Трийсет и пета и други години

22.

След като се върна тогава от Алтман и обмисли всичко. Вадим изпадна в ужас. Той изброи двайсетина души, които бяха идвали у тях, но не можеше да бъде сигурен, че те не са разговаряли за нищо друго, освен за медицина. Това е смешно. Алтман направо отсече: контрареволюционни разговори. Значи нещо от къщи е стигнало до там… Но какво именно? Той наистина нямаше представа. По-рано, преди две-три години, у тях се събираха талантливи млади театрали, идваха дори мастити артисти, но нямаше никакви разговори за политика, дори вицове не се разказваха. Но какво значи всичко това? Какво искат от него?

Изпитваше панически страх от нова среща с Алтман. Какво ли му готви този палач? Плете мрежа, започна с едно, мислеше за друго, прескачаше на трето, опитваше се да го улови в нещо, държеше го в неведение… За да се съпротивлява, за да излезе от това нелепо положение, той трябва точно да знае каква е работата, какво искат да измъкнат от него, какво изобщо искат. Невъзможно е да живееш, да съществуваш в тази неизвестност.

Непрестанно мислеше за това, страхът не го напускаше ни денем, ни нощем. Трябва да поговори с Юра. Съученик му е, приятел от детинство, нека му каже, нека му обясни какво искат от него. Няма да го моли за помощ, нито за защита. Вадим сам ще се защити. Целият му живот е като на длан, той е абсолютно честен съветски човек, сигурен помощник на партията в борбата за истински партийно изкуство, човек безпределно предан лично на другаря Сталин.

Вярно, пое задължение на никого нищо да не казва, но на Юра може: той работи там. И трябва да го направи незабавно, докато не са го повикали за втори път. Трудно е да намери Юра вкъщи, но трябва да го хване на всяка цена.

Юра си беше вкъщи, сам вдигна слушалката, приятно се изненада:

— Вадим? От коя планета падаш?

— Не аз, а ти се изгуби. Аз съм си винаги на мястото. Търсих те по телефона — все те няма.

— Много работа.

— Трябва да се видим.

— Да, разбира се, и на мен ми се иска, има за какво да си побъбрим, но кога?

— Хайде днес.

Юра се засмя.

— Веднага си личи човекът със свободна професия. Драги, на мен всичките ми вечери са заети, остава ми само неделята. Но и тази неделя съм на работа. Хайде да се чуем идущата.

— Юра, невъзможно е. Трябва непременно да те видя. И то спешно.

— Ха сега де, цяла година не сме се виждали и не щеш ли — спешно.

— Да, Юра, да! Трябва да те видя спешно.

— Какво се е случило?

— Нищо особено. Но се нуждая от твоя съвет.

— Мога да ти дам съвет и по телефона.

— Не е разговор за телефон — каза отчаяно Вадим.

Почвата се изплъзваше изпод краката му. Ако не се срещне с Юра, преди да го е извикал Алтман, край на всичко. Алтман може да се обади всеки ден.

— Юра! Говоря ти като на стар приятел. Разбери! Ако не беше толкова важно за мен, нямаше да те безпокоя. Искаш ли да намина към вас?

— След малко излизам. Мама вече сложи яденето да се топли.

— Юра, ела да обядваш у нас. Феня е сготвила телешки гърди с гъби, има пирожки към бульона — гласът му беше умолителен…

Шарок помълча, после каза:

— Добре, ще ти се обадя след десет минути. Ще ти кажа мога ли да дойда или не.

След десет минути се обади:

— Склони ме, идвам. Но да знаеш, нямам време да се заседявам, ще хапнем набързо.

Шарок се радваше на срещата им, с усмивка тупна Вадим по рамото.

— Продължаваш да дебелееш, Вадим, телешко, пирожки, не се грижиш за фигурата си.

— Нямам време, приятелю.

— Че как, ти набучваш на молива си всички наред, всички вземаш на мушка, заяждаш се… Та какво, казваш, те сполетя?

Влязоха в трапезарията. Феня внесе супника, сипа в чиниите бульон, поднесе блюдо с пирожки.

Вадим я изчака да излезе.

— Нищо особено. Сигурно напразно те безпокоя. Но разбираш ли, не съм свикнал с такива истории, никога не съм попадал в подобни ситуации. И макар добре да знам, че това са дреболии, че нищо не ме заплашва, ми е неприятно.

Шарок се разсмя.

— Нас, юристите, са ни учили да прескачаме първата страница от подготвената реч и да започваме направо от втората.

— Юра — каза Вадим, — викаха ме на Лубянка.

Лицето на Шарок моментално се напрегна. Не се намръщи, не се навъси, а именно се напрегна. Устните му се свиха и изтъняха, погледът стана остър.

— Вика ме някой си Алтман, не разбрах какъв чин има, не разбирам от чинове, един такъв ужасен тип, формалист, сух, бездушен, изгубих ума и дума, сигурно наприказвах глупости. Имах само едно желание — по-скоро да се махна оттам.

Гласът му потрепери, нима Юрка няма да прояви съчувствие?

Но лицето на Шарок остана все така напрегнато, той мълчеше и не поглеждаше Вадим.

Надникна Феня.

— Да поднасям ли телешкото?

— Дай го — избоботи Вадим и почака тя да затвори вратата. — Всъщност нямаше нищо особено, разпита ме за познатите ми чужденци. Изброих всички, които познавам, той си записа, подписах и той ме пусна. Но каза, че пак ще ме вика. Не разбирам — защо? Какво иска от мен? Не съм имал никаква работа с чужденци, не съм водил никакви разговори, ти ме познаваш… Пък че Вика замина за Франция — какво общо имам аз?

И Шарок неочаквано се заинтересува.

— Замина за Франция ли? Защо?

— Омъжи се и замина.

— За кого се омъжи?

— За някакъв кореспондент.

— А — промърмори Шарок, — за антисъветчик.

— Той антисъветчик ли е? Ти знаеш ли такова нещо?

— Всички кореспонденти се занимават с антисъветска дейност, освен кореспондентите на комунистическите вестници. Пък и на тях не може много да им се вярва.

Захванаха се с телешкото.

— Та какво искаш да те посъветвам? — попита Шарок.

— Не разбирам истинската причина да ме викат там. За какво? Заради чужденците, които идват при татко ли? Но те идват официално, придружават ги официални лица. Тогава какво? Пита ме: „С кого сте водили контрареволюционни антисъветски разговори?“ Какви разговори, какви са тези глупости? С кого да ги водя? Аз съм честен съветски човек.

— Няма съветски човек, който поне веднъж да не е казал нещо антисъветско — заяви Юра.

Ама че разсъжденийце, а — помисли си Вадим.

— В такъв случай аз съм изключение — отговори той, — не водя такива разговори. И перспективата да давам обяснения на този Алтман никак не ми харесва. Бих могъл да се обърна към ръководството на Съюза на писателите, към Алексей Максимович Горки най-сетне, но имах глупостта да обещая на Алтман, че на никого няма да казвам.

Шарок се приведе над масата, приближи лице до Вадимовото.

— Поел си такова задължение, тъй ли?

— Да.

— Ами защо тогава ми каза?

— Но нали ти работиш там — плахо отговори Вадим, разбрал, че пак е направил глупост.

Шарок рязко избута чинията.

— Разбираш ли в какво положение ме постави?

— Юра…

— Юра, та Юра… — и той като Алтман раздразнено повтаряше думите на Вадим. — Какво Юра?! Хората са ти се доверили, ти си поел задължение да мълчиш и не изпълняваш задължението си. Работел съм там… Откъде знаеш като какъв работя?! Може да съм портиер!

Той отново замълча, после мрачно каза:

— Аз съм служител в това учреждение, пред мен е разгласена служебна тайна и съм длъжен да докладвам за това на началството си.

Вадим го гледаше слисано.

— Да, да — раздразнено продължи Шарок, — това е мой служебен дълг. Ти каза на мен, каква е гаранцията, че няма да кажеш и другиму? И че няма да добавиш: „Един познат работи там, разказах му всичко, той ще ми помогне.“

— Юра, как можеш да говориш така?

— Защо да не мога? Щом ме поставяш в такова деликатно положение, аз мога всичко, всичко!

— Юра, повярвай ми…

— Аз не мога да не изпълня дълга си — заяви Шарок, — особеностите на нашето учреждение задължават всеки сътрудник да докладва на началството всичко, което се отнася до това учреждение.

Стана от масата, погледна часовника си.

— Време е да тръгвам.

— Юра, нима ще направиш това?

Вадим умолително се взираше в очите му.

Без да поглежда Вадим, Шарок мрачно попита:

— Обещаваш ли да не казваш на никого за нашия разговор? Впрочем защо ли те питам, нали и на Алтман си обещал.

Вадим сложи ръце на гърдите си.

— Кълна ти се… На никого нито дума. Освен на теб, на никого нищо не съм казвал, повярвай ми. Ти си единственият, на когото се осмелих да кажа. Мислех…

Шарок го прекъсна:

— Вече каза какво си мислил, не се повтаряй. Моят приятелски съвет е: не се оплитай повече, на никого нито дума — нито за разпита, нито за разговора с мен. Престани да бърбориш наляво и надясно, продължавай да живееш, както си живял досега, инак ще се сетят, че ти се е случило нещо и ще те принудят да го кажеш.

— Кой ще се сети, кой ще ме принуди? — смая се Вадим.

— Който трябва — внушително отвърна Шарок, — не може да са те извикали просто така. У нас нищо не се върши просто така, ние не безпокоим хората напразно, не гърмим с топ по врабци. Извикали са те, разпитали са те, съставили са протокол, предупредили са те, че не бива да разгласяваш това, значи има нещо, и то нещо сериозно. Знаеш ли какво всъщност представляват хората около тебе?! Ти си мислиш — дреболии. Няма дреболии! Много добре разбирам, че нито ти, нито баща ти сте водили антисъветски разговори. Но ти се виждаш с хора не само вкъщи. Виждаш се с много хора, Вадик, имаш широки познанства, аз прекрасно знам това. Поровѝ в паметта си.

Внимателно погледна Вадим и многозначително допълни:

— Един виц, разказан или чут — ето ги готова присъда.

Облече шинела, закопча го.

— Е, хайде!

Но един малък лъч надежда все пак проблесна.

Вечерта Вадим отиваше по Арбат към Смоленския площад покрай блока на Шарок, надникна в тунела към двора, там беше техният вход, и отново помисли с благодарност за Юрка. Все пак добро момче е Шарок, все пак е истински приятел. Не го изостави в бедата. Намекна му, даде му да разбере, че причината може да бъде и един виц. О, господи, да се затриеш заради един виц!

Заизравя от паметта си чутите напоследък шеги, вицове. Все глупости, празни приказки. Пък и вицовете се разказваха винаги насаме, набързо, в движение. „Чувал ли си тоя?“ „Не съм го чувал.“ От всичко, което си спомни, само вицът за Радек и Сталин можеше да се сметне донякъде за зловреден. Но от кого го чу? Елсбейн, литературоведът Елсбейн, именно той му го каза. Вадим обядваше в ресторанта на писателския клуб със своя по-стар другар и покровител Ершилов. На прага застана Елсбейн, огледа салона и странишком, странишком пое към тяхната маса — куцаше и затова вървеше с издадено напред рамо. Ершилов издърпа стол за него, Вадим се понамръщи: не му харесваше този тип. Служебна усмивчица, щъкащи очички.

— Знаете ли новия виц? — попита Елсбейн. — Сталин вика Радек и му казва: „Слушай, Радек, ти обичаш да съчиняваш вицове, разправят, че и за мене съчиняваш. Та виж какво, това не е хубаво, не забравяй, че съм вожд!“ Радек отговаря: „Ти — вожд? Ей този виц не съм го разказвал още.“

Ершилов се усмихна. И Вадим се усмихна. Елсбейн стана и си продължи по пътя.

Тогава Вадим не обърна внимание на тази случка. Вярно, във вица се говореше за другаря Сталин, но Радек е голям партиец, макар и бивш опозиционер, разкаял се троцкист, но — прочут човек. Освен това бе прочут и с вицовете си, които бяха един вид легални именно защото Радек беше официално лице. В миналото един от ръководителите на Коминтерна, сега известен журналист, публицист, статиите му редовно излизаха ту в „Правда“, ту в „Известия“ — директивни статии, на I конгрес на писателите изнесе доклад: „Съвременната световна литература и задачите на пролетарското изкуство“. Вярно, когато Елсбейн разказа вица, Ершилов се усмихна доста кисело, очите му не се смееха. Но нали Вадим май на никого не бе разказвал този виц?

Впрочем не, разказа го… На бръснаря Сергей Алексеевич, на своя бръснар Сергей Алексеевич, който работи тук, на Арбат, в бръснарницата на ъгъла с „Калошин“, и когото Вадим познава от детинство. Постоянният бръснар на баща му, обслужвал го е още преди революцията, обслужва го и сега; когато баща му боледуваше. Сергей Алексеевич идваше вкъщи, подстригваше го и го бръснеше; и покойната му майка водеше Вадим да се подстригва при него — солиден, представителен, с красива брадица, приветлив и доброжелателен… Поставяше дъска на страничните облегалки на стола, казваше: „Хайде сега, младежо“ — вдигаше Вадим, слагаше го на дъската, подстригваше го, шегуваше се с него, мъничкия… после той ходеше при Сергей Алексеевич вече без майка си, майка му почина, ходеше като юноша, като младеж и най-сетне като солиден мъж, и вече не Сергей Алексеевич се държеше с него покровителствено, а Вадим разговаряше с бръснаря снизходително. Едва ли Сергей Алексеевич четеше вестниците и списанията, в които се публикуваха статиите на Вадим, но сигурно беше чувал за успеха му най-малкото от Феня, която преди десет години бе започнала работа у тях по препоръка на Сергей Алексеевич: или бяха от едно село, или пък му беше далечна роднина.

Като на стар познат Вадим му съобщаваше разни политически новини, коментираше съобщенията във вестниците. Така галеше собственото си самолюбие, искаше му се да изглежда важна личност, човек от висшите сфери.

Сергей Алексеевич многозначително вдигаше вежди и каквото и да чуеше, обобщаваше го с една и съща добродушна фраза: „И тук има пръст Лев Давидович“ — произнасяше я така, както навремето се говореше: „Английски мръсотии…“

След като изслуша вица за Радек, Сергей Алексеевич любезно се усмихна и както обикновено, каза: „И тук има пръст Лев Давидович“ — сиреч, тъкмо Троцки е дал акъл на Радек така ехидно да отговори на Сталин.

Нима доносът иде от Сергей Алексеевич? Близък човек, може да се каже, член на семейството им, най-малко от двайсет години се знаят с баща му, с покойната му майка, и него — Вадим — познава, кажи-речи, от пелени, и Феня му е роднина. А може да е професионален доносник, мястото му е удобно, през ръцете му минават десетки, стотици хора и всички обичат да си почешат езиците. Дежурната си фраза „И тук има пръст Лев Давидович“ произнася с двусмислена усмивчица, и то не само когато разговаря с Вадим, а и пред всички, значи всички трябва да знаят и знаят, че под Лев Давидович той има предвид Троцки. Дали по този начин той нарочно не предизвиква хората да говорят за Троцки?…

И тогава Вадим изведнъж си спомни разказа на Феня как на село се спасявали от зърнодоставките. „Бяхме седмина на ръцете на мама и тате — бе разказала Феня, — с какво да ни хранят? Вземаха ни житото до шушка, навсякъде тършуваха, от всяко кътче го омитаха. Мама, лека й пръст, се сети — започнахме да тъпчем дюшеците със зърно вместо със слама, кораво беше за спане, че и зърното боцка. Но пък хлебец, макар и малко, имахме, печахме го тайно, та съседите да не кажат, че сме си скрили, че не сме предали всичко.“

Феня е от кулашко семейство, това е ясно, от семейство на разкулачени. Веднъж дойде баща й, седеше в кухнята и погледът му беше угодлив, напрегнат, то се знае, разкулачен е. А нали Феня е роднина на Сергей Алексеевич. Как тъй Вадим навремето не се сети за това, не обърна внимание! Приятел на семейството. Свой човек. Че той за целия Арбат е свой човек. И за всички пише „информации“. И за него може да е написал, за Вадим.

Когато отиваше в писателския клуб и се виждаше с Елсбейн, с Ершилов, Вадим внимателно се вглеждаше в лицата им, може да се издадат някак — да се смутят или пък нещо да се мерне в очите им. Не, държаха се както винаги. Но все пак някой е направил донос срещу него.

Елсбейн? Всички знаят, че Елсбейн почти всеки ден ходеше в дома на Каменев, беше сътрудник на издателство „Academia“. Тикнаха Каменев в затвора, а Елсбейн не закачиха. Странно, разбира се. От друга страна, самият Елсбейн разказа вица, няма да прати донос срещу себе си я.

Ершилов? Ершилов не е човек от този ранг, не става за дребен доносник. Негова специалност са доносите на едро, всяка негова критическа статия е политически донос, всяка негова изобличителна статия всъщност е готова присъда. Той не би се занимавал с такива глупости и дреболии.

И тъй, ако причината е онзи виц, тая мръсотия му я е направил само Сергей Алексеевич.

Така че той, Вадим Марасевич, е станал разпространител на антисъветски вицове, разпространява ги, където му падне, дори в бръснарницата. Сестра му заминала в Париж, омъжила се за антисъветчик, а той, Вадим, се занимава с антисъветска дейност тук.

Но това не е вярно! Не е вярно! Не е вярно! Той не е антисъветчик! Наистина глупаво постъпи, като разказа такъв виц на Сергей Алексеевич, още повече че оня едва ли го е разбрал. Но нали вицът не беше за Сталин, а за Радек, за интелигенцията Радек бе станал един вид Козма Прутков. Самото му име беше символ на всякакви волности, признак за свободомислие, наистина партийно, официално, негласно разрешено.

Както и да се утешаваше, както и да се успокояваше, Вадим разбираше, че положението му е лошо, много лошо. Алтман ще изтълкува този виц по съвсем различен начин: разказвал е антисъветски вицове, нещо повече — вицове за другаря Сталин. И то къде? В бръснарницата! И на кого? На бръснаря. А на кого друг сте разказвали вицове? На никого. Ха, на никого, че как можем да ви вярваме?

В каква страшна история се забърка. Нищо не може да отрича, глупаво е да отричаш, само ще задълбочиш вината си.

Но ако признае, че е разказвал този виц на Сергей Алексеевич, ще трябва да каже от кого го е чул. Ще трябва да каже името на Елсбейн, а кой е присъствувал? Ершилов. И неговото име ще трябва да каже. Ако вземе да усуква и крие, ще го тикнат в затвора.

Нима ще го тикнат в затвора? Тогава с живота му е свършено. Защо трябва да погива, та той е само на двайсет и пет години! Заради кого?! Заради Радек ли, който измисля така вицове, или заради Елсбейн, който ги разпространява? На Радек му е лесно, нищо не му струва да каже: тези вицове ми ги приписват хората, а истина е, че много неща му се приписват. Ами Елсбейн, кучият син, тоя провокатор, защо разказва такива вицове, че и пред трето лице, пред Ершилов. И Ершилов си го бива! Партиен член, нещо повече — член на партиен комитет, защо не даде отпор на Елсбейн? Неговият отпор щеше да бъде сигнал за Вадим, и той щеше да даде отпор на Елсбейн и нямаше да разкаже вица на Сергей Алексеевич. Тъй че и двамата си ги бива — и Елсбейн, и Ершилов. И той няма намерение да ги щади. Да! Елсбейн разказа този виц, но в присъствието на члена на партиен комитет Ершилов, който одобрително се засмя, и той, Вадим, тъкмо затова сметна, че в този виц нима нищо престъпно и доста непредпазливо го каза на бръснаря.

Впрочем защо „непредпазливо“? Напротив, преднамерено го разказа, искаше да си изясни истинския политически облик на този човек. Сергей Алексеевич коментира всички събития с една и съща фраза: „И тук има пръст Лев Давидович“ — тоест всеки път споменава Троцки. Защо? Иска да провокира разговор за Троцки ли? За да го защити? Подчертава, че у нас всичко лошо се стоварва върху Троцки? Че неоснователно го обвиняват във всички наши неуспехи? Фабриката не си изпълнила плана, кой е виновен? Ами, разбира се, Лев Давидович. Композиторите пишат лоша музика, кой е виновен? То се знае — Лев Давидович. В някой район на Сибир имало големи загуби на зърно. Кой е виновен? Естествено Лев Давидович. В края на краищата всичко това се видя подозрително на Вадим и с вица за Радек той реши да провери реакцията на бръснаря. Разбира се, ако в отговор на политическия виц Сергей Алексеевич беше казал нещо антисъветско, Вадим щеше да знае как да постъпи. Но не последва никаква реакция и Вадим сметна, че думите за Лев Давидович са му просто навик. И толкоз.

Кой от тези варианти е по-добрият? И в двата случая „слага под ножа“ и тримата: Елсбейн, Ершилов и бръснаря. Но Елсбейн е виновен — да не е разказвал провокационни вицове, и Ершилов е виновен — да е реагирал като партиец, Сергей Алексеевич пък си е доносник, и в единия, и в другия случай нищо няма да му сторят. А на него, на Вадим, му вършат работа и двата варианта, там, на място, в кабинета на Лубянка ще реши кой да предпочете.

И все пак Вадим беше нервен, мислите му се объркваха. Плашеше го новата среща с Алтман, тоя негов тъжен поглед, който неочаквано се превръщаше в палаческо примижаване, тази тъпа, непробиваема монотонност на говора му с неочакваните гневни избухвания и истерични викове. Ужас!

А, от друга страна, го терзаеше, измъчваше, не му даваше мира неопределеността, неизвестността. Дано го извика по-скоро, да го изслуша, да си запише каквото трябва и да успокои Вадим, та нали той честно изпълнява дълга си. Вярно, може да се засуче дело, но Ершилов ще се измъкне — твърде голяма фигура е, няма да вдигнат ръка срещу него, а пък Елсбейн — кучета го яли, да се оправя както ще, нека си признае кой му е разказал тази гадост и да обясни защо я разнася по цял ресторант.

Да, дано го извика по-скоро. Вадим си седеше вкъщи, очакваше да му се обадят по телефона, а ако трябваше да излезе, строго заръчваше на Феня да пита кой се обажда и да си записва. Феня не си записваше имената, Вадим изпадаше в бяс, удряше с юмрук по масата, макар да знаеше, че повикванията от НКВД не се предават чрез домашните помощнички.

— На руски ти казах — записвай, ето, специално за тебе съм сложил до телефона лист и молив. Толкова ли е трудно да извъртиш няколко букви?

Но Феня не искаше да „извърта букви“ и на другия ден му докладваше — обажда се някакъв мъж, не каза кой е.

— А ти попита ли го?

— Попитах го, но той затвори телефона.

Или:

— Не си каза името, само попита кога ще се приберете.

— И ти какво му каза?

— Че какво?! Рекох му: довечера ще си дойде.

— Нали ти заръчах да кажеш: ще си дойде в седем часа.

— Ми така му казах: в седем.

— Казала си ти! Нищо не си казала!

— Не, казах му.

Но защо Алтман не се обажда, дяволите да го вземат дано! Може да е в отпуск или пък да са прекратили делото… Юрка е казал на Алтман: „Аз познавам Вадим Марасевич. Наше момче е, наш човек!“

„Наше момче, наш човек!“ Сериозни думи, стабилни думи. Винаги му се бе искало те да го имат за свой, за свое момче, за свой човек. И в училище, и в университета му се бе искало — не „наш другар“, а именно „наш човек“. „Другар“ е нещо дежурно, временно, а „човек“ е устойчиво, вечно понятие.

Сигурно Юрка точно така е казал: „Наше момче, наш човек“ — и Алтман е изхвърлил онзи глупашки протокол. Добре би било да се обади на Юра, да попита, някак да подразбере, но е неудобно да му се обажда, пък и Юра нищо няма да му каже, достатъчно е, дето му намекна за вица, всъщност и това нямаше право да върши. Той постъпи благородно, Юра е чудесно момче и не бива да иска от него нищо повече, ще бъде недипломатично.

Мина месец, втори, животът се върна в обичайното си русло и Вадим взе да разсъждава по-спокойно: дори ако предположим, че Алтман е бил в отпуск, той отдавна се е върнал, у нас няма отпуски по три месеца. Може да са го уволнили, какво пък, още по-добре, значи на негово място е дошъл някой по-умен, веднага е видял, че делото на Вадим е изсмукано от пръстите и го е прекратил. А най-важното, Юрка сигурно е казал за него нещо положително, тъй и тъй, оставете на мира нашето момче.

Вадим се успокои окончателно. Във вестници и списания отново взеха да се появяват негови статии, от различни трибуни той громеше и изобличаваше.

Бяха доволни от него. Дори Владимир Владимирович Ермилов го похвали.

— Браво, правилно разсъждаваш!