Трима другари

II

Следният ден беше неделя. Спах до късно и се събудих, когато слънцето вече огряваше леглото ми. Скочих и бързо отворих прозореца. Навън беше свежо и ведро. Поставих спиртника и потърсих кутията с кафето. Моята хазайка, госпожа Залевски, ми беше позволила да си варя кафето в стаята. Нейното кафе намирах за много слабо. Особено ако предната вечер бях пил. От две години живеех в пансиона Залевски. Мястото ми харесваше. Тук все нещо ставаше, тъй като съвсем наблизо се намираха Профсъюзният дом, кафене „Интернационал“ и залата, в която свикваше събранията си Армията на спасението. Освен това пред къщата се простираше старо гробище, отдавна го бяха изоставили. Дърветата бяха като в парк и нощем, когато всичко притихнеше, човек можеше да помисли, че живее на село. Но тишината се спускаше едва късно през нощта, тъй като редом с гробището имаше площад с въртележки и люлки-лодки.

За госпожа Залевски гробището беше сигурен източник за приход. Тя изтъкваше чистия въздух и широката гледка и затова можеше да иска по-висок наем. Когато й възразяваха, имаше един неизменен отговор: „Но, господа — помислете си: какво местоположение!“

Обличах се много бавно. Това ми създаваше чувството, че е неделя. Измих се, обиколих из стаята, четох вестник, сварих си кафето, стоях до прозореца, слушах как птиците пееха във високите дървеса на гробището, гласовете им звучаха като малки сребърни божествени свирки в сравнение с тихите сладникави мелодии на меланхолната латерна от площада — избирах между малкото ризи и няколкото чифта чорапи, като че ли имах двадесет пъти повече. Подсвирквайки, изпразних джобовете си — дребни пари, ножче, ключове, цигари — и бележката от вчера с името на девойката и телефонния номер. Патриция Холман. Забележително име — Патриция. Оставих бележката на масата. Наистина ли бе едва вчера? Колко далеч е вече това — почти забравено, потънало в бисерносивата сянка на алкохола. Чудно е пиенето — бързо събира преживяното от човека, но после вмъква такива междини от вечерта да сутринта, сякаш са години.

Мушнах бележката под куп книги. Да и телефонирам ли? Може би да, може би не. Денем подобни неща винаги изглеждат по-различно, отколкото вечер. Всъщност много се радвах на сегашното си спокойствие. През последните години беше доста шумно около мен. Само не оставяй нищо да се приближи да тебе — казваше Кьостер. Щом да пуснеш нещо да се приближи, ще поискаш и да го задържиш. А човек нищо не може да задържи…

В този момент в съседната стая се вдигна обичайният неделен скандал. Търсех си шапката, снощи трябва да съм я хвърлил някъде, и се заслушах за известно време. Това беше съпружеската двойка Хасе, беснееха един срещу друг. От пет години двамата живееха тук в една малка стая. Не бяха лоши хора. Ако имаха тристайно жилище, а жената — своя кухня и освен това едно дете, вероятно бракът им би останал добър. Но едно жилище струваше пари, а пък дете в такива несигурни времена — кой можеше да си го позволи! Така те киснеха в тази теснотия, жената страдаше от истерия, а мъжът постоянно се страхуваше да не изгуби незначителния си пост. Тогава щеше да бъде свършено с него. Беше на четиридесет и пет години. Никой нямаше да го вземе вече, ако останеше без работа. В това беше бедата. По-рано човек затъваше бавно и все пак още имаше възможности да се измъкне, но днес след всяко уволнение веднага се отваряше бездната на вечната безработица.

Опитах да се измъкна тихо, но някой почука на вратата и Хасе се запрепъва в стаята. Той се тръшна на един стол:

— Не мога да понасям това…

Всъщност беше кротък човек, с увиснали рамене и малки мустаци. Един скромен, верен на дълга си служител. Но тъкмо на тези хора днес беше най-тежко. Навярно те винаги са били най-зле. Скромността и верността към дълга биват възнаграждавани само в романите. В живота такива хора биват използувани, а после ги изтласкват настрана. Хасе вдигна ръце:

— Представяте ли си, отново две уволнения в службата! Следният ще бъда аз, ще видите, аз ще бъда!

С този страх той живееше от първото число на месеца до следващото. Налях му чаша ракия. Трепереше целият. Един ден щеше да рухне, виждаше се. Нямаше да издържи още много.

— И все тези укори! — шепнеше той.

Вероятно жена му го бе укорявала за своето битие. Тя беше на четиридесет и две години, малко подпухнала и повехнала, но естествено още не толкова съсипана, колкото беше мъжът. Тя изпитваше болезнения страх на застаряващите хора, че в живота си няма да постигнат желаното.

Напълно безсмислено бе човек да се намесва тук.

— Слушайте, Хасе — казах аз, — останете си спокойно тук, докогато желаете. Налага ми се да изляза. Конякът е в гардероба, ако го предпочитате. Това тук е ром. Там са вестниците. И после, днес следобед изведете жена си за малко. Бихте могли да идете на кино. Ще ви струва толкова, колкото ако прекарате два часа в кафенето, а ще имате много повече преживявания! Днес паролата е, „забравете, не размишлявайте“!

Потупах го по рамото с малко нечиста съвест. Макар че киното винаги е нещо приятно. Там всеки може да си мечтае.

Съседната врата зееше. Жената хълцаше, чуваше се чак навън. Продължавах да крача по коридора. Следната врата беше открехната. Подслушваха. От пролуката идеше облак парфюм. Там живееше Ерна Бьоних, частна секретарка. Твърде елегантна за своята заплата, но един път седмично нейният шеф и диктуваше чак до сутринта. На другия ден тя изпадаше в много лошо настроение. Затова пък всяка вечер ходеше на танци. Когато нямало да може да танцува, нямало да иска и да живее, заявяваше тя. Имаше двама приятели. Единият я обичаше и й носеше цветя. Другия го обичаше тя и му даваше пари. Редом с нейната, беше стаята на ротмистър граф Орлов, руски емигрант, солист-танцьор, келнер, филмов статист, жиголо с посивели коси на слепоочията. Свиреше на китара удивително. Всяка вечер се молеше на Казанската света богородица за място като шеф на рецепция в някой среден хотел. Лесно се разплакваше, когато беше пиян. Следващата врата. Госпожа Бендер, милосърдна сестра в ясли за кърмачета. Петдесетгодишна. Мъжът й загинал във войната. През 1918 година две деца и умрели от недояждане. Имаше една пъстра котка. Единствено.

До нея — Мюлер, пенсиониран съветник в Сметна палата. Секретар на филателистко дружество. Жива колекция на пощенски марки. Щастлив човек.

Почуках на последната врата.

— Е, Георг — казах аз, — все още ли няма нищо?

Георг Блок поклати глава. Беше студент в четвърти семестър. За да може да изкара четирите семестъра, бе работил две години като миньор. Спестените пари бяха вече на привършване; оставаха му, колкото да преживее още два месеца. В мината не можеше да се върне вече — сега имаше твърде много безработни миньори: Бе се опитвал по всякакъв начин да намери някаква странична работа. Една седмица раздаваше по улиците реклами от някаква фабрика за маргарин, но тя фалира. Наскоро подир това намери работа като разносвач на вестници и уж си отдъхна. Но минали само три дни и в утринната дрезгавина го спрели двама души с каскети, взели му вестниците, разкъсали ги и заявили, че втори път не бива да се мярка в професия, която не е негова. Сред тях самите имало достатъчно безработни. Въпреки това на другата сутрин той отиде, макар че се налагаше да плати унищожените вестници. Някой го блъснал с велосипед. Вестниците се разпилели в калта. Случаят му струваше две марки. Той отиде и трети път, но се върна с изпокъсан костюм и с подпухнало от бой лице. Тогава се отказа. Сега цял ден седеше в своята стаичка и зубреше като побъркан, сякаш още имаше някакъв смисъл. Хранеше се веднъж дневно. При това бе все едно дали ще изкара останалите семестри, или не — дори и да завършеше, можеше да разчита на служба най-рано подир десет години.

Тикнах му пакет цигари.

— Зарежи тая работа, Джорджи. И аз направих така. По-късно можеш да почнеш отначало.

Той поклати глава.

— Разбрах още тогава, след мината. Ако не постоянствуваш всеки ден, излизаш завинаги и втори път не можеш да се върнеш.

Бледо лице с щръкнали уши и късогледи очи, слаба фигура с хлътнали гърди — проклятие-е… „нищо, желая ти успех, Георг!“ Родители той вече нямаше.

Кухнята. Препарирана глава на глиган. Спомен за покойния Залевски. Телефона. Полумрак. Смрад на газ и на лошокачествено масло. Вратата на коридора с многото визитни картички до бутона на звънеца. Моята също. „Роберт Локамп, студент по, философия, звънете два пъти продължително.“ Тя беше пожълтяла и мръсна. Студент по философия! И това беше! Отдавна! Слязох по стълбището и отидох в кафене „Интернационал“.

„Интернационал“ представляваше голям, тъмен, одимен маркуч с няколко задни стаи. Отпред, редом с бара, стоеше пианото. Беше разстроено, с няколко скъсани струни, а и няколко клавиши от слонова кост също липсваха. Но аз обичах почтения, отслужил своето музикален старик. Той бе споделил с мен онази година от живота ми, в която работих тук като пианист за развлечение на посетителите.

В задните стаи на кафенето търговците на добитък устройваха своите събрания; понякога и хората от увеселителния площад. Отпред седяха проститутките.

Локалът беше празен. Само келнерът Алоис с плоските ходила стоеше зад бара.

— Както винаги? — попита той.

Кимнах. Той ми донесе чаша червено вино с ром, равни части. Седнах на една маса и се загледах пред себе си без каквато и да е мисъл в главата. Сивкава ивица светлина влизаше косо през прозореца. Тя обхвана бутилките с напитки по лавицата. Шишето с „Шери-бренди“ пламна като рубин.

Алоис плакнеше чаши. Котката на съдържателя седеше върху пианото и мъркаше. Пушех бавно цигара. Във въздуха имаше нещо приспивно. Вчерашното момиче беше със странен глас. Тъмен, малко груб, почти дрезгав, но и мек.

— Дай ми няколко илюстровани списания, Алоис — казах аз.

Врата проскърца. Влезе Роза. Роза, проститутката от гробищата, наречена Железния кон. Бяха й дали това прозвище, защото беше несломима. Искаше да изпие чаша шоколад. Всяка неделна сутрин, си позволяваше това; после заминаваше за Бургдорф, за да види детето си.

— Сервус, Роберт.

— Сервус, Роза. Как е малката?

— Ще я видя. Погледни какво ще и занеса.

Тя разгърна един пакет. Извади кукла с червени бузи и я натисна по корема. „Ма-ма“ — изписка куклата. Роза сияеше.

— Приказно! — казах аз.

— Внимавай! — Тя наведе куклата назад. С леко потракване очите се затвориха.

— Нечувано, Роза!

Тя беше доволна и отново зави куклата.

— Ти разбираш от такива работи, Роберт. Един ден ще станеш добър съпруг.

— Е, де, е — казах аз със съмнение.

Роза обичаше детето си. Допреди три месеца, докато още не бе проходило, го държеше при себе си, в своята стая. Беше възможно въпреки професията й, защото редом имаше малко помещение, отделено с дъсчена преграда. Когато вечер отиваше у дома си с кавалер, тя го оставяше под някакъв предлог да почака за момент навън, влизаше бързо, избутваше детската количка зад преградата, затваряше вратата и поканваше госта да влезе. Но през декември малката твърде често трябваше да бъде пренасяна от топлата стая в съседното помещение, където не се отопляваше. Така детето настиваше и често плачеше тъкмо когато в стаята имаше някой посетител. На Роза се наложи да се раздели с него, колкото и тежко да й беше. Тя го даде в скъп детски приют. Там минаваше за почтена вдовица. Иначе не биха приели детето.

Роза стана.

— Ще дойдеш ли в петък?

Кимнах.

Тя ме погледна.

— Нали знаеш какво стана?

— Естествено.

А дори не предполагах какво бе станало, но нямах и никакво желание да питам. Така бях свикнал тук от годината; в която бях пианист. Това винаги беше и най-удобно. Създадох си и привичката да говоря на „ти“ с всички момичета. Другояче не вървеше.

— Сервус, Роберт.

— Сервус, Роза.

Поседях още малко. Но не изпитвах онова истинско сънно спокойствие както обикновено, когато „Интернационал“ бе за мен един вид неделен роден дом. Изпих още чаша ром, погалих котката и си тръгнах.

Цял ден се шлях из улиците. Не знаех какво да правя и никъде не се застоях дълго. Надвечер отидох в нашата работилница. Кьостер беше там. Работеше около кадилака. Преди известно време го бяхме купили на старо за смешно ниска цена. Сега го бяхме поправили основно, а Кьостер искаше да му придаде и някакво изящество. Това беше спекула. Надявахме се на добра печалба. Съмнявах се, че сделката ще бъде изгодна. В тия лоши времена хората предпочитаха малките коли, а не такива автобуси.

— Ще останем на сухо, Ото — казах аз.

Но Кьостер бе пълен с надежди.

— Със средна кола човек остава на сухо, Роби — заяви той. — Купуват се евтини коли, а също и много скъпи. Все още се намират хора, които имат пари. Или искат да бъдат богати в очите на другите.

— Къде е Готфрид? — попитах аз.

— На някакво политическо събрание.

— Побъркан! Какво ли търси там?

Кьостер се засмя.

— Сам не знае. Навярно пролетта подклажда някакви желания у него. Тогава той все търси нещо ново.

— Възможно е — казах аз. — Дай да ти помогна малко.

Туткахме се около автомобила, докато притъмня.

— Хайде, край за днес — каза Кьостер. Измихме се. — Знаеш ли какво имам тук? — попита той и потупа портфейла си.

— Какво?

— Билети за бокса тази вечер. Два. Ще дойдеш ли с мене?

Бавех се с отговора. Той ме погледна учуден.

— Щилинг ще се боксира — каза той — срещу Валкер. Ще бъде интересна борба.

— Вземи Готфрид — предложих аз и сам се намирах смешен, че не исках да отида с него. Но нямах особено желание — не знаех защо.

— Имаш ли нещо предвид? — попита той.

— Не.

Кьостер ме погледна.

— Ще се прибера — казах аз. — Ще пиша писма и ще уредя едно-друго. И с това трябва да се позанимае човек…

— Да не си болен? — попита той загрижено.

— О, не. Може би пролетта въздействува и на мен.

— Е, добре. Както желаеш.

Вървях бавно към къщи. Но когато седнах в стаята си, не знаех с какво да се заловя. Безцелно започнах да снова насам-натам. Сега вече не разбирах защо всъщност ми се искаше да се върна тук. Накрая излязох на коридора, за да посетя Георг. Натъкнах се на госпожа Залевски.

— Я виж ти — каза тя изненадана. — Вие тук?

— Трудно бих оспорил това — отвърнах малко раздразнен.

Тя поклати глава.

— Не сте излязъл? На света стават и чудеса!

Не стоях дълго при Георг. След петнадесет минути се върнах обратно. Помислих си дали да не пийна нещо. Но не ми се пиеше. Седнах до прозореца и се загледах към улицата.

Над гробищата здрачът размахваше прилепови крила. Профсъюзният дом се извисяваше на фона на небе, зелено като незряла ябълка. Навън уличните лампи вече светеха, но още не бе се стъмнило съвсем и те сякаш зъзнеха в полумрака. Взех да търся сред книгите си листчето с телефонния номер. В края на краищата можех поне да позвъня. Дори обещанието да бе направено с половин уста. Вероятно сега девойката не си беше в къщи.

Отидох в преддверието при телефона, вдигнах слушалката и казах номера. Докато чаках отговор, почувствувах как от черната фунийка се надига някаква мека вълна, едва осезаемо очакване.

Девойката беше у дома си. Когато изведнъж долових нейния плътен, малко дрезгав глас да звучи някак призрачно в къщата на госпожа Залевски, сред глави на глигани, миризма на масло и дрънкане на кухненски съдове и тя да говори тихо и малко бавно, като че ли обмисля всяка своя дума, лошото ми настроение в миг изчезна. Сложих слушалката, след като, вместо само да се осведомя, бях уговорил среща за в други ден. Неподозирано, всичко започна да ми изглежда вече не толкова тъпо. „Пощурял“ казах си аз и поклатих глава. После вдигнах още веднъж слушалката и позвъних на Кьостер.

— Билетите още ли са у теб, Ото?

— Да.

— Добре. Тогава ще дойда да гледаме заедно бокс.

След състезанието бродихме известно време из нощния град. Улиците бяха светли и пусти. Фирмите на магазините блестяха. Витрините бяха осветени безцелно. В една имаше голи восъчни кукли с изрисувани глави. Изглеждаха призрачни и извратени. Редом блещукаха разни накити. Следващият универсален магазин бе облян от бяла светлина като катедрала. Витрините преливаха от надиплена пъстроцветна лъскава коприна. Пред едно кино стърчаха сиви, изнемощели от глад фигури. До тях грееше витрината на магазин за хранителни продукти. В нея бяха издигнати кули от консервни кутии, сочни ябълки „Калвил“ — положени върху памук, тлъсти гъски се полюляваха на една връв като бельо на въже, имаше кафяви, кръгли хлябове, твърди, трайни салами, а до тях блестеше букет от нежножълти и розови ивици филе от сьомга и различни видове лебервурст.

Седнахме на една пейка близо до градината. Беше хладно. Луната висеше като дъгова лампа над сградите. Бе късно след полунощ. Наблизо работници бяха издигнали палатка на уличното платно. Работеха по трамвайната линия. Компресорите съскаха и рояци искри излитаха над приведените тъмни фигури. Наблизо димяха казани с катранен асфалт, напомняха походни кухни.

Всеки бе потънал в мислите си.

— Смешно — каква неделя, Ото, нали?

Кьостер кимна.

— Всъщност човек е много доволен, когато тя си отиде — казах аз.

Кьостер сви рамене.

— Може би човек толкова е привикнал да върви по един утъпкан път, че дори и малкото свобода го смущава.

Вдигнах яката си.

— Всъщност това не говори ли нещо против нашия живот, Ото?

Той ме погледна и се усмихна.

— Нещо съвсем друго вече си е казало думата срещу него, Роби.

— Така е — съгласих се. — И все пак…

Ослепителната светлина на компресорите пръскаше зелени отблясъци върху асфалта. Осветената отвътре палатка на работниците изглеждаше като топъл, малък прислон.

— Мислиш ли, че във вторник кадилакът ще бъде готов? — попитах аз.

— Навярно — каза Кьостер, — защо?

— А, просто така…

Станахме да се прибираме.

— Днес съм като побъркан, Ото — казах аз.

— Случва се всекиму — отвърна Кьостер, — спи добре, Роби!

— Ти също, Ото!

В стаята си постоях още малко, не легнах веднага. Неочаквано тази килия вече не ми харесваше. Полилеят беше грозен, светлината твърде ярка, креслата — изтъркани, линолеумът — неутешимо безцветен, умивалникът, леглото, над него картината на битката при, Ватерло… — всъщност не можеш да въведеш тук благовъзпитан човек, казах си аз. Жена пък и да не помислиш. Най-много някоя проститутка от „Интернационал“.