Трима другари

III

Във вторник сутринта седяхме на двора пред нашата работилница и закусвахме. Кадилакът беше готов. Ленц държеше в ръка някакъв лист хартия и ни гледаше победоносно. При нас той беше шеф на рекламата и току-що прочете на Кьостер и мен обявлението, което бе съчинил за продажбата на автомобила. То почваше с думите „С луксозна кола в отпуск по южните брегове“ и беше нещо средно между стихотворение и химн.

Ние с Кьостер мълчахме известно време. Необходимо ни бе първо да се съвземем след пороя от цветисти фантазни словоизлияния. Ленц смяташе, че сме сразени.

— Има поезия и замах, нали? — гордо попита той. — Във века на практичността човек трябва да е романтик, в това е играта. Противоположностите привличат.

— Но не и когато се отнася до пари — възразих аз.

— Хората не купуват автомобили, за да си влагат парите, момчето ми — обясни нелюбезно Готфрид. — Те купуват автомобили просто за да харчат пари. Оттук именно започва романтиката, най-малкото за деловия човек. За мнозинството тя дори се изчерпва с това. Как мислиш, Ото?

— Знаеш ли… — поде Кьостер внимателно.

— Защо да се впускаме в дълги приказки — прекъснах го аз. — Това е обявление за курорт или за козметичен крем, не и за автомобил.

Ленц отвори уста.

— Момент — продължих аз. — Ти ни смяташ за предубедени, Готфрид. Затова предлагам да попитаме Юп. Това ще е глас народен.

Юп беше нашият единствен служещ, момче на петнадесет години, един вид чирак. Обслужваше бензиновата помпа, грижеше се за закуската и вечер почистваше. Беше дребен, обсипан с лунички и имаше най-големите щръкнали уши, които съм виждал. Кьостер обясняваше, че ако Юп падне от самолет, нищо няма да му се случи. Благодарение на тези уши щял плавно да се приземи.

Повикахме Юп. Ленц му прочете обявлението.

— Би ли се интересувал от такава една кола, Юп? — попита Кьостер.

— Кола ли? — отговори той с въпрос.

— Не става дума за скакалец, нали?

Аз се засмях.

— Естествено кола! — промърмори Готфрид.

— Има ли автоматични скорости, горен разпределителен вал и хидравлични спирачки? — осведоми се невъзмутимо Юп.

— Глупчо, та това е нашият кадилак! — изсъска Ленц.

— Не е възможно! — отвърна Юп и се ухили до уши.

— Ето ти, Готфрид — каза Кьостер, — видя ли днешната романтика!

— Бягай при помпата, Юп, проклет син на двадесетия век!

Ленц изчезна ядосан в бараката, за да придаде на обявлението по-здрава техническа опора, без да накърни неговата поетична приповдигнатост.

След няколко минути до входната врата неочаквано се появи главният инспектор Барзиг. Посрещнахме го с големи почести. Той беше инженер и вещо лице при „Феникс“, дружеството за застраховка на автомобили, важна личност при възлагането на автомобилни поправки. Поддържахме блестящи отношения с него. Действително, като инженер той беше със сатанински остър поглед и не затваряше очи пред никакъв пропуск, но като познавач на пеперудите бе мек, просто масло. Имаше голяма колекция, а веднъж ние му подарихме една едра нощна пеперуда, която вечерта беше влетяла в работилницата. Когато му подадохме крилатата животинка, Барзиг бе пребледнял и добил някак празничен вид. Пеперудата била „Мъртвешка глава“, нечувана рядкост, и липсвала в неговата сбирка. Той не можеше да забрави нашия подарък и оттогава при всяка възможност ни осигуряваше поръчки за поправки. За отплата ние му ловяхме всеки молец, който ни попаднеше.

— Един вермут, господин Барзиг? — попита Ленц, който вече се беше овладял.

— Никакъв алкохол през деня — отвърна Барзиг. Мой железен принцип.

— Принципите трябва и да се нарушават, иначе не носят никаква радост — обяви гордо Готфрид и наля чашите. — Да пием за бъдещето на редките сиво-розови нощни пеперуди, за „Пауново око“ и „Седефка“!

Барзиг се колеба един момент.

— Щом така поставяте нещата, няма как да откажа — примири се той и взе чашата.

— Но тогава ще трябва да се чукнем и за пеперудата „Малки биволски очи“! Великолепен екземпляр! — той се усмихна смутено, сякаш представяше като по-добро нещо съмнително у някоя жена. — знаете ли, именно при тях открих една нова разновидност. С четинести пипалца.

— Дявол да го вземе — каза Ленц, — моите почитания! Та вие сте пионер, името ви ще влезе в естествената история!

Всички изпихме по една чаша за четинестите пипалца. Барзиг избърса мустаците си.

— Нося ви добра вест. Можете да вземете форда.

Дирекцията даде съгласието си вие да извършите ремонта.

— Знаменито! — каза Кьостер. — Идва навреме. А как стои работата с нашата оферта?

— И тя е одобрена.

— Без снижаване на цената?

Барзиг смигна.

— Отначало господата не се съгласяваха. Но в края на краищата…

— Да вдигнем чаши за застрахователното дружество „Феникс“! — каза Ленц и отново наля.

Барзиг стана и се сбогува.

— Представете си — каза той на тръгване, — жената, която била във форда, въпреки всички грижи, преди няколко дена почина. А раните и бяха само от порязвания. Вероятно бе изгубила твърде много кръв.

— Колко годишна беше? — попита Кьостер.

— На тридесет и четири — отвърна Барзиг. — Бременна в четвъртия месец. С осигуровка за двадесет хиляди марки.

Веднага отидохме да вземем колата. Тя беше при един хлебопекар. Полупиян, една нощ той се блъснал с нея в някакъв зид. Единствено жена му била ранена: той самият нямал и драскотина.

Когато приготвяхме колата за откарване, собственикът се появи в гаража. Известно време ни гледа мълчаливо — стоеше отпуснат, прегърбен, с къс врат и глава, малко приведена напред. С нездравия сиво-бял цвят на лицето, с какъвто са всички хлебопекари, той изглеждаше в полумрака като голям тъжен брашнен червей. Бавно пристъпи към нас.

— Кога ще бъде готова колата? — попита той.

— След около три седмици — обясни Кьостер.

Мъжът посочи гюрука:

— И това е включено в ремонта, нали?

— Защо? — попита Ото. — Та той е съвсем запазен! Хлебопекарят нетърпеливо махна с ръка.

— Естествено. Но все пак един нов гюрук може да мине покрай другото. Поръчката е доста големичка за вас. Ще се разберем, нали?

— Не — каза Кьостер.

Той го разбираше много добре. Човекът искаше да включи безплатно и един нов гюрук, за който застрахователното дружество не отговаряше. Спорихме известно време. Хлебопекарят заплашваше, че щял да откаже поръчката и да поиска оферта от по-сговорчива работилница. Най-сетне Кьостер отстъпи. Не би го направил, ако нямахме нужда от работа.

— На, видите ли, защо не се съгласихте веднага? — каза хлебопекарят с лукава усмивка. — Тия дни ще дойда да избера материята. Бежово смятам, нежни тонове.

Потеглихме. Вън Ленц посочи седалките на форда. По тях имаше големи черни петна.

— Кръвта на покойната му жена. И един нов гюрук измъкна! В бежово. Нежни тонове. Моите почитания! За тоя вярвам ще е лесно да изкопчи осигуровка и за двама загинали. Нали жената е била бременна!

Кьостер сви рамене.

— Навярно си мисли, че едното няма нищо общо с другото.

— Възможно е — додаде Ленц. — Положително има хора, за които нещо такова е просто утеха в нещастието. На нас то ни изяжда цели петдесет марки от печалбата.

Следобед намерих предлог да си отида у дома. В пет часа, както се бяхме уговорили, щях да се срещна с Патриция Холман, но в работилницата не казах нищо за това. Не че исках да го скрия, ала изведнъж то ми се стори твърде невероятно.

За място на срещата тя бе определила едно кафене. Не го познавах: знаех само, че е малко, елегантно заведение. Отидох, без да подозирам каквото и да било. Но още с влизането си се стъписах изплашен. Залата бе пълна с бъбрещи жени. Бях попаднал в типична дамска сладкарница.

С усилие ми се удаде да заема маса, която се освобождаваше в момента. С неприятно чувство се огледах наоколо. Освен мене тук седяха още двама мъже, а те не ми харесаха.

— Кафе, чай, шоколад? — попита келнерът и със салфетката си отвя от масата няколко трохи от пасти върху костюма ми.

— Един голям коняк — отвърнах аз.

Той го донесе. Но едновременно доведе и малка дамска компания, която търсеше място, начело с една атлетка на зряла възраст и шапка с траурен воал.

— Четири места, моля! — каза той и посочи моята маса.

— Не бързай — намесих се аз, — масата не е свободна. Очаквам някого.

— Не може, господине — каза келнерът. — По това време не е редно да се резервират места.

Погледнах го. После бавно измерих с очи атлетката, която сега стоеше пред масата и се бе вкопчила в облегалката на един стол. Видях лицето й и се отказах от всякаква съпротива. Дори с топове човек не би разколебал тази особа в решението й да завоюва масата.

— Можете ли поне да ми донесете още един коняк? — изръмжах на келнера.

— С удоволствие, господине. Пак ли голям?

— Да.

— Моля. — Той се поклони. — Масата все пак е за шест души, драги господине — каза той за извинение.

— Добре. Донесете ми коняка.

Атлетката, изглежда, се числеше, към някакъв въздържателски клуб. Тя се бе втренчила в моя коняк така, сякаш беше развалена риба. За да я подразня, направих поръчка за още един и също се втренчих в него. Но цялото начинание изведнъж ми се стори смешно. Какво търсех тука? И какво исках от момичето? Дори не бях уверен дали, ще го позная сред цялата суетня тук и глъчката на говорящите. Ядно излях коняка в гърлото си.

— Привет! — каза някой зад мене.

Трепнах. Вече стояхме лице в лице, момичето се смееше.

— Ама вие почвате отрано!

Оставих на масата чашата, която все още държах в ръка. Неочаквано бях объркан. То съвсем не изглеждаше такова, каквото бе останало в спомена ми. Сред многото добре охранени жени, поглъщащи сладкиши, момичето приличаше на слаба, млада амазонка, смела, лъчезарна, уверена и непристъпна. Помежду ни никога няма да се създаде близост, помислих си аз и казах:

— Но откъде се появихте така като привидение? През цялото време наблюдавах вратата!

То посочи надясно.

— Отсреща има втори вход. Но аз закъснях. Отдавна ли чакате?

— Съвсем не. Най-много две-три минути. И аз току-що дойдох.

Дамската компания на моята маса притихна. Усещах забити в тила, си преценяващите погледи на четири солидни майки.

— Тук ли ще останем? — попитах аз.

Момичето хвърли бегъл поглед към масата. Устните му трепнаха. Погледна ме весело.

— Страхувам се, че всички кафенета са еднакви.

Поклатих глава.

— Когато са празни, те са по-добри. Тук сякаш е дяволско сборище, човек ще получи комплекс за малоценност. Най-добре е да идем в някой бар.

— Бар ли? Нима има барове, отворени посред бял ден?

— Знам един — казах аз. Във всеки случай е много тих. Ако ви допада такъв…

— Понякога — да…

Вдигнах очи. В момента не можах да схвана какво имаше предвид. Нямах нищо против иронията, ако не бе насочена срещу мене; но моята съвест не беше чиста.

— Тогава да вървим — каза момичето.

Дадох знак на келнера.

— Три големи коняка — изрева този клетник с глас, като че ли клиентът, на когото щеше да прави сметка, бе на оня свят. — Три марки и трийсе!

Девойката се обърна.

— Три коняка за три минути? Чудесно темпо!

— Двата са от вчера.

— Какъв лъжец! — просъска атлетката на масата. Тя бе мълчала дълго.

Извих се и се поклоних.

— Щастливо Рождество, уважаеми госпожи!

След това излязох бързо.

— Да не сте се сдърпали? — попита ме момичето, когато бяхме вече навън.

— Нищо особено. Само дето заможните дами все остават с неприятно впечатление от мене.

— И от мен — отвърна то. Погледнах го. Изглеждаше ми като дошло от друг свят. Съвсем не можех да си представя какво беше и как живееше.

В бара се чувствувах на по-здрава почва. Когато влязохме, Фред, който приготвяше коктейлите, стоеше зад бара и тъкмо бършеше големите овални чаши за коняк. Той ме поздрави, като че ли ме виждаше за пръв път, макар че само преди два дни се бе наложило да ме отведе в къщи. Притежаваше добра школа и огромен опит.

В целия бар само една-единствена маса бе заета. На нея, както винаги, седеше Валентин Хаузер. Познавах го от войната, служехме в една рота. Веднъж под преграден огън той ми донесе на предната позиция писмо, защото сметнал, че е от майка ми. Знаеше, че чакам вести, защото майка ми беше оперирана. Но се бе заблудил; полученото беше само една реклама за някакъв препарат срещу косопад, с екстракт от коприва. Когато се връщаше назад, го раниха в крака.

Наскоро след войната Валентин получи наследство. И досега го пропиваше. Твърдеше, че трябвало да отпразнува щастието, че се е върнал жив. Безразлично му беше, че оттогава са изминали доста години. Казваше, че човек не можел да се нарадва на това. Беше от хората, които имаха страшно силна памет за войната. Ние, другите, бяхме забравили много работи, ала той си спомняше всеки ден и час.

Личеше, че беше пил вече много; седеше, дълбоко потънал в мисли, унесен, в своя ъгъл.

— Привет, Валентин!

Той погледна към мен и кимна.

— Привет, Роби!

Седнахме в един ъгъл. Фред дойде.

— Какво ще пиете? — попитах девойката.

— Може би едно „Мартини“ — отвърна тя. — Сухо „Мартини“.

— Фред е специалист по това — заявих аз.

Фред си позволи една усмивка.

— На мене както винаги — казах аз.

Барът тънеше в хлад и полумрак. Миришеше на разлян джин и коняк. Мирисът беше силен, лъхаше на хвойна и на хляб. От тавана се спускаше изрязан от дърво модел на платноход. Стената зад тезгяха беше облицована с медна ламарина. Убитата светлина на един полилей хвърляше червени отблясъци, сякаш там се отразяваше някакъв подземен огън. Само два от малките аплици от ковано желязо горяха — един при Валентин и втори при нас. Те бяха с жълти пергаментови абажури, направени от стари географски карти, и приличаха на тесни, озарени отрези от света.

Бях малко смутен и не знаех как да подхвана разговор. Та аз съвсем не познавах девойката и колкото по-дълго я гледах, толкова по-чужда ми се виждаше тя. Отдавна не бях седял така с някого; вече бях отвикнал. Бях се научил да общувам повече с мъже. Преди малко кафе-сладкарницата ми се видя твърде шумна, сега изведнъж тук почна да ми се струва прекалено тихо. От тишината всяка дума получаваше такава тежест, че беше трудно да говориш непринудено. Почти желаех да се върна в кафе-сладкарницата.

Фред донесе чашите. Пихме. Ромът беше силен, с някаква свежест и вкус на слънце. Ето нещо, на което можеш да се опреш. Изпих си чашата и веднага отново я подадох на Фред.

— Харесва ли ви тук? — попитах.

Девойката кимна.

— Повече, отколкото в сладкарницата?

— Мразя сладкарниците — каза тя.

— Защо тогава се срещнахме тъкмо там? — попитах аз учуден.

— Не зная. — Тя свали баретката си. — Не ми хрумна нищо друго.

— Толкова по-добре тогава, че сега ви се харесва. Ние често идваме тук. Вечер това свърталище е за нас едва ли не дом.

Тя се засмя.

— Всъщност не е ли тъжно?

— Не — отрекох аз. — Отговаря на времето.

Фред ми донесе втора чаша. Заедно с нея остави на масата и зелена хаванска пура.

— От господин Хаузер.

Валентин ми кимна от своя ъгъл и вдигна чаша та си.

— Тридесет и първи юли седемнадесета, Роби — каза той с натежал глас.

Кимнах му и също вдигнах чашата си.

Той винаги пиеше наздравица за някого; случвало се бе да го виждам как вечер в селска кръчма пие наздравица в чест на луната или на люляков храст. Тогава си спомняше за някой ден, преживян в окопите, когато е било особено тежко, и изпитваше благодарност, че още е жив и може да седи така.

— Той ми е приятел — казах на девойката. — Другар от войната. Единственият, не познавам друг, който от голямото нещастие да е направил едно малко щастие. Но не знае как да заживее и затова просто се радва, че още е жив.

Тя ме погледна замислено. Ивица светлина падаше косо върху челото и устните й.

— Добре го разбирам — каза тя.

Взрях се в нея.

— Не би трябвало. Вие сте твърде млада за това.

Тя се усмихна. Усмивката й бе лека, пробягна и блесна в очите й. Тя едва-едва преобрази лицето й; то стана само по-светло, отвътре по-светло.

— Твърде млада — каза тя. — Чудни думи. Намирам, че човек никога не е твърде млад. Винаги е само твърде стар.

Помълчах един миг.

— Мога да възразя много неща — отвърнах тогава аз и дадох знак на Фред да ми донесе още нещо за пиене. Девойката беше толкова уверена и естествена; пред нея се чувствувах като опърничав козел. С какво удоволствие бих повел лек, игрив разговор, един истински разговор с остроумия, каквито обикновено ти хрумват по-късно, когато останеш пак сам. Ленц умееше да води подобен разговор; за мене обаче то беше винаги еднакво неловко и трудно. Готфрид с основание твърдеше, че като събеседник съм бил почти на едно равнище с някой пощенски чиновник.

За щастие Фред беше разумен. Вместо чашата-напръстник сега направо ми донесе пълна винена чаша. Така нямаше да бъде принуден непрекъснато да снове до масата, а и нямаше да прави впечатление колко пия. А ми бе потребно да пия; иначе нямаше да се избавя от тази плесенясала тягост.

— Не искате ли още една чаша мартини? — попитах девойката.

— А вие какво пиете?

— Това е ром.

Тя погледна чашата ми.

— И преди пихте същото.

— Да — казах, — най-често пия ром.

Тя поклати глава.

— Не мога да си представя, че има добър вкус.

— Вече съвсем не знам дали има добър вкус — казах аз.

Тя ме погледна.

— Тогава защо го пиете?

— Ромът — казах аз, зарадван, че съм открил тема за разговор, — ромът няма нищо общо с добрия или лошия вкус. Той не е просто напитка, а по-скоро приятел. Приятел, който прави всичко по-леко. Той променя света. И затова човек пие… — Отместих чашата настрана. — Но да ви поръчам ли още чаша „Мартини“?

— По-добре един ром — каза тя. — Искам поне веднъж да го опитам.

— Добре — отвърнах аз, — но не този. За начало е много силен. Донеси един коктейл „Бакарди“ — викнах на Фред.

Той донесе чашите. Постави до тях и блюдо със солени бадеми и печено кафе на зърна.

— Остави моята бутилка тук — казах аз.

Постепенно всичко затече плавно. Неувереността изчезна, думите идваха от само себе си и аз не внимавах особено какво казвам. Продължавах да пия и усещах прииждането на голямата мека вълна, която ме обгръщаше, празният здрачен час се изпълваше с картини и над безличните сиви полета на живота отново призрачно и безшумно изплуваше ятото на мечтите. Стените на бара се разтваряха и изведнъж това вече не беше бар, а един край от света, кът, в който можеш да се прислониш, полутъмно укритие, около което бушува вечната битка на хаоса, а ние сме сгушени в него, загадъчно насметени от сумрака на времето. Девойката седеше свита на своя стол, чужда и тайнствена, каточе ли оттласната от другата страна на живота. Чувах се да говоря, но струваше ми се, че вече не бях аз, сякаш говореше друг човек, който бих искал да бъда аз. Думите вече губеха съзвучието си, те се разместваха, втурваха се в други, по-пъстри ширини от тези, които им предлагаха дребните събития на моя живот; знаех, че не бяха вече истина, че ставаха фантазия и лъжа, но ми беше все едно — истината бе безутешна и увехнала и само чувствата и отблясъкът на мечтите бяха живот…

Медната обковка на бара пламтеше с червена светлина. От време на време Валентин вдигаше чаша и промърморваше някаква дата. Навън реката на улицата се носеше глухо с виковете на автомобилите — грабливи птици. Щом някой отвореше вратата, крясъкът й нахлуваше тук. Крещеше като свадлива стара завистница.

Беше вече тъмно, когато изпратих Патриция Холман до дома й. После си тръгнах бавно. Изведнъж почувствувах цялата си самота и празнота. Ръмеше. Спрях пред една витрина. Бях пил твърде много. Не че залитах, но все пак ясно забелязвах, че беше прекалено.

Неочаквано ме обля ужасна горещина. Разкопчах палтото си и тикнах шапката назад. Проклятие, пак бях надвит от слабост! Какво ли само не бях надрънкал? Дори не смеех да го премисля по-точно. Вече и не помнех приказките си, ето кое беше най-лошото. Тук, сам, на студената, трещяща от автобуси улица виждах всичко много по-различно, отколкото в полумрака на бара. Проклинах се сам. С хубаво впечатление трябва да е останала девойката! Сигурно е забелязала колко пия. Самата тя почти нищо не пи. На раздяла ме изгледа така странно… Боже мой! Обърнах се. При това се блъснах в един дебел, нисък човек.

— Ах! — казах аз гневно.

— Отваряйте си очите, вонящ сламен вързоп! — излая дебеланът.

Вторачих се в него.

— Какво, не ви ли се е случвало често да виждате хора? — продължаваше да джафка той.

Това ми беше добре дошло.

— Хора да — казах аз, — но още не бях виждал да се разхождат бирени бурета.

Дебелият не се замисли дори за секунда. Той спря и се изпъчи.

— Знаете ли какво? — изръмжа. — Идете в зоологическата градина. Сънливите кенгура няма какво да търсят по улиците.

Схванах, че имам работа с човек, който разполага с много и първокласни ругатни. Държах, въпреки цялата си угнетеност, да изляза от сблъсъка с чест.

— Върви си по пътя, душевноболно недоносче! — казах аз и вдигнах ръка за благословия.

Той не обърна внимание на предложението ми.

— Трябва да ти инжектират бетон в мозъка, сбръчкана маймуно — излая той.

Отвърнах му с едно „декадент с плоски ходила“. Той ме нарече проскубано какаду, а аз него — безработен мияч в морга. Тогава той, вече с известен респект, ме определи като болна от рак кравешка глава; за да сложа най-сетне край, аз го нарекох подвижно гробище на бифтеци.

Лицето му изведнъж се проясни.

— Гробище на бифтеци е добре казано! — рече той. — Не го знаех. Ще влезе в моя репертоар! Довиждане… — Мъжът повдигна леко шапката си и ние се разделихме, изпълнени с взаимно уважение.

Ругатните ме ободриха. Но раздразнението си остана. Дори с изтрезняването ми то все повече се засилваше. В собствените си очи се виждах като изстискана влажна кърпа. Но постепенно почнах да се ядосвам не само на себе си, а на всичко — яд ме беше и на девойката. Та нали тя бе причина да се напия! Вдигнах си яката. Нека мисли за мене каквото си ще, сега ми беше безразлично, така поне още от началото ще е наясно на какво е попаднала. Станалото беше станало, да върви по дяволите всичко. Нищо не можех да върна назад. Навярно така бе дори по-добре.

Отново отидох в бара и едва сега се напих истински.