Трима другари

XIV

Седмица по-късно в двора на работилницата неочаквано се появи хлебопекарят със своя форд.

— Излез, Роби — каза Ленц със злъчен поглед към прозореца, — тоя козуначен Казанова положително иска да направи някаква рекламация.

Хлебопекарят изглеждаше навъсен.

— Да няма нещо на колата? — попитах го аз.

Той поклати глава.

— Напротив. Върви великолепно. Сега пак е почти като нова.

— Така е — потвърдих аз и заинтригуван го изгледах.

— Работата е… — поде той, — де, де… иска ми се да имам друга кола. По-голяма… — Той се огледа. — Нямахте ли преди един кадилак?

Моментално схванах каква бе подбудата. Черната персона, с която той живееше, бе сломила неговата съпротива.

— Ех, кадилакът! — казах аз мечтателно. — Тогава трябваше да се решите веднага! Той беше чудесен! За седем хиляди марки го дадохме! Почти като подарък!

— Чак пък подарък…

— Като подарък! — повторих аз натъртено и обмислях как би трябвало да постъпя. — Но мога да попитам — казах сетне. — Допустимо е човекът, който го купи тогава, да има нужда от пари. В днешно време такива работи стават бързо. Момент.

Отидох в работилницата и на един дъх описах какво се беше случило. Готфрид скочи.

— Момчета, от къде можем да докопаме в галоп някой стар кадилак?

— Остави на мене тази грижа — заявих аз, — а ти по-добре внимавай междувременно хлебопекарят да не си иде.

— Дадено! — Готфрид изчезна.

Телефонирах на Блументал. Нямах голяма надежда, но човек трябва да опитва. Той беше в бюрото си.

— Искате ли да продадете кадилака? — попитах аз направо.

Блументал се засмя.

— Имам кандидат за колата — продължих аз, плаща в брой веднага.

— Веднага и в брой — отвърна Блументал, след като помисли малко, — в тези времена подобни думи звучат като истинска поезия…

— На същото мнение съм — потвърдих аз и изведнъж станах по-весел. — И така, как стоят нещата, ще можем ли да поговорим?

— Винаги може да се говори — каза Блументал.

— Добре. Кога да се срещнем?

— Днес следобед имам време. Да речем, в два часа тук, в бюрото.

— Добре.

Сложих слушалката.

— Ото — казах аз доста възбуден на Кьостер, — никога не съм очаквал, но струва ми се, че нашият кадилак пак ще се върне!

Кьостер сложи настрана книжата си.

— Наистина ли? Иска ли да го продаде?

Кимнах и погледнах през прозореца навън, където Ленц оживено говореше на хлебопекаря.

— Той греши — казах аз неспокойно, — говори твърде много. Хлебопекарят е кула, изградена от недоверие, трябва да бъде убеден чрез мълчание. Искам бързо да сменя Готфрид.

Кьостер се засмя.

— На добър час, Роби!

Смигнах му и излязох. Не повярвах на ушите си, Готфрид и не мислеше предварително да пее химни за кадилака; с голямо усърдие той разправяше на хлебопекаря как индианците в Южна Америка пекат своя царевичен хляб. Хвърлих му един признателен поглед, а после се обърнах към хлебопекаря.

— За съжаление човекът не иска да продаде колата…

— Така си и мислех — додаде веднага Ленц, сякаш се бяхме наговорили.

Повдигнах рамене.

— Жалко! Но го разбирам…

Обзет от нерешителност, хлебопекарят стоеше. Погледнах Ленц. И той незабавно постави въпроса.

— Не можеш ли да опиташ още веднъж?

— Ще го направя във всеки случай — отвърнах аз. — Бездруго, поне успях да го склоня да се срещнем днес по обед. Къде мога да ви намеря след това? — попитах хлебопекаря.

— В четири часа ще идвам тук наблизо. Тогава ще намина още веднъж…

— Добре… а и аз вече ще знам с положителност; Надявам се, че все пак ще смогнем да уредим работата.

Хлебопекарят кимна. След това се качи в своя форд и запраши.

— Ти си загубил ума си! — избухна Ленц, когато оня сви зад ъгъла. — Първо трябваше насила да задържам човечето, а сетне ти без каквото и да било усилие го пусна да си върви!

— Логика и психология, драги ми Готфрид! — отвърнах аз и го потупах по рамото. — Ти още не ги разбираш тия работи…

Ленц тръсна рамо, за да се освободи от ръката ми.

— Психология… — заяви той пренебрежително. — Най-добрата психология е благодатният случай! И ти имаше сега такъв. Този човек вече няма да дойде…

— В четири часа отново ще бъде тук…

Готфрид ме погледна съчувствено.

— Да се обзаложим ли? — попита той.

— С удоволствие — приех аз, — но ще изгубиш. По-добре от тебе познавам този човек! Интересът му трябва да се разпалва постепенно. А и не мога да му продам нещо, което ние самите още не притежаваме.

— Ех, мили боже, ако е само това — каза Готфрид, клатейки глава, — тогава в живота от тебе няма да излезе нищо, бебо! Та тъкмо такива са истинските сделки! Ела, искам безплатно да ти прочета една лекция върху съвременния стопански живот…

По обед тръгнах за срещата с Блументал. По пътя вървях с чувството на млад козел, който отива при стар вълк. Слънцето нагорещяваше асфалта и с всяка крачка се изпаряваше по малко от желанието ми да влизам в схватка с ловкия Блументал. Най-добре би било набързо да приключа работата. Затова, влизайки, преди той да успее да отвори уста, изрекох на един дъх:

— Господин Блументал, пред краката ви пада една порядъчна придобивка! За кадилака платихте пет хиляди и петстотин марки — предлагам ви шест — при условие че действително мога да го препродам. Това ще се реши тази вечер…

Блументал седеше като на трон зад своето писалище и тъкмо ядеше ябълка. Престана да дъвче и ме изгледа един момент.

— Добре — изсумтя той тогава и продължи да яде. Изчаках да хвърли огризката в кошчето за хартия.

— Съгласен сте, нали? — попитах тогава аз.

— Момент! — Той извади от чекмеджето втора ябълка. Захапа я шумно. — Трябва да се ядат много ябълки, господин Локамп! Те удължават живота! Всеки ден по няколко ябълки — и никога няма да имате нужда от лекар!

— Дори и да си счупя ръката!

Той се ухили, хвърли втората огризка и се изправи.

— Тогава няма да си чупите ръката!

— Практично! — казах аз и изчаках да видя какво ще последва. Този ябълков разговор ми изглеждаше доста подозрителен.

От малък шкаф Блументал извади кутия пури и ми предложи. Бяха „Корона“, марката, която вече познавах.

— И те ли удължават живота? — попитах аз.

— Не, скъсяват го. Те се уравновесяват с ябълките. — Той духна облак дим и с леко приведена глава като замислена птица ме изгледа от долу на горе. — Да се поддържа равновесие, господин Локамп, винаги равновесие — това е цялата тайна на живота…

— Ако човек може…

Той смигна.

— Хм, да може — именно в това е тайната! Знаем премного, а можем прекалено малко, защото знаем премного. — Той се засмя. — Извинете, след ядене всякога се настройвам някак философски…

— Това е най-подходящото време — казах аз. — Следователно и с кадилака уравновесяваме везните, така ли?

Блументал вдигна ръка.

— Секунда…

Смирено наведох глава. Той забеляза това и се засмя.

— Не както мислите вие! Исках само да ви направя комплимент. Ненадейна и стремителна атака, при това без опит за заблуда на противника! Това беше замислено добре срещу стария Блументал. Знаете ли какво очаквах?

— Че ще почна да предлагам от четири хиляди и петстотин?

— Точно така! Щеше да ви излезе през носа. Вие искате да продадете колата за седем, нали?

От предпазливост вдигнах рамене.

— Защо пък точно за седем?

— Защото на времето първоначално ми поискахте толкова…

— Имате блестяща памет — казах аз.

— За числа. Само за числа. За съжаление! И тъй, да приключим: можете да вземете колата за тази цена. Блументал ми подаде ръка, поех я, разтърсихме ръце.

— Слава богу — казах аз с въздишка на облекчение. — Първата сделка от дълго време насам. Кадилакът, изглежда, ни носи щастие!

— На мене също — каза Блументал. И аз спечелих петстотин марки от него.

— Да. Но защо собствено го продавате толкова бързо? Не ви ли харесва?

— Просто суеверие — обясни Блументал. — Не се отказвам от никоя сделка, която носи печалба…

— Просто суеверие — повторих аз.

Той поклати лъщящата си глава.

— Не вярвате, но е така. За да не ми потръгне зле в други работи. Днес пропускането на добра сделка е предизвикателство към съдбата. А това никой вече не може да си го позволи.

В четири и половина часа подир обед Готфрид Ленц с многозначителен израз на лицето постави на масата пред мен празна бутилка от джин.

— С удоволствие ще я видя напълнена от тебе, бебо. Безплатно! Спомняш ли си за нашия облог?

— Спомням си — казах аз, — но идваш твърде рано.

Готфрид безмълвно тикна часовника си под носа ми.

— Четири и половина — казах аз. — Вероятно дори според метеорологическата станция. Ала всекиму може да се случи да закъснее. Впрочем, предлагам ти да удвоим облога две към едно.

— Прието! — тържествено обяви Готфрид. — Значи, получавам безплатно четири бутилки джин. Постъпката ти се нарича геройство на изгубена позиция. Това е честно, бебо, но погрешно…

— Изчакай…

Отдавна не бях толкова сигурен, колкото исках да изглеждам. Напротив, вече доста определено смятах, че хлебопекарят няма да дойде. Трябваше още преди обед да го задържа. Не беше човек, на когото можеше да се разчита.

В пет часа, когато изсвири сирената на отсрещната фабрика за матраци, Готфрид мълчаливо добави на масата пред мен още три празни шишета от джин. Тогава се облегна на прозореца и впи поглед в мене.

— Жаден съм — каза той натъртено подир известно време.

В същия момент откъм улицата чух несравнимия шум от мотор на форд и веднага след това колата на хлебопекаря сви в нашия вход.

— Щом си жаден, мили Готфрид — отвърнах аз с голямо достойнство, — тичай бързо да купиш двете бутилки ром, които спечелих от облога. Ще ти бъде позволено да пийнеш безплатно една глътка. Виждаш ли вън майстора пекар? Психология, момчето ми! А сега махни от тук и празните бутилки от джин! След това можеш да потеглиш с таксито. За по-тънки работи си още зелен. Привет, сине мой!

Излязох на двора и разказах на хлебопекаря, че вероятно ще вземем колата. Действително собственикът иска седем хиляди и петстотин марки, но като види сухата пара, ще отстъпи на седем хиляди…

Хлебопекарят ме слушаше толкова разсеяно, че се учудих.

— В шест часа ще позвъня още веднъж на човека — казах аз накрая.

— В шест? — В своята разсеяност хлебопекарят се сепна. — В шест трябва… — Изведнъж той се обърна към мене. — Бихте ли ме придружили?

— Докъде? — попитах аз удивен.

— До вашия приятел художника. Портретът е завършен.

— Ах, така ли, при Фердинанд Грау…

Той кимна.

— Нека отидем заедно. След това ще можем да говорим за колата.

Изглежда, че за него бе от особено значение да не отива сам. От друга страна, за мен също тъй бе от значение вече да не го оставям сам. Затова казах:

— Добре, но тъй като е доста далеч, няма да е зле да потеглим още сега.

Фердинанд Грау Не изглеждаше добре. Лицето му беше сиво-зелено, посърнало и подпухнало. Посрещна ни на вратата на ателието. Хлебопекарят едва го погледна. Той беше странно неуверен и развълнуван.

— Къде е? — веднага попита.

Фердинанд посочи с ръка към прозореца. Портретът бе облегнат там на един статив. Забързан, хлебопекарят влезе и спря като прикован недалеч от картината. След известно време свали шапка. Толкова бе бързал, че съвсем бе забравил да го стори преди това. Двамата с Фердинанд останахме до вратата.

— Как си, Фердинанд? — попитах го аз.

Той махна с ръка неопределено.

— Случило ли се е нещо?

— Какво може да се случи?

— Изглеждаш зле…

— И повече нищо?

— Не — казах аз, — нищо.

Той положи едрата си ръка на рамото ми и се усмихна с лице, което напомняше муцуната на старо бернардинско куче.

Изчакахме още някое време. После отидохме при хлебопекаря. Изненадах се, като видях портрета. Главата бе направена много добре. По сватбения портрет и по втората снимка — на нея покойната изглеждаше много измъчена — Фердинанд бе нарисувал една още млада жена, която гледаше пред себе си със сериозни, малко безпомощни очи.

— Да — каза хлебопекарят, без да се обръща, това е тя. — Каза го повече на себе си, а на мен ми се стори, че то дори не стигна до съзнанието му.

— Светлината достатъчна ли е? — попита Фердинанд.

Хлебопекарят не отговори.

Фердинанд се приближи, за да понагласи статива.

Сетне се отдръпна и ми кимна да отида с него в съседната малка стая.

— Никога не бих и помислил — каза той удивен. — Оня, дето знае да пресмята само отстъпки, е трогнат. Реве…

— Всеки бива тропнат някога — отвърнах аз. — С разликата, че за този там е твърде късно…

— Твърде късно — потвърди Фердинанд, — винаги е много късно. Така става в живота, Роби. — Той крачеше бавно напред-назад. — Нека го оставим за известно време сам и необезпокояван. Междувременно бихме могли да изиграем партия шах.

— Ти имаш златна душа — казах.

Фердинанд се спря.

— Защо? От това той няма нито полза, нито вреда. Ако непрестанно мислехме за такива работи, на света не би останал човек, който някога да се засмее, Роби…

— Отново си прав — казах аз. — И тъй, да изиграем бързо една партия.

Наредихме фигурите и почнахме. Фердинанд спечели почти без усилие. Той ме матира с топ и кон, без да въведе в игра царицата.

— Във всеки случай — казах аз, — ти изглеждаш така, сякаш три нощи не си спал. При това играеш като морски пират.

— Винаги когато ме обземе меланхолия, играя добре — отвърна Фердинанд.

— А защо си обхванат от меланхолия?

— Ах, просто така. Защото притъмнява. Настъпването на вечерта всякога настройва меланхолично порядъчния човек. Без определена причина. Просто така, най-общо…

— Но единствено когато е сам — казах аз.

— Естествено. Часът на сенките. Часът на самотата. Часът, в който конякът има най-добър вкус. — Грау донесе бутилка и две чаши.

— Не е ли време да идем оттатък при хлебопекаря? — попитах аз.

— Веднага — Фердинанд напълни чашите. — Наздраве, Роби! Защото един ден всички ще пукнем!

— Наздраве, Фердинанд! Защото засега все още сме на този свят!

— Ех — каза той, — понякога сме били на косъм от прощаването с него. Да пием по чашка и за това.

— Добре.

Върнахме се в ателието. Тъмнината се бе сгъстила. С увиснали рамене хлебопекарят продължаваше да стои пред портрета. Изглеждаше жалък, загубен в голямото празно помещение и ми се стори, че се бе смалил.

— Да ви опаковам ли картината? — попита Фердинанд.

Той се сепна.

— Не…

— Тогава ще ви я пратя утре.

— Не може ли да остане тук още малко? — попита хлебопекарят колебливо.

— Но защо? — Смаян, Фердинанд отвърна с въпрос и пристъпи по-близо. — Не ви ли харесва?

— О, да, много, ала бих искал да остане още тук…

— Не разбирам защо…

Хлебопекарят ме погледна, търсеше помощ. Прозрях — той се страхуваше да окачи портрета в дома си, при черната развратница. Може би и от страхопочитание пред мъртвата не искаше да я занася там.

— Но, Фердинанд — казах аз, — портретът спокойно би могъл да остане тук, щом е платен…

— Естествено…

Поуспокоен, хлебопекарят извади чековата книжка от джоба си. Двамата отидоха до масата.

— Четиристотин марки остатък? — попита хлебопекарят.

— Четиристотин и двадесет — отвърна Фердинанд, след като приспадна отстъпката. — Искате ли разписка?

— Да — отговори хлебопекарят, — за да се спази редът.

Мълчаливо двамата написаха чека и разписката. Продължих да стоя прав до прозореца. Огледах се. В полумрака на свечеряването по стените наоколо се мержелееха лицата от невзетите и неплатените портрети в златни рамки. Приличаха ми на някакво призрачно събрание от отвъдния свят И сякаш всички тези неподвижни очи бяха насочени към картината до прозореца, която сега се присъединяваше към тях и над която вечерта разливаше последния жив отблясък. Атмосферата беше странна — двете приведени пишещи фигури до масата, сенките и множеството безмълвни картини. Хлебопекарят се върна до прозореца. Очите му — с червени жилки — приличаха на стъклени топчета, устата му бе полуотворена, долната устна увиснала, виждаха се тъмните петна по зъбите му — беше смешно и тъжно как стоеше той пред нас. В етажа над ателието някой почна да свири на пиано, явно упражнение за пръстите, все в една и съща гама. Звучеше остро и мъчително. Фердинанд Грау седеше още до масата. Той си запали, пура. Пламъкът на кибрита освети лицето му. От слабия червеникав пламък полутъмното помещение изглеждаше страшно голямо и наситеносиньо.

— Възможно ли е още нещо да се промени в портрета? — попита хлебопекарят.

— Какво?

Фердинанд се приближи. Хлебопекарят посочи накита.

— Може ли отново да се махне това?

Отнасяше се за голямата златна брошка, която бе поискал да се добави на времето, когато поръчваше портрета.

— Положително — каза Фердинанд. — тя дори засенчва лицето. Портретът ще спечели, ако бъде заличена.

— И аз така мисля. — Той се повъртя още известно време. — Колко ще струва?

Разменихме погледи с Фердинанд.

— Не струва нищо — каза той добродушно. — Напротив, ще трябва дори да ви върна. В такъв случай ще има по-малко работи на картината. — Хлебопекарят изненадан вдигна глава. За момент изглеждаше така, сякаш щеше да приеме намаляването на цената. Но след това каза решително:

— Ох не, оставете… Нали все пак сте я рисували…

— И това е вярно…

Тръгнахме си. На стълбището, като гледах пред себе си превития му гръб, някак се развълнувах от вида на хлебопекаря и от обстоятелството, че заради измамата с брошката съвестта бе почнала да го гризе. Смятах за неподходящо и ми беше неприятно в такова настроение да се заловя здраво и да го обсипя с доводи в полза на кадилака. Но сетне поразмислих, че част от неговата — уверен бях — искрена жал за покойната жена положително се дължеше само на това, че в къщи Черната беше такава кокотка и тази мисъл ме ободри напълно.

— Можем да поговорим за работата и у дома — предложи хлебопекарят отвън.

Кимнах. За мен това беше много изгодно. Наистина хлебопекарят смяташе, че между своите четири стени ще бъде по-силен, аз обаче разчитах на подкрепата на Черната.

Тя вече ни чакаше до вратата.

— Поздравявам ви сърдечно — започнах аз, преди хлебопекарят да бе отворил уста.

— За какво? — попита тя бързо, очите й играеха.

— За вашия кадилак — отвърнах аз невъзмутимо.

— Съкровище! — С един скок тя увисна на шията на хлебопекаря.

— Но това още не е съвсем… — Той направи опит да се освободи и да й обясни. Тя обаче го държеше здраво и размахвайки крака, се завъртя в кръг с него, за да не го остави да проговори. Пред очите ми кръжаха ту хитрата й смигаща муцуна над неговото рамо, ту над нейното — главата на брашнен червей, протестиращ напразно.

Най-после хлебопекарят успя да се освободи.

— Но още не се е стигнало дотам — отряза той.

— И все пак — казах аз с голяма сърдечност, дошъл е моментът. Поемам отговорността да се пазаря и да сваля от цената последните петстотин франка. За кадилака вие няма да броите ни пфениг повече от седем хиляди марки! Съгласен ли сте?

— Естествено! — каза Черната бързо. — Това наистина е евтино, съкровище!

— Престани! — Хлебопекарят вдигна ръка.

— Какво те прихваща пак? — нахвърли се тя върху него. — Първо каза, че вземаш колата, а сега стоиш тука и не я искаш!

— Но той естествено я иска — вметнах аз. — Дори вече се спазарихме за всичко…

— Е, какво, съкровище, защо тогава?… — Тя се прилепи плътно до него. Той се помъчи отново да се освободи, но Черната притискаше пълните си гърди о ръката му. Лицето на мъжа издаваше раздразнение, но съпротивата му отслабваше.

— Фордът… — каза той.

— Разбира се, ще бъде включен в сметката.

— Четири хиляди марки…

— …е струвал на времето, нали? — попитах приветливо.

— Трябва да бъде взет за четири хиляди марки — заяви хлебопекарят твърдо. Сега той бе намерил точката, от която можеше да мине в контранастъпление, след като му бе нанесен изненадващ удар. — Та колата е почти нова.

— Нова — казах — след гигантския ремонт.

— Но днес преди обед вие сам го казахте.

— Днес преди обед нещата стояха другояче. Между ново и ново има разлика, зависи дали се купува, или се продава. За да струва четири хиляди марки, вашият форд би трябвало да е със златна броня.

— Четири хиляди марки или нищо няма да стане — заяви хлебопекарят твърдоглаво. Той отново си беше предишният и, изглежда, искаше да заличи цялата сантименталност, която бе проявил.

— Тогава довиждане — отговорих аз и се обърнах към Черната. — Съжалявам, уважаема госпожо, но не мога да си позволя сделка, от която ще загубя. От кадилака така и така ние няма да спечелим нищо, затова не бихме могли да включим в сметката и един стар форд на необикновена цена. Сбогом…

Тя ме задържа. Очите й искряха, сега така се нахвърли върху хлебопекаря, че той изгуби и ума, и дума.

— Ти самият сто пъти си казвал, че фордът вече не чини нищо — изсъска тя накрая със сълзи на очи.

— Две хиляди марки — казах аз, — две хиляди марки, въпреки че и това се равнява на самоубийство.

Хлебопекарят мълчеше.

— Е, хайде, кажи нещо! Защо се мотаеш тук и не си отваряш устата? — изфуча Черната.

— Господа — казах аз, — ще ида да взема кадилака. В това време навярно вие ще обсъдите въпроса помежду си.

Усетът ми подсказваше, че бих постъпил най-добре, ако изчезнех. Черната щеше да продължи моето дело.

Час по-късно отново бях там с кадилака. Веднага забелязах, че спорът бе решен по най-простия начин. Хлебопекарят правеше впечатление на съсипан и върху костюма му се бе залепила една перушинка, а Черната, напротив, искреше, люлееше гърди и се усмихваше доволно и заговорнически. Беше се преоблякла, носеше тънка, копринена, плътно прилягаща към тялото рокля. В един момент, в който мъжът й не я наблюдаваше, тя ми смигна с едно око и кимна в знак на това, че всичко е уредено. Направихме едно пробно пътуване. Черната се беше разположила удобно на широката седалка и непрекъснато бъбреше. Имах желание да я изхвърля през прозореца, но все още ми беше необходима. Доста нажален, хлебопекарят се бе свил до мене. Той тъгуваше предварително за своите пари, а това е най-истинската тъга, която съществува.

Отново стигнахме пред дома на хлебопекаря и отново се качихме горе. Той излезе от стаята, за да донесе парите. Сега имаше вид на стар човек. Черната поглаждаше с ръце роклята си.

— Добре нагласихме работата, нали?

— Да — казах аз неохотно.

— Затова сто марки трябва да се отделят за мене…

— Ах, така ли… — казах аз.

— Старият стиснат козел — пошепна ми тя поверително и се приближи още повече — има пари като слама! Но докато му се откъсне нещо!… Дори завещание не иска да направи. Сетне, то се знае, всичко ще се падне на децата, а наша милост така и ще си остане! Не е никакво удоволствие с такова грохнало старче… Тя се приближи още повече и разлюля гърдите си. — Утре ли да намина при вас за стоте марки? Кога сте там? Не искате ли да се отбиете тук? — Тя се ухили. — Утре подир обед съм сама…

— Тогава ще ви ги пратя тук… — казах аз.

Черната не преставаше да се хили.

— Че донесете ги сам. Или ви е страх?

Вероятно ме смяташе за боязлив и искаше да ми покаже каква е работата.

— Не ме е страх — казах аз, — но нямам време. Точно утре трябва да отида на лекар. Стар сифилис, знаете! Такова нещо вгорчава живота на човека.

Тя толкова рязко отстъпи крачка назад, че едва не се преметна през едно плюшено кресло. Тъкмо в този момент хлебопекарят се върна. Недоверчив, той изгледа странишком Черната. Тогава ми наброи парите на масата. Броеше бавно и колебливо. Върху розовите тапети на стаята сянката му ту се издигаше, ту се снишаваше — броеше заедно, с него. Докато пишех разписката, се сетих, че днес вече бях наблюдавал подобна сцена с тая разлика, че на мое място бе Фердинанд Грау. Макар да нямаше нищо особено в това, то ми се струваше странно.

Изпитах радост, че отново съм навън. Въздухът беше мек, летен. Кадилакът блестеше в края на уличното платно.

— „Е, старче, благодаря ти — казах аз и го потупах по капака. — Върни се скоро за нови дела!“