Трима другари

XX

Август беше топъл и ясен, а и през септември времето бе още почти лятно; но после, към края на месеца, започна да вали, дни наред облаците прихлупваха ниско града, от покривите капеше, надигаха се бури и когато един неделен ден се събудих рано сутринта и отидох до прозореца, видях по дърветата в гробищата серножълти петна и първите оголени вейки.

Останах известно време до прозореца. В течение на няколко месеца, откакто се бяхме върнали от морето, се чувствувах странно — винаги, във всеки час знаех, че през есента Пат трябва да замине, но го знаех така, както човек знае много неща: че годините отлитат, че той старее и не може да живее вечно. Настоящето беше по-силно, то неотклонно изтласкваше настрана всички мисли и докато Пат беше тук и дърветата бяха още обвити в зелени листа, думи като есен, заминаване и раздяла ми изглеждаха само бледи сенки на хоризонта, чрез които щастието от близостта и от това, че сме още заедно, се възприемаше по-силно.

Гледах навън към мокрото, прогизнало от дъжда гробище и към надгробните паметници, покрити с мръсна кафява шума. През нощта като някакво бледо животно мъглата беше изсмукала зеления сок от листата на дърветата, те висяха по клонките, останали без блясък и сили, всеки повей на вятъра, който минаваше през тях, брулеше нови и ги гонеше пред себе си и внезапно за пръв път усетих остра, режеща болка затова, че раздялата наближаваше, че ще стане действителност, такава действителност, каквато беше и есента, плъзнала се по върхарите на дърветата отсреща и оставила своите жълти следи.

Заслушах се към съседната стая. Пат още спеше. Отидох до вратата и стоях там известно време. Пат спеше спокойно и не кашляше. В един момент ме обзе внезапна надежда, представях си, че днес или утре, или през някой от следващите дни Яфе ще позвъни, за да ми каже, че тя не трябва да заминава, но после се замислих за нощите, през които бях слушал тихото хрипливо дишане; равномерно, приглушено, то се засилваше и отслабваше като шума на много далечен, тънък трион — и надеждата угасна също тъй бързо, както бе припламнала.

Върнах се до прозореца и отново се загледах навън към дъжда. После седнах пред писалищната маса и почнах да броя парите си. Пресметнах за колко време биха могли да стигнат за Пат, но от това се почувствувах много зле и пак ги заключих.

Погледнах часовника. До седем оставаха няколко минути. Разполагах най-малко с два часа още, докато Пат се събуди. Бързо се облякох, за да изляза с колата. Това беше по-добро, отколкото да стоя в стаята сам с мислите си.

Отидох в работилницата, изкарах таксито, бавно минавах по улиците. Пътем почти не виждах хора. В работническите квартали дългите редици на къщите за наематели стояха в дъжда, бедни и отегчителни като стари тъжни проститутки. Фасадите им бяха олющени и замърсени, мътните прозорци се мержелееха безрадостно в утрото, а по стените пропуканата мазилка имаше на много места дълбоки, сиво-жълти дупки, като че бе разядена от гнойни рани.

Прекосих стария град и отидох при катедралата. Спрях колата пред малкия вход и слязох. Тежката дъбова врата приглушаваше звуците на органа. Тъкмо по това време се извършваше утринната литургия и по свиренето на органа познах, че приношението току-що бе започнало — щяха да изтекат най-малко още двадесет минути, преди да свърши богослужението и хората да излязат.

Влязох в градината с кръста. Тънеше в сива светлина. Розовите храсти бяха вир вода от дъжда, но повечето още имаха цвят. Мушамата ми беше доста широка и под нея можех добре да скривам клончетата, които отрязвах. Макар да бе неделя, никой не минаваше оттук и необезпокояван успях да занеса в колата първите стръкове. После се върнах да накъсам други. Едва бях скрил розите под мушамата си, когато чух, че някой върви под аркадата. Притиснах здраво букета под мишницата си и застанах пред едно от местата, отредени за молитва, като че ли се молех.

Стъпките се приближиха, но не отглъхнаха, а секнаха. Стана ми някак душно. Гледах твърде вдълбочен каменното изображение, прекръстих се и бавно продължих към следното молитвено място, което беше малко по-далеч от аркадата. Стъпките ме сподириха и пак секнаха. Не знаех какво да правя. Не можех веднага да продължа обиколката, налагаше се да изтърпя най-малко времето, необходимо, за да се изрекат десет пъти „Аве Мария“ и един път да се каже „Отче наш“; иначе щях да се издам веднага. И тъй, застинах там; внимателно, но с недружелюбен израз на лицето, сякаш е била нарушена молитвената ми съсредоточеност, погледнах, за да разбера какво става.

Видях приветливото кръгло лице на един пастор и си отдъхнах. Вече се смятах за спасен, защото знаех, че той няма да прекъсне молитвата ми, но тогава за нещастие забелязах, че бях достигнал последното молитвено място. Дори да се молех още по-бавно, след няколко минути пак трябваше да свърша, видимо, той изчакваше именно това. Нямаше смисъл работата да се протака повече. Ето защо тръгнах бавно и безучастно към изхода.

— Добро утро! — каза пасторът. — Слава на Исуса Христа!

— Во веки веков, амин! — отвърнах аз. Такъв беше черковният поздрав на католиците.

— Рядко се случва някой да дойде по това време тук — каза той любезно и ме погледна със светли, сини детски очи. Аз промълвих нещо.

— За съжаление стана рядкост — продължи той, малко загрижен. — Особено мъже почти не се виждат да се молят пред изображенията на пътя към Голгота. Ето защо ви се зарадвах и ви заговорих. Навярно имате някаква особена молба, щом сте дошли толкова рано и в такова време…

„Да, да си вървиш по пътя“ — помислих си аз и кимнах с облекчение. До момента той явно не бе забелязал цветята. Но беше важно да се измъкна бързо, да се освободя от него, за да не обърне внимание на това. Той пак ми се усмихна.

— След малко ще чета литургията. Ще включа и вашата молба в молитвите си.

— Благодаря — казах аз изненадан и смутен.

— За успокоение на душата на някой покойник ли е? — попита той.

Един момент го гледах втренчено, цветята ми почнаха да се свличат.

— Не — казах аз бързо и притиснах ръката си плътно върху мушамата.

Не подозирайки нищо лошо, той ме гледаше изпитателно в лицето. По всяка вероятност очакваше, че ще кажа в какво се състои молбата ми. Но в момента не ми хрумна нищо подходящо, а и не ми се искаше да го лъжа повече, отколкото бе необходимо. Затова мълчах.

— Ще се помоля за помощ на един непознат, изпаднал в беда — каза той накрая.

— Да — отвърнах аз, — ако обичате. — Много ви благодаря.

Усмихнат, той направи един жест на отказ.

— Не е потребно да ми благодарите. Всички ние сме, в божиите ръце. — Той ме изгледа още веднъж отстрана, леко приведен напред, и ми се стори, че по лицето му премина нещо.

— Само вярвайте — каза той. — Небесният отец помага. Той помага винаги, дори ако някога не можем да разберем това. — След тези думи пасторът ми кимна и си тръгна.

Гледах подире му, докато чух, че вратата хлопна зад него. „Да — помислих си, — ако беше толкова просто! Той помага, той помага винаги! Но помогна ли той на Бернард Визе, когато лежеше с рана в корема в Хутхолстерската гора и викаше, помогна ли на Качински, който падна в Хандцеме и остави болна жена и дете, което още не бе видял, помогна ли на Мюлер и на Леег, и на Кемерих, помогна ли на малкия Фридман, и на Юргенс, и на Бергер, и на милионите други? Да бъде проклета този вид вяра в небесния отец, на света се е проляла много, много кръв за нея.“

Отнесох цветята вкъщи, после закарах колата в работилницата и се върнах. От към кухнята вече се носеше мирис на прясно сварено кафе и чувах Фрида да тропали там. Странно, но миризмата на кафето ме настрои по-весело. Още от войната го зная. Хората никога не се утешаваха с големи неща, а винаги с малки, незначителни.

Едва бях отключил вратата на коридора, когато Хасе излетя от стаята си. Лицето му беше жълто и подпухнало, очите — изморени от безсъние и зачервени, той самият изглеждаше така, сякаш бе спал с дрехите. Когато ме видя, по лицето му мина израз на безкрайно разочарование.

— О, вие ли сте били? — промълви той.

Погледнах го изумен.

— Очаквате ли някого толкова рано?

— Да — каза той едва чуто, — жена ми. Още не се е прибрала вкъщи. Не сте ли я виждали?

Поклатих глава.

— Бях едва за час навън.

Той кимна.

— Само така ми мина през ума. Би могло да се случи и да я видите…

Свих рамене.

— Вероятно ще дойде по-късно. Не телефонирахте ли?

Той ме погледна някак плахо.

— Снощи тя отиде при своите познати. Не зная къде точно живеят.

— Не знаете ли името им? Тогава щяхте да попитате в информационната служба за номера.

— Опитах. Не откриха телефон на това име. Погледът на Хасе беше като на пребито куче.

— Тя винаги обвиваше в тайнственост и хората, с които общуваше; ако някога я попитах за тях, веднага се ядосваше. Затова и престанах да я питам. Радвах се, че си е създала връзки. Тя всякога твърдеше, че както изглеждало, не съм искал да си позволи дори това.

— Може би все пак ще си дойде — казах аз. — Дори съм сигурен, че скоро ще се върне. Телефонирахте ли, просто така, за всеки случай, в станциите за злополуки и в полицията?

Той кимна.

— Навсякъде. Там не знаят нищо.

— Е, тогава няма защо да се вълнувате. Може би вечерта не й е било много добре и е останала да пренощува. Това се случва често. Вероятно подир час или два отново ще си бъде тук.

— Смятате ли?

Вратата на кухнята се отвори и Фрида се появи с табла.

— За кого е? — попитах аз.

— За госпожица Холман — отвърна тя, леко раздразнена от това, че се натъкна на мен.

— Станала ли е вече?

— Трябва да е станала — мигновено отряза Фрида, — иначе нямаше да звъни за закуската!

— Бог да ви благослови, Фрида! Сутрин понякога вие сте нашата радост. Бихте ли превъзмогнали чувствата си, за да приготвите веднага и моето кафе?

Тя изръмжа нещо и отмина по коридора, като презрително въртеше задник. Умееше да го прави. Беше единственото същество, у което бях забелязал такава изразителност в това.

Хасе чакаше. Изведнъж, когато се обърнах и го видях да стои тъй смирен и тих до мене, изпитах срам.

— Положително след един-два часа ще се избавите от грижите си — казах аз и му протегнах ръка.

Той не я пое, а ме погледна странно.

— Не бихме ли могли да я потърсим? — попита ме тихо.

— Но нали не знаете къде е?

— Все пак дали не бихме могли да я потърсим? — повтори той. — Ако вземем вашата кола разбира се, ще си платя всичко — продължи бързо Хасе.

— Работата не е в това — отвърнах аз. — Но е без изгледи за успех. И накъде бихме тръгнали. По това време тя не ще да е на улицата.

— Не зная — каза той все тъй тихо. — Мисля само, че бихме могли да я подирим.

Фрида се връщаше с празната табла.

— Сега ми се налага да ви оставя — казах аз, — пък и съм убеден, че напразно си създавате грижи. Въпреки това на драго сърце бих ви направил тази услуга, но госпожица Холман скоро ще замине, а аз много бих искал да бъда днес заедно с нея. Може би е последният й неделен ден тук. Положително разбирате какво означава това, нали?

Той кимна.

Жал ми беше за него, като го гледах да стои така, но бях обхванат от нетърпение и исках веднага да ида при Пат.

— Ако въпреки всичко имате желание да тръгнете веднага, можете да наемете долу такси — продължих аз, — ала не ви съветвам. По-добре изчакайте още малко. Тогава ще мога да позвъня на моя приятел Ленц и той ще тръгне да търси заедно с вас.

Имах чувството, че Хасе изобщо не ме слуша.

— Тази сутрин не сте ли я виждали? — неочаквано попита отново.

— Не — отвърнах аз учуден. — Иначе отдавна бих ви казал.

Той кимна отново и след това, съвсем унесен в мисли, без да каже ни дума, се върна в стаята си.

Пат беше надникнала в моята стая и беше открила розите. Когато влязох, тя се засмя.

— Роби, аз съм твърде наивна, едва Фрида ми разясни, че в неделна утрин и през този сезон свежите рози несъмнено имат нещо общо с кражба. Тя ми обясни още, че рози от този сорт не могат да се купят в близките цветарски магазини.

— Мисли каквото искаш — отвърнах аз. — Важното е те да ти доставят радост.

— Сега още повече, отколкото обикновено, мили. Ти си се сдобил с тях, излагайки се на опасности.

— И то на какви опасности! — Помислих си за пастора. — А как така си станала толкова рано?

— Не можех да спя повече. И сънувах лош сън.

Погледнах я внимателно. Изглеждаше уморена и имаше сенки под очите.

— Откога сънуваш лоши сънища? — попитах аз. — Мислех, че това е моя привилегия.

Тя поклати глава.

— Видя ли, че навън вече настава есен?

— В моя край се нарича късно лято — отвърнах аз. — Та нали още цъфтят розите. Вали, ето всичко, което виждам.

— Вали — повтори Пат. — Вали от доста дълго време, мили. Понякога, като се пробудя нощем, ми се струва, че съм погребана под непрестанния дъжд.

— В нощите трябва да идваш при мене. Тогава няма да те навестяват такива мисли. Напротив, хубаво ще е да бъдем заедно, когато навън е тъмно и вали.

— Навярно — отвърна тя и се облегна на мене.

— Много се радвам на неделните дъждовни дни — казах аз. — Тогава човек по-определено схваща колко му е добре. Ние сме заедно, имаме топла, хубава стая и цял свободен ден пред себе си, намирам, че това никак не е малко.

Лицето на Пат се проясни.

— Да, действително ни е добре.

— Смятам, че ни е много хубаво. Като си припомня миналото, боже мой! Нивга не бих и помислил, че някога отново ще се чувствувам много добре!

— Чудесно е, когато ти казваш това. Тогава мога да го повярвам веднага. Трябва да го повтаряш по-често.

— Не го ли казвам достатъчно често?

— Не.

— Възможно е — съгласих се аз. — Мисля, че не съм и много нежен. Не зная защо, но просто не мога да бъда нежен. А толкова би ми било приятно да бъда!

— Не е необходимо, мили. Аз и така те разбирам. Само понякога човек все пак би изпитал удоволствие да го чуе.

— Отсега нататък винаги ще ти го казвам. Дори ако изглеждам глупав и пред себе си.

— Ах, глупав! — възкликна тя. — В любовта няма глупави работи.

— Слава богу, че няма — казах аз. — Иначе би било страшно, в какво би се превърнал човек…

Закусихме заедно, после Пат отново си легна. Яфе беше предписал така.

— Ще останеш ли тук? — попита ме тя изпод завивката си.

— Ако желаеш…

— Бих желала, но ти не си задължен.

Седнах до нея на леглото.

— Не съм го смятал за задължение. Само си спомням, че по-рано не ти беше приятно да те гледат, докато спиш.

— По-рано, да, но сега понякога ме е страх сама…

— И аз изпитвах същото преди време — казах аз. — В лазарета след една операция. Тогава се страхувах заспя нощем. Все будувах и четях или мислех за нещо и заспивах едва когато се развиделеше. Но това минава бързо.

Пат положи лицето си на ръката ми.

— Човек се бои, че няма вече да се събуди, Роби…

— Да, но човек се събужда и всичко се забравя. Нали виждаш по мене. Човек винаги се събужда, макар и не всякога на същото място.

— Тъкмо това е — отвърна тя вече малко сънна, с полупритворени очи. — От това се и страхувам. Но ти ще бдиш, нали?

— Ще бдя — казах аз и погалих челото и косите й, които също изглеждаха уморени.

Дишането на Пат стана по-дълбоко, тя се обърна малко настрана. И след една минута вече беше унесена в спокоен сън.

Отново седнах до прозореца и се загледах навън в дъжда. Сега зад стъклата на прозорците се стичаха сиви потоци и къщата напомняше малък остров сред мрачната безкрайност. Бях неспокоен, защото рядко се случваше сутрин Пат да е унила и тъжна. Но после си спомних, че само преди няколко дни тя още беше жизнерадостна и весела и че може би всичко ще бъде по-различно, когато се събуди. Знаех, че непрестанно мисли за своята болест, знаех от Яфе, че положението й още не се бе подобрило, но в живота си бях видял толкова много мъртви, че за мен всяка болест все още означаваше живот и надежда. Знаех, че хората умират и от една рана, бях го преживявал много пъти, но тъкмо поради това често ми бе трудно да повярвам, че може да бъде опасна и болест, при която човек външно остава невредим. И именно то ми помагаше бързо да надвия подобни пристъпи на обезсърченост.

На вратата се почука. Отидох и отворих. Отвън стоеше Хасе. Сложих пръст на устните си и излязох в коридора.

— Извинете — заекна той.

— Елате в моята стая — предложих аз и отворих другата врата.

Хасе спря на прага. Лицето му изглеждаше смалено. Беше и бяло като тебешир.

— Исках да ви кажа само, че не е необходимо да излизаме с колата — каза той почти без да движи устни.

— Влезте спокойно — отвърнах аз, — госпожица Холман спи, имам време.

В ръката си държеше писмо и имаше вид на човек, който е улучен от куршум, ала още вярва, че е било само удар с юмрук.

— Най-добре ще бъде сам да прочете това — каза Хасе и ми подаде писмото.

— Пихте ли кафе? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Прочетете писмото…

— Добре, но междувременно бихте могли да изпиете нещо.

Излязох и поръчах на Фрида да донесе кафе. Тогава прочетох писмото. Беше от госпожа Хасе и се състоеше само от няколко реда. Съобщаваше му, че и тя имала право да си поживее. Ето защо не искала да се върне. Имало един човек, който я разбирал по-добре от него. Било безсмислено Хасе да предприема каквото и да е; тя в никакъв случай нямало да се върне. Така и за него щяло да бъде най-добре. Вече щял да си спести грижата за това, дали заплатата му ще стига, или не. Част от своите неща взела със себе си; при възможност щяла да прати да приберат и останалите.

Писмото беше ясно и делово. Сгънах го и го върнах на Хасе. Той ме погледна така, сякаш всичко зависеше от мене.

— Какво би следвало да се предприеме сега? — попита той.

— Първо изпийте тази чаша и хапнете нещо — казах аз. — Няма никакъв смисъл да се лутате насам натам и да се съсипвате. После ще мислим. Помъчете се да се успокоите напълно, тогава ще вземете най-доброто решение.

Хасе послушно изпи чашата си. Ръката му трепереше, той не беше в състояние да яде.

— Какво би следвало да се предприеме сега? — попита той още веднъж.

— Нищо — казах аз. — Само да се изчаква. — Той направи едно движение. — Как смятате да постъпите? — попитах аз.

— Не зная. Не мога да го проумея.

Мълчах. Трудно бих намерил думи. Човек можеше само да го успокои, до всичко друго той трябваше да стигне сам. Допустимо бе, че вече не обичаше жената, но бе свикнал с нея, а за един книговодител навикът можеше да означава много повече от любовта.

Мина известно време и той взе да говори объркани неща, единственото, което проличаваше, бе, че се лута в колебания. После Хасе почна да се самоупреква. Не каза нито дума срещу жената. Само се опитваше да си обясни, че той е виновен.

— Хасе — казах аз, — това са безсолни приказки. В тези работи няма нито вина, нито невинност. Не сте я напуснали вие, а тя вас. Няма в какво да се укорявате.

— О, не — отвърна той и погледна ръцете си. — Не успях.

— Какво не сте успели?

— Не успях. Това е вина. Щом човек не успява в живота.

Учуден гледах дребната жалка фигура в плюшено то кресло. После спокойно казах:

— Господин Хасе, това може най-много да е причина, но не и вина. Нали досега все пак сте успявали?

Той буйно разтърси глава.

— Не, не, аз подлудих жената с моя вечен страх от уволнение. И пак не успях! Какво бих могъл вече да й предложа? Нищо.

Хасе потъна в мрачни мисли. Станах и извадих бутилката с коняка.

— Пийнете — предложих му. — Още нищо не е загубено.

Той вдигна глава.

— Още нищо не е загубено — повторих аз. — Загубваме един човек само когато той е мъртъв.

Мъжът кимна трескаво и посегна към чашата. Но отново я остави, без да бе пил.

— Вчера станах началник на бюро — каза той. — Главен книговодител и началник на бюро. Прокуристът ми съобщи това снощи. Станах, защото през последните месеци все работех и извънредно. Сляха две бюра в едно. Другият началник на бюро бе уволнен. Заплатата ми се повишава с петдесет марки. — Изведнъж той ме погледна отчаяно. — Мислите ли, че тя би останала, ако знаеше това?

— Не — казах аз.

— Петдесет марки повече. Бих могъл да й ги давам. Винаги би могла да си купи нещо. И все пак аз имам хиляда и двеста марки в спестовната каса! Защо пестях? Исках да разполагам с нещо за нея, ако ни тръгне зле. А сега тя си отиде, защото пестях.

Той отново се втренчи пред себе си.

— Хасе, смятам, че тези работи имат много по-малка връзка помежду си, отколкото предполагате. Изобщо не трябва да се ровите в тях. За вас е необходимо само да издържите близките няколко дни. Тогава ще знаете по-добре какво да предприемете. Може би още довечера или утре вашата жена ще се върне. И тя мисли над това, както и вие.

— Няма да се върне — отговори той.

— Не се знае.

— Ако би могло да й се каже, че сега имам по-голяма заплата и че ще взема отпуск и със спестените пари ще тръгнем да пътуваме…

— Ще можете да й кажете всичко това. Хората не се разделят без обяснения.

Чудех се как изобщо не се сещаше, че в играта бе влязъл и друг мъж. Но видимо Хасе още не бе стигнал дотам; мислите му бяха погълнати единствено от това, че жена му я няма, всичко друго лежеше още в непрогледна мъгла. На драго сърце бих му казал, че след няколко седмици може би ще се радва, че тя си е отишла, но при неговата обърканост подобна уговорка ми се струваше излишна грубост. За едно наранено чувство истината винаги е груба и почти непоносима.

Говорих с Хасе още известно време само за да се поразтуши; не постигнах нищо. Той все се въртеше около същото, но добих впечатлението, че малко се бе поуспокоил. Изпи и чаша коняк. Тогава чух Пат да вика от съседната стая.

— Момент — казах аз и станах.

— Да — отвърна той като послушно момче и също стана.

— Почакайте ме, веднага ще се върна.

— Извинете…

— Веднага ще се върна — повторих аз и отидох при Пат.

Тя седеше в леглото и изглеждаше освежена и добре.

— Спах чудесно, Роби! — каза тя. — Сигурно е вече обед.

— Спала си точно един час — казах и й поднесох часовника.

Тя погледна циферблата.

— Толкова по-добре. Тогава имаме още много време. Ставам веднага.

— Хубаво. След десет минути ще дойда пак.

— Гости ли имаш?

— Хасе — казах аз. — Но няма да стои дълго.

Върнах се, но Хасе вече го нямаше. Отворих вратата към коридора, беше празен. Тръгнах по коридора и почуках на неговата врата. Не отговори. Отворих вратата и го видях изправен пред шкафа. Няколко чекмеджета бяха изтеглени.

— Хасе — казах аз, — вземете някакво приспивателно, легнете си в леглото и след като се наспите, едва тогава мислете за случилото се. Сега сте много развълнуван.

Той се обърна бавно към мене.

— Винаги сам! Всяка вечер! Винаги да кисна тук, както снощи, представете си само!

Отвърнах, че и това ще се промени, че има много хора, които прекарват вечерите си сами. Тези мои думи той остави без отговор. Казах му още веднъж, че трябва да си легне да спи, може би всичко ще излезе съвсем невинно и до вечерта жена му ще се прибере. Той кимна и ми подаде ръка.

— Довечера пак ще намина — казах аз и си излязох. Радвах се, че си отивам.

Пат беше разтворила вестника пред себе си.

— Днес преди обед бихме могли да отидем в музея, Роби — предложи тя.

— В музея ли? — политах аз.

— Да. Там има изложба на персийски килими. Сигурно не си ходил често в музея?

— Никога! — отвърнах аз. — Какво ще търся там?

— Прав си — каза тя и се засмя.

— Няма нищо. — Станах. — В дъждовно време човек спокойно може да направи нещо за културата си.

Облякохме се и тръгнахме. Навън въздухът беше чудесен. Напоен с дъх на гора и влага. Когато минавахме край „Интернационал“, през отворената врата видях Роза да седи до бара. Пред нея имаше чаша шоколад, тъй като беше неделя. На масата бе оставен малък пакет. Вероятно по-късно, както обикновено, тя щеше да отиде при детето си. Отдавна не бях стъпвал в „Интернационал“ и ми се видя странно, че Роза равнодушно седеше там като винаги. Около мене се бяха променили толкова много неща, че мислех: навред трябва да са настъпили промени.

Стигнахме до музея. Мислех, че ще бъдем едва ли не сами, но за мое учудване там имаше твърде много посетители. Попитах един пазач какво е станало.

— Нищо — отвърна той, — винаги е така в дните, когато входът е свободен.

— Виждаш ли — каза Пат, — още има много хора, които се интересуват от такива неща.

Пазачът бутна назад шапката си.

— Не е там работата, уважаема госпожице. Почти всички тези хора са безработни. Те не идват заради изкуството, а защото няма какво да правят. А тук поне намират нещо да погледат.

— Ето обяснение, което разбирам по-добре — приех аз.

— Този наплив още не е нищо — отвърна пазачът. — Елате някога през зимата! Тогава тук е пълно-препълнено. Заради отоплението.

Отидохме в залата, където бяха изложени килимите. Това беше тиха, разположена малко встрани зала. През високите прозорци се виждаше градина, в която растеше огромен чинар. Той беше съвсем пожълтял и от него светлината в залата получаваше приглушен жълт отблясък.

Килимите бяха чудесни. Имаше два килима от шестнадесетия век с фигури на животни, няколко ирански и два копринени полски килима в оранжево-розов цвят и със смарагдовозелени бордюри. Годините и слънцето бяха придали на багрите им лека патина, така че те въздействуваха като големи приказни картини. Килимите внасяха в залата хармония, настроение, което лежеше отвъд времето и каквото никога не би се постигнало посредством картини. Прозорецът с чинара и есенните листа на фона на перленосивото небе се вписваше в останалото, като че ли и той бе някакъв старинен килим.

Стояхме известно време. После се върнахме в другите зали на музея. Междувременно бяха надошли още повече хора и сега ясно проличаваше, че те всъщност не подхождат на тази среда. С бледи лица и износени костюми, кръстосали ръце отзад, те обикаляха някак плахо из залите с очи, които виждаха съвсем други неща, а не картините на Ренесанса и застиналите мраморни изваяния от древността. Мнозина седяха по червените тапицирани пейки, които бяха наредени наоколо. Седяха уморени, в такива пози, сякаш бяха готови да станат веднага, ако някой дойдеше да ги прогони. Личеше, че за тях отдихът на тапицираните пейки бе нещо, което не можеха да разберат — как тъй без пари ги допускаха да седят тук. Бяха свикнали нищо да не получават даром.

Във всички зали беше съвсем тихо и въпреки многото посетители, едва се разнасяше по някоя дума; а при това ми се струваше, че наблюдавам някаква чудовищна борба, безмълвната борба на хора, които са сразени, но още не искат да се предадат. Те бяха изтласкани извън сферата на своята работа, на своите стремежи, на своите професии — и сега идваха в тихите предели на изкуството, за да не изпаднат във вцепенение, за да не потънат в отчаяние. Те мислеха за хляб, винаги само за хляб и работа, но идваха тук, за да се откъснат за няколко часа от мислите си и между пластичните римски глави и неувяхващата прелест на белите гръцки женски статуи обикаляха с провлечената походка, с увисналите рамене на хора, които нямат цел; едно потресаващо противоречие, един безутешен символ на това, което човечеството е могло и не е могло да постигне за хилядолетия: върхът на вечни творби на изкуството, но не и достатъчно хляб за всеки син човешки.

Подир обед отидохме на кино. Когато излязохме, небето се бе прояснило. То беше ябълковозелено и много бистро. По улиците и в магазините вече светеха лампи. Вървяхме бавно към къщи и разглеждахме витрините. Пред ярко осветените стъкла на един голям магазин за кожи се спрях. Вечер доста се захлаждаше и витрината вече беше пълна с големи снопове сребърни лисици и топли зимни палта. Погледнах Пат. Тя все още носеше своето късо кожено палтенце и всъщност беше твърде леко облечена.

— Ако бях героят от филма, сега щях да вляза в магазина и да ти избера едно палто — казах.

Тя се усмихна.

— Кое?

— Онова там. — Посочих палтото, което ми изглеждаше най-топло.

Пат се засмя.

— Имаш добър вкус, Роби. Това е много хубава канадска норка.

— Би ли желала да го имаш?

Тя ме погледна.

— Знаеш ли колко струва едно такова палто, мили?

— Не — казах аз, — изобщо не искам и да зная. — Предпочитам да мисля, че бих могъл да ти подаря каквото пожелая. Защо трябва само други хора да си позволяват подобни неща?

Тя ме погледна внимателно.

— Но аз съвсем не искам такова палто, Роби.

— И въпреки това — отвърнах аз — ти ще го получиш! Нито дума повече. Утре ще пратим да го вземат.

Пат се усмихваше.

— Благодаря, мили — каза тя и ме целуна посред улицата. — А сега е твой ред. — Тя се спря пред един магазин за мъжка мода. — Този фрак там! Той ти е необходим, за да съответствува на норката. Ще получиш и оня цилиндър. Как ли би изглеждал с цилиндър?

— Като коминочистач!

Гледах фрака. Той беше поставен във витрина, застлана със сиво кадифе. Погледнах още веднъж към магазина. Беше същият, от който през пролетта си купих вратовръзката, след като за пръв път излязох с Пат, а после се напих. Изведнъж нещо стегна гърлото ми, сам не знаех защо. През пролетта, тогава още не подозирах нищо.

Улових тънката ръка на Пат и за секунда я сложих на бузата си.

— Ти имаш нужда от още нещо към палтото — казах тогава. — Такава една норка е като автомобил без мотор. Две или три вечерни рокли…

— Вечерни рокли — отвърна Пат и се спря пред големите витрини. — Вечерни рокли, вярно е, от тях малко по-трудно мога да се откажа…

Избрахме три чудесни рокли. Виждах как тази игра оживяваше Пат. Тя съвсем се бе увлякла, тъй като вечерните рокли бяха нейна слабост. Избрахме веднага и подходящите допълнения към роклите, а тя ставаше все по-оживена. Очите й блестяха. Аз стоях до нея и я слушах, смеех се и мислех какво проклятие е да обичаш една жена и да си беден.

— Ела — казах накрая, обзет от някаква отчаяна веселост, — когато се прави нещо, трябва да се прави докрай! — Заведох я пред един бижутериен магазин. — Виж там смарагдите по гривната. Към нея двата пръстена и обеците! Да не говорим повече по това. Смарагдите са най-подходящите за теб скъпоценни камъни!

— Тогава ти ще получиш платинения часовник й перлените копчета за риза.

— А ти целия магазин! С по-малко не се задоволявам.

Пат се засмя, облегна се на мен задъхана.

— Достатъчно, мили, достатъчно! А сега ще си купим само още няколко куфара и ще идем в туристическата бюро, после ще си стегнем багажа и ще заминем далеч от този град и от тази есен, и от този дъжд.

„Да — помислих си аз, — боже мой, да! И тогава ти би оздравяла бързо!“

— Но къде ще отидем? — попитах аз. — В Египет? Или още по-далеч? В Индия и Китай?

— На слънце, мили, някъде на слънце, на юг, на топло. Където край морето има скали, бели къщи и улици, очертани от палми и столетници. Ала навярно и там вали. Навярно вали навред.

— Тогава просто ще продължим по-нататък — казах аз, — докато стигнем някъде, където не вали. Сред тропиците и южните морета.

Стояхме пред светлите витрини на корабната компания Хамбург-Америка. В средата бе изложен модел на параход. Той плуваше върху сини вълни от гофриран картон, а зад него на увеличена снимка огромни се издигаха небостъргачите на Манхатън. По витрините висяха големи, пъстри географски карти с маршрути, очертани в червено.

— И в Америка ще идем — каза Пат. — В Кентъки и в Тексас, и в Сан Франциско, и на Хавай. А после ще продължим през Южна Америка. През Мексико и Панамския канал ще идем в Буенос Айрес. И ще се върнем през Рио де Жанейро.

— Да.

Пат ме гледаше сияеща.

— Никога не съм бил там — признах аз. — Тогава те заблудих.

— Зная — отвърна тя.

— Знаеш?

— Но, Роби! Естествено, зная. Веднага схванах.

— Тогава бях доста побъркан. Несигурен и глупав, и побъркан. Затова те заблудих.

— А днес?

— Днес още повече — казах аз. — Ти сама виждаш. — Посочих към парахода във витрината. — По дяволите, защо не може да замине човек!

Тя се усмихна и сложи ръката си в моята.

— Ах, мили, защо не сме богати! Така добре бихме съумели да използуваме богатството си! Има толкова много богати хора, които не знаят нищо по-добро от това, постоянно да киснат в своите кантори или банки.

— Нали затова са богати — казах аз. — Ако ние бяхме богати, положително нямаше дълго да задържим богатството си.

— Убедена съм. Сигурно по някакъв начин щяхме да го загубим.

— А може би от грижа да не го загубим, нищо нямаше да разберем от него. Днес да бъдеш богат е просто професия. И съвсем не толкова лесна.

— Клетите богати! — каза Пат. — Тогава навярно е по-добре да си въобразяваме, че сме били богати и вече сме изгубили всичко. Просто преди една седмица ти си претърпял банкрут и е трябвало да продадеш всичко, нашата къща и моите бижута и твоите коли. Какво ще кажеш за това?

— То дори е крайно съвременно — отвърнах аз. Пат се засмя.

— Тогава ела! Сега ние двамата, претърпели банкрут, ще се върнем в пансиона, в нашата малка стая, и ще си разиграваме истории от миналите велики времена.

— Много хубава идея.

Продължихме да вървим бавно по вечерните улици.

Все повече лампи светваха, а когато минавахме край гробищата, видяхме в зеленото небе да се носи самолет, чиито кабини бяха ярко осветени. Самотен и красив, той летеше по ясното, високо, самотно небе като чудна птица на копнежа от някаква стара приказка. Спряхме се и гледахме след него, докато изчезна.

Едва от половин час си бяхме вкъщи, когато на вратата на моята стая се почука. Помислих, че Хасе идва пак и отидох да отворя. Но беше госпожа Залевски. Изглеждаше смутена.

— Елате бързо за малко — пошепна тя.

— Какво има?

— Хасе.

Погледнах я. Тя повдигна рамене.

— Заключил се е и не отговаря.

— Момент!

— Върнах се в стаята и казах на Пат да си почине малко; налага ми се в това време да поговоря с Хасе.

— Добре, Роби. Аз отново съм уморена.

Последвах госпожа Залевски по коридора. Пред вратата на Хасе вече се бе събрал почти целият пансион: Ерна Бьоних с пъстрото кимоно с драконите, с червена коса — преди две седмици косата й още беше платиненоруса; съветникът в Сметната палата в домашна дреха с военна кройка; Орлов, бледен и спокоен, току-що завърнал се от чай с танци; Георг, чукащ нервно и викащ с приглушен глас Хасе; и най-сетне Фрида, която поглеждаше крадешком от вълнение, страх и любопитство.

— От колко време чукащ Джорджи? — попитах аз.

— Повече от четвърт час — веднага се намеси Фрида, силно зачервена, — а пък си е вкъщи, изобщо не е излизал от обед; не е излизал, само сновеше непрекъснато насам-натам, а сетне се успокои.

— Ключът е отвътре — каза Георг. — Заключено е.

Погледнах госпожа Залевски.

— Трябва да изтика ме ключа и да отворим. Имате ли втори ключ?

— Ще донеса връзката с ключовете — заяви Фрида с непривична за нея готовност да услужи. — Може някой да стане.

Поисках да ми дадат парче тел, с нея върнах ключа в ответно положение и го изтиках от дупката. Той падна от другата страна и изтрака на пода, Фрида изкрещя и закри лицето си с ръце.

— Я се махайте колкото е възможно по-далеч оттук — казах и аз и почнах да опитвам ключовете. Един от тях ставаше. Отключих и отворих вратата. Стаята беше в полумрак и в първия момент не се виждаше никой. Двете легла проблясваха сиво-бели, столовете бяха празни, вратите на гардероба затворени.

— Ето къде е! — изсъска над рамото ми Фрида, която отново се беше промушила. Нейният горещ дъх на лук жегна лицето ми. — Там в дъното, до прозореца.

— Не — каза Орлов, който бързо бе направил няколко крачки в стаята и се бе върнал. Той ме побутна, улови дръжката и дръпна вратата. Тогава се обърна към другите: — По-добре е да си идете. Може би не е хубаво да виждате такова нещо.

Той говореше бавно на своя твърд руско-немски език и стоеше пред вратата.

— О, боже! — промълви госпожа Залевски и отстъпи назад. И Ерна Бьоних направи няколко крачки назад. Единствена Фрида се опитваше да се промуши напред и да докопа дръжката. Орлов я отстрани.

— Наистина ще бъде по-добре — повтори той.

— Господине! — изведнъж се провикна грубо съветникът от Сметната палата и изопна тяло. — Как си позволявате! Като чужденец!

Орлов го погледна, без да трепне.

— Чужденец — каза той, — чужденец… в случая е все едно. Няма никакво значение…

— Умрял, а? — изсъска Фрида.

— Госпожа Залевски — казах, — аз също смятам, че е по-добре да останете тук само вие и може би Орлов и аз.

— Веднага телефонирайте за лекар — каза Орлов. Георг вече вдигаше слушалката. Всичко се разигра за по-малко от пет секунди.

— Аз оставам — заяви съветникът от Сметната палата, червен като рак. — Като германец имам правото…

Орлов сви рамене и отново отвори вратата. След това щракна ключа на електрическата лампа. Жените изпищяха и отстъпиха. Със синьо-черно лице и черен език между зъбите Хасе висеше на прозореца. Викнах:

— Бързо режете!

— Няма смисъл — изрече Орлов бавно, сурово и тъжно. — Познавам… по лицето… мъртъв от няколко часа…

— Но поне да опитаме…

— По-добре не. Първо да се извика полицията.

В същия момент на вратата се позвъни. Лекарят, който живееше наблизо, беше дошъл. Той хвърли само един поглед върху слабото, подкосено тяло.

— Нищо не може да се направи — каза той. Въпреки това трябва да опитаме с изкуствено дишане. Незабавно повикайте полицията и ми дайте един нож.

Хасе се бе обесил на дебел розов копринен шнур. Той беше от някакъв халат на жена му и Хасе много ловко бе го окачил на една кука над прозореца. Беше го натъркал със сапун. Хасе трябва да е стоял на рамката на прозореца, а после вероятно се е свлякъл оттам. Ръцете му бяха сгърчени, а лицето му — страшно. В този момент, колкото и да бе странно, обърнах внимание на това, че сега той беше в друг костюм, не в този, който носеше сутринта. Виждал го бях — това бе най-хубавият му костюм, син костюм от камгарн. Хасе беше обръснат и с чисто бельо. На масата лежаха едно до друго в педантичен ред паспортът му, спестовната книжка, четири банкноти от по десет марки и няколко сребърни монети. До тях — две писма, едното за жена му, а другото за полицията. До писмото за жена му бяха оставени още сребърна табакера и венчален пръстен. Той трябва дълго време да бе обмислял и предварително да бе сложил всичко в ред; защото стаята беше напълно разтребена и когато разгледахме по-добре, намерихме върху скрина още малко пари и една бележка, на която беше написано: остатък от наема за този месец. Хасе ги бе турил настрана, сякаш по този начин искаше да покаже, че това няма нищо общо със смъртта му.

Позвъни се, дойдоха двама цивилни полицейски чиновници. Лекарят, който междувременно беше свалил Хасе, се изправи.

— Мъртъв — каза той. — Самоубийство, без никакво съмнение.

Чиновниците не отговориха нищо. След като затвориха вратата, внимателно огледаха цялата стая. Извадиха няколко писма от едно чекмедже на шкафа и сравниха почерка с писмата върху масата. По-младият от двамата кимна.

— Знае ли някой причината?

Разправих каквото знаех. Той отново кимна и си записа адреса ми.

— Можем ли да поискаме да го отнесат? — попита лекарят.

— Поръчах в „Шарите“ болнична кола — отвърна по-младият от чиновниците — Трябва да дойде скоро.

Чакахме. В стаята беше тихо. Лекарят коленичи на пода до Хасе. Той беше разкопчал всичките му дрехи и ту разтъркваше гърдите му с кърпа, ту с движения правеше опити да го съживи. Чуваше се само как просвирва въздухът, като влиза и излиза през мъртвите дробове.

— Дванадесетият през тази седмица — каза по-младият полицейски чиновник.

— И все по същата причина ли? — попитах аз.

— Не. Почти всички поради безработица. Две семейства, едното с три деца. Със светилен газ, естествено. Семействата почти винаги го правят с газ.

Дойдоха носачите със своята носилка. Фрида се вмъкна заедно с тях. С някаква жажда тя се взираше в жалкото тяло на Хасе. Лицето й беше на червени петна, а тя цялата в пот.

— Какво търсите тук? — попита я по-възрастният полицейски чиновник грубо.

Фрида трепна.

— Но нали трябва да дам показания — заекна тя.

— Навън! — сопна й се той.

Носачите сложиха едно одеяло върху Хасе и го изнесоха. След тях си отидоха и двамата чиновници. Те взеха със себе си книжата.

— Той е депозирал парите за погребението — каза по-младият. — Ние ще ги предадем на съответното място. Ако се яви жената, кажете й, моля, да се обади в криминалния отдел на участъка. Той й е завещал парите си. Могат ли другите неща междувременно да останат тук?

Госпожа Залевски кимна.

— Стаята няма да се дава вече под наем.

— Добре.

Чиновникът се сбогува и си излезе. Ние също излязохме. Орлов заключи и предаде ключа на госпожа Залевски.

— Най-добре ще бъде колкото е възможно по-малко да се говори за цялата работа — казах аз.

— И аз мисля така — потвърди госпожа Залевски.

— Имам предвид главно вас, Фрида! — добавих аз. Фрида се сепна от някакъв особен унес. Очите й блестяха. Тя не отговори нищо. — Ако кажете само една дума пред госпожица Холман — продължих аз, — тогава бог да ви е на помощ!

— Това го зная и без вас — отвърна тя надменно. — Бедната дама е твърде болна, за да понесе това.

От очите й изскачаха искри. Трябваше да се овладея, за да не й перна една плесница.

— Горкият Хасе! — каза госпожа Залевски.

В коридора беше съвсем тъмно.

— Вие се отнесохте твърде грубо с граф Орлов — обърнах се аз към съветника от Сметната палата. Не бихте ли му казали няколко думи за извинение?

Старецът се втренчи в мене. После измърмори:

— Един германец никога не се извинява! Особено пък пред азиатец! — и тръшна шумно след себе си вратата на своята стая.

— Какво с станало е този филателистки кон? — попитах аз учуден. — Та той винаги беше кротък като агне.

— Няколко месеца вече тича по всички предизборни събрания — отвърна Георг от тъмнината.

— А, така ли!

Орлов и Ерна Бьоних си бяха отишли вече. Изведнъж госпожа Залевски се разплака.

— Не си го слагайте толкова на сърце — казах аз. — Вече нищо не можеше да се направи.

— Ужасно е! — хълцаше тя. — Ще се наложи да живея другаде, няма да го превъзмогна!

— Ще го превъзмогнете — казах аз. — Някога видях стотици мъртви. Англичани, отровени със задушлив газ. И го превъзмогнах.

Подадох ръка на Георг и си отидох в стаята. Беше тъмно. Неволно, преди да запаля лампата, погледнах към прозореца. Сетне се ослушах за Пат в съседната стая. Спеше. Отидох до шкафа, извадих бутилката с коняк и си налях една чаша. Конякът беше хубав и бе добре да си имаш такъв коняк. Сложих бутилката на масата. Последната чашка от нея бе изпил Хасе.

Помислих, че щеше да бъде по-разумно да не бях го оставял сам. Чувствувах се подтиснат, но не се упреквах. Бях преживял толкова много и знаех: или всичко, което човек върши, е за упрек, или за него никога няма упрек. Нещастието на Хасе беше там, че се случи в неделя. Ако жената бе изчезнала в делничен ден, той щеше да отиде на работа и навярно би надмогнал всичко.

Изпих втори коняк. Нямаше никакъв смисъл от такива разсъждения. Кой знае какво предстои и на мен! Никой не знае дали един ден няма да смятаме за щастлив човека, когото сега съжаляваме.

Чух, че Пат се раздвижи и отидох при нея. Тя ме гледаше.

— Наистина трябва да се отчаеш от мене, Роби каза тя. — Пак бях заспала дълбоко.

— Но това е чудесно — отвърнах аз.

— Не. — Тя се подпря на лакти. — Не исках да спя толкова много.

— Защо не? Понякога ми се ще да прекарам в сън идните петдесет години.

— Не бих желала тогава да си с петдесет години по-стар!

— Не зная. Това може да се каже, след като се е осъществило.

— Тъжен ли си? — попита тя.

— Не, напротив. Тъкмо реших да се облечем и да идем да се нахраним много хубаво. Ще поръчаме от всичко, което обичаш! А и ще се понапием.

— Прекрасно — отвърна тя. — И то ли спада към нашия голям банкрут?

— Да — казах. — Спада към него.