Трима другари

XXVII

В следващите дни непрестанно валя сняг. Пат вдигна температура и трябваше да остане на легло. В санаториума мнозина лежаха с температура.

— От времето е — твърдеше Антонио. — Топло и ветровито. Нездраво време.

— Мили, поизлез малко — каза Пат. — Умееш ли да караш ски?

— Не. А и как да умея? Нали никога не съм бил на планина.

— Антонио ще те научи. Това му прави удоволствие. А той те и обича.

— С много по-голямо удоволствие ще стоя тук:

Тя се изправи в леглото си. Нощницата се свлече от раменете й. Те бяха страшно слаби. Страшно тъничък беше и вратът й.

— Роби — каза тя, — направи го заради мене. Не искам да седиш все край болнично легло. Вчера и завчера — беше предостатъчно.

— Седя тук с удоволствие — казах аз. — Нямам желание да излизам навън в снега.

Пат дишаше шумно и аз чувах неритмичен хрип при всяко нейно вдишване.

— В това имам по-голям опит от теб — каза тя и се подпря на лакти. — По-добре е и за двама ни. После сам ще го разбереш. — Тя се усмихваше мъчително. — Днес подир обед и довечера ще можеш да седиш достатъчно тук. Сутрин това ме прави неспокойна, мили. С температура сутрин човек изглежда ужасно. Вечер е съвсем друго. Аз съм повърхностна и глупава, не искам ти да ме виждаш грозна.

— Но, Пат! — Станах. — Е, добре, ще поизляза с Антонио. По обед пак ще бъда тук. Да се надяваме, че с тия дъски няма да си строша всички кокали.

— Ти ще се научиш бързо, мили. — Страхливата напрегнатост изчезна от лицето й. — Много скоро ще се пързаляш чудесно.

— А ти много бързо искаш да ме прогониш оттук — казах аз и я целунах. Ръцете й бяха влажни и горещи, а устните — сухи и напукани.

Антонио живееше на втория етаж. Той ми зае чифт обувки и ски. Станаха ми добре, защото ние бяхме еднакви на ръст. Отидохме до покритата със сняг поляна, малко над селото, където човек можеше да се упражнява. Докато вървяхме, Антонио ме следеше с изпитателен поглед.

— Температурата прави човека неспокоен — каза той. — Понякога в такива дни са ставали странни работи тук. — Той сложи ските пред себе си и ги закопча. — Най-лошото е, че само чакаш и не си в състояние да направиш каквото и да било. Това подлудява и съсипва болните.

— И здравите — отвърнах аз. — Принуден си да седиш и с нищо не можеш да помогнеш.

Антонио кимна.

— Някои от нас работят — продължи той, — други изчитат цели библиотеки. Но мнозина сякаш се връщат към ученическите си години и се измъкват в часовете за лежане, както преди са бягали от час по гимнастика, ходят по магазини и сладкарници, страхливо се хилят, ако случайно лекарят мине край тях. Тайно пушене, тайно пиене, забранени гуляи в стаите, клюки и глупави шеги, с това те се спасяват от празнотата. И от истината. Едно шеговито, лекомислено, но и героично игнориране на смъртта. А и какво друго им остава в края на краищата?

„Да — мислех, — в края на краищата какво друго остава на всички ни?“.

— Да направим опит, а? — попита Антонио и заби щеките в снега.

— Да.

Той ми показа как се прикрепват ските и как се пази равновесие. Не беше трудно. Падах често, но постепенно взех да свиквам и потръгна малко. След един час спряхме.

— Достатъчно — каза Антонио. — Още тази вечер ще ви заболят мускулите.

Свалих ските и усетих как кръвообръщението ми се бе ускорило.

— Хубаво беше, че излязохме, Антонио.

Той кимна.

— Можем да го правим. Вън от санаториума човек стига до други мисли.

— Няма ли да пийнем някъде? — попитах аз.

— Бихме могли. По едно „Дюбоне“ у Форстер.

Изпихме по чаша „Дюбоне“ и тръгнахме нагоре към санаториума. В канцеларията секретарката ми каза, че пощенският раздавач идвал заради мене; поръчал да се отбия в пощата. На мое име били пристигнали пари. Погледнах часовника. Имаше още време и се върнах. В пощата ми наброиха две хиляди марки. Придружаваше ги и писмо от Кьостер. Да не съм се тревожел, разполагал с още доста пари. Стигало само да пиша.

Забих очи в банкнотите. Откъде можеше да ги има той? И толкова бързо? Нали знаех нашите източници. Изведнъж проумях. Представих си участвуващият в автомобилни състезания, конфекционер Болвиз, виждах го как алчно потупваше Карл пред бара вечерта, когато загуби облога, и казваше: „За тази кола винаги съм купувач.“ Проклятие! Кьостер беше продал Карл! Оттам бяха дошли така изведнъж парите! Карл, за който бе казал, че ще е по-добре да изгуби едната си ръка, отколкото колата. Карл го нямаше вече! Сега беше в дебелите ръце на фабриканта на костюми, а Ото, чието ухо можеше да разпознае гласа му от километри, щеше да го слуша да вие по улиците като прогонена псе.

Прибрах писмото на Кьостер и малкото пакетче с морфинови ампули. Все още стоях пред пощенското гише и не знаех как да постъпя. Много бих искал незабавно да върна парите, но беше невъзможно, те ни бяха необходими. Пригладих банкнотите и ги пъхнах в джоба си. Излязох. По дяволите, отсега нататък ще заобикалям всяка кола! Автомобилите бяха приятели, а Карл беше нещо много повече. Един другар! Карл, призракът на шосетата! Ние си принадлежахме. Карл и Кьостер, Карл и Ленц, Карл и Пат. В своята безпомощност ядно изтупвах снега от краката си. Ленц беше мъртъв. Карл го нямаше вече. А Пат? Със заслепени очи се взирах в небето, сивото безкрайно небе на един безумен бог, който бе създал живота и смъртта, за да се забавлява.

Подир обед вятърът стихна, времето стана по-ясно и по-студено; а вечерта Пат се почувствува по-добре. На следната сутрин можеше да не остава в леглото, а няколко дни по-късно, когато Рот, мъжът, който бе оздравял, си заминаваше, тя бе в състояние да върви с другите до гарата.

Цяла орда придружаваше Рот. Такъв бе обичаят тук, когато някой отпътуваше. Самият Рот не бе особено весел. Той бе преживял по своему нещастието. Преди две години на въпроса още колко време ще живее, някакъв авторитет му отговорил, че му остават най-много две години, ако полага особени грижи за здравето си. Тогава от предпазливост той се обърнал и към втори лекар да му каже истината по съвест. Той му дал още по-малко живот. Рот събрал цялото си състояние, пресметнал го за две години и му отпуснал края, без да го е грижа за болестта. И един ден бил докаран в санаториума с тежък кръвоизлив. Но тук, вместо да умре, почнал неудържимо да се съвзема. Когато постъпил, тежал четиридесет и пет килограма. Сега тежеше седемдесет и пет и беше толкова добре, че можеше да се върне долу. Но парите му ги нямаше.

— Какво ще правя там долу? — питаше ме той и почесваше червенокосата си глава. — Вие наскоро сте дошли оттам. Как е сега?

— Настъпили са много и различни промени — отвърнах аз, като гледах кръглото му, пълно лице с безцветни мигли. Той бе оздравял, макар да е бил отписан — единствено с това привличаше моя интерес.

— Налага се да си потърся работа — каза той. — Как стои сега този проблем?

Вдигнах рамене. Защо да му обяснявам, че вероятно няма да намери? Твърде скоро сам щеше да го узнае.

— Имате ли връзки, приятели или нещо такава? — попитах аз.

— Приятели… хм, нали знаете! — Той се засмя подигравателно. — Когато човек изведнъж се окаже без пари, те бягат като бълхи от мъртво куче.

— Тогава ще бъде трудно.

Той сбръчка чело.

— Нямам представа как ще се уреди това. Разполагам само с няколкостотин марки. А не съм научил нищо друго, освен да харча пари. Моят професор, изглежда, все пак ще се окаже прав, макар в друг смисъл. За две години ще пукна, само че от куршум.

Внезапно ме обзе безумен гняв срещу този видиотен бъбривец. Нима не знаеше какво е животът? Пред себе си виждах да вървят Антонио и Пат, виждах нейния изтънял от болестта врат. Знаех колко много тя обичаше живота и в този момент бих могъл да убия Рот, ако това би допринесло Пат да оздравее.

Влакът потегли. Рот махаше с шапка. Оставащите му викаха какво ли не и се смееха. Едно момиче потича малко след влака, като се препъваше и викаше с променен, тънък глас: „Довиждане! Довиждане!“ После се върна назад и се обля в сълзи.

— Ало! — извика Антонио. — Който плаче на гарата, следва, да даде откуп! Това е стар закон на санаториума. Обезщетение в полза на касата за следващото тържество.

С широк жест той протегна ръката си. Другите пак почнаха да се смеят. И девойката се усмихваше през сълзи, които се стичаха по нейното клето, изострено лице, и измъкна от джоба на палтото си едно овехтяло портмоне.

От тази гледка ми стана много тежко. Тия лица наоколо, та това не беше смях, това беше трескава, измъчена веселост, това бяха гримаси.

— Ела! — казах на Пат и я хванах здраво подръка.

Мълчаливо вървяхме надолу по улицата на селото. При първата сладкарница спрях и й взех една кутия бонбони.

— С печени бадеми — казах и й подадох пакета. — Ти ги обичаш, нали?

— Роби — каза Пат. Устните й потрепваха.

— Един момент — прекъснах я аз и бързо влязох в съседния цветарски магазин. И вече малко по-овладян излязох с букет от рози.

— Роби — каза Пат.

Аз се хилех жалко.

— На стари години почвам да ставам кавалер, Пат.

Не зная какво се бе вселило в нас така изведнъж. Навярно причината беше в проклетия отпътувал влак. То бе като някаква оловна сянка, като зъл вятър, който поваля всичко, което човек с мъка е искал да задържи. Неочаквано не бяхме ли станали просто две изгубили се деца, които не знаеха ни път, ни брод, а от все сърце искаха да бъдат и смели?

— Ела бързо да пийнем по една чашка — предложих аз.

Пат кимна. Влязохме в най-близкото кафене и седнахме на една празна маса до прозореца.

— Какво ще пиеш, Пат?

— Ром — каза тя и ме погледна.

— Ром — повторих аз и посегнах под масата към ръката й. Тя силно я притисна в моята.

Донесоха рома. Беше марка „Бакарди“ с лимон.

— Мой стари любимецо! — каза Пат и вдигна чашата.

— Мое мило храбро момиче! — казах аз.

Поседяхме още известно време.

— Комично е понякога, нали? — каза Пат.

— Да. Понякога се случва. После всичко минава.

Пат кимна. Тръгнахме към санаториума, плътно притиснати един до друг. Край нас прелитаха шейни, от конете се вдигаше пара. Уморени, загорели от слънцето скиори, един отбор по хокей на лед в червенобели облекла; шумен живот.

— Как се чувствуваш, Пат? — попитах аз.

— Добре, Роби.

— Само да ни паднат тези, нали?

— Да, мили. — Тя притисна ръката ми до себе си.

Улицата опустя. Руменината на залеза лежеше над заснежените планини като розова завивка.

— Пат — подех аз, — ти още не знаеш, че имаме доста пари. Кьостер прати.

Пат се спря.

— Но това е чудесно, Роби. Тогава ще можем още веднъж да излезем, както подобава.

— Напълно естествено — казах аз. — Колкото пъти искаме.

— В такъв случай в събота, ще идем в казиното. Устройват последния голям бал за тази година.

— Но ти не бива да излизаш вечер.

— Повечето не бива да излизат, но въпреки това го правят.

Лицето ми издаваше загриженост.

— Роби — каза Пат, — по времето, когато ти не беше тук, аз правех всичко, каквото ми бе предписано. Бях само един плах човек, който приема всичко, и толкова. Нямах никаква полза. Състоянието ми се влоши. Не ме прекъсвай, зная какво искаш да кажеш. Зная и за какво се отнася. Но през времето, което още имам, времето с тебе, ме остави да правя, каквото пожелая.

Огряно от слънцето, лицето й беше червено. Беше сериозно и спокойно, изпълнено с голяма нежност. „На за какво говорим? — мислех с пресъхнала уста. — Нима бе възможно да стоим така и да говорим за нещо, което никога не може да бъде, никога не бива да бъде. Та това е Пат, която изрича тези думи, хладно, почти без тъга, като че ли вече няма нищо, което да противопостави, нито дори жалко късче измамна надежда; Пат, а тя е почти дете, което трябва да закрилям, Пат, която изведнъж е много далеч от мене, вече сродена и примирена с неназованото на отвъдната страна.“

— Не бива да говорим такива неща — промълвих най-сетне аз. — Мислех само, че навярно би следвало, преди това да попитаме лекаря.

— Вече няма да питаме никого, никого! — Тя поклати своята хубава глава и ме погледна с очите, които ми бяха тъй мили. — Нищо не искам да зная. Искам само да бъда щастлива.

Вечерта по коридорите на санаториума се носеха бързи стъпки и шушукане. Антонио дойде и ни донесе една покана. Устройвали празненство в стаята на един русин.

— Мога ли да дойда с вас облечен така? — попитах аз.

— Тук ли? — попита Пат в отговор.

— Тук са допустими много неща, които обикновено са неприемливи — каза Антонио усмихнат.

Русинът беше мургав възстар човек. Живееше в две стаи, застлани с много килими. Върху един скрин имаше редица бутилки с напитки. Стаите бяха в полумрак. Горяха само свещи. Сред гостите бе и една особено красива млада испанка. Тя имаше рожден ден и именно той трябваше да бъде отпразнуван.

В мъждукащия светлик на тези стаи, които със сумрака си напомняха скривалище, и при своеобразното побратимяване на тия хора, всички с една обща съдба, тук владееше чудно настроение.

— Какво ще пиете? — попита ме русинът. — Говореше с много топъл, дълбок глас.

— Каквото имате.

Той взе едно шише с коняк и друго с водка. Попита:

— Здрав ли сте?

— Да — отговорих аз смутен.

Предложи ми и цигари с дълъг картонен мундщук. Пихме.

— Положително някои неща тук ви изглеждат странни, нали? — попита той.

— Не толкова — отвърнах аз. — Не съм свикнал на обикновен живот.

— Да — каза той и устреми тъмен поглед към испанката насреща. — Тук горе това е един свят за себе си. Променя хората.

Кимнах.

— Странна болест — добави замислено, — прави хората по-живи. А понякога и по-добри. Мистична болест. Тя пречиства от всички дребнавости.

Той стана, кимна ми и се насочи към испанката, която му се усмихваше отсреща.

— Сладникава патетика, нали? — попита някой зад мене.

Едно лице без брадичка. Изпъкнало чело. Неспокойни, трескави очи.

— Тук аз съм гост — казах, — вие не сте ли?

— С това той привлича жените — продължи другият, без да ме слуша, — с това ги хваща. И малката там също.

Не му отговорих.

— Кой е този? — попитах Пат, когато той се отдалечи.

— Един музикант. Цигулар. Той е неспасяемо влюбен в испанката. Така, както се влюбват хората тук, горе. Тя обаче не иска и да знае за него. Обича русина.

— На нейно място и аз бих направил същото. — Пат се засмя. — Убеден съм, че е човек, в когото можеш да се влюбиш — казах аз. — Не смяташ ли, че е така?

— Не — призна Пат.

— Никога ли не си била влюбена тук?

— Не много.

— На мене би ми било съвсем безразлично — казах аз.

— Виж ти, що за признания! — Пат се изправи. — Съвсем не би трябвало да ти бъде безразлично.

— Не исках да кажа това. Дори не мога да ти обясня какво искам да кажа. А не съумявам да го изразя, тъй като все още не зная какво собствено намираш в мене.

— Нека то бъде само моя грижа — заяви тя.

— А ти знаеш ли го?

— Ненапълно — отвърна тя усмихнато. — Иначе това вече не би било любов.

Русинът беше оставил бутилките. Налях си няколко чашки и ги изпразних. Настроението на събраните ме подтискаше. Не ми беше приятно да гледам Пат сред всички тия болни.

— Не ти ли харесва тук? — попита тя.

— Не особено. Първо трябва да привикна.

— Бедничкият ми… — Тя погали косите ми.

— Не съм беден, щом ти си тук.

— Рита не е ли много хубава?

— Не — казах аз, — ти си по-хубава.

Младата испанка бе опряла на коленете си китара. Тя взе няколко акорда. После запя и сякаш тъмна птица запърха с криле из стаята. Пееше испански песни приглушено, с огрубелия хриплив глас на болните. Не знаех на какво се дължеше — на необичайните, тъжни мелодии, на вълнуващия здрачен глас на момичето, на силуетите на сгушените по креслата и пода болни, на склоненото едро, тъмно лице на русина — изведнъж ми се стори, че тук всичко бе един вопъл, тихо заклинание на съдбата, възправена навън зад спуснатите завеси на прозорците, и чакаща; една молба, един вик и спах, страх от това, да останеш сам с нищото, което те разяжда нечуто.

На следната сутрин Пат беше весела и спокойна. Занимаваше се с облеклото си. „Твърде широки са станали, прекалено широки“ — говореше си тя, докато изпитателно се оглеждаше в огледалото. После се обърна към мене.

— Мили, донесъл ли си тук смокинга си?

— Не — казах аз. — Не знаех, че за тук е нужен смокинг.

— В такъв случай иди при Антонио. Той ще ти заеме един. Вие имате еднакви фигури.

— Нали и нему ще е потребен?

— Той ще облече фрак. — Пат набождаше с топлийки една плоха. — А после иди да караш ски. Сега трябва да поработя. Но докато си тук, няма да мога.

— Ах, този Антонио — казах аз, — просто го ограбвам. Какво ли бихме правили без него?

— Той е добро момче, нали?

— Да — отвърнах, — това е най-подходящото определение за него. Добро момче.

— Не зная какво бих правила, ако той не беше тук, когато бях сама.

— Да не мислим вече за това. Отдавна е минало.

— Да. — Пат ме целуна. — Иди да караш ски.

Антонио вече ме чакаше.

— Така и мислех, че няма да сте си взели за тук смокинг. Премерете жакета. — Жакетът ми беше възтесен, но стоеше много добре. Антонио свирна от задоволство и откачи костюма. — Голямо веселие ще си устроим утре — обясни той. — За щастие вечерта в канцеларията е дежурна малката секретарка. Старата Рексрот не би ни пуснала да излезем. Официално всичко това е забранено. Но неофициално…; пък и естествено вече не сме деца.

Отидохме да караме ски. Бях се научил сравнително добре и вече не се налагаше да ходим на поляната, използувана като учебна писта. По пътя срещнахме един мъж с брилянтени пръстени, карирани панталони и развяваща се връзка, като на човек на изкуството.

— Чудати фигури има тук — казах аз. Антонио се засмя.

— Той е важна личност. Придружител на покойници.

— Какво? — попитах учуден аз.

— Придружител на покойници — повтори Антонио. — Тук има болни от цял свят. Особено много от Южна Америка. Е, а повечето семейства искат близките им да бъдат погребани в родния край. Тогава придружителят на покойници тръгва на път, естествено срещу прилично възнаграждение, и им предава цинковия ковчег. По такъв начин подобни хора обикалят навред и стават заможни. А този тук, както виждате, смъртта го е превърнала в денди.

Още известно време се качвахме нагоре, тогава си сложихме ските и се спуснахме. Вихрено се носехме по белите хълмове, а подире ни, джафкайки, тичаше Били, от време на време затъваше чак до гърдите в снега и подскачаше като червено-кафява топка. Отново беше свикнал с мене, макар че все още често, когато го извеждах, се обръщаше назад и развял уши, стремглаво хукваше към санаториума.

Упражнявах „християнии“ и всеки път, щом се спуснех надолу по ската и се готвех да завия, отпускайки тяло, си казвах: „Ако ми се удаде, без да падна, Пат ще оздравее.“ Вятърът свиреше покрай лицето ми, снегът беше тежък и лепкав, но аз пак и пак правех завой в снега, търсех все по-стръмни склонове, все по-трудни места, а когато отново и отново успявах, мислех: „Спасена е“; знаех, че е глупаво и въпреки всичко се радвах, както от дълго време не бях се радвал.

В събота вечерта устроиха голямо, тайно излизане. Антонио беше поръчал няколко шейни да чакат малко настрана под санаториума. Той самият се спускаше по склона с лачени обувки и разтворено палто, изпод което блестеше белият нагръдник на фрака, и весело пееше като тиролец.

— Антонио е луд — казах аз.

— Той често постъпва така — отвърна Пат. — Безгранично лекомислено. По този начин издържа тук. Иначе не би бил винаги в добро настроение.

— Затова пък теб ще те завием повече.

Загърнах я с всички одеяла и шалове, които имахме.

После шейните потеглиха надолу в дълга колона. Всички, които можеха, се бяха измъкнали. Човек би помислил, че към долината слиза сватбено шествие; така празнично на лунната светлина се поклащаха пъстрите кичури пера по главите на конете и толкова много смях и викове ехтяха от шейна до шейна.

Казиното тънеше в пищна украса. Когато стигнахме там, вече танцуваха. За гостите от санаториума бе запазен един ъгъл, където нямаше течение откъм прозорците. Беше топло, миришеше на цветя, парфюм и вино.

Много хора седяха на нашата маса: русинът, Рита, цигуларят, една възрастна дама, начервена мъртвешка глава, нейният компаньон-танцьор, Антонио и още неколцина други.

— Ела, Роби — каза Пат, — да се опитаме да потанцуваме.

Залата почна да се върти бавно около нас. В нежна кантилена цигулката и челото се издигаха над ромона на оркестъра. С тихи стъпки танцуващите се плъзгаха по паркета.

— Но мили, скъпи мой, изведнъж ти танцуваш чудесно — каза Пат изненадана.

— Е, чак чудесно.

— Да, къде си се научил?

— Готфрид ме научи — казах аз.

— Във вашата работилница?

— Да, а и в „Интернационал“. Все пак имахме нужда и от дами: Роза, Марион и Вали ми помогнаха да се донауча, само че се страхувам именно поради това да не липсва елегантност на моя танц.

— Напротив. — Очите на Пат сияеха. — За пръв път ние танцуваме така, Роби!

До нас танцуваха русинът и испанката. Той се усмихна и ни кимна. Испанката беше много бледа. Черната блестяща коса обкръжаваше челото и като гарваново крило. Танцуваше с неподвижно, сериозно лице. На китката й имаше гривна от големи четириъгълни смарагди. Тя беше на осемнадесет години. От масата с жадни очи я следеше цигуларят.

Върнахме се.

— Сега бих искала една цигара — каза Пат.

— По-добре да не пушиш — отвърнах аз предпазливо.

— Само няколко пъти да вдъхна, Роби. Толкова отдавна не съм пушила! — Тя взе цигарата, но скоро я остави. — Не ми е приятна, Роби. Просто не ми се услади.

Засмях се.

— Винаги е така, когато човек дълго време се е лишавал от нещо.

— И ти ли си се лишавал дълго време от мене? — попита тя.

— Отнася се само до отровите — отвърнах аз. — Само до ракията и тютюна.

— Хората са много по-лоша отрова, отколкото ракията и тютюнът, мили.

Отново се засмях.

— Ти си умно дете, Пат.

Тя подпря ръцете си на масата и ме измери с поглед.

— Собствено ти никога не си гледал на мене истински сериозно, нали?

— Аз и на себе си никога не съм гледал истински сериозно — отвърнах.

— На мене също не. Бъди правдив.

— Не зная. Но на нас двамата заедно винаги съм гледал страшно сериозно, това изповядвам.

Тя се усмихна. Антонио я покани за танц. Двамата отидоха на паркета. Гледах я, докато танцуваше. При всяко минаване покрай мене тя ми се усмихваше. Нейните сребърни обувки едва докосваха пода. Пат имаше гъвкавостта на антилопа.

Русинът отново танцуваше с испанката. И двамата безмълвни. Неговото едро, мургава лице беше изпълнено от засенена нежност. Цигуларят направи опит да танцува с испанката. Тя само поклати глава и тръгна към паркета с русина.

Цигуларят смачка една цигара между дългите си костеливи пръсти. Изведнъж ми стана жал за него. Предложих му цигара. Той отказа.

— Трябва да се щадя — изрече със своя рязък глас. Кимнах. — Оня там — продължи той, хилейки се, като посочи русина, — пуши всеки ден по петдесет парчета.

— На едного понася, на другиго — не — отвърнах аз.

— Макар сега тя да не иска да танцува с мен, аз въпреки всичко ще я имам.

— Коя?

— Рита. — Той се премести по-близо до мен. — Аз бях добре с нея. Свирехме заедно. Тогава дойде русинът и тя се улови на неговите тиради. Но аз пак ще си я върна.

— Ще трябва да напрягате сили — казах аз. Този човек не ми допадаше.

Той избухна в смях, който звучеше като блеене.

— Да напрягам сили? О, какъв неподозиращ нищо ангел сте! Потребно е само да чакам.

— Тогава чакайте само.

— Петдесет цигари — пошепна той — дневно. Вчера видях рентгеновата му снимка. Каверна до каверна. Свършен. — Той отново се засмя. — Първоначално състоянието на двама ни беше еднакво. Рентгеновите ни снимки можеха да бъдат разменени. А да видите сега какви отлики има! Аз наддадох половин кило. Не, мили мой, трябва само да чакам и да се щадя. Отсега се радвам за следващата снимка. Сестрата ми ги показва всеки път. Когато той си иде, ще дойде моят ред.

— И това е метод — казах.

— И това е метод — повтори думите ми той, — единственият метод, ех, ти, жълтоклюно птиче! Ако се опитам да му препреча пътя, ще проваля възможностите си за по-късно. Не, новако, приятелски, спокойно… с изчакване.

Въздухът беше спарен и тежък. Пат кашляше. Забелязах, че при това тя страхливо погледна към мен, но си дадох вид, че нищо не съм чул. Старата дама с многото перли седеше тихо, потънала в мислите си. От време на време се изсмиваше кресливо. Веднага след това отново ставаше спокойна, неподвижна. Мъртвешката глава се караше с компаньона-танцьор. Русинът пушеше цигара след цигара. Цигуларят му поднасяше огън. Едно момиче изведнъж преглътна конвулсивно, постави носна кърпичка пред устата си, погледна кърпата и пребледня.

Обхващах с поглед цялата зала. Ето масите на спортистите, а там — масите на здравите бюргери, ето, седяха французи, после англичани, холандци — протяжните срички на техния език имаха дъх на ливади и море, а срещу всички тях се гушеше малката колония на болестта и на смъртта, трескава, красива, обречена. Ливади и море — погледнах Пат, — ливади и море — пяна и пясък, и плуване — ах, ти, мислех си, мило чело! И вие, любими ръце! И ти, скъп живот, който човек може само да обича, но не и да спаси!

Станах и излязох навън. Беше ми горещо от притеснение и безсилие. Тръгнах бавно по пътя. Студът ме пронизваше, а от вятъра зад сградата настръхнах цял. Свих, пестници и дълго гледах втренчено суровите бели планини с една дива смесица от безпомощност, ярост и болка.

Долу по пътя се разнесоха звънчета на шейна, която отмина. Върнах се в заведението.

Пат ме посрещна.

— Къде беше?

— Малко навън.

— В лошо настроение ли си?

— Ни най-малко.

— Мили, бъди радостен! Бъди радостен днес! Заради мене! Кой знае кога отново ще мога да ида на бал.

— Още много пъти.

Тя сложи глава на рамото ми.

— Щом ти го казваш, положително е вярно. Ела, нека танцуваме; за пръв път танцуваме заедно.

Танцувахме, а топлата, мека светлина беше милостива; тя скриваше всички сенки, които напредналата нощ оставяше върху лицата.

— Как се чувствуваш? — попитах аз.

— Добре, Роби.

— Колко си красива, Пат!

Очите й светеха.

— Хубаво е, че ти ми го казваш.

И аз усетих на бузата си горещите сухи устни на Пат.

Беше късно, когато стигнахме в санаториума.

— Вижте само как изглежда — кискаше се цигуларят и скришом сочеше русина.

— И вие изглеждате точно така — казах аз с раздразнение.

Той ме погледна изумен.

— Е да, здрави горделивецо! — изсъска той злобно.

Подадох ръка на русина. Той ми кимна и внимателно и нежно помогна на младата испанка да се изкачи по стълбата. Докато се качваха нагоре неговият широк, приведен гръб и тесните рамена на момичето при слабото нощно осветление изглеждаха така, сякаш върху им тегнеше бремето на целия свят. Мъртвешката глава влачеше компаньона-танцьор по коридора. Антонио ни пожела лека нощ. Всичко беше малко призрачно — това почти беззвучно пошепвано сбогуване.

Пат си сваляше роклята през глава. Стоеше наведена и я дърпаше от раменете си. При това брокатът се пукна. Пат огледа мястото.

— Навярно е било прокъсана — опитах се да я успокоя.

— Нищо — каза Пат. — Тя вече няма да ми трябва.

Пат бавно сдипли роклята и не я окачи в гардероба.

Сложи я в куфара. Изведнъж лицето й беше уморено.

— Погледни насам, виж какво има тук! — казах аз бързо и извадих от джоба на балтона си бутилка шампанско. — Сега идва нашето собствено малко тържество.

Взех чаши и налях. Тя пак се усмихна и пи.

— За нас двамата, Пат!

— Да, мили, за нашия хубав живот!

Колко странно беше всичко това: тази стая, тишината и нашата тъга. Нима зад вратата не се простираше животът, безкраен, с гори, реки и силно дихание, цъфтящ и неспокоен, нима вече отвъд белите планини вълнуващ март не чукаше по пробуждащата се земя?

— Ще останеш ли през нощта при мене, Роби?

— Да, хайде да си легнем. И нека бъдем толкова близо един до друг, колкото могат да бъдат хората, да оставим бутилката край леглото и да пием.

Пиене. Кожа със златистокафяв загар. Очакване. Бдене. Тишина и леко хриптене на любимата гръд.