Трийсет и пета и други години

20.

През пролетта на 1936 година Сталин участвува в срещи с ударници в производството на лен и коноп, с делегация от Грузинската ССР във връзка с 15-годишнината от установяването на съветска власт там, в съвещание на съпругите на инженерно-техническите кадри, прие в Кремъл дейци на изкуството от Казахстан, разгледа в Кремъл нов модел на лека кола ЗИС-101, разговаря с ръководители на Коломенския завод за серийно производство на локомотиви с кондензирана пара, председателствува заседанието на Комисията по разработването на проекта за нова конституция на СССР.

Разбира се, присъствува и на парада и на тържествения прием по случай първомайските празници.

Първомайската манифестация му направи добро впечатление. Манифестиращите носеха хиляди, може би дори десетки хиляди НЕГОВИ портрети, окичени с пролетни цветя, непрекъснато скандираха НЕГОВОТО име, а по плакатите към епитетите „велик“, „гениален“, „мъдър“ бяха прибавени и нови: „скъп“, „роден“, „любим“, „най-скъпият“, „най-родният“, „най-любимият“, „най-човечният“. Към страха, първото условие за несъкрушимост на властта, се бе прибавило второто — любовта.

Ала най-важни бяха други събития: първото — публикуването на „Забележки“ на Сталин, Жданов и Киров по повод конспектите на учебника „История на СССР“ в „Правда“ и излизането на учебника „Нова история“, и второто — X конгрес на ВЛКСМ.

„Забележките“, написани през лятото на 1934 година бяха публикувани едва през януари 1936 година. Те увенчаха изработването на правилния, нужен на партийното ръководство подход към историята на руската и съветската държава.

Сега всичко това е в НЕГОВИТЕ ръце. Историята е същината на идеологията, тя е средство за идеологическо възпитание на народа, където широките народни маси се възпитават не с абстрактни догми и понятия, а с конкретни исторически факти, чрез дейността на конкретни исторически личности. Такава история става жива, такава идеология става разбираема, достъпна, тя се запомня, просмуква се в плътта и кръвта на народа. Най-сетне окончателно е разбита историческата школа на Покровски. Покровски е разобличен като псевдоучен, псевдоисторик, възгледите му са разобличени като антимарксистки, антиленински, ликвидаторски и антинаучни. Сега главен историк на партията става самият ТОЙ.

Второто събитие беше може би X конгрес на ВЛКСМ. Той участвува в работата му, внесе някои уточнения в текста на Програмата и Устава на комсомола.

Комсомолският конгрес остави у НЕГО двойствено впечатление. Вярно, атмосферата на конгреса беше, както винаги, жива, младежка… Вярно, комсомолът бе свършил някаква работа, бе мобилизирал хиляди комсомолци за ударните строежи на втората петилетка. И все пак едно съмнение му остана.

ТОЙ седя на конгреса няколко дена, внимателно изслушваше делегатите. Претегляше дали комсомолът в днешния си вид може да се използува като ударна сила срещу стария партиен апарат. И стигна до извода, че не, не може. Безспорно днешната младеж не е младежта от началото на двайсетте години, която в много отношения поддържаше Троцки. Днешната младеж е против Троцки. За днешната младеж Троцки е враг. За днешната младеж единственият вожд е ТОЙ, другарят Сталин. Но младежта е едно, а комсомолският апарат — друго. На места комсомолският апарат изцяло се е слял с партийния, това вече не са НЕГОВИ хора, това са хора на секретарите на областните партийни комитети. Случаят с ленинградския комсомол го доказа красноречиво. Кого последва ленинградският комсомол? Зиновиев. Какви са тези котолиновци и тем подобни? Зиновиевци.

Пък и кои са ръководители на комсомола? Косарев, Милчаков, Горшенин?… Всички са членове на ВЛКСМ от 1918 година, членове на партията от 1919-а, участници в Гражданската война, всички се чувствуват стари болшевики, всички са от „кастата“. С тези хора не можеш замени старите партийни кадри, те самите са „стари кадри“, достойни наследници на Шацкин, Хитаров, Чаплин, Ломинадзе. И си подбират все такива като тях: Лукянов, Чемоданов, Салтанов…

В такъв вид, с такова ръководство комсомолът не е сила за смяна на стария партиен апарат. При смяната на старите кадри по места трябва да се сменя целият комплект, в този комплект влиза и местното комсомолско ръководство. Ще ги даде ли Косарев? Едва ли ще ги даде. Те са все негови хора, подбира си ги от двайсет и седма година, всички една песен пеят. Ще трябва да бъде сменен.

Но това после.

Сега най-важното е предстоящият процес срещу Зиновиев-Каменев, процесът срещу „Обединения център“. Той трябва да се състои тази година, на всяка цена тази година, та после бързо, мигновено да бъдат нанесени и следващите удари, удар след удар. Да нямат възможност да се съживят, да се окопитят.

Сталин нареди на Поскрьобишев да не го свързва с никого по телефона и се затвори в кабинета си да разгледа представения му от Ягода списък на зиновиевците и троцкистите, подбрани за ролята на подсъдими в предстоящия процес.

Със зиновиевците всичко е ясно: Зиновиев, Каменев, Бакаев, Евдокимов — те са главните, остава само да ги смачкаме окончателно.

По-сложно е с троцкистите. Соколников, Серебряков, Пятаков, Радек, Преображенски са на свобода, външно са лоялни, има време за тях. От онези, които са по затвори и в заточение, най-големите са Смирнов и Смилга. Все костеливи орехи. За Смилга обаче засега няма ключове. Виж, Смирнов… Бивш председател на Сибирския революционен комитет, победител на Колчак, личен приятел на Троцки… Но за него има ключ — Мрачковски, най-близък приятел на Смирнов, бивш негов съратник в сибирските битки.

Мрачковски — контузен, неведнъж раняван, неврастеник, истерик, раздразнителен, невъздържан. Роден и израсъл в затвора, майка му била революционерка, и баща му, и дори дядо му — той бил член на Южноруския работнически съюз. Но макар и израсъл в такова семейство, Мрачковски не е твърде образован и не е твърде устойчив. С Троцки се е свързал заради Смирнов, при това като военен е смятал, че в случай на победа Троцки ще го направи свой Ворошилов. Като всички ограничени хора, недоучени военни, си е въобразявал, че е велик военен стратег. Тщеславен е.

ТОЙ разговаря с него през 1932 година, уговаря го да скъса със Смирнов. Мрачковски не ГО послуша, но ТОЙ видя по очите му, че се колебае, че му е омръзнало да бъде в глуха линия, времето си върви… Малко да го притиснат, ще отстъпи. Отстъпи ли, ще повлече подире си Смирнов и ще изпее за Смирнов всичко, което му поискат.

В този списък и Голцман е подходяща фигура. Преди революцията е бил в емиграция, отначало в Англия, после във Франция. По време на Гражданската война е служил в 5-а армия на Източния фронт, където командир беше Тухачевски, а член на Реввоенсъвета — Иван Никитич Смирнов, оттогава Голцман и Смирнов са близки приятели. Известно време е бил свързан с опозицията, после е скъсал. След Гражданската война работи известно време в Коминтерна, после в чужбина като дипломат, от 1933 година и досега е все на отговорни постове в Народния комисариат по външните работи, продължава да пътува в чужбина. Какво му е пречело там да се срещне с Троцки? Подходяща фигура!

Дрейцер е бивш началник на личната охрана на Троцки, но според Ягода — сигурен свидетел.

А ето и Тер-Ваганян. Мек, деликатен по характер, теоретик, навремето беше главен редактор на списание „Под знаменем марксизма“, наивен идеалист. Към него трябва да се намери подход.

Сталин се позасмя. Ами че Тер-Ваганян е личен, и то непримирим враг на Вишински. Дори ТОЙ се бе чудил откъде се взема толкова омраза у такъв мек, деликатен човек. Вярно, Вишински е негодник. Но малко ли са негодниците на тоя свят? А пък Тер-Ваганян е съсредоточил цялата си омраза върху Вишински. Още от дореволюционните бакински времена: Тер-Ваганян беше болшевик, Вишински меншевик. После през 1915 година пътищата им се кръстосаха в Москва, пак в тази позиция: Тер-Ваганян — болшевик, Вишински — меншевик. През 1920 година Тер-Ваганян настояваше за арестуването на Вишински, именно тогава Вишински дотича при НЕГО да се спасява. Вишински добре си спомня всичко това. През 1929 или 30 година, когато Тер-Ваганян се бе запалил по идеята за завод, коопериран с висш технически институт, Вишински, който тогава работеше в Народния комисариат по просветата, решително възразяваше, макар че, трябва да признаем, идеята не беше лоша за онова време. Изобщо нека „приятелчетата“ се срещнат на процеса.

И макар че известно време бе свързан с опозицията, Тер-Ваганян е доста задължен лично на НЕГО, на Сталин. От първото му заточение, от Бийск, го прехвърлиха в Казан, където той работи в Народния комисариат по просветата в Татария, публикуваха му статии в местното списание, после прати молба лично до НЕГО и го освободиха предсрочно, върнаха го в Москва и го възстановиха в партията.

За втори път Тер-Ваганян бе осъден през 1933 година — на 5 години заточение в Семипалатинск, но след година, пак в отговор на негова молба, го освободиха предсрочно, върнаха го в Москва и го възстановиха в партията.

Е, сега трябва да си отработи всичко това. Съратник е на Смирнов от 5-а армия, участвувал е някога в опозицията, а партията на два пъти му прости, нека помогне на партията дори и ако го съди личният му враг Вишински: нали интересите на партията стоят над личната антипатия.

Сталин си отметна имената на Голцман, Дрейцер, Тер-Ваганян. По същия начин отметна и още двайсетина имена в списъка: на тези да обърнат особено внимание. А ги отметна, защото познаваше тези хора — едни повече, други по-малко, но ги познаваше, беше ги виждал. Хора са, което значи, че са слаби като всички хора, попритиснат ли ги, ще кажат каквото трябва.

Човекът е слаб, той става силен само при слаба власт. Именно затова е обречена буржоазната демокрация. Самият принцип за сменяемост на върховната власт я обрича на кратък живот. Това не МУ е по вкуса.

Ленин улучи часа, който историята предоставя на един истински вожд за завземане на властта. Но той улучи този час като велик революционер от западен тип, на когото историята е дала възможност да се изяви на изток. Той съзря слабостта на тогавашната власт, възползува се от тази слабост, но не знаеше причините за нея. А причината за слабостта на тогавашната власт беше, че руският народ, макар и способен на рядко необуздан бунт, е свикнал да го управляват. Властта на Керенски беше слаба власт, хранеше илюзии за парламентарна република и бе закономерно да падне. Парламентарна република е немислима в Русия, здравомислещият селянин сам иска властта да го държи изкъсо.

Ленин знаеше, че диктатурата изисква единовластие, но не разбираше, че единовластието се крепи върху единомислието. Руският народ в своята огромна маса носи една вяра, той не знае що е религиозни войни или сериозни религиозни движения, каквито е преживял Западът. Почти хиляда години той е запазил религията, дадена му от властта. Сега получава нова вяра, тя трябва да бъде една, инак народът няма да й се посвети.

Царската власт не допускаше сменяемост, слабостта й беше в тъпотата и самоувереността, бюрократизмът унищожаваше нейната безпощадност, страхът пред световното обществено мнение отслабваше свирепостта й, илюзията за законност позволяваше на противниците й да действуват, революционерите се чувствуваха силни, а противник, който се чувствува силен, е опасен за властта. Пред върховната власт всеки трябва да се чувствува безсилен.

Предстоящият процес трябва да покаже това на всички, включително и на онези, на които предстои да излязат на следващите процеси. Този процес е важен като трамплин за бъдещите.

Може ли това да се нарече терор?

Сталин отиде до библиотечния шкаф, извади един том на Енгелс, отвори на отбелязана страница. Беше писмото на Енгелс до Маркс от 4 септември 1870 година.

„Терорът — това са в по-голямата си част безполезни жестокости, вършени от хора, които сами се страхуват, за самоуспокоение.“20

Тук нищо не е вярно, от първата до последната дума.

Терорът далеч не се състои от безполезни, безсмислени жестокости. Да, терорът е жесток, но винаги е осмислен, винаги преследва определена цел и невинаги се извършва от подплашени хора. Обратното, подплашените хора не смеят да се отдават на терор, не се самоутвърждават, а отстъпват на врага. Именно терорът е осъществил задачите на Великата френска революция, направил е необратими предизвиканите от нея исторически процеси, въпреки последвалия Термидор. И обратното, липсата на терор е довела до гибелта на Парижката комуна. Думите на Енгелс, написани една година преди Парижката комуна, са й направили лоша услуга.

От другия библиотечен шкаф Сталин извади томче на Плеханов, и него отвори на отбелязана страница…

„Що е терор? — пишеше Плеханов. — Това е система от действия, които имат за цел да наплашат политическия враг, да всеят ужас в редиците му.“

Това определение е по-правилно от Енгелсовото, защото утвърждава позитивната роля на терора, но и то е недостатъчно. То ограничава обекта на терор само до врага, само до противника. Плеханов е изтълкувал примитивно латинската дума terror — страх, ужас…

В действителност терорът е не само средство за потискане на инакомислието, а преди всичко средство за установяване на единомислие, произтичащо от един общ за всички страх. Само така може да се управлява народ, и то в негов интерес. Никога не е имало, няма и не ще има никакво народовластие. Власт на народа не може да съществува, може да съществува само власт над народа.

Най-силен страх внушават масовите тайни репресии и тъкмо те трябва да бъдат и са основен метод на терора.

Но сега е важно да се проведе публична гласна подготовка, важно е водачите, хората, известни на цялата страна, да признаят престъпленията си. И колкото по-популярни са техните имена, толкова по-убеден ще бъде народът в правилността на кадровата революция, в правилността на масовото подменяне на хората, в правилността на онова, което наричаме терор.

Опитът от шахтинското дело, опитът от процеса срещу „Промпартията“ потвърдиха това. Думата „вредител“ стана обозначение на заклетия враг, сега такива ще станат думите „троцкист“, „зиновиевец“, „бухаринец“…

Тези показни процеси са трудни, те имат и своите отрицателни страни, своите минуси, но положителният им резултат е по-значителен, плюсовете им са повече. Силата, значението и мащабът на показните процеси трябва да се увеличават и разширяват: и по линия на имената, и по линия на престъпленията. Убийството на Киров трябва да се използува докрай — това е твърдо печеливша карта. Киров трябва да се превърне в неизплатима жертва, неговото убийство трябва да стане основа на всички предстоящи процеси, участниците в него — убийци на Киров, заклети врагове на партията и народа. Предстоящите показни процеси трябва да станат грандиозни, на световно ниво. Всичко останало ще се разиграе зад кулисите. И най-важен е първият процес: успешен ли е той, успешни ще бъдат и останалите.

С тази брънка ще започне дълга верига: троцкистите, бухаринците, надутите партийни чиновници и младите партийни бюрократи, ламтящи за власт, двуличните делегати на XVII конгрес на партията, членовете на ЦК и Политбюро, чиято единствена мечта е да ГО стъпчат, техните приятели и протежета в областните и районните комитети, в републиките и народните комисариати.

Според партийното преброяване от 1922 година в партията са членували 400 хиляди души, от тях с дореволюционен стаж и влезли в партията през 1917 година — около 11 процента, или 44 хиляди. Той добре помни тези цифри… Минаха почти 15 години, много от тях умряха, много са изключени като троцкисти, зиновиевци, сапроновци, бухаринци. И колко останаха? Двайсет или трийсет хиляди, не повече. Жалка шепичка! А все още си въобразяват, че са господари на положението… Двайсет хиляди от двумилионна партия! Един процент! Партията ще мине и без тях.

ТОЙ ще срути лавина, която ще помете десетките и стотици хиляди неблагонадеждни хора и ще отвори път на хора, предани НЕМУ и само НЕМУ, на хора, вместо които ще мисли ТОЙ и само ТОЙ. Тази кадрова революция ще създаде нов, истински социалистически строй, гарантиран срещу всякакви покушения. Тази кадрова революция ще бъде непрекъсната, тя ще държи апарата в подчинение, народа — в страх.

Кадровата революция има и друга, не по-малко важна страна.

Терорът не само привиква народа към безпрекословно подчинение, той възпитава у него равнодушие към жертвите, внушава съзнание за малоценност на човешкия живот, унищожава у него буржоазните представи за морал и нравственост. И тогава народът се подчинява без съпротива. Колективизацията и разкулачването великолепно го доказаха. Отнехме на селяните земята, добитъка, инвентара — селяните се подчиниха. Гладът в началото на 30-те години отнесе милиони хора — хората покорно умираха.

Сега трябва да покорим най-трудното — апарата, да покорим старите кадри, да покорим будягиновци, а тях можем да ги покорим само като ги унищожим. Процесът срещу Зиновиев — Каменев ще сложи началото.

Никой не може да си представи мащабите на предстоящата кадрова революция. Единствено ТОЙ си ги представя. Но НЕГОВАТА епоха не бива да влезе в историята като епоха на терор. НЕГОВОТО управление трябва да влезе в историята като епоха на велики завоевания на съветския народ, постигнати под НЕГОВО ръководство. В народната памет ТОЙ трябва да остане твърд, строг, справедлив и хуманен ръководител. Да, към враговете на народа е бил безпощаден. Но със самия народ е бил великодушен. След смъртта на Нерон всички негови статуи са били изпотрошени. Това няма да се случи с НЕГОВИТЕ паметници.

Колкото до репресивните органи, и върху тях трябва да се разпростре принципът на властта: от тях трябва да се страхуват, но трябва и да ги обичат. Думата „чекист“ трябва да се романтизира, сред народа тя трябва да носи ореола на революционна безпощадност, на болшевишка непримиримост, на партийна принципност, честност и безкористност, на фона на което толкова по-отвратителни ще изглеждат враговете: троцкистските, зиновиевските, бухаринските и всички други престъпници. Но образецът на чекистка доблест трябва да бъде свързан само с едно име — името на Дзержински. Дзержински умря и вече не представлява опасност.