Трийсет и пета и други години

18.

През декември 1935 година пристигна първата зимна поща. И същия ден откараха Лидия Григориевна Звягуро в Красноярск. От Кежма изпратиха голяма шейна, Саша сложи вътре двата й стари куфара, овързани с въже, върна се, взе на ръце увития в дебел сив шал Тарасик.

— „Той носи триъгълна шапка и походен тъмен шинел“ — пошегува се Саша.

Тарасик тихичко си зашепна нещо…

— Какво си шепнеш, Тарасик?

— Мъртъвците не стават от ковчезите. Видях, когато умряха татко и мама. И не плават с лодки. Ти ме излъга.

И погледна Саша с укор.

Лариска стоеше на външното стълбище и ревеше с глас.

— Престанете, Лариса — строго изрече Лидия Григориевна, — плашите Тарас.

Лариска притихна, само току изхлипваше, подсмърчаше и се бършеше с крайчеца на шала.

Лидия Григориевна подаде ръка на Саша.

— Довиждане, Саша, благодаря ви за всичко, което направихте за мен.

— Какво толкова съм направил? — засмя се Саша.

— Направихте. Благодаря ви.

— Ще ми драснете ли някой ред от новото място?

Тя се позасмя, на грозноватото й лице усмивката напомняше гримаса.

— Едва ли. Спектакълът тепърва започва.

Коларят подръпна поводите. Плазовете заскърцаха, шейната потегли, коларят повървя до нея, после приседна в края, пак подръпна поводите, конят продължи в лек тръс по утъпканата пътека, Саша се загледа подире им, шейната се отдалечаваше и най-сетне се скри в гората. Лидия Григориевна не се обърна нито веднъж. Не се обърна и Тарасик.

Саша остана сам в Мозгова.

По-късно, през август, по време на процеса на така наречения Обединен троцкистко-зиновиевски център, когато съдеха хора, вече лежали в затвора — не само от миналата година като Зиновиев и Каменев, а от дълги години — като Иван Никитич Смирнов и Мрачковски. Саша си помисли, че Лидия Григориевна е била изпратена в Москва именно във връзка с този процес. Но в съдебните отчети името й не се споменаваше, тъй че Саша никога не научи какво е станало с нея и с Тарасик.

След като изпрати Лидия Григориевна, той се прибра вкъщи и седна да прегледа пощата — писмата и вестниците, изпратени от Москва още през лятото и есента, бяха много.

Майка му пишеше, че е намерила студентската и шофьорската му книжки и ще ги запази, докато си дойде. Изпращаше книгите, за които я бе помолил Саша. Писмото беше хубаво, предвиждането на Саша, че молбата да намери документите ще успокои майка му, излезе правилно. Варя пишеше, че е постъпила в строителния институт, учи вечерно.

Въпреки че бележчиците на Варя в писмата от майка му бяха делнични и кратички, в тях имаше нещо окуражаващо — животът продължава, документите му са налице, чакат го, той ще може да работи като шофьор, от студентската му книжка личи, че фактически е завършил института… Вярно, това са хартишки и ако не го освободят, те няма да му потрябват. И все пак са нещо официално, веществено, някакви нишчици, които го свързват с живота. Впрочем те може да му послужат дори ако го пратят в лагер — няма да работи на сечището, а по специалността си. Отговор на писмото до Сталин нямаше — Саша не го и очакваше по-рано от февруари — март.

Той пак си пусна брада — за кого и за какво му е да се бръсне тук? Въпреки студовете януари тук не сковава снега, той караше ски, опитваше да ловува, макар и безрезултатно. Все е някаква занимавка.

Веднъж съвсем неочаквано срещна група скиори с червеноармейски островърхи шапки. Саша се дръпна от пътеката да минат: той беше сам, а те — петима.

И те спряха.

— Здрасти, чиче!

Сигурно го нарекоха чичо заради брадата му.

— Здравейте! — Саша с интерес заразглежда червеноармейците.

Никога не бе виждал тук червеноармейци. Яки млади червенобузести момчета със заскрежени вежди и клепки, с вълнени пуловери, ватирани панталони, якета с кожени яки, валенки, обшити отдолу с кожа и кече, с кожени ръкавици; шапките им бяха с топли подплати. Всеки теглеше по една малка ръчна шейна.

— Кое е това село? — попита първият.

— Мозгова.

— Точно така, Мозгова. Колко е пътят до Кежма?

— Дванайсет километра.

— Точно така — потвърди скиорът, — добре сме пресметнали.

— Вие откъде сте? — попита Саша.

— От Нижнеангарск. Чувал ли си за ски-пробега Байкал — Баренцово море?

— Не.

— Трябва да четеш вестници, чиче, грамотен ли си?

— Грамотен съм — усмихна се Саша.

— Щом си грамотен, прочети.

— Ще прочета. Какво карате с шейните?

— Спални чували, походни принадлежности. Маршрутът ни е четири хиляди километра.

Саша поклати глава.

— Много.

Скиорите си почиваха, подпрени на щеките.

— Кога сте тръгнали?

— Вече месец се движим, Байкалският хребет ни забави. Знаеш ли го Байкалския хребет?

— Знам го.

Скиорът примлясна.

— Костелив орех излезе! Склоновете му стръмни, непроходим храсталак, ураганен вятър, студът, както виждаш, лют. Катерехме се със ските в ръце. А пък като го прехвърлихме — тайга, снегът девствен, път си прокарвахме със ските през преспите…

— Намъчили сте се — каза съчувствено Саша.

— И още как! Най-лошото е, че изостанахме от графика, закъсняваме. Вече от пет дена ни чакат в Кежма. Там имаме база.

— А от Кежма накъде?

— От Кежма — словоохотливо отвърна скиорът, види се, отдавна не беше разговарял със странични хора, — от Кежма тръгваме към Подкаменная Тунгуска…

Той се изправи, разкърши гръб.

— Е, хайде, чиче, много се заприказвахме с тебе…

И се обърна към спътниците си.

— Да тръгваме, а?

— Да тръгваме.

— Ще се понапънем още дванайсет километра, пък после ще се напарим в банята, ще си починем, ще си отспим.

Вдигна щеката и посочи отряда си.

— Запомни, чиче! Исторически момент е това. С очите си си видял великия северен маратон. Знаеш ли какво е маратон?

— Знам — пак се усмихна Саша.

— Май си образован, чиче. Ловец ли си?

— Ловец съм. А как да ви запомня, как се казвате?

Водачът се тупна с ръкавица по гърдите.

— Аз съм Евгений Егоров, а те — и посочи другарите си: — Иван Попов, Андрей Куликов, Константин Бражников, Александър Шевченко. Ще ни запомниш ли?

— Ще ви запомня. Непременно.

— Ха така. И на децата си разкажи, и на внуците: че, нали, видях героите от великия северен маратон. Е, остани си със здраве, чиче!

И те поеха напред, към Кежма, със спокойните, уверени, отработени движения на опитни скиори. Саша се загледа подире им със завист и тъга: млади, здрави, весели момчета, свободни хора, тръгнали са от Байкал за Баренцово море. В неговото юношество не се гледаше с добро око на стремежа към рекорди: спортът не е за шампионите, а за масите, за тяхното физическо възпитание. И все пак хубаво е, когато хората подлагат на изпитание силите си, своите възможности, воля и характер. И колко са щастливи те, които не знаят що е заточение, какво е да си лишен от свобода.

Вече през лятото, в един от майските броеве на вестника прочете, че петорката храбри скиори след 151-дневен пробег финиширала в Мурманск в 18 часа на 30 април 1936 година.

А тогава, след срещата си със скиорите, Саша продължи да чака отговор на писмото си до Сталин.

Ала минаха февруари, март, април, а отговор така и не дойде.

Още беше студено, в гората имаше сняг, но по него вече се мяркаха заешки и лисичи следи, все по-често прелитаха от дърво на дърво птиците, слънцето припичаше, по южните склонове снегът взе да се топи, а след седмица-две по слънчевите места вече нямаше нито една снежинка, забучаха планинските рекички, все още сковани по краищата от лед, оживяха изворите. Почти летни дни смениха виелиците, снежните вихрушки, „отзимките“, слънцето за броени часове разтапяше снега, оголваше пожълтялата трева, спаружената, слегнала се шума.

И най-сетне по Ангара тръгна ледът… Раздробен, той се слепваше в тесните проходи между островите, на резките завои, по полегатите прави отрязъци от реката, натрупваше се като гигантски бент, а след ден-два, натрошен от тежестта на напиращата от горното течение вода, с цялата си маса се устремяваше надолу с бързината и грохота на водопад. Грамадни ледени блокове се блъскаха в бреговете като тарани, рушаха ги, отцепваха малки островчета, изтръгваха и отнасяха огромни дървета заедно с цели канари, откъснати от скалистия бряг.

Ледът отмина, Ангара се прибра в бреговете си, листвениците започнаха да се раззеленяват, обвити в мъгляв скреж, сутрин в зори токуваха и шумно се спускаха на земята глухари.

По-рано Саша обичаше пролетта, тя го вълнуваше, светът се изпълваше с радост и надежда. Тук, на Ангара, пролетта означаваше самота, тъга, мрачни предчувствия. Отново до юни секваше пощата — единственото, което го свързваше със света.

Зиме ходеше със ски в гората. А пролетно време изобщо нямаше какво да прави. Вестниците, книгите, писмата бяха безброй пъти препрочетени, нямаше и с кого дума да размени. Дори и Федя замина.

В топли слънчеви дни Саша излизаше на брега на Ангара. Мъжете катраносваха лодките, преобърнати с дъното нагоре, жените развиваха и окачваха мрежите по колове. Саша сядаше на някой изхвърлен от водата дънер, седеше с часове, гледаше реката, далечния бряг, отвъд който беше маторът — материкът, страната.

Веднъж при него дойде Степан Тимофеевич, селянинът с гърбавия нос, с когото работиха заедно на краварника.

— Какво така седиш, момче?

— Ей на, седя, какво да правя.

— Хайде с нас да катраносваме илимките…

На брега лежаха две илимки — големи покрити лодки с палуба за превозване на товари.

Саша стана, помогна да обърнат илимките настрана. После ги сушиха, запушваха ги с кълчища, катраносваха ги с горещ катран, оставиха ги да съхнат на слънце, та след разлива да ги предадат на Иван Парфьонович готови на вода. И тези илимки се подготвяха за работа по нареждане от районния център — за превозване на сено за добитъка от островите до матора.

Иван Парфьонович пак писа отработените от Саша трудодни на неговия хазяин. И през лятото, когато Саша косеше на островите, пишеше трудодните на хазяина му, той пък не му вземаше наем и го хранеше добре.

Но и работата не го спасяваше, тъгата все по-често и по-често връхлиташе Саша. Малко повече от половин година оставаше до 19 януари — датата, когато изтичаше присъдата му. Дали ще му прибавят нова? Ще го пратят ли в лагер? Писмото му не е стигнало до Сталин, глупаво беше да се надява, сложили са го в някоя папка или са го изхвърлили в кошчето за боклук… Рухна животът му! Дори да го оставят тук на заселване, какво ще прави? Ангарец ли ще стане, както казваше Лукешка? Ще се ожени за някоя неграмотна мома, дето вечно дъвче сяра — смола, добивана от лиственични пънове, уж запазвала зъбите, предпазвала от скорбут. Саша беше опитвал да я дъвче, за да пуши по-малко, но не можа да свикне: сладникава маса, лъха на катран и лепне по зъбите. Всичко тук го дразнеше — всичко му бе дошло до гуша, всичко му бе омразно. Добре направи Соловейчик, че избяга. Ако е оцелял — значи сега е на свобода, ако са го хванали, лежи в затвора. И какво от това? Другите не избягаха и пак са затворници. Соловейчик поне имаше някакъв шанс да излезе на свобода.