Трима другари

XVIII

Нашето такси стоеше пред бара. Влязох, За да сменя Ленц, трябваше да взема ключовете и документите. Готфрид излезе с мен.

— Имаше ли добри постъпления? — попитах аз.

— Средно — отвърна той. — Или такситата са премного, или хората, които пътуват с такси, са твърде малко. А как беше при теб?.

— Лошо. През цялата нощ се въртях наоколо, а не взех и двадесет марки.

— Тъмни времена! — Готфрид вдигна вежди. — Е, тогава може би днес не бързаш толкова, а?

— Не, защо?

— Можеш ли да ме вземеш за малко със себе си?

— Добре. — Качихме се. — Къде искаш да идеш? — попитах аз.

— Към катедралата.

— Какво? — повторих. — Да не би да не съм чул добре? Разбрах: „към катедралата.“

— Да, сине мой, добре си чул. Катедралата, така е!

Погледнах го удивен.

— Не се чуди, карай — каза Готфрид.

— Е, добре.

Потеглихме. Катедралата се намираше в старата част на града, на голям площад; обкръжен от домовете на духовниците, Спрях пред главния портал.

— По-нататък — каза Готфрид. — Заобиколи.

Накара ме да паркирам пред един малък вход на задната страна и слезе.

— Весело прекарване — пожелах му аз. — Предполагам, че искаш да се изповядаш.

— Я ела с мене — отвърна той.

Засмях се.

— Днес не. Молих се още сутринта. На мен това ми стига за цял ден.

— Не говори глупости, бебо! Ела, с мене. Желая великодушно да ти покажа нещо.

Тръгнах с него, изпълнен от любопитство. Влязохме през малката врата и веднага се озовахме под аркадата. Тя представляваше голям четириъгълник и се състоеше от дълги редици сводове, които от вътрешната страна се опираха на сиви гранитни колони и обграждаха една градина. В средата се издигаше голям, олющен от времето кръст с фигурата на Христос. От двете страни имаше каменни релефи, пресъздаващи спиранията по мъчителния път с кръста към Голгота. Пред всяко изображение имаше стара молитвена пейка. Градината бе запустяла и потънала в пищни цветове.

Готфрид посочи няколко големи храста с бели и червени рози.

— Това исках да ти покажа! Познаваш ли ги? — Спрях се изненадан.

— Естествено, познавам ги — казах аз. — Значи, тук си жънал ти, стари църковен обирач!

Преди една седмица Пат се бе пренесла у госпожа Залевски, а вечерта Ленц й бе изпратил по Юп огромен букет от пози. Розите бяха толкова много, че се наложи Юп два пъти да слиза долу и всеки път донасяше букет, който едва обгръщаше с ръце. Вече се чудех откъде ги е взел Готфрид, защото знаех неговия принцип никога да не купува цветя. В градските паркове не бях виждал такива рози.

— Това се казва идея! — потвърдих признателно. — Ето до какви идеи трябва да стига човек.

Готфрид се подхилваше.

— Тази градина е истинско златно съкровище! — тържествено положи той ръка на рамото ми. — С това те приемам за свой съпритежател. Помисли, тъкмо сега те могат да ти послужат добре.

— Защо точно сега? — попитах аз.

— Тъй като в момента градинските насаждения са доста обеднели. А досега явно те бяха единствената ти ливада? — Кимнах. — Освен това — продължи да обяснява Готфрид — за теб настава времето, когато проличава разликата между буржоа и кавалер. Буржоата става все по-невнимателен, колкото по-дълго време познава една жена. Кавалерът — все по-внимателен. — Той направи широко движение с ръка. — С розите тук можеш да бъдеш просто затрогващ кавалер!

Засмях се.

— Всичко е много хубаво, Готфрид — казах аз. — Ала какво ще стане, ако човек бъде заловен? Трудно би се измъкнал. А благочестивите хора лесно могат да определят подобно деяние като оскверняване на свети места.

— Мило момче — отвърна Ленц, — виждаш ли тук някого? От войната насам хората ходят по политически събрания, не на църква.

Действително беше така.

— Но какво е положението с пасторите? — попитах аз.

— Пасторите са безразлични към цветята, иначе градината би била по-добре гледана. А добрият бог най-много да се позабавлява от това, че с цветята ще доставиш някому радост. Той съвсем не е като отците.

— Имаш право! — Съзерцавах огромните стари храсти. — За идните няколко седмици съм осигурен с рози, Готфрид.

— За по-дълго. Имаш щастие. Това са много траен, дълго цъфтящ сорт рози. Ще ти стигнат най-малко до септември. А през есента тук ще зацъфтят астри и хризантеми. Ела, ще ти ги покажа още сега.

Минахме през градината. Розите ухаеха упойващо. Като жужащ облак от цвят на цвят прелитаха рояци пчели.

— Виждаш ли ги? — казах аз и се спрях. — От къде идват? Сред града! Тук наблизо няма никакви кошери. Мислиш ли, че пасторите имат на покрива пчелин?

— Не, братко — отвърна Ленц. — Те положително са долетели от някое селско стопанство. Просто си знаят пътя. — Той ми смигна. — Не като нас, нали?

Повдигнах рамене.

— Може би знаем. Поне няколко крачки. Докъдето можем. Как мислиш?

— Не. Не искам и да зная този път. Целите правят живота бюргерски.

Погледнах към кулата на катедралата. Тя се издигаше коприненозелена в синьото небе, безмерно стара и спокойна, облитана от лястовици.

— Колко е тихо тук — казах аз.

Ленц кимна.

— Да, старо момче, тук всеки забелязва, че всъщност само време му е липсвало, за да стане добър човек, нали?

— Време и спокойствие — отвърнах аз. — Да, спокойствие.

Той се засмя.

— Много късно! Сега вече се е стигнало дотам, че човек не би могъл да го изтърпи. Хайде, тръгвай! Отново сред глъчката!

Свалих Готфрид и се върнах на пиацата. Пътем минах край гробищата. Знаех, че сега Пат лежеше на своя шезлонг на балкона и няколко пъти натиснах клаксона. Но никой не се показа и аз продължих. Затова пък малко по-нататък видях госпожа Хасе в някаква пелерина от копринена тафта да върви по улицата, широко размахвайки ръце. Тя изчезна зад ъгъла. Карах след нея, за да я попитам дали бих могъл да я отведа някъде. Но когато стигнах до кръстовището, видях, че тя се качи в една кола, която бе спряла зад ъгъла. Това беше малко раздрънкан мерцедес модел 23 година, който веднага потегли с трясък. Някакъв мъж с нос като патешка човка и с едро кариран костюм седеше зад волана.

Доста дълго гледах след колата. Ето какво излиза, щом една жена седи все сам-сама в къщи! Замислен потеглих към пиацата и заех място в редицата на чакащите таксита.

Слънцето прежуряше. Много бавно се придвижвах напред. Под нажежения гюрук ме налягаше дрямка и се опитвах да спя. Но сцената с госпожа Хасе не ми излизаше от ума. Беше съвсем различно, но в края на краищата и Пат оставаше самичка по цял ден.

Слязох и отидох напред при колата на Густав.

— Ела пийни — настоя той и ми подаде един термос. — Чудесно изстудено. Собствено откритие. Кафе с лед. По цели часове остава така въпреки горещината. — Да, Густав е практичен!

Налях си една чаша и я изпих.

— Щом си толкова практичен — казах аз, — тогава ми открий как човек би могъл да създаде развлечение на жена, която прекарва много време сама.

— Проста работа! — Густав ме погледна е израз на превъзходство. — Слушай, Роберт! Или дете, или куче! Питай ме за нещо по-трудно!

— Куче! — казах аз изненадан. — Да, дявол да го вземе, куче! Имаш право. С едно куче човек никога не е сам.

Предложих му цигара.

— Слушай, а имаш ли представа къде бих намерил? Такава една животинка навярно сега може да се купи евтино?

Густав поклати с укор глава.

— Но, Роберт, ти действително още не си разбрал с кого имаш работа! Моят бъдещ тъст е втори секретар на дружеството на любителите на добермани и пинчери. Естествено, ти можеш да получиш дори безплатно едно младо куче, отлично, чистокръвно. Точно сега имаме малки, четири на две, баба им е отличаваната с награди Херта Тогенбург.

Густав беше благословен човек. Бащата на неговата годеница не само отглеждаше добермани, но беше и гостилничар, собственик на „Нойе Клаузе“; освен това годеницата му притежаваше гладачница за плисета. Густав се беше наредил отлично. Ядеше и пиеше безплатно у своя тъст, а неговата годеница переше и гладеше ризите му. Не смееше да се ожени. Тогава той би трябвало да поеме грижите.

Обясних на Густав, че един доберман не би бил подходящ. Той щеше да е твърде голям за стаята; не бих могъл да разчитам много на характера му. Густав се замисли само за миг.

— Ела с мене — каза той. — Да идем да спазарим нещо. Зная какво. Само че не бива да се намесваш в разговора.

— Добре…

С колата ме заведе до малък магазин. Във витрината стояха пълни с водорасли аквариуми. В един сандък се гушеха няколко тъжни морски свинчета. По стените висяха кафези с неспирно прелитащи жълтурчета, червенушки и канарчета.

Посрещна ни кривокрак дребен човек с кафява плетена жилетка. Воднисти очи, повяхнала кожа, вместо нос — една лъскава топка: пияч на бира и ракия.

— Антон, кажи какво прави Аста? — попита Густав.

— Втора награда и почетен диплом в Кьолн — отвърна Антон.

— Скандално! — заяви Густав. — Защо не първа?

— Първата дадоха на Улдо Бланкенфелс — изръмжа Антон. Как да си доволен! Оставят те на опашката!

Откъм дъното на магазина се чуваше джафкане и скимтене. Густав отиде натам. Той донесе, хванал за вратлетата, два малки териера — в лявата ръка е един черно-бял, в дясната — червено-кафяв. Ръката с червено-кафявия незабележимо потрепваше. Погледнах го: да.

Това беше чудесно куче-играчка. Краката прави, тялото квадратно, главата четвъртита, умно и дръзко. Густав пусна и двете да потичат.

— Смешен мелез — каза той и посочи към червенокафявото. — Откъде си го взел?

Антон уж го бил получил от някаква дама, която заминавала за Южна Америка. Густав избухна в невероятен смях. Обиден, Антон му посочи едно родословно дърво, което стигаше чак до Ноевия ковчег. Густав махна с ръка и прояви интерес към черно-бялото куче. Антон искаше сто марки за червено-кафявото. Густав предложи пет. Не харесваше прадядото. Намираше много недостатъци и в опашката му. Ушите му също не били както подобава. Черно-бялото било куче и половина.

Стоях в ъгъла и слушах. Ненадейно нещо подръпна шапката ми. Сепнат се обърнах. Малка маймуна седеше в ъгъла на своята пръчка, леко свита, с жълтокожо и тъжно лице. Имаше черни кръгли очи и угрижените устни на стара жена. На кожената препаска около корема й беше закрепена верижка. Ръцете бяха малки, черни и ужасяващо човешки.

Останах на мястото си, давах си вид на спокоен. Маймуната бавно се приближи по своята пръчка. Не откъсваше очи от мене, те не гледаха недоверчиво, а със странна сдържаност. Най-после маймунката колебливо ми протегна ръката си. Подадох й един пръст. Тя отдръпна ръка, после го хвана. Беше необикновено усещане — хладна детска ръка се вкопчваше в пръста ми. Като че ли някакъв клет, ням, омагьосан човек искаше да излезе от това изкривено тяло. Човек не би могъл дълго да гледа смъртно нажалените очи.

Задъхан, Густав отново се появи сред гората от родословни дървета.

— И тъй разбрано, Антоне, ще получиш за него един доберман от малките на Херта. Най-добрата сделка през живота ти! — После Густав се обърна към мене:

— Искаш ли да го вземеш веднага?

— Колко струва?

— Нищо. Размених го срещу добермана, който ти подарих преди. Да, Густав умее, щом има свобода на действие. Густав е злато човек!

Споразумяхме се по-късно да взема кучето, когато свърша работата си с таксито.

— Знаеш ли всъщност какво получи? — попита ме Густав вън. — Нещо съвсем рядко. Ирландски териер. Превъзходен. Без какъвто и да било недостатък. А пък родословното дърво! Боже господи, не бива и да го виждаш, защото иначе винаги ще трябва първо да се поклониш, а после да се обърнеш към животното.

— Густав — казах аз, — ти ми направи голяма услуга. Ела сега да пием заедно от най-стария коняк, който могат да ни поднесат.

— Днес не — каза Густав. — Днес трябва да съм със сигурна ръка. Довечера ще играя на кегли в моя клуб. Обещай ми, че някога и ти ще дойдеш с мен! Там всички са много порядъчни хора. Идва дори един главен пощенски секретар.

— Ще дойда — обещах аз. — Дори да нямаше главен пощенски секретар.

Малко преди шест часа се върнах в работилницата. Кьостер ме очакваше.

— Яфе се обади по телефона. Трябва да го потърсиш. Днес следобед.

За миг дъхът ми секна.

— Каза ли ти нещо, Ото?

— Не, нищо особено. Само, че до пет часа ще бъде в кабинета си, а по-късно в болницата „Света Доротея“. Следователно ще трябва да телефонираш там.

— Добре.

Влязох в канцеларията. Беше топло и душно, но мене ме побиваха студени тръпки, а телефонната слушалка трепереше в ръката ми. Мина дълго време, докато се свържа с Яфе.

— Имате ли време? — попита ме той.

— Да.

— Тогава веднага елате при мене. Ще остана тук още един час.

Исках да го попитам дали се е случило нещо с Пат. Но не успях.

— Добре — казах аз, — след десет минути съм при вас.

Сложих слушалката и веднага позвъних у дома. На телефона беше прислужницата. Попитах за Пат.

— Не зная дали е тук — измърмори Фрида. — Ще видя.

Чаках. Главата ми беше натежала и пламнала. Чакането ми се стори безкрайно. Най-сетне чух някакво стържене и гласа на Пат.

— Роби? — Затворих за момент очи.

— Как си, Пат?

— Добре. Досега седях на балкона и четох. Една вълнуваща книга.

— А, вълнуваща книга — повторих аз. — Това е чудесно. Исках само да ти се обадя, че днес ще се прибера малко по-късно у дома. Свърши ли книгата?

— Не, по средата съм. Няколко часа ще ми стигнат.

— Преди да я дочетеш, аз ще съм се върнал. А сега бързо чети по-нататък.

В първия момент не можех да стана от стола. После се изправих.

— Ото — казах аз, — мога ли да взема за малко Карл?

— Естествено. Ако искаш ще дойда и аз с тебе. Тук няма какво да правя.

— Не е необходимо. Няма нищо. Аз вече телефонирах у дома.

„Каква светлина — помислих си аз, като изкарах Карл на улицата, — каква чудесна вечерна светлина над покривите! Колко богат и приятен е животът!“

Наложи се да чакам Яфе няколко минути. Една сестра ме заведе в някаква малка стая, в която навред се търкаляха стари списания. На прозореца имаше няколко саксии с виещи се растения. Бяха все едни и същи списания с кафяви обложки и все едни и същи навяващи тъга увивни растения; намират се само в чакалните на лекари и на болници.

Влезе Яфе. Носеше снежнобяла престилка, по която още личаха гънките от гладенето. Но когато седна до мене, на вътрешната страна на десния му ръкав забелязах съвсем малко светлочервено петно. През живота си бях видял много кръв, ала това мъничко петънце изведнъж ми подействува много по-тягостно от всички обилно напоени с кръв превръзки, които бях виждал. Моята обнадежденост угасна.

— Бях обещал да ви кажа какво е състоянието на госпожица Холман — започна Яфе.

Кимнах и се загледах в покривката на масата. Тя беше от пъстър плюш. Взирах се в преплетените шестоъгълници и имах подлудяващото чувство, че всичко ще тръгне на добре, само ако издържа и не мигна, докато Яфе заговори отново.

— Преди две години тя прекара шест месеца в санаториум. Знаете ли?

— Не — казах аз и продължих да гледам покривката на масата.

— После имаше подобрение. Сега я прегледах най-внимателно. Тази зима непременно трябва отново да иде в санаториума. Тя не бива да остане тук в града.

Все още погледът ми беше забит в шестоъгълниците. Те се преливаха и започваха да танцуват.

— Кога трябва да замине? — попитах.

— През есента. Най-късно в края на октомври.

— Следователно кръвоизливът не е бил случаен?

— Не.

Вдигнах очи.

— Едва ли е необходимо да ви казвам — продължи Яфе, — че развоят на тази болест не може да се прозре напълно. Преди една година изглеждаше, че всичко е спряло, че е настъпило калциране и затваряне на каверната и можеше да се очаква, че ще се задържи така. По същия начин, както сега отново се е отворила, е възможно изненадващо бързо да настъпи застой. Не го казвам с умисъл — наистина е така. Наблюдавал съм най-удивителни оздравявания.

— Но и усложнения?

Той ме погледна.

— Е, да, естествено.

Яфе се зае да ми обяснява подробностите. Били засегнати и двете крила на белия дроб, дясното по-малко, лявото повече. После замълча и позвъни на сестрата.

— Донесете ми чантата!

Сестрата я донесе. Яфе извади от нея две големи рентгенови снимки. Свали шумолящите им обвивки и вдигна снимките срещу прозореца.

— Така ще видите по-добре. Това са рентгеноскопии.

На прозрачната сива плака различих прешлените на един гръбнак, ключици, малка част от ръцете и леките дъги на ребрата. Но аз виждах и нещо повече от това — виждах един скелет. Тъмен и призрачен, той се очертаваше между бледите, сливащи се една с друга сенки на снимката. Виждах скелета на Пат. Скелетът на Пат…

С пинсетата Яфе сочеше отделни линии и отсенки на снимката и ми ги обясняваше. Той не забелязваше, че вече не гледах плаката. Бе обзет от вглъбеността на учения. Най-сетне се обърна към мене.

— Разбрахте ли?

— Да — казах аз.

— Но какво ви е? — попита той.

— Нищо — отвърнах аз. — Само не мога да виждам добре.

— Ах, така ли? — Той намести очилата си. После отново прибра снимките в пликовете и спря на мен изпитателния си поглед.

— Не се измъчвайте с напразни мисли.

— Не се измъчвам. Но това е беда, божие проклятие. Милиони хора са здрави! Защо тъкмо този човек да не е?

Яфе мълча известно време.

— Никой не може да отговори — каза после той.

— Да — отвърнах аз, изведнъж страшно ожесточен и оглушал от гняв, — на това никой не може да отговори! Естествено не! За болестта и смъртта никой не може да даде отговор. Проклятие! Човек не може да направи нищо срещу тях!

Яфе продължаваше да ме наблюдава.

— Извинете — казах аз, — но не мога да се заблуждавам. Това е проклятие.

Той все още не откъсваше очи от мене.

— Имате ли малко време? — попита Яфе.

— Да — казах аз. — Достатъчно.

Той стана.

— Предстои ми да направя вечерна визитация. Бих желал да ме придружите. Сестрата ще ви даде бяла престилка. Пред пациентите ще минете за мой асистент.

Не знаех какво целеше той, но взех престилката, която сестрата ми подаде.

Вървяхме по дългите коридори. През широките прозорци падаше розовото сияние на залеза. Това беше мека, приглушена светлина, трептяща като недействителна. Няколко прозореца бяха отворени. Нахлуваше уханието на цъфтящите липи.

Яфе отвори една врата. Неприятен дъх на застояло ни блъсна в лицето. Една жена с чудесна коса в цвета на старо злато, по която играеха светли отражения, морно вдигна ръката си. Челото й беше благородно и тясно при слепоочията. Под очите чак до устата имаше превръзка. Яфе я свали предпазливо. Видях, че жената вече нямаше нос. На негово място зееше червена рана с неясни очертания, струпеи и две дупки сред нея. Яфе я закри с превръзката.

— Добре — каза той приветливо и се обърна да излезе.

Затвори вратата след себе си. За момент останах вън и се загледах в меката светлина на вечерта.

— Елате! — повика ме Яфе и влезе пред мен в следващата стая. Посрещнаха ни дрезгавите хрипове на болен, задъхващ се от висока температура. Беше мъж с оловен цвят на лицето, по което имаше странно ярки, червени петна. Устата му беше отворена, очите — изпъкнали, а ръцете неспокойно шареха по завивката.

Болният беше в безсъзнание. Листът за температурата сочеше неизменно четиридесет градуса. Една сестра седеше до леглото и четеше. Когато Яфе влезе, тя остави книгата настрана и се изправи. Той погледна температурния лист и поклати глава.

— Двойна пневмония и плеврит. От една седмица се бори като бик. Беше почти оздравял. Болестта се върна. Много рано бе тръгнал отново на работа. Жена и четири деца. Безнадеждно. — Яфе прислуша гърдите и опипа пулса. Сестрата му помагаше. При това книгата й падна на пода. Вдигнах я и видях, че беше готварска книга. Човекът в леглото непрестанно драскаше по завивката с пръсти, извити като пипала на паяк.

Това беше единственият звук в стаята.

— Останете тук и през нощта, сестра — каза Яфе.

Излязохме. Навън розовият здрач беше придобил по-наситен цвят. Сега изпълваше коридора като облак.

— Проклета светлина! — казах аз.

— Защо? — попита Яфе.

— Не се свързват едното с другото.

— О, не — каза той, — свързват се.

В съседната стая лежеше една хъркаща жена. Докарана в болницата подир обед. Тежко отравяне с веронал. Предишния ден мъжът й претърпял злополука. Със счупен гръбначен стълб, но в пълно съзнание, крещящ и го занесли в къщи. Там издъхнал през нощта.

— Тя ще оцелее ли? — попитах аз.

— Навярно.

— За какво?

— През последните години имах пет подобни случая — каза Яфе. — Само една се опита втори път да сложи край на живота си. С газ. Тя умря. Две от останалите отново се омъжиха.

В следващата стая лежеше мъж, парализиран от дванадесет години. Беше с восъчно лице, рядка черна брада и твърде големи, кротки очи.

— Как е? — попита го Яфе.

Човекът отговори с неопределено движение. Сетне посочи към прозореца.

— Погледнете небето! Иде дъжд, усещам го. — Той се засмя. — Когато вали, по-добре се спи.

Пред него върху завивката имаше кожен шах с фигури, които можеха да се закрепват. Струпани бяха още куп вестници и няколко книги.

Продължихме обиколката. Видях млада жена с ужасени очи и сини устни, разкъсани при тежко раждане; недъгаво дете с изкривени тънки крака и огромна глава; мъж без стомах; старица, която приличаше на сова и плачеше, че близките й не се грижели за нея; за тях тя умирала много бавно; сляпа, която вярваше, че отново ще прогледне; сифилитично дете с кървав обрив и баща му, който седеше на неговото легло; една жена, на която сутринта бяха отрязали и втората гърда; друга, изкривена от ставен ревматизъм; трета, на която бяха извадили яйчниците; работник с премазани бъбреци. Тъй се редеше от стая в стая, от стая в стая, все същото — стенещи, конвулсивно свити тела, застинали, почти угаснали образи, едно кълбо, един, сякаш безкраен низ от страдания, страх, примирение, болка, отчаяние, надежда, злочестина; и всеки път, щом вратата се затвореше, в коридора изведнъж ни обливаше розовият светлик на неземната вечер, след ужаса на стаите-килии се появяваше отново и отново нежният облак от мек, сивозлатист зрак, за който човек не можеше да каже дали излъчва страховит присмех, или свръхчовешка утеха.

Пред входа на операционната зала Яфе се спря. През матовите стъкла на вратата проникваше ярка светлина. Две милосърдни сестри вкараха ниска количка. Една жена лежеше на нея. Срещнах погледа й. Тя изобщо не ме виждаше. Гледаше някъде, в необхватна далнина. Но аз се сепнах от тези очи, толкова смелост и самообладание, и спокойствие имаше в тях.

Изведнъж по лицето на Яфе пролича умора.

— Не зная дали беше правилно — каза той, — но не би имало смисъл да ви успокоявам с думи. Нямаше да ми вярвате. Сега видяхте, че много от тези хора са по-тежко болни от Пат Холман. Някои от тях вече нямат нищо друго освен една надежда. Но повечето превъзмогват болестта. Оздравяват. Ето какво исках да ви покажа.

Кимнах.

— Правилно беше.

— Преди девет години почина жена ми. Беше на двадесет и пет години. Никога не бе боледувала. Грип.

Яфе помълча един момент.

— Разбирате защо ви го казвам? — Отново кимнах. — Нищо не се знае предварително. Смъртно болният може да надживее здравия. Животът е странно нещо. — Сега лицето му беше много набръчкано. Приближи се една сестра и му пошепна няколко думи. Той изопна рамене й, кимвайки с глава, посочи към операционната зала. — Вече трябва да влизам. Ако имате грижи, не го показвайте пред Пат. Това е най-важното. Бихте ли могли?

— Да — обещах аз.

Той ми подаде ръка и заедно със сестрата бързо влезе през стъклената врата във варнобяло осветената зала.

Бавно слязох по многото стъпала. Колкото по-надолу се спусках, толкова по-тъмно ставаше, а на първия етаж вече горяха електрическите лампи. Когато излязох на улицата, видях как откъм хоризонта още веднъж полъхна розов здрач, като че ли бе тласнат от нечие дълбоко дихание. Но веднага след това угасна и посивя.

Седях известно време в колата и се взирах пред себе си. После се съвзех и потеглих обратно към работилницата. Кьостер ме чакаше пред вратата. Спрях колата в двора и слязох.

— Ти знаеше ли? — попитах го аз.

— Да, но Яфе искаше сам да ти го каже. Кимнах.

Кьостер ме изгледа.

— Ото — подхванах аз, — не съм дете и зная, че още нищо не е изгубено. Но все пак може би ще ми бъде трудно тази вечер, когато остана сам с Пат, да не се издам. Утре няма. Дотогава ще го преодолея. Искаш ли днес да отидем някъде всички заедно?

— Разбира се, Роби. Аз мислих вече за това и казах на Готфрид.

— Тогава дай ми Карл още веднъж. Първо ще се върна вкъщи и ще взема Пат, а по-късно, след един час, и вас.

— Добре.

Потеглих. На „Николай щрасе“ се сетих, че бях забравил кучето. Обърнах и потеглих обратно, за да го взема.

В магазина не светеше, но вратата бе отворена. Антон седеше в дъното на помещението върху походно легло. В ръката си държеше бутилка.

— Густав ме напои — каза той; миришеше като цяла спиртоварна. Териерът скочи срещу мене, подуши ме и лизна ръката ми. Очите му проблясваха със зелени отсенки в косата светлина, която падаше откъм улицата. Антон се изправи. Олюляваше се и неочаквано заплака. — Кученцето ми, и ти си отиваш, всичко си отива, Тилда умря, Мина си отиде, кажете ми защо всъщност живеят още такива като мене?

Само това ми липсваше: малката, безутешна електрическа крушка, която той едва сега запали, тихото шумолене на костенурките и птичките и дребният подпухнал човек в този магазин.

— Богатите, те знаят защо… но кажете ми защо изобщо живее нашего брата? Защо живеем ние, клетите пинчери, господине? — Маймуната нададе жалостив вик и като бясна заскача насам-натам по своята пръчка. Уголемена, сянката й се мяташе заедно с нея по стената. — Коко — хълцаше дребният човек, който бе седял и пил сам в тъмнината, — единствен мой, ела! Той протегна ръката си с бутилката. Маймуната я улови.

— Ще съсипете животното, ако му давате да пие — казах аз.

— И така да е, господине — заекна той. — Няколко години повече или по-малко във веригата е все едно… все едно, господине…

Взех кучето, което топло се притискаше о мен, и излязох. Гъвкаво, с дълги меки движения, то пристъпваше редом, докато вървяхме към колата.

Стигнал у дома, предпазливо се заизкачвах нагоре, водейки кучето на каишка. В коридора спрях и се погледнах в огледалото. Лицето ми беше както обикновено. Почуках на вратата на Пат, открехнах я леко и пуснах кучето в стаята.

Останах в коридора, държах каишката и чаках. Но ненадейно вместо гласа на Пат чух баса на госпожа Залевски.

— Боже господи!

Въздъхнах и надзърнах вътре. Страхувах се само от първата минута, в която щях да бъда сам с Пат. Сега всичко беше лесно; госпожа Залевски беше предпазен буфер, на нея човек можеше да разчита. Величествено, като на трон, тя бе седнала пред масата, на която имаше чаша кафе и колода карти, разстлани в мистичен ред. Пат се бе сгушила до нея с грейнали очи и слушаше да й предсказва бъдещето.

— Добър вечер — казах аз, изведнъж много радостно.

— Ето го да иде — отвърна госпожа Залевски с достойнство. — От къс път по вечерно време заедно с един черноок господин над къщата.

Кучето се изскубна и между краката ми се втурна с лай в стаята.

— Боже мой! — извика Пат. — Но това е ирландски териер!

— Моите почитания! — казах. — До преди няколко часа не знаех това.

Тя се сведе над кучето и то буйно скочи към нея.

— Как се казва, Роби?

— Нямам представа. Вероятно Коняк или Уиски, или нещо подобно, според вкуса на последния му собственик.

— На нас ли принадлежи?

— Доколкото едно живо същество може да принадлежи на друго, да.

Пат се бе задъхала от радост.

— Ще го наречем Били, Роби! Като момиче майка ми имала такова куче. Често ми разказваше за него. То също се наричало Били!

— Тогава изборът ми е много добър — казах аз.

— Научено ли е да не мърси в стаята? — попита госпожа Залевски.

— Има родословно дърво като на княз — отвърнах аз. — А князете не мърсят в стаята.

— Когато са малки, да. На каква възраст е?

— Осем месеца. Равняват се на шестнадесет години за хората.

— Трябва само да бъде изкъпано, това е всичко.

Пат стана и прегърна госпожа Залевски. Гледах я изумен.

— Винаги съм желала да имам куче — каза тя. Нали можем да го задържим? Нали нямате нищо против?

За пръв път, откакто я познавах, мама Залевски беше смутена.

— Е, добре, от мен да мине — отвърна тя. — И картите го показваха. Изненада в къщи чрез един господин.

— Показваха ли и това, че тази вечер ще излезем? — попитах аз.

Пат се засмя.

— Дотам още не бяхме стигнали, Роби. Бяхме стигнали само до тебе.

Госпожа Залевски стана и събра картите си.

— На картите човек може да вярва и да не вярва или пък да ги приема наопаки като Залевски. На него всякога девятка пика се явяваше като предвестник на беда над стихията на течащото. Затова мислеше, че трябва да се пази от вода. А трябваше от ракия й пилзенска бира.

— Пат — казах аз, след като госпожа Залевски си излезе, и я прегърнах силно, — чудесно е да се върна в къщи и да те намеря тук. За мен винаги е изненада. Винаги, когато изкачвам последните стъпала на стълбището и отключвам вратата, сърцето ми се разтуптява; сякаш това не може да бъде истина.

Тя ме погледна усмихната. Почти никога не отговаряше, като й кажех нещо подобно. Не бих могъл да си представя и трудно бих го понесъл, ако тя ми отговореше по сходен начин; намирах, че една жена не бива да казва на мъжа, че го обича. Само очите на Пат ставаха лъчезарни, щастливи и с това тя изразяваше повече, отколкото с поток от думи.

Държах я в обятията си, чувствувах топлината на нейната кожа и лекото ухание на косата й, държах я и вече нямаше нищо извън нея, тъмнината се отдръпваше назад, Пат беше тук, живееше, дишаше и нищо не бе изгубено.

— Наистина ли ще излезем, Роби? — попита тя близо до лицето ми.

— Дори всички заедно — отвърнах аз. — Кьостер и Ленц също. Карл вече е пред вратата.

— А Били?

— Естествено и Били ще дойде с нас. Какво бихме правили иначе с остатъците от вечерята? Или си вечеряла вече?

— Не, още не. Чаках те.

— Но ти не бива да ме чакаш. Никога. Страшно е да чакаш нещо.

Тя поклати глава.

— Ти не разбираш това, Роби. Страшно е само да нямаш нищо, което би могъл да очакваш.

Пат запали лампата пред огледалото.

— Но сега трябва да се обличам, иначе няма да успея. Ти също ли ще се преоблечеш?

— По-късно — отвърнах аз. — Нека остана още малко тук.

Повиках кучето при себе си и се настаних в креслото до прозореца. Обичах да седя така кротко и да гледам как Пат се облича. Никога не усещах по-силно тайната на вечно непознатото у жената, отколкото при това тихо движение насам-натам пред огледалото, замислено вглеждане и дълбоко потъване в себе си, при това плъзгане назад към подсъзнателното, към усета на пола. Не бих приел, че една жена може да се облича, като бъбри и се смее; ако пък го прави, тогава й липсва тайнствеността и неразгадаемото вълшебство на вечно неуловимото. Обичах у Пат нейните меки и гъвкави движения пред огледалото; чудесно беше да гледаш как тя посяга към косата си или как внимателно и предпазливо тегли към слепоочията, сякаш беше стрела, молива за вежди. Тогава у нея се появяваше нещо от кошутата или тънката пантера, а също и от амазонката, преди встъпване в бой. Тя забравяше всичко наоколо, лицето й ставаше сериозно и съсредоточено, стоеше внимателно и спокойно пред огледалото и докато се приближаваше плътно към него, се създаваше впечатлението, че това не е огледален образ, а от сумрака на действителността и хилядолетията са изплували две жени с прастар, мъдър поглед, и се взират в очите си смело и изпитателно.

През отворения прозорец откъм гробището в стаята долиташе свежият лъх на вечерта. Седях там притихнал, но нищо не бях забравил от следобеда, разбирах всичко много точно, а погледнех ли към Пат, усещах как тегнещата печал, която беше заседнала като камък в душата ми, се обливаше от една стихийна надежда, как се преобразяваше и странно се примесваше с нея, как преливаха едно в друго скръбта, надеждата, вятърът, вечерта и красивото момиче между осветените огледала и лампи; дори за момент неочаквано имах странното усещане, че това действително и в някакъв чудно дълбок смисъл е животът, а може би дори и щастието: любов с толкова много тъга, страх и мълком стаено прозрение.