Трима другари

XXIV

Три седмици по-късно, студена януарска вечер. Седях в „Интернационал“ и играех със съдържателя на „Седемнадесет и четири“. Заведението беше празно, дори проститутките не се бяха появили. Градът бе неспокоен. Навън непрекъснато минаваха човешки колони; едни — с гръмки военни маршове, други — с Интернационала, а после отново мълчаливи, дълги шествия, пред които носеха плакати с искания за работа и хляб. Човек възприемаше тропота на многото стъпки по паважа като чукане на огромен, неумолим часовник. Подир обяд се бе стигнало до сблъсквания между стачкуващите и полицията; дванадесет души бяха ранени и от няколко часа цялата полиция беше вдигната на крак. Свирките на полицейските щурмови коли пищяха пронизително по улиците.

— Няма спокойствие — каза съдържателят и ми показа шестнадесет. — След войната се свърши със спокойствието. А тогава всички ние не искахме нищо друго, освен спокойствие. Побъркан свят!

Показах седемнадесет и прибрах мизата.

— Светът не е побъркан — казах аз. — Само хората.

Алоис, който стоеше зад стола на стопанина като кибик, възрази:

— Не са побъркани те. Просто са алчни. Всекиму се зловиди, което има другият. А тъй като от всичко се е натрупало премного, повечето хора си нямат нищичко. Работата е само в разпределението.

— Ясно — казах и пасувах при две карти. — Работата е все в това вече няколко хилядолетия.

Съдържателят откри картите си. Имаше петнадесет и колебливо ме погледна. После купи, получи ас и изгоря. Показах моите карти. Имах само дванадесет бройки, а с петнадесет той щеше да спечели.

— По дяволите! Вече преставам — изруга той. Ама че подъл блъф! Мислех, че имате най-малко осемнадесет.

Алоис се изсмя глупаво.

Прибрах парите. Съдържателят се прозя и погледна часовника.

— Наближава единадесет. Мисля да затворим. Никой вече няма да дойде.

— Иде някой — каза Алоис.

Вратата се отвори: Беше Кьостер.

— Има ли нещо ново вън, Ото?

Той кимна.

— Същинска битка в залите на „Борусиа“. Двама тежко ранени, няколко десетки леко ранени и приблизително сто арестувани. Две престрелки в северната частна града. Един полицай убит. Не зная колко са ранени. Но едва сега ще се развихри сражение, когато свършат големите събрания. Приключи ли тук?

— Да — казах аз. — Тъкмо щяхме да затваряме.

— Тогава ела с мене.

Погледнах съдържателя. Той кимна.

— В такъв случай довиждане.

— Довиждане — отвърна той вяло. — Пазете се!

Излязохме. Вън миришеше на сняг. На уличната настилка лежаха позиви като големи бели, мъртви пеперуди. — Готфрид го няма — каза Кьостер. — Той е на някое от тия събрания. Чух, че щели да бъдат разтурени и съм убеден, че ще се случат много неща. Ще е най-добре, ако го намерим, преди да е завършило събранието. Той не е от най-кротките.

— А знаеш ли къде е?

— Не точно. Но почти сигурно е на едно от трите главни събрания. Трябва да ги обиколим. Готфрид с неговия светъл перчем се познава отдалеч.

— Добре.

Качихме се и поехме с Карл към първия локал, където имаше събрание.

На улицата бе спрял камион с полицаи. Подбрадниците на каските им бяха спуснати. Цевите на карабините бляскаха матово в светлината на уличните лампи. От прозорците на сградата висяха пъстри знамена. Пред входа се тълпяха хора в униформа. Почти всички бяха млади.

Купихме си два билета, отказахме всичко: брошури, касички за събиране на помощи и декларации за членство и влязохме в залата. Беше препълнена и добре осветена, за да могат веднага да се откриват нарушителите на реда. Останахме до входа и Кьостер, който имаше много остро зрение, взе да оглежда редиците.

На подиума бе застанал здрав, набит мъж и говореше. Имаше плътен гръден глас, който без усилие, напълно разбираем, стигаше и до най-отдалечените кътчета. Беше глас, който убеждава, без да се обръща особено внимание на всичко, което изрича. А това, което казваше, беше лесно разбираемо. Мъжът се разхождаше по сцената, непринудено, с леки движения на ръцете си, от време на време отпиваше по глътка вода и пущаше по някоя шега. След това обаче той изведнъж спря и обърнат към публиката, неподвижен, с променен остър глас почна да сипе изречение след изречение, сякаш камшични удари, истини, които всеки знаеше — за бедността, за глада, за безработицата, като повишаваше глас, увличаше слушателите, докато накрая проеча във фуриозо:

— Това не може да продължава така! Трябва да се промени!

Публиката изрази бурно одобрение, ръкопляскаше и викаше, като че ли с тези думи всичко вече се бе променило. Мъжът на сцената изчака. Лицето му сияеше. И тогава подхвана обстойно, убедително, неотразимо, обещание след обещание, просто заваляха толкова обещания, че над главите на това множество се издигна вълшебен пъстър рай, беше като лотария, в която всички билети са печеливши и получават най-големите печалби и в която всеки намира своето лично щастие, своята лична правота и своето лично отмъщение.

Разглеждах слушателите. Бяха хора от най-различни професии, книговодители, дребни занаятчии, чиновници, известно число работници и много жени. Те седяха тук в горещата зала, облегнати назад или приведени напред, редица до редица, лице до лице, потокът от думи ги обливаше и бе странно — колкото и различни да бяха, всички лица имаха един и същ израз на унес, еднакъв сънновстрастен поглед към далечината на една мъглива фата моргана, в него имаше празнота и същевременно преголямо очакване, което угасяше всичко: критика, съмнение, възражения и въпроси, всекидневие, настояще, действителност. Човекът на подиума знаеше всичко, за всеки въпрос имаше отговор, за всяка болка — лек. Хубаво беше да му се довериш. Хубаво беше да имаш някого, който мисли за тебе. Хубаво беше да вярваш…

Кьостер ме побутна. Ленц не беше тук. Той посочи с глава към изхода. Кимнах в знак на съгласие и си тръгнахме. Разпоредителите в залата ни гледаха мрачно и подозрително. Във фоайето стоеше оркестър, готов да влезе. Зад него гора от знамена и емблеми.

— Добре пипат, нали? — каза Кьостер отвън.

— Първокласно. Като стар шеф на пропагандата мога да преценя.

С колата минахме през няколко улици. Второто политическо събрание не беше далеч. Други знамена; други униформи; друга зала; но иначе всичко останало беше сходно. По лицата същият израз на неопределена надежда и доверчива празнота. Една покрита с бяло маса за ръководството, поставена напречно на редиците столове. Около нея — партийните секретари, ръководството, няколко усърдни стари госпожици. Ораторът, чиновнически тип, бе по-слаб от предишния. Говореше на книжовен немски език, привеждаше числа, доказателства, всичко, което изричаше той, беше вярно, но въпреки това не бе по-самоуверен от другия, който изобщо нищо не доказваше, а само твърдеше. Партийните секретари, уморени, сякаш налегнати от дрямка, седяха около председателската маса; бяха изтърпели стотици такива събрания.

— Ела — каза Кьостер след някое време, — няма го. Впрочем не очаквах да го видя тук.

Продължихме с колата. След задухата на претъпканите зали въздухът беше студен и свеж. Автомобилът летеше по улиците. Минахме покрай канала. Лампите хвърляха масленожълти отражения по тъмните води, които се плискаха тихо о бетонираните брегове. Влачеше се шлеп, черен и бавен. Над него бяха издигнати червени и зелени сигнални светлини. Някакво куче пролая на палубата, после един мъж пресече осветеното поле и изчезна в люк, който за момент се промержеля златист. От другата страна на канала се редяха, яркоосветени, къщите от западния квартал на града. Един сводест мост се прехвърляше от тях към отсамния бряг. По него непрестанно и в двете посоки се нижеха леки коли, автобуси и електрически влакове. Това будеше представата за искряща, пъстра змия, проточена над ленивите черни води.

— Мисля, че е по-добре да оставим колата тук и да извървим пешком последните няколко метра — каза Кьостер след известно време. — Така не бие толкова на очи.

Спряхме Карл под една улична лампа пред някаква кръчма. Когато слязохме, една бяла котка профуча пред нас. Няколко жени с престилки стояха малко по-нататък под един сводест вход и докато минавахме край тях, мълчаха. До ъгъла на една сграда се бе облегнал латернаджия и спеше. Старица ровеше в сметта край улицата.

Стигнахме огромен, мръсен жилищен блок за наематели с няколко вътрешни къщи, дворове и входове. На най-долния етаж се намираха магазини, една хлебарница и бюро, в което приемаха парцали и старо желязо. На улицата пред първия вход стояха два камиона с полицаи.

Сред първия двор, в един ъгъл, бе сковано от летви табло, по което бяха окачени големи карти на звездното небе. На малък подиум пред маса с книжа седеше човек с тюрбан на главата. Над него висеше надпис: „Астрология, гадаене на ръка, предсказване на бъдещето. Ще получите своя хороскоп срещу 50 пфенига.“ Около него се бяха стълпили много хора. Ярката светлина на една карбидна лампа падаше върху жълтото му сбръчкано лице. Той говореше на зрителите, които го гледаха мълчаливо, със същия блуждаещ, унесен, жаден за чудеса поглед, както преди слушателите на събранията със знамената и оркестрите.

— Ото — казах на Кьостер, който крачеше пред мен, — сега зная какво искат хората. Те изобщо не искат да се занимават с политика. Търсят си заместителна религията.

Той се огледа.

— Естествено. Те желаят отново да вярват в нещо. Все едно в какво. Затова са и толкова фанатични.

Отидохме във втория двор, където се намираше заведението. Всички прозорци бяха осветени. Изведнъж отвътре се разнесе глъчка. В същия момент, като по уговорен знак, от един тъмен, страничен вход през двора покрай самите прозорци към вратата се втурнаха неколцина младежи в спортни якета. Първият я дръпна и те нахлуха в заведението.

— Щурмови отред — каза Кьостер. — Ела тук до стената, зад бирените бурета.

В залата се развилняха с рев. Следната секунда бе строшен един прозорец и някой излетя през него. Веднага подир това вратата се отвори, скупчени хора се изсипаха навън, първите се препъваха, другите падаха върху тях. Една жена кресливо викаше за помощ и изхвръкна през портала. Последва втора група бясно вчепкани противници и съмишленици, хванали крака от столове и бирени халби. Един грамаден дърводелец изскочи навън, застана малко настрана; и щом видеше пред себе си главата на някой противник, замахваше с дългата си ръка, ударът му помитаме и запращаше човека отново в гъмжилото. Той вършеше това съвсем спокойно, сякаш сечеше дърва.

Ново човешко кълбо се търкулна навън и изведнъж на три метра пред нас зърнахме жълтия перчем на Готфрид в ръцете на някакъв побеснял мустакат човек.

Кьостер се приведе и изчезна в купчината хора. Няколко секунди по-късно мустакатият пусна Готфрид, вдигна ръце с израз на крайно учудване и падна като изкоренено дърво сред тълпата. Веднага след това открих Кьостер, който влачеше подире си Ленц, уловил го за яката.

Ленц се противеше.

— Остави ме само още един момент, Ото — рече задавено той.

— Глупости! — извика Кьостер. — Полицията ще дойде веднага! Хайде, там, във входа нагоре!

Бегом прекосихме двора към тъмния страничен вход. Не бяхме избързали ни миг. Още същата минута в двора се чуха резки, пронизителни свирки, черните шлемове на полицаите заблестяха и полицията блокира двора. Изтичахме нагоре по стълбите, за да не завлекат и нас в участъка. От един прозорец на стълбището следяхме какво се разигра по-нататък. Полицията пипаше здраво. Тя прегради пътя, вклини се в скупчените хора, раздели тълпата, разпръсна я и почна да извозва задържаните към участъка. Пръв беше смаяният дърводелец, които напразно се опитваше да обясни нещо. Зад нас щракна врата. Една жена по риза с голи, тънки крака и със свещ в ръка, подаде глава навън.

— Ти ли си там? — попита тя.

— Не — каза Ленц, които се беше съвзел. Жената блъсна вратата. С джобното си фенерче Ленц освети затворената врата. Тук очакваха зидаромазача Герхард Пешке.

Долу утихна. Полицията се оттегли и дворът обезлюдя. Изчакахме още малко, после се спуснахме надолу по стълбата. Зад една врата плачеше дете. Плачеше тихо и жално в тъмнината.

Излязохме в предния двор. Пренебрегнат, астрологът стоеше пред своите звездни карти.

— Един хороскоп за господата? — извика той. — Или да им гадая на ръка?

— Добре, давай! — каза Готфрид и му поднесе ръката си.

Човекът се вглежда известно време в ръката.

— Вие имате порок на сърцето — каза тогава той категорично. — У вас чувството е силно развито, линията на разума — твърде къса, ала в замяна сте надарен музикално. Мечтаете много, но не сте подходящ за съпруг. Въпреки това тук виждам три деца. Вие сте дипломатичен по натура, имате склонност да се затваряте в себе си и ще живеете осемдесет години.

— Правилно — заяви Готфрид. — И госпожица майка ми всякога казваше: който е лош, стига до старост. Моралът е измислица на хората, не е извлечен от живота.

Той даде пари на човека и ние продължихме пътя си. Улицата бе опустяла, някаква черна котка се стрелна пред нас. Ленц посочи към нея.

— Сега всъщност би трябвало да се върнем.

— Остави — казах аз. — Преди това видяхме една бяла. Така се уравновесяват.

Вървяхме по улицата. По другата и страна, срещу нас, крачеха няколко души. Бяха четирима младежи. Единият носеше светложълти, нови кожени гамаши. Другите бяха обути в нещо като военни ботуши. Те се спряха и ни погледнаха.

— Ето го! — извика момъкът с гамашите, насочи се към нас, пресичайки диагонално улицата. В същия момент треснаха два изстрела, младежът отскочи надалеч, а после и четиримата хукнаха с всички сили. Видях как Кьостер се бе привел, за да скочи, но сетне се изви със странно завъртане, протегна ръце, нададе сподавен, страшен вик и се опита да улови Готфрид Ленц, който тежко рухна на паважа.

За секунда помислих, че само е паднал; после видях кръвта. Кьостер разкопча палтото, разкъса ризата му — под нея бликна гъста кръв. Притиснах раната с носната си кърпа.

— Остани тук, аз ще докарам колата — извика Кьостер и хукна.

— Готфрид — виках аз, — чуваш ли ме?

Лицето му посивя. Очите му бяха притворени. Клепките не се движеха. С една ръка придържах главата му, а с другата натисках носната кърпа там, откъдето струеше кръв. Коленичил до него, се вслушвах в хриптенето, в дишането му, но не чувах нищо, безшумно беше всичко: безкрайната улица, безкрайната редица от къщи, безкрайната нощ. Чувах само как тихо кръвта тече по паважа и знаех, че някога това трябва да се бе случило, но че не можеше да бъде истина.

Кьостер се приближи бързо. Свали назад лявата облегалка на задната седалка. Внимателно вдигнахме Готфрид и го положихме върху двете седалки. Скочих в колата, Кьостер вече бе потеглил. Караше към най-близката амбулатория за бърза помощ. Спря предпазливо.

— Виж дали има лекар. Иначе ще продължим.

Втурнах се вътре. Посрещна ме някакъв санитар.

— Има ли лекар тук?

— Да. Водите ли някого?

— Да. Елате! Носилка!

Положихме Готфрид на носилката и го внесохме. Лекарят беше вече готов, по риза.

— Насам! — Той посочи към една гладка маса. Поставихме носилката отгоре. Лекарят сведе една лампа ниско над тялото. — Какво има?

— Револверен изстрел.

Той взе тампон памук, обърса кръвта, намери пулса на Готфрид, прислуша го и се изправи.

— Нищо не може да помогне.

Кьостер го погледна втренчено.

— Прострелян е встрани! Не може да бъде толкова лошо.

— Раните са две — каза лекарят. Отново попи кръвта. Наведохме се. Тогава видяхме, че косо под раната, която кървеше силно, имаше втора — малка, тъмна дупка в областта на сърцето.

— Смъртта е настъпила почти мигновено — каза лекарят. Кьостер се изправи. Той се вглеждаше в Готфрид. Лекарят закри раните с тампони и ги залепи с пластир. — Искате ли да се измиете? — попита ме той.

— Не — отвърнах аз.

Лицето на Готфрид беше вече жълто и хлътнало.

Устата беше леко изкривена, очите бяха полуотворени, едното малко повече от другото. Той ни гледаше. Той продължаваше да ни гледа.

— Как се случи? — попита лекарят.

Никой не отговори. Готфрид ни гледаше. Гледаше ни втренчено.

— Той може да остане тук — каза лекарят.

Кьостер се раздвижи.

— Не — отвърна той. — Ще го вземем с нас.

— Не бива — каза лекарят. — Длъжни сме да телефонираме на полицията. На криминалната полиция също. Незабавно трябва да се направи всичко, за да се намери убиецът.

— Убиецът? — Кьостер погледна лекаря така, като че ли не го разбираше. — Добре — каза тогава той, ще ида с колата и ще доведа полицията.

— Можете да телефонирате. В такъв случай ще дойдат по-бързо.

Кьостер бавно поклати глава.

— Не. Ще ги доведа.

Той излезе и аз чух как Карл потегли. Лекарят прибута към мен един стол.

— Не бихте ли поседнали до идването им?

— Благодаря — казах аз и продължих да стоя прав. Ярката светлина все още падаше върху кървящата гръд на Готфрид. Лекарят вдигна малко по-високо лампата.

— Но как се случи? — попита той още веднъж.

— Не зная. Трябва да е някакво припознаване.

— Участвувал ли е във войната? — попита лекарят.

Кимнах.

— Вижда се по белезите — каза той. — И по простреляната ръка. Бил е раняван няколко пъти.

— Да. Четири.

— Подлост — каза санитарят. — Всички те са гамени, които тогава още са били в пелени.

Не отвърнах нищо. Готфрид ме гледаше. Продължаваше да ме гледа.

Изтече много време, докато Кьостер се върна. Беше сам. Лекарят остави настрана вестника, който четеше.

— Тук ли са вече чиновниците? — попита той.

Кьостер стоеше като вкаменен. Той не бе чул думите на лекаря.

— Дойде ли полицията? — попита лекарят за втори път.

— Да — отвърна Кьостер. — Полицията. Трябва да телефонираме, за да дойде.

Лекарят го погледна, но не каза нищо и отиде до телефона. След няколко минути се явиха двама чиновници. Седнаха на някаква маса и единият си записа данните за самоличността на Готфрид. Не зная, но ми се струваше безумие да изричам как се е казвал, кога е бил роден и къде е живеел, сега, когато той беше вече мъртъв. Взирах се във възчерния малък молив и отговарях механично.

Другият чиновник се залови да съставя протокол.

Кьостер даваше необходимите сведения.

— Можете ли да ми кажете приблизително как изглеждаше убиецът? — попита полицейският чиновник.

— Не — отвърна Кьостер. — Не обърнах внимание.

Погледнах към него. Помислих си за жълтите гамаши и за униформите.

— Не знаете ли от коя политическа партия беше той? Не видяхте ли отличителните знаци или униформите?

— Не — каза Кьостер. — Нищо не видях преди изстрелите. А после се грижех само за… — той се запъна за момент, — само за своя другар.

— Числите ли се към някоя политическа партия?

— Не.

— Исках да кажа… тъй като казахте „другар“…

— Той ми е другар от войната — каза Кьостер. Чиновникът се обърна към мене.

— Можете ли да опишете убиеца?

Кьостер ме гледаше непоколебимо.

— Не — отвърнах. — И аз не видях нищо.

— Странно — каза чиновникът.

— Ние разговаряхме и не обръщахме внимание на нищо. Всичко стана много бързо.

Чиновникът въздъхна.

— Тогава вероятността да заловим тези типове е малка.

Той приключи протокола.

— Можем ли да го вземем? — попита Кьостер.

— Собствено… — Полицаят погледна към лекаря. — Причината за смъртта е точно установена? Лекарят кимна.

— Вече написах смъртния акт.

— А къде е куршумът? Трябва да го взема.

— Куршумите са два и са заседнали. Би трябвало да… — Лекарят се колебаеше.

— Следва да имам и двата — каза чиновникът. Трябва да се види дали са от едно и също оръжие.

— Да — каза Кьостер в отговор на един поглед на лекаря.

Санитарят нагласи по-добре носилката и смъкна лампата. Лекарят взе инструментите си и почна да човърка с пинсета в раните. Първия куршум намери бързо; не беше много надълбоко. За втория трябваше да реже. Той изпъна чак догоре гумените си ръкавици и посегна за щипците и ножа. Кьостер бързо се приближи до носилката и затвори очите на Готфрид, те все още бяха полуотворени. Когато чух тихото съскане на скалпела, аз се обърнах. В един миг изпитах желание да скоча и да отблъсна лекаря, защото в главата ми трепна мисълта, че Готфрид е само в безсъзнание и че лекарят едва сега наистина ще го умъртви, но веднага след това се опомних. Бяхме видели достатъчно много мъртви, за да познаваме смъртта.

— Ето го — каза лекарят и се изправи. Избърса куршума и го подаде на чиновника.

— Същият е. От същото оръжие, нали?

Кьостер се приведе и разгледа внимателно малките, матово блестящи куршуми, които се търкаляха в ръката на полицая.

— Да — каза той.

Полицаят ги загъна в хартия и ги пъхна в джоба си.

— Собствено това не е разрешено — каза тогава той, — но ако искате да го вземете вкъщи… Обстоятелствата, при които е извършено убийството, са ясни, нали, господин докторе? — Лекарят кимна. — Вие сам сте съдебен лекар — продължи чиновникът, — така че, в такъв случай… както обичате… Вие трябва само, възможно е утре да дойде комисия…

— Зная — каза Кьостер, — ще оставим всичко както си е.

Полицейските чиновници си отидоха.

Лекарят отново бе покрил и залепил раните на Готфрид.

— Как смятате да го пренесете? — попита той. Можете да вземете носилката. Само че утре през деня трябва да я върнете тука.

— Да, благодаря — каза Кьостер. — Ела, Роби.

— И аз мога да ви помогна — предложи санитарят. Поклатих глава.

— Ще го пренесем и сами.

Взехме носилката, изнесохме я и я поставихме върху двете леви седалки, които образуваха една плоскост със свалените облегала. Санитарят и лекарят излязоха и ни гледаха. Покрихме Готфрид с палтото му и потеглихме. След известно време Кьостер се обърна към мене.

— Ще минем още веднъж по онази улица. Аз и преди го направих. Но беше твърде рано. Може би сега са някъде навън.

Запрехвърча сняг. Кьостер караше колата почти без звук.

Изключваше от скорост, а често угасяше и мотора. Не искаше да бъде чут, макар четиримата, които търсехме, да не знаеха, че сме с кола. Плъзгахме се безшумно като бял призрак сред снега, който се сипеше все по-силно. Извадих от касетката с инструментите един чук и го сложих до себе си, за да мога веднага да изскоча от колата и да почна да удрям.

Карахме по протежение на улицата, където убиха Готфрид. Под уличната лампа още се виждаше черното петно кръв. Кьостер угаси фаровете. Плъзгахме се съвсем близо до тротоара и оглеждахме улицата. Никой не се виждаше. Само от една осветена кръчма се чуваха гласове.

Кьостер спря на кръстовището.

— Остани тук — каза той. — Ще надникна в кръчмата.

— Ще дойда с тебе — отвърнах аз.

Той ме спря с поглед, какъвто не бях виждал у него от времето, когато сам тръгваше да патрулира.

— В кръчмата няма да правя нищо — каза той. — Тук той все още може да ми се изплъзне. Искам само да видя дали е вътре. Тогава ще го чакаме. Остани при Готфрид.

Кимнах и той изчезна във вихъра от снежинки. Те летяха към лицето ми и се разтапяха по него. Изведнъж ми стана непоносимо от това, че Готфрид беше покрит, сякаш вече не принадлежеше към нас, и отметнах палтото от главата му. Сега снегът падаше и по неговото лице, по очите и устата му, но не се топеше. Извадих носната си кърпа, обърсах го и отново метнах палтото. Кьостер се върна.

— Нищо ли нямаше?

— Не — каза той и се качи в колата. — Сега ще минем и по другите улици, Имам чувството, че всеки момент ще го срещнем.

Моторът нададе рев, но Кьостер веднага го приглуши. Тихо се плъзгахме през бялата виелица на нощта, от улица в улица, на завоите придържах Готфрид, за да не се свлече, а от време на време спирахме на сто метра зад някоя кръчма и Кьостер се връщаше назад с широки подскоци, за да огледа и там. Това бе някаква мрачна, студена обсебеност, той не мислеше, че трябва първо да пренесем Готфрид. На два пъти потегляхме към къщата, в която той живееше, ала после пак се връщахме, защото Кьостер вярваше, че тъкмо в този момент четиримата можеха да са някъде на път.

Изведнъж далеч пред нас, по една дълга, пуста улица, видяхме тъмна група хора, Кьостер веднага угаси мотора и се приближихме безшумно, без фарове. Хората не ни чуха. Разговаряха.

— Четирима са — пошепнах на Кьостер.

В същия момент колата изрева, последните двеста метра мина с бясна скорост, прехвърли се наполовина на тротоара, олюлявайки се, спря със скърцане само на крачка от четиримата, които се развикаха. Кьостер, готов да скочи, се бе надвесил наполовина от колата, тялото му беше като стоманен лък, а лицето — неумолимо като смъртта.

Бяха четирима безобидни възрастни хора. Единият от тях беше пиян. Почнаха да ругаят. Кьостер не отвърна нищо. Продължихме нататък.

— Ото — казах аз, — днес няма да го пипнем. Не вярвам, че ще има куража да стои на улицата.

— Да, може би — отговори след известно време той и обърна колата.

Отидохме в жилището на Кьостер. Стаята му имаше отделен вход, така че не се налагаше да будим никого. Когато слязохме от колата, попитах:

— Защо не искаше да кажеш на полицията как изглежда той? Биха ни помогнали при търсенето. А и го видяхме добре…

Кьостер ме погледна.

— Защото сами ще се оправим, без полиция. Мислиш ли — гласът му стана съвсем тих, сподавен и страшен, — че ще го предам на полицията? Та да го осъдят на няколко години затвор? Нали ти е известно как свършват всички тези процеси? Тия хлапаци знаят, че ще бъдат изправени пред милостиви съдии! Така не бива! Казвам ти, че дори полицията да го намери, ще кажа, че не е той, за да може да ми падне в ръцете! Готфрид е мъртъв, а тоя — жив! Така не бива!

Свалихме носилката от седалките и през снежната виелица и вятъра я внесохме вътре, сякаш бяхме във Фландрия и носехме убит другар от окопите към тила.

Купихме ковчег и един гроб в общинските гробища. Беше ясен слънчев ден, когато погребахме Готфрид. Сами затворихме ковчега и го свалихме по стълбите. С нас нямаше много хора. Фердинанд, Валентин, Алфонс, барманът Фред, Джорджи, Юп, госпожа Щос, Густав, Щефан Григолайт и Роза. Пред гробището се налагаше да почакаме известно време. Трябваше да дадем път на две траурни шествия. Едното следваше черен погребален автомобил, а другото — катафалка с покрити в черно и сребърно коне и безкрайна върволица опечалени, които оживено разговаряха.

Свалихме ковчега от колата и сами го спуснахме с въжетата в гроба. Гробарят беше доволен от това, защото имаше достатъчно работа при другите гробове. Поканихме и един свещеник. Наистина не знаехме какво би казал Готфрид на това, но Валентин настояваше. Във всеки случай помолихме пастора да не държи слово. Можеше да прочете само един откъс от Библията.

Духовникът беше стар, късоглед човек. Когато пристъпи към гроба, той се спъна в буца пръст и би се намерил вътре, ако не го задържаха Кьостер и Валентин. При политането си обаче изпусна Библията и очилата, които тъкмо си слагаше. Те паднаха в гроба. Смутен, духовникът гледаше към тях.

— Оставете, господин пастор — каза Валентин, — ще ви заплатим нещата.

— Не е за книгата — отвърна свещеникът тихо, ала очилата ми трябват.

Валентин откърши клонка от живия плет на гробищата. После коленичи до гроба и успя да закачи очилата и да ги измъкне от венците. Бяха златни. Може би затова свещеникът искаше да си ги вземе. Библията бе попаднала между ковчега и стената на изкопа и за да я вземе, човек трябваше да слезе долу. Това не желаеше и духовникът. Стоеше объркан.

— Да кажа ли няколко думи? — попита той.

— Оставете, отче — каза Фердинанд. — Той има сега цялото свето писание при себе си.

Разкопаната пръст миришеше силно. В една от буците се виждаше светла личинка на майски бръмбар. Когато отново засипеха ямата, тя щеше да живее в земята в своя пашкул, а идната година да пробие пръстта и да излезе на белия свят. Но Готфрид беше мъртъв. Той угасна. Ние стояхме край неговия гроб, знаехме, че тялото му, косите, неговите очи още съществуваха, вече променени, но все пак още съществуваха и че въпреки това Готфрид го нямаше и никога нямаше да се върне. Човешкият ум не го побираше. Нашата кожа беше топла, умът ни работеше, сърцето тласкаше кръв във вените, съществувахме както и преди, както и вчера, не бяхме загубили изведнъж ръка, не бяхме ослепели или онемели, всичко бе както винаги си е било, веднага щяхме да си тръгнем, а Готфрид Ленц щеше да остане след нас и никога нямаше да ни настигне. Човешкият ум не го побираше.

Буците тропаха по ковчега. Гробарят ни беше дал лопати и сега заравяхме ние — Валентин, Кьостер, Алфонс и аз, както бяхме засипвали гроба на не един другар. В главата ми ехтеше една стара войнишка песен, тъжна, стара войнишка песен, която Готфрид често пееше: „Лесът аргонски, лесът аргонски ще бъде тих гроб войнски.“

Алфонс беше донесъл прост черен дървен кръст, каквито има със стотици хиляди над безкрайните редици гробове във Франция. Поставихме го на гроба откъм главата.

— Да тръгваме — хрипливо каза Валентин накрая.

— Добре — отвърна Кьостер. Но продължаваше да стои. Всички продължавахме да стоим. Валентин ни изгледа един след друг.

— Защо? — попита той. — Защо? Проклятие!

Никой не отговори.

С жест на унилост Валентин повтори:

— Да тръгваме!

Вървяхме по насипаните с чакъл алеи към изхода. При портала ни чакаха Фред, Джорджи и другите.

— Той можеше да се смее тъй хубаво! — каза Щефан Григолайт и по безпомощното му гневно лице потекоха сълзи.

Огледах се. Никой нямаше след нас.