Трима другари

I

Небето беше жълто като месинг и още неопушено от дима на комините. Зад покривите на фабриката светлееше по-ярко. Всеки миг слънцето щеше да се покаже. Погледнах часовника. Нямаше още осем. Бях подранил с четвърт час.

Отключих портата и приготвих бензиновата помпа. По това време винаги минаваха няколко коли, които трябваше да се зареждат с бензин.

Неочаквано чух зад себе си дрезгаво скърцане, като че ли под земята развиваха ръждясал винт. Спрях и се ослушах. После минах през двора, върнах се в работилницата и предпазливо открехнах вратата. В полутъмното помещение залиташе призрак. Носеше мръсна бяла забрадка, синя престилка, дебели пантофи, тежеше деветдесет килограма и размахваше метла — беше чистачката Матилде Щос.

Постоях известно време, загледан в нея. С грацията на хипопотам тя се олюляваше между охладителите на автомобилите и с глух глас пееше песента за верния хусар. На масата до прозореца бяха оставени две бутилки коняк. Едната от тях почти празна. До снощи беше пълна. Забравил бях да ги заключа.

— Но, госпожа Щос!… — казах аз.

Песента секна. Метлата падна на пода. Блаженото хилене помръкна. Сега аз бях призракът.

— Исусе Христе! — заекна Матилде и се втренчи в мене със зачервените си очи. — Толкова рано не ви очаквах…

— Разбирам. Услади ли ви се?

— Ах, да… ама сега ми е много тежко. — Тя си избърса устата. — Направо съм зашеметена.

— Е, не преувеличавайте! Само сте се натряскали. Олюлявате се като моряк на брега.

Тя с мъка се държеше на краката си. Мустачките й потрепваха, клепките се притваряха като на стар бухал. Но постепенно успя да се съвземе. Пристъпи решително крачка напред.

— Господин Локамп… какво да се прави, човещина… най-напред го помирисах… сетне отпих само глътка… защото все ми е така премаляло от глад, да, а после… после трябва да ме е тикал сатаната. Една бедна жена не бива да се въвежда в изкушение и шишето да стои на открито.

Не за пръв път я заварвах така. Всяка сутрин тя идваше за два часа да почисти работилницата и човек спокойно можеше да остави наоколо колкото пари иска — не посягаше, но ракията подушваше като плъх сланина.

Повдигнах бутилката.

— Естествено до коняка за клиентите не сте се докоснали, но хубавия коняк на господин Кьостер сте очистили.

Лека усмивка пробягна по сбръчканото лице на Матилде.

— Право си е, от тия работи разбирам. Ще ме издадете ли, господин Локамп? Мене, беззащитната вдовица?

Поклатих глава.

— Днес няма.

— Тогава да се измъквам. Ако дойде господин Кьостер — боже упази!

Отидох при шкафа и го отключих.

— Матилде…

Тя бързо се заклатушка към мен. Вдигнах една кафява правоъгълна бутилка.

Замаха ръце в знак на протест.

— Не съм аз! Честна дума! Тази не съм я пипала.

— Знам — казах аз и и напълних една чаша. — А познавате ли го поне?

— Хубава работа! — Тя облиза устни. — Ром! „Щайналтер Ямайка“!

— Добре. Тогава изпийте си чашата!

— Аз? — Тя се стъписа. — Господин Локамп, това е твърде много! Карате ме да почервенея от срам! Старата Щос си подръпва тайно от вашия коняк, а вие на туй отгоре я черпите и с ром! Светец, светец сте вие! По-добре да умра, отколкото да приема такова нещо!

— Е? — казах аз и си дадох вид, че искам да прибера чашата.

— Е, тогава! — Тя посегна бързо. — Зададе ли се добро, не му обръщай гръб, пък ако ще и да не го разбираш. Наздраве! Да не би да имате рожден ден?

— Да, Матилде. Позна.

— Какво, наистина ли? — Тя сграбчи ръката ми и я разтърси. — Най-сърдечни благопожелания! Парите да прииждат към вас! Господин Локамп… — тя си избърса устата, — толкова съм развълнувана, непременно трябва да му ударя още една. Че аз ви обичам като син.

— Добре.

Напълних още една чаша. Тя я изля в устата си и напусна работилницата с благословии.

Прибрах бутилката и седнах до масата. Бледите слънчеви лъчи огряваха ръцете ми през прозореца. Странно чувство — такъв рожден ден, дори и когато човек не му отдава никакво значение! Тридесет години — а беше време, когато мислех, че никога няма да стана на двадесет, толкова далеч ми изглеждаха. Но после…

Извадих от чекмеджето лист хартия и взех да смятам. Детство, училище — комплекс, далечен и вече недействителен. Истинският живот започна едва през 1916 година. Тогава бях новобранец, слаб, израстен, осемнадесетгодишен, обучаван на „залегни“ и „стани“ по командата на мустакат подофицер в разораните угарни ниви зад казармата. През една от първите вечери майка ми дойде в казармата да ме види, ала се наложи да чака повече от час. Не бях подредил раницата си според предписанията и затова, за наказание трябваше през свободното време да мия нужниците. Тя искаше да ми помогне, но не биваше. Плака, а аз бях толкова уморен, че заспах още докато седеше при мене.

Фландрия, 1917. С Мидендорф си бяхме купили от лавката бутилка червено вино. Така искахме да си устроим празник. Но не можахме. Рано сутринта започна усиленият огън на англичаните. Кьостер бе ранен по обед, Майер и Детерс загинаха следобед. А вечерта, когато вече мислехме, че настъпва затишие и отворихме бутилката, се появи газ и нахлу в укритията. Наистина ние наложихме своевременно маските, но маската на Мидендорф бе повредена. Когато забеляза това, беше твърде късно. Докато я свали и намери нова, той беше вдишал много газ и вече повръщаше кръв. Умря на следната сутрин, лицето му беше зелено-черно, вратът му целият изподран, така се бе мъчил с нокти да го разкъса, за да си поеме въздух.

1918. В лазарета. Няколко дни преди това беше пристигнал нов транспорт. Хартиени превръзки. Тежко ранени. Ниските операционни колички през целия ден влизаха и излизаха. Понякога се връщаха празни. До мене лежеше Йозеф Щол. Беше останал без крака, но още не знаеше. Не можеше да се види, защото завивката му беше метната върху телена поставка. А и едва ли би повярвал, тъй като усещаше болки в краката. През нощта в нашата стая умряха двама души. Единият много бавно и мъчително.

1919. Отново у дома. Революция. Глад. Навън не е стихнало тракането на картечници. Войници срещу войници. Другари срещу другари.

1920. Опит за преврат. Карл Брьогер разстрелян. Кьостер и Ленц арестувани. Майка ми в болницата. Рак в последен стадий.

1921…

Замислих се. Вече не я помнех. Годината просто липсваше. През 1922 година бях железопътен работник в Тюрингия, през 1923 — завеждащ реклама във фабрика за гумени изделия. Беше по време на инфлацията. Печелех двеста билиона марки месечно. Два пъти дневно ни даваха пари и веднага след това половин свободен час, за да се втурнем в магазините и успеем да си купим нещо, преди да е обявен новият курс на долара; после парите вече губеха половината от стойността си.

А по-късно? Следващата година? Оставих молива. Нямаше смисъл да се преценява всичко това. А и едва ли го помнех вече толкова точно. Беше твърде объркано. Последния си рожден ден отпразнувах в кафене „Интернационал“. Цяла година работих там като пианист за развлечение на публиката. След това отново срещнах Кьостер и Ленц. А сега седях тук в РАВП: работилница за автомобилни поправки „Кьостер и съдружие“. Съдружниците бяхме Ленц и аз, но в действителност работилницата принадлежеше само на Кьостер. По-рано той ни беше съученик и наш ротен командир; после пилот, по-късно, за известно време, студент, подир това автомобилен състезател и най-сетне бе купил тази барака. Пръв се бе присъединил към него Ленц, който беше скитал няколко години из Южна Америка; след това аз.

Извадих от джоба си цигара. Всъщност можех да бъда напълно доволен. Не ми вървеше зле, имах работа, бях силен, не се изморявах лесно, бях здрав в общоприетия смисъл; и все пак беше по-добре да не се замисляш много за това. Особено пък когато си сам. И вечер. Понякога в такива вечери те навестява нещо от миналото и се взира в теб с мъртви очи. Но затова пък има ракия.

Порталът изскърца. Скъсах листчето с датите от моя живот и го хвърлих в коша за хартия. Вратата се отвори със замах. В рамката и стоеше Готфрид Ленц, дълъг, сух, със сламеноруса грива и нос, който би подхождал на съвсем друг човек.

— Хей, Роби — изрева той, — стар плъх, вдигни се и застани мирно! Началниците искат да поговорят с тебе!

— Боже мой! — Станах. — Аз се надявах, че не сте се сетили за това! Бъдете милостиви, момчета!

— Толкова би ти прилягало!

Готфрид остави на масата пакет, в който нещо подрънкваше силно. След него влезе и Кьостер. Ленц се изстъпи пред мене.

— Роби, кого срещна пръв тази сутрин?

Помислих малко.

— Една танцуваща стара жена.

— Свети Моисей! Лоша поличба, но съвпадна с твоя хороскоп. Вчера го направих. Ти си роден под знака на Стрелеца, ненадежден, колеблив, тръстика на вятъра, с подозрителен сатурнов триъгълник и с неблаговиден Юпитер през тази година. И тъй като ние с Ото сме ти за баща и майка, аз ти поднасям първо нещо за защита. Приеми този амулет. Някога го получих от една потомка на инките. Тя имаше синя кръв, плоски ходила, въшки и дарбата да предрича бъдещето. „Белокожи страннико — ми каза тя, — царе са носили това нещо, в него е стаена силата на слънцето, на луната и земята, да не говорим пък за по-малките планети — дай ми един сребърен долар за ракия и ще го имаш.“ А за да не се прекъсне веригата на щастието, аз ти го давам. Ще те закриля и ще обърне в бягство неприветливия към теб Юпитер.

Той ми окачи на врата, миниатюрна черна фигура на тънка верижка.

— Така! Това е срещу бедите от небето, а срещу всекидневните земни — шест бутилки ром от Ото! Два пъти по-стар от тебе!

Ленц разтвори пакета и нареди на утринното слънце бутилките една до друга. Грееха като кехлибар.

— Изглежда чудесен! — казах аз. — откъде го имаш Ото?

Кьостер се засмя.

— Заплетена работа. Дълго е да се разправя. Но кажи как се чувствуваш? Като на тридесет?

Кимнах в знак на несъгласие.

— Като на шестнадесет и на петдесет едновременно. Нищо особено.

— И на това казваш „нищо особено“? — отвърна Ленц. — Но то е най-висшето, което съществува. Та ти самовластно си победил времето и живееш двойно.

Кьостер ме изгледа.

— Остави го, Готфрид — каза тогава той. — Рождените дни страшно подтискат самочувствието. Особено сутрин. Той ще се съвземе.

Ленц присви очи.

— Колкото по-скромно е самочувствието на един човек, толкова по-голяма е истинската му стойност, Роби. Утешава ли те това поне малко?

— Не — казах аз, — никак. Когато човек добие някаква стойност, той вече се превръща в паметник на самия себе си. Намирам го за уморително и скучно.

— Той философствува, Ото — каза Ленц, — значи е спасен. Вече е преминал мъртвата точка! Мъртвата точка на рождения ден, когато човек се взира в собствените си зеници и открива, че е клетник. А сега успокоени да започнем всекидневната си работа и да сложим масло в търбуха на стария кадилак…

Работихме до здрач. После се измихме и преоблякохме. Погледът, който Ленц хвърли към строените бутилки, издаваше жажда.

— Да счупим ли врата на някоя?

— Нека Роби реши — каза Кьостер. — Грубовато е, Готфрид, да направиш подарък и сам да подсещаш за почерпка.

— А още по-грубо е да оставиш дарителите да умрат от жажда — отвърна Ленц и отвори една бутилка.

Миризмата се разнесе из цялата работилница.

— Свети Моисей — каза Готфрид.

Всички почнахме да душим.

— Фантастично, Ото! Трябва да прибегнеш до възвишената поезия, за да откриеш достойно сравнение.

— За такова питие тая мрачна барака е твърде жалка! — реши Ленц. — Знаете ли какво? Да отидем с кола извън града и да вечеряме някъде, а бутилката да — вземем със себе си. Ще си я пийнем сред волната божия природа!

— Блестящо!

Изтикахме настрана кадилака, по който бяхме работили следобед. Зад него стоеше нещо чудновато на колела. Състезателната кола на Ото Кьостер, гордостта на работилницата.

Навремето Кьостер купи колата, високостенна таратайка, на някакъв търг за толкова пари, колкото би дал за един сандвич. Специалистите, които я видяха тогава, незабавно я определиха като интересен експонат за музей на превозни средства. Конфекционерът Болвиз, собственик на фабрика за дамски манта и любител-състезател, посъветва Ото да направи от колата шевна машина. Но Кьостер не обърна внимание на тези приказки.

Той разглоби колата като джобен часовник и работи по нея месеци наред от сутрин до късна нощ. И тогава една вечер се яви с нея пред бара, в който обикновено се събирахме. Болвиз едва не умря от смях, когато видя колата отново — толкова смешна изглеждаше все още. И за да направи шега, предложи на Ото облог. Залагаше двеста марки срещу двадесет, ако Кьостер приемеше да се състезават с неговата нова спортна кола; разстояние — десет километра, при това един километър преднина за колата на Ото. Кьостер прие облога. Всичко живо се смя и очакваше голямо удоволствие. Но Ото не спря дотук. Отказа се от преднината и с лице, което не трепна, увеличи залога на хиляда марки срещу хиляда. Изумен, Болвиз го попита дали не трябва да го откара в лудницата. Вместо отговор Кьостер само запали мотора. И двамата потеглиха веднага, за да осъществят надпреварата. След половин час Болвиз се върна, загубил ума и дума, сякаш беше видял легендарно морско чудовище. Мълком той попълни чека, а после още един. Искаше да купи колата незабавно. Ала Кьостер му се изсмя. Не би я дал за нищо на света. Но колкото и безупречна да беше тя като машина, външно все още изглеждаше твърде зле. За всекидневна употреба бяхме монтирали една особено старомодна каросерия, която и прилягаше точно; лакът бе загубил блясъка си, калниците бяха с пукнатини, а покривният брезент беше десетгодишен. Бихме могли да подобрим, всичко това, но си имахме причина да не го правим.

Колата се наричаше Карл. Карл, призракът на шосетата.

Карл фучеше по пътя.

— Ото — казах аз, — задава се жертва.

Подире ни нетърпеливо свиреше тежък буик. Той бързо ни настигна. Скоро предниците се изравниха. Човекът на волана погледна пренебрежително към нас. Измери с очи жалкия Карл. След това се извърна и забрави за нас.

След няколко секунди трябваше да установи, че Карл все още се движи на една линия с него. Той се понамести на седалката, погледна ни развеселен и даде газ. Но Карл беше непоколебим. Продължаваше да се движи, дребен и пъргав, като териер редом с дог, на една линия с блестящия локомотив от никел и лак. Човекът хвана кормилото по-здраво. Той не подозираше нищо и присмехулно изкриви устни. Личеше, че сега иска да ни покаже какво може неговата шейна. Натискаше тъй силно педала за газта, че ауспухът цвърчеше както лете поляна, пълна с чучулиги. Но нямаше полза; не можеше да ни изпревари. Грозен и неугледен, сякаш по силата на магия, Карл му се бе прилепил отстрани. Удивен, мъжът ни гледаше втренчено. Не проумяваше как при скорост над сто километра не се бе избавил от старомодната таратайка, пътуваща редом. Погледна учуден своя скоростомер, като че ли можеше да е повреден. После даде пълен газ.

Сега колите вървяха близо една до друга по дългото право шосе. След няколкостотин метра отсреща забуча камион. Буикът трябваше да мине зад нас и да му даде път. Едва се бе изравнил с Карл отново, когато профуча една погребална кола с развяващи се ленти по венците, и той пак бе принуден да отстъпи. Подир нея нищо не се мяркаше на пътя.

Междувременно човекът на волана бе загубил цялото си високомерие; раздразнен, със стиснати устни, той се бе привел напред — състезателската треска го бе обзела и изведнъж се оказа, че честта на неговия живот зависи единствено от това: в никакъв случай да не отстъпи малодушно на кучето, което джафка тук.

Ние, напротив, седяхме привидно равнодушни на местата си. Буикът просто не съществуваше за нас. Кьостер гледаше спокойно шосето, аз отегчен — небето, а Ленц, макар от напрежение да бе като опъната струна, извади вестник и зачете, сякаш за него нямаше нищо по-важно от това да чете тъкмо сега.

След няколко минути Кьостер ни смигна. Карл неусетно намали скоростта, а буикът бавно ни изпревари. Широките блестящи калници се промъкнаха край нас. Ауспухът шумно блъвна към лицата ни син дим. Постепенно буикът си извоюва около двадесет метра преднина; тогава, както очаквахме, на прозореца се появи лицето на собственика — победоносно ухилено. Смяташе, че е спечелил.

Но мъжът не се задоволи с това. Не можеше да се откаже от разплата. Махна с ръка да го следваме. Даваше ни знак особено спокойно, уверен в победата си.

— Ото! — почна Ленц предупредително.

Но стана излишно да продължава. В същия миг Карл подскочи. Компресорът просвири. И неочаквано ръката, махаща от прозореца, изчезна, тъй като Карл, приел поканата, приближаваше. Приближаваше се неудържимо, възобнови предишната скорост и едва сега, за пръв път, ние удостоихме с внимание чуждата кола. С невинно питащи погледи се извърнахме към човека на волана, показвайки му, че с удоволствие бихме узнали защо ни бе махал с ръка. Но той трескаво се изви на другата страна и едва тогава Карл с всички сили се понесе напред, потънал в кал, с тресящи се калници, един пожънал победа мърльо.

— Здравата го нареди, Ото! — каза Ленц на Кьостер. — Вечерята няма да му хареса.

Тези гонитби бяха причина да не сменяме каросерията на Карл. Стига да се появеше на шосето, веднага някой се опитваше да го надмине. От другите коли го гледаха, както глутница гладни котки гледа врана с прекършени криле. Той подтикваше към надпревара и най-миролюбивите семейни коли, и дори дългобради, мудни дебеланковци, когато видеха пред себе си да танцува неговата подрънкваща каросерия, биваха обземани от неудържима състезателска страст. Кой би могъл да предполага, че в тази смешна фигура туптеше голямото сърце на състезателен мотор!

Ленц бе убеден, че Карл влияе възпитателно. Учел хората на страхопочит пред творческото начало, което винаги се таяло под някаква небиеща на очи черупка. Тъй говореше Ленц, който твърдеше за себе си, че бил последният романтик.

Спряхме пред малка гостилница и се измъкнахме от колата. Вечерта беше хубава и тиха. Браздите на разораните ниви мъждукаха с виолетов отблясък. Златистокафявите синори светлееха. Като едри фламинга облаците се носеха по ябълково-зеленото небе, приютили помежду си тънкия сърп на новата луна. В прегръдките на един лещак, вълнуващо гол, но вече с надеждата на набъбналите пъпки, се таяха здрач и предчувствие. Откъм малката гостилница идеше миризма на пържен дроб. Миришеше и на лук. Въодушевление изпълни сърцата ни.

Ленц се втурна в заведението, воден от аромата. Върна се сияещ.

— Да видите само пържените картофи! Бързо, иначе най-хубавото ще отиде!

В същия момент още една кола забръмча насам. Не се помръдвахме, сякаш бяхме пуснали корени. Това беше буикът. Спря рязко до Карл.

— Хайде! — каза Ленц.

Вече неведнъж бяхме имали сбивания за подобни неща.

Мъжът слезе. Беше едър и пълен, носеше широк, кафяв реглан от камилска вълна. Погледна с досада към Карл, после свали дебелите си жълти ръкавици и пристъпи към нас.

— Модел ли е вашата кола? — попита той Кьостер, който беше най-близо до него, с лице като кисела краставица.

И тримата го гледахме известно време мълчаливо. Сигурно ни вземаше за празнично облечени монтьори, тръгнали тайно с чужда кола.

— Казахте ли нещо? — попита го най-сетне Ото с израз на съмнение, за да го поучи, че би могъл да бъде и по-вежлив.

Човекът се изчерви.

— Попитах за тази кола тук — поясни той навъсен и с предишния си тон.

Ленц изопна рамене. Ноздрите на големия му нос потръпваха. Той извънредно много държеше другите да се отнасят вежливо с него. Но преди да отвори уста, изведнъж, сякаш от ръката на призрак, втората врата на буика се открехна; подаде се едно тънко краче, последва малко коляно и тогава слезе една девойка и бавно закрачи към нас.

Спогледахме се изненадани. Не бяхме видели, че в колата има още някой. Ленц веднага промени държанието си. Сега цялото му обсипано с лунички лице се усмихваше. Изведнъж, кой знае защо, всички се усмихнахме.

Дебелият ни гледаше слисан. Беше загубил увереността си и видимо не знаеше вече как да постъпи.

— Биндинг — представи се най-сетне той с лек поклон, като че ли можеше да намери опора в името си.

Момичето се бе приближило съвсем. Ние станахме още по-любезни.

— Ото, покажи колата — каза Ленц, като хвърли бърз поглед към Кьостер.

— Защо не — съгласи се Ото и весел отвърна на погледа му.

— Наистина бих я разгледал с удоволствие — каза Биндинг, вече по-примирително. — Трябва да е дяволски бърза. Просто ме издуха назад.

Двамата минаха отсреща към паркинга и Кьостер вдигна капака от мотора на Карл.

Момичето не отиде с тях. Стройно и мълчаливо, остана до нас с Ленц в здрача. Очаквах, че Готфрид ще използува случая и ще се хвърли в неудържима атака. Той беше за такива положения. Сега обаче изглеждаше онемял. Обикновено можеше да се втурва като див петел — но този път стоеше и не се помръдваше, същински кармелитски монах в отпуск.

— Извинете, моля — казах аз най-сетне. — Не видяхме, че и вие сте в колата. Иначе не бихме си позволили такава лудория.

Момичето ме погледна.

— Защо не? — отвърна то спокойно, с изненадващо плътен глас. — Не беше толкова лошо.

— Лошо не, ала не и съвсем прилично. Колата вдига приблизително двеста километра в час.

Непознатата се приведе малко напред и пъхна ръце в джобовете на мантото си.

— Двеста километра?

— Точно сто осемдесет и девет и две десети, официално установено — обясни гордо Ленц, сякаш изстреля думите си с пистолет.

Девойката се засмя.

— А ние предполагахме около шестдесет-седемдесет.

— Видяхте ли — казах аз, — не сте могли да знаете.

— Не — отвърна тя, — действително не знаехме. Вярвахме, че буикът е два пъти по-бърз от вашата кола.

— Да… — Аз ритнах с крак настрани някакво откършено клонче. — Но ние имахме твърде голямо предимство. А господин Биндинг явно доста ни се е ядосвал.

Тя се засмя.

— Отначало положително. Но човек трябва да умее и да губи. Как иначе би могло да се живее?

— Естествено.

Разговорът секна. Погледнах към Ленц. Но Последния романтик само се хилеше, ноздрите му потръпваха; беше ме изоставил.

Брезите шумоляха. Една кокошка кудкудякаше зад къщата.

— Чудесно време! — казах аз накрая, за да наруша мълчанието.

— Да, прекрасно — отвърна момичето.

— И толкова меко! — добави Ленц.

— Дори необикновено меко! — допълних аз.

Отново настъпи мълчание. Момичето сигурно ни смяташе за големи глупци, но и при добра воля нищо не ми идваше наум. Ленц душеше въздуха.

— Печени ябълки — каза той с чувство. — Изглежда, има и печени ябълки към пържения дроб. Деликатес.

— Несъмнено — потвърдих аз и проклех и двама ни.

Кьостер и Биндинг се върнаха. За няколко минути Биндинг бе станал съвсем друг. Изглежда, че беше от ония запалени автомобилисти, които са истински щастливи, ако срещнат познавач, с когото да побеседват.

— Не бихме ли могли да вечеряме заедно? — попита той.

— Естествено — отговори Ленц.

Влязохме. На вратата Готфрид ми смигна и кимна към девойката.

— Ей ти, това тук те възнаграждава десеткратно заради танцуващата баба, която си срещнал отзарана…

Вдигнах рамене.

— Възможно е… но защо ме остави да се въртя там самичък?

Той се засмя.

— Най-сетне и на това трябва да се понаучиш, бебо!

— Сега не желая да уча каквото и да било — казах аз.

Последвахме другите. Те вече седяха около масата. Стопанката тъкмо идеше с дроба и пържените картофи. Освен това донесе за въведение голяма бутилка житна ракия. Биндинг се прояви като истински оратор, думите му се лееха — буен планински поток. Чудно, какво — ли не можеше да говори за автомобилите. Щом чу, че Ото е бил състезател, благосклонността му излезе отвъд всякакви граници.

Вгледах се в него по-внимателно. Той беше пълен, едър мъж с гъсти вежди и червено лице; малко самохвалец, малко шумен и вероятно добродушен като хората, които преуспяват в живота. Можех да си представя как вечер, преди да си легне, той наблюдава сериозно, достойно и внимателно отражението си в огледалото.

Девойката седеше между мен и Ленц. Беше свалила мантото си, под него носеше сив английски костюм. Бяло шалче, което приличаше на жокейска вратовръзка, обвиваше шията й. Косата й беше кестенява, копринена, а в светлината на лампата — с кехлибарен отблясък. Рамената й бяха доста високи, но леко сведени напред, ръцете й — тънки, извънредно дълги и по-скоро малко костеливи, отколкото меки. Лицето й беше тясно и бледо, но големите очи му придаваха почти страстна сила. Намирах, че изглежда много добре, но не мислех нищо повече.

Ленц, напротив, сега беше огън и пламък. Цял се бе преобразил. Сламеният му перчем блестеше като качул на папуняк. Ленц разпръсна истински фойерверк от остроумия и заедно с Биндинг властвуваха над цялата компания. Аз просто присъствувах и малко можех да се проявя; най-много от време на време да подам някое блюдо, или да предложа цигари. И да се чукна с Биндинг. Поне това правех доста често. Изведнъж Ленц се удари по челото:

— Рома! Роби, донеси рома за рождения ден!

— Рожден ден ли? Кой има рожден ден? — попита девойката.

— Аз. Цял ден ме преследват вече с това — признах сам.

— Преследват? Излиза, че не искате да ви поздравяват.

— О, не — казах аз. — Поздравленията са нещо друго.

— И тъй, всичко хубаво!

Задържах за момент ръката й в своята и почувствувах нейното топло сухо стискане. Тогава излязох да взема рома. Нощта, величествена и смълчана, обгръщаше малката къща. Кожените седалки на нашата кола бяха овлажнели. Постоях до колата, загледан в хоризонта, където червеникавото сияние на градските светлини трептеше на небето. На драго сърце още известно време бих постоял вън, но чух, че Ленц вече ме викаше.

Биндинг не можеше да понася ром. Пролича още след втората чашка. Залитайки, той излезе в градината. Станах и отидох с Ленц на бара. Той поиска една бутилка джин.

— Прелестно момиче, нали? — каза той.

— Не зная, Готфрид — отвърнах аз. — Не обърнах особено внимание.

Той ме наблюдава известно време със своите светнали като дъгата сини очи, после разтърси пламналата си глава.

— Защо всъщност живееш, бебо, кажи?

— Отдавна сам бих искал да зная това.

Той се засмя.

— Толкова би ти подхождало! Никому така не е бил проправян път. Но сега най-напред ще изчопля каква са отношенията на момичето с оня дебел автомобилен каталог.

Той отиде при Биндинг в градината. След някое време двамата се върнаха. Сведенията трябва да бяха добри, защото Готфрид, който явно виждаше сега пътя свободен, много въодушевен, се присъедини стремително към Биндинг. Двамата си взеха бутилката джин и час по-късно си говореха на „ти“. В добро настроение, Ленц бе толкова привлекателен, че човек трудно можеше да устои на обаянието му. В такива случаи беше неотразим и за самия себе си. Приливът на въодушевлението му изпълваше и Биндинг; скоро отвън в беседката двамата запяха войнишки песни. Поради това Последния романтик съвсем беше забравил девойката. Само ние тримата седяхме в кръчмата. Изведнъж стана много тихо. Шварцвалдският часовник тиктакаше. Стопанката разтребваше и майчински поглеждаше към нас. Пред печката се изтягаше кафяво ловджийско куче. От време на време в съня си то пролайваше тихо, рязко и жално. Вятърът докосваше прозореца. Подемаше откъс от войнишки песни, а на мен ми се струваше, че малкото помещение се издига и заедно с нас се носи през нощта и през годините, покрай много спомени.

Обхванат бях от особено настроение. Времето сякаш бе застинало: вече не беше течението, което идва от неизвестността и отива в неизвестността, беше езеро, в което животът се оглежда беззвучно. Държах чашата си в ръка. Ромът искреше. Мислех за листчето, което изписах сутринта в работилницата. Тогава бях малко тъжен. Сега тъгата ми се бе разсеяла. Всичко беше без значение — стига човек да е жив. Изгледах Кьостер. Чувах как говори с девойката, но не се вслушвах в думите. Усещах мекия блясък на първото опиянение, който сгряваше кръвта и който обичах, защото, над неведомото се спускаше зракът на приключенското. Навън Ленц и Биндинг пееха песента за Аргонския лес. До мене говореше непознатата девойка; говореше тихо и бавно с плътен, вълнуващ, малко дрезгав глас. Изпих чашата си. Двамата влязоха отново. От свежия въздух бяха поотрезнели. Тръгнахме си. Помогнах на девойката да си облече мантото. Стоеше пред мене, гъвкаво извила рамене, с глава, отметната назад, й с леко отворена уста, с усмивка към тавана, не предназначена за никого. За миг отпуснах мантото. Къде ми бяха очите през цялото време? Спах ли? Изведнъж разбрах въодушевлението на Ленц.

Тя се полуобърна въпросително. Бързо вдигнах мантото и погледнах към Биндинг, който стоеше до масата с черешово червено, все още някак стъкловидно лице.

— Мислите ли, че той ще може да кара колата? — попитах аз.

— Допускам все пак — да…

Все още я гледах.

— Ако не е достатъчно сигурен, някой от нас би могъл да пътува с вас.

Тя извади пудриерата си и я отвори.

— И така ще върви — каза тя. — Той кара много по-добре, когато е пил.

— По-добре и вероятно по-непредпазливо — отвърнах аз.

Тя вдигна поглед над ръба на малкото огледало.

— Да се надяваме, че ще мине добре.

От моя страна беше малко пресилено, защото Биндинг все пак се държеше на краката си. Но исках да направя нещо тя да не си иде така.

— Мога ли да ви позвъня утре, за да разбера как сте пътували? — попитах аз.

Тя не отговори веднага.

— С нашето запиване все пак носим известна отговорност за това — продължих. — Особено пък аз с рома за рождения ми ден.

Тя се усмихна.

— Е, добре, щом искате. Запад 27–96.

Вън веднага си записах номера. Наблюдавахме как Биндинг потегли и след това изпихме още по една, последна чаша. Тогава пуснахме Карл да лети по шосето. Той се носеше през леката мартенска мъгла, ние се задъхвахме, градът се приближаваше насреща ни с трепкащи светлини в нейните валма. От тях като осветен, пъстър кораб изплува бар „Фреди“. Пред него хвърлихме котва с Карл. Златен се лееше конякът, джинът сияеше като аквамарин, а ромът беше самият живот. Вдървени седяхме по столчетата на бара, музиката ромолеше, животът беше светъл и силен, неудържим; той течеше в нашите гърди, безутешността на пустите, наети мебелирани стаи, които ни очакваха, отчаянието от битието, бяха забравени, тезгяхът на бара беше командният мостик на живота и ние като хала се втурнахме към бъдещето.