Трима другари

XII

Нашата работилница все още беше празна като хамбар преди жътва. Затова решихме да не препродаваме таксито, което бяхме купили на публичен търг, а временно сами да го караме. Ленц и аз щяхме да се редуваме на смени. Кьостер можеше чудесно да се оправя в работилницата заедно с Юп, докато отново ни възложеха поръчки.

С Ленц хвърлихме зарове, за да видим кой пръв трябва да кара. Падна ми се да започна аз, напълних джоба си с дребни пари, взех книжата и потеглих с таксито бавно по улиците, за да си избера добра стоянка. Някак странно ми беше първия път. Всеки идиот може да те спре и да поиска да го возиш нанякъде. Това не създава особено приятно чувство.

Избрах си място, където стояха само пет коли. Беше срещу хотел „Валдекерхоф“, точно в търговския център. Даваше надежда за бърза работа. Изгасих мотора и слязох. От една от предните коли към мен се запъти едър мъж с кожено палто.

— Махай се оттук — изръмжа той.

Изгледах го спокойно и прецених, че най-добре ще бъде да го поваля с един ъперкут, щом се налага подобно действие. Поради коженото палто той нямаше да успее да вдигне ръцете си достатъчно бързо.

— Не разбираш ли? — Коженото палто ме погледна изпитателно и изплю цигарата си пред краката ми. — Да се махнеш! Тук сме достатъчно. Не ни трябва повече никой.

Ядосваше го моята поява, това беше ясно, но имах право да остана тук.

— За откуп ще почерпя няколко пъти всички ви — казах аз.

С това за мен работата би била приключена. Такъв бе обичаят, когато на пиацата се явеше нов. Приближи се и някакъв млад шофьор.

— Добре, колега. Остави го, Густав…

Но на Густав нещо у мене не се харесваше. Знаех какво. Той схващаше, че съм нов в професията.

— Ще броя до три… — обяви той. Беше с една глава по-висок от мен, на това и се уповаваше.

Разбрах, че с приказки не ще се постигне много. Трябваше или да се махна, или да се бия. Съвършено ясно.

— Едно — отброи Густав и разкопча палтото си.

— Не правете глупости — казах, за да опитам още веднъж. — По-добре е да му ударим по една ракия.

— Две… — изръмжа Густав. Виждах, че просто искаше да ме срази. — И едно е… — Той тикна назад фуражката си.

— Затваряй си устата, идиот! — изревах аз неочаквано рязко.

От изненада Густав отвори уста и пристъпи към мен. Застана точно там, където щеше да ми е на сгода. Веднага замахнах. Това беше удар като с чук, с целия устрем на тялото. От Кьостер го бях научил. Не можех да се боксирам особено добре; намирах го и за излишно — в повечето случаи решителен бе първият удар. Този беше добър. Густав рухна на земята.

— Няма да му навреди — каза младият шофьор. Стар скандалджия. — Настанихме го отпред в неговото такси. — Ще дойде на себе си.

Бях малко обезпокоен. В бързината при удара си бях държал погрешно палеца и го бях изкълчил. Когато Густав се съвземеше, можеше да прави с мене каквото пожелае. Казах това на младия шофьор и попитах дали няма да е по-добре да се измъкна.

— Глупости — отряза той. — Случаят е приключен. Ела сега в кръчмата и хвърли своя откуп. Не си професионален шофьор, нали?

— Не…

— Аз също. Аз съм актьор.

— Е, и?…

— Ех, живеем — отвърна той, смеейки се. — И театър се разиграва достатъчно.

Бяхме петима, двама по-възрастни и трима млади. След известно време в локала се появи и Густав. С широко отворени очи той огледа нашата маса и се приближи. В лявата ръка стиснах връзката с ключовете в джоба си и реших да се отбранявам на всяка цена, докато не се просна неподвижен. Но не се стигна до това. Густав прибута с крак един стол и зле настроен се стовари върху него. Кръчмарят му сложи чаша. Наляха на всички. Густав гаврътна чашата. За втори път напълниха чашите. Густав ме погледна изкосо. Вдигна чашата си.

— Наздраве — каза той към мене, но с лице като от кал.

— Наздраве — отвърнах аз и излях чашата в гърлото си.

Густав извади кутия цигари. Поднесе ми, без да ме погледие. Взех една и му подадох огън. След това поръчах за всички ни силна кимионка. Изпихме я. Густав отново ме гледаше с ненавист.

— Тъпак! — каза той, но в подходящ тон.

— Хапльо! — отвърнах аз също така.

Той се извърна цял към мене.

— Ударът беше добър…

— Случайно — показах му палеца си.

— Лошо — отвърна той, ухилен. — Казвам се Густав.

— Аз — Роберт.

— Добре. Значи, работа е уредена, Роберт, нали? Мислех, че си хлапе, което се държи за полата на майка си.

— Всичко е наред, Густав.

От този момент нататък станахме приятели.

Колите бавно се придвижваха напред. Актьорът, когото наричаха Томи, взе блестящ курс до гарата. Густав — курс до най-близкия ресторант за тридесет пфенига. Само дето не се пукна от яд, защото за десет пфенига печалба отново трябваше да отиде с колата отзад. Аз улових нещо много рядко — една стара англичанка, която искаше да разгледа града. Пътувах почти цял час с нея. На връщане ми паднаха още няколко по-дребни работици. По обяд, когато всички седяхме в кръчмата и ядяхме своите сандвичи, вече сам гледах на себе си като на стар шофьор. Тук се проявяваше нещо сходно с братството между старите войници. Събираха се хора от всевъзможни професии. Най-много половината да са били шофьори, другите по някакъв начин бяха стигнали дотук.

Подир обед, доста изморен, влязох в двора на нашата работилница. Ленц и Кьостер вече ме очакваха.

— Братя, какво спечелихте? — попитах аз.

— Продадени са седемдесет литра бензин — доложи Юп.

— Нищо друго?

Ленц погледна с гневен израз към небето.

— Трябваше да завали! А после да стане едно малко сблъскване на хлъзгавия асфалт точно пред вратата! Никакви ранени. Само един хубав, основен ремонт…

— Вижте! — показах им тридесет и пет марки на дланта си.

— Забележително! — каза Кьостер. — От тях двадесет марки са печалба. Още днес ще ги пропилеем. Трябва да отпразнуваме чудесното първо пътуване с нашето такси.

— Ще пием боле с билкова настойка — заяви Ленц.

— Боле ли? — попитах. — Защо пък боле?

— Защото ще дойде и Пат.

— Пат?

— Не си разтваряй толкова човката — каза Последният романтик. — Отдавна сме уредили всичко. В седем ще я вземем. Тя знае. Щом ти не мислиш за това, трябва сами да си помогнем. В края на краищата нали чрез нас се запозна с нея?

— Ото — казах аз, — виждал ли си някога нещо по-безсрамно от тази новобранка?

Кьостер се засмя.

— Какво ти е на ръката, Роби? Държиш я така извита?

— Изкълчване, струва ми се. — Разправих историята с Густав.

Ленц прегледа ръката ми.

— Естествено! Като християнин и минал в запаса студент по медицина ще ти направя масаж въпреки твоите гаменщини. Ела с мен, шампионе по бокс.

Влязохме в работилницата и Готфрид се зае да ми разтрива ръката с малко масло.

— Каза ли на Пат, че ще празнуваме нашия еднодневен юбилей като шофьори на такси? — попитах го аз.

Той свирна през зъби.

— Срамуваш ли се от това, момко?

— Затваряй си човката! — отвърнах аз, най-вече защото бе прав. — Каза ли й?

— Любовта — заяви Готфрид невъзмутимо — е прелестна. Но тя разваля характера.

— Затова пък самотата прави хората нетактични, мрачни солисте…

— Тактът е мълчаливо споразумение да не се забелязват общите грешки, вместо хората да се избавят от тях. Следователно е жалко компромисно действие. Един германски ветеран не бива да се поддава на това, бебо.

— А как би постъпил ти на мое място — попитах аз — ако някой те повикаше с таксито и ти видеше, че това е Пат?

Той се усмихна.

— В никакъв случай не бих приел от нея пари за курса, сине мой.

Така го пернах, че той падна от трикракото си столче.

— Слушай, скакалец! Знаеш ли какво ще направя? Довечера просто ще я взема с таксито.

— Правилно! — Готфрид вдигна ръка за благослов. — Само свободата си не губи! Тя е по-ценна от любовта. Винаги обаче човек разбира това едва когато е късно. И все пак няма да получиш таксито. Необходимо ни е за Фердинанд Грау и Валентин. Ще бъде една сериозна, но голяма вечер.

Седяхме в градината на малък крайградски ресторант. Ниско над горите, сякаш червен факел, висеше влажна луна. Цветовете на дивите кестени блестяха като бели канделабри. Люлякът миришеше упойващо, а пред нас на масата големият стъклен съд с вино, ухаещо на билката „Същинска лазаркиня“, в мътната светлина на ранната нощ приличаше на бистър опал, в който се събираше, синкав и седефен, последният отблясък на вечерта. Вече за четвърти път поръчвахме да напълнят съда с боле.

Фердинанд Грау заемаше председателското място. Пат седеше до него. Накичила се бе с бледорозовата орхидея, която той й беше донесъл.

Фердинанд улови един комар в чашата си и го постави внимателно на масата.

— Вижте — каза той, — какви крила! В сравнение с тях брокатът е парцал! И това нещо живее един ден и след това изчезва. — Той ни измери с поглед един след друг. — Знаете ли какво е най-страшното нещо на света, братя?

— Празната чаша — отвърна Ленц.

Фердинанд махна с ръка, сякаш за да възрази.

— За един мъж най-позорното нещо на света, Готфрид, е да бъде шегобиец. — Сетне отново се обърна към нас. — Най-страшното, братя, е времето. Времето. Мигът, чрез които живеем и който въпреки всичко не ни принадлежи. — Той извади часовник от джоба си и го задържа пред очите на Ленц. — Ето, книжни романтико! Тази адска машина, която тиктака и със своето тик-так неудържимо върви към Нищото! Можеш да спреш лавина, свличащ се планински склон, но нея — никога!

— А и не искам да я спирам — заяви Ленц. — Искам да старея в мир. Освен това обичам промените.

— Човек не понася мисълта за Нищото — каза Грау, без да му обърне, внимание. — Не може и да я понесе. Ето защо си е създал една мечта. Старата трогателна, безнадеждна човешка мечта — вечност.

Готфрид се засмя.

— Най-тежката болест на света, Фердинанд, е мисленето! Тя е неизлечима.

— Ако това бе единствената болест, ти би бил безсмъртен! — отвърна Грау. — Ти представляваш сложно съединение от въглехидрати, калций, фосфор и малко желязо и за кратко време на земята се наричаш Готфрид Ленц.

Готфрид се хилеше самодоволно. Фердинанд тръскаше лъвската си глава.

— Братя, животът е болест и смъртта започва с раждането. Всяко поемане на дъх, всеки удар на сърцето е вече миг от умирането — малка стъпка към края.

— И всяка глътка! — отвърна Ленц. — Наздраве, Фердинанд! Понякога умирането е дяволски леко.

Грау вдигна чашата си. По едрото му лице премина усмивка като безшумна буря.

— Наздраве, Готфрид, весела бълхичке сред разтърсващия грохот на времето. Какво ли си е мислила призрачната сила, която ни движи, когато те е сътворила?

— Нейна работа. Впрочем тъкмо ти не би трябвало да говориш така високомерно за подобни неща, Фердинанд. Ако хората бяха вечни, ти би бил безработен, стари ми, добри паразите на смъртта.

Раменете на Грау се тресяха. Той се смееше. После се обърна към Пат.

— Какво ще кажете за нас бъбривците, малко цвете върху игривите води?

По-късно се разхождах из градината с Пат. Луната се бе издигнала по-високо, а поляните плуваха в сиво сребро. Сенките на дърветата лежаха върху тях дълги и черни като тъмни пътепоказатели към неведомото. Слязохме надолу, чак до езерото, и се върнахме обратно. Пътем видяхме Готфрид Ленц, който си бе взел един градински стол и го бе поставил дълбоко в гъсталака от люлякови храсти. Седеше сега там и само русият му перчем и запалената цигара просветваха. На земята до себе си бе сложил чаша с остатъка от майското боле.

— Какво място! — каза Пат. — Сред люляка.

— Търпимо е. — Готфрид се изправи. — Опитайте и вие.

Пат седна на стола. Лицето й се мержелееше между цветовете.

— Луд съм по люляка — каза Последният романтик. — Носталгия за мене означава люляк. През пролетта на 1924 година стремглаво си тръгнах от Рио де Жанейро само защото се сетих, че тук трябва да е цъфнал люлякът. Но когато пристигнах, естествено беше вече твърде късно. — Той се засмя. — Така става винаги.

— Рио де Жанейро. — Пат сведе към себе си клонче, обсипано с цвят. — Заедно ли сте били там?

Готфрид се смути. Изведнъж по гърба ми мина студена тръпка.

— Вижте луната! — казах аз бързо. В същото време заклинателно настъпих Ленц по крака.

С припламването на цигарата му видях лека усмивка и едно смигване. Бях избавен!

— Не, не бяхме заедно — обясни Готфрид. — Тогава бях сам. Какво, ще пием ли още по една последна глътка от това питие?

— Повече не. — Пат поклати глава. — Аз не мога да пия толкова много вино.

Чухме Фердинанд да ни вика и тръгнахме нататък.

Едър, той стоеше до вратата.

— Елате вътре, деца — каза Фердинанд. — През нощта хора като нас няма какво да търсят сред природата. Нощем тя иска да е сама. С един селянин или с един рибар е съвсем друго; ала ние, жителите на градовете, с нашите притъпени инстинкти… — Той сложи ръка на раменете на Готфрид. — Нощта е протест на природата срещу проказата на цивилизацията, Готфрид. Един порядъчен човек не издържа дълго на това. Забелязва, че е изтласкан вън от безмълвния кръг на дърветата, на животните, на звездите и на интуитивния живот. — Той се усмихваше с онази своя странна усмивка, за която никога не можеше да се каже дали не е тъжна. Влизайте, деца! Нека стоплим ръцете си на спомени. Ах, чудесното време, когато сме били още змии и гущери — преди около петдесет, шестдесет хиляди години! Боже, в какъв упадък сме оттогава насам… — Той улови Пат за ръка. — Ако не ни бе останал и слабият усет за красота, всичко би било загубено. — С едно нежно движение на огромната си лапа той сложи нейната ръка върху своето рамо. — О, ти, сребърна звезда, която пада над кипяща бездна, искаш ли да пийнеш заедно с един прастар човек?

Пат кимна.

— Да — каза тя. — Всичко, което пожелаете. Двамата влязоха. Вървейки редом, Пат изглеждаше като дъщеря на Фердинанд — стройна, смела и млада щерка на един уморен великан, останал от праисторическо време.

В единадесет часа отпътувахме обратно. Валентин и Фердинанд се качиха в таксито, караше го Валентин. Останалите потеглихме с Карл. Нощта бе топла и Кьостер заобиколи през няколко села, потънали в сън край шосето, с редки светлини и самотно пролайващи кучета. Ленц седеше отпред до Ото и пееше, Пат и аз се гушехме отзад в колата.

Кьостер караше чудесно. Завоите вземаше като птица. Създаваше впечатление за игра, толкова сигурно беше пътуването. Не шофираше твърдо като повечето състезатели. Човек би могъл да спи, докато той вземаше завоите — толкова спокойно водеше колата. Никога не се усещаше бързината.

По менящия се шум от гумите разбирахме, че пътят е с друга настилка. По асфалт те свиреха, на каменен паваж гърмяха глухо. Фаровете тичаха напред като източени пепеляви хрътки и извличаха от тъмнината алея от трептящи брези, редица тополи, стремително бягащи телеграфни стълбове, схлупени къщи и безмълвния строй на горските окрайнини. Необятна, съпровождана от хиляди звезди, над нас се носеше светлата ефирна диря на Млечния път.

Темпото се ускоряваше. Наметнах Пат с палтата ни.

— Обичаш ли ме? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— А ти мене?

— Не. Изпитваш ли щастие?

— Голямо.

— Тогава не може да ни се случи нищо, нали?

— Абсолютно нищо… — отвърна тя и потърси под палтото ръката ми.

Шосето се извиваше в дъга покрай железопътен насип. Релсите проблясваха. Далеч пред нас трептеше червена светлина. Карл изрева и полетя. Минаваше бърз влак със спални вагони и ярко осветен вагон-ресторант.

Настигнахме го и скоро пътувахме на една линия с него. Хората по прозорците ни махаха с ръце. Ние не им отвръщахме. Отминахме. Огледах се. От локомотива хвърчаха искри и дим. Черен, той се влачеше тежко в синята нощ. Изпреварихме го, но отивахме в града, при такситата, работилниците за поправка на автомобили, в мебелираните стаи. А локомотивът пухтеше край гори, поля и реки към далечината и приключенската необятност.

Улици и къщи, олюлявайки се, приближаваха към нас. Карл попритихна, но неговият рев все още бе рев на диво животно. Кьостер спря край гробището. Не ни откара нито до жилището на Пат, нито до моето; просто спря някъде в близост до двете, навярно смяташе, че искаме да бъдем сами. Слязохме. Двамата продължиха веднага, без да се обърнат. В миг това ми се видя чудно. Те отпътуваха, другарите ми продължиха да пътуват, а аз останах. Аз останах.

Отърсих се от това усещане.

— Ела — казах на Пат, която ме погледна, като че бе доловила нещо.

— Продължи с тях — каза тя.

— Не — отвърнах аз.

— Но ти би искал да идеш с тях…

— О, не… — казах аз, а знаех, че бе така. — Ела…

Тръгнахме край гробището, все още олюлявайки се малко поради вятъра и пътуването с колата.

— Роби — каза Пат, — бих предпочела да се прибера вкъщи.

— Защо?

— Не искам заради мене да се отказваш от нещо.

— Какво ти хрумна? — попитах аз. — От какво се отказвам?

— От другарите си…

— Съвсем не се отказвам от тях, нали още утре сутринта ще ги видя отново.

— Ти знаеш какво искам да кажа — добавя тя. — По-рано прекарваше много повече време с тях.

— Защото теб те нямаше — отвърнах аз и отключих вратата.

Тя поклати глава.

— Това е съвсем друго нещо.

— Естествено друго е. Слава богу!

Взех я на ръце и я пренесох по коридора до моята стая.

— На тебе са ти нужни другари — каза тя съвсем близо до лицето ми.

— И ти си ми нужна — отвърнах аз.

— Но не толкова…

— Ще видим по-късно…

Бутнах вратата и леко пуснах Пат да стъпи на пода.

Тя ме държеше здраво.

— Аз съм много лош другар, Роби.

— Надявам се да е така — казах аз. — Не искам жена за другар. Искам да имам любима.

— И това не съм — промълви тя.

— Но какво си тогава?

— Нещо половинчато, нещо незавършено. Някаква отломка…

— Това е най-доброто — казах. — То разпалва въображението. Такива жени се обичат вечно. Завършените жени омръзват лесно. Ценните — също. Отломките никога.

Беше четири часът през нощта. Бях отвел Пат до дома й и се връщах. Небето вече светлееше. Дъхтеше на зазоряване.

На път за вкъщи минах край гробището, край кафене „Интернационал“. Но ето че недалеч от профсъюзния дом се отвори вратата на някаква шофьорска кръчма и оттам излезе едно момиче. Малка шапчица, износено червено палтенце, високи лачени ботушки — бях вече почти отминал, когато го познах — Лиза…

— Все се губиш някъде — каза тя.

— Откъде идваш? — попитах аз.

Тя направи едно движение.

— Чаках там. Мислех, че ще се отбиеш. Нали е времето, в което обикновено се прибираш вкъщи.

— Да, наистина…

— Ще дойдеш ли с мене? — попита тя.

Поколебах се.

— Не иде някак…

— Пари не ти трябват — изрече тя бързо.

— Не затова — отговорих аз, без да се замисля, — пари имам.

— Ах, така ли… — каза тя горчиво и отстъпи крачка назад.

Хванах ръката й.

— Не, Лиза…

Тънка и бледа, Лиза стоеше сред безлюдната, сива улица. Така я бях намерил и преди години, когато живеех равнодушен и сам, без мисли и надежди. Отначало тя беше недоверчива като всички тези момичета, но по-късно, след като бяхме разговаряли няколко пъти, бе станала доверчива и привързана. Възникнаха странни отношения; понякога не я срещах по цели седмици, после тя неочаквано стоеше някъде и чакаше. По това време и двамата нямахме нищо и никого и малкото топлота, която можехме да си дадем в часовете, прекарани заедно, означаваха за нас повече от обикновеното. Отдавна не бях виждал Лиза.

— Къде бе изчезнала тъй дълго, Лиза?

Тя сви рамене.

— Има ли значение? Исках само да те видя. Ех, тогава мога и да си вървя.

— Но как си иначе?

— Недей… — каза тя. — Не се насилвай.

Устните й потръпваха. Изглеждаше прегладняла.

— Все пак ще дойда за малко с тебе — казах аз.

Нейното жалко, безизразно лице на улична жена се оживи и придоби нещо детинско. Пътем, в една от шофьорските кръчми, отворени през цялата нощ, й купих някои неща, за да има какво да яде. Първоначално не искаше; едва когато казах, че и аз съм гладен, се съгласи. Но внимаваше да не ме измамят, да не ми дадат лошо парче. Не искаше и четвърт килограм шунка; смяташе, че стотина грама стигат, щом вземаме и франкфуртски наденички.

Живееше в една таванска стаичка, която си бе понаредила. На масата имаше газена лампа, а до леглото, на бутилка, бе залепена свещ. По стените пъстрееха картини, изрязани от списания и прикрепени с кабърчета. Върху скрина стояха няколко детективски романи; до тях — пакетче порнографски снимки. Някои посетители, особено женени, желаеха да гледат такива работи. Лиза ги хвърли в чекмеджето и извади поразнищена, но чиста покривка за маса.

Разгърнах нещата. Междувременно Лиза се преоблече. Първо си свали роклята, макар да знаех, че най-много я болят краката. Налагаше и се да обикаля толкова много! Тя стоеше пред мен с високи до колене лачени ботушки и в черно бельо.

— Как намираш краката ми? — попита тя.

— Хубави както винаги.

Лиза доволна и с облекчение седна на леглото, за да разхлаби връзките и свали ботушките.

— Сто и двадесет марки струват — каза тя и ги вдигна пред мене. — Докато спечеля толкова пари, те ще са се скъсали вече.

Тя извади от шкафа едно кимоно и чифт избелели брокатни обувки от по-добри дни. При това се усмихваше едва ли не виновно. Искаше да ми се хареса. Изведнъж нещо стегна гърлото ми. Тук… горе… в малката стаичка, сякаш беше умрял близък човек.

Ядяхме, а аз внимателно говорех с нея. Въпреки това обаче тя забеляза, че нещо се бе променило. В очите й се появи страх. Помежду ни никога не бе имало друго, освен това, което случаят донасяше. Но може би то задължаваше и свързваше повече от много други неща.

— Отиваш ли си? — попита тя, когато станах, като че ли този момент отдавна я бе плашил.

— Имам още една среща…

Тя ме изгледа.

— Толкова късно?

— Делова. Срещата е важна за мене, Лиза. Трябва да се опитам да поговоря с един човек. По това време обикновено седи в „Астория“.

Никои жени не проявяват по-голямо разбиране към такива неща, както момичетата като Лиза. Но и никоя жена човек не може да излъже по-трудно от тези момичета. Върху лицето й легна пустота.

— Ти имаш друга жена…

— Но, Лиза, виждали сме се толкова малко… има цяла година и лесно би могла да си представиш, че…

— Не, не, не искам да кажа това. Ти имаш жена, която обичаш! Променил си се. Чувствувам го.

— Ах, Лиза…

— И така да е. Кажи го!

— Сам не зная. Може би…

Тя стоя известно време права. После кимна.

— Да… да… естествено… Аз съм си глупава — та ние и нямаме нищо общо… — Тя прокара ръка по челото си. — Не зная как можах да стигна до това.

Слабата й фигура стоеше пред мене — жалка и крехка. Брокатните обувки, кимоното, дългите, празни вечери, спомените.

— Довиждане, Лиза…

— Отиваш ли си? Няма ли да останеш още малко? Отиваш ли си… вече…

Знаех какво мислеше Лиза. Но не можех. Странно бе, не можех — и чувствувах това много силно. Преди никога не ми се бе случвало. Нямах крайни представи за верността. Ала просто вече не вървеше. Неочаквано почувствувах колко далече бях от всичко това.

Лиза стоеше в рамката на вратата.

— Отиваш ли си… — Тя изтича назад. — Тук, зная, ти си оставил пари, под вестника, не ги искам, ето, ето, да, върви си сега…

— Трябва, Лиза.

— Ти няма да дойдеш вече…

— О, не, Лиза…

— Не, не, ти няма да дойдеш вече — зная! А и не бива да идваш! Върви си, върви си… — Тя плачеше. Слязох по стълбите, без да се обърна назад.

Дълго бродих по улиците. Чудна нощ! Бях много бодър и не ми се спеше. Минах покрай „Интернационал“. Мислех за Лиза, за отлетелите години, за много и отдавна забравени неща, но те бяха далеч, далеч и сякаш вече не ми принадлежаха. После се върнах по улицата, където живееше Пат. Вятърът се усилваше, всички прозорци на нейния дом бяха тъмни, утрото се промъкваше със сивите си нозе край вратите; най-сетне тръгнах за вкъщи. „Боже мой, мислех си, струва ми се, че съм щастлив!“