Трийсет и пета и други години

21.

Шарок беше като изстискан, не си доспиваше — разпитите се провеждаха всяка нощ, доклади пред началството всеки ден, съвещания при Молчанов през ден, подследствените — кадрови троцкисти и децисти21, докарани от затвори и лагери, не даваха показания, от нищо нямаха страх, нито от изтезания, нито от палки, нито от „конвейер“, нито от заканите за разстрел, мразеха Сталин, мразеха органите за държавна сигурност, не се хващаха на никакви въдици, не вярваха на нито една дума на следователя. Хора с дългогодишен лагерен опит, те отговаряха така, че да нямаш за какво да се заядеш, а да наклеветят себе си или другиго — и дума не можеше да става. Бяха докрай верни на Троцки, беше невъзможно да ги накараш да дадат показания, че Троцки е терорист, убиец и шпионин.

От тази проклета работа дори косата на Шарок взе да капе.

Една сутрин майка му се втренчи в главата му отзад.

— Нещо май почваш да оплешивяваш, синко…

Той изръмжа нещо, майка му обидено сви устни: човек вече и истината да не му каже, пък роден син е, жали го, от толкова трепане може и да се поболее.

През тези три седмици непрекъснати нощни разпити Шарок много се промени. С онези, с които можеше да бъде груб, нагъл, нахален, винаги се държеше грубо, нагло, нахално, но черната работа оставяше за другите, за изпълнителите, не искаше да си мърси ръцете.

И като юноша никога не се биеше — страх го беше да не му върнат удара, и доскоро не можеше да преодолее този страх. Пред него събаряха човека на пода, удряха го с гумени палки, Шарок се навеждаше, разтърсваше му главата, настояваше за признание. Но той никого не поваляше, не удряше с гумена палка, не риташе с ботуши.

А сега и той поваляше, риташе с ботуши, биеше с гумена палка.

Изкара го от търпение Лидия Григориевна Звягуро, докарана от сибирско заточение, стар партиен член, изключена още през 1927 година, децистка, привърженичка на Сапронов, а тия са най-безумните, най-непримиримите фанатици, гадове и мръсници!

Отказа дори да разговаря.

— Къде е синът ми Тарас?

Какъв ще е тоя Тарас? В делото няма никакъв Тарас, и в старото, донесено от архивата дело в графата „семейно положение“ ясно пише: „Деца няма“.

— Вие нямате деца.

— Откъде знаете?

— Ето вашето дело, разпита от 1927 година.

— Тогава нямах, сега имам.

— Та на колко години е синът ви?

— На седем.

Шарок я загледа изненадано. Син. На седем години. Кой ли може да е пожелал тая грозна старица с изпъкнали зъби? И на, моля ви се, родила. Впрочем за затворника и заточеника всяка жена е жена, па била и столетница — на, от двайсет и седма година е по затвори и лагери, но надула корема, на нейните години, странно!

— Късничко сте се сдобили с дете.

— Това си е моя работа.

— Разбира се — уморено се разсмя Шарок, — щом сте могли… Та къде е, значи, вашият син?

— Вас питам къде е синът ми?! Закараха ме от Ангара в Красноярск, въведоха ме в управлението, Тарасик остана долу, в приемната. Повече не го видях. Изведоха ме, качиха ме в една кола, после на влака и ме докараха тук, на Лубянка. По пътя обявих гладна стачка, гладувам и сега, настоявам да ми се каже къде е синът ми и какво става с него.

Шарок я гледаше с интерес. Изглежда, получава своя шанс. Такива като нея обикновено не се страхуват за съдбата на близките си, зарязват всичко в името на политиката. Но излиза, че тая баба живее не само за политиката, но и за сина си.

— Вие не бива да гладувате — каза Шарок, — оставете това, защото ако умрете, синът ви ще остане сирак.

Придърпа мастилницата, бележника си.

— Точно: фамилно, собствено, бащино име на детето?

— Моето фамилно име е Звягуро, синът ми се казва Тарас Григориевич.

— Къде са документите му? Актът за раждане?

— Той няма документи, няма акт за раждане.

— Защо?

— Има ли значение?

— Лидия Григориевна — меко каза Шарок, — аз съм готов да ви помогна. Изолирайки родителите, органите са длъжни да се грижат за малолетните им деца. Сигурно и за вашето дете са се погрижили. Ако е така, трябва правилно да оформим документите, та после да можете да го намерите. Ако си е тръгнал от приемната сам, ще обявим издирване. За това са нужни отличителните му белези.

— Обикновено момче, седемгодишно, светлорусо, синеоко, не може да казва „р“, облечено с бяла риза и кафяви панталонки. Палто от синьо сукно, подплатено с вата, дебел сив шал, валенки… У него няма документи, и изобщо за него нямам документи, осинових го в Сибир, родителите му загинаха. Знае си името — Тарасик, познава мен като майка, Лидия Григориевна.

Ясно. Стара мома, привързала се е към своя Тарас, съвсем е откачила, заради него ще бъде готова на всичко.

— Оформено ли е осиновяването? — попита Шарок.

— Задавате ми странни въпроси. Как мога да оформя осиновяване? Нали нямам паспорт, къде да го впишат. Но Алфьоров, вашият пълномощник в района, където бях заселена, е в течение, писах му официално.

— Да — замислено продума Шарок, — много сложна работа. Вие нямате никакви формални права над това дете. Не е ваше дете. И ние не сме длъжни да ви даваме сведения за него.

— Той е мой син — каза Звягуро, — аз съм го възпитала. И той смята мен за своя майка.

— Да, да, естествено — съгласи се Шарок, — по човешки ви разбирам. Привързали сте се към детето, то се е привързало към вас. Но нямаме право да игнорираме формалната страна — нито аз, нито кой да е друг. В страната има хиляди затворници и ние можем да говорим само за техните истински, законни роднини. Разберете ни! Всеки може да обяви някого за свой син или дъщеря! Момчето е сирак, сигурно ще го приберат в детски дом и това е.

— Докато не ми съобщите каква е съдбата му, няма да прекратя гладната стачка.

— Не се поставяйте в глупаво положение. Никой няма да обърне внимание на вашата гладна стачка. Каква гладна стачка в обща килия? Вие не вземате дажбата си, но ви хранят другите затворници. Сега не е двайсет и седма година. Тогава са обръщали внимание на гладните стачки, но сега не, много важно, че гладувате, нима не разбирате това?

— Както желаете — отсече Звягуро. — Докато не ми дадат точни сведения къде се намира синът ми, ще гладувам и няма да измъкнете от мен нито дума.

— Добре, да речем, че науча и ви съобщя, че той е в еди-кой си детски дом, еди-къде си. И после?

— Ще знам къде е. Засега това ми е достатъчно. Вие може да ме разстреляте. Но докато съм жива, искам и имам право да зная какво става със сина ми.

— Нямате никакво право, обясних ви. До където и да пишете, не можете да го наречете свой син, той не ви е син, дори не е осиновен от вас, просто е едно чуждо дете, затова никой няма да обърне внимание на оплакванията ви.

Той замълча, заразглежда Лидия Григориевна. Колко е страшна, мале мила! Но името й е гръмко — Звягуро! Имаше я в учебника по история, вярно, сега са я махнали. Ако „разпее“ такава фигура, ще може да заличи несполуката с Рейнголд.

Шарок се облегна на стола си.

— Лидия Григориевна! Вие сте умен човек и опитен политик. Добре разбирате безполезността и безсмислието на претенциите си и не съм длъжен да търся някакво случайно срещнато от вас сираче. То няма да умре от глад, ще го настанят в детски дом, но естествено, не под фамилното име Звягуро, няма право на това. Ще го настанят под име, което никога няма да научите, няма да научите и в кой детски дом е изпратено. Вие добре разбирате всичко това, но, изглежда, привързаността ви към момчето е по-силна. Това е много човечно и аз ви съчувствувам: моите и вашите дела ще отминат, ще се забравят, ей този кабинет — той посочи с жест стаята, бюрото, — ей тези книжа, ние с вас, а детето ще остане — то ще живее. И вие трябва да живеете заради него. Аз разбирам, идеите, възгледите са много важно, значително нещо, но детето е по-важно и по-значително. Ще говоря направо. Ние не само ще намерим сина ви, но и ще ви помогнем да се върнете при него. Но и вие ни помогнете.

Тя седеше все така с наведена глава и гледаше настрани с изплъзващи се очи.

Шарок продължи:

— Ако останете в положението, в което сте сега, вие не сте нужна на своето осиновено момче, прощавайте, как се казваше?

Тя не отговори, остана с наведена глава, загледана встрани, очите й все така се изплъзваха.

Шарок оцени нейното мълчание: мъчи се да отгатне какво ще й предложи той, готви се за отпор, а може би и за съгласие.

— Ако останете в това положение, вие сте обречена на затвори, лагери и заточения — продължи Шарок, — виждате какво става. Партията засилва борбата срещу антипартийните, срещу антисъветските елементи…

Нарочно наблегна на думата „антисъветски“ — те винаги негодуваха, протестираха, когато ги наричаха така. Но Звягуро не проговори.

— Партията ще доведе докрай борбата си срещу антипартийните, антисъветските елементи — каза Шарок, — с опозицията е свършено, народът и партията я отхвърлиха, тя няма никакви шансове. Представлявате ли вие опасност за партията, за народа? Не! Едно помръдване на пръста — и изчезвате. Върнете се при партията, при народа, помогнете им да строят социализма, нали заради това сте се посветили на революцията.

Шарок поспря, очакваше реакцията на Звягуро. Но тя все така мълчеше, седеше с наведена глава, отбягваше погледа на Шарок, като че търсеше нещо с очи по пода.

— Знам какво ще ми отговорите: родил съм се, когато вие сте членували в партията, и не е моя работа да ви убеждавам. Но не аз ви убеждавам, убеждава ви партията, убеждава ви народът, ако щете, вашият син, когото вие захвърляте на произвола на съдбата.

Отново направи пауза, но тая проклетия Звягуро продължаваше да мълчи и седеше, без да помръдне…

От друга страна, мълчанието й обнадеждаваше Шарок — слуша, не възразява.

— Помогнете ни да обезвредим политически Троцки. Той е развил в чужбина антисъветска кампания, внася разкол сред работническата класа, доставя материали на буржоазните средства за пропаганда, оттам ръководи дейността на терористични и подривни групи на територията на Съюза. Действувал е чрез „Обединения център“ в Москва, в който са влизали, от една страна, Зиновиев, Каменев и другите зиновиевци, а, от друга — бившите троцкисти Смирнов и Мрачковски. По нареждане от този център бе убит Киров, били са подготвяни терористични актове срещу другаря Сталин и други членове на Политбюро. Нищо ли не знаехте за това? Ето че научихте от мен. И ни помогнете да нанесем последен удар на Троцки и троцкизма. За това ни помагат много бивши зиновиевци, троцкисти и децисти. Помогнете и вие. Не възнамеряваме да ви съдим. Искаме да свидетелствувате, че такава терористична организация е съществувала, че са били давани директиви за терор. Какви, къде, как, на кого — сама ще решите. Това е технически въпрос. Важното е да потвърдите: Троцки е ръководил от чужбина заговор чрез Зиновиев, Каменев, Смирнов, Мрачковски и още някои… Не смятаме да ги съдим. Искаме да нанесем последен удар на Троцки. Всички честни хора ни помагат, помогнете и вие. Не вършите никакво предателство. Не е срамно, не е позорно да се откажете от една погрешна линия, от една безполезна борба. Затова пък като запазите своя живот, вие ще запазите и живота на осиновеното си дете. Нали знаете какви са, за съжаление, нашите детски домове.

Мълчанието й започна да дразни Шарок, той повиши глас:

— Лидия Григориевна! Обясних ви всичко, и то достатъчно разбрано. Вие трябва да направите избора. Не настоявам за незабавен отговор. Помислете, утре ще ви извикам.

Без да вдигне глава, тя попита:

— Какво ще стане с Тарас?

— Още щом получа от вас положителен отговор, ще взема мерки. Нещо повече, ще го докараме в Москва, ще ви го покажем, ще оформим осиновяването и ще го настаним в най-добрия московски детски дом, а ако пожелаете, ще го изпратим при вашите роднини — той прелисти делото, — мисля, че в Ярославл имате племенник, та ако поискате, ще изпратим вашия Тарас при него.

— Ясно — тихо продума Звягуро, — а ако не се съглася да участвувам в тази комедия, няма да издирите Тарас и нищо няма да направите за него.

— Абсолютно нищо — потвърди Шарок, — можем да ви помогнем само по изключение, ако и вие ни помогнете.

Погледна я спокойно, дори някак съчувствено, но вътрешно тържествуваше: върла комунистка, още преди революцията е била на каторга, ето и ние осем години я размотаваме по затвори, лагери и заточения, и той ще прекърши точно такава жена, намери й слабото място, намери й ахилесовата пета. Сама си каза за Тарас.

Обаче районният пълномощник Алфьоров нищо не е писал за тоя Тарас, дал е характеристика: кадрова, непримирима децистка, а че отглежда дете не е писал, знаел е, от самата Звягуро е знаел, но не е писал. Разбирал е, не може да не е разбирал значението на едно такова обстоятелство за следствието, но не го е споменал. Защо? Добре де, ще видим. А тая лелка няма къде да се дява.

— И с другите ли сключвате подобни сделки?

— Сключваме. В отделни случаи. В повечето случаи никакви сделки не са необходими.

— Шантажирате с деца.

— Лидия Григориевна! — строго изрече Шарок. — Нямам време за дискусии. Предложих ви прост, пряк и безболезнен изход от положението, еднакво изгоден за вас и за нас. Вие отлично разбирате, че ще вземем от вас показанията, които са ни нужни, имаме достатъчно мощни средства за това. Не искам да прибягвам до тях. В нашата страна веднъж завинаги ще бъде унищожена всякаква опозиция, на онези, които разбират това и ни помагат, ще запазим живота, а онези, които се съпротивляват, ще унищожим. Губя си времето с вас само защото ви влязох в положението. Ако искате, приемете условията ми, ако ли не — не гарантирам нито за вашия живот, нито за съдбата на осиновеното ви дете.

Тя вдигна глава, погледна Шарок. Шарок никога не бе виждал такава омраза, дори се поуплаши, дори се посмути. И изведнъж, представете си, тази гадина, тази мръсница го заплю в лицето. Стана мигновено. Шарок отскочи, храчката го улучи в гърдите. Ах ти, пачавро, отрепка такава!

Шарок стана, избърса гимнастьорката си с носната кърпичка, отиде при Звягуро, повдигна главата й, тя го гледаше предизвикателно, той стовари юмрука си отляво, после отдясно по тази гадна мутра, главата й се люшкаше между ударите като на кукла, изрод такъв с изпъкнали зъби, то не е и човек, ами направо отвратителна маймуна! Удряше я отдясно, отляво и не я оставяше да се свлече от стола. А тая мръсница мълчеше, нито звук, нито стон, гадината, дори очите не си затваряше, гледаше го с омраза.

В края на краищата се свлече от стола… Шарок извика конвойните и те я завлякоха в килията.

От тази нощ, и от разпита на Звягуро нататък Шарок вече не се страхуваше да бие подследствените. Удряше ги по лицата с юмруци, риташе ги с ботуши, биеше ги с гумена палка. И колкото биеше, толкова повече се разяряваше, но с времето се научи да се владее. Щом подследственият се предадеше, спираше да го бие, връщаше се до бюрото си, запалваше цигара, седеше няколко минути мълчаливо, почиваше си: и боят не е лека работа. И възобновяваше разпита. Записваше показанията с наскърбена физиономия, сякаш не той бе бил, а него бяха били, сякаш арестуваният бе виновен, че го бе накарал да върши такава неприятна работа.

Но нужните показания даваха хора незначителни, дори не второстепенни, а третостепенни. Сериозните арестувани не даваха показания. Шарок не успя да постигне никакви реални, съществени резултати.

На туй отгоре на съвещанието при Молчанов се разбра, че от „детонаторите“ освен Олберг, вече и Пикел започнал да дава нужните показания, а Рейнголд — не. От три седмици беше в ръцете на Черток, какво ли не правили с него, но — нито дума. Сега на Вутковски и Шарок предстоеше да оправдаят своя резервен план за „ангела-пазител“.

Върнаха Рейнголд при Шарок.

Три седмици Черток, най-страшният следовател в апарата, садист и палач, бе държал Рейнголд на „конвейера“ — по четирийсет и осем часа без сън и храна, бе го бил безмилостно, бе подписал в негово присъствие заповед за арестуване на жена му и децата му, но нищо не бе постигнал.

Ала пред Шарок застана вече един друг Рейнголд, не беше човекът от първия разпит. Неговият елегантен по-рано костюм, сега мръсен, съдран и опърпан, му висеше като на закачалка — през тези три седмици той сигурно бе отслабнал с петнайсетина килограма (Шарок умееше да определя това на око), бе брадясал, очите му трескаво блестяха като на неспал и неял дни наред човек, подлаган на унижения, бой и изтезания. И въпреки това погледът на Рейнголд бе все така злобен и непримирим.

Но Шарок знаеше добре: тази злоба и непримиримост са насочени към човека, който го бе изтезавал и тормозил, те са съсредоточени преди всичко върху Черток. В това се състоеше смисълът на „комбинацията“ — от горещо в студено, от студено в горещо, като в изтрезвително. За тази „комбинация“ настояха Вутковски и Шарок, сега върху тях лежеше отговорността за успешното й реализиране. И затова внимателно обмислиха всичко. Измислиха едно силно средство.

Шарок предложи на Рейнголд да седне.

— Исак Исаевич, навремето се надявах да бъда ваш следовател, мислех, че ще намерим общ език, но не намерихме, и не по моя вина, Исак Исаевич, не по моя, а по ваша вина. По-добре ли бяхте при Черток? Съмнявам се. Ние тук добре го познаваме.

Шарок не лъжеше. Тук познаваха Черток като садист, негодник и подлизурко. На Шарок никак не му беше приятно, че имената им си приличаха — понякога дори ги бъркаха.

— Та така, Исак Исаевич — продължи Шарок, — на мен се падна да изпълня едно печално задължение.

Погледна Рейнголд съчувствено и малко отчуждено, както се гледа обречен човек, както се гледа труп. Погледна така Рейнголд и му подаде решение на Особеното съвещание при Народния комисариат по вътрешните работи, осъдило И. И. Рейнголд на разстрел за участие в троцкистко-зиновиевския заговор, а членовете на семейството му — на заточение в Сибир. Решението беше заверено с големия кръгъл печат на НКВД.

Рейнголд прочете документа, остави го на бюрото и попита:

— Трябва да подпиша ли?

— Разбира се.

Рейнголд потърси с очи по бюрото писалка. Шарок се изненада от твърдостта му, а може да беше и апатия, желание да умре след всичко, което бе вършил с него Черток?

Мълчаливо наблюдаваше как Рейнголд търси с очи писалка и не я намира.

— Бих могъл да ви дам един добър съвет, но вие не се вслушвате в съветите ми — каза по едно време.

Рейнголд го погледна въпросително.

Шарок крадешком се озърна към вратата — стар похват, който означаваше, че разговорът е поверителен.

— Пишете до другаря Ежов, пишете каквото искате естествено, настоявайте за преразглеждане на делото, но най-важното — молете да отложат изпълнението на присъдата. Намерете някакви мотиви: били сте объркан от неочаквания арест, измъчен от разпитите при Черток, изобщо нещо такова, с една дума искате да обмислите положението си, а за това е необходимо време. Опитайте. Обещавам ви, че след ден-два молбата ви ще бъде на бюрото на другаря Ежов. И допускам, че другарят Ежов ще нареди делото да се преразгледа. Ще заръчам да ви донесат в килията листове, мастило и до сутринта ще напишете молбата. Съгласен ли сте?

Рейнголд не отговори.

— Е, какво пък — сухо изрече Шарок, — вие и миналия път не се вслушахте в съветите ми и ето какво получихте — той посочи фалшивата присъда на ОСО, — не ме слушате и сега. Жалко, това ще ви струва живота.

— Добре — съгласи се Рейнголд, — ще напиша молба.

На другата сутрин Шарок отиде лично в килията на Рейнголд. Писмото до секретаря на ЦК Ежов беше готово. Дълго, заплетено писмо, Рейнголд се кълнеше във вярност на Централния комитет, лично на другаря Сталин, настояваше, че е невинен, проклинаше краткото време, когато, още съвсем млад комунист, е споделял възгледите на опозицията, но той отдавна и искрено бил скъсал с нея, наистина бил ходил на вилата на Соколников, веднъж бил виждал там Каменев, но не бил влизал в никакъв престъпен сговор с него. Умоляваше да преразгледат делото му, не се страхувал от смъртта, бил готов да умре, но не като враг на партията, а като неин верен син.

Шарок взе писмото, взе мастилото и писалката, обеща бърз отговор.

Беше доволен. Замисленият план засега се изпълняваше, дори да се провалеше, в това писмо Рейнголд бе написал много от нещата, които дълго време не можаха да изтръгнат от него: че осъжда предишните си възгледи, че признава пряката си и близка връзка със Соколников и познанството си с Каменев. А това вече даваше нещичко за начало.

През нощта Шарок извика Рейнголд.

Шарок излъчваше доволство, радост, дори ликуване.

— Поздравявам ви, Исак Исаевич, другарят Ежов прочете писмото ви.

Следеше реакцията на Рейнголд. Ала Рейнголд беше спокоен и невъзмутим. Умее да се владее.

— Та тъй — продължи Шарок, — ръководството на комисариата докладва писмото ви на секретаря на ЦК другаря Ежов. Другарят Ежов е съгласен да даде разпореждане присъдата да се отмени.

Той все така не сваляше очи от Рейнголд, но по лицето на Рейнголд не трепна нито един мускул.

— Другарят Ежов е съгласен да даде разпореждане присъдата да се отмени — повтори Шарок, — но при едно условие: вие трябва да помогнете на следствието да разгромим троцкистко-зиновиевската банда. В каква форма ще помогнете е въпрос на техника, за това ще се разберем с вас, но трябва да помогнете, такова е условието на другаря Ежов. Ако приемете, присъдата ще бъде отменена, не приемете ли — ще бъде изпълнена незабавно.

Рейнголд помълча, помисли, после с неочаквано твърд, със своя предишен глас каза:

— Добре. Съгласен съм. Но имам още едно задължително условие: другарят Ежов или някой от членовете на Политбюро да ми каже от името на Централния комитет, че аз нямам никаква вина, но висшите интереси на партията изискват да дам показанията, за които настоявате.

Шарок се облегна назад на стола си, погледна Рейнголд с престорено изумление.

— Вие смятате, че имате право да поставяте условия на Централния комитет на партията?

— Смятам.

— А не се ли страхувате, че като поставяте насрещни условия, фактически, по същество отказвате да изпълните искането на Централния комитет?

— Не се страхувам.

— Давате ли си сметка за дързостта си? Вие искате Централният комитет да се пазари с вас, така ли?

— Не искам това — рязко възрази Рейнголд, — чувам за настояването на другаря Ежов не от другаря Ежов, а от вас. А вие не сте секретар на ЦК, не сте представител на ЦК, вие сте следовател и думите ви не са гаранция за мен. Можете да ме разстреляте, можете да ме предадете отново на палача Черток — ваша си работа, но няма да отстъпя. Ще стане само така, както казах.

Шарок разбираше, че Рейнголд няма да отстъпи. Корав човек! Но успехът се очерта: съгласен е на някои условия, това е важното, останалото ще се уреди.

— Ще съобщя на ръководството за молбата ви — сухо проговори Шарок, — миналия път не ми повярвахте и се стигна до Черток, сега пак не ми вярвате и не знам докъде ще се стигне. Но повтарям: ще съобщя за молбата ви на ръководството на комисариата.

И изпрати Рейнголд в килията, а той тръгна на доклад при Вутковски.

— Какво пък — каза Вутковски, — можем да го разберем. Но мисля, че той ще се задоволи с обещанието на Молчанов. Пък са и стари познати.

Но Рейнголд не се задоволи с обещанията на Молчанов, макар да бяха стари познати, макар Молчанов да се възмущаваше от действията на Черток и да обещаваше, че ще го накаже. Рейнголд упорито настояваше на своето — един от висшите представители на ЦК трябва да му заяви, че той, Рейнголд, няма никаква вина и че висшите интереси на партията наистина изискват той да сътрудничи на следствието по разобличаването на троцкистко-зиновиевския заговор.

Шарок беше убеден, че искането на Рейнголд ще бъде удовлетворено — твърде сериозна фигура щеше да бъде той на предстоящия процес: голям стопански деец, стар комунист, личен познат на Каменев, показанията на такъв човек, съчетани с показанията на Олберг (куриера на Троцки) и Пикел (секретаря на Зиновиев), щяха да представляват стабилната свидетелска основа на процеса.

Но Шарок сгреши. Ягода не даде и да се издума да се обърнат към Ежов. Нареди да държат Рейнголд в положение на осъден на смърт и да му измъкват показанията неотклонно, докато окончателно се съгласи да сътрудничи. И без много бавене, до три дена той трябва да се предаде.

Ягода не искаше помощта на Ежов, защото да поискат такава помощ би означавало, че неговият апарат не може да се справи самостоятелно с тази работа. В апарата на НКВД се говореше за скритата борба между Ежов и Ягода, за ревността на Ягода към Ежов. Но това не утешаваше твърде Шарок: атовете се ритат, магаретата теглят.

Какво имаше налице Шарок по делото на Рейнголд? Показанията на Олберг и Пикел, че и той е участвувал в заговора? Да уреди очна ставка? Но нито Олберг е виждал Рейнголд, нито Рейнголд Олберг. Рейнголд ще го притисне с въпроси: къде, кога сме се виждали, опишете мястото, кажете датата на срещата и така нататък, ще обърка Олберг. Колкото до Пикел, те се познават бегло, а и не се знае как ще се държи Пикел. Той дал показания срещу Зиновиев, но когато уредили очна ставка със Зиновиев, така се стреснал и объркал, че не могъл дума да обели. Така го и отвели от очната ставка, без да каже нищо. Дали тази история няма да се повтори и сега? Очната ставка засега отпада, остава за краен случай. И какво друго имаме? Писмото до Ежов е важно — там той признава участието си в опозицията, разкайва се, кълне се във вярност на партията, при известни условия е готов да сътрудничи и естествено се страхува от разстрел, макар да се преструва, че не го е страх, страхува се и да не го върнат при Черток, макар да твърди, че не го е страх.

Шарок обмисляше всичко това, седнал в кабинета си над тънката папчица на Рейнголд, която той, Шарок, бе длъжен да превърне в дебел том показания. И това бе неговият последен шанс. Брояха го между най-изоставащите — нито един човек, нито едно признание, Дяков, тоя мизерник, нарочно му пробутваше най-фанатизираните, най-закоравелите.

Шарок седеше зад бюрото и се мъчеше, и все не можеше да се съсредоточи. Нощта беше бурна, във всички следователски кабинети се водеха разпити: шум, викове на бити хора, тропот на ботуши, някаква жена стенеше. Че и лавката беше затворена, на някои следователи се бяха свършили цигарите, просеха един от друг, просеха и от Шарок, той не отказваше, но щом видя, че в пакета са му останали само шест цигари, прецени, че и на него няма да му стигнат до сутринта, прибра пакета в чекмеджето и взе да отговаря на всички:

— Нямам, нямам, нали ви казах, нямам!

Но хората от етажа сметнаха, че Шарок се стиска и продължиха да го врънкат, час по час отваряха вратата… Шарок гонеше всички:

— Нямам, разберете най-после, и аз нямам какво да пуша.

По едно време някой пак отвори вратата и той, без да вдига глава, каза:

— Вървете на… майната си! Нямам цигари!

Вратата не се затваряше. Той извърна глава и се вкамени от страх: на прага бе застанал дребен мъж — Шарок веднага го позна… Беше секретарят на Централния комитет на партията Николай Иванович Ежов.

Шарок скочи, подръпна гимнастьорката.

— Другарю секретар на Централния комитет, докладва старшият оперативен пълномощник Шарок. Извинете за грубостта. Имам сложно дело, а колегите непрекъснато влизат да ми искат цигари. Раздадох ги всичките. Останаха ми само шест, а имам да работя до сутринта.

Докато Шарок рапортуваше. Ежов влезе в стаята, последваха го Агранов, Молчанов и Вутковски. Началството често правеше нощни обходи, но Ежов за пръв път влизаше в кабинета на Шарок.

Въпреки ниския си ръст той беше строен, чевръст, със сурово войнишко лице и теменужени безмилостни очи.

— С чие дело се занимавате?

— На Исак Рейнголд.

— Той е сериозен, нужен човек, делото му е важно. Как се развива?

Шарок моментално оцени ситуацията. Сега се решава съдбата му, неговото бъдеще в това учреждение. Очакваше, че Молчанов или Вутковски ще докладват вместо него как вървят работите, нали не може през тяхната глава да докладва, че на Рейнголд е била представена фиктивна заповед за разстрел, че му е било предложено да пише до Ежов, а написаното от Рейнголд писмо не е било предадено по заповед на Ягода.

Но Молчанов и Вутковски мълчаха. Крият. И ако Ежов научи всичко, ще стоварят вината върху него, върху Шарок, нали той е водил делото на Рейнголд, води го и сега и ще отговаря за всичко.

И мигновеното чувство, пробудило се у Шарок, когато Ежов влезе в кабинета, когато той неволно го изруга, чувството, че сега, в този час се решава съдбата му — това чувство се укрепи. Все някога този час трябваше да настъпи.

Шарок ясно, спокойно, отсечено докладва:

— Делото на Рейнголд се развива много бавно. Рейнголд се е запознал с Каменев на вилата на своя роднина Соколников. Опитите ми да убедя Рейнголд да даде показания за връзките си с Каменев не дадоха резултат. Не дадоха резултат и триседмичните разпити от страна на помощник-началника на оперативния отдел Черток. Върнаха Рейнголд при мен. Понеже разбирам значението на този съучастник, предприех една крайна мярка: предложих му да ни помогне в разобличаването на троцкистко-зиновиевския заговор и го предупредих, че в случай на отказ ще бъде разстрелян. За целта се наложи да напиша и да му представя решение на ОСО за разстрел. Рейнголд се съгласи при условие лично вие, другарю секретар на Централния комитет, да потвърдите, че неговото участие в разобличаването на заговора отговаря на висшите интереси на партията. Но не посмях да се обърна с този проблем към вас, другарю секретар на Централния комитет.

Ежов не сваляше от Шарок студения си безмилостен поглед. После изгледа последователно Агранов, Молчанов и Вутковски. Те мълчаха, очевидно поразени от неочакваното и откровено съобщение на Шарок.

— Изпратете Рейнголд при мен — нареди Ежов и излезе.

След него излязоха Агранов, Молчанов и Вутковски.

Шарок остана сам.

Седна, пое си дъх.

Докато докладваше на Ежов, не изпитваше никакъв страх. В онзи момент той нямаше друг изход. Само дето внимателно си подбираше изразите, за да не злепостави никого. Разбира се, ако Ежов бе започнал да разпитва за подробностите, той щеше да бъде длъжен да ги разкаже и тогава щеше да се принуди да назове и Вутковски, и Молчанов, а може би и Ягода.

Ежов нищо не попита и той не назова никого. Но сега там, в кабинета си, Ежов — близо до кабинета на Ягода имаше свой кабинет, неофициален, никой не го заемаше и не влизаше в него, всички знаеха, че този кабинет е само за Ежов, — та в този кабинет Ежов разпитва и Молчанов, и Агранов, и всички те, разбира се, стоварват вината върху Шарок, дано си спасят кожите… Какво ще го прави Ежов или какво ще го прави Ягода, когато Ежов си отиде — не се знае, може да го пратят в някоя килия вече като затворник.

Вратата се отвори, на прага застана помощникът на Ягода. Това означаваше, че го викат при самия народен комисар.

Шарок стана.

Помощникът влезе в кабинета и сложи нещо на бюрото.

— От другаря Ежов.

И веднага излезе.

На бюрото лежеше неразпечатана кутия цигари „Херцеговина флор“.