Трима другари

XI

Отивах у Пат. Щях да я посетя за пръв път. Досега винаги тя идваше у дома или пък аз я чаках пред тях и отивахме някъде. И всякога изглеждаше така, сякаш гостуваше в този дом. Исках да узная нещо повече за нея. Исках да зная как живее.

Мина ми през ума, че бих могъл да й занеса цветя. Нямаше по-лесно от това; градинките зад увеселителния площад тънеха в цвят. Прескочих решетката и почнах да кърша храст бял люляк.

— Какво правите там? — неочаквано проехтя силен глас. Погледнах. Мъж със зачервено лице и засукани нагоре мустаци се взираше с възмущение в мене. Не беше нито полицай, нито пазач на парка. Висш военен от запаса, веднага проличаваше.

— Не е трудно да се установи — отвърнах аз любезно. — Чупя клонки люляк.

За момент човекът онемя.

— Не знаете ли, че това са градски насаждения? — изръмжа протестния си отговор той.

Засмях се.

— Естествено, зная! Или смятате, че вземам местността за Канарските острови?

Човекът посиня. Страхувах се, че ще получи удар.

— Веднага се махай, негодник! — извика той с първокласен казармен тон. — Посягате на градски имот! Ще поискам да ви задържат!

Междувременно набрах достатъчно люляк.

— Тогава хвани ме, дядо! — подвикнах на стареца, прескочих оградата и изчезнах.

Пред къщата на Пат още веднъж хвърлих поглед на костюма си. После се изкачих по стълбището и се огледах. Къщата беше нова и модерна — противно на моята разнебитена помпозна барака. Стълбите бяха постлани с червена пътека; и това липсваше в дома на мама Залевски. За асансьора пък да не говорим.

Пат живееше на втория етаж. Месинговата табелка на вратата: Егберт фон Хаке, подполковник, излъчваше достойнство. Дълго се взирах в нея. Сетне, преди да позвъня, неволно оправих вратовръзката си.

Отвори ми слугиня с бяло боне и бяла като цвят престилчица, не можеше да се сравнява с нашата кривогледа тромава Фрида. Изведнъж се почувствувах неудобно.

— Господин Локамп? — попита тя.

Кимнах.

Преведе ме през малък хол и отвори вратата на една стая. Не бих се учудил особено, ако заварех там първо самия подполковник Егберт фон Хаке в пълна униформа и ако той ме подложеше на разпит — такова страхопочитание вдъхваха портретите на цяла редица генерали, които, отрупани с ордени, гледаха мрачно от стените на хола към мен, цивилния. Но ето че Пат се появи насреща ми с красива широка крачка — и изведнъж стаята не беше вече нищо друго освен остров на топлота и веселие. Затворих вратата и първо я прегърнах предпазливо. Сетне и поднесох крадения люляк.

— Ето! — казах аз. — С поздрав от общината!

Тя постави клонките в голяма, светла, глинена ваза, която стоеше на пода пред прозореца. В това време оглеждах нейната стая. Меки, убити тонове, малко, старинни, хубави мебели, матовосин килим, завеси в пастелен цвят, удобни ниски кресла с избеляла кадифена тапицерия…

— Боже мой, как си намерила такава стая, Пат! — казах аз. — Обикновено в стаите, които дават под наем, хората оставят само вече поизвехтели мебели и непотребни вещи, получавани като подаръци за рожден ден.

Тя внимателно премести вазата с цветята настрана към стената. Видях нейната лебедова шия, правите рамене и твърде слабите й ръце. Коленичила, Пат изглеждаше като дете — дете, което трябва да бъде закриляно. Но тя имаше и движенията на гъвкаво животно и когато след това се изправи и се облегна на мене, вече не беше дете, в очите и на устните й отново се четеше нещо от въпросителното очакване и от онази тайнственост, която ме смущаваше и за която мислех, че вече не съществува в този мръсен свят.

Обгърнах раменете й. Хубаво беше да я чувствувам така.

— Всички неща тук са мои, Роби. По-рано жилището принадлежеше на майка ми, когато тя почина, го дадох под наем, за себе си запазих две стаи.

— Следователно жилището ти принадлежи? — попитах аз с облекчение, — а подполковник Егберт фон Хаке живее у тебе като наемател?

Тя поклати глава.

— Вече не. Не можах да го задържа. Продадох останалите мебели и отстъпих изцяло и жилището. Сега аз живея тук под наем. Но какво общо имаш със стария Егберт?

— Нищо. Само някакъв първичен страх от полицаи и щабни офицери. Това е още от времето на военната ми служба.

Тя се засмя.

— И моят баща беше майор.

— Майорът е точно на границата — отвърнах аз.

— А ти познаваш ли стария Хаке? — попита тя.

Изведнъж бях обзет от лошо предчувствие.

— Не е ли дребен, изправен, с червено лице, с бели мустаци и силен глас. Човек, който дълго се разхожда из градинките.

— А-ха! — Тя спря очи на люляка, а след това ме изгледа усмихната. — Не, той е едър, блед, с очила в рогова рамка.

— Тогава не го познавам.

— Искаш ли да се запознаеш с него? Много е мил.

— Пазил ме бог! Засега принадлежа към кръга на монтьорите и на госпожа Залевски.

Почука се. Прислужницата, която ме въведе, буташе ниска масичка на колелца. Тънък бял порцелан, сребърно блюдо със сладкиш, второ с невероятно малки сандвичи, салфетки, цигари и не зная какво още — като заслепен се втренчих в масичката.

— Смили се над мен, Пат! — казах подир малко. — Това е като на филм! Още на стълбището забелязах, че сме на различни социални стъпала. Помисли, че аз съм свикнал да ям от мазната хартия, сложена върху широката дъска на прозореца у госпожа Залевски, и почтеният спиртник да стои вярно до мене… Съжали обитателя на неприятни пансиони, ако в смущението си бутне някоя чашка!

Тя се засмя.

— Не бива да го допуснеш! Честта ти на специалист по моторите не позволява това. Трябва да бъдеш сръчен. — Тя хвана дръжката на една кана.

— Чай ли искаш или кафе?

— Чай или кафе? И от двете ли има?

— Да. Виж тук!

— Великолепно! Като в най-добрите локали! Липсва само музика!

Пат се приведе и щракна малко радио, което съвсем не бях забелязал.

— И така, какво искаш сега, чай или кафе?

— Кафе. Просто кафе, Пат. Аз съм от село. А ти?

— И аз ще пия кафе.

— Но обикновено пиеш чай?

— Да.

— Видя ли?

— Започвам да свиквам с кафето. Сладкиш ли искаш? Или сандвичи?

— И от двете, Пат. Такива случаи трябва да се използуват. По-късно ще пия и чай. Следва да опитам от всичко, каквото има тук.

Тя се засмя и напълни чинията ми. Аз я спирах.

— Достатъчно! Достатъчно! Не забравяй, че наблизо има подполковник! Военните обичат умереността у долните чинове.

— Само при пиенето, Роби. Старият Егберт също с огромна наслада яде торта с разбит каймак.

— Но и сред комфорт — отвърнах аз. — Навремето те съвсем ни отучиха от това. — Побутвах масичката насам-натам върху гумените й колелца. Те безшумно се търкаляха по килима. Не можех да й устоя. Огледах се. Всички неща си подхождаха.

— Да, Пат — казах, — как само са живели нашите предци!

Тя се засмя.

— Що за сказания разправяш?

— Не са сказания! Това е хроника на събитията.

— Чиста случайност е, че имам тези няколко неща, Роби.

Поклатих глава.

— Не е случайност. И не в нещата е работата, а в това, което изразяват — сигурността. Ти не би могла да го схванеш. Би ме разбрал само човек, който вече не притежава нищо подобно.

Тя ме погледна.

— Но и ти би могъл да го имаш, стига наистина да го желаеш.

Улових ръката й.

— Аз не желая, Пат, това е! — Тогава сам бих се смятал за авантюрист. Хората от моя тип се чувствуват най-добре, когато живеят винаги така, сякаш къщата, в която се приютяват, утре ще бъде съборена. Така сме свикнали. Причината е във времената.

— И е много удобно.

Усмихнах се.

— Може би. А сега ми налей малко чай. Искам да го опитам.

— Не — каза тя. — Ще продължим с кафе. Но хапни още нещо. Така, като че ли предстои събаряне на къщата.

— Чудесна идея. А Егберт, който страшно много обича сладкиши, не се ли надява, че ще остане нещо и за него?

— Вероятно. Той обаче следва да се съобразява и с чувството за мъст на долните чинове. И за това са виновни времената. Изяж спокойно всичко, да не остане за него!

Очите на Пат сияеха, тя изглеждаше великолепно.

— Слушай — казах аз, — знаеш ли къде стихва това чувство, че безмилостно си бил ощетен?

Тя не отговори, но се вгледа в мен.

— При тебе! — казах аз. — А сега, без разкаяние, на оръжие срещу Егберт!

На обяд бях изпил само чаша бульон в шофьорската кръчма. Така че не ми беше особено трудно да изям всичко, което бе пред мен. Освен това, насърчен от Пат, изпих и цяла кана кафе.

Седяхме до прозореца и пушехме. Залезът червенееше над покривите.

— Хубаво е при теб, Пат — казах аз. — Сега разбирам, че човек може седмици наред да не излиза от къщи, докато забрави цялото дребнаво суетене навън.

Тя се усмихна.

— Беше време, когато дори не можех да очаквам, че ще изляза някога оттук.

— Кога?

— Когато бях болна.

— Това е съвсем друго. Но какво ти е било?

— Не нещо много лошо. Трябваше само да лежа. Бях израснала много бързо, а пък получавах малко храна. През и след войната храненето беше оскъдно.

Кимнах.

— Колко време си лежала?

Тя се поколеба за миг.

— Близо година.

— Но това е твърде много.

Гледах я внимателно.

— Отдавна мина. Ала тогава ми се струваше цял живот. Веднъж в бара ти ми разказа за твоя приятел Валентин. Че след войната никак не можел да забрави какво щастие е да живееш. И че всичко останало му било безразлично.

— Запомнила си го добре — потвърдих аз.

— Защото добре го разбирам. Оттогава и аз мога да се радвам с лекота. Струва ми се, че съм твърде повърхностна.

— Повърхностни са само хората, които мислят, че не са.

— Аз обаче положително съм. Не разбирам много от големите неща в живота. Само от хубавите. Люлякът тук е достатъчен, за да ме направи щастлива.

— Това не говори за повърхностност; то е дълбока философия.

— За мене не. Аз съм повърхностна и лекомислена.

— Аз също.

— Не като мен. Ти спомена вече нещо за авантюризъм. Аз съм истинска авантюристка.

— Така мислех и аз — съгласих се.

— Да. Отдавна би трябвало да имам друго жилище и някаква професия и да печеля пари. Но все отлагах. Исках известно време да живея волно. Без да се питам дали е разумно. Така и направих.

Засмях се.

— Но защо при тия думи на лицето ти се изписа упоритост?

— Защото кой ли не ми е казвал, че съм безгранично лекомислена: по-добре било да пестя малкото си пари и да намеря работа и служба. Но аз исках веднъж да бъда безгрижна и весела, нищо да не ме подтиска, да правя каквото пожелая. Това беше след смъртта на майка ми и след като прекарах на легло толкова време.

— Имаш ли братя и сестри? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Не бих и могъл да си представя, че имаш.

— И ти ли ме смяташ за лекомислена?

— Не, смела си.

— Ах, смелост… Не съм много смела. Понякога наистина съм изпитвала страх. Също както в театъра, когато човек седи на чуждо място и все пак не се помръдва.

— Следователно била си смела — заключих аз. Смел е само оня, който познава и страха. Пък е било и разумно. Иначе пак би си загубила парите. Така поне са ти послужили за нещо. С какво си се занимавала?

— Всъщност с нищо. Така — живях за себе си.

— Моите почитания! Това е най-недостъпното нещо на този свят.

Тя се усмихна.

— Скоро ще свърши. Предстои ми да започна работа.

— Какво? Да не би за това да беше деловата ти среща с Биндинг оня път?

Тя кимна.

— С Биндинг и доктор Макс Матушайт, директор на магазините за грамофони „Електрола“. Продавачка с музикални познания.

— Е, да — казах аз, — Биндинг не можеше ли да измисли нещо друго?

— О, не — отвърна Пат, — сама не исках.

— И аз не бих го съветвал да настоява. Кога ще почнеш работа?

— На първи август.

— Е, дотогава остава много време. Навярно ще открием и нещо друго. Във всеки случай ние ще ти бъдем постоянни клиенти.

— А имаш ли грамофон?

— Не, но, разбира се, веднага ще си набавя. Макар че в момента тая история никак не ми допада.

— На мен вече ми харесва — каза Пат. — Та нали не мога да се заема с нищо истинско. Намирам, че то е много по-просто за мен, особено откакто съм с теб. Но съвсем не биваше да ти разправям за това.

— О, не. Винаги трябва да ми разказваш всичко.

За миг очите й се спряха на мен.

— Добре, Роби — каза тя. После стана и отиде до едно шкафче. — Знаеш ли какво държа тук? Ром за тебе. Хубав ром, смятам. — Тя сложи една чашка на масата и ме погледна с очакване.

— Ромът е хубав, долавям по мириса още отдалеч. Но не трябваше, Пат… Собствено, по-добре е сега да пестиш, за да отложиш още малко грамофоните.

— Не — отвърна тя.

— И това е правилно — казах аз.

Ромът не струваше, виждах по цвета. Търговецът положително бе излъгал Пат. Изпих чашката.

— Отличен! — казах. — Налей ми още един! Откъде си го взела?

— От близкия магазин.

„А-ха — помислих си, — естествено някакъв проклет деликатесен магазин.“ Наумих си някога да надникна там и да кажа на човека, каквото се полага.

— А сега трябва да си вървя, Пат, нали?

Тя ме погледна.

— Още не…

Стояхме до прозореца. Долу уличните лампи светеха.

— Покажи ми за малко спалнята си — помолих Пат.

Тя отвори вратата и щракна ключа за осветлението. Спрях до вратата, стоях и гледах стаята, Какво не ми мина през ума!

— Значи, това е твоето легло, Пат? — промълвих най-сетне.

Тя се усмихна.

— На кого друг да бъде, Роби?

— Наистина! — Вдигнах очи. — Ето го и телефона! Сега зная как изглежда. Вече мога да си ида. Сбогом, Пат.

Тя сложи ръце на слепоочията ми. Чудесно би било да останех сега тук, в настъпващата вечер; двамата един до друг, под меката, синя завивка в спалнята; но имаше и нещо, което ме възпираше. Не беше задръжка, нито страх, нито предпазливост — просто една преголяма нежност, нежност, която преливаше над желанието.

— Прощавай, Пат — казах аз. — Хубаво ми беше при теб. Много по-хубаво, отколкото може би си мислиш. А пък за рома… дето си се сетила за…

— Но то бе толкова просто…

— За мене не. Не съм свикнал така.

Стаичката ми у Залевски. Поседях известно време. Не ми харесваше това, че Пат щеше да дължи благодарност на Биндинг. Накрая минах по коридора и отидох при Ерна Бьоних.

— Идвам по сериозна работа — подхвърлих аз. — Има ли търсене за женски труд, Ерна?

— О-хо — отвърна тя — какъв въпрос! Просто ме смайвате. Впрочем много слабо.

— Нищо ли не може да се направи?

— За каква работа?

— Секретарка, помощничка…

Тя махна с ръка.

— Сто хиляди са без работа. Умее ли дамата нещо особено?

— Тя е прелестна — казах аз.

— Колко срички? — попита Ерна.

— Какво?

— Колко срички пише в минута? На колко езика?

— Нямам представа — отговорих аз, — но знаете ли, така, за представителност…

— Мило момче — продължи Ерна, — чувала съм го вече: дама от добро семейство, познала и по-хубави дни, сега е принудена и така нататък. Безнадеждно, казвам ви. Най-много някой да се заинтересува особено от нея и поради това да я настани някъде. Вие знаете защо. Но и сам не го желаете, нали?

— Смешен въпрос — отрязах.

— Не толкова смешен, колкото ви се струва — от върна Ерна с някаква горчивина. — Познавам и други случаи. — Мина ми през ума случаят с нейния шеф. — Но ще ви дам един съвет — продължи тя. — Направете така, че да печелите за двама. Това е най-простото разрешение — да се ожените.

— Би било хубаво — признах аз и се засмях. — Сам бих искал да имам такова упование в себе си.

Ерна ме погледна странно. При цялата си живост сега изведнъж тя изглеждаше по-стара и почти повехнала.

— Ще ви кажа нещо — каза тя. — Живея добре и имам неща, които не са ми потребни. Но повярвайте ми, ако дойдеше някой да ми предложи да живеем заедно, така, истински, почтено, аз бих изоставила тук всички партакеши и бих се пренесла с него в някоя таванска стаичка, ако трябва.

На лицето й се върна предишният израз.

— Е, сложи му пепел! У всеки човек се таи малко сантименталност! — Тя ми смигна през дима на цигарата си. — Дори и у вас навярно?

— О, не… — казах аз.

— Е, е — възрази Ерна. — Сантименталността те пипва, когато най не очакваш.

— Мене Не — отричах аз.

До осем часа издържах в стаичката си — после ми дотегна да се въртя сам и отидох в бара, та да видя някого.

Намерих там Валентин.

— Седни — каза той. — Какво ще пиеш?

— Ром — отговорих аз. — От днес имам особено отношение към рома.

— Ромът е млякото на войниците — каза Валентин. — Впрочем ти изглеждаш добре, Роби.

— Така ли?

— Да, по-млад.

— И това не е малко. Наздраве, Валентин!

— Наздраве, Роби!

Сложихме чашите на масата и се спогледахме. Прихнахме да се смеем едновременно.

— Старо момче! — каза Валентин.

— Проклет обесник! — отвърнах аз. — Какво ще пием?

— Още веднъж същото.

— Добре.

Фред наля.

— И тъй, наздраве, Валентин.

— Наздраве, Роби.

— Великолепна дума „наздраве“, а?

— Дума на думите!

Изрекохме я още няколко пъти. После Валентин си тръгна.

Останах в бара. Освен Фред вече нямаше никой. Разглеждах старите цветни географски карти, корабите с пожълтели платна и мислех за Пат. С удоволствие бих й телефонирал, но се насилвах да не го сторя. Не исках и да мисля толкова много за нея. Исках да я приема като неочакван, носещ щастие дар, който се бе появил и пак щеше да изчезне — нищо друго. Не исках да давам простор на мисълта, че би могло да бъде нещо повече. Съзнавах, че във всяка любов има желание за вечност и че в това се крие вечната любовна мъка. А не съществуваше нищо трайно. Нищо.

— Дай ми още една чаша, Фред — казах.

Влязоха мъж и една жена. Пиха по нещо разхладително. Жената изглеждаше уморена, мъжът — жаден. Не след дълго излязоха.

Допих си чашата. Може би щеше да е по-добре, ако подир обед не бях ходил у Пат. Не можех да се освободя от картината — потъналата в здрач стая, меките сини сенки на вечерта и сгушилото се красиво момиче, което ми разказваше с глух, плътен глас за своя живот. И за желаното от живота. Проклятие, ставах сантиментален! Ако досега това беше неочаквано приключение, от което спираше дъхът, дали вече не се разсейваше в мъглата на нежността; дали не се бе превърнало в нещо по-дълбоко, отколкото самият аз предполагах и желаех; не бях ли почувствувал днес, тъкмо днес, колко много съм се променил? Защо си тръгнах, защо не останах при нея, както всъщност желаех? Ах, по дяволите, не исках да мисля вече нито за едното, нито за другото. Да става каквото ще, дори да полудея от болка, ако я загубя, нали тя беше тук сега, беше тук, останалото нямаше значение, можеше да върви по дяволите! Какъв бе смисълът да си подсигуриш живота? Един ден пак ще дойде големият порой и ще отнесе всичко.

— Ще изпием ли по чашка заедно, Фред? — попитах аз.

— Както винаги — каза той.

Изпихме два абсента. После хвърляхме зарове за другите два. Спечелих аз. Не ми беше приятно. Ето защо хвърлихме отново. Загубих едва на петия път. Но затова пък последователно три пъти.

— Пиян ли съм, или вън гърми — попитах аз.

Фред се ослуша.

— Наистина гърми. Първата буря за тази година.

Слязохме до вратата и погледнахме към небето. Нищо не се виждаше. Беше само топло и от време на време се разнасяше гръм.

— Затова пък можем да пийнем още по една чашка — предложих аз.

И Фред беше съгласен с мене.

— Дяволски сладникава водица — казах и сложих чашата на бара. Фред смяташе, че сега бихме могли да пием нещо по-силно. Мислеше, че е най-добре черешова ракия, а аз казах: ром. За да не спорим, пихме поред ту от едното, ту от другото. А за да не се отваря работа на Фред все да налива, взехме си доста големи чаши. Бяхме в блестящо настроение. Понякога поглеждахме навън да видим святка ли се. Много ни се искаше да видим мълния, но нямахме щастие. Святкаше се тъкмо тогава, когато бяхме вътре. Фред каза, че има годеница, чийто баща е притежател на ресторант на самообслужване. Но искал да изчака с женитбата, докато умре старият, за да бъдел сигурен, че тя наистина ще получи ресторанта. Намерих това за твърде предпазливо, но той ми доказа, че старият е невъобразим хитрец и в последния момент би могъл да завещае ресторанта на методисткото братство. Тогава отстъпих. Впрочем Фред беше твърде оптимистично настроен. Старият се простудил и той мислеше, че може да е грип, а грипът бил много опасен. За съжаление трябваше да му кажа, че за алкохолици грипът не е нищо и че, напротив, закоравели пиячи след грип разцъфват и дори натрупват сланина. Фред твърдеше, че било все едно, може би старият щял да попадне под колелата на някой автомобил. Съгласих се, че такава възможност съществува, особено при мокър асфалт. Тогава Фред излезе да види дали е заваляло. Още беше сухо. Само гърмеше по-силно. Дадох му да изпие чаша лимонов сок и отидох на телефона. В последния момент си спомних, че всъщност не исках да телефонирам. Помахах с ръка на апарата и посегнах да сваля шапка пред него. Но тогава забелязах, че бях без шапка.

Когато се върнах на мястото си, намерих Кьостер и Ленц.

— Я ми дъхни малко — каза Готфрид.

Дъхнах му.

— Ром, черешовка и абсент — каза той. — Абсент, прасчо!

— Ако мислиш, че съм пиян, лъжеш се — твърдях аз. — Откъде идвате?

— От политическо събрание. Но на Ото му се виждаше много глупаво. Какво пие Фред?

— Лимонов сок.

— Изпий и ти една чаша.

— Утре — отвърнах аз. — Сега първо ще хапна нещо. — През цялото време Кьостер ме гледаше угрижен. — Не ме гледай така, Ото — казах аз. — Ако малко съм на градус, то е от чисто жизнелюбие, не от мъка.

— Това е добре — съгласи се той. — Но въпреки всичко ела да ядеш с нас.

Към единадесет часа бях отново трезвен като новородено. Кьостер предложи да идем да видим какво става с Фред. Отидохме и го намерихме да лежи като мъртъв зад бара.

— Занесете го в съседната стая — каза Ленц, — а дотогава аз ще поема обслужването.

Двамата с Кьостер посъживихме Фред. Дадохме му да пие топло мляко. Подействува незабавно. След това го сложихме на един стол и му казахме да си почине още половин час — Ленц ще работи вместо него на бара.

Готфрид наистина работеше. Той знаеше всички цени и най-често използуваните рецепти за коктейли. Така тръскаше съда за смесване на напитките, като че ли цял живот не се бе занимавал с нищо друго. Подир час Фред бе на бара. Стомахът му беше промит и той се съвзе бързо.

— Много съжалявам, Фред — казах аз. — Преди това трябваше да похапнем.

— Вече съм добре — отвърна той. — Понякога дори е полезно.

— Положително!

Отидох на телефона и позвъних на Пат. Всичко премислено преди ми бе станало напълно безразлично. Тя се обади.

— След четвърт час ще бъда пред вашия вход — извиках аз и бързо затворих телефона. Боях се, че може да е уморена и да не иска да чуе за това. Копнеех да я видя.

Пат слезе. Когато отключваше вратата, целунах стъклото там, където се виждаше главата й. Искаше да каже нещо, но аз не я оставих да проговори. Целунах я и забързахме надолу по улицата да намерим такси. Имаше мълнии, гърмеше.

— Да бързаме, иде дъжд.

Качихме се. Първите капки зачукаха по покрива на таксито. Колата се тресеше по лошия паваж. Беше чудесно, защото при всяко разтърсване чувствувах Пат. Всичко беше прелестно, дъждът, градът, пиенето, всичко бе просторно и великолепно. Бях в онова пребодро, ведро настроение, в което човек изпада, след като е пил и вече е преодолял напиването. Задръжките са изчезнали, нощта е пълна с дълбока сила и блясък, вече нищо не може да се случи, вече нищо не е измамно.

Когато слизахме от таксито, заваля. Докато плащах, паважът беше вече тъмно напръскан от капките като пантера, но преди да стигнем до вратата, искреше черен и сребрист — дъждът се лееше. Не запалих лампата. Мълниите осветяваха стаята. Бурята тегнеше над града. Преди да заглъхне екът от гръмотевицата, се разнасяше нова.

— Сега тук можем и да викаме — казах на Пат, — без да ни е грижа, че някой ще ни чуе.

Прозорецът пламтеше. За секунда на белезникаво-синьото небе се открои черният силует на дърветата от гробището и веднага с трясък се провали в нощта; за секунда между тъмнината и светлината гъвкавата фигура на Пат, фосфоресцираща, трепна пред стъклата на прозореца — сложих ръка на раменете й, тя се притисна до мене, почувствувах устните, дъха й и вече не мислех…