Трийсет и пета и други години

26.

В приемателния пункт бяха три жени: едната на щанда за приемане на бельото, другата на щанда за предаване на изпраното, третата пишеше квитанции и вземаше парите.

Софя Александровна от самото начало бе поставена да предава бельото — трудна и нервна работа. Пакетите бяха тежки, обясненията с клиентите мъчителни: ту нещо липсва, ту бельото скъсано или лекьосано в пералнята, ту вместо фланелка в пакета сложени чужди гащета. За много от недостатъците в работата бе виновно предприятието, но и Люся, момичето, което приемаше бельото: тя го оглеждаше през пръсти, пропускаше дефекти, които трябваше да се отбелязват в квитанцията или с които бельото изобщо не биваше да се приема.

Тамара Фьодоровна, възрастна, мрачна, немногословна жена, която се занимаваше с квитанциите и парите и минаваше за старша тук, понякога й правеше забележки.

В отговор Люся, младо момиче, се сопваше:

— Ха, ще им мириша посраните гащи!

Тамара Фьодоровна не можеше да следи всичко: квитанциите са сложна, туткава работа, цената за пране на всяка вещ трябва да се впише според ценоразписа, не всички видове бельо фигурираха в ценоразписа, стойността трябваше да се определя по подобен вид, после да се изчисли общата сума, да се преброят парите, да се върне ресто и при това не бива да сгрешиш.

Софя Александровна обираше всичко. Тя не умееше да се разправя с клиентите, пък и не можеше да оспорва очевидното, веднага подписваше акта за липса или брак. Управителят Яков Григориевич беше много недоволен.

Яков Григориевич, прегърбен мрачен човек, отговаряше за пет пункта, идваше ту сутрин, ту към края на работното време, гледаше изпод вежди, мълчаливо изслушваше обясненията на Тамара Фьодоровна, неуверено топваше перото в мастилницата, тъпо се взираше в сведението, после драсваше някаква завъртулка, която трябваше да обозначава неговия подпис.

Преди да подпише документите за липса или брак, той ги разглеждаше с подозрение, дори от опаковата страна — дали няма някаква измама, после казваше на Софя Александровна:

— Преди вас никога нямаше оплаквания.

— Но нали не аз развалям бельото — оправдаваше се Софя Александровна.

— Угаждате на разни капризи. — И вземаше някаква покривка. — Как може в пералнята да са направили това петно?

— Но то не е отбелязано в квитанцията — възразяваше Софя Александровна.

— А защо трябва да бъде отбелязано? — избухваше Люся. — Когато приемах покривката, го нямаше. Какво си измисляте?

— Люся, вие не ме разбрахте — опитваше се да обясни Софя Александровна. — Точно това казвам: щом не е отбелязано в квитанцията, значи е направено в пералнята.

Така отговаряше Софя Александровна, макар че прекрасно виждаше небрежността на Люся.

— Че това петно ли е, то изобщо не се вижда — строго изричаше Яков Григориевич, — а вие не искате да обясните на клиента. Всичко стоварвате върху мен, аз трябва да се разправям с предприятието, да работя вместо вас.

И така всеки ден. И от ден на ден все по-често и по-грубо се заяждаха с нея.

Щом Яков Григориевич си отидеше, Софя Александровна си слагаше под езика хапче нитроглицерин, сядаше на табуретката и дишаше тежко. Тамара Фьодоровна мълчаливо ставаше и предаваше бельото на клиентите.

— Благодаря ви, Тамара Фьодоровна, вече ми поолекна.

Софя Александровна ставаше, отиваше при щанда. Мъчеше се някак да придумва клиентите, но те не искаха и да чуят, вдигаха още по-яростни скандали, крещяха, пишеха в книгата за оплаквания не само за лошото качество, а и за грубостта и невнимателното отношение на персонала.

— Оплакват се от вас — мрачно казваше Яков Григориевич, — ще трябва да ви наложа мъмрене.

— Знаете ли какво — отговори веднъж Софя Александровна, — тази работа е тежка за мен, имам болно сърце, освободете ме.

— Щом сте болна, първо трябва да получите категория за инвалидност — каза Яков Григориевич, — инак мога да ви освободя за несправяне с работата. Мога да подам докладна до директора на предприятието: предвид оплаквания от клиенти.

— Можете да я освободите по собствено желание — изведнъж се намеси Тамара Фьодоровна.

— А с кого ще я заменя?

— Вие мислете! Затова сте управител, за да мислите. Виждате, че тя е възрастна, болна жена, защо я тормозите?!

— Я по-добре си мълчете, Тамара Фьодоровна, знаете ли кого защитавате? Ами че нея никъде няма да я вземат, синът и е в лагер.

— Той не е в лагер… — подзе Софя Александровна.

Но Тамара Фьодоровна я прекъсна:

— Това си е нейна грижа — дали ще я вземат. Тя не може да работи тук, виждате. А вие нямате право да тормозите трудов човек, имаме съветска власт!

— Кой, кой я тормози? — замънка Яков Григориевич.

— Вие! Вие я тормозите. Ние ще го потвърдим.

— Точно така — внезапно заяви Люска, — непременно ще потвърдим.

Яков Григориевич помълча, после мрачно подхвърли на Софя Александровна:

— Подайте заявление за напускане по собствено желание.

Така приключи работата на Софя Александровна в пералнята.

И изникна проблемът за нова работа.

Софя Александровна обсъди този въпрос със сестрите си Вера и Полина, със съседката от входа, старата арменка Маргарита Артьомовна и, разбира се, с Варя.

Варя се радваше, че Софя Александровна бе напуснала пералнята.

— Трябва ви спокойна, седяща работа.

— Но къде да я намеря?

— Ще търсим.

Варя помисли най-напред за Вика Марасевич. Тя има много влиятелни познати — може да помогнат. Пък и баща й, професор Марасевич, дава консултации в поликлиниката на „Гагаринский“, може да уреди Софя Александровна в регистратурата. Това щеше да бъде чудесно — близо до лекари.

Варя се обади по телефона у Вика. Слушалката вдигна Вадим, Варя веднага позна гласа му…

— Здравей, Вадим…

— Здравейте… Кой е на телефона?

— Варя Иванова, спомняш ли си? Сестрата на Нина.

— А… — провлече Вадим и сухо добави: — Кажете.

— Търся Вика.

— Вика я няма.

— Кога ще се прибере?

— Никога. Тя вече не живее в Москва.

— А, така ли?

— Да, така. Всичко хубаво. Поздравете Нина.

И затвори телефона.

Някак грубо говореше. Странно. Какво ли се е случило с Вика? Да не е в затвора?

С мъжа й, Архитекта, май всичко е наред, името му се чува… Но какво става с Вика?

По-късно Варя научи, че Вика се е омъжила и е заминала за чужбина.

Но в онзи момент отсъствието на Вика я огорчи — тя сигурно би могла да помогне.

Варя се обърна за помощ дори към Зоя. Майката на Зоя продаваше билети в кино „Карнавал“. Може да търсят още една билетопродавачка?

Зоя разпалено се захвана да търси работа. Надяваше се, че така ще може да възстанови приятелството си с Варя.

Всеки ден съобщаваше на Варя новини, обнадеждаващи новини.

В „Карнавал“ наистина засега нищо не ставало, но можело да се освободи място в „Арс“, в техния блок, това ще бъде просто прекрасно.

После се оказа, че в „Арс“ засега нищо не става, но има място в кино „Художественний“ на Арбатския площад. Майката на Зоя познавала всички директори на кина, тя изобщо имала много връзки.

После се заговори за кино „Прага“, пак до Арбатския площад… После за кино „Юнион“ край Никитските врати…

Минаха две седмици и Варя престана да вярва на Зойкините приказки — страх я е да си признае, че нищо не може да направи.

Ще трябва да помоли Игор Владимирович. А никак не й се щеше. След онзи случай с цветята отношенията им се попромениха. Игор Владимирович, както и преди, се държеше с нея добре, приветливо се усмихваше, вземаше я на технически съвещания, на няколко пъти дори я изпрати — бяха в една посока, но беше сдържан, разбираше, че писмото за цветята естествено не е предизвикано от приказките на съседите. Просто Варя го държи на разстояние. Но външно всичко си оставаше както преди. И Варя се страхуваше, че ако се обърне към Игор Владимирович, молбата й може да бъде изтълкувана погрешно. Не и се искаше да го приобщава към проблем, свързан с майката на Саша.

Ала нямаше друг изход.

— Имам една позната — каза Варя, — живее в нашия блок. Много добре я познавам и много я обичам. Самотна възрастна жена, честна, добра и почтена. Отдавна е разведена с мъжа си, а по-миналата година арестуваха сина й. Сама е. Няма от какво да живее. Работеше в пералня, на щанда за получаване на бельото, но тази работа е тежка физически и нервна. Наложи се да напусне. Тя е образована жена, завършила е гимназия и може да върши всякаква канцеларска работа. Дали не може да й се намери място при нас или в друга проектантска организация? Можете ли да ми помогнете? Разбира се, някъде близо до Арбат, нали виждате каква блъсканица е по трамваите.

— При нас ли? — попита Игор Владимирович. — Но, Варенка строителството на хотела приключи, ние не се занимаваме с довършителните работи. А нашето бюро започва да проектира други обекти. Още не са определени окончателно. Може би дори предстои реорганизация, говори се за това, ще ни слеят с други проектантски ателиета, значи — нови щатове. Изобщо когато се реши всичко това, може да опитам да направя нещо. Искам да кажа, при нас. А колкото до друго място… — той се замисли, — ще опитам да потърся. Какво може да работи тази ваша приятелка? Между другото как се казва?

— Софя Александровна Панкратова.

Той си записа на календара.

— Да! Та какво, казвате, може да работи?

— Всякаква канцеларска работа. Да подшива документи, да регистрира, може да бъде секретарка — тя е много старателен и коректен човек. Счетоводителка, касиерка. Не, касиерка не бива. Може да я излъжат с парите. Деловодителка.

— Има ли някаква професия?

— Всъщност не знам. Напоследък работеше в една пералня, но това беше случайна работа. Просто й беше близо до вкъщи.

— Ще опитам да намеря нещо — каза Игор Владимирович, — но мисля, че по-реално е да почакаме да мине реорганизацията и да утвърдят новите щатове. Виждам, че много сте загрижена за съдбата на тази жена — усмихна се Игор Владимирович.

— Да — каза Варя, — тя ми е много близка.

И допълни:

— Намира се в много тежко положение. Трябва да й се помогне.

Вечерта Варя разказа на Софя Александровна за разговора си с Игор Владимирович. Не вярваше много в този вариант, но искаше да окуражи Софя Александровна, да й вдъхне надежда.

— Между другото, Софя Александровна, имате ли някаква професия? Моят началник ме попита.

— Професия ли? Нямам определена професия, Варечка. Завърших гимназия… Коя ли година беше? 1910-а. Е, мислех да уча в консерваторията… Имах хубав глас. Но се омъжих, родих Сашенка. После войната, революцията. Когато Саша поотрасна, май беше двайсет и втора или двайсет и трета година, започнах да работя, по-точно да поработвам по малко. Разбираш ли, Павел Николаевич, бащата на Саша, е много строг, взискателен човек, всичко трябва да става навреме — и закуската, и обедът, и вечерята. И вкъщи да има ред. И всичко да е изпрано, изгладено. Затова не можех да постъпя на постоянна работа, щях да се прибирам късно. Тъй че си търсех такава работа, която да не ме откъсва много от къщи. По едно време продавах лотарийни билети, спомням си, имаше лотария за оказване помощ на гладуващите в Поволжието. Разбира се, трябваше да обикалям апартаментите, а тогава още не всички асансьори работеха. Но бях млада, справях се. Затова пък винаги можех да отскоча до магазина, до вкъщи, да сготвя, да свърша едно-друго. Наистина печелех малко. На процент. После продавах озонатори.

— Какво е това?

— Ами озонаторите се окачват в тоалетните за премахване на лошите миризми. Нали ги знаеш, едни кутийки с дупчици, а в кутийките има памучни възглавнички, напоени с разни ароматни вещества. В средата на двайсетте години, когато се появиха, бяха на мода, а после много бързо излязоха от мода. И не се купуваха. Вярно, доста смешно беше — тя се разсмя, — отиваш в някой апартамент. „Купете си озонатор.“ „Какво е това?“ Обясняваш, показваш. За тази цел понякога трябва да влезеш в тоалетната, за да покажеш как се окачва. А тоалетната може да е заета, чакаш. И апартаментите са общи, за няколко семейства. Значи трябва да решат всички обитатели. Това нещо струваше някакви си 2–3 рубли, но все пак трябваше да го платят общо. Обаче някой отказва — не ми трябва вашият озонатор. Останалите са за, един против. И не купуват: ха, защо оня ще диша приятен въздух срещу моите пари?! Не! Тогава никой няма да се наслаждава на този аромат — Софя Александровна пак се засмя, — та се наложи да кажа сбогом на озонаторите. Станах застрахователен агент. Застраховах живот, застраховах имущество от пожар и така нататък. И тази работа, общо взето, беше прилична. Но разбираш ли, много малко хора се застраховаха. Преди да застраховаш някого, трябва да го уговаряш цял час. А той отговаря: Че какво да застраховам? Какво имущество имам аз? Маса, креват, три стола. Какъв пожар може да стане в тухлена къща? Някой пък каже: „Вас, агентите, много ви бива да приказвате, ама дойде ли човек да си иска парите, хич не искате да го видите.“ А това между другото е истина: ние, агентите работехме на процент, гледахме повече да застраховаме, инспекторите пък, обратното — гледаха да не платят или да платят колкото може по-малко… С една дума — доста унизително. Понякога направо ме гонеха. Но друго е важното. Там, разбираш ли, все свикваха най-неочаквани събрания. Отидеш към пет часа да предадеш квитанциите и парите — и стоп! Остани на събрание! А аз трябва да се прибера, скоро ще си дойде от работа Павел Николаевич, трябва да му сервирам яденето. Веднъж останах на събрание, но той ми вдигна такъв скандал, че се наложи да напусна работа. Каниха ме да пея по радиото, макар че не бях учила, но Павел Николаевич категорично ми забрани. Така си останах без професия, Варенка, по-точно с най-прозаичната професия — домакиня.

На гости у Софя Александровна дойде Вера, енергична, дейна. Похвали сестра си, че е напуснала пералнята.

— Добре си направила. Не е за тебе тази работа. Ще ти потърсим друга, лека, спокойна. А засега потърпи. И престани да се инатиш. Поне заради Саша.

Забележката за ината се отнасяше за отказа на Софя Александровна да приема парите, които и изпращаше Марк Александрович. Вярно, той ги пращаше направо на Софя Александровна. Тя му върна още първия запис. Тогава Марк Александрович прати парите до Вера, помоли я да убеди сестра им да ги приеме и продължи да изпраща всеки месец.

Софя Александровна не ги вземаше и Вера ги внасяше в книжка.

— Трябва добре да прецениш — трезво и обясняваше Вера, — колко ти праща Павел Николаевич?

— Петдесет.

— Двайсет пращаш на Саша, двайсет и пет ти е наемът. Нищо не ти остава за препитаване — някакви си пет рубли. Защо отказваш да приемаш парите на Марк? Казал нещо неприятно за Саша. Но разбери неговото положение. Не е могъл нищо да направи за Саша, макар че е опитвал. Той ми разказа, кле се, че е говорил с хора от най-висок ранг, нямам основание да не му вярвам. Много добре знаеш — Марк не би лъгал. Пък дето казал нещо за правителството, за Сталин, какво да се прави, такъв си е, комунист, вярва, че точно така трябва да бъде, че всичко е правилно, справедливо. И това е негова лична работа — какво да мисли за тези неща.

— Не ми трябват неговите пари.

— Добре, да речем, че е така. На тебе не ти трябват. Ами на Саша? Скоро присъдата му ще изтече. В Москва няма да го пуснат, трябва да знаеш и да се съобразяваш с това. Значи ще трябва да замине за някъде, да се уреди, в неговото положение това няма да стане лесно, Соня, погледни реално. Това вече няма да е Сибир, където той живее с 20 рубли на месец. Ще струва неколкократно по-скъпо. Ще има местения, търсене на работа, несполуки. Соня, ти трябва да разбереш неговото положение. Ще му трябват пари, инак е загубен.

— Добре — съгласи се Софя Александровна, — нека тези пари се пазят в твоята книжка, ако потрябват на Саша, ще му пращаме. В края на краищата те го хвърлиха зад решетките, те го пратиха на заточение, сега ще го разтакават из цялата страна, нека те му помагат със своите пари.

— Соня! Защо говориш така? Нима Марк го е затворил?

— Да, Марк го затвори. Марк или някой като Марк. Те всички са еднакви, правени са по калъп. Брат ми бил? Да, брат ми е! Но въпреки това не смятам нищо да му прощавам. И то не заради Саша. Какво вършат с Русия? Докъде докараха хората?! На какво заприлича самият той, твоят Марк?! У него не остана нищо човешко. Той е една машина за изливане на чугун и стомана.

— Несправедлива си, Соня. Добре знаеш колко те обича Марк. Аз и Полина за него сме просто сестри, а ти си любимата му сестра. И Саша е неговият любим племенник.

Софя Александровна я прекъсна:

— Това беше някога. Сега той има само един любим човек — Сталин. Ами че те всички са заслепени, като коне с капаци са взрени само в това име, не искат да мислят какво върши, за тях той е бог, повече от бог, защото за вярващия в бога съществуват понятия добро или зло, милосърдие, изкупление, състрадание, а за тях няма нищо такова. За тях има само Сталин. Той е техният бог, той е тяхната съвест.

Тя си пое дъх.

— Добре, стига за това. Сега за мен е важно да си намеря работа.

— Не е проблем да си намериш работа — каза Вера, — но все пак работата ти трябва да е близо до вкъщи.

— Сега е по-лесно — има метро.

— И все пак по-добре да ти е близо. Аз търся, Полина търси, и нейният мъж, и моят мъж. Питаме познати, ще намерим нещо.

Ала най-добрия и най-практичния съвет даде Маргарита Артьомовна, съседката на Софя Александровна, стара мъдра арменка.

— Недейте да търсите работа, Софя Александровна — каза тя, — вземете да гледате деца от нашия блок. Ето Гурови имат момиченце на пет годинки, Сонечка, името и е като вашето, много добро дете, а Гурови работят, и двамата са инженери, няма на кого да я оставят. Взеха си домашна помощничка от село, но не й дават жителство, наложи се да я освободят. Имат и по-голямо момиченце — на 10 години. Но то е на училище до два часа. Гурови търсят на кого да оставят Сонечка до два часа. После, Фортунатови — и те работят, момченцето им, Боря, е на четири годинки. Две баби имат, но не се разбират помежду си, идват през ден, ама и те след два часа — шетат си из къщи. Ето ви още едно дете.

Но те май ходят лете на курорт — каза Софя Александровна.

— Да, майката на Фортунатов има вила, през лятото може да пратят момченцето там. Но не за цялото лято. Старата няма цял ден да се занимава с детето, има си работа по градината. Друго. Зоя Величкина е в съвсем безизходно положение. Нали познавате Зоя Василиевна Величкина от трети вход? Миналата година мъжът и почина.

— Познавам я.

— Така, та тя е лекарка, работи някъде в Соколники, а детето води в детската градина при завод „Сърп и чук“, където работеше покойният й мъж. Представяте ли си колко път бие? Принудена е да става, кажи-речи, в пет часа сутринта. С удоволствие ще даде момиченцето си в групата. Освен това Любов Михайловна Сапожникова, художничката, нейният мъж работи, а тя рисува вкъщи, прави копия от портретите на вождовете, няма кой да изведе детето на разходка — ето че станаха четири. Не знам, но те са в състояние да плащат по 25 рубли, стават 100. Ще излизате с децата в задния двор, там има дървета, тихо е, хубаво е. Ако времето е лошо, може да ги прибирате у някого, поред. Между другото Гурови имат самостоятелен двустаен апартамент.

— Не знам — замисли се Софя Александровна, — нали ще е от девет до два, децата ще трябва да се нахранят, а къде?

— Всичко може да се уреди — уверено отговори Маргарита Артьомовна, — родителите ще се разберат помежду си. Ще видите, и други ще се кандидатират.

— Не, повече от четири деца не бива, няма да се оправя с повече.

— Разбира се — съгласи се Маргарита Артьомовна, — четири стигат.

Софя Александровна води групата само през април и май, после децата се пръснаха, кое на вила, кое на село при баби и дядовци.

Веднъж Софя Александровна срещна на двора домоуправителя Виктор Иванович, той се спря, попита я:

— Защо не разхождате децата?

— Лято е, едни са на вила, други на село.

Виктор Иванович помълча, после каза:

— Отскочете до „Левшинский“ №5, в бюрото за инвентаризации, потърсете Афанасий Петрович, кажете му, че аз ви пращам, носете си паспорта. Там търсят временно хора, ще поработите до есента.

Софя Александровна отиде в бюрото за инвентаризации и я взеха. Помагаше на друга жена, щатна служителка в бюрото, да подреждат документи, чертежи, строителни планове, проектосметни документации. Всички тези книжа отдавна не бяха разпределяни, тъй че работата беше много и доста интересна: Софя Александровна знаеше почти всички сгради по Арбат и пресечките му.

Документите грижливо се подреждаха в големи папки, прошнуроваха се и се поставяха на рафта по ред на номерата на сградите. На бюрото имаше списък на документите, които трябваше да фигурират в инвентарната книга, и ако липсваха, налагаше се да ги търсят; понякога ги откриваха в папка на друга сграда. Проверяваха и оформянето: има ли дати, подписи и тъй нататък.

Софя Александровна вършеше всичко старателно и началничката беше доволна от нея. Работеха в сутерен, но не беше влажно. През решетките на прозореца на нивото на тротоара дори проникваше слънчева светлина.

Имаха си котлонче, чайник, стопляха си обеда, правеха си чай и Софя Александровна се чувствуваше тук добре, уютно. Получаваше 70 рубли на месец.

Но за децата от групата си спомняше често, особено често — за дъщерята на Гурови, Сонечка.

— Такова умно, способно момиченце — разказваше на Варя, — като попивателна. Вкъщи е слушало много приказки и дори с мен говореше така: „Софя Александровна, хубавице моя, прочетете ни нещо!“ Замислях ли се, питаше: „Каква мъка те е налегнала, Софя Александровна?“ Удареше ли се някой: „Не плачи, младо юначе.“ Веднъж каза на едно друго момиченце: „Хайде де, играй, стара вещице!“ Аз и казвам: „Сонечка, не се говори така.“ А тя отговаря: „Дядото в приказката така се кара на бабата.“

Софя Александровна се усмихна.

— Смешни дечица, и всичките различни. Имаше едно момченце, Боря Фортунатов, невиждан симулант, представи си. Много хитър. „Боря, прибери си играчките!“ „Не, не мога, болен съм…“ „Какво те боли?“ „Нослето ми плаче…“ Веднъж обядвахме у Гурови, сипах им супа от киселец. Боря отказа да яде: „Не е супа, ами някакво блато.“ Забележи какво точно сравнение измисли! Веднъж падна и аз му казвам: „Стига си плакал. Срамота е.“ „Не, не е срамота, а ме боли, ударих се в улицата.“ „Вече ти мина. Ставай!“ „Не мога да стана, паднах убит.“ А веднъж се напъхал под кревата. „Излизай!“ „Не, тук е хубаво. В стаята е ден, а под кревата е нощ.“ „Добре, добре, излизай, нали си добро момче.“ „Не, не съм добър, аз съм немирник!“

Варя се чудеше на добротата на Софя Александровна, беше доволна, че тя си намери някаква радост в живота, поне донякъде се откъсна от мъчителните си мисли и тревоги по Саша.

— Изобщо — продължи Софя Александровна — децата са страшно наблюдателни и имат много точно чувство за думата. Слагам на едно момиченце баретката и му казвам: „Я виж колко хубаво ти седи.“ Тя ми отговаря: „Седи ли? Главичката няма дупе!“ Пак тя гледа картинка, където е нарисувана гора, и пита: „А в гората има ли вълци?“ „Има.“ „Ами тебе страх ли те е?“ „Страх ме е.“ „А пък леля Аня не я е страх, тя има железни зъби.“ Или пък ме пита за нашия киномеханик: „Защо чичото се казва Яков? Той много ли е як?… Леличката се казва Люда, тя людоедка ли е?“ Смешни дечица.

— Наесен ще си дойдат, пак ще съберете групата — каза Варя.

— Може би. Харесва ми да се занимавам с тях. Вярно, има грижи по тях. Един имал пиш, друг пък „голяма работа“. Хреми, настинки, връзките на обувките им се развързали. Децата са и доста упорити. Казвам на Боря: „Боря, не ходи без шапка!“ А пък той: „Аз не ходя, а тичам.“ И не я слага. Страх ме е, че през зимата ще ми е трудно с тях. Изобщо ще видим… В инвентаризационното бюро също съм добре. Работата е много, но знаеш ли, дори е интересна. Има термини, които никога по-рано не съм чувала: хелиографно копие, паус, разрез, спецификация, проекция.

На Варя тези термини й бяха добре познати, тя беше техник, учеше в строителен институт.

— Сега имаме една и съща професия с вас — пошегува се тя.

Вкъщи я очакваше писмо.

Почеркът и беше познат, Варя отвори плика, погледна подписа, да, разбира се, писмото беше от Игор Владимирович.

Варя пусна писмото на коленете си и дълго седя така, замислена.

Хубаво, искрено писмо. Чудесен човек е Игор Владимирович и сигурно животът й с него би бил лек, безгрижен, празничен и весел. Той е човек от елита, от „галениците“ и всички блага, дадени на елита, са достъпни и за него. Достъпни са благодарение на неговия талант и трудоспособност, а не защото е послушен. Това не е малко, никак не е малко, именно затова тя изпитва уважение към Игор Владимирович. Но животът, който й бе изглеждал приказен само преди година, към който се бе стремила от своето бедно комунално жилище, вече не я привличаше. Сега знаеше и обратната страна на медала: тя не може и не желае да живее безгрижно и без много да му мисли, докато наоколо страдат, измъчват се, умират гладни деца, старци, старици. Безсилна е да се бори с глада и лъжата, не знае как да се бори, но няма и да се весели на този пир.

Тя чака Саша… Саша знае как трябва да живее, знае как трябва да живее тя! Особено сега, след всички изпитания, през които трябваше да премине. Разбира се, няма да му е леко, когато се върне, всички казват, че няма да му разрешат да живее в Москва. Но където и да живее, тя е длъжна да му помогне. Всеки човек се нуждае от някаква опора. Именно тя, Варя, ще бъде опора за Саша, той няма друга опора!

Ала я измъчваха думите, които й каза Нина в кавгата им заради снимката на Саша, не можеше и не можеше да ги забрави. Тогава Нинка се развика: „Щом Саша ти е годеник, защо не го дочака, ами се повлече с оня мошеник?“ Нима и Саша ще приеме брака й с Костя като предателство? Но това не беше предателство! Тя беше хлапачка, нищо не разбираше, искаше само да бъде независима и мислеше, че омъжването ще й даде независимост. Сгреши. Не бе писала на Саша за Костя, не искаше да го огорчава, това би го наранило. Но когато той се върне, ще му разкаже всичко и Саша всичко ще разбере и ще й прости за Костя.

Варя дълго обмисля отговора си до Игор Владимирович. Какво и как да му отговори: с писмо, или по-добре да си поговорят? Да му каже истината в очите. И реши: все пак по-добре е да поговорят. Тогава онзи, техният втори, отделен от служебния живот ще свърши.

Варя избра удобен момент и влезе в кабинета на Игор Владимирови.

— Игор Владимирович, идвам по повод вашето писмо.

Той пребледня.

— Е?

— Искам да ви кажа следното: обичам един човек, той е далече оттук и ще се върне след година. Чакам го.

Той помълча, овладя вълнението си и отговори с мека усмивка:

— Щом е тъй, Варенка, и аз ще чакам…