какво ще ме посъветвате?

— За съжаление, мадам, остават ни само две възможности. Мога да ги моля за милост, но не вярвам, че това ще бъде посрещнато със съчувствие.

— А другата възможност?

— Можете да обявите банкрут. Така другата страна ще разбере, че завеждането на дело за два милиона паунда ще е пълно губене на време и пари, освен ако единственото желание на мистър Грант не е да ви унижи публично. — Адвокатът млъкна и зачака отговора на клиентката си.

— Благодаря за съвета, сър Едуард — каза Вирджиния, без гласът ѝ изобщо да трепне. — Сигурна съм, че ще разберете, че ще ми трябва малко време да обмисля положението си.

— Разбира се, милейди. Но ще е проява на нехайство от моя страна да не ви напомня, че писмото на Гудман Дерик е от тринайсети и ако не отговорим до тринайсети април, можете да сте сигурна, че другата страна няма да се поколебае да изпълни заплахата си.

— Мога ли да ви задам още един въпрос, сър Едуард?

— Разбира се.

— Права ли съм, че при завеждане на дело призовката трябва да се връчи лично на ответника?

— Права сте, лейди Вирджиния, освен ако не ми поръчате да я приема от ваше име.

По пътя на север следващата сутрин Вирджиния обмисли сериозно съвета на адвоката си. Когато влакът спря на гара Салфорд, тя беше решила да инвестира част от дванайсетте хиляди паунда, които трябваше да получи, в еднопосочен билет до Буенос Айрес.

Когато таксито я остави пред офиса на агенцията за недвижими имоти, тя се съсредоточи върху непосредствената задача колко пари ще може да събере, преди да замине за Аржентина. Не се изненада, когато я въведоха в кабинета на главния партньор веднага щом каза името си на рецепцията.

Мъж, който очевидно бе облякъл най-хубавия си костюм за случая, скочи иззад бюрото си и се представи като Рон Уилкс. Изчака я да седне, преди да се върне на мястото си. Без да каже нито дума, отвори папката пред себе си, извади чек за 11400 паунда и ѝ го връчи. Вирджиния го сгъна, прибра го в чантичката си и тъкмо се канеше да си тръгне, когато усети, че мистър Уилкс има да ѝ каже нещо.

— По време на краткия разговор, който успях да проведа с мистър Мелър по телефона каза той, като се мъчеше да не изглежда смутен, — той не ме инструктира какво да правя с личните вещи на майка му, които бяха извадени от къщата и сложени на склад.

— Имат ли някаква стойност?

— Един местен търговец на вехтории предложи четиристотин паунда за всичко.

— Ще ги взема.

Агентът отвори чековата си книжка.

— И този чек ли да бъде на името на лейди Вирджиния Фенуик?

— Да.

— Разбира се, това не включва картините — каза Уилкс, докато ѝ връчваше чека.

— Картините?

Изглежда, майката на мистър Мелър е колекционирала от години творбите на един местен художник и един лондонски дилър неотдавна се свърза с мен и ми каза, че проявява интерес към тях. Някой си мистър Калман от галерия "Крейн Калман".

— Колко интересно — каза Вирджиния и си отбеляза името, като се питаше дали разполага с достатъчно време да се свърже с него.

По пътя обратно към Кингс Крос обмисли плановете за следващите няколко дни. Първо трябваше да се отърве от малкото останали ѝ ценности и да бъде на път към "Хийтроу" преди някой от кредиторите ѝ да разбере, че е офейкала, както се изразяваше приятелят ѝ Бофи Бриджуотър. Колкото до Дезмънд Мелър, когато излезеше от затвора, тя щеше да е най-малкият му проблем и Вирджиния бе сигурна, че няма да реши да я преследва до другия край на света заради няколко хиляди паунда.

Вирджиния беше благодарна на сър Едуард за съвета му. В края на краищата щеше да е трудно някой да ѝ връчи призовка, ако не знае къде се намира. Вече беше казала на Бофи, че ще прекара няколко седмици в Южна Франция, за да насочи всички по лъжлива следа. Изобщо не си помисли какво ще стане с Фреди. В края на краищата той не беше нейно дете.

Малко след като се върна в апартамента си Вирджиния остана приятно изненадана от телефонното обаждане на далечния ѝ братовчед — той потвърждаваше, че на летището ще я очаква шофьор, който щe я откара до имението му в провинцията. Думите шофьор и имение ѝ допадаха.

Щом осребри чека на Мелър, закри банковата си сметка и купи еднопосочен билет до Буенос Айрес, Вирджиния се зае с дългия процес по събиране на багажа. Бързо откри колко много са нещата, без които не може (не на последно място обувките), и с неохота си призна, че ще ѝ се наложи да купи още един голям куфар. Кратка разходка до "Хародс" обикновено решаваше повечето ѝ проблеми и днешният ден не бе изключение. Успя да намери куфар, който бе леко чукнат отстрани, и се съгласи да ги отърве от него за половината му цена. Младият продавач не беше видял дефекта.

— Погрижете се да го доставите в дома ми в Челси до обяд — заръча тя.

Докато Вирджиния излизаше на Бромптън Роуд, портиерът със зелена униформа отвори вратата и докосна козирката на фуражката си.

— Такси, мадам?

Тя се канеше да каже да, но в този миг погледът ѝ се спря върху художествената галерия от отсрещната страна на улицата. "Крейн Калман". Откъде знаеше това име? И тогава се сети.

— Не, благодаря. — Вдигна ръка — в ръкавица — да спре трафика и пресече Бромптън Роуд, като се питаше дали няма да успее да прибере още двеста-триста паунда за старите картини на мисис Мелър. При влизането в галерията зазвъня звънче и към нея се завтече дребен мъж с гъста твърда коса.

— С какво мога да ви помогна, мадам? — попита той със силен средноевропейски акцент.

— Неотдавна бях в Салфорд и…

— А, да, вие трябва да сте лейди Вирджиния Фенуик. Мистър Уилкс ми се обади да каже, че може да минете, ако възнамерявате да продадете колекцията на покойната мисис Мелър.

— Колко сте склонни ла предложите? — попита Вирджиния, която нямаше време за губене.

Мистър Калман обаче явно не бързаше.

— През годините мисис Мелър се е сдобила с единайсет маслени картини и двайсет и три графики от местния събирач на наеми Може би не знаете, че била близка приятелка с художника. И имам основания да смятам…

— Колко? — повтори Вирджиния; разполагаше със съвсем малко време, преди да потегли за "Хийтроу".

— Мисля, че сто и осемдесет е добра цена.

— Двеста и се споразумяваме.

Калман за момент се поколеба.

— Склонен съм да се съглася, милейди, и дори да предложа двеста и трийсет, ако можете да ми кажете къде е липсващата картина.

— Липсващата картина?

— Разполагам със списък на всички творби, продадени от художника на мисис Мелър, но не успях да открия "Индустриален парк Мил Лейн", която тя дала на сина си, и се питах дали имате представа къде се намира.

Вирджиния знаеше много добре къде се намира картината, но нямаше време да отиде до Бристол и да я вземе от кабинета на Мелър. Можеше обаче да се обади на секретарката му и тя да я прати незабавно на галерията.

— Приемам предложението за двеста и трийсет и ще се погрижа картината да ви бъде доставена след няколко дни.

— Благодаря, милейди — каза Калман, върна се на бюрото си, написа чек и ѝ го връчи.

Вирджиния го сгъна, пусна го в чантичката си и го дари с предразполагаща усмивка, след което излезе на улицата и спря такси.

— "Коутс" на Странд каза на шофьора.

Обмисляше как да прекара последната си нощ в Лондон — Бофи беше предложил. Анабел", — когато таксито спря пред банката.

— Изчакайте ме — каза тя. — Няма да се бавя.

Влезе в банката, забърза към една от касите, извади чека и го сложи на гишето.

— Искам да осребря този чек.

— Разбира се, мадам — каза касиерът и в следващия момент рязко си пое дъх. — Предполагам, искате да кажете, че желаете да депозирате пълната сума по сметката си?

— Не, ще ги взема в брой — каза Вирджиния. — За предпочитане в банкноти по пет паунда.

— Не съм сигурен, че това е възможно — заекна касиерът.

— Защо? — остро попита Вирджиния.

— Не разполагам с двеста и трийсет хиляди паунда в брой, милейди.

— Готова е да направи предложение? — учуди се Ели Мей. — Но нали нямаше пукната пара?

— И аз си мислех така — призна лорд Гудман. — От сигурен източник бях чул, че е била изключена от завещанието на баща си и единственият ѝ доход е скромна месечна издръжка, плащана от брат ѝ.

— Колко предлага?

— Един милион паунда, които ще бъдат платени на десет равни вноски от сто хиляди паунда през следващите десет години.

— Но тя открадна два милиона от съпруга ми! — каза Ели Мей. — Да върви по дяволите!

— Разбирам чувствата ви, мисис Грант, но след като получих писмото, реших да си поговоря неофициално със сър Едуард Мейкпийс, който много години представлява фамилия Фенуик. Той ясно даде да се разбере, че това предложение е пълно и окончателно и че няма място за шаване, както се изрази. Добави също, че ако го отхвърлите, той е инструктиран да получи призовката от името на лейди Вирджиния.

— Блъфира.

— Уверявам ви, мисис Грант, сър Едуард не блъфира.

— Какво според вас трябва да направя?

— Напълно разбирам защо искате да си възстановите цялата сума. Ако обаче решим да тръгнем по този път, може да минат няколко години, докато стигнем до споразумение, а както вече знаем, лейди Вирджиния разполага с достатъчно средства да покрие съдебните си разходи. Накрая е възможно да не получите нищо освен голяма сметка на ваше име. Не съм убеден, че парите са нейни собствени — подозирам, че ги е получила от брат си, десетия граф, за да се измъкне. Все пак дори лорд Фенуик си има своите граници. — Гудман се поколеба. — Освен това трябва да обмислим и всички други аспекти по случая.

— Какви аспекти? — попита Ели Мей.

— Ако спорът стигне до съдебната зала, лейди Вирджиния може да бъде съсипана финансово и може би да се озове в затвора.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

— Същевременно репутацията на съпруга ви също ще пострада.

— Как е възможно това, щом е невинен?

— Мисис Грант, личи си, че нямате опит с развилнялата се британска преса.

— Нямам представа за какво говорите.

— В такъв случай позволете да ви уверя, че историята ще се нищи надълго и нашироко в таблоидите и се боя, че съпругът ви няма да излезе от всичко това чист и неопетнен. Вестниците ще го представят като наивен глупак и рогоносец.

— Което си е самата истина — презрително рече Ели Мей.

— Възможно е, мисис Грант, но нима бихте искали да го споделите с целия свят?

— Каква е алтернативата? — попита тя.

— Лично аз смятам, че е най-добре да се споразумеете, колкото и неприемливо да ви изглежда това. Приемете предложението за един милион паунда, върнете се в Америка и оставете цялото това неприятно изживяване зад гърба си. Съветвам ви обаче да поставите едно условие — ако лейди Вирджиния не изплати дори една вноска, да я съдите за цялата сума. — Лорд Гудман зачака отговора на Ели Мей, но тя не каза нищо. — Но все пак вие сте клиентът и аз, разбира се, ще се подчиня на инструкциите ви, каквито и да са те.

— Покойният ми дядо шотландец Дънкан Камбъл все казваше: "Девойко, по-добре един долар в банката, отколкото обещания за зестра".

— Случайно да е бил адвокат? — попита Гудман.

— Адски добра оферта — каза Нолс.

— Може би прекалено добра — отвърна Слоун.

— Накъде биеш?

— Джим, както знаеш, аз съм подозрителен по природа. Мелър може и да е в затвора, но това не означава, че се излежава по цял ден и се самосъжалява. Не забравяй, че в Белмарш са затворени някои от най-опасните престъпници в страната, които с радост биха посъветвали човек, за когото смятат, че е червив с пари.

— Но и те са затворени като него.

— Така е, но не забравяй как Мелър вече се опита да ме ужили — и едва не успя.

— Но онзи тип Соркин праща частния си самолет да ни вземе, за да прекараме уикенда на яхтата му при Кап Фера. Какво повече можем да искаме?

— Мразя самолетите и нямам доверие на хора, които притежават яхти. И по-важното е, че никой в Сити не е чувал за Конрад Соркин.

— Бих могъл да отида и сам.

— Категорично не отвърна Слоун. — Отиваме двамата. Но ако усетя дори за секунда, че Соркин не е такъв! за какъвто се представя, веднага отлитаме^ обратно, но не с частния му самолет.

Когато получи писмото, потвърждаващо, че Ели Мей Грант е приела предложението, Вирджиния не беше сигурна как да реагира. В края на краищата с 230 000 паунда би могла да си позволи доста комфортен живот в Европа и да остане с приятелите си. Но тя призна на Бофи, че ще ѝ липсва Лондон, Аскот Уимбълдън, Глиндебърн, кралските градински партита и всичките останали забавления, особено когато всичките ѝ приятели от континента са мигрирали обратно на Острова за сезона.

Макар да бе депозирала чека в "Коутс", Вирджиния прие, че ако трябва да изпълни споразумението, парите ще свършат за две години, и се запита дали само не отлага неизбежното пътуване до Аржентина. Но от друга страна, можеше да изникне и още нещо, а и до 13 април, когато трябваше да вземе окончателното си решение, имаше още време.

След като на няколко пъти променяше решението си, Вирджиния с неохота прехвърли първите сто хиляди на 13 април и в същото време уреди всичките си малки дългове, заеми и разноски, като накрая остана със сто и четиринайсет хиляди паунда в сметката си. Брат ѝ продължаваше да ѝ плаща издръжка от две хиляди паунда месечно — сумата беше четири хиляди, преди да зареже Фреди. Вирджиния не беше прочела написаното с дребен шрифт в завещанието на баща си. И подозираше, че ако Арчи научи за неочакваното ѝ богатство, ще спре напълно издръжката ѝ.

На следващата сутрин тя се върна в "Коутс" и осребри чек за 10 000 паунда. Сложи парите в чанта "Суон и Едгар", както я беше инструктирал Мелър, излезе и взе такси. Нямаше представа къде е Музеят па науката, но беше сигурна, че шофьорът знае. След двайсет минути стоеше пред великолепна викторианска сграда на Екзибишън Роуд.

Влезе в музея и отиде до информацията, където млада жена ѝ обясни как да стигне до "Ракета" на Стивънсън. Вирджиния мина през Залата за енергетика и Космическата галерия и влезе в залата Създаване на модерния свят, без изобщо да погледне уникалните експонати.

Забеляза перхидролената блондинка, застанала до стар парен локомотив, който бе наобиколен от деца. Двете жени не се погледнаха. Вирджиния просто остави чантата на пода до нея, обърна се и излезе от музея толкова бързо, колкото бе влязла.

Двайсет минути по-късно седеше в "Бар Хари" и се наслаждаваше на сухо мартини. Красив млад мъж, седнал сам на бара, ѝ се усмихна. Тя отвърна на усмивката му.

Когато следващата неделя посети Белмарш, Вирджиния с облекчение откри, че Дезмънд Мелър изобщо не е знаел, че майка му има колекция от картини и очевидно не беше чувал за Л. С. Лаури. Бил пращал на възрастната дама малка месечна издръжка, но си призна, че от години не е ходил в Салфорд.

— Продадох вехториите ѝ за четиристотин паунда — каза му Вирджиния. — Какво да правя с парите?

— Приеми ги за бонус. Сутринта чух, че предаването е минало гладко, за което съм ти благодарен. — Той погледна през помещението към Наш, който провеждаше ежемесечното си свиждане с перхидролената блондинка. Двамата нито веднъж не погледнаха към него.

14

Ейдриън Слоун с неохота призна, че да лети до Южна Франция с "Лиърджет" е нещо, с което би могъл да свикне. Джим Нолс напълно споделяше мнението му. Млада стюардеса, която май нямаше и представа от мерки за сигурност по време на полет им наля поредната чаша шампанско.

— Не се отпускай нито за миг — предупреди Слоун и отказа питието. — Още не знаем какво очаква Соркин срещу парите си.

— Какво ни пука, стига цената да е добра? — отвърна Нолс.

Докато самолетът маневрираше към стоянката си на летището в Ница, Слоун погледна през прозореца и видя на пистата да ги чака "Бентли Континентал" Качиха се на задната седалка — без паспортни проверки, опашки и митници. Личеше си, че Конрад Соркин знае на кого да бутне пари.

Пристанището беше— претъпкано с бляскави яхти. Само една имаше свой док и лимузината спря именно там. Елегантно облечен моряк отвори задната врата, а други двама взеха багажа им. Докато вървеше по широкото мостче, Слоун забеляза панамския флаг да се вее леко на кърмата на яхтата. Щом се качиха на борда, офицер в бяла униформа им отдаде чест и се представи като корабния домакин.

— Добре дошли на борда — с акцент каза той— Ще ви заведа до каютите ви. Вечерята ще бъде сервирана в осем на горната палуба, но ако имате нужда от нещо преди това, аз съм на ваше разположение.

Първото, което забеляза Слоун, когато влезе в просторната си каюта, бе черното куфарче в средата на двойното легло. Предпазливо го отвори и видя редици прилежно подредени пачки от по петдесет паунда. Седна на леглото и бавно ги преброи. Двайсет хиляди паунда — един процент от предложената цена предварително? Затвори куфарчето и го пъхна под леглото.

Измъкна се от каютата си и влезе в съседната, без да почука. Нолс броеше своите пари.

— Колко са? — попита Слоун.

— Десет хиляди.

Само половин процент. Слоун се усмихна. Соркин беше направил проучване и вече беше наясно кой от двамата ще финализира сделката.

Върна се в каютата си, съблече се и взе душ, след което легна на леглото и затвори очи. Не обърна внимание на бутилката шампанско в кофичката с лед до леглото. Трябваше да се съсредоточи. В края на краищата това можеше да се окаже сделката, която не само щеше да определи кога ще се пенсионира, но и каква ще бъде пенсията му.

В осем без пет на вратата се почука. Слоун се погледна в огледалото и оправи папийонката си, преди да отвори на очакващия го стюард.

— Мистър Соркин се надява, че вие и мистър Нолс ще се присъедините към него на питие — каза стюардът.

Домакинът им стоеше на горната палуба и очакваше гостите си. След като се представи, им предложи шампанско.

Конрад Соркин изобщо не отговаряше на очакванията на Слоун — беше висок, елегантен, с онази спокойна самоувереност, която върви с успеха или добрия произход. Говореше с лек южноафрикански акцент и бързо накара гостите си да се отпуснат. Трудно беше да се познае възрастта му, макар че според Слоун беше на около петдесет може би петдесет и пет. След няколко внимателно зададени въпроса Слоун разбра, че Соркин е роден в Кейптаун и е учил в Станфорд. Малкият бронзов бюст на Наполеон обаче, който беше поставен на масичката зад него, издаваше възможна слабост.

— И къде живеете сега? — попита Слоун, като завъртя шампанското в чашата си.

— Този кораб е моят дом. На него има всичко, от което се нуждая, с допълнителното предимство, че не ми се налага да плащам данъци.

— Не е ли малко ограничено? — попита Нолс.

— Не, тъкмо обратното. В буквалния смисъл се наслаждавам на най-доброто от света. Мога да посетя което си пожелая пристанище и стига да не оставам за повече от трийсет дни, властите не проявяват интерес към мен. И спокойно мога да кажа, че корабът притежава всичко, което може да предложи един голям град, включително превъзходен готвач, когото отмъкнах от "Савой". Е, господа, ще вечеряме ли?

Слоун се настани от дясната страна на домакина. Чу как двигателят заработи.

— Помолих капитана да направи бавна обиколка на залива. Мисля, че ще намерите светлините на пристанището на Ница за зашеметяваща гледка — каза Соркин.

Един сервитьор напълни чашите им с бяло вино, а друг постави пред всеки чиния гравлакс.

Соркин се похвали, че писията и стекът са взети от Гримсби и Абърдийн само часове преди да се качат на самолета му този следобед. Слоун трябваше да признае, че ястията не отстъпват на предлаганите в най-добрите ресторанти на Лондон, а виното беше толкова превъзходно, че му се искаше чашата никога да не остава празна. Въпреки това се ограничи с две чаши и зачака Соркин да заговори за причината да са тук.

След като бе вдигнато и последното ястие и бяха поднесени бренди, портвайн и пури, прислугата дискретно се оттегли.

— Е, ще говорим ли по работа? — каза Соркин, след като запали пурата си и дръпна няколко пъти.

Слоун отпи глътка портвайн, а Нолс си наля бренди.

— Доколкото разбирам — продължи Соркин, — в момента контролирате компания със значителни активи и макар че мистър Мелър все още притежава петдесет и един процента от акциите, той не може да участва в решенията на борда, докато е в затвора.

— Виждам, че сте си подготвили домашното — каза Слоун и дръпна от пурата си. — Но от какви точно активи се интересувате, мистър Соркин?

— Наричайте ме Конрад, моля. Искам да сме наясно, че нямам интерес да придобивам "Мелър Травъл". Компанията обаче притежава четирийсет и две пътнически агенции, намиращи се на добри места в цяла Великобритания. На хартия цената на тези имоти е малко под два милиона паунда. Но ако бъдат продадени поотделно, реалната им цена би била по-скоро шест, може би седем милиона.

— Но ако се лишим от основния си актив — прекъсна го Слоун, — "Мелър Травъл" ще остане просто куха компания, неспособна да върши основния си бизнес. Несъмнено знаете, че "Томас Кук" вече ни предложиха два милиона за компанията и ясно дадоха да се разбере, че няма да уволняват служители и да продават имотите.

— И тези два милиона ще бъдат платени на компания, която ще бъде управлявана от "Кук", докато Дезмънд Мелър излезе от затвора, така че най-доброто, на което можете да се надявате е една добра премия. Затова съм склонен да предложа същата сума като "Кук", но с малка разлика. Моите два милиона ще бъдат прехвърлени в банка по ваш избор и в град по ваш избор.

— Но Централната банка… — започна Слоун.

— Ейдриън, Централната банка е наистина мощна институция, но мога да назова двайсет и три страни, в които тя няма юрисдикция и дори двустранни споразумения. Трябва само да убедите борда да приеме моята оферта вместо тази на "Кук". Тъй като компанията има само петима директори и един от тях не е в състояние да участва на заседанията, няма да ви е трудно да го постигнете много преди мистър Мелър да излезе на свобода — което, доколкото разбирам, едва ли ще стане в близко бъдеще.

— Доста добре сте информиран — отбеляза Слоун.

— Да кажем, че имам връзки на всички нужни места и вътрешна информация, която ми осигурява преднина пред конкуренцията.

— Ако приема условията ви — каза Слоун, — да смятам ли, че парите, които намерих в каютата си, са един процент от двата милиона, които предлагате?

Нолс се намръщи.

— Разбира се, че не — отвърна Соркин. — Приемете ги просто като визитна картичка, която доказва платежоспособността ми.

Слоун пресуши чашата си и изчака да я напълнят отново.

— Конрад, след две седмици имаме заседание на борда и можете да сте сигурен, че с колегите ми ще разгледаме много сериозно вашето предложение.

Председателят на "Мелър Травъл" се облегна назад и за първи път си позволи да се отпусне и да се наслади на портвайна, уверен, че е преценил Соркин и че двата милиона могат да се приемат като първоначална оферта. Вече беше решил на каква сума да се съгласи, по смяташе да изчака до закуската, преди да направи следващия си ход.

Нолс изглеждаше разочарован, че на Слоун му е предложена по-голяма сума. Подобно нещо бе станало и когато Хаким Бишара бе направил офертата си за "Фартингс" и в крайна сметка изгубиха сделката. Нолс нямаше намерение да прави една и съща грешка два пъти. В края на краищата според него предложението на Соркин бе повече от достатъчно и нямаше нужда да е алчен. Алчността бе най-голямата слабост на Слоун.

— Мисля да се оттегля — каза Слоун и бавно стана, сякаш смяташе, че за тази вечер не може да се постигне нищо повече. — Лека нощ, Конрад. Ще преспя с предложението ви. Може би ще поговорим отново на сутринта.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Соркин, докато Слоун вървеше несигурно към вратата. Нолс не се опита да се присъедини към него, което подразни Слоун, но той не коментира.

Докато слизаше по стълбата, се наложи да се хване за парапета. Зарадва се, че корабният домакин го очаква на долната палуба, защото не беше сигурен дали ще намери пътя до каютата си. Може би не трябваше да пие толкова много портвайн след отличните вина. Но пък кога друг път му бяха предлагали трета — или беше четвърта? — чаша "Тейлър" реколта двайсет и четвърта година?

Спъна се, когато кракът му стъпи на последното стъпало, и корабният домакин бързо му се притече на помощ и внимателно го подхвана. Слоун залитна към релинга и се облегна на него с надеждата, че няма да му призлее — даваше си сметка, че това ще бъде съобщено на Соркин. Вдиша свежия въздух и се почувства малко по-добре. "Само да се прибера в каютата и да си легна", мислеше си той, когато две силни ръце го хванаха през гърдите и с едно плавно движение той изведнъж се озова във въздуха. 0бърна се и се опита да протестира, но корабният домакин само му се усмихна и безцеремонно го метна през борда.

Момент по-късно Соркин застана до корабния домакин. Никой от двамата не проговори, докато председателят на борда на "Мелър Травъл" не изчезна за трети път под вълните.

— Откъде знаехте, че не може да плува?

— Вътрешна информация от човека, който заемаше вашето място — отвърна Соркин. И добави— Ще намерите вашите двайсет хиляди в каютата на Слоун, под леглото.

Наш се наведе и си върза обувката — знак, че Мелър трябва да дойде при него.

Мелър направи още две обиколки на двора и се събраха. Нямаше начин надзирателите да заподозрат нещо.

— Работата е свършена. Не е нужно да пращаш цветя за погребението му.

— Защо?

— Погребан е в морето. — Извървяха още няколко метра и Наш добави: — Ние изпълнихме своята част от сделката, сега очаквам ти да изпълниш своята.

— Няма проблем — каза Мелър с надеждата, че Наш не е забелязал избилата по челото му студена пот. Преди две седмици се беше обадил на агента си на недвижими имоти в Бристол и бе разбрал, че старият му апартамент на Броуд Стрийт още не е продаден — мистър Картър беше обяснил, че пазарът е труден, но че ако намали цената, може да уреди нещо. Мелър я намали и предстоеше оферта, но купувачът не искаше да плаща, докато не види доклада от инспекцията — а той щеше да бъде готов след още две седмици.

Поне проблемът със Слоун беше решен. Щеше да пише на Нолс и да му каже да му дойде на свиждане колкото се може по-скоро. Той със сигурност щеше да се върне в правия път, след като Слоун вече не командваше.

— Къде и кога? — попита той след още няколко обиколки. Надяваше се, че гласът му е спокоен и уверен.

— Следващия четвъртък. Ще ти съобщя подробностите, след като Трейси ми дойде на свиждане в неделя. Само гледай онази хубавица лейди Вирджиния да не забрави да донесе чантата "Суон и Едгар".

Мелър изостана и се присъедини към Джони Бързака, който беше жизнерадостен както винаги, но пък и му оставаше да лежи само още деветнайсет дни.

15

— Случайно да разполагаш със свободни десет хиляди паунда? — попита Мелър. Вирджиния се зачуди дали не се шегува, но видя отчаянието в очите му. — Имам краткосрочен проблем с парите в брой — обясни той. — Но мога да го реша само ако получа малко повече време. Но се нуждая бързо от десет хиляди. — Хвърли поглед през пълното с хора помещение към Наш, който се беше увлякъл в разговор с единствената си посетителка. — Много бързо.

Вирджиния си помисли за сто и единайсетте хиляди, които имаше в сметката си, и се усмихна сладко.

— Дезмънд, ти най-добре знаеш, че съм бедна като църковна мишка. Брат ми ми отпуска само две хиляди месечна издръжка, с които едва успявам да живея. Единственият ми друг приход в последно време беше малката сума, която получих след продажбата на къщата на майка ти. Мисля, че мога да ти дам хиляда и може би още толкова след месец.

— Много мило от твоя страна, Вирджиния, но дотогава ще е твърде късно.

— Имаш ли някакви активи, които могат да послужат като гаранция? — попита Вирджиния. Познати думи, които бе чувала често от банкера си, когато парите ѝ свършваха.

— Бившата ми жена получи къщата ни в провинцията при развода. Пуснах за продажба апартамента си в Бристол. Той струва около двайсет хиляди и макар че имам купувач, все още няма сключена сделка.

— Ами Ейдриън Слоун? В края на краищата подобни сума едва ли ще представлява трудност за него.

— Това вече е невъзможно — каза Мелър без повече обяснения.

— А Джим Нолс?

Мелър се замисли за момент.

— Предполагам, че Джим би се съгласил да помогне, ако предложа апартамента като гаранция и има нещо и за него.

— Какво?

— Да оглави компанията, пари в брой, каквото поиска.

— Ще се свържа с него веднага щом се прибера и ще разбера дали е склонен да помогне.

— Благодаря, Вирджиния. Разбира се, ще има нещо и за теб.

Мелър отново погледна през помещението към Наш, който в момента получаваше инструкции къде да бъде пратена втората част от сумата. Никога на едно и също място и на един и същи човек, така му беше обяснил.

— Но въпреки това ще ми трябват десет хиляди преди четвъртък — каза Мелър на Вирджиния. — И изобщо няма да ти казвам какви може да са последствията, ако не успееш да ги набавиш.

— Колко често можеш да използваш телефона?

— Веднъж седмично, но само за три минути. И не забравяй, че надзирателите подслушват всяка моя дума.

— Обади ми се в четвъртък следобед, около пет. Дотогава ще съм се видяла с Нолс и ще направя всичко необходимо да го убедя.

— Всичко е нагласено за четвъртък — каза Наш, когато Мелър отиде при него на двора.

— Къде и кога? — попита Мелър, който не искаше да признае, че не разполага с парите.

— Трафалгар Скуеър, между фонтаните, в дванайсет.

— Разбрано.

— Същата дама ли ще бъде?

— Да — каза Мелър с надеждата, че Вирджиния не само ще разполага с парите, но и ще се съгласи отново да изиграе ролята на посредник.

Наш се вгледа по-внимателно в него.

— Надявам се да си помислил за последствията, ако не получим втората половина от плащането.

— Няма проблем — отвърна Мелър, който през по следната седмица можеше да мисли единствено за това. Изостана и продължи да върви сам, като се питаше, молеше се, надяваше се, че Вирджиния е убедила Нолс да ѝ даде назаем десет хиляди. Погледна си часовника. Щеше да разбере след пет часа.

— Джим Нолс — каза гласът от другия край на линията.

— Джим, обажда се Вирджиния Фенуик.

— Вирджиния, как си? От много време не сме се чували.

— От прекалено много. Но смятам да се реванширам.

— Какво имаш предвид?

— Имам едно предложение, което може да те заинтересува. Случайно да си свободен за обяд?

В пет следобед Вирджиния седеше до телефона — разполагаше само с три минути да каже добре заучените си реплики. Беше си записала седем точки, за да е сигурна, че няма да пропусне нещо важно. Когато телефонът иззвъня, тя вдигна веднага.

— 7784.

— Здравей, скъпа, Присила се обажда. Реших да ти се обадя и да те питам дали си свободна да обядваме в четвъртък?

— Не сега — каза Вирджиния и затвори.

След няколко секунди телефонът иззвъня отново.

— 7784 — повтори тя.

— Дезмънд е. Успя ли да… — Явно не искаше да губи нито секунда. Вирджиния погледна първата точка.

— Да. Нолс се съгласи да ти заеме десет хиляди срешу апартамента в Бристол.

— Слава богу — каза Мелър и въздъхна с облекчение, което тя ясно долови.

— Но ако не успееш да му върнеш цялата сума в рамките на трийсет дни, иска допълнителни гаранции.

— Какви?

— Акциите ти в "Мелър Травъл".

— Но те струват милион и половина!

— Или се съгласяваш, или няма сделка, ако си спомням правилно точните му думи.

Мелър замълча за момент, макар да си даваше сметка, че трите минути изтичат бързо.

— Нямам особен избор. Кажи на оня кучи син, че приемам условията му и ще му върна парите веднага щом продам апартамента.

— Ще му предам веднага, но той няма да отпусне парите, докато не види подписан от теб документ, че ще му прехвърлиш акциите си, ако не му върнеш сумата в рамките на трийсет дни.

— Но как бих могъл да подпиша подобно нещо навреме? — отново се отчая Мелър.

— Не се безпокой. Адвокатите му са приготвили всички документи и ще ти бъдат пратени в затвора още тази вечер. Само гледай да имаш човек, който да ти ги достави.

— Адресирай плика до мистър Грейвс, той е надзирател на моя етаж и вече ми направи няколко услуги, така че може да му се има доверие. Ако е дежурен довечера, ще мога да подпиша веднага.

Вирджиния си записа името и отново погледна списъка си.

— Къде и кога да доставя парите?

— В четвъртък, в дванайсет часа на Трафалгар Скуеър. Човекът ще те чака между фонтаните, гледай да не закъснееш.

— Същата жена ли ще бъде?

— Не. Оглеждай се за плешив мъж на средна възраст с тъмносиньо сако и джинси. — Вирджиния отново си записа. — Ти си съкровище — каза Мелър. — Задължен съм ти.

— Мога ли да направя още нещо за теб?

— Не, но ще ти пратя писмо, което искам да…

Връзката прекъсна.

Мистър Грейвс затвори телефона в кабинета си и зачака инструкциите.

— Ще трябва да се погрижиш да си на смяна, когато документът пристигне в затвора довечера.

— Няма проблем. Малко надзиратели се съгласяват да останат доброволно нощна смяна.

— И гледай Мелър да подпише и да си свидетел на подписването.

— А после какво?

— Вземи документа след края на смяната и го достави на адреса, който Мелър ще напише на плика. И не забравяй, че имаш още една задача, преди да си получиш парите.

Грейвс се намръщи и каза строго, мъчейки се да си възвърне авторитета:

— По-добре се връщай в килията си преди някои да е забелязал, че те няма.

— Както кажеш, началник — отвърна Наш и излезе от кабинета.

На следващата сутрин Вирджиния намери на изтривалката пред вратата голям плик. Не искаше да знае кой го е доставил, нито кога. Погледна си часовника — 9:14. Нолс трябваше да го вземе в десет, така че разполагаше с предостатъчно време.

Отвори плика, извади документа и бързо обърна на последната страница да провери дали Мелър го е подписал. Усмихна се, като видя, че приятелят му мистър Грейвс е бил свидетел на подписването Прибра документа в плика, излезе от малкия си апартамент в Челси и се отправи към едно копирно студио в Пимлико, което бе набелязала предишния ден.

Младият мъж зад тезгяха направи две копия на документа и ѝ взе два паунда, както и още двайсет пенса за голям кафяв плик. Вирджиния се върна в апартамента си и след двайсет минути, докато четеше сутрешния вестник, на вратата се почука.

Нолс я целуна по двете бузи, сякаш бяха стари приятели, но след като размениха кафявите пликове, си тръгна веднага. Вирджиния се върна в дневната, отвори новия плик и преброи парите. Петнайсет хиляди, както се бяха разбрали. Добра работа за една сутрин. Сега ѝ оставаше да реши дали да достави десетте хиляди на плешивия мъж с тъмносиньо сако и джинси, който щеше да я чака на Трафалгар Скуеър.

Вирджиния влезе в банката и тръгна право към кабинета на директора. Мистър Лий стана в мига, в който тя влезе. Без нито дума тя извади пет целофанени пакета и копираните три страници на документа от чанта "Суон и Едгар" и ги остави на бюрото му.

— Моля да захраните сметката ми с пет хиляди паунда и да сложите този документ при личните ми книжа.

Мистър Лий леко се поклони и понечи да попита… но тя вече беше излязла.

Вирджиния излезе от банката на Странд и бавно тръгна към Трафалгар Скуеър. Беше решила да изпълни инструкциите на Мелър, защото помнеше думите му за тежките последствия, ако не успее да достави парите, и не искаше на единствения ѝ друг източник на доходи да се случи нещо лошо.

Спря пред "Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс" и стиснала здраво чантата, изчака светофара, преди да пресече улицата. Ято стреснати гълъби излетя пред нея, когато стъпи на площада и тръгна към фонтаните.

Едно дете подскачаше във водата, а майка му го умоляваше да излезе. Зад тях стоеше плешив мъж с риза с разкопчани горни копчета, тъмносиньо спортно сако и джинси, който не откъсваше поглед от нея. Тя отиде при него и му даде пазарската чанта. Той дори не погледна вътре — просто ѝ обърна гръб и изчезна в тълпата туристи.

Вирджиния въздъхна с облекчение. Операцията бе минала гладко и тя вече очакваше с нетърпение да обядва с Присила. Тръгна към Националната галерия и спря такси, а плешивият мъж продължи да крачи в противоположната посока. Нямаше как да пропусне сребристосивото бентли, паркирано пред посолството на Южна Африка. Докато приближаваше, затъмненото стъкло на лимузината се смъкна и навън се подаде ръка. Той предаде чантата и зачака.

Конрад Соркин провери десетте целофанени пакета и върна единия на куриера.

— Благодаря, мистър Грейвс. Моля предайте на мистър Наш, че лейди Вирджиния не се е появила.

16

Шестима мъже седяха един срещу друг и се готвеха за битка, макар че всъщност бяха на една и съща страна. Трима представляваха "Фартингс Кауфман", а другите трима — "Томас Кук Лимитид", един от най-старите клиенти на банката.

Председателят на "Фартингс Кауфман" Хаким Бишара седеше от едната страна на масата с изпълнителния си директор Себастиан Клифтън от дясната си страна и банковия юрисконсулт Арнолд Хардкасъл от лявата. Срещу Хаким седеше председателят на борда на "Кук" Рей Брук, от дясната му страна беше главният директор Брайън Досън, а отляво — адвокатът му Нейнеш Десай.

— Позволете да открия тази среща с добре дошли — каза Хаким. — Ще добавя, че за нас е удоволствие да представляваме "Кук" в опита им да придобият "Мелър Травъл". За съжаление, малко вероятно е придобиването да стане по взаимно съгласие. Всъщност по-вероятно е да започне истинска война при това кървава. Но искам да ви уверя, господа, че ще успеем. Сега ще помоля Себастиан Клифтън, който от няколко седмици работи по проекта, да ни запознае със ситуацията.

— Благодаря, господин председател — каза Себ и отвори дебелата папка пред себе си. — Ще започна с обобщение на сегашното положение. От известно време "Кук" проявява интерес към придобиването на "Мелър Травъл", които имат някои активи, които могат да бъдат полезни за бизнеса. По-конкретно става дума за техните четирийсет и две агенции, някои в градове, в които "Кук" нямат присъствие, или сегашното им местоположение не е така благоприятно, както на конкуренцията. "Мелър" имат също така първокласен и добре обучен персонал, макар че част от него сметна за необходимо да напусне компанията през изминалата година.

— Някои от тях дойдоха при нас — обади се Брук.

— Може би е време да споменем слона в стаята — продължи Себ. — И по-точно мистър Дезмънд Мелър, който вече не е председател на борда на компанията, но въпреки това държи петдесет и един процента от акциите ѝ. Ето защо едно придобиване би било на практика невъзможно без неговата благословия.

— Доколкото разбрах, вие сте имали вземане-даване с мистър Мелър в миналото — каза Досън и си свали очилата. — Какви са отношенията ви в момента?

— Едва ли биха могли да са по-лоши — призна Себ. — И двамата бяхме в борда иа "Барингтън Шипинг", когато майка ми беше председател. Мелър се помъчи да я отстрани, но се провали и след това се опита да превземе компанията, прибягвайки до тактика, която беше намерена за неприемлива от комисията по придобиванията. Майка ми победи и остана начело на "Барингтън" още няколко години, докато компанията бе купена от "Кюнард".

— Поканих майка ви да влезе в нашия борд — каза Брук. — Уви, Маргарет Тачър извади по-силни карти.

— Не го знаех — каза Себ.

— Но несъмнено помните, че когато "Барингтън" пуснаха "Бъкингам", а след това и "Балморъл", мисис Клифтън избра "Кук" като предпочитан агент за резервации. Никога не сме имали по-добър партньор, макар че ми се наложи да свикна с обажданията ѝ в шест сутринта или в десет вечерта.

— И на вас ли? — ухили се Себ. — Трябва обаче да ви призная нещо. Преди да се обърнете към нас във връзка с придобиването, посетих Дезмънд Мелър в затвора по негова молба.

Джесика с огромно удоволствие би нарисувала физиономиите, които направиха тримата мъже, седящи срещу баща ѝ.

— Даже по-лошо, Мелър предложи да ми продаде петдесет и един процента от компанията си срещу един паунд.

— Какво поиска в замяна? — попита Брук.

— След излизането си от затвора да си върне дяла, пак на същата цена.

— Предложението му не е било особено примамливо — предположи Досън. — Макар че тогава сигурно е изглеждало изкушаващо.

— Но не достатъчно изкушаващо — каза Хаким, — ако резултатът от него е да седиш редом с боклуци като Слоун и Нолс, които по мое мнение трябва да бъдат затворени в една килия с Мелър.

— Това беше извън протокола — твърдо се намеси Арнолд — и не представлява становището на банката.

— Напълно съм съгласен с вас, Хаким — каза Брук. — Срещал съм се само веднъж с Ейдриън Слоун и това ми е напълно достатъчно. Искам да ви попитам, мистър Клифтън, според вас възможно ли е Мелър да реши да поднови офертата си?

— Изглежда ми малко вероятно, макар че лично аз бих приел, стига Мелър да се съгласи да се срещне с мен.

— Тогава да видим колкото се може по-скоро дали си заслужава да опитаме — каза Досън.

— Но дори Мелър да се съгласи да се види с теб — каза Арнолд, — трябва да ви предупредя, че колелата на властта в Дирекцията на затворите се въртят по-бавно дори отколкото в Уайтхол.

— Но вие със Себ ме посещавахте в Белмарш редовно и без проблеми — каза Хаким.

— Онова бяха посещения по правни въпроси — каза Арнолд. — Те не подлежат на обичайните ограничения — не забравяйте, че тогава бяхте мой клиент.

— Значи ако Мелър се съгласи да го представлявате — каза Хаким, ще можем да заобиколим бюрокрацията.

— Но защо му е изобщо да помисля да го прави? — попита Досън.

— Защото частният детектив Бари Хамънд, който работи за "Фартингс", откри, че Слоун е натопил Мелър. Затова Мелър е влязъл в затвора и след като го е отстранил, с помощта на приятеля си Нолс Слоун се е назначил за председател на "Мелър Травъл" и оттогава компанията не е декларирала никаква печалба и не е изплащала дивиденти. Така че е възможно Мелър да е достатъчно отчаян, за да ни помисли за по-малкото зло.

— Щом ние сме единият отбор — каза Брук, — какво успяхте да научите за съперниците ни?

— Че с тях е още по-зле — отвърна Себ. — "Соркин Интърнашънъл" са трудни за преценяване. Компанията е регистрирана в Панама и въпреки че има записан телефонен номер, никой не отговаря на него.

— Самият Конрад Соркин в Панама ли е? — попита Досън.

— Не. Прекарва повечето си време на яхта и непрекъснато е в движение. В момента е персона нон грата в седем страни, но за съжаление Великобритания не е сред тях. А и той, изглежда, разполага с достъп до корумпирани юристи, компании без реална дейност и дори използва псевдоними, така че винаги да остава една крачка пред закона.

— Идеален партньор за Слоун и Нолс — предположи Брук.

— Именно — каза Себ. — Както знаете, Соркин неотдавна направи оферта за "Мелър Травъл" за два милиона, колкото е нашата. Аз обаче си мисля, че е малко вероятно да ни третират като равни.

— Но Соркин не може да придобие напълно компанията без подкрепата на Мелър — обади се адвокатът на "Кук".

— Сигурен съм, че Соркин не се интересува от компанията — каза Себ. — А само от четирийсетте и два офиса, чиято цена на хартия е под два милиона паунда, докато моят специалист по недвижими имоти ги оцени на повече от пет.

— Значи това е играта му — каза Досън.

— Мисля, че с радост ще продаде имотите, без да се консултира с Мелър и дори без да наруши закона — каза Арнолд. — Подозирам, че мистър Соркин ще е изчезнал много преди полицията да го настигне.

— Можем ли да го спрем по някакъв начин? — попита Брук.

— Да — каза Себ. — Като сложим ръка на петдесетте и един процента на Мелър и изхвърлим Слоун.

На следващата сутрин на изтривалката на Вирджиния се появи писмо, написано с познат почерк. Тя го отвори. Вътре имаше втори плик, адресиран до мис Кели Мелър, но без адрес, а само кратка бележка:

Вирджиния незабавно отвори втория плик и зачете писмото на Дезмънд до дъщеря му.

Себастиан тъкмо се канеше да влезе в асансьора, когато видя Арнолд Хардкасъл да тича по коридора към него.

— Нямаш ли си жена и семейство, при които да се прибереш?

— Добра новина — каза Арнолд, без да обръща внимание на подмятането му. — Мелър не само се съгласи да се срещне с нас, но и иска това да стане колкото се може по-скоро.

— Отлично. Хаким много ще се зарадва.

— Вече говорих с началника на затвора и той се съгласи утре в дванайсет да се проведе консултативна среща.

— Хаким със сигурност ще иска да присъства.

— Да не дава Господ — каза Арнолд. — Сигурно ще се опита да го удуши, а и кой може да го вини за това? Не, ти трябва да представляваш "Фартингс". В края на краищата той поиска да се види с теб, когато направи първото предложение. Съветвам те да вземеш и Рей Брук, така че Мелър да си даде сметка, че работата е сериозна. Да говорят председател с председател. Това ще го впечатли.

— Има логика — съгласи се Себ.

— Имаш ли някакви ангажименти за утре сутринта?

— И да имам — каза Себ, отваряйки джобния си бележник, — след малко ще бъдат отложени.

Вирджиния се свърза с майката на Кели Мелър, но тя изобщо не беше отзивчива. Сигурно си помисли, че Вирджиния е най-новата приятелка на Мелър. Все пак разкри, че когато се чула за последен път дъщеря си, тя била някъде в Чикаго, но призна, че е изгубила връзка с нея.

В единайсет сутринта на следващия ден Себастиан, Арнолд и Рей Брук се качиха в едно такси и Себ каза на шофьора да ги откара до затвора Белмарш. Шофьорът не изглеждаше особено доволен.

— Няма особени шансове за обратен курс — обясни Арнолд.

— Защо толкова рано? — попита Брук.

— Ще разберем, когато стигнем — отвърна АрнолдПо пътя обсъждаха тактиката си и се съгласиха, че основният им приоритет е да накарат Мелър да се отпусне и да остане с чувството, че са на негова страна.

— Непрекъснато споменавайте Слоун и Нолс, защото съм сигурен, че той би предпочел да има вземане-даване по-скоро с нас, отколкото с тях — каза Себ.

— Не мисля, че би се съгласил да се срещне с нас, освен ако нямаме някакъв шанс — каза Брук, докато таксито излизаше от града.

Когато колата приближи огромния страховито зелен портал на Белмарш, всеки знаеше ролята, която трябва да изиграе. Арнолд щеше да даде начало на срещата и да се опита да убеди Мелър, че те са добрите, а когато реши, че моментът е подходящ. Себ щеше да му направи оферта за милион и половина паунда за акциите му. Брук щеше да потвърди, че парете ще бъдат прехвърлени в сметката му в момента, когато подпише прехвърлянето на акциите, и че като бонус Слоун и Нолс ще бъдат изхвърлени преди края на работния ден. Себ започваше да се чувства по-уверен.

Когато влязоха в затвора, охраната ги претърси щателно. Джобното ножче на Брук бе незабавно отнето. Председателят на борда на "Кук Травъл" може и да бе посетил всяка страна на планетата, но си личеше, че никога досега не е влизал в затвор. Оставиха всичките си ценни вещи и дори коланите на панталоните си при дежурния сержант и тръгнаха към Блок А, съпровождани от двама надзиратели.

Минаха през няколко решетъчни врати — отключваха ги пред тях и ги заключваха зад тях — и най-сетне стигнаха до стаята за срещи на първия етаж. Според часовника на стената оставаха пет минути до дванайсет. Брук вече нямаше нужда да пита защо са тръгнали толкова рано.

Един от дежурните надзиратели отвори вратата и тримата влязоха в помещение със стъклени стени. Макар да бяха оставени сами, двама надзиратели застанаха отвън и ги наблюдаваха. Трябваше да сигурни, че никой няма да предаде на затворника наркотици, оръжие или пари. Нищо не доставяше на надзирател по-голямо удоволствие от това да арестуват адвокат.

Тримата посетители седнаха около малката маса в средата на стаята — четвъртият стол остана за Мелър. Арнолд отвори куфарчето си и извади папка. Взе от нея удостоверение за прехвърляне на акции и договор от три страници и за пореден път провери внимателно съдържанието му, преди да го остави на масата. Ако всичко минеше по план, след час щяха да напуснат затвора с два подписа на последния ред.

Себ непрекъснато се взираше в часовника на стената — щяха да им отпуснат само един час да сключат сделката и да подпишат всички необходими документи. Щом стрелката стигна дванайсет, в стаята влезе мъж със зелена папийонка, риза на райета и сако от туид. Арнолд незабавно стана.

— Добър ден, господин началник.

— Добър ден, мистър Хардкасъл. Със съжаление трябва да ви уведомя, че срещата няма да може да се състои.

— Защо? — възкликна Себ и скочи на крака.

— Когато главният надзирател на блока отключил килията на Мелър в шест сутринта, намерил леглото му преобърнато, а него обесен на усукания чаршаф.

Себ се срути на стола.

Началникът изчака секунда да осмислят чутото и добави прозаично:

— За съжаление самоубийствата в Белмарш не са рядкост.

Когато Вирджиния прочете кратката новина за самоубийството на Мелър на единайсета страница на "Ивнинг Стандарт", първата ѝ мисъл бе, че източникът ѝ на доходи е пресъхнал.

Но после я споходи втора мисъл.

17

— Напоследък толкова рядко се случва цялото семейство да се събере за уикенда — каза Ема, докато влизаха в салона след вечеря.

— И всички знаем кой е виновникът — каза Себастиан. — Дано поне работата още да ти харесва.

— Харесва не е точната дума. Но не минава и ден, без да си помисля каква късметлийка съм и как една случайна среща с Маргарет Тачър промени целия ми живот.

— Какво е да работиш за министър-председателя? — попита Саманта, докато си наливаше кафе.

— Честно казано, не я виждам особено често, но когато се случва, тя като че ли знае точно какво съм намислила.

— И какво си намислила? — попита Себ и седна на канапето до жена си.

— Законопроектът за здравеопазването ще бъде прехвърлен от Камарата на общините в Камарата на лордовете. Моя работа ще бъде да го представя параграф по параграф, преди да го върнем на Камарата на общините с надеждата, че опозицията няма да има прекалено много поправки.

— Това няма да е лесно, докато Джайлс се опитва да те препъне на всяка крачка — каза Грейс. — Макар че очаквам, че ще го биеш в подробностите.

— Може би, но той си остава един от най-добрите опоненти в двете камари, въпреки че го пратиха на задните редове.

— Изгубил ли е всякаква надежда да влезе в кабинета в сянка? — попита Саманта.

— Мисля, че отговорът трябва да е да, защото Майкъл Фут няма как да е останал доволен от духовитите му коментари след инцидента с работническата куртка.

— Да отидеш по работническа куртка на Кенотафа в Паметната неделя[2] показва известна липса на политически усет — подметна Себ.

— Жалко, че Джайлс не успя да си задържи устата затворена по темата — каза Грейс, докато Ема ѝ подаваше чашка кафе.

— Загубата на първия ред е в наша полза — каза Себ. — Откакто се върна в борда на "Фартингс", Джайлс отвори врати, за които досега нямахме ключове.

— Влизането в борда на банка от Сити е още едно нещо, което не го прави популярен в очите на Майкъл Фут — каза Ема. — Така че едва ли ще то видим отново на първия ред, докато Лейбъристката партия не си избере нов лидер.

— А може би дори и тогава — каза Себ. — Боя се, че следващото поколение може да възприеме Джайлс като динозавър и също като Троцки да го прати в кошчето на историята.

— Не можеш да хвърлиш динозавър в кошче — каза Хари от креслото в ъгъла, на което никой друг не би и помислил да седне.

Семейството избухна в смях.

— Стига политика — каза Ема и се обърна към Саманта. — Искам да знам какво прави Джесика и защо не дойде тук за уикенда.

— Мисля, че си има приятел — каза Сам.

— Не е ли още малка? — обади се Хари.

— На двайсети става на шестнайсет — напомни Себ на баща си.

— Виждали ли сте го? — попита Ема.

— Не. Всъщност не би трябвало дори да знаем за него — каза Сам. — Но завчера оправях стаята ѝ и нямаше как да не видя рисунка на красив младеж на стената до леглото, където преди имаше плакат на, Дюран Дюран".

— Още ми липсва дъщеря ми — тъжно каза Хари.

— Има моменти, когато с радост бих ти дал моята — каза Себ. — Миналата седмица я спипах, докато се опитваше да се измъкне от къщата по минипола, с розово червило и обувки на високи токчета. Пратих я горе да махне червилото и да се преоблече. Тя се заключи в стаята си и оттогава не ми говори.

— Какво знаете за момчето? — попита Хари.

— Май се казва Стив и знаем, че е капитан на училищния отбор по футбол — каза Сам. — Така че подозирам, че Джесика се е наредила на доста дълга опашка.

— Не мисля, че Джеси се реди на опашки — каза Грейс.

— А внук ми? — попита Ема.

— Вече ходи, без да пада — каза Сам, — и през цялото време тръгва към най-близката врата, така че си е голяма занимавка. Засега съм зарязала всякакви идеи да се връщам на работа — не мога да понеса мисълта да дам Джейк на детегледачка.

— Възхищавам ти се за това — каза Ема. — Понякога се питам дали и аз не трябваше да взема същото решение.

— Така е — каза Себ и се облегна на мраморната камина. — Аз съм класически пример как поквареното детство може да те направи покварен човек.

— Уф, полицай Крупке — каза Хари.

— Нямам представа какво означава това, татко — рече Себ.

— Заведох майка ти на "Уестсайдска история" в Бристол за годишнината от сватбата ни. Ако не си я гледал, поправи грешката си.

— Гледал съм я — отвърна Себ. — "Фартингс Кауфман" е най-големият спонсор на постановката.

— И през ум не ми е минавало, че си ангел — каза Хари. — И определено не видях да се споменава в последното ти портфолио.

— Вложих половин милион от парите на клиентите си в шоуто, но реших, че е прекалено рисковано за семейството, макар че аз самият реших да се пробвам.

— Значи сме изгубили — каза Грейс.

— Меа culpa[3] — призна Себ. — Вие получихте 7,9 процента годишен доход от парите си, докато другите ми клиенти прибраха по 8,4 процента. "Уестсайдска история" се оказа къртач, както се изрази американският продуцент, който продължава да ми праща чекове на всяко тримесечие.

— Може да ни включиш в следващото ти шоу — подметна Ема.

— Няма да има следващо шоу, мамо. Не се наложи да правя сериозни проучвания, за да открия, че ме е споходил късметът на начинаещия. Седем от десет постановки в Уест Енд губят всяко пени, вложено от инвеститорите. Една от десет излиза на нула, една носи смислена печалба и само една на сто удвоява парите ти, а обикновено това са постановки, до които никой не може да се добере. Затова реших да зарежа шоубизнеса, докато съм на плюс.

— Арън Гинзбърг ми каза, че следващият голям хит щял да бъде нещо, озаглавено "Малкото магазинче на ужасите" — обади се Хари.

— "Фартингс" няма да инвестира в шоу на ужасите — каза Себ.

— Защо? — попита Ема. — В края на краищата нали опита да инвестираш в "Мелър Травъл".

— И още се опитвам — призна Себастиан.

— Тогава в какво инвестира? — попита Ема.

— В Ай Си Ай, "Роял Дъч Шел", "Бритиш Еъруейс" и "Кюнард". Единственият риск, който поех от ваше име, беше да купя малко акции на една стартираща компания — "Стейджкоуч", и ще останеш доволна да научиш, че един от основателите ѝ е жена.

— И вече показват добра възвръщаемост — каза Хари.

_ Освен това възнамерявам да взема значителен дял от "Томас Кук", но само ако успеем да придобием "Мелър Травъл".

— Никога не ми е пукало особено за Дезмънд Мелър — призна Ема. — Но дори аз изпитах съжаление, когато чух, че се е самоубил.

— Бари Хамънд не е убеден, че става въпрос за самоубийство.

— И аз не съм — каза Хари. — Ако със случая се занимаваше Уилям Уоруик, би посочил, че съвпаденията са прекалено много.

— Какви например? — попита Себ. Винаги оставаше очарован от начина, по който работеше умът на баща му.

— Като начало, Мелър е открит обесен в килията си, докато тече битка за придобиване на компанията му. В същото време Ейдриън Слоун, председателят на борда на компанията, изчезва безследно.

— Това не го знаех — каза Ема.

— Имаше по-важни неща на главата от четенето на "Бристол Ивнинг Поуст" — каза Хари. — А и ако трябва да съм честен, аз нямаше да разбера и за Мелър, ако местните журналисти не бяха обсебени от темата. Типичното заглавие беше "Бизнесмен от Бристол се самоубива в затвор със строг режим". И всеки път, когато искат председателят на борда на "Мелър Травъл" да направи изявление от името на компанията, получават отговор, че "не е на разположение за коментар". Още по-любопитното е, че Джим Нолс, описван като временен председател, се опитва да увери обезпокоените акционери, че бизнесът си върви по обичайния начин, и им обещава вълнуващ новини в близко бъдеще. Три малко вероятни съвпадения и Уилям Уоруик със сигурност би поискал да открие Ейдриън Слоун, ако иска да хвърли някаква светлина върху загадката около смъртта на Мелър. Но началникът на Белмарш е убеден, че става въпрос за самоубийство — каза Себ.

— Началниците на затвори винаги казват това, когато има смърт на тяхна територия — отвърна Хари — Така е много по-удобно. Признаването за убийство означава разследване на Вътрешното министерство, което може да продължи и цяла година. Не, тук нещо липсва, макар че все още не съм проумял какво точно.

— Не нещо, а някой — каза Себ. — И по-точно мистър Конрад Соркин.

— Той пък кой е? — попита Грейс.

— Съмнителен международен бизнесмен, за когото досега смятах, че работи със Слоун.

— Соркин пътническа компания ли има? — попита Ема. — Защото ако е така, никога не съм срещала името му.

— Не, Соркин не се интересува от "Мелър Травъл". Той просто иска да сложи ръка на офисите на компанията, за да направи бърза печалба.

— Нямах представа за това парче от пъзела — каза Хари. — Но то може да обясни друго съвпадение, което ме тормозеше — ролята на някой си мистър Алън Картър в тази афера. — Всички в стаята впериха заинтригувано погледи в Хари, без да го прекъсват. — Алън Картър е местен агент на недвижими имоти, който досега играеше съвсем незначителна роля в цялата тази сага. Но според мен неговите свидетелства могат да се окажат особено важни. — Хари си наля още една чаша кафе и отпи, преди да продължи. Досега той се споменава само между другото в "Бристол Ивнинг Нюз" — например, когато казал на криминалния репортер на вестника, че апартаментът на Мелър в Бристол бил обявен за продажба. Помислих си, че го е казал, за да направи малко безплатна реклама на фирмата си и да уреди по-добра цена за имота. В това няма нищо лошо. Но второто му изявление, направено няколко дни след смъртта на Мелър е доста по-интригуващо.

— Хайде, обърни страницата, обърни я! — нетърпеливо възкликна Себ.

— Картър казал без никакви обяснения на пресата, че апартаментът на Мелър е продаден, но че клиентът му го инструктирал да задържи част от парите от продажбата в ескроу сметка. Любопитно ми е за колко пари става въпрос и защо не е пратил цялата сума на изпълнителите на завещанието на Мелър и не ги е оставил те да решат кой има право на нея.

— Според теб дали Картър ще работи в събота сутринта? — попита Себ.

— За агентите на недвижими имоти това е най-заетата сутрин в седмицата — каза Хари. — Но това не е въпросът, който трябваше да ми зададеш, Себ.

— Понякога наистина си влудяващ — каза Ема.

— Абсолютно — съгласи се Себ.

— И какъв въпрос трябваше да ти зададе'? — попита Грейс.

— Кой е най-близкият роднина на Дезмънд Мелър.

В девет без пет на следващата сутрин Себастиан стоеше пред "Хъдсън и Джоунс" на Комършъл Роуд. Трима агенти вече седяха зад бюрата си и чакаха първите си клиенти.

Когато вратата се отвори, прилежно отпечатана табелка на едното бюро му показа кой точно е мистър Алън Картър. Себ седна срещу млад мъж с костюм на тънко райе, бяла риза и зелена копринена вратовръзка, който му се усмихна приветливо.

— Купувате, продавате или може би и двете, мистър…

— Клифтън.

— Да не би случайно да сте роднина на лейди Клифтън?

— Тя ми е майка.

— В такъв случай се надявам да ѝ пратите много поздрави от мен.

— Познавате ли я?

— Само като председател на борда на болницата. Жена ми имаше рак на гърдата и се запознали на една от седмичните ѝ обиколки.

— Всяка сряда сутрин, от десет до дванайсет — каза Себ. — Обясни ми, че обиколките ѝ давали възможност да разбере какво мислят пациентите и екипът.

— И това не е всичко — каза Картър. — Когато синът ми беше съборен от колелото си и си изкълчи глезена, тя отново беше налице, този път в спешното отделение, и наблюдаваше всичко, което ставаше.

— Трябва да е било в петък следобед, между четири и шест.

— Изненада ме не това, че беше там, а че дойде да поговори с жена ми и дори помнеше името ѝ. Така че кажете какво желаете, мистър Клифтън, защото аз съм вашият човек.

— Боя се, че не съм нито купувач, нито продавач, мистър Картър. Търся информация.

— Стига да мога да помогна, ще го направя.

— Банката, която представлявам, в момента се опитва да придобие "Мелър Травъл" и бях заинтересуван от ваше изявление пред местната преса относно продажбата на апартамента на мистър Дезмънд Мелър на Броуд Стрийт.

— Кое от многото ми изявления? — попита Картър, който очевидно се радваше на вниманието, което му отделяха.

— Казали сте на репортер от "Ивнинг Нюз", че е трябвало да задържите част от парите от продажбата на апартамента, вместо да предадете цялата сума на изпълнителите на завещанието на мистър Мелър, което озадачи баща ми.

— Съобразителен човек е баща ви. Същото не може да се каже за репортера, който така и не се опита да разнищи историята.

— Е, аз бих искал да го направя.

— И ако ви помогна, мистър Клифтън, това ще бъде ли от някаква полза за майка ви?

— Непряко да. Ако банката ми успее да придобие "Мелър Травъл", родителите ми ще се облагодетелстват от транзакцията, защото аз управлявам акциите им.

— Значи единият ще може да продължи да пише, докато другият ръководи здравната система?

— Нещо такова.

— Между нас казано — прошепна Картър и се наведе заговорнически през бюрото, — от самото начало историята ми се видя странна. Клиент, който може да те търси веднъж седмично и разполага едва с три минути, защото се обажда от затвора, е само по себе си доста голямо предизвикателство.

— Да, представям си.

— Първите му инструкции бяха съвсем недвусмислени. Искаше да обявя апартамента му за продан при условие, че цялата транзакция ще бъде извършена в рамките на трийсет дни.

Себ извади от вътрешния си джоб чекова книжка и написа на гърба ѝ "30 дни".

— Седмица по-късно се обади с друго искане, което ме озадачи, защото бях предположил, че е богат човек. — Себ държеше химикалката си в готовност. — Попита ме дали мога да му отпусна краткосрочен заем от десет хиляди паунда срещу имота, тъй като спешно се нуждаел от пари. Започнах да му обяснявам че това е против политиката иа компанията, но връзката прекъсна.

Себ си записа "10 000 паунда" и го подчерта.

— Две седмици по-късно можех да му кажа, че съм намерил купувач за апартамента, който е депозирал десет процента от исканата цена, но няма да завърши сделката, преди да е видял доклада на инспектора. То гава мистър Мелър отправи още по-странна молба.

Себ продължаваше да попива всяка дума на Картър.

— След като продажбата се осъществи, да предам първите десет хиляди на негов приятел от Лондон, но само срещу заверен документ, който е подписан от него в присъствието на някой си мистър Грейвс и с дата дванайсети март осемдесет и първа.

Себ си записа "приятел, 10 000, заверен документ подписан от Мелър/Грейвс" и датата.

— Останалата сума, след като вземем нашия процент — продължи Картър, — трябваше да бъде депозирана в личната му сметка в "Уест" на Куин Стрийт.

Себ добави "Нат Уест Куин Стрийт" към растящия списък.

— Накрая успях да се отърва от апартамента, но се наложи значително да понижим цената. След това изпълних дословно инструкциите на мистър Мелър.

— Документът още ли е у вас? — попита Себ. Сърцето му биеше бясно.

— Не. Но една дама се обади в офиса и когато потвърдих, че държа десет хиляди в ескроу сметка, прояви голям интерес, докато не добавих, че не мога да освободя парите, освен ако не покаже документ, подписан от мистър Мелър. Тя попита дали може да покаже копие, но ѝ казах, че трябва да видя оригинала, преди да се съглася да отпусна десетте хиляди.

— И тя как реагира?

— Честно казано, изгуби самообладание и започна да ме заплашва. Каза ми да очаквам обаждане от адвоката ѝ, ако не ѝ дам парите. Но аз останах твърд, мистър Клифтън, и оттогава не съм я чувал.

— Постъпили сте съвсем правилно.

— Радвам се, че се съгласявате с мен, мистър Клифтън, защото няколко дни по-късно се случи нещо изключително странно. — Себ повдигна вежда. — Един късен следобед, малко преди края на работния ден, се появи местен бизнесмен и представи оригиналния документ, така че нямах избор и му предадох десетте хиляди.

Себ си записа "местен бизнесмен". Вече трябваше да се съгласи с баща си — Картър разполагаше с няколко парчета от пъзела. Трябваше обаче да разбере отговора на още един въпрос.

— Как е името на жената?

— Не, мистър Клифтън — след кратко колебание каза Картър. — Мисля, че стигнах твърде далеч. Мога обаче да ви кажа, че е лейди като майка ви, но не като майка ви, защото се съмнявам, че би запомнила името ми.

Себ си записа "лейди" на чековата книжка и стана.

— Благодаря — каза и стисна ръката на мистър Картър. — Помогнахте ми изключително много и ще предам милите ви поздрави на майка си.

— За мен е удоволствие. Съжалявам, че не мога да ви дам името на дамата.

— Не се безпокойте — каза Себ. — Но ако лейди Вирджиния ви се обади отново, предайте ѝ много поздрави от мен.

18

Себастиан сложи чековата книжка на масата пред себе си. Хаким Бишара, Арнолд Хардкасъл и Джайлс Барингтън бяха очевидно заинтригувани, но не казаха нищо.

— Прекарах уикенда при родителите си в Съмърсет — каза Себ — и открих, че баща ми проявява необичайно голям интерес към смъртта на Дезмънд Мелър. Подобно на Бари Хамънд, той не е убеден че става въпрос за самоубийство, и ако приемем тази хипотеза, се появяват няколко възможности.

Тримата около масата го слушаха внимателно.

— Баща ми ме посъветва да посетя една местна агенция за недвижими имоти сутринта и да си поговоря с човека, който се е занимавал с продажбата на апартамента на Мелър в Бристол. — Себ погледна дългия списък, който беше направил на гърба на чековата книжка при срещата си е Картър.

След двайсет минути вече бе обяснил на внимателните си слушатели защо според него въпросната дама е лейди Вирджиния Фенуик, а местният бизнесмен — не друг, а Джим Нолс.

— Но как е възможно тези двама да са се срещнали? — попита Джайлс. — Те се движат в съвсем различни кръгове.

— Мелър трябва да е бил общият знаменател — предположи Арнолд.

— А парите са спойката — добави Хаким, — защото тя не би тръгнала да си губи времето заради някой от тях, освен ако не вижда някаква изгода за себе си.

— Но това пак не обяснява защо на Мелър са му трябвали толкова бързо десет хиляди в брой — каза Джайлс. — В края на краищата той беше много богат човек.

— В активи, но не задължително в брой — посочи Хаким.

— Прекарах последните два дни в опити да проумея това но както можеше да се очаква, баща ми излезе с най-вероятния сценарий — каза Себ. — Според него, щом Мелър се е нуждаел спешно от подобна сума в брой, не е нужно да гледаме по-далеч от затвора. Освен това се зачуди дали мистериозното изчезване на Ейдриън Слоун не е свързано по някакъв начин с всичко това.

— Възможно е Мелър да е бил заплашван — предположи Арнолд. — Често се случва, ако си мислят, че някой затворник има пари.

— Възможно е — каза Хаким, — но ако спешно се е нуждаел от десет хиляди назаем, е трябвало да представи някаква гаранция.

— Като апартамента в Бристол — каза Арнолд.

— Но той не е бил продаден навреме, за да реши финансовия му проблем, така че трябва да е намерил нещо друго.

— Може би акциите му в "Мелър Травъл"? — предположи Джайлс.

— Изглежда малко вероятно — каза Хаким. — Те струват най-малко милион и половина, а на него са му трябвали само десет хиляди.

— Зависи колко отчаян е бил — каза Джайлс.

— Поради което съм убеден, че е бил заплашван от друг затворник — каза Арнолд.

— Но защо му е трябвало да се обръща за помощ към Вирджиния, когато тя е разчитала на него за доходите си, а не той на нея? — попита Джайлс.

— Сигурно е била посредничка — каза Себ. — И баща ми предполага, че точно тук се е замесил и Нолс.

— И след като той е разбрал, че може да сложи ръка на петдесет и един процента от компанията, ако Мелър го няма, за да върне десетте хиляди в рамките на трийсет дни…

— Поради което баща ми е убеден, че не става въпрос за самоубийство, а за убийство — каза Себ.

— Джим Нолс може и да е противен тип, но не мога да повярвам, че ще се забърка в убийство — възрази Арнолд.

— Подозирам, че тук е ролята на Соркин — каза Себ.

— Има и още нещо, което мога да ви кажа от минал опит — каза Арнолд. — Наемните убийци обикновено вземат около десет хиляди, а в Белмарш със сигурност има поне един или двама такива.

Последва дълго мълчание. Накрая Хаким каза:

— Значи щом Соркин сложи ръка на акциите, ако Мелър го няма, компанията става негова. Което означава, че нямаме шанс да измъкнем нещо от Нолс или Слоун.

— Това е друга загадка — каза Себ. — Вече повече от месец няма и следа от Слоун. Не мога да повярвам, че си е плюл на петите само дни преди да има шанса да удари джакпота.

— Така е — съгласи се Хаким. — Подозирам обаче, че има още един човек, който би могъл да отговори на всичките ни въпроси.

— Лейди Вирджиния Фенуик — каза Себастиан. — Трябва само да решим кой да се обърне към нея.

— Винаги можем да теглим жребий и да видим кой ще е късметлията, нали?

— Не е необходимо. Има само един човек, който може да го направи. — Хаким се обърна и се усмихна на Джайлс.

— Но аз не съм разговарял с Вирджиния от почти трийсет години — запротестира Джайлс. — И няма причина да смятаме, че изобщо ще се съгласи да се види с мен.

— Освен ако не си в състояние да ѝ предложиш нещо, на което не може да устои — каза Себ. — В края на краищата знаем, че Мелър е бил готов да плати десет хиляди, за да си получи онзи документ, така че трябва само да разбереш колко иска Вирджиния, за да ти даде копие.

— Откъде сме сигурни, че има копие? — попита Арнолд.

— Още една информация, която мистър Картър бе така добър да сподели — отвърна Себ.

— Което повдига въпроса у кого е оригиналът — каза Хаким.

— У Нолс — без капка колебание заяви Себ. — Не забравяй, че именно той е прибрал десетте хиляди от Картър.

— Но от чие име? — попита Арнолд.

— Въртим се в кръг, а съм сигурен, че лейди Вирджиния може да ни упъти — каза Хаким и отново се усмихна на Джайлс.

Джайлс прекара доста време в мислене как да подходи към Вирджиния. Писмо с предложение за среща щеше да е загуба на време, тъй като от опит знаеше, че често минаваха дни преди тя да отвори пощата си, а дори тогава едва ли би си направила труда да отговори на нещо, пратено от него. Последния път, когато ѝ бе звънял, тя бе треснала телефона, преди да е успял да каже второто си изречение. А ако се появеше на прага и без покана, щеше да получи шамар или да остане да се взира в затръшната врата, а най-вероятно и двете. Накрая Карин намери решението.

— Тази жена се интересува само от едно нещо — каза тя. — Така че ще трябва да я подкупиш.

На следващата сутрин куриер на DHL достави плик с щампа "Спешно и лично" в дома на Вирджиния в Челси и не си тръгна, докато тя не се разписа. Час по-късно телефонът на Джайлс звънна.

— Това някаква шега ли е? — остро попита Вирджиния.

— В никакъв случай. Просто исках да съм сигурна, че ще привлека вниманието ти.

— Е, успя. Какво трябва да направя, за да те накарам да подпишеш чека?

— Да ми дадеш копието на документа, който е искал да види мистър Картър, преди да предаде онези десет хиляди паунда.

Последва дълга пауза.

— Десет хиляди няма да са достатъчни — каза накрая Вирджиния. — Защото знам точно защо така отчаяно искаш да се добереш до него.

— Колко?

— Двайсет.

— Разрешено ми е да качвам до петнайсет — каза Джайлс с надеждата, че звучи убедително.

Отново дълга пауза.

— Щом получа чек за петнайсет хиляди паунда, ще ти пратя копие на документа.

— Няма да стане, Вирджиния. Ще ти дам чека едва след като ми дадеш копието.

Вирджиния отново замълча, но накрая попита:

— Кога и къде?

Джайлс мина през въртящата се врата на хотел "Риц" малко след 14:45 на следващия ден. Тръгна право към Палмовия двор и избра маса, от която да види Вирджиния в момента, когато се появи.

Прелисти страниците на "Ивнинг Стандарт", за да убие времето, но непрекъснато вдигаше глава и си поглеждаше часовника. Знаеше, че Вирджиния няма да дойде навреме, особено след като я беше провокирал, но бе също толкова сигурен, че няма да закъснее прекалено много, защото "Коутс" затваряха в пет, а тя трябваше да внесе чека, преди да се прибере у дома.

Когато Вирджиния влезе — в три и единайсет. — Джайлс зяпна. Никой не би могъл да си помисли, че тази елегантна жена е прехвърлила шейсетте. Неколцина мъже дори я загледаха скришом, докато "най-първокласната пачавра във вертепа" както казва Богарт, вървеше бавно към бившия си съпруг.

Джайлс стана да я посрещне. Докато се навеждаше да я целуне по бузите, лекият аромат на гардении събуди у него много спомени.

— Толкова време мина, скъпи — измърка Вирджиния, докато се настаняваше срещу него. И след съвсем кратка пауза добави: — И си наддал толкова много.

Магията беше развалена и Джайлс бързо си припомни защо не му е липсвала.

— Какво ще кажеш да приключим с бизнеса — продължи тя, докато отваряше чантата си и вадеше един плик. — Ще ти дам онова, за което си дошъл, но не и преди да ми дадеш чека.

— Трябва да видя документа, преди да се разделя с каквато и да било сума.

— Ще трябва просто да ми се довериш, скъпи. — Джайлс потисна усмивката си. — Защото ако ти дам да го прочетеш, може да решиш, че вече не е нужно да ми плащаш.

Джайлс не можеше да отрече логиката ѝ.

— Какво ще кажеш за компромис — предложи той. — Обръщаш на последната страница и ми показваш датата и подписа на Мелър, а аз ще ти покажа чека.

Вирджиния се замисли за момент.

— Първо искам да видя парите.

Джайлс извади чек за 15 000 паунда от вътрешния си джоб и го вдигна така, че тя да го види.

— Не си го подписал.

— Ще го подпиша щом видя подписа на Мелър.

Bирджиния отвори плика, извади oт него три листа и обърна на третата страница. Джайлс се наведе напред и разгледа подписа на Мелър, на свидетеля мистър Колин Грейвс, старши надзирател в затвора, и датата 12 май 1981 година.

Сложи чека на масата, подписа го и го бутна към Вирджиния. Тя се поколеба за момент, после се усмихна палаво, пъхна документа в плика и го даде на Джайлс. Той го сложи в куфарчето си и попита небрежно:

— Щом имаш само копието, у кого е оригиналът?

— Toвa ще ти струва още пет хиляди.

Джайлс написа втори чек и ѝ го даде.

— Но това са само хиляда — запротестира Вирджиния.

— Защото си мисля, че вече знам кой е. Единствената загадка е как се е добрал до него.

— Кажи ми името и ако грешиш, ще скъсам чека и можеш да напишеш друг за пет хиляди.

— Джим Нолс го е взел от Картър от името на Конрад Соркин.

Вторият чек изчезна в чантата при първия и макар че Джайлс беше притиснал Вирджиния, беше ясно, че тя няма да му каже как Соркин се е добрал до оригинала — най-малкото защото също като него подозираше, че Дезмънд не се е самоубил, а тя не искаше да се въвлича в това.

— Чай? — предложи Джайлс с надеждата, че тя ще откаже и той ще може да се върне веднага в банката, където го очакваха другите трима.

— Чудесна идея — отвърна Вирджиния. — Също като в доброто старо време.

Джайлс повика сервитьор и поръча чай за двама, но без кейк. Чудеше се за какво ли биха могли да си говорят, но Вирджиния реши проблема.

— Мисля, че има още нещо, което би искал — каза тя и отново пусна палавата си усмивка.

Джайлс не беше подготвен за това. Облегна се и се опита да изглежда спокоен, докато чакаше да разбере дали Вирджиния просто се забавлява за негова сметка, или наистина разполага с нещо стойностно.

Сервитьорът дойде и сложи чайник и селекция тънки сандвичи в средата на масата.

Вирджиния взе чайника.

— Да се направя ли на майка? Мляко и без захар, ако си спомням правилно.

— Благодаря — отвърна Джайлс.

Тя наля и на двамата. Джайлс чакаше нетърпеливо, докато тя добавяше малко мляко и две бучки захар, преди да заговори отново.

— Колко жалко, че съдебният лекар заключи, че горкият Дезмънд е умрял, без да остави завещание. — Отпи от чая. — "Ърл Грей" — отбеляза, след което добави: — Ще е трудно някой да докаже противното преди дванайсети юни, когато компанията ще се озове така удобно в ръцете на мистър Соркин, при това за някакви си десет хиляди, срещу които е получил петдесет и един процента от "Мелър Травел". По моя преценка цената на акциите е най-малко милион и половина, ако не и повече.

— Бордът на "Фартингс" вече обмисля този проблем — каза Джайлс. — И явно съдът ще трябва да реши кой е най-близкият роднина на Мелър. Арнолд Хардкасъл заключи, че с две бивши съпруги и една дъщеря, с която е изгубил отдавна връзка, и с две доведени деца съдебната битка би могла да продължи години, преди да бъде разрешена.

— Така е — каза Вирджиния и отпи отново от чая. — Разбира се, освен ако някой не открие завещание.

Джайлс зяпна невярващо как тя бръкна отново в чантата си, извади тънък жълт плик и му го показа.

Той прочете изписаните с калиграфски почерк думи: Последна воля и завещание на Дезмънд Мелър. Датата беше 12 май 1981 година.

— Колко? — попита Джайлс.

19

Себастиан слезе от самолета заедно с другите пътници, вървящи към най-оживения терминал в света. Имаше само ръчен багаж и затова тръгна право към митницата. Един служител сложи печат в паспорта му и се усмихна.

— Добре дошли в Америка, мистър Клифтън.

Себастиан излезем от летището и се нареди на опашката за таксита. Вече беше решил да отиде направо на последния известен адрес на Кели Мелър в Саут Сайд в Чикаго, който бяха научили от Вирджиния, но едва след като беше изкопчила още пет хиляди паунда от Джайлс. Председателят смяташе, че ако Кели е там, разходите си заслужават до последното пени, тъй като искаше наследницата на Дезмънд Мелър да се върне в Англия колкото се може по-скоро. Трябваше да са подготвили всичко за жизненоважното заседание на борда след десет дни, когато щеше да се решава дали "Томас Кук" или "Соркин Интърнашънъл" ще придобият "Мелър Травъл", и Кели Мелър можеше да се окаже решаващият фактор.

Качи се на задната седалка на жълто такси и даде адреса на шофьора. Той го погледна с подозрение. Возеше клиенти до въпросния район веднъж месечно и смяташе, че и това е прекалено често.

Себ се облегна и се замисли за случилото се през последните двайсет и четири часа. Джайлс се бе върнал в банката малко след пет, въоръжен не само с копие на договора, показващ, че Мелър е рискувал да изгуби 51 процента от компанията си срещу жалките десет хиляди паунда, но и с бонус — единственото писмо, което Мелър бе писал някога на дъщеря си. Несъмнено Вирджиния беше заплашила Джайлс, че ако не ѝ плати ще изгори писмото пред него. Почернелият долен десен ъгъл показваше, че Джайлс се е пазарил до драсването на клечката.

— Ще трябва да действаме по-бързо — бе казал Хаким. — Остават ни само единайсет дни преди следващото заседание на борда на "Мелър Травъл", когато ще се решава кой да придобие компанията.

Този път председателят избра Себастиан за неизбежната задача да отлети до Чикаго и да се върне в Лондон с единствения човек, който можеше да попречи на Соркин да сложи ръка на "Мелър Травъл", макар че имаше и план Б.

Себ се качи на първия полет от "Хийтроу" до Чикаго и когато самолетът кацна на "О'Хеър", си мислеше, че се е подготвил за всеки възможен сценарий с изключение на един. Не можеше да е сигурен, че дъщерята на Мелър живее на Тафт Роуд 1532, защото нямаше начин да се свържат с нея и да я предупредят, че идва; все пак беше уверен, че ако тя е там, предложението му ще я накара да се почувства като спечелила от лотарията.

Когато излязоха на Тафт, той погледна през прозореца и веднага си даде сметка защо такситата не обикалят вечер в този район с надеждата да намерят клиенти. Минаваха покрай редици западнали дървени къщи, които не бяха виждали боя от години и никой не би си направил труда да ги заключи добре, защото в тях нямаше нищо, което да си струва да бъде откраднато.

Когато таксито го остави пред 1532, увереността му се засили. Милион и половина паунда със сигурност щяха да променят завинаги живота на Кели Мелър. Той си погледна часовника малко след шест. Можеше само да се надява, че тя ще си е вкъщи. Таксито потегли преди да е успял да даде бакшиш на шофьора.

Себ мина по късата пътека между някакви буренаци, които и най-находчивият търговец на недвижими имоти не би нарекъл градина. Почука на вратата, отстъпи крачка назад и зачака. След малко отвори момиче, което не можеше да е Кели Мелър, защото изглеждаше едва на пет или шест.

— Здравей, аз съм Себастиан. Как се казваш?

— Кой си ти, бе? — попита дрезгав глас.

Набит мускулест мъж излезе от сенките. Беше с мърлява тениска с надпис "Марсиано" и джинси, които вероятно не беше свалял поне месец. По яките му ръце пълзяха татуирани змии.

— Себастиан Клифтън. Кели Мелър тук ли живее?

— От данъчните ли си?

— Не — каза Себ и потисна желанието си да се разсмее.

— Или от шибаната Агенция за закрила на детето?

— Не. — На Себ вече не му беше смешно, тъй като бе забелязал избледняваща синина на ръката на момиченцето. — Долетях от Англия да кажа на Кели, че баща ѝ е починал и ѝ е завещал пари.

— Колко?

— Имам право да разкривам подробности единствено на най-близкия роднина на мистър Мелър.

— Ако е някаква шашма — каза мъжът и сви юмрук, — ще те фрасна право в красивата муцуна. — Себ не помръдна. Мъжът се обърна и изсумтя: — Хайде, влизай.

Миризмата го удари веднага щом влезе — мръсни картонени чинии от заведения за бързо хранене, фасове и празни кутии от бира се търкаляха в малката стая, обзаведена с два различни фотьойла, канапе и видеоплейър последен модел. Себ не седна, а се усмихна на момиченцето, което сега стоеше в ъгъла и се взираше в него.

— Кели! — извика мъжът. Не сваляше поглед от Себ.

След малко се появи жена в халат, на който бяха бродирани думите "Хотел Маджестик". Изглеждаше изхабена, макар Себ да знаеше, че е само на двайсет и малко. Нямаше обаче съмнение, че тя е майката на момиченцето, и имаше още нещо общо с детето — няколко синини, в нейния случай и една на окото, която дори тежкият ѝ грим не можеше да скрие.

— Този тип твърди, че старецът ти умрял и ти оставил някакви пари, но не иска да ми каже колко.

Себ забеляза, че юмрукът на мъжа още е свит. Личеше си, че Кели се страхува твърде много, за да заговори. Непрекъснато хвърляше погледи към вратата, сякаш се мъчеше да му каже да се разкара колкото се може по-скоро.

— Колко? — повтори мъжът.

— Петдесет хиляди долара — каза Себ; беше решил, че няма да му повярват, ако каже милион и половина, а това означаваше, че никога няма да се отърве от този тип.

— Петдесет хилядарки? Давай ги.

— Не е толкова лесно.

— Ако това е шашма — каза мъжът, — ще ти се прииска да не си слизал от самолета.

Себ се изненада, че не изпитва страх. Беше сигурен, че има предимство, стига този тип да си мисли, че има шанс да прибере малко лесни пари.

— Не е шашма — спокойно каза той. — Но тъй като става дума за голяма сума, Кели ще трябва да дойде с мен в Англия и да подпише някои документи, преди да си получи наследството.

В действителност Себ носеше всички необходими документи в сака си, ако Кели не желае да се върне в Англия — това беше план Б. Нуждаеше се единствено от подпис и свидетел, след което можеше да и даде платежно нареждане за цялата сума срещу 51 процента от "Мелър Травъл". Но след като се беше срещнал с партньора ѝ, това нямаше да се случи.

Беше минал доста отвъд план А, Б и сега умът му работеше усилено.

— Тя няма да ходи никъде без мен — заяви мъжът.

— Нищо против — каза Себ. — Но ще се наложи да си платите самолета до Лондон.

— Не вярвам на нито една твоя шибана дума — каза мъжът, взе кухненски нож и направи крачка към него. Себ за първи път изпита страх, но не помръдна от мястото си и дори реши да рискува.

— За мен е все тая — каза той, като гледаше Кели в очите. — Ако тя не иска парите, те ще отидат автоматично при по-малката ѝ сестра. — Поколеба се за момент — Морийн. — Очите му не се откъсваха от нейните.

— Не знаех, че имаш сестра — каза мъжът и изгледа свирепо Кели.

Тя кимна едва-едва.

— Аз… не съм я виждала от години, Ричи. Дори не знаех, че още е жива.

Себ беше чул всичко, което му трябваше.

— Морийн си е съвсем жива — каза той. — И много се надява Кели да не се върне в Англия.

— Да се надява колкото си иска — отвърна Ричи. — Само гледай тая кучка да се върне с парите ми — добави той и стисна ръката на момиченцето, докато то не избухна в сълзи. — Иначе няма да види Синди отново. И какво правим сега?

— Самолетът ми излита за Лондон утре сутринта в десет, така че мога да взема Кели към осем.

— Петстотин долара може и да ме убедят, че ще се върнеш — каза Ричи и размаха ножа пред него.

— Нямам толкова в себе си — отвърна Себ и извади портфейла си. — Но мога да ви дам всичко, което имам. — И извади 345 долара, които бързо изчезнаха в задния джоб на джинсите на Ричи.

— Ще ви взема утре сутринта в осем — каза Себ. Кели кимна, без да каже нищо. Себ се усмихна на момиченцето и си тръгна, без да се сбогува.

Излезе на улицата и пое по дългия път към хотела к центъра на града — щеше да мине известно време, преди да попадне на такси. Изруга. Само да беше знаел, че Кели има дъщеря!

Събуди се в два след полунощ — осем сутринта в Лондон. Затвори очи, но знаеше, че няма да заспи отново — биологичният му часовник тиктакаше и на друг континент беше съвсем буден. А и непрекъснато си мислеше как Кели Мелър се е озовала в подобна ситуация и с мъж като онзи тип. Явно беше заради детето.

Когато камбанарията на близката църква удари три, Себ се обади на Хаким в банката и му разказа подробно за срещата си с Ричи, Кели и Синди.

— Тъжно, че ще трябва да се върне в Чикаго, ако иска да е с дъщеря си — бяха първите думи на Хаким.

— Никоя майка не би искала да остави детето си при такова чудовище — каза Себ. — Дори не съм сигурен, че докато се върна, няма да си е променила мнението за пътуването.

— Дали ако му дадем хиляда долара в брой, ще пусне и момичето?

— Не мисля. Но двайсет и пет хиляди може и да го убедят.

— Ще оставя на теб да решаваш какъв е план В — каза Хаким. — Но за всеки случай вземи хиляда долара — добави той и затвори.

Себ взе дълъг горещ душ, избръсна се, облече се и слезе долу, за да се присъедини към другите ранобудници на закуска. Погледна менюто и осъзна, че е забравил колко много ядат американците сутрин. Учтиво отказа гофретите с кленов сироп, пържените яйца, наденицата, бекона и картофените кюфтета и се задоволи с купа мюсли и варено яйце.

Освободи стаята малко след седем и трийсет. Портиерът извика такси и шофьорът отново го погледна изненадано, когато Себ му даде адреса.

— Отивам да взема един човек — обясни той, — след което трябва да продължим за "О’Хеър".

Пристигнаха пред 1532 няколко минути по-рано и след като хвърли поглед на къщата, шофьорът остави двигателя запален. Себ реши да изчака до осем без една минута, тъй като не искаше да предизвиква Ричи повече от необходимото. Но не беше забелязал двата чифта очи, които се взираха с очакване в него през прозорец. Миг по-късно предната врата се отвори и малкото момиче изскочи на пътеката и се завтече към него. Майка му тихо затвори вратата след себе си и също се затича.

Себ се пресегна и бързо отвори задната врата на таксито, за да могат двете да скочат до него. Кели затвори и изкрещя: "Тръгвай, за бога, тръгвай", без нито за миг да откъсва поглед от вратата. Шофьорът с готовност изпълни заповедта.

Щом завиха на ъгъла и продължиха към летището, Кели въздъхна с облекчение, но така и не пусна дъщеря си. Мина известно време, преди да дойде достатъчно на себе си, за да заговори.

— Ричи се върна в два след полунощ и беше толкова пиян, че едва се държеше на крака. Срути се на леглото и веднага захърка. Сигурно няма да помръдне до обед.

— А по това време вие и Синди ще сте преполовили Атлантическия океан.

— И едно е сигурно, мистър Клифтън, няма да се върнем тук — каза тя, като прегръщаше дъщеря си. — С нетърпение очаквам отново да видя Бристол. Петдесет хиляди долара ще са повече от достатъчно да си купим някакво малко жилище, да си намеря работа и да запиша Синди в някое свястно училище.

— Не са петдесет хиляди — тихо каза Себ.

Кели го погледна разтревожено от изражението ѝ си личеше, че се страхува, че ще трябва да се върне на 1532 с празни ръце. Себ извади от куфарчето си плик, адресиран до мис Кели Мелър, и ѝ го подаде.

Тя го отвори и извади писмото. Докато го четеше, очите ѝ се разшириха от изумление.

Писмото падна на пода на таксито, защото Кели припадна.

20

— Днес бордът трябва да реши кой ще отведе "Мелър Травъл" в двайсет и първи век — каза председателят. — Две ползващи се с голямо уважение компании — "Соркин Интърнашънъл" и "Томас Кук" — предложиха два милиона за компанията, но ние трябва да решим коя според нас по-добре подхожда на нуждите ни. Следва да посоча пред това събрание — продължи Нолс, — че поканих мистър Соркин и мистър Брук от "Томас Кук" да говорят пред борда, за да можем да преценим достойнствата на офертите им. Мистър Брук така и не отговори на поканата ми. Тълкувайте го, както намерите за добре. — Нолс не добави, че макар да беше подписал писмото до Брук преди седмица, то бе пуснато едва вчера. — Мистър Соркин обаче не само отговори незабавно, но и прекъсна натоварения си график, за да бъде днес сред нас, и тази сутрин депозира два милиона паунда в банката ни, за да докаже, че намеренията му са сериозни.

Нолс се усмихна: вече му беше обещано, че още един милион ще бъде преведен в анонимната му сметка в "Питер и Сие" в Женева и ще бъде освободен в момента, в който Конрад Соркин поеме "Мелър Травъл". Не знаеше обаче, че Соркин няма никакво намерение да плаща два милиона за компанията. Само след няколко часа той щеше да притежава 51 % от "Мелър Травъл" и всички на тази маса щяха да останат без работа, а Нолс щеше да си мечтае напразно за милиона.

— И тъй — продължи Нолс, — позволете ми да поканя мистър Соркин да се обърне към борда, за да ви каже как вижда бъдещето на "Мелър Травъл", ако решим да приемем предложението му.

Соркин, облечен в елегантен тъмносив костюм по поръчка, бяла риза и вратовръзка на Манчестър Комюнити Колидж на алени и жълти ивици, която нямаше право да носи, стана от мястото си в другия край на масата.

— Господин председател, позволете в началото да поговоря за философията на моята компания. "Соркин Интърнашънъл" вярва на първо място в хората и затова основният ни приоритет са служителите, като се започне от жената, която приготвя чай, до изпълнителния директор. Вярвам в лоялността и приемствеността над всичко останало и мога да уверя този борд, че нито един служител на "Мелър Травъл" няма да се окаже ненужен. Възнамерявам да бъда по-скоро пазител на компанията, който ще работи неуморно от името на акционерите ѝ. Затова искам да кажа от самото начало, че ако "Соркин Интърнашънъл" има щастието да придобие "Мелър Травъл", ви очаква бързо увеличаване на работната сила, защото възнамерявам да наема повече служители, а не по-малко, като се надявам, че след време "Мелър Травъл" ще направи оферта за купуването на "Томас Кук", а не обратното. Разбира се, това ще изисква голяма инвестиция и ви гарантирам, че съм готов да я направя. Но моята компания ще изисква също така твърда и надеждна ръка на кормилото, като се имат предвид разтърсващите събития от последните месеци. Ако позволите да перифразирам Оскар Уайлд: "Да изгубиш един председател е нещастие, но да изгубиш двама…"

Нолс със задоволство забеляза, че един-двама членове на борда се усмихват.

— Предвид това — продължи Соркин, — смятам, че е важно да ви покажа моята вяра не само във вашия председател, но и в целия борд. Така че ми позволете да кажа недвусмислено, че ако компанията бъде избрана да придобие "Мелър Травъл", ще поканя Джим Нолс да продължи да оглавява борда и ще помоля всички вие да останете на постовете си.

Този път само един директор не се усмихваше.

— Нека работим заедно и бързо да възстановим тази компания на мястото, на което беше, и след това да пристъпим към разширяване, така че "Мелър Травъл" да се превърне в обект на завист от страна на другите пътнически фирми по целия свят. Позволете накрая да кажа, че се надявам да решите, че съм подходящият човек, който ще поведе компанията към следващия век.

Соркин седна сред викове "Браво, браво!". Един директор дори го потупа по гърба.

— Господа — каза Нолс, — тъй като председателят на борда на "Томас Кук" така и не се яви, предлагам да продължим и да решим коя компания да придобие "Мелър Травъл" — "Соркин Интърнашънъл" или "Томас Кук"? Ще помоля секретарят да води гласуването.

Мистър Аркрайт стана бавно от мястото си.

— Моля членовете на борда, които желаят да гласуват в полза на "Соркин Интърнашънъл", да вдигнат…

Вратата на заседателната зала рязко се отвори и влязоха трима мъже и една жена.

— Какво означава това нахлуване? — остро попита Нолс и скочи на крака. — Това е закрито заседание на борда и нямате право да бъдете тук.

— Мисля, че ще откриете, че имаме — отвърна Арнолд Хардкасъл. — Както знаете, мистър Нолс, аз съм юридическият представител на "Фартингс Кауфман" и идвам заедно с изпълнителния директор на банката мистър Себастиан Клифтън и с председателя на борда на "Томас Кук" мистър Рей Брук, който едва тази сутрин получи покана да присъства на срещата.

— А младата дама? — попита Нолс, без да се опитва да скрие сарказма си. — Кой е поканил нея?

— Тя не получи покана — отвърна Хардкасъл. — Но ще оставя на мис Мелър да обясни на борда защо е тук.

Нолс рухна в стола си, сякаш беше получил удар от боксьор тежка категория.

Себастиан се усмихна окуражаващо на Кели. Часове наред през изминалата седмица беше подготвял протежето си за този момент. Тя се бе оказала добър ученик, който бързо схваща нещата. Вече не беше с вехт халат и с избледняваща синина на окото. Младата жена, която стоеше пред борда, показваше увереността на човек, който много добре осъзнава властта която притежава като мажоритарен акционер на "Мелър Травъл". Малцина биха я познали като същата жена, която Себастиан бе открил в Чикаго само преди няколко дни.

Себ бързо бе открил колко интелигентна е Кели и след като беше освободена от оковите на Тафт Роуд 1532, тя моментално схвана какво означава да притежава 51 процента от компанията на баща си. В деня на заседанието на борда тя бе повече от готова да изиграе ролята си и да си върне онова, което ѝ принадлежеше по право.

Конрад Соркин бавно се изправи и определено не изглеждаше застрашен. Но пък Себ подозираше, че в миналото му се е случвало да се озовава в доста по-напрегнати ситуации. Той погледна право към Кели, сякаш я предизвикваше да си отвори устата.

— Мистър Соркин — с топла усмивка му каза тя, — аз съм Кели Мелър и съм дъщерята на покойния Дезмънд Кевин Мелър, който ми остави цялото си имущество според завещанието си.

— Мис Мелър — отвърна Соркин, — трябва да посоча, че все още притежавам петдесет и един процента от акциите на компанията, които купих напълно законно от баща ви.

— Дори това да е вярно, мистър Соркин — каза Кели, без да е нужно Себ да я подканя, — ако ви платя десетте хиляди паунда преди края на работния ден, тези акции автоматично се връщат при мен.

Хардкасъл пристъпи напред, отвори куфарчето и извади от него паспорта на клиента си, завещанието на Мелър и платежно нареждане за 10 000 паунда. Постави ги на масата пред Соркин, който обаче изобщо не ги погледна.

— Преди края на работния ден, ако позволите да повторя думите ви, мис Мелър — каза Соркин. — И тъй като банките затварят след двайсет минути — продължи той, поглеждайки часовника си, — мисля, че ще откриете, че чекът ви няма да може да бъде одобрен до понеделник сутринта, когато контрактът ще бъде безсилен и аз ще съм собственикът на "Мелър Травъл", а не вие.

— Ако си направите труда да погледнете по-внимателно — намеси се Арнолд, — ще видите, че ви представяме не чек, мистър Соркин, а платежно нареждане и следователно законен документ, който позволява на мис Мелър като наследница на баща си да си върне онова, което ѝ принадлежи по право.

Един-двама от директорите в борда определено се чувстваха неспокойно.

Соркин незабавно отвърна на удара.

— Очевидно не сте наясно, мистър Хардкасъл, че вече получих одобрението на борда да придобия компанията, както ще потвърди мистър Нолс.

— Вярно ли е? — попита Себ и се обърна към председателя.

Нолс погледна нервно към Соркин.

— Да, решението беше гласувано и сега "Соркин Интърнашънъл" контролира "Мелър Травъл".

— Може би е време да си вървите, мистър Клифтън, преди да се изложите още повече — каза Соркин.

Себ искаше да възрази, но знаеше, че ако бордът наистина е гласувал "Соркин Интърнашънъл" да придобие "Мелър Травъл", ще трябва да се подчини на решението му и макар че Кели все още притежаваше 51 процента от акциите, те нямаше да струват нищо, след като Соркин продаде активите на компанията.

Арнолд прибираше документите в куфарчето си, когато един самотен глас обяви:

— Не е имало никакво гласуване.

Всички се обърнаха към един от директорите, който досега не се беше обаждал. Себастиан си спомни, че при посещението си в затвора Мелър му беше казал, че все още има един приятел в борда.

— Тъкмо се канехме да гласуваме, когато пристигнахте — каза Анди Добс. — И мога да ви уверя, мистър Клифтън, че може и да съм единственият, но бих гласувал за "Томас Кук".

— Аз също — обади се друг директор.

Нолс се огледа отчаяно за подкрепа, но беше ясно, че дори внимателно подбраните му хора го изоставят.

— Благодаря, господа — каза Себастиан. — Може би дойде времето вие да си вървите, мистър Соркин. Или желаете да подложа това на гласуване?

— Разкарай се, надут никаквец — каза Соркин. — Не се плаша лесно.

— Не заплашвам никого — отвърна Себ. — Тъкмо обратното, опитвам се да бъда полезен. Както несъмнено знаете, днес е дванайсети юни, което означава, че пребивавате в страната от двайсет и девет дни. Така че ако не напуснете бреговете ни до полунощ, ще станете обект на британската данъчна система, а съм сигурен, че това е нещо, което искате да избегнете.

— Не ме плашиш, Клифтън. Адвокатите ми са повече от способни да се справят с мижитурка като теб.

— Може би. Но няма да е зле да ги предупредите, че сметнах за свой дълг да съобщя на данъчните за присъствието ви в Бристол, така че не се изненадвайте, ако полицията се качи на яхтата ви и я арестува една минута след полунощ.

— Няма да посмеят.

— Не мисля, че бихте желали да поемете такъв риск. Разбрах също, че от Скотланд Ярд са започнали разследване на подозрителната смърт на Дезмънд Мелър, а френските власти, които неотдавна откриха едно тяло, изхвърлено на брега край Ница, за което имат основание да смятат, че е на Ейдриън Слоун, са издали заповед за ареста ви.

— Няма да могат да ми припишат нищо.

— Сигурно сте прав. Но имам чувството, че мистър Нолс би се съгласил да помогне на Интерпол в това разследване. Разбира се, стига да не желае да прекара остатъка от живота си в една килия с вас.

Нолс, който видимо беше пребледнял, се отпусна тежко на стола си.

— На твое място бих се безпокоил за собствения си живот, Клифтън — каза Соркин.

— Глупаво е да ми отправяте подобна заплаха пред толкова много свидетели — каза Себ. — Особено когато един от тях е кралски адвокат, който чува всяка ваша дума.

Соркин погледна Арнолд Хардкасъл и млъкна.

— Честно казано, мисля, че е време да последвате примера на вашия герой Наполеон и да се изнесете възможно най-бързо.

Двамата продължиха да се гледат втренчено още известно време. Накрая Соркин хвърли договора на масата, взе платежното нареждане и тръгна да излиза, но Кели пристъпи отново напред.

— Преди да си тръгнете, мистър Соркин, мога ли да попитам колко сте склонен да ми предложите за моите петдесет и един процента от "Мелър Травъл"?

Всички се обърнаха към новия собственик на компанията и Себастиан не успя да скрие изненадата си. Това не беше част от добре подготвения сценарий. Кели гледаше Соркин и чакаше отговора му.

— Готов съм да ви платя три милиона паунда за акциите ви — спокойно каза Соркин, който си даваше сметка, че пак може да направи добра печалба, след като Нолс няма да си получи своя милион.

Кели се замисли над предложението му и най-сетне отвърна:

— Благодарна съм за предложението ви, мистър Соркин, но мисля, че предпочитам да си имам работа с "Фартингс Кауфман".

Себастиан ѝ се усмихна и въздъхна с облекчение.

— И тъй като трябва да напуснете териториалните води преди полунощ, мистър Соркин, няма да ви задържам повече.

— Мръсна кучка — каза Соркин, докато минаваше покрай нея на път към вратата.

Усмивката на Кели показваше, че е поласкана от обидата.

Нолс изчака Соркин да затръшне вратата, преди да заговори отново.

— Тъкмо се канехме да гласуваме, мис Мелър. Мога ли да помоля секретаря на компанията да…

— Това вече не е необходимо — прекъсна го Кели и взе договора, който Соркин бе оставил на масата. — В качеството си на мажоритарен акционер аз решавам бъдещето на компанията.

Идеално подбрани думи, помисли си Себастиан. Самият той не би могъл да го каже по-добре.

— Първото ми решение като нов собственик е да ви уволня, мистър Нолс, наред с целия борд. Съветвам ви да напуснете незабавно.

Себ не успя да сдържи усмивката си, докато Нолс и останалите директори си събираха книжата и мълчаливо си тръгваха.

— Добра работа — каза той, когато и последният член на борда се изниза през вратата.

— Благодаря, мистър Клифтън — отвърна Кели. — И позволете да кажа, че много оценявам всичко, което направихте вие и екипът ви от "Фартингс Кауфман", за да стане това възможно.

— За мен е удоволствие.

— Длъжна съм да попитам — продължи тя, — след като мистър Соркин бе готов да ми плати три милиона за акциите, да приемам ли, че "Томас Кук" ще предложи същата цена?

Беше обърнала нова страница от сценария, която Себ не беше чел. Преди той да успее да отговори, Рей Брук се позасмя и каза:

— Имаме сделка, млада госпожо.

— Благодаря — каза Кели и се обърна към адвоката на банката. — Ще оставя подготвянето на документите на вас, мистър Хардкасъл, и ви моля да ме уведомите веднага щом получа своите три милиона.

— Мисля, че това беше намек да си вървим — каза председателят на "Кук", който не можете да скрие широката си усмивка.

Тримата мъже излязоха от заседателната зала.

Кели поседя известно време, след което вдигна телефона пред себе си и набра номера, на който се беше обаждала всяка вечер през последните две седмици.

И веднага щом чу познатия глас от другата страна, каза:

— Всичко мина по план, Вирджиния.