Трима другари

XXVI

Излязох от стаята на главния лекар. Кьостер ме чакаше в хола. Когато ме видя, стана. Отидохме навън и седнахме на една пейка пред санаториума.

— Лошо, Ото — казах аз. — По-лошо, отколкото си го представях със страх.

Група скиори шумно се изниза съвсем близо край нас; между тях имаше няколко намазани с масло жени с цветущо здраве, загорели лица и широки уста с бели зъби. Те викаха един на друг, че били гладни като вълци. Изчакахме, докато отминат.

— Такива естествено живеят — казах аз. — Живеят и са здрави, надживяват камъните. Повдига ми се чак!

— Със самия главен лекар ли говори? — попита Кьостер.

— Да. Той ми обясни всичко с премного уговорки и също с много недомлъвки. Но изводът е, че състоянието й се е влошило. Наистина той твърди, че била по-добре.

— Не разбирам.

— Смята, че ако бе останала долу, отдавна би била изгубена всяка надежда. Тук болестта се развивала по-бавно. И това той нарича: по-добре.

С токовете на обувките си Кьостер правеше черти в твърдия сняг. После вдигна глава.

— Следователно той храни надежда?

— Един лекар винаги храни надежда, това принадлежи към професионалните му качества. Но моята надежда вече е дяволски малка. Попитах го дали би направил пневмоторакс. Каза, че не било възможно. Преди години били й правили веднъж. Сега и двата дроба били болни. Проклятие е това, Ото.

Стара жена с изтъркани шушони се спря пред нашата пейка. Тя бе със синьо, хлътнала лице и угаснали сиви очи, които изглеждаха като слепи. Около врата й бе обвита старомодна боа от пера. Тя бавно вдигна лорнета си и се вгледа в нас. После продължи да влачи крака нанякъде.

— Отвратителен призрак!

— Какво още каза лекарят? — попита Кьостер.

— Обясни ми на какво се дължи вероятно заболяването. Имал много пациенти на същата възраст. Изглежда, последица от войната. Недохранване в годините на развитието. Какво ме интересува всичко това? Тя трябва да оздравее! — Погледнах го. — Естествено той ми каза, че твърде често бил свидетел на чудеса. Именно при тази болест наблюдавал как тя внезапно спира развоя си, инкапсулира се и биват излекувани дори безнадеждно болни. Така говореше и Яфе. Но аз не вярвам на чудеса.

Кьостер не отвърна. Седяхме все тъй смълчани един до друг. Какво бихме могли да си кажем? И двамата бяхме преживели твърде много, за да търсим утеха в думите.

— Тя не бива да долови нищо, Роби — каза най-сетне Кьостер.

— Естествено, не бива — отвърнах.

Продължихме да седим до идването на Пат. Не мислех нищо: не бях дори и отчаян; бях съвсем унил и безчувствен, мъртъв.

— Ето я! — възкликна Кьостер.

— Да — казах аз и станах.

— Ало! — Пат идваше към нас и махаше с ръка.

Тя леко залиташе и се смееше. — Малко съм пияна. От слънцето. След като съм лежала на слънце, винаги се олюлявам, сякаш съм стар моряк.

Погледнах я и мигом всичко се преобрази. Вече не вярвах на лекаря; вярвах в чудото. Тя беше тук, тя живееше, тя стоеше пред мен и се смееше, всичко друго изчезваше.

— Що за израз имат лицата ви? — попита тя.

— Градски, съвсем неподходящ за тук — каза Кьостер. — Не можем да свикнем със слънцето.

Пат се засмя.

— Днес имам хубав ден. Без температура. Позволено ми е да изляза. Да идем ли в селото и да изпием по един аперитив?

— Естествено.

— Тогава хайде!

— Не е ли по-добре да вземем шейна? — попита Кьостер.

— Аз ще издържа — каза Пат.

— Зная — отвърна Кьостер. — Но аз никога не съм се возил на такова нещо. Иска ми се да опитам.

Дадохме знак на един колар и шейната ни понесе по виещия се път надолу към селото. Пред едно кафене с малка слънчева тераса спряхме и слязохме. Там седяха много хора, сред тях открих някои от санаториума. И италианецът от бара беше тук. Викаха му Антонио и той дойде на нашата маса да поздрави Пат. Разказа ни, че миналата нощ неколцина веселяци изтикали леглото на един пациент, както си спял, от неговата в стаята на някаква прастара учителка.

— А защо са го направили? — попитах.

— Той е излекуван и в близките дни си заминава — отвърна Антонио. — В подобни случаи всякога устройват шеги.

— Това е прочутият горчив смях на оставащите, мили — каза Пат.

— Тук, горе, хората стават като деца — додаде Антонио, сякаш се извиняваше.

„Излекуван — помислих си, — един бил излекуван и се връща.“ Попитах:

— Какво искаш да пиеш Пат?

— Мартини, сухо мартини.

Някакво радио засвири. Виенски валсове. Те се носеха из топлия слънчев въздух като леки, светли знамена. Келнерът донесе чашите с питието. То беше много студено и огряно от слънцето, още искреше.

— Приятно е да седиш така, нали? — попита Пат.

— Прекрасно — отвърнах.

— Но понякога и това не може да се издържа — каза тя.

Останахме да обядваме долу. Пат горещо го желаеше. В последно време била принудена постоянно да стои в санаториума — това беше първото й излизане; и смяташе, че би се чувствувала двойно по-здрава, ако би могла да се храни в селото. Антонио обядва с нас. После се върнахме горе с шейната и Пат отиде в стаята си, защото трябваше да лежи два часа. Кьостер и аз изкарахме Карл от гаража и го прегледахме. Налагаше се да сменим два счупени листа на ресора. Служителят в гаража разполагаше с инструменти и ние се заловихме за работа. После сипахме масло и гресирахме шасито. Когато всичко беше готово, изтикахме Карл навън. Опръскан с кал, жалък, той стоеше в снега.

— Няма ли да го измием? — попитах аз.

— Не, не когато е на път — каза Кьостер. — Не му е приятно. — Пат идваше към нас. Изглеждаше топла и освежена от съня. Кучето й подскачаше наоколо.

— Били! — извиках аз. Той наостри уши, но не беше особено весел. Не ме позна и съвсем се смути, когато Пат привлече вниманието му към мене.

— Така е — казах.

— Слава богу, че хората имат по-добра памет. Но къде беше Били вчера?

Пат се засмя.

— През цялото време лежа под кревата. Когато имам гости, изпитва ревност и сърдито се оттегля.

— Изглеждаш чудесно — казах аз.

Тя ме погледна щастлива. После се приближи до Карл.

— Как бих искала отново да поседя в него и да се поразходя с кола.

— Естествено — и попитах — нали, Ото?

— Разбира се. Вие сте с дебело палто, а тук имаме достатъчно шалове и одеяла.

Пат седна отпред до Кьостер, зад ветроупорното стъкло. Карл зарева. Синкаво-бели, газовете от ауспуха се издигаха в студения въздух. Моторът още не бе загрял. Подрънквайки, веригите почнаха бавно да мачкат снега. Със съскане, пукот и ръмжене Карл пъплеше надолу към селото, по главната улица — един вълк, сплашен от тропота на конете и звънтенето на шейните.

Излязохме от селото. В късния следобед по снежната шир играеха червеникави отблясъци, лъх от залязващото слънце. На склона няколко купи сено бяха почти погребани в бяло. Последните скиори се носеха към долината като малки запетайки. При това те минаваха пред червеното слънце, което още веднъж се показа зад възвишението, голямо, като някаква топка от гаснеща жар.

— Вчера оттук ли минахте? — попита Пат.

— Да.

Колата стигна купена на първото възвишение. Кьостер спря.

От височината гледката беше величествена. На идване, когато със звън и грохот минахме оттук в стъклената синя вечер, не бяхме забелязали нищо. Единствен пътят бе погълнал вниманието ни.

Редяха се склон подир склон и откриваха една вълнообразна долина. На бледозеленото небе очертанията на далечните планински върхове бяха остри и ясни. Те имаха златен блясък. И снежните простори под върховете, сякаш изчистени от прах, бяха осеяни със златни петна. С всеки миг склоновете придобиваха разкошна, все по-силна бяло-червена багра, а сенките — по-наситено синя. Слънцето беше точно в пролуката между два бляскави върха, а ширната долина със своите хълмове и склонове внушаваше представата за огромен, безмълвен, величав парад пред някакъв владетел, който е близо до заника си. Виолетовата дъга на пътя се виеше като змия по хълмовете, изчезваше, появяваше се отново, тъмна на завоите, опасваше села, а после се изопваше към седловината на прохода чак до хоризонта.

— Толкова далеч извън селото никога не съм била — каза Пат. — Това пътят за дома ли е?

— Да.

Тя мълчеше и гледаше надолу. После слезе от колата и засенчи с ръка очите си. Така се взираше на север, като че ли би могла да види кулите на града.

— Колко далеч е оттук? — попита тя.

— Приблизително хиляда километра. През май ще слезем долу. Ото ще дойде да ни вземе.

— През май — повтори Пат. — Боже мой, през май!

Слънцето залязваше бавно. Долината се оживи; сенките, които, досега вкаменени, се бяха таили в гънките на планината, почнаха безшумно да се стрелкат и да се катерят нагоре като гигантски сини паяци. Застудя!

— Трябва да се връщаме, Пат — казах аз.

Тя вдигна очи и мигом лицето й бе сломено от болка. Изведнъж прозрях, че тя знаеше всичко. Тя знаеше, че нивга вече няма да премине отвъд безмилостната планинска верига на хоризонта, знаеше го и искаше да го скрие, както ние искахме да го скрием от нея, но за миг бе загубила самообладание и цялата мъка на света бликна от очите й.

— Нека отидем още малко надолу — каза тя, — още съвсем малко.

— Ела — отвърнах аз, след като погледнах Кьостер. Тя се качи отзад при мене, аз я взех в обятията си и метнах одеялото върху двама ни. Колата бавно се спущаше надолу към долината и към сенките.

— Роби, мили — шепнеше Пат на рамото ми, имам чувството, че се прибираме у дома, връщаме се в нашия живот…

— Да — казах аз и изтеглих одеялото чак до косите й.

Стъмняваше се все по-бързо, колкото по-ниско слизахме. Пат се бе сгушила под завивката. Тя мушна ръка на гърдите ми, под ризата, и аз почувствувах върху кожата си нейната ръка, после дъха, устните, а тогава и сълзите й.

Предпазливо, за да не забележи завоя, на площада на следното село Кьостер изви колата в широка дъга и бавно потегли обратно.

Когато отново стигнахме горе, слънцето се бе скрило, на изток, бледа и ясна, луната светеше сред събиращите се облаци. Връщахме се към санаториума, веригите подрънкваха еднозвучно и насичаха снежната покривка на пътя, стана много тихо; седях неподвижен и застинал, усещах сълзите на Пат върху сърцето си, сякаш там кървеше рана.

Само час по-късно седях в хола. Пат беше в стаята си, а Кьостер отиде до метеорологичната станция да се осведоми очаква ли се снеговалеж. Навън едва-едва се бе замъглило, сега луната имаше хало, а вечерта се бе спуснала пред прозорците, мека и сива като кадифе. След някое време се появи Антонио и седна до мене.

През няколко маси от нас седеше някакво гюле в спортно сако от шотландски ръчно тъкан плат и твърде къс голф. Бебешко лице с обърнати устни и студени очи, при това червена и гола кръгла глава, лъскава като билярдна топка. До него слабичка жена с дълбоки сенки под очите и умолителен тъжен израз. Гюлето беше оживено, главата непрестанно в движение, детските ръчици описваха широки дъги.

— Чудесно е тук, горе, просто великолепно! Тази панорама, този въздух, тези грижи за храната! Действително ти е добре…

— Бернхард — каза жената тихо.

— Наистина и на мен ми се иска веднъж да ме поглезят и гледат така! — Мазен смях. — Е, не ми се зловиди…

— Ах, Бернхард — каза жената обезсърчена.

— Е, какво, какво — шумно и весело не млъкваше гюлето. — Тук си като в рай! Как мислиш, какво става долу? Утре отново съм сред бъркотията. Радвай се, че до теб не стига нищо от тези работи. Аз пък се радвам, след като видях, че тук си добре.

— Бернхард, не съм добре — каза жената.

— Но, детко — шумно и добродушно гълчеше Бернхард, — кураж! А какво да кажем ние? Винаги заети с нещо, навред фалити, а пък данъците, е, и все пак човек кара някак.

Жената мълчеше.

— Жизнено момче — казах аз на Антонио.

— И още как! — отвърна той. — Преди два дни е дошъл и със своето: „Тук ти си на чудесно място“ пресича всеки опит на жената да му каже нещо. Знаете ли, той не иска да види нищо, нито нейния страх, нито нейната болест нито нейната самота. Вероятно отдавна живее с някое друго гюле в Берлин, а всеки шест месеца по задължение идва тук на посещение, потрива ръце, покровителствено благоразположен, но загрижен за собственото си удобство. Само нищо да не слуша! Това често се случва тук!

— Жената отдълго ли е тук?

— От близо две години.

През хола минаха група млади хора и се закискаха. И Антонио се засмя.

— Идват от пощата. Изпратили са телеграма на Рот.

— Кой е Рот?

— Този, на когото предстои да замине. Телеграфирали са му, че в неговото родно място има грипна епидемия, затова не бива да заминава, а да остане още тук. Обичайни шеги. Защото те самите остават. Разбирате ли?

През прозореца гледах сивото кадифе на забулените планини. Всичко това не е вярно, мислех си, всичко това не е действителност, не може да е! Пред мен е само една сцена, на която се играе малко на смърт. Страшно сериозно е, когато някой умира! Бих искал да последвам младите хора, да ги потупам по раменете и да кажа: „Господа, нали тук се представя само театрална смърт и на сцената със смъртта вие сте просто весели любители? После ще станете отново и ще се поклоните, нали? Все пак така не се умира, с малко температура и утежнено дишане. Потребни са изстрели и рани, това поне зная.“

— И вие ли сте болен? — попитах Антонио.

— Естествено — отговори той усмихнат.

— Наистина, чудесно кафе! — шумеше гюлето до нас. — Долу изобщо няма такова. Тук е царство на блаженството!

Кьостер се върна от метеорологичната станция.

— Трябва да потеглям, Роби — каза той. — Барометърът е паднал и вероятно тази нощ ще вали сняг. Утре вече няма да мога да мина с колата. Тази вечер все ще успея.

— Добре. Нали поне ще вечеряме заедно?

— Да. Сега бързо ще си стегна багажа.

— Ще дойда с тебе — казах аз.

— Събрахме нещата на Кьостер и ги свалихме долу в гаража. После се върнахме да вземем Пат.

— Ако има нещо, телефонирай ми, Роби — каза Ото.

Кимнах.

— След няколко дни ще имаш парите тук. Достатъчно за известно време. Прави всичко, каквото е необходимо.

— Добре, Ото. — Колебаех се. — У дома имаме няколко ампули морфин. Можеш ли да ми ги пратиш?

Той ме погледна.

— Защо ти са?

— Не зная какво ще стане тук. Може би няма да са необходими. Въпреки всичко все още тая една надежда. Винаги когато видя Пат, но остана ли сам — вече не. Не искам обаче тя да страда, Ото, да лежи така и за нея да няма нищо друго освен болки. Може би в такъв случай тук ще й дадат. Но за мене ще бъде успокоение, че мога да й помогна.

— Само това ли, Роби? — попита Кьостер.

— Само това, Ото. Нищо повече. Иначе не бих ти казал.

Той кимна.

— Останахме само двама — каза той бавно.

— Да.

— Добре, Роби.

Отидохме в хола, а аз се качих да взема Пат. След това хапнахме набързо, защото се кълбяха нови и нови облаци. Кьостер изкара Карл от гаража и го спря пред портала.

— Бъди здрав, Роби! — каза той.

— И ти, Ото!

— Довиждане, Пат. — Той й подаде ръка и я изгледа. — Напролет ще дойда да ви взема.

— Сбогом, Кьостер. — Пат стискаше ръката му. — Толкова се радвам, че ви видях. Поздравете и Готфрид Ленц от мене.

— Да — каза Кьостер.

Тя все още държеше ръката му. Устните й трепереха. И изведнъж Пат направи крачка напред и го целуна.

— Сбогом — промълви тя със задавен глас.

Изведнъж по лицето на Кьостер пробяга светлочервен пламък. Ото искаше да каже още нещо, но се обърна, влезе в колата и в миг полетя стремглаво по завоите надолу, без да се обърне. Гледахме след него. Гърмяща, колата мина по главната улица и се заизкачва по виещия се нагоре път като самотна светулка с увехналожълтите петна на фаровете върху сивия сняг. На високото Карл спря и Кьостер ни махна. В светлината фигурата му тъмнееше. След това той изчезна, но ние още дълго чувахме отглъхващия шум на машината.

Пат се беше привела напред и се вслушваше, докато още можеше да долови нещо. После се обърна към мене.

— Замина и последният кораб, Роби — каза тя.

— Предпоследният — отвърнах, — последният съм аз. И знаеш ли какво съм намислил? Да си потърся друг пристан. Стаята в пристройката вече не ми допада. Не виждам защо да не живеем заедно. Ще се опитам да получа стая близо до твоята.

Тя се усмихна.

— Изключено! Няма да успееш! Как смяташ да го постигнеш?

— Ще се радваш ли, ако го направя?

— Що за въпрос? Би било великолепно, мили! Почти като у госпожа Залевски.

— Добре, тогава ми дай половин час да се потрудя.

— Хубаво. В това време ще играя шах с Антонио. Научих се тук.

Отидох в канцеларията и обясних, че ще остана по-дълго време и че бих желал да имам стая на същия етаж, където живее и Пат. Една възрастна дама без бюст ме погледна възмутена и отхвърли искането ми, като се позова на правилника за вътрешния ред.

— Кой е изготвил правилника за вътрешния ред? — попитах аз.

— Дирекцията — отвърна дамата и докосна с ръка гънките на роклята си. Доста неохотно накрая тя ми съобщи, че в изключителни случаи решавал главният лекар. — Но той не е вече тук — добави тя. — Вечер може да бъде безпокоен вкъщи само служебно.

— Чудесно, следователно ще го обезпокоя служебно — казах аз, — във връзка с правилника за вътрешния ред.

Главният лекар живееше в малка къща редом със санаториума. Той ме прие веднага и без да отлага ми даде разрешение.

— След първата стъпка не си го представях толкова лесно — казах аз.

Той се засмя.

— Аха, явно сте попаднали на старата Рексрот. Още сега ще телефонирам.

Върнах се в канцеларията. Старата Рексрот с достойнство се оттегли, щом зърна предизвикателното ми лице. Уредих всичко със секретарката и поисках от прислужника да пренесе багажа ми и да набави няколко бутилки за пиене. После отидох при Пат в хола.

— Уреди ли? — попита ме тя.

— Още не, но след няколко дни ще смогна.

— Жалко! — Тя събори фигурите на шаха и стана.

— Какво ще правим? Да идем ли в бара?

— Вечер често играем на карти — каза Антонио. — Иде топъл южен вятър, усеща се. В такова време е най-добре да се играе на карти.

— Карти? Пат? — попитах удивен. — Какви игри на карти знаеш? Черен Петър и пасианси ли?

— Покер, мили — заяви Пат.

Засмях се.

— Действително тя умее да играе на покер — каза Антонио. — Само че е безкрайно смела. Блъфира страшно.

— Аз също, тогава да опитаме заедно — казах аз.

Седнахме в един ъгъл и почнахме да играем. Пат съвсем не играеше лошо. Тя действително блъфираше така, че пушек да се вдига. След един час Антонио посочи навън към пейзажа пред прозореца. Валеше сняг. Бавно, сякаш още се колебаеха, едри снежинки падаха почти отвесно.

— Истинско безветрие — каза Антонио. — Ще падне много сняг.

— Докъде може да е стигнал Кьостер? — попита Пат.

— Трябва да е минал главния проход — казах аз. В един миг съвсем ясно виждах пред себе си Карл как се носи с Кьостер през бялата нощ и изведнъж всичко ми се стори някак нереално — че седя тук, а Кьостер е на, път и че Пат бе до мене. Опряла на масата ръката си с картите, тя ми се усмихваше щастливо.

— Хайде, Роби!

Гюлето се завъртя из хола, спря зад нашата маса, и почна благосклонно да следи играта и да се обажда. Вероятно жена му спеше, а той си търсеше забавление. Оставих картите и жлъчно се втренчих в него, докато той се махна.

— Не си вежлив — каза Пат доволна.

— Да — отвърнах. — И не искам да бъда.

Отидохме и в бара и изпихме няколко чаши „специален“. Време беше Пат да си легне. Сбогувах се с нея в хола. Тя се изкачи бавно по стълбите, обърна се и спря, преди да свие по коридора. Аз почаках малко, после в канцеларията поисках ключа от моята стая. Малката секретарка се усмихна.

— Номер седемдесет и осем — каза тя. — Това беше стаята до Пат.

— По разпореждане на госпожица Рексрот ли ми е дадена? — попитах аз.

— Не, госпожица Рексрот е в мисионерския дом — отвърна тя.

— Понякога мисионерските домове са благодат — казах аз и бързо се качих горе. Моите неща бяха вече пренесени.

Половин час по-късно почуках на вратата, свързваща двете стаи.

— Кой е? — извика Пат.

— Полицията по нравствеността — отвърнах. Ключът проскърца и вратата се отвори.

— Ти ли си, Роби? — смаяна изрече със запъване Пат.

— Аз! Укротителят на госпожица Рексрот! Притежателят на коняк и на „Порто-ронко“. — Извадих бутилките от джобовете на халата си. — А сега ми кажи веднага колко мъже са били вече тук.

— Никой освен футболния отбор и в разширен състав — симфоничният оркестър — заяви Пат усмихнато. — Ах, мили, старите времена се върнаха!

Тя заспа на рамото ми. Аз още дълго будувах. В един ъгъл на стаята гореше малка лампа. Снежинките докосваха леко прозореца и в този матов, златистокафяв здрач времето изглеждаше спряло. В стаята беше много топло. От време на време в тръбите на централното отопление нещо припукваше. В съня си Пат се раздвижи и бавно, като прошумоля в колосания калъф, завивката се свлече към пода. Ах, помислих си, каква бронзова, блестяща кожа! Чудото на стройните колена! Нежната тайна на гърдите! На рамото си усещах косите на Пат, а под устните ми туптеше пулсът на нейната ръка.

„И ти си обречена на смърт? — мислех аз. — Ти не бива да умреш! Ти си щастието!“

Внимателно издърпах завивките нагоре. Пат промълви нещо, пак притихна и бавно, в просъница мушна ръката си под тила ми.