Трима другари

XXVIII

Времето стана душно. Из долината се носеше някаква наситена със звуци, влажна топлина. Снегът се размекна. От покривите се стичаха капки. Температурата на болните се повишаваше. Пат трябваше да остане на легло. Лекарят идваше на всеки няколко часа. Лицето му беше все по-угрижено.

Един ден тъкмо обядвах, когато се появи Антонио и седна при мене.

— Рита е мъртва — каза той.

— Рита? Имате предвид русина?

— Не, Рита испанката.

— Това е невъзможно — казах аз и усетих как кръвта ми се смръзна. Рита беше далеч не толкова болна, колкото Пат.

— Тук са възможни много работи — отвърна Антонио тъжно. — Умря днес преди обед. Към всичко се добавило и възпаление на дробовете.

— Възпаление на дробовете. Това е нещо друго — казах аз с облекчение.

— На осемнадесет години. Ужасно! И толкова мъчително умря!

— А русинът?

— Ах, не питайте! Той не иска да повярва, че е мъртва. Твърди, че това е привидна смърт. Седи на нейното легло и никой не може да го изведе от стаята.

Антонио си отиде. Гледах втренчено през прозореца. Рита беше умряла. Но аз седях тук и имах само една мисъл: Не е Пат. Не е Пат.

През остъкления коридор видях цигуларя. Преди да мога да стана, той дойде. Изглеждаше ужасно.

— Вие пушите? — казах аз, просто за да кажа нещо.

Той се усмихна.

— Естествено! Защо не? Сега? Сега е без значение!

Свих рамене.

— Прави ли ви удоволствие, добродетелни празноглавецо? — попита той присмехулно.

— Вие сте луд! — казах аз.

— Луд? Не, но уловен в клопка. — Той се протегна през масата и дъхна в лицето ми конячна миризма. — Уловен в клопка съм аз. Уловиха ме те. Свинете. Всички са свине. И вие също, добродетелна свиня!

— Ако не бяхте болен, бих ви изхвърлил през прозореца — казах аз.

— Болен? Болен? — повтаряше той. — Здрав съм, почти здрав, на път да оздравея съвсем! Чуден случай на бързо калциране! Шега ли е?

— Радвайте се — казах, — щом си отидете оттук, ще забравите всички свои мъки.

— Така ли? — отвърна той. — Така ли мислите? Ех, вие, практично мозъче! Бог да пази пълнобузестата ви душица! — Той си тръгна, олюлявайки се, но пак се върна. — Елате с мене, хайде да пием! Плащам всичко. Не мога да стоя сам.

— Нямам време — казах аз. — Потърсете някой друг.

Отново се качих горе при Пат. Тя лежеше, облегната на няколко възглавници, и дишаше тежко.

— Не искаш ли да караш ски? — попита ме Пат.

Поклатих глава.

— Снегът е много лош. Навред се топи.

— Тогава нямаш ли желание да поиграеш шах с Антонио?

— Не — казах аз. — Искам да остана тук при тебе.

— Бедният Роби! — Тя едва загатна едно движение с ръка. — Вземи си поне нещо за пиене.

— Това мога да направя.

Отидох в моята стая и донесох бутилка коняк и една чаша.

— Ще опиташ ли малко? — попитах я. — Зная, че можеш да си го позволиш.

Тя отпи глътка и след малко втора. После ми върна чашата. Допълних я и я изпих.

— Не трябва да пиеш от същата чаша, от която съм пила аз — каза Пат.

— Хубаво, ще си налея нова.

Напълних чашата още веднъж и я излях в гърлото си. Пат поклати глава:

— Не бива да правиш така, Роби. Не бива и да ме целуваш вече. Ти изобщо сега не бива да бъдеш толкова много при мене. Не трябва да се разболяваш.

— Ще те целувам и не ща да чуя за това! — отвърнах аз.

— Не, не бива. Не бива вече и да спиш в моето легло.

— Добре, тогава ти ще спиш с мене в моето.

Поиска да изрази несъгласие и раздвижи устните си.

— Остави това, Роби. Ти трябва да живееш още дълго, искам да бъдеш здрав и да имаш деца и жена.

— Не искам нито деца, нито друга жена освен тебе. Ти си моето дете и моята жена.

Известно време Пат лежа мълчаливо.

— Колко бих искала да имам дете от тебе, Роби — каза тя тогава и склони лицето си на рамото ми. — По рано нивга не бях пожелавала. Дори не можех да си го представя. А сега често мисля за това. Би било хубаво да остане нещо от човека. Понякога детето ще те гледа и ти ще си спомняш за мен. Тогава и аз отново бих съществувала.

— И дете ще имаме — казах аз. — Когато оздравееш. Много бих искал да имам дете от тебе, Пат. И ще трябва да е момиче, което също да се казва Пат.

Пат ме гледа известно време.

Тя взе чашата от ръката ми и отпи една глътка.

— Може би ще е по-добре да нямаме дете, мили. Не бива да ти остава нищо от мен. Трябва да ме забравиш. А когато си спомниш за мен, да мислиш само това, че ни беше хубаво, нищо друго. Че всичко е отминало, ние никога няма да разберем. Не бива да бъдеш тъжен.

— Тъжен съм, когато говориш така.

— Когато лежи, човек мисли за много неща. И много от преживяваното, на което не е отдавал значение, му се струва странно. Знаеш ли какво не мога да разбера сега? Че двама могат да се обичат толкова силно, колкото ние, и въпреки това единият трябва да умре.

— Замълчи — казах аз. — Винаги единият умира пръв, в живота винаги е така. Но ние сме още много далеч от смъртта.

— Човек би трябвало да умира само ако е сам. Или когато хората се мразят, но не и когато се обичат.

Усмихнах се с усилие.

— Да, Пат — съгласих се аз и взех в своите нейните горещи ръце. — Ако ние бяхме сътворили света, той щеше да бъде по-добър, нали?

Тя кимна.

— Да, мили. Ние не бихме допуснали такива неща. Ако човек само знаеше какво има отвъд. Мислиш ли, че всичко продължава след това?

— Да — отвърнах аз. — Толкова лошо е устроено, че не би могло да свърши.

Пат се усмихна.

— Сериозно основание. Но намираш ли, че и това, е направено лошо? — Тя посочи букета от жълти рози до леглото си.

— Тъкмо там е работата. Подробностите са чудесни, но цялото е без смисъл. Като че ли е създадено от някой, комуто пред удивителното многообразие на живота не е дошло нищо друго наум, освен пак да го унищожи.

— И отново да го сътвори — каза Пат.

— Аз и в това не виждам смисъл — отвърнах. — По този път и до днес нищо не се е подобрило.

— И все пак — каза Пат — за нас беше устроено много добре. По-добре не би могло да бъде. Лошото е, че беше за кратко време. За съвсем кратко.

Няколко дни по-късно усетих бодежи в гърдите и взех да кашлям. Главният лекар чул кашлицата, когато минавал по коридора, и подаде глава, едва отворил вратата на стаята ми.

— Елате с мен в кабинета ми!

— Няма ми нищо — казах аз.

— Все едно — отвърна той. — С такава кашлица не бива да седите при госпожица Холман. Елате веднага с мене!

В кабинета на лекаря съблякох ризата си със странно задоволство. Тук горе здравето на човека му изглеждаше почти като незаслужена привилегия; в собствените си очи се виждаше като някакъв спекулант или манкьор. Главният лекар ме погледна особено.

— Изглежда, че дори се радвате — каза той, като смръщи чело. После ме прегледа внимателно. Наблюдавах блестящите предмети по стените и вдишвах и издишвах дълбоко и бавно, повърхностно и бързо, както той изискваше. При това отново усещах бодежи и бях доволен, че сега малко съм изпреварил Пат.

— Имате простуда — каза главният лекар. — Останете един или два дни на легло или поне не излизайте от стаята си. При госпожица Холман не бива да влизате. Не заради вас, а заради госпожица Холман.

— Мога ли да говоря с нея през вратата? — попитах аз. — Или през балкона?

— През балкона да, но само няколко минути, а и през вратата, от мен да мине, ако прилежно си правите гаргара. Освен простудата имате и пушачески катар.

— А дробовете? — Очаквах, че поне някаква дреболия в тях няма да е в ред. Бих се чувствувал по-добре пред Пат.

— От вашите дробове биха могли да се направят още три — заяви лекарят. — Вие сте съвършено здрав човек, какъвто отдавна не съм виждал. Само че имате сравнително твърд чер дроб. Навярно пиете доста.

Той ми предписа нещо и аз се върнах.

— Роби — попита Пат от стаята си, — какво ти каза лекарят?

— Засега не бива да идвам при тебе — отвърнах аз, застанал до вратата. — Строга забрана! Опасност от зараза!

— Виждаш ли — додаде тя изплашена, — нали ти казвах.

— Опасност от зараза за тебе, Пат. Не за мен.

— Остави тези глупости — каза Пат. — Разкажи ми какво е станало.

— Точно така е. Сестра — и аз дадох знак на сестрата, която тъкмо ми носеше лекарствата, — кажете на госпожица Холман кой от двама ни е по-опасен.

— Господин Локамп — заяви сестрата. — Той не бива да излиза от стаята си, за да не ви зарази.

Невярваща, Пат местеше поглед от сестрата към мене. През вратата й показах лекарствата. Разбра, че не я заблуждавам, и взе да се смее, смееше се все повече, докато в очите и се появиха сълзи и се закашля болезнено, тъй че сестрата трябваше да притича и да я подкрепи.

— Боже мой, мили! — прошепна Пат. — Това е много смешно. И колко горд изглеждаш!

През цялата вечер тя беше весела. Естествено не я оставих сама, а до полунощ седях на балкона, облечен в дебело палто, с шал около врата, с пура в едната и чаша в другата ръка, с бутилка коняк пред краката ми, и разказвах на Пат истории от моя живот, постоянно прекъсван и въодушевяван от нейния тих птичи смях, лъжех колкото можех, за да виждам как смехът се плъзга по лицето й, бях щастлив със своята наподобяваща лай кашлица, изпих бутилката до капка и на другата сутрин бях здрав.

Отново се появи топлият вятър. Той тресеше прозорците, облаците надвисваха ниско, нощем снежни маси се свличаха шумно, а болните лежаха будни, тревожно нервни, раздразнени, и се ослушваха. По склоновете, които бяха на завет, почнаха да цъфтят минзухари, а по пътя сред шейните се появиха първите коли на колела.

Силите на Пат чезнеха. Тя вече не можеше да става. В нощите неведнъж се явяваха пристъпи на задух. Тогава посивяваше от смъртен страх. Държах влажните й немощни ръце.

— Само този час да издържа — изричаше тя, останала без дъх, — само този час, Роби. В този час умират те…

Тя се страхуваше от сетния час между нощта и утрото. Мислеше, че с отлитането на нощта отслабва и почти угасва тайният ток на живота, единствено от този час се плашеше и не искаше да остава сама. Иначе беше тъй храбра, че често трябваше да стискам зъби.

Накарах да сложат леглото ми в стаята на Пат и сядах при нея, когато тя се събудеше и в очите й се появеше отчаяна молба. Често се сещах за ампулите с морфин в моя куфар и щях да посегна към тях без размишления, ако тя не бе толкова благодарна за всеки нов ден.

Седях до нея на леглото и й разказвах каквото ми хрумнеше. Пат не биваше да говори много, но с най-голямо удоволствие слушаше истории от ученическите ми години, а понякога, след като бе отшумял един пристъп и тя се облягаше на възглавниците, бледа и съсипана, искаше отново да й представя някои от своите учители. Като размахвах ръце и сумтях, поглаждайки своята въображаема червена брада, аз се разхождах из стаята и със заповеднически бас сипех даскалски премъдрости. Всеки ден измислях и добавях нови и постепенно Пат много добре опозна немирниците и пакостниците от нашия клас, които непрестанно създаваха ядове на учителите. Веднъж дойде нощната дежурна сестра, привлечена от гърмящия глас на нашия директор, и мина доста време, докато за удоволствие на Пат успях да й обясня, че не съм полудял, макар посред нощ да подскачах из стаята с пелерина и с една мека шапка и да четях страхотно конско евангелие на известния Карл Осеге, който коварно бе прорязал катедрата с трион.

После бавно през прозорците почваше да прониква светликът на деня. Планинските хребети се изостряха, превръщаха се в черни силуети, небето зад тях, студено и бледо, почваше да се отдръпва. Светлината от лампата на нощната масичка поръждавяваше до тъмно и Пат оборваше влажното си лице в ръцете ми.

— Отмина, Роби. Сега имам още един ден.

Антонио ми донесе своя радиоапарат. Включих го в електрическата мрежа и вечерта го изпитах в стаята на Пат. Той пращеше и квакаше, но после внезапно от хъркането избликна нежна, ясна музика.

— Какво е това, мили? — попита Пат.

Антонио ми беше дал едно радиосписание. Прелистих го.

— Рим навярно.

Ето че се разнесе и плътният, металически глас на говорителката: „Радио Рим, Неапол, Фиренце…“

Завъртях по-нататък. Соло на пиано.

— За това не ми е необходимо да гледам в списанието — казах аз. — Соната „Валдщайн“ от Бетховен. И нея можех да свиря едно време, когато още вярвах, че някога ще стана гимназиален учител, професор или композитор. Отдавна вече не мога да я свиря. По-добре да сменим станцията. Това не са хубави спомени.

Един топъл алт, много тих и гальовен: „Парле моа д’амур“.

— Париж, Пат. Доклад за борбата с филоксерата. — Отново завъртях копчето. Рекламни съобщения. Някакъв квартет.

— Какво е това? — попита Пат.

— Прага. Струнен квартет, опус 50, II, Бетховен — прочетох на глас.

Изчаках да свърши фразата, след това завъртях по-нататък, изведнъж се разнесе цигулка, една прелестна цигулка.

— Трябва да е Будапеща, Пат. Циганска музика.

Нагласих точно на станцията. Сега мелодията трептеше пълнозвучно и меко над вълните на оркестъра от цимбали, цигулки и флейти.

— Великолепно, Пат, нали?

Мълчеше. Обърнах се. Пат плачеше с широко отворени очи. Рязко изключих апарата.

— Какво има, Пат? — Обвих с ръка слабичките й рамене.

— Нищо, Роби. Глупаво е от моя страна. Само като чуе човек: Рим, Париж, Будапеща, боже мой, а пък аз вече бих се радвала, ако мога още веднъж да сляза долу в селото.

— Но, Пат…

Наговорих и всичко, за което можех да говоря, та да я отвлека от тези мисли. Но тя поклати глава.

— Аз не съм тъжна, мили. Не бива да смяташ така. Не съм тъжна, когато плача. Понякога ме обзема и жал, но не задълго, затова пък размишлявам твърде много.

— За какво размишляваш? — попитах и целунах косите й.

— За единственото, което още мога да премислям, за живота и смъртта. Щом след това се натъжа и нямам сили нищо повече да разбера, казвам си, че е по-добре човек да свърши, когато още би искал да живее, отколкото да умре, когато вече не би искал да живее. Как мислиш ти?.

— Не зная.

— И все пак. — Тя сведе глава на рамото ми. — Когато човек още копнее по живота, тогава има нещо, което обича. То е по-болезнено, но и по-леко. Ето на, аз ще умра, а сега съм благодарна, че имам поне тебе. Бих могла да бъда и сама, и нещастна. Тогава на драго сърце бих приела смъртта, сега е тежко, но в замяна сега съм преизпълнена от любов, както пчела с цветен прашец, когато вечер се прибира в кошера. Ако би трябвало да избирам между двете възможности, винаги бих избирала именно тази.

Тя ме погледна.

— Пат — казах аз, — има и трета възможност: когато топлият вятър стихне, всичко ще тръгне по-леко, ще ти бъде по-добре и тогава ще отпътуваме оттук.

Пат продължаваше да ме гледа изпитателно.

— За теб се страхувам, Роби. За теб е много по-тежко, отколкото за мен.

— Да не говорим повече за това — промълвих.

— Казах го само за да не мислиш, че съм тъжна — отвърна тя.

— Не вярвам, че си тъжна — казах аз.

Тя постави ръката си на лакътя ми.

— Не искаш ли отново да пуснеш циганската музика?

— Искаш ли да я слушаш?

— Да, мили.

Отново пуснах радиото и в стаята зазвучаха тихо, после все по-плътно цигулката с флейтите и с приглушените арпеджи на цимбалите.

— Хубаво — каза Пат. — Като някакъв вятър. Като вятър, който те отнася.

Това беше вечерен концерт от някакъв ресторант-градина в Будапеща. От време на време през ромона на музиката се долавяха разговорите на посетителите, а понякога и ясен, радостен вик. Можеше да си представим, че сега на остров Маргит кестените вече са се покрили с първите свежи зелени листа, че блестят на лунната светлина и трептят от полъха на цигулките. Може би беше вече топла вечер и хората седяха на открито с чаши светло унгарско вино пред себе си, че келнерите претичваха насам-натам в бели сака, циганите свиреха, после в зеления пролетен здрач всички си отиваха уморени вкъщи. А Пат лежеше тук и се усмихваше и нивга вече нямаше да излезе от тази стая, нивга вече нямаше да стане от това легло.

После изведнъж всичко затече неудържимо. Любимото лице се стопи. Скулите изпъкнаха, на слепоочията челото беше прозирно. Ръцете бяха тънки като на дете, ребрата стърчаха под кожата, а треската бушуваше на нови и нови вълни в крехкото тяло. Сестрата донесе кислородни бутилки, лекарят идваше на всеки час. Един следобед температурата спадна необяснимо бързо. Пат се събуди и дълго ме гледа. Тогава поиска шепнешком:

— Дай ми едно огледало.

— Защо ти е огледало? — казах аз. — Почивай си, Пат. Мисля, че вече ти мина. Ти почти нямаш температура.

— Не — изрече тихо тя със своя пресипнал, хриплив глас, — дай ми огледалото.

Заобиколих леглото, взех огледалото и го пуснах на пода. То се строши.

— Извинявай — казах, — такъв съм си, несръчен.

Падна от ръката ми и се разби на хиляди парчета.

— В моята чанта има още едно, Роби. — Беше малко огледалце от хромиран никел. Прекарах ръка по него, за да го направя по-мътно и го дадох на Пат. Тя го изтърка мъчително и напрегнато се огледа в него. — Ти трябва да заминеш, мили — промълви Пат тогава.

— Защо? Не ме ли искаш вече?

— Не бива да ме виждаш повече. Това вече не съм аз.

Отнех й огледалото.

— Тези метални пластинки не струват нищо, Пат. Виж само как изглеждам аз в огледало. Бледен и слаб. А пък съм мургав и силен. Това огледало е просто неравно.

— Ти трябва да запазиш друг спомен за мене — шептеше тя. — Замини, мили. Аз сама ще се справя.

Успокоих я. Пат отново поиска огледалото и чантата си. Тогава започна да пудри бледното, измъченото, слабо лице, напуканите устни, дълбоките, тъмни сенки под очите.

— Само, малко мили — каза тя и се опита да се усмихне. — Ти не бива да ме виждаш грозна.

— Можеш да правиш, каквото пожелаеш — казах аз. — Ти никога няма да бъдеш грозна. За мен ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

Взех й огледалото и пудриерата и внимателно обхванах главата й с ръце. След известно време тя стана неспокойна.

— Какво ти, е, Пат? — Попитах аз.

— Удря много силно — промълви тя.

— Кое? Часовникът?

Тя кимна.

— Просто гърми…

Снех часовника от китката си.

С боязън тя погледна секундната стрелка.

— Сложи го настрана…

Взех часовника и го запратих срещу стената.

— Така, сега вече няма да чука. Сега вече времето е спряно. Ние го прекъснахме. Само ние двамата сме още тук, само ние двамата, ти и аз, и никой друг.

Пат ме гледаше. Очите й бяха много големи.

— Мили… — пошепна тя.

Не можех да издържа погледа й. Той идеше от някаква далнина, пронизваше ме, устремен нанякъде.

— Мое храбро момиче — мълвях аз, — мое обично, храбро момиче!

Пат умря в последния час на нощта преди настъпването на утрото. Умря тежко и мъчително и никому не бе по силите да й помогне. Тя стискаше здраво ръката ми, но вече не знаеше, че бях при нея. По едно време някой каза: „Тя е мъртва.“

— Не — отвърнах аз, — още не е мъртва, още държи здраво ръката ми.

Светлина. Непоносима, ярка светлина. Хора. Лекарят. Бавно разтворих ръката си. Ръката на Пат увисна. Кръв. Едно разкривено, задушено лице. Пълни с мъка, неподвижни очи. Кестеняви копринени коси.

— Пат — зовях аз, — Пат!

И за пръв път тя не откликна.

— Бих искал да бъда сам — казах.

— Не трябва ли първо… — попита някой.

— Не — казах аз. — Излезте. Не я докосвайте.

Тогава я измих от кръвта. Бях от дърво. Сресах косата й. Пат изстиваше. Положих я на моето легло и я покрих със завивките. Седях и не можех да мисля за нищо. Седях на стола и неотклонно се взирах в Пат. Влезе кучето и се сви до мене. Видях как лицето й се промени. Не можех да правя нищо, освен да седя така опустошен и вгледан в нея.

Настъпи утрото. Пат вече я нямаше.