Трийсет и пета и други години

28.

Мина половин година, а Алтман така и не се обади.

Ясно, Юрка Шарок му е казал две приказки и Алтман е решил да го остави на мира, имат си там другарска солидарност: щом колегата те моли, трябва да го уважиш, когато потрябва, и той ще уважи молбата ти. Чудесно момче е Юрка!

Разбира се, Вадим не се обаждаше на Юра, твърде деликатна беше тая работа. Но веднъж го срещна на Арбат, разцъфна в радостна усмивка, топло му стисна ръката, изпрати го до Арбатския площад и на сбогуване му каза:

— Благодаря ти, Юра!

Юра нищо не отговори, усмихна се, качи се на трамвая и му помаха с ръка. Идиот е тоя Вадим, открай време си е идиот. Нима сериозно се е надявал, че Юра ще ходатайствува за него, нима не разбира, че по такива въпроси никой за никого не ходатайствува? Тия интелигенти могат да те пръснат от смях. Алтман не го вика, защото е включен в една от следствените групи, участвува в подготовката на процеса. Не му е до Вадим. Той, Шарок, не желае дори да мисли за проблема на Вадим, макар че приблизително се досеща каква е работата: чуждестранният отдел се е заинтересувал от досието на Вика.

Но Вадим си нямаше и представа за това. Приветливият жест на Шарок окончателно го успокои.

Сега той много пишеше, още повече говореше на различни форуми, ставаше известен. Много хора търсеха познанство с него.

Веднъж при Ершилов дойде племенникът му от Саратов. Опулен като чичо си, остронос като него, но с приятна свенлива усмивка.

Ершилов го доведе в писателския клуб — да му покаже московски знаменитости. Срещнаха Вадим.

— Работи в железниците — каза Ершилов, представяйки племенника си на Вадим, — но е запален по театъра. Прочел е интервюто ти с Коонен, сега, вика, не искам да ходя никъде, нито в Болшой, нито при Мейерхолд, искам, вика, да ида само в Камерния. Правилно ли обрисувах ситуацията?

Момчето кимна, за да потвърди думите на чичо си.

— „Па проблем“ — отговори Вадим, — вижте афиша, изберете си спектакъл и ми се обадете по телефона.

Тоя тарикат Ершилов, разбира се, го ласкае и все пак приятно е, че интервюто му се чете по цялата страна, ето че и в Саратов са го чели. А всъщност това бе първата му сериозна работа, бе я писал преди година и половина, в края на трийсет и четвърта.

В края на трийсет и четвърта Камерният театър навърши двайсет години. Но празнуването на юбилея се отложи от 25 декември за началото на януари. Ех, сега да можеше да пробута на някой вестник нещо бомбастично: да речем, обширно интервю с Алиса Коонен, бъдещата народна артистка на републиката. Всички знаеха, че указът за присъждането на тези звания на Таиров и Коонен е готов, а може и да е подписан вече. Тъкмо в навечерието на този указ да излезе с такова материалче!

Да, но Коонен нямаше да даде интервю, никаква надежда: Камерният театър подготвяше за юбилейното тържество не само сцени от „Оптимистична трагедия“ и от „Жирофле-Жирофла“, но и възобновената „Саломе“ — този спектакъл в известен смисъл би ознаменувал второто раждане на театъра след Октомврийската революция.

Помогна баща му:

— На мен Алиса Георгиевна няма да откаже.

И наистина не му отказа, само се учуди: „Нима е толкова спешно?“ Помоли да почакат една минутка на телефона, погледна си разписанието и предложи 26 декември, да отиде точно в четири и петнайсет, жилището й било в самото здание на театъра, Андрей Андреевич го знае, нека обясни на сина си.

Вадим се разбърза, оставаха малко дни, а му се искаше да отиде при Коонен добре подготвен, сутринта отърча в книжарницата, купи дебела тетрадка, зарови се в Луначарски, заизважда цитати. Макар да не бе признавал „неореализма“ на Таиров, Луначарски бе помагал на театъра и бе оценил „Федра“ като безспорна победа, а Коонен бе сравнил с великата Рашел, бе хвалил и „Жирофле-Жирофла“, да не говорим пък за „Косматата маймуна“.

Вадим работеше в библиотеката, преглеждаше рецензии, ровеше се в книги и изрови една интересна брошурка, чистичка, с пръст непипната, явно никой не бе я отварял — с политически отзиви на западната преса за гастролите на Камерния театър.

През 1923 година Камерният театър бе изнесъл 133 спектакъла в Париж, а също и в Берлин и в други големи градове в Германия. Отзивите бяха зашеметяващи, Вадим веднага си ги преписа в тетрадката.

„Руснаците победиха…“

„Да тръбят фанфари. Московският Камерен театър е единственият театър в Европа…“

„Ако Московският Камерен театър е рожба на болшевизма, значи болшевизмът не само не унищожава, а обратното, освобождава творческите сили.“

Откри и отрицателен отзив. Прочете го и се засмя: „Тези похвати са груби. Толкова груби, че публиката е готова да отпрати тези жалки обущари в родината им…“

С една дума материалът се трупаше. Вкъщи Вадим още веднъж прелисти „Записки на режисьора“ на Таиров. Някога ги бе изгълтал за часове, на един дъх, и ги помнеше добре и досега. Тази книга, с автограф на автора, баща му държеше в бюрото си. И заключваше чекмеджето. И не защото толкова ценеше автографа на Таиров, а от предпазливост: оформлението беше на художничката Александра Екстер, заминала за чужбина. Не е необходимо случайните хора, които прииждат у тях, да знаят, че семейство Марасевич пазят вкъщи такива книги.

За мото на интервюто Вадим реши да сложи няколко думи на Таиров, които подхождаха за юбилей:

„И все пак — Камерният театър се роди… Той трябваше да се роди — то е било предначертано в книгата на театралната съдба…“

И тогава, тръгвайки от тези думи, може да гради интервюто си не по шаблона — от първите стъпки към върха, а обратното, от върха, от „Оптимистична трагедия“ ще слезе, тъй да се каже, до полите, до „Саломе“.

Вадим беше гледал „Оптимистична трагедия“. Грандиозен спектакъл, и сравнение не може да става с „Командарм — 2“ в театъра на Мейерхолд. Говореше се, че Таиров викал на репетициите военни моряци, които следели в спектакъла да няма нарушения на правилата, а актьорите копирали от тях походката, стойката, разправяха също, че и коженото яке за Комисарката — Коонен намерил някакъв моряк. И че Риндин, оформителят на спектакъла, за пръв път в театъра въвел плуващи по небето облаци.

Интересно беше също, че пак с помощта на баща си Вадим гледа представлението, на което присъствуваха членове на Реввоенсъвета начело с Ворошилов, партерът беше претъпкан с червеноармейци и червенофлотци, те аплодираха по време на действието, викаха „ура“, а в сцената, когато Комисарката, притисната до стената от настъпващите матроси, стреля по страшния полугол огняр, излизащ от трюма, много зрители от първите редове понечиха да се втурнат на помощ. От една страна, беше смешно, а, от друга — трогателно… И чак на финала в залата се възцари пълна тишина — когато падаше, умирайки, Комисарката, над тялото й ридаеше хармоника, а в дъното на сцената по небето наистина плуваха облаци.

След това представление театърът получи разрешение да отпечатва на афишите: „Посвещава се на Червената армия и флота“.

Да, правилно реши: именно от „Оптимистична трагедия“ да се върне към „Саломе“. По този начин канавата беше готова, сега детайлите, детайлите, живото слово на Коонен — и той, Вадим, ще блесне.

На двайсет и шести, с рози в ръцете, в точно определения час Вадим натисна копчето на звънеца пред нейната врата.

Отвори Коонен, усмихна се.

— Вие ли сте нетърпеливият журналист?

— Много ми е неудобно — подзе Вадим.

— Не се притеснявайте, и аз съм нетърпелива в работата си. Вадим се казвате, нали? Правилно ли съм запомнила?

Тя го остави за малко, докато Вадим си събличаше палтото: „Ще дам цветята на момичето, да ги натопи“, после се върна и двамата влязоха в стаята. Влезе и „момичето“, сложи вазата на масата.

Вадим беше озадачен: „момичето“ сигурно наближаваше трийсетте. Но му мина и друга мисъл: колко точно е избрала тази дума Коонен — тя говори за покровителство, за грижа от страна на работодателката. Това се казва истински аристократизъм — не „домашна прислужница“, както казват еснафите, не „слугиня“, а нежната дума „момиче“.

Междувременно Коонен го разглеждаше.

— Приличате на Евгения Фьодоровна, обичах майка ви. — И направо заговори: — Знаете ли, аз измислих заглавието „Оптимистична трагедия“. Една вечер се отбих в кабинета на Александър Яковлевич и заварих там Вишневски. Кръстосваше стаята и категорично отхвърляше определението „трагедия“ за неговата пиеса. Александър Яковлевич се опитваше да му обясни, че все пак той е написал трагедия.

— И така да е — възразяваше Вишневски, — но пиесата ми е оптимистична!

— Ами защо не я наречете точно така — обадих се аз. — „Оптимистична трагедия“?

Вадим си записа кратичко този епизод, вдигна очи от бележника, все още се смущаваше.

— Е, какво друго да ви разкажа?

— Чувствувате ли се свободна, когато започвате да готвите нова роля, или винаги си имате наум амбициите на драматурга?

Тя се разсмя.

— А, точно това пък никога го нямам наум. Свободата е необходима. Инак, както казва Александър Яковлевич, театърът ще престане да съществува като самостоятелно изкуство и ще се превърне в грамофонна плоча, предаваща идеите на автора.

Тя погледна Вадим с едва забележима усмивка.

— Харесва ли ви това сравнение? На мен например много ми харесва. Гледали ли сте нашия „Негър“?

— Разбира се.

— Тогава ще ви дам един прекрасен пример с О’Нийл. Между другото Стефан Цвайг е казал: „За да види «Негъра», човек може да извърви пеша пътя от Виена до Москва.“ — Тя замълча: замисли се, или пък даваше възможност на Вадим да оцени думите на Цвайг. — А „Любов под брястовете“ гледали ли сте?

— Да, дори два пъти.

Коонен отново мълком се взря в него.

Погледът й не му беше съвсем ясен.

— Много ми хареса.

— Благодаря ви. Но аз исках да ви кажа, че играх ролята на Аби далеч не така, както я интерпретираха по онова време в Америка. Там Аби се играеше от актриси с амплоа на отрицателни героини. А на мен ми се искаше да издигна този образ до висотите на голямата трагедия. Не да обвинявам Аби, а да я оправдая, да разкрия причините, които са я довели до краха й. Тя не е нравствен изрод, а човек със страшна, трагична съдба.

Тя стана от креслото, отиде до стената, свали една снимка в рамчица, сложи я на масата пред Вадим.

— Това е О’Нийл. — И запали махагоновия лампион с голям абажур, та Вадим да вижда по-добре.

Хубаво лице, помисли си Вадим, затворено, строго, но необикновено.

— Виждате ли, тук пише: „На м-м Алиса Коонен, която направи живи за мен образите на Аби и Ела.“ Е, нататък следват комплименти, може и да не ги четете. О’Нийл гледа нашите спектакли в Париж. Живееше край Париж в малък чифлик, та дойде специално да ги види.

Окачи снимката на мястото й, върна се, седна в креслото си, облегна се назад.

— И знаете ли какво още каза О’Нийл: мой идеал винаги е бил театърът на творческата фантазия. Камерният театър осъществи тази мечта!

Произнесе това победно. Но тутакси гласът й се пречупи, спадна, в него прозвуча съчувствие:

— Нещо не ми харесвате, Вадим. Отпуснете се, не стойте така скован. Я да ви разсмея с една малка историйка, може да ви послужи… Отпуснете се…

Вадим размърда рамене.

— Когато репетирахме „Федра“, аз бях много заета в текущ репертоар — „Адриана Лекуврьор“ вървеше почти всеки ден. Понякога Александър Яковлевич провеждаше репетициите на „Федра“ веднага след представление. И ето че веднъж дойде Южин и щом разбра, че ще репетираме четири действия от „Федра“, вдигна скандал на Таиров: „Александър, с вашите левичарски забежки ще съсипете Алиса Георгиевна. След всеки по-силен спектакъл Ермолова и Федотова почиваха по няколко дни, а вие я карате да репетира Федра преди още да е свалила както трябва грима на Адриана. Това е нечувано! Това е не-ра-зум-но!“ Александър Яковлевич се разсмя. „Не се тревожете за Алиса Георгиевна. Тя е усвоила най-гениалната заповед на Станиславски: играе с отпуснати мускули, без физическо напрежение и затова не се уморява.“ Истина е — тя погледна Вадим, — нищо не уморява актьора толкова, колкото физическото напрежение.

Вадим отново размърда рамене, най-сетне бе престанал да се вълнува, дори се усмихна.

— Тогава защо не поговорим за „Федра“? Жан Кокто е писал: „“Федра" на Таиров е един шедьовър."

— Да, за „Федра“ е говорено и писано много… По-добре да ви разкажа нещо, което малко хора знаят. Отидохме в Париж с „Федра“ през 1923 година. Първата вечер в Париж, настроението приповдигнато, около нас журналисти, интересен разговор и не щеш ли, чувствувам, че сърцето ми спира. Чувам, че нито една френска актриса и нито една гастрольорка вече дълги години не играят „Федра“ от почит към Сара Бернар: тази трагедия е била в репертоара й до последните й дни. Представяте ли си състоянието ми? Уплаха, страх, ужас. И тогава някакъв приятен възрастен господин, журналист, ме отведе настрана и поиска разрешение да ми даде малък приятелски съвет. „Мисля — каза той, — че няма да е зле вие, младата руска актриса, дошла в Париж да играе «Федра», да напишете няколко думи на нашата велика френска актриса и да я помолите за благословия.“ Чудесен съвет беше. На сутринта изпратих на Сара Бернар почтително писъмце с букет цветя. Но мисля, че тя не е прочела писмото ми: на другия ден на първите страници на вестниците се появи съобщение в траурна рамка: „Нашата велика Сара почина.“

Поговориха и за гастролите в Германия.

— Но там — каза Коонен — ние вече не бяхме „неизвестните болшевики“. Мълвата за парижките ни успехи бе стигнала дотам и всички очакваха пристигането на Камерния театър. Театралите от Германия не само изразяваха възхищението си от нашите спектакли, те сериозно и задълбочено изучаваха режисурата на Таиров, актьорското изпълнение, принципите на художественото оформление, използуването на светлинните ефекти. Синтетичният актьор, провъзгласен от Таиров, актьорът, владеещ еднакво всички театрални жанрове — това особено вълнуваше немските театрални дейци. Още повече че по това време там излезе на немски език книгата на Таиров „Записки на режисьора“.

— Ние имаме тази книга с автограф на Александър Яковлевич — обади се Вадим, — посветена е на вас. — Чувствуваше се съвсем леко и свободно. Последният му въпрос беше за „Саломе“.

Коонен се замисли.

— С вас разговаряхме петдесет минути, имам безпогрешно чувство за време. Проверете, права ли съм?

— Да — каза Вадим, — абсолютно вярно, сега е пет и пет.

— Мога да ви отделя още няколко минути. Не записвайте, слушайте. Спомняте ли си тази Уайлдова пиеса?

Естествено Вадим си я спомняше. Сюжетът й бе почерпан от библейската легенда за трагичната любов на Саломе, доведеницата на цар Ирод, към пророк Йоан Кръстител.

— Преди Февруарската революция „Саломе“ бе забранена от църковната цензура. И когато забраната бе снета, тя излезе на сцена в Москва в Малий и в нашия театър. Таиров бе запален по бунтарската стихия в тази пиеса, по силните, необуздани страсти в нея. И, разбира се, спектакълът бе прекрасно оформен от Александра Екстер. По експресивност, по темперамент, по чувство за форма тази бе една от най-добрите работи на Екстер.

— Александра Екстер ли? — попита Вадим и се престори, че си записва името в бележника. Господи, заради нейното име баща му държи книгата на Таиров под ключ, а Коонен говори за нея с възторг.

— За кулминация на образа в пиесата — продължи Коонен — се смята танцът на седемте покривала, като награда за него Саломе иска от Ирод главата на Йоан Кръстител, който я е отритнал. Този танц често се е изпълнявал от естрадни звезди, построен като еротичен, като танц на съблазънта. А в нашия спектакъл Саломе танцува пред тетрарха не за да го съблазни, а с единствената безумна мисъл — да получи главата на пророка.

Коонен потрепери като от студ и се засмя.

— Когато си спомням за „Саломе“, винаги ми става студено. Как не се разболявахме, как не настивахме, просто умът ми не го побира! Салонът не се отопляваше, зрителите седяха със зимни палта, а ние играехме, кажи-речи, полуголи. Но спектакълът донесе голям успех на театъра, веднага издигна реномето му пред театрална Москва. И според общото признание ние спечелихме с него съревнованието с Малий театър.

На тръгване Вадим попита:

— Ще искате ли да ви покажа интервюто?

Тя се усмихна.

— Не е нужно, вярвам ви. — И неочаквано попита: — Обичате ли да седите на петия ред?

Вадим не знаеше какво да отговори.

— Това е най-хубавият ред. Ще помоля да запазят за вас седемнайсето място. Идвайте на нашите спектакли. Много ми беше интересно да разговарям с вас.

На връщане към къщи Вадим крачеше по „Тверской“ с еленовия си калпак с дългите уши, с топлите ръкавици, изплетени от Феня от дебела домашна вълна, дори не крачеше, а летеше, понесен от щастието и мисълта, че държи в ръцете си съкровище.

Каква царственост, каква откритост, как издига до себе си събеседника, нито сянка от съмнение, че думите й може да бъдат изтълкувани неправилно. Пък и защо? Та нали нейната слава принадлежи на народа, на страната. Ех, да можеше да възкликне като французите: „Нашата велика Алиса получава най-високото звание — народна артистка на републиката!“

А каква разказвачка! Колко щедро споделя мислите си. Ето истинската щедрост на таланта! Между другото така може да се озаглави интервюто: „Щедростта на таланта“. Никак не е лошо, направо е хубаво.

Ами онзи детайл за модерното електрооборудване?! В главата му вече се подреждаха готовите фрази: „Какво са купили актьорите със спечелените в Германия пари — как мислите, уважаеми читатели? Със спечелените в Германия пари актьорите са купили модерно електрооборудване за своя театър в Москва!“ Чудесен детайл — пример за истинско, безкористно служене на изкуството!

Ами думите на Литвинов, казани след завръщането на театъра от гастроли: „Фактът, че показахме съветския театър в страни, където ни смятат за варвари, и като резултат завоювахме публиката, е голяма победа… Много е важно, че първото излизане на съветски театър в чужбина бе така триумфално.“

Непременно трябва да подчертае в интервюто този политически мотив.

Вкъщи Вадим хвърли палтото, влезе в стаята си и затрака на машината. След няколко часа изтича при Феня в кухнята: „Дай да хапна нещо на бърза ръка — чай, сандвичи…“

Тогава Вика още живееше в Москва, тя надникна през вратата, втренчи се във Вадим.

— А как беше облечена?

— Коя? — не разбра Вадим.

— Коя… Коонен, разбира се.

— Как ли беше облечена?

Вадим се замисли. В нещо кафяво беше… Или може би в зелено… Или в синьо. Не си спомняше. Спомняше си само първото си впечатление, когато тя отвори вратата: красива, стройна и без никакъв грим, само устните леко начервени.

— Хапльо…

Търсеше си някоя грубост, но Вадим не й отговори. Най-важното беше да не пропъди крехката радост в душата си, да не я изгуби заради тази глупачка. Дояде сандвича и се втурна към машината.

Към среднощ сложи последната точка, препрочете написаното, стана, щастливо се протегна и си погледна часовника. Охо! Четири и половина, доста се е заседял.

Тогава интервюто стана великолепно, всички поздравяваха Вадим, поръчваха му рецензии за спектакли на Камерния театър, молеха го за гратиси.

И досега го молят… Ето Ершилов и неговият племенник.

Ершилов се обади по телефона, благодари му. Билетът чакал племенника му в касата, сложили го като престонаследник на седемнайсето място на петия ред. (Точно така го каза — „престонаследник“, пък уж интелигентен човек.) Изобщо племенникът бил доволен. Много поздрави от него, вече си бил заминал за Саратов.

След десетина дена се видяха с Ершилов на някакво събрание, но после отидоха в писателския клуб да пийнат по чашка коняк, Ершилов пак го заврънка: трябвало да се намерят билети за гинеколога на жена му. Просто не можело да откаже на гинеколога, нали Кадим разбирал… За „Египетски нощи“…

— Та ти си прочут човек, Ершилов — каза Вадим, — сам можеш да си намериш билети за кой да е театър.

— В Камерния нямам познати, нямам, затова те моля.

След време пак се обади — заради някакъв съученик. Бил геолог на Хибините, търсел апатити, отдавна не бил идвал в Москва, искал да види Камерния, помогни, Вадим.

Вадим отказа, но обеща на Ершилов, че в края на октомври ще го вземе на премиерата на комичната опера „Богатири“.

— Интересно ли ще бъде?

— И питаш!… Първо, намерили са изгубената партитура на Бородиновата опера — буфо. Дори само това е сензация! Изпълнявана е само веднъж в Болшой театър, когато Бородин я написал. Второ, Камерният театър вече четири-пет години не е поставял музикални спектакли, цяла Москва очаква този. Трето, автор на либретото е Демян Бедни, според мен е грубоват, но пак е интересно. И четвърто, Таиров е поканил за сценографията Баженов, онзи, дето рисува в палехски стил, чувал ли си?

— Добре — каза Ершилов, — ще идем на „Богатири“. Разбрахме се.