Трийсет и пета и други години

1.

В определения ден пощата не дойде. Не дойде и след седмица. Но шейната от Кежма идваше при Федка, продавача, докарваше нещо.

Саша отиде в дюкяна. Федя не отваряше вратата, пускаше купувачите през задния вход, през складчето.

— Стока ли ти докараха?

— Докараха едно-друго.

— А поща няма, не знаеш ли нещо?

— Де да знам. Да ти пиша нещо на вересия?

— Няма нужда, благодаря.

Саша се отби у Всеволод Сергеевич. Той лежеше на кревата, завит с барчатката на хазяите — дълга до петите полушубка, набрана на кръста.

— Да не сте болен?

— Здрав съм.

— Ами защо лежите?

— Че какво да правя?

— Защо не идва пощата?

— Пощата ли? Поща ви се дощя, а? Сега ще ви поднесат друга поща.

— Не разбирам.

— Не разбирате… А какво става в страната разбирате ли? Врагове на работническата класа убиха другаря Киров, а вие искате редовно да доставят пощата на тези врагове. Как я мислите тая, Саша?! Властите трябва да се подготвят, разбирате ли, да се подготвят за отразяване на удара. И да ударят така, че цялата Рус да потрепери. Та друг път ония да знаят как се убиват вождове на работническата класа, враговете на работническата класа, чиито личности още се изясняват, да не смеят да пращат убийци, чиито личности също още се изясняват. А вие в периода на всеобщо изясняване на личностите на убийците и техните ръководители, в периода на подготовка за съкрушителния ответен удар, вие, видите ли, чакате писма, за вестничета сте се затъжили. Какви ти писма до враговете на работническата класа? Та да се наговорят как да избегнат възмездието за извършеното убийство? Какви ти вестници? Та да се ориентират в събитията и да знаят как да маневрират? Не, драги, такава възможност няма да ви се предостави. Благодарете се, че не ви закачат, не ви карат в тоя студ да биете път до Красноярск.

— Я стига — засмя се Саша, — не ме плашете и най-важното, не плашете себе си.

Всеволод Сергеевич се надигна, седна на кревата, втренчи се в Саша.

— Аз да ви плаша? Обратното, успокоявам ви. Откога не сте виждали Каюров?

— Каюров ли? Тия дни го срещнах на улицата.

— Вече няма да го срещате.

Саша го погледна въпросително.

— Да, да — повтори Всеволод Сергеевич, — тази нощ го откараха.

— През нощта ли?

— Ами кажи-речи. Призори… Преди три часа дойде талига, нахвърляха му парцалките вътре и го откараха.

— Никой не е видял — слисано издума Саша.

— То се знае. Дори кучета не излаяха. Всички спяха. Та такива работи. Спомняте ли си своя спътник Володя Квачадзе?

— Разбира се.

— А, него пък го откарали под конвой в Красноярск. И всичките му съмишленици и от Ангара, и от Чуна. И всички от Голтявино, нали ги познавате — Мария Фьодоровна, бившата есерка, Анатолий Георгиевич, бившия анархист, и онази хубавелка… Фрида. Прибират всички. Скоро ще дойде и нашият ред.

— Нима са ги откарали?

— Саша! Познавате ме не от вчера, пък и един наш ден дори началството понякога го смята за три. Не съм жена, не съм клюкар, не съм разпространител на слухове. Казвам само онова, което знам със сигурност. Всички, които ви споменах, и много други вече са откарани в Красноярск. Да сте срещали в Кежма една старица, заточеницата Елизавета Петровна Самсонова?

— Да, познавам я.

На нея Саша бе предал пари от Мария Фьодоровна — двайсет и пет рубли.

— Та и тази бабичка са откарали, а тя между другото е на седемдесет и две години.

Саша сви рамене.

— Младите както и да е — Володя, Фрида, мен, дори вас — разбираемо е да ни пратят в лагер, все пак безплатна работна сила. Но бабичка на седемдесет и две години — та тя няма да стигне жива до Красноярск, ще умре по пътя.

— Е, и какво от това? Кой се интересува, кой се трогва? Чудя ви се, Саша, честна дума. Предписана е определена акция: заточените с еди-какви си параграфи и присъди незабавно да се етапират в Красноярск. Да не си мислите, че местният изпълнител, някакъв си пълномощник, ще вземе да се тръшка: стара, болна, да я съжалиш… Ами че онези ще го разстрелят за неизпълнение на заповед. А така — изпратил я е, изпълнил е заповедта. Ако умре по пътя — не е негова работа, той не отговаря за това. А довлекат ли я жива до Красноярск, ще й притурят още 5 годинки лагери и пак по етапен ред — довлекат ли я, хубаво, не я ли довлекат, ще я отметнат в списъците и толкоз. Щом сметката излиза — всичко е наред. В списъците фигурира — жив ли, мъртъв ли, няма значение — фигурира. Умре ли, отмятаме го, намаляваме общия брой и ето ви я аритметиката. С една дума за вас, Саша, не знам, вие сте дребна риба, но за мен, за Михаил Михайлович, които според тях сме рецидивисти, за нас, както се пее в песента, „ще дойде срок определен“!

— Е, какво пък — спокойно отговори Саша, — ще чакаме.

И те продължиха да живеят в своята Мозгова, на края на света, откъснати от живота, но чувствуващи, че по света става нещо страшно, което скоро ще стигне и до тях, не може да не стигне.

Саша почти не се виждаше със Зида. В Кежма уволниха две учителки, едната беше съпруга на заточен, когото изпратиха в Красноярск, а другата, самата тя в миналото заточена, бе останала след изтичането на присъдата в Кежма. И макар че всичко това бе известно и по-рано, сега, след убийството на Киров, настъпваха нови времена, страната се чистеше от съмнителни елементи, тъй че и двете учителки бяха уволнени, на тяхно място назначиха Зида. От седем до десет сутрин тя преподаваше в Мозгова, а в десет от училището я вземаше шейна, откарваше я в Кежма и чак късно вечерта я връщаше. Все пак, когато я срещна на улицата, Саша спря, поздрави я сърдечно и попита как е. Извръщайки очи, тя каза, че всичко е наред, само че била много заета.

— Зида — каза Саша, — тогава не бях прав, обидих те и много съжалявам за това. Ако можеш, прости ми.

Най-сетне тя вдигна очи.

— Хайде, Сашок, каквото било, било.

— Разбирам, че е така — каза Саша, — разбирам и друго: миналото не се връща. Но искам да си останем приятели.

— Разбира се — Зида се усмихна, — разбира се, как иначе.

С това разговорът им приключи.

Повече не се срещнаха: Зида беше ту в Мозгова, ту в Кежма, а Саша си намери работа.

През януари 1935 година стегнаха люти студове. Старите ангарци не помнеха такива. Седяха си по къщите и казваха: „Не зима, ами зимище.“

Много грижи имаше председателят на колхоза Иван Парфьонович. Вярно, не е трудно да се намери място за двеста крави в село, в което преди няколко години е имало две хиляди: стопаните си бяха запазили оборите, и жени имаше достатъчно в колхоза, и навиците им за грижи по животните още не бяха унищожени.

Но да гледаш общо стадо, настанено в десетина обора, не е лесна работа. Повечето крави бяха стелни, трябваше да се хранят внимателно, да се поят най-малко три пъти в денонощието и водата да не е ледена, а тази вода се вади от заледената Ангара, да им се постила прясна слама, и на разходка да ги изведеш поне за два-три часа дневно, че и да ги пазиш от падане, от удари, а започне ли отелването, да ги прехвърлиш в специално родилно отделение — инструкцията го изисква. Макар че кравите бяха станали десет пъти по-малко, инструкциите вече бяха десет пъти повече. Освен това кравите трябва да се пазят от течение, да не настинат, а оборите бяха овехтели, полусрутени — кой ще ти ги потяга, като няма добитък.

Колхозът вече трета година строеше кравеферма или по-просто казано — голям двуреден краварник. Но строителството не помръдваше, пречеше ту едно, ту друго. Дървен материал обаче бяха докарали още миналата година, хубав материал, лиственица, но суров, затова го оставиха да съхне. Впрочем до всяка къща от години бяха складирани трупи, сухи, екстра трупи, насечени още преди колхоза, готови за всякакви нужди, можеха да ги употребят за краварник, но тези трупи бяха лична собственост, че и много разправии с тях, пък и проектосметната документация бе изготвена за строеж на нова кравеферма и в нея имаше графа „подготовка на материал“, тъй че беше редно да се отсекат листвениците, да се окастрят клоните, да се докарат трупите от гората — всичко това според проектосметната документация, според закона. Така и направиха миналата година и дори бяха започнали по-миналата… И беше време да строят.

В районния център започнаха да съставят отчет за строителството на кравеферми, а излезе, че никъде не се строи… Че се оправят някак с частните обори. Началството естествено изпадна в паника: да изпратят такъв отчет в краевия център значи да ги дадат под съд за саботиране развитието на животновъдството, за подривна дейност. И бе издадена заповед — до пролетта, за масовото отелване, фермите на всяка цена да се завършат…

Иван Парфьонович сформира бригада, за бригадир определи хазяина на Саша — Сава Лукич, навремето той беше добър дърводелец, впрочем на село всеки е дърводелец.

— Защо не помогнеш — каза Сава Лукич на Саша, — ще пишат трудодните на мен, а аз ще ги дам на тебе.

— Ами Иван Парфьонович?

— Тъкмо той ми каза — простодушно отговори Сава Лукич.

И Саша захвана дърводелския занаят.

В бригадата бяха шестима: Сава Лукич, Саша и още четирима селяни. Одялкваха трупите. Поставяха ги върху напречна греда, укрепяваха ги отстрани със скоби, опъваха по тях шнурка — въженце, почернено с въглен — по дървото остава следа, по нея дялкаш с брадвата.

Одялкваш двете страни, така че всеки кант да е широк 25 сантиметра, викаш другарите си, преобръщаш гредата, закрепваш я и одялкваш другите две страни, така се получават четирите канта, после одялкваш и ъглите — и гредата е готова.

Сава Лукич погледна, обиколи гредата.

— Ще дялкаш, добре е.

— Младо е момчето, има хляб в него — добродушно се засмяха селяните.

Сава Лукич одялка единия край на гредата „като ръка“, за да прилепва добре за друга греда. Същото направи и Саша, и той го направи добре. Макар че студът беше як, работата доставяше удоволствие. Стружки се сипеха около гредата, миришеше свежо, мразовито.

Селяните докарваха огромни камъни, направо скали: тук е студено, не се копаят основи, рамката се поставя направо върху камъка, пролуките се обшиват с дъсчици, запълват се с пръст и пак се покриват с дъсчици.

Саша дялкаше греди за горната и долната рамка, с още един селянин и нарязваха двуметрови гредички, във всяка гредичка изсичаха жлеб за сух мъх.

— Без клин и мъх дърводелецът е като без дъх — току избъбряше Сава Лукич.

В къщи той беше мълчалив, все майстореше нещо по двора, а тук, на работа, беше разговорлив, подхвърляше шеги.

Другите подготвяха тънките и дебелите дъски, работеха с триони за надлъжно бичене — един горе, друг долу. Работеха весело, не се дразнеха дори някой да изкривеше триона и да развалеше дъската, преправяха я спокойно, не се караха. Ако някой не улучеше с чука пирона или шипа, подкачаха го:

— Твойта Настя сигур отведнъж я улучваш.

Сега Саша си лягаше рано, ставаше със стария на разсъмване. Хазайката вече им бе приготвила закуската, нахранваха се и отиваха на работа.

Нарядко вечер се отбиваше Всеволод Сергеевич.

Той някак бе помръкнал, макар че се стараеше да изглежда бодър. При него идваше някаква жена от Кежма, Всеволод Сергеевич се суетеше, приготвяше гощавката, жената беше слаба, рано състарена.

Ала веднъж Всеволод Сергеевич довтаса през деня на строежа.

Старецът го забеляза пръв.

— Саша, търсят те.

Какво ли се е случило?

Всеволод Сергеевич размаха запечатан пакет.

— Пощата пристигна! Взех и вашите вестници и писма.

— Всеволод Сергеевич, приятелю, благодаря ви!

Саша взе писмата, смъкна от ръцете си коколдите — еленови ръкавици с разрез, удобни за работа през зимата, свали исподните — вълнени ръкавици под коколдите, отвори един плик, погледна датата и веднага обърна страницата: Варините бележчици винаги бяха в края. В това писмо нямаше нищо от Варя. Отвори втори плик, пак нищо.

Третият. Най-сетне!

Обземаше го радост дори само като видеше почерка й.

Варя бе написала кратко: „При мен няма нищо ново. Живея, работя, скучая… Чакаме те.“

Че какво може да му напише открито? Нищо… Както и той на нея. Но му стигат и тези две-три думи. Важното е, че тя го чака, важното е, че му остава да кисне в тази проклета Мозгова вече по-малко от две години. Ей това е важно! А после, и да му разрешат, и да не му разрешат да живее в Москва, пак ще се видят!

Засмян напъха писмата по джобовете си. В десния онези, в които нямаше бележки от Варя, в левия — другите, в които имаше.

— Всеволод Сергеевич, идете у нас, попрегледайте вестниците, ние скоро ще се приберем.

Сава Лукич, добрата душа, тоя златен човек, си сви цигарка.

— Що скри писмата? Чети си, чети.

— После ще ги видя — отговори Саша.

Взе да се мръква, привършиха работа, събраха инструментите в сандъка, скриха го между гредите.

Вкъщи Всеволод Сергеевич подаде на Саща един вестник.

— Четете!

— Почакайте, поне да се съблека.

Саша си свали полушубката, шапката, сложи на печката коколдите, ръкавиците, преобу се, после взе вестника.

Постановлението на ЦИК1 на СССР за терора, публикувано веднага след убийството на Киров, гласеше:

„Да се внесат следните промени в действуващите наказателнопроцесуални кодекси на съюзните републики по разследването и гледането на дела за терористични организации и терористични актове срещу кадри на съветската власт:

1. Следствието по такива дела да се приключва в срок не повече от десет дни. 2. Обвинителното заключение да се връчва на обвиняемите едно денонощие преди гледането на делото в съда. 3. Делата да се гледат без участие на стражите. 4. Да не се допускат касационни обжалвания на присъдите, както и подаване на молби за помилване. 5. Присъдата за висша наказателна мярка да се изпълнява незабавно след произнасянето й.“

— Да — замислено каза Саша — лоша работа.

— Това е военновременен закон — каза Всеволод Сергеевич, — но война, струва ми се, няма. Никоя държава, никоя власт няма право да лишава обвиняемия от защита, а това постановление лишава подсъдимия не само от адвокат, но и от възможността да се защитава сам — щом му връчват обвинителното заключение едно денонощие преди съда, той не е готов за защита. Правото на обвиняемия на обжалване е абсолютно задължително, та нали съдиите са хора, може да сгрешат, никой няма право да лишава обвиняемия от надежда за помилване, държавите не могат да съществуват без милосърдие. Постановлението е по-лошо и от военновременен закон, защото в него става дума не за извършено убийство, а изобщо за терор срещу кадри на съветската власт, това понятие, драги ми Саша, е разтегливо — терор може да се нарече какво ли не, а кадър на съветската власт — всеки, като се започне от Сталин и се свърши с някой колхозен счетоводител, когото селянин е заплашил да го пречука, задето е бил ощетен в трудодните. Това е постановление за неконтролируемо унищожаване на невинни и беззащитни хора. Това е закон за масово беззаконие.

Той поклати глава.

— Спомняте ли си какво казал Пушкин на Гогол, след като изслушал първите глави на „Мъртви души“? „Боже, колко е тъжна нашата Русия!“ А какво можем да кажем ние след такова постановление? „Нещастна Русия“?! И забележете каква оперативност: на първи декември убиха Киров — и вече е готов и публикуван нов закон. Как ви се струва това?

— Всеволод Сергеевич, аз не съм ви разправял за моя следовател. Казва се Дяков. Един сухар с очила. Рядка гадина. Приписваше ми какво ли не. И знаете ли, сърдеше се, когато не исках да подпиша протокола, ежеше се: „Не искате да се разоръжите пред партията.“ Животно! Защо ли си спомних за него? А, да… Ако това постановление беше излязло преди година и половина, той и на мен би могъл да предяви обвинение в терор. Логиката е проста. Защо в празничния брой на стенвестника не сте споменали името на другаря Сталин? Защото сте против другаря Сталин. Не искате той да ръководи страната и партията. А как можете да го отстраните? Само като го убиете, като убиете другаря Сталин, нашия баща и учител, нашия вожд. Ах, никога не сте били говорили за това? Че как, за такива неща не се говори. Но вие сте таили това намерение и при благоприятни обстоятелства бихте го осъществили. Вие сте потенциален терорист, вашите другари са потенциални терористи, взети заедно, всички вие сте терористична организация. Значи — съд без защитник, присъда без право на обжалване, разстрел един час след съда.

— Да — съгласи се Всеволод Сергеевич, — в този смисъл сте имали късмет.

Саша кисело се позасмя.

— Излиза, че съм просто щастливец. Защо не пийнем по този повод?

— Нямам нищо против. Между другото ще ви обясня защо наистина сте щастливец…

Саша имаше малко спирт, хазяйката наряза пушен хариус, зашета край печката.

Саша препрочиташе писмата, Всеволод Сергеевич преглеждаше вестниците.

— Гледайте само какво става, Саша… Навсякъде процеси, масови разстрели, от Ленинград са изселени хиляди дворяни, бивши буржоа, деца на бивши дворяни, деца на бивши буржоа — тях пък за какво? Ами народът?! Народът безмълвен ли е? Хайде де! Народът не е безмълвен, не мълчи, не! Гледайте, четете, народът иска разправа. По цялата страна, от Владивосток до Одеса, митинги: да се разобличат, да се унищожат, да се разстрелят! И партията не мълчи! На партийни събрания изваждат наяве „притаилите се“, комунистите се разкайват, удрят се в гърдите, признават си грешките: не сме догледали, не сме били бдителни. Но не, това не помага. Тези покаяния се смятат за недостатъчни, неискрени.

Хазяйката извади от печката съдина с картофи.

Саша покани на масата Сава Лукич. Пиха по чашка, замезиха, наляха си по още една.

— Та защо, значи, съм щастливец? — попита Саша.

— Защото се намирате в Мозгова — белейки рибата, отговори Всеволод Сергеевич, — живеете в стерилна обстановка. Ако бяхте на свобода, трябваше да участвувате в тези митинги, да настоявате за разобличаване, разстрел, унищожаване.

— Бих могъл и да не участвувам.

— Не. Работите ли в предприятие, от митинга няма измъкване, като поп ще участвувате в това задочно съдилище. Не казвам, че непременно бихте се изказвали, бихте сочили някого с пръст, бихте го наричали враг, помагач на враговете или неразкаял се, притаил се и тем подобни. Не! Но заедно с всички бихте гласували за разстрел, бихте вдигали ръка, защото не я ли вдигнете, гласувате ли против, значи, че и вие сте враг и направо от събранието биха ви откарали където трябва…

— Ами вие как бихте постъпили?

— Аз ли? Е, мен това не ме заплашва. Докато съществува съветска власт, за мене няма друг път: заточение — лагер — затвор — пак лагер — пак затвор. А се надявам, че няма да им хрумне да организират такива митинги в лагерите и затворите. В затвор или в лагер никой няма да вдигне ръка за такова нещо.

— Но нека допуснем, само теоретично, че срокът на присъдата ви изтече и ви пуснат. Живеете в някакво градче, работите и в службата ви провеждат митинг, осъждат враговете, искат разстрела им, естествено всички гласуват за, а вие — ще гласувате ли?

Всеволод Сергеевич все така мълчаливо белеше ли, белеше хариуса.

— Е, та какъв е отговорът ви? — попита Саша.

— Не знам, Саша, повярвайте, не знам. На тези митинги има хора, които искрено вярват на вестниците, вярват на всичко, което им втълпяват. Има и такива, които може би не вярват, но не забравят за дребните си дечица.

— Вие нямате дечица.

— Нямам. И ще ви кажа направо: вероятно и аз бих вдигнал ръка. Защо ли? Защото моят единствен глас нищо няма да промени. Защото срещу ръжен не се рита. Най-сетне, защото ако аз сам си сложа примката, нищо няма да се промени, пак ще ги разстрелят, и мен заедно с тях. А те си признават по нещо, разкайват се, защо трябва да загивам заради такива слаби хора? Та те самите са организирали всичко това навремето, те са комунисти, комсомолци, самите те са осъждали хора на смърт, сега други осъждат тях, защо трябва аз да ги защитавам?

— Но нали казахте, че пращат на заточение бивши дворяни, бивши буржоа и децата им. Нали децата никого не са осъждали на смърт. Нали те трябва да бъдат защитени.

Всеволод Сергеевич най-сетне обели рибата, отхапа от нея.

— Хубава риба, чудна риба. Сериозен въпрос повдигате, Саша. Много сериозен и много актуален. Но той е актуален за вас, Сапш не за мен: аз никога няма да се изправя пред такава дилема — аз съм на друга орбита. А вие, Саша, сте на същата орбита, по която се върти тази държава, на тяхната орбита сте и не можете да излезете от нея, затова ще бъдете изправен пред този проблем.

— Е, какво пък — каза Саша, — когато се изправя пред него, тогава ще го решавам. Но вашето решение не ме удовлетворява.

— Отказвам се от решението си, то беше необмислено — каза Всеволод Сергеевич, — просто говорех как би постъпил на мое място всеки разумен човек: той би вдигнал ръка, би постъпил така, както постъпват всички. Ето това е трагедията на Русия, трагедията на руския народ. Аз никого не осъждам, хората са си хора, човекът си е човек.

— А къде остава „особеното предназначение на народа“, къде остава неговата „особена мисия“? Ами неговото „християнско, православно начало“?

— Саша, с такива ли примитивни въпроси искате да опровергаете нашата… или хайде, моята философия?

— Аз не съм философ — възрази Саша, — но стигам до убеждението, че нито един народ няма месианска роля, месианско предназначение. Няма свръхнация, няма свръхнароди, има хора: добри хора, лоши хора. И ние трябва да създадем общество, в което никакви сили не биха ги принудили да бъдат лоши.

— Всяка идея за съвършено общество е илюзия, Саша.

— Да, съвършено общество няма и едва ли може да съществува. Но общество, което се стреми да стане съвършено, вече е прекрасно общество — възрази Саша.

— Нещо не забелязвам нашето общество да се стреми към това. Обществото се състои от човеци, а ние ги превръщаме в нечовеци — Всеволод Сергеевич стана, — ще си вървя. Утре аз мога и цял ден да спя, а вие сте на работа. Виждате ли, на вас дори ви повериха дърводелска работа, а на мен и това ми е забранено.

Саша се засмя.

— Имам си протекция.

И посочи хазяина си.

— Сава Лукич ми помогна.

— Че що да не помогна? — обади се Сава Лукич. — Тая работа трябва да се свърши. Началството нарежда.

— Ами тогава вземете и мен.

— Ти си човек умствен, учен си — каза Сава Лукич, — нашата работа няма да ти хареса.

Всеволод Сергеевич си тръгна.

Саша препрочете писмата от майка си, пак погледна бележчиците от Варя — кратки, сдържани, но дори в тях той откриваше някакъв таен смисъл. „Живея, работя, скучая… Чакаме те.“

Той също й пишеше кратко, обмисляйки всяка фраза: „Мила Варенка, когато получа пощата, веднага поглеждам няма ли нещо от тебе.“ Може и тя да види нещо скрито в думите му.

Това бе всичко, което можеше да си позволи. В Москва той не бе проявявал особен интерес към нея, сега тя може да възприеме този интерес само като тъга по свободата, по познатите, просто по жена… Саша не искаше да бъде разбран погрешно.

Може би като е написала „Колко ми се иска да зная какво правиш сега?“, тя е проявила повече смелост, повече решителност, а може и той да си го бе измислил, просто е искала да му вдъхне кураж: добро момиче, с добро сърце.

„Живея, работя, скучая… Чакаме те.“ Разбира се, зад тези думи все пак се крие нещо… Както и да е, той очакваше с вълнение и тези нейни кратки бележчици. Твърдата увереност на Варя в бъдещето обнадеждаваше и него.

Писмата на майка му бяха спокойни по тон, но нещо в тях го безпокоеше. В едно от тях тя му пишеше за леля Вера: „Вера се прибра от вилата, макар че там чудесно може да се живее и през зимата. Не иска да се блъска с дърва, с печка.“ В това съобщение нямаше нищо особено. Но и в следващото отново пишеше: „Вера зазими вилата.“ Какво ли може да означава това? Защо го споменава два пъти? От разсеяност ли? Да не се е случило нещо с леля Вера или с мъжа й, или с децата им, братовчеда или братовчедката? Той писа на майка си: „Как са със здравето леля Вера, чичо Володя (така се казваше мъжът й), Светлана, Валера (децата им). Къде са, как са?“

Трябва да успокои майка си. В същото писмо я помоли да потърси из чекмеджетата на бюрото студентската и шофьорската му книжка (при обиска не ги прибраха) и ако ги намери, да ги запази, докато той се върне — ще му потрябват. Написа това единствено за да я успокои, да я увери в скорошното си завръщане, да укрепи у нея надеждата, че ще го освободят. Самият той не се надяваше, че ще го освободят. Помоли я също да му изпрати някои книги за Великата френска революция от домашната му библиотека. В училище той задълбочено бе изучавал нейната история, интересуваше се и когато завърши, събираше книги, тъгуваше за тях, искаше му се да ги прочете отново. Писа й също, че работи на строеж на млекоферма, че работата е приятна, плащат добре, парите му стигат за храна и квартира, тъй че не е нужно да му праща.

Дълго писа писмото. Дори старата от печката му каза:

— Защо си вадиш очите? Постилай си, па лягай.

— Утре заминава пощата — отговори Саша, — трябва да го допиша.

Легна късно и се събуди, когато Сава Лукич вече закусваше.

— Аз ей-сегичка, Лукич!

Бързо се облече, уми се, седна да хапне от пържените яйца — те бяха вече на масата.

Старецът излезе на двора.

— Ти отивай — каза след него Саша, — ще те настигна, ще потичам.

Сава Лукич се върна веднага.

— Шейна с милиция…

— У нас ли идват?

— Знам ли?

Никакъв багаж не си е събрал, не е готов. Саша понечи да се върне за писмата — не искаше да ги докосват чужди ръце, но нямаше да успее да се приготви. Добре де, нека дойдат, ще почакат, къде ще се дянат.

Ето това е. Свършва животът му на Ангара. Къде ли, в кой ли лагер ще продължи сега? Сигурно вече никога не ще види майка си, баща си, Варя.

Извади цигара от пакета, запали. Погледна през прозореца — стъклото беше заскрежено, нищо не се виждаше. Ослуша се. Не се чуваше и скърцане на плазове.

Тропна се вратничката. Отвори се вратата — върна се Сава Лукич.

— Размина ти се, Саня — той се прекръсти, — слава тебе, господи.

— Накъде отидоха?

— Свърнаха зад оня ъгъл.

„Оня“ означаваше втория ъгъл, на първия казваха „тоя“.

— У кого ли отиват? Сигурно у Маслов.

— Лукич, аз ще отскоча дотам, после ще дойда на работа.

— Върви, върви — каза старецът, — не се притеснявай, ще се оправим.

Шейната чакаше пред къщата, в която живееше Маслов. Тук бяха и Всеволод Сергеевич и Пьотр Кузмич.

Саша тъкмо бе приближил, когато на вратата се показа Михаил Михайлович Маслов с куфар в ръка и раница на гърба. Кога бе успял да се приготви? Нима е живял с подреден куфар?

Пред Маслов крачеше милиционер с пушка, следваше го друг — висок изправен младеж с презрително свити устни, също с пушка.

Маслов сложи куфара в шейната, свали раницата от гърба си, сложи и нея вътре.

След това се обърна към Всеволод Сергеевич. Прегърнаха се, целунаха се. И с Пьотр Кузмич се прегърнаха и разцелуваха. На Саша подаде ръка. Саша я стисна, вгледа се в очите на Михаил Михайлович.

После го попита:

— Михаил Михайлович! Не искате ли да съобщите нещо на Олга Степановна?

— Всеволод Сергеевич има адреса й, той ще й пише.

Помисли малко и добави:

— Благодаря ви, че се сетихте…