Трийсет и пета и други години

29.

Неуспехът на Ежов със Зиновиев и Каменев донесе голямо удовлетворение на Ягода. За Сталин той, Ягода, си остава единственият изпълнител на неговите политически замисли. Докато Ежов обмисля своя план за действие, той на всяка цена трябва да го изпревари. Ягода беше по-опитен от Ежов и чувствуваше, че въпреки съпротивата, Зиновиев и Каменев са изтормозени, уморени и развръзката наближава.

По нареждане на Ягода пуснаха парното и в килията на Зиновиев. Жегата беше непоносима, Зиновиев беше астматик и това страшно го измъчваше, присви го и черният дроб, той взе да се гърчи по пода, поиска да дойде лекар, лекарят му предписа хапчета, от които на Зиновиев му ставаше още по-зле, на лекаря бе дадена само една заповед — да гледа Зиновиев и Каменев да не умрат, инак процесът ще се провали.

Докладваха на Ягода за състоянието им всеки час, той не напускаше НКВД, спеше в кабинета си, понеже разбираше: развръзката може да настъпи всяка секунда. И този момент настъпи: Зиновиев поиска Молчанов да го приеме веднага.

Щом се озова при Молчанов, Зиновиев помоли да му разрешат да поговори с Каменев. Молчанов веднага прецени, че Зиновиев обмисля плана за капитулация. Обади се на Ягода и му докладва за настояването на Зиновиев. Ягода също разбра всичко и нареди да заведат Зиновиев при него.

Посрещна го любезно, меко му каза:

— Григорий Евсеевич, мили човече! Освободете ни — и себе си, и нас — от целия този кошмар. Незабавно ще ви разреша среща с Каменев. Ще бъдете сами и можете да си говорите колкото пожелаете. Но, Григорий Евсеевич, умолявам ви: бъдете благоразумни!

После прехвърлиха Зиновиев в някаква друга килия, където след известно време доведоха и Каменев. И ги оставиха сами. В килията имаше маса, два стола и бе монтиран микрофон, който Зиновиев и Каменев естествено не знаеха.

— Няма изход — тежко дишайки, каза Зиновиев, — трябва да застанем пред съда. Вече нямам сили.

— И аз нямам сили — каза Каменев, — но това рано или късно ще свърши. Трябва да търпим.

— Ако излезем пред съда, ще запазим живота на семействата си и семействата на другите подсъдими. Без мен и теб той няма да проведе процес, трябваме му най-вече ние. Ако съдът не се състои, Коба ще убие не само нас, не само семействата ни, но и всички останали, и техните семейства.

Пое си дъх, после продължи:

— Трябва да мислим не само за себе си и за своите семейства, длъжни сме да мислим за хилядите наши бивши съмишленици и за техните семейства. Отговорни сме за тях. Затова предлагам да поставим такова условие: Сталин трябва да ни гарантира живота, на нас и на нашите семейства, живота на нашите бивши съмишленици и на семействата им. Защо именно на нас? Като ни обещае живота, той фактически ще потвърди, че става дума не за наказание за извършени престъпления, той прекрасно знае, че не сме ги вършили, а за сделка: живот срещу обвинението на Троцки в терор.

— Той ще даде всякакви обещания и ще ни измами. Не може да му се вярва.

— Ще вярваме не на него, а на гаранциите, които ще ни даде официално.

Зиновиев е сломен — това е ясно. И ще излезе пред съда и ще даде исканите показания, включително и показания срещу него, срещу Каменев.

Разбира се, известно време Сталиновите обещания ще се изпълняват, докога — това е друг въпрос, но в началото ще се изпълняват. И то само по отношение на онези, които се съгласят да сътрудничат. А онези, които откажат да сътрудничат, той ще унищожи незабавно — и тях, и семействата им, и децата им, и неговия малък Юра.

— С цялата тази мръсотия — каза Каменев — можем да се съгласим само при едно условие: Сталин да ни даде гаранции в присъствието на цялото Политбюро. Подчертавам, на цялото Политбюро. Тогава това ще бъде не негово лично обещание, а обещание на Политбюро. И то ще може да бъде нарушено само по решение на Политбюро.

— Правилно — съгласи се Зиновиев.

Именно това условие съобщи Каменев на Ягода, когато ги заведоха със Зиновиев при него.

Ягода обеща да докладва на Сталин.

Впрочем той вече го бе направил, докато водеха Зиновиев и Каменев при него. Бе чул разговора им по микрофона от първата до последната дума и побърза да се обади на Сталин, за да не би ненадейно да довтаса Ежов, да изслуша Каменев и да го изпревари.

Ягода беше доволен. Лаврите на победата над Зиновиев и Каменев ще увенчаят него и неговия апарат. Сталин също трябваше да е доволен.

Но всичко излезе не съвсем така, както бе предполагал Ягода. Сталин нареди той, Молчанов и Миронов незабавно да се явят при него и ги накара да разкажат всичко подробно.

Мълчаливо изслуша доклада, помрачня, обходи всички с тежкия си поглед.

Изседнали са се тук доволни, мошеници такива. Тържествуват, ликуват. Защо ликуват? Че са осигурили процеса ли? Да, то се знае, искали са да му угодят, изпълнили са задачата си. Но истинската причина е друга. Ликуват, защото спасиха Зиновиев и Каменев, Смирнов и Мрачковски, спасиха разните лайнари като Олберг, затова ликуват. Нали в замяна на чистосърдечните си признания обвиняемите ще получат живот — смятат, че те са им запазили живота, кръвта на старите болшевики, на „Лениновите съратници“ няма да тегне върху съвестта им, искат да останат чистички. Той, Сталин, ще помилва Зиновиев и Каменев. Ще поеме отговорността за последствията от това политически погрешно решение, а тези негодници в униформи ще ликуват и тържествуват — запазили са живота на Зиновиев и Каменев, те са хуманисти и човеколюбци, тяхната чекистка съвест е чиста. Не можаха да сломят Зиновиев и Каменев, тия безделници, развратници, търтеи, жалки еснафи, не можаха да сломят двама души, вече отдавна политически и морално сломени. Сега ТОЙ ли трябва да го направи вместо тях?

Сталин се изправи, заразхожда се из кабинета.

Ягода, Молчанов и Миронов мълчаливо седяха до стената, тревожно се взираха в Сталин, който бавно и тихо кръстосваше кабинета.

— На пръв поглед това не е лошо — заговори най-сетне Сталин, — но само на пръв поглед. Искат ли те да запазят живота си? Несъмнено. Всеки човек се стреми да запази живота си. На всеки човек му е мил животът. Зиновиев и Каменев също искат да запазят живота си. Разбира се, има хора, готови да приемат смъртта. Но това са хората с идеали, готовите да загинат в името на идеалите си. Зиновиев и Каменев нямат такива идеали. Зиновиев и Каменев отдавна изгубиха идеалите си и затова няма защо да приемат смъртта. Има и друга причина, заради която човек отива на смърт — това е честта, честта на комуниста, болшевишката чест. Имат ли Зиновиев и Каменев такава чест? Безспорно нямат. Те толкова години мамят партията и работническата класа, те отдавна са пропилели честта и съвестта си — няма за какво да губят живота си. Като простосмъртни ли се вкопчват в живота те? Не, те не се смятат за простосмъртни. Те искат да запазят кадрите си. Щом въпреки всичките им престъпления им бъде подарен животът, какво остава за техните редови последователи? Ето какво са замислили. Да запазят себе си, да запазят кадрите си. Ето каква гаранция искат. Пита се: защо партията трябва да им дава такава гаранция?

Той замълча, продължи бавно и безшумно да се разхожда из стаята.

Ягода, Миронов и Молчанов мълчаха, потиснати от неочаквания обрат: Сталин е променил решението си, не иска да гарантира живота на подсъдимите. Но съд ще има, ТОЙ ще настоява за съд при всички случаи, тъй че те ще трябва да измъкват показания от Каменев и Зиновиев с други средства.

Сталин се върна до масата, седна.

— Защо мълчите?

Но всички продължиха да мълчат.

Сталин се позасмя.

— Вие давали ли сте им някакви обещания?

— Другарю Сталин — каза най-сетне Ягода, — не сме им давали никакви обещания и не сме имали право да им даваме обещания. Те поискаха гаранции, и то не от нас, а от Политбюро. Ние обещахме да съобщим техните искания на Политбюро.

— Обещали сте им — повтори Сталин, — обещали сте им сделка с Политбюро. А може ли Политбюро да се съгласи на такава сделка? За това помислихте ли? Сега разбирам в каква посока се е водило следствието.

Помълча, после каза:

— Обещали сте им да предадете на другаря Сталин техните искания, а какво трябва да отговори другарят Сталин? Че не е съгласен на такава среща. Как ще възприемат те това? Като нежелание на ЦК да промени съдбата им! Ще го възприемат като смъртна присъда. За какво тогава да излизат пред съда? Какъв смисъл има тогава вашата работа? Занимавахте се с това половин година — и никакъв резултат. Направили сте грешка, като сте им обещали да съобщите исканията им на Политбюро. Трябваше да ги изслушате и да им обещаете, че ще обсъдите искането им, че сами ще го обсъдите. После да се посъветвате с нас, а ние щяхме да ви посъветваме да им кажете, че не можете да съобщите искането им в Политбюро, нямате право. И затова нека сами решават съдбата си. Ето как трябваше да постъпите. Не сте постъпили така.

Помълча, после продължи:

— Сега възниква въпросът как да поправим грешката ви. И аз виждам само един изход…

И отново обходи всички с втренчения си тежък поглед.

— Ако отклоним предаденото чрез вас искане, вие, които сте се наели да го предадете, ще бъдете компрометирани пред апарата си. Ние не искаме това. Не искаме да компрометираме ръководството на апарата на НКВД. Ние ценим и подкрепяме ръководството на НКВД. Само затова Политбюро е принудено да приеме искането на Каменев и Зиновиев. Но това е първият и последният случай. Занапред можете само да изслушвате такива искания, но нямате право да обещавате да ги предавате. Запомнете това.

До Кремъл Зиновиев и Каменев бяха откарани със закрита лимузина, придружиха ги Молчанов и Миронов.

Край масата седяха Сталин, Ворошилов и Ежов. Ягода седеше до стената.

Без да поздрави Зиновиев и Каменев, Сталин с небрежен жест им посочи столове до стената.

Зиновиев и Каменев седнаха, до тях — Миронов и Молчанов.

Сталин гледаше Зиновиев и Каменев мълчаливо и равнодушно, както човек гледа чужди, непознати хора. Миналото бе изчезнало, миналото не съществуваше, той дори нямаше какво да си спомни за тези хора. Две посърнали уплашени мутри. — И тези нищожества искаха да го свалят. НЕГО да свалят! Престъпници и негодници! Отдавна трябваше да ги унищожи!

— Слушаме ви — мрачно проговори Сталин.

— Обещаха ни, че ще ни изслуша Политбюро — каза Каменев.

— Въобразявали сте си, че всички членове на Политбюро ще си зарежат работата, ще зарежат градовете и републиките си специално, за да ви погледат и послушат? Но те достатъчно са ви гледали и достатъчно са ви слушали.

Каменев хвърли поглед към Зиновиев.

Сталин улови и отлично разтълкува този поглед, достатъчно добре се познаваха с Каменев. С този поглед Каменев призоваваше Зиновиев да настояват обещанието да бъде изпълнено — трябва да ги изслуша цялото Политбюро. Каменев винаги бе следвал Зиновиев. Но днес в тази двойка по-слабият и по-отстъпчивият беше Зиновиев.

— Ако не ви задоволява разговор с комисията при Политбюро — каза Сталин, — можем да приключим нашата среща.

Сметката на Сталин излезе вярна. Зиновиев се надигна от стола си.

По-рано Зиновиев имаше висок, малко женски, дори леко писклив глас. Сега той говореше бавно, тихо, с усилие изговаряше думите. Женчо! Винаги си е бил женчо. И мутрата му е женска. Не може дори да умре достойно. Ама другите изпращаше на разстрел по цели серии. Колко хора изби навремето в Петроград! Никого не щадеше, обаче себе си щади, себе си жали. Ако беше взел връх в партията, щеше да разстреля другаря Сталин, нямаше да участвува в такива преговори. И нима сега, в тази ситуация се надява да се измъкне?!

А междувременно Зиновиев, тежко дишайки, тихо говореше:

— Нито аз, нито Лев Борисович сме имали някакво отношение към убийството на Киров… Вие прекрасно го знаете…

Вдигна глава и погледна Сталин в очите. Но Сталин не отклони погледа си.

— Обаче…

Зиновиев наведе глава…

— Обаче от нас поискаха да поемем… да поемем моралната отговорност за това убийство… Предадоха ни вашите думи… вашите думи, че нашето признание е необходимо на партията…

Зиновиев си пое дъх.

— Пожертвувахме честта си и се съгласихме… Но ни измамиха и ни хвърлиха в затвора.

Той отново си пое дъх.

— Какво искате сега? Сега искате отново да излезем пред съд, на който нас, бившите членове на Лениновото Политбюро, бившите лични приятели на Владимир Илич Ленин, ще ни представят като бандити и убийци. Та нали това ще опозори не само нас, а и партията, партията, на която… на която… добре ли, зле ли… сме отдали целия си живот…

Той се разплака. Молчанов му наля вода. Без да обръща внимание на сълзите на Зиновиев, Сталин каза:

— ЦК неведнъж с предупреждавал, че позицията ви с Каменев, вашето поведение няма да излязат на добър край. Така и стана… Ние пак ви казваме: подчинете се на партията и тогава ще запазим живота ви. Не искате, значи? Пак не искате. Щом е тъй, сърдете се на себе си.

— Мамени сме много пъти — каза Каменев, — къде е гаранцията, че не ни мамят и сега?

— Гаранции искате, значи? — Сталин погледна Ворошилов с престорено учудване. — Искат гаранции! Излиза, че гаранцията на Политбюро не е достатъчна за тях! Забравили са, че в нашата страна няма по-висша гаранция! — Сталин отново погледна Ворошилов, после Ежов. — Вашето мнение, другари? Струва ми се, че този разговор е напразно губене на време.

Ежов сви рамене, сиреч всичко е ясно.

— Наумили са си сами да ни диктуват своите условия — възмутено каза Ворошилов. — Не разбират или се правят, че не разбират: другарят Сталин иска да запази живота им. Щом не ценят живота си — по дяволите! Да мрат!

Настъпи пауза, всички се умълчаха, после Сталин каза:

— Много жалко, че Зиновиев и Каменев разсъждават като еснафи. Много жалко. Те дори не разбират с каква цел се организира процесът. За да ги разстреляме ли? Но това е просто глупаво, другари, ние можем да ги разстреляме без какъвто и да било съд. Зиновиев много добре знае как се прави това. Съдебният процес е насочен срещу Троцки. Навремето Зиновиев и Каменев знаеха, че Троцки е заклет враг на партията, но после, когато тръгнаха срещу партията, реабилитираха Троцки, реабилитираха го от фракционни съображения, а пък Троцки беше и си остана заклет враг на партията. Зиновиев и Каменев прекрасно го знаят. Възниква въпросът: щом не разстреляхме Зиновиев и Каменев, когато те заедно с Троцки се бореха срещу партията, защо трябва да ги разстрелваме, след като помогнат на ЦК в борбата му срещу Троцки. И най-сетне, последното.

На това място Сталин помълча малко, замисли се, в очите му се мярна нещо човешко, задушевно. И онова, което каза, прозвуча неочаквано искрено, трогателно и сърдечно:

— Ние не искаме да проливаме кръвта на нашите стари партийни другари каквито и груби грешки да са допускали.

Зиновиев отново изхлипа. И отново Молчанов се надигна да му налее вода. Но Сталин забеляза: друго беше лицето на Молчанов, не беше същото, с което той влезе в кабинета, щастлив е Молчанов, радва се, че животът на Зиновиев и Каменев е спасен. И Миронов се радва, Миронов, когото той ЛИЧНО издигна за заместник на Ягода. Този човеколюбец е особено доволен.

Как няма да се радват, има си хас! Нали няма да отговарят пред историята за смъртта на „невинни“ хора.

Но защо да са „невинни“? Затова ли, че според техните хартишки, според техните юридически правила нещо си там не било изрядно? Но какви хартишки, какви юридически правила могат да бъдат закон за диктатурата на пролетариата? За диктатурата на пролетариата има само един закон — интересите на тази диктатура. И за истинския чекист не бива да съществуват други закони. Съществуват ли, значи той не е истински чекист.

Каменев стана.

— Другарю Сталин, другари членове на Политбюро. От мое име и от името на другаря Зиновиев заявявам, че сме съгласни с предложените условия и сме готови да застанем пред съда. Но ви молим да ни обещаете, че никой от бившите опозиционери няма да бъде разстрелян сега и в бъдеще за предишната му опозиционна дейност.

Уж преодолявайки минутната си слабост. Сталин уморено каза:

— То се разбира от само себе си.

Зиновиев и Каменев бяха откарани от Кремъл обратно в затвора със същата лимузина, но вече в други килии: с легла, застлани с чисто бельо, веднага ги изпратиха в банята, започнаха добре да ги хранят, лекарят установи необходимата диета за Зиновиев. Двете седмици преди съда хората, с които те се срещаха, се държаха коректно.

И въпреки това на 19 август 1936 година в дванайсет часа и десет минути, когато ги изведоха пред съда в Октомврийската зала на Дома на Съюзите, Зиновиев изглеждаше зле: подпухналото му лице с набъбнали под очите торбички беше сиво, землисто на цвят. Задъхвайки се от астмата, той широко отваряше уста и гълташе въздух, веднага откопча и свали якичката на ризата си и през цялото време седя така, без якичка.

И лицето на Каменев беше сиво, землисто, имаше кръгове под очите, но той изглеждаше по-бодър от Зиновиев, непрекъснато се взираше в залата с надеждата да види познати, дълги години бе работил като председател на Моссъвет, познаваше всички що-годе известни партийни дейци в Москва, но не видя в залата никого от тях. Тя бе изпълнена само с цивилно облечени редови служители от НКВД.

Ягода и другите ръководители на комисариата слушаха процеса от съседната стая.

Само Рейнголд изглеждаше здрав, сякаш го бяха докарали не от затвора, а направо от къщи. Говореше убедено, а когато Вишински объркваше нещо, искаше думата за уточнение и дипломатично го поправяше.

Ала усърдието на Рейнголд беше излишно. Всички подсъдими добре бяха запомнили сценария и отговаряха точно както искаше прокурорът. Дори нещо повече: в хода на процеса те назоваха като участници в заговора Соколников, Смилга, Риков, Бухарин, Томски, Радек, Угланов, Пятаков, Серебряков, Мдивани, Окуджава, командира на корпус Путна, командира на корпус Примаков, командира на дивизия Дмитрий Шмит. В последното си слово всеки изцяло призна своята вина, призна, че е убиец, терорист, бандит.

И само Иван Никитич Смирнов наруши сценария. Както бе обещал на Молчанов, той призна, че през 1932 година е получил от Троцки инструкция за терор, но тъй като на 1 януари 1933 година е бил арестуван и оттогава се е намирал в затвора, не е вършил никаква терористична дейност. В хода на процеса Смирнов отричаше съществуването на „център“ и опровергаваше показанията на Мрачковски, Зиновиев, Евдокимов, Дрейцер, Тер-Ваганян, Каменев.

На някои въпроси Смирнов изобщо не отговаряше.

Вишински поиска разстрел за всички обвиняеми.

През нощта на 23-и срещу 24-и август в два часа и трийсет минути съдът произнесе присъдата: за всички подсъдими смърт чрез разстрел.

Според закона осъдените разполагаха със 72 часа, за да подадат молба за помилване.

Ала още сутринта на 24 август всички осъдени бяха изведени на разстрел.

Зиновиев изгуби самообладание и истерично закрещя името на Сталин, заклевайки го да изпълни обещанието си, гласът му ехтеше по целия затвор. За да прекрати тези крясъци, придружаващият Зиновиев лейтенант го вкара в една празна килия и там го разстреля с пистолета си.

Каменев беше зашеметен, не отрони нито дума, прие смъртта мълчаливо.

И само Иван Никитич Смирнов извървя коридора на затвора спокойно и смело, а преди разстрела каза: „Заслужихме си го с нашето недостойно поведение пред съда.“

Дъщерята на Смирнов Олга и съпругата му Роза веднага са арестувани и през 1937 година — разстреляни.

През същата 1937 година са разстреляни синът на Зиновиев — Степан Радомисълски, съпругата на Бакаев — Ана Петровна Костина, член на партията от 1917 година, братът и племенникът на Мрачковски, братът на Тер-Ваганян Ендзак. Съпругата на Тер-Ваганян Клавдия Василевна Генералова е арестувана през 1936 година и 17 години прекарва по лагери.

Скоро след разстрела на Каменев са разстреляни първата му и втората му съпруга.

През 1939 година е разстрелян по-големият му син Александър.

По-малкият син на Каменев Юрий е разстрелян на 30 януари 1938 година, един месец преди да навърши 17 години.

Внукът на Каменев Виталий е арестуван вече през 1951 година, на 19-годишна възраст, осъден е на 25 години изправително-трудови лагери. Умира през 1966 година.

Така другарят Сталин изпълнява своето обещание.